Владимир Набоков
Други брегове (22)

4

Несъразмерно дълга върволица английски бони и гувернантки — едни безсилно кършат ръце, други са загадъчно усмихнати — ме посрещат при прехода ми през реката на годините, сякаш съм Бодлеровият Дон Жуан, целият в черно. Бях мъчно, своенравно, до прекрасна крайност разглезено дете. (Глезете повече децата си, господа, не знаете какво ги очаква!) Мога да си представя как им е било скучно на тези клети възпитателки с мен, какви дълги писма са писали в тишината на скучните си стаи. Сега чета лекции по европейска литература в един американски университет на триста студенти.

Мис Рейчъл, най-обикновена дебелана в престилка, си я спомням само с английските бисквити (в тенекиена кутия, облепена със синя хартиена лента, бадемови отгоре и безлично-сухарни отдолу), с които тя ни хранеше — тригодишни и двегодишни — преди сън (всъщност думата „храня“, „храна“ предизвиква в устата ми вкус на някаква топла, сладка кашичка — вероятно едно съвсем старинно руско възпоминание, свързано с бавачка). Споменах вече доста строгата мис Клейтън, Виктория Артуровна: понякога съм се изтегнал или съм се прегърбил, а тя ме мушне с кокалчетата на пръстите си в кръста или самата тя неприятно разкърши и изпъчи снага, за да покаже как трябва да застана. Имахме една морна, чернокоса красавица със сини морски очи, мис Норкът, която изгуби веднъж на плажа в Ница бледата си ръкавица от тънка кожа и аз дълго я търсих сред разните пъстри камъчета, мидички и съвсем изгладените и облагородени от морето стъкълца от бутилки; после се разбра, че била лесбийка, и се разделихме с нея в Абация. Имахме една дребна, вкисната, малокръвна и късогледа мис Хънт, чието кратко пребиваване у нас във Висбаден завърши в деня, когато ние, петгодишният и четиригодишният, избягахме от нейния надзор и по някакъв начин се качихме с тълпата туристи на парахода, който ни отнесе доста надалеч по Рейн, докато не ни пресрещнаха на един от кейовете. Сетне отново Виктория Артуровна. Помня също ужасната старица, която ми четеше на глас повестта на Мария Корели^[1] „Мощният Атом“ — какво се случило с едно добро момче, което лошите му родители искали да направят безбожник. Имаше и други. Върволицата им завива зад ъгъла и се изгубва, а възпитанието ми преминава във френски и в руски ръце. Малкото часове, които ми оставаха за английската стихия, се посвещаваха на уроците с мистър Бърнес и с мистър Къмингс, които не живееха у нас, а бяха приходящи, идваха у нас, на улица Морская (№47), където имахме триетажна къща от розов гранит с цветна ивица мозайка над горните прозорци. След революцията в нея се настанила някаква датска агенция — а дали къщата съществува още, не знам. Там съм се родил — в последната стая (ако се брои откъм площада, обратно на номерацията) на втория етаж — там, където беше малкото скривалище със скъпоценностите на мама; портиерът Устин лично повел към него въстаналия народ през всичките стаи в ноември 1917 година.