Владимир Набоков
Други брегове (41)

1

Сега тук ще демонстрират магичния фенер, но най-напред ми позволете да направя малко въведение.

Роден съм на 10 април 1899 година стар стил в Петербург; брат ми Сергей е роден също там, на 28 февруари следващата година. Колкото по-големи ставахме, толкова повече англичанките и французойките постепенно бяха измествани от родни възпитатели и частни учители, като при ангажирането им татко сякаш следваше остроумния план всеки път да избира представител на друго съсловие или племе.

Предисторически елемент в този списък беше милият ни Василий Мартинович, селският учител, който идваше да ни запознава с руската писменост през лятото на 1905 година. Той ми помага да свържа цялата серия, тъй като последният ми спомен за него е от великденската ваканция през 1915 година, когато брат ми и аз пристигнахме да караме ски в нашата заснежена Вира с татко и Волгин, най-последния ни и най-лош гуверньор. Скъпият Василий Мартинович ни покани „да хапнем“; хапването се оказа истински банкет, приготвен от самия него, включително и великолепният жълтеникав сметанов сладолед, за чието производство той имаше специална машинка. В паметта ми ярко възкръсват скулптурните бръчки на зачервеното му чело и прекрасно имитирания израз на удоволствие върху лицето на баща ми при появата на заека в сметана — той не понасяше това ястие. Стаята на Василий Мартинович в тухлената сграда на образцовото училище, построено от баща ми, беше с горещо напалена печка. Новите ми скиорски обуща при стапянето на снега по тях се оказаха не толкова непромокаеми, колкото се очакваше, и усещането за влага, която стягаше глезените ми, неприятно се съчетаваше с топлината на вълнената риза. С очи, още сълзящи от ослепителния сняг, се мъчех да разчета окачения на стената тъй наречен „печатарски“ портрет на Лев Толстой, тоест портрет, направен от печатарски текст, в дадения случай от „Господар и Работник“, употребен изцяло за изображението на автора, при което личеше поразителна прилика със самия Василий Мартинович. Вече пристъпихме към злополучния заек, когато вратата се разтвори и запъхтяният, заскрежен, омотан в женски шал слуга от Ватово Христофор внесе странишком, с глупава усмивка, голяма кошница с щръкнали бутилки и с всякакво ядене — баба, зимуваща в своето Ватово, от нетактичност бе сметнала за необходимо да ни го прати за в случай, че нашият Василий Мартинович ни е оставил гладни. Преди домакинът да успее да се засегне, татко нареди на лакея да се връща обратно с неразтворената си кошница и с кратка бележка на френски, вероятно смаяла баба, както я смайваха всички постъпки на сина й. С дантелените си ръкавици без пръсти, с широкия си копринен пеньоар, напудрена, с кръгло очертана като за украса черна бенка върху розовата буза, тя беше като стилизирана фигура в малък исторически музей и също такъв експонат изглеждаше синьото й диванче, на което лежеше по цял ден и си вееше с ветрилото от слонова кост, вземаше си от кръглите бонбони и вечно се оплакваше, че някакви мрачни сили са омагьосали най-любимия от синовете й и са го отклонили от бляскавата чиновническа кариера. Особено недоумяваше как така баща ми, който толкова ценеше удоволствията, достъпни само при голям капитал, може да рискува богатството си и да стане либерал, тоест поборник за революцията, която (както съвсем правилно бе предугадила) в края на краищата ще го докара до нищета.