Владимир Набоков
Други брегове (63)

4

Не се срамувам от нежността, с която си припомням замисленото движение по кеймбриджката тясна и лъкатушна река, сладостния хавайски вой на грамофоните, които плаваха през сянката и светлината, и отпуснатата ръка на една или друга Виолета, въртяща шареното си чадърче, излегнала се върху възглавниците на своеобразната гондола, която аз полека движех с помощта на прът. Белите и розовите кестени бяха отрупани с цвят, грамадите им се трупаха по бреговете, изместваха небето от реката, и особеното съчетание на листата и на конусообразните им съцветия представляваше картина, сякаш изтъкана en escalier^[1]. Топлият въздух бе просмукан учудващо от кримски миризми, едва ли не на мушмула. Трите арки на каменното мостче венециански тип над тясната река образуваха заедно с отраженията си три вълшебни овала и на свой ред водата отхвърляше преливащ се отблясък към вътрешната страна на свода, под който се плъзгаше моята гондола. Понякога листенце, отронило се от цъфнало дърво, падаше бавно и със странното чувство, че напук на жреците издебвам нещо, което нито богомолецът, нито туристът би трябвало да знае, се мъчех да уловя с поглед отражението на това листенце, което доста по-бързо, отколкото падаше от самото, се издигаше нагоре срещу него; и ме обземаше страх, че фокусът няма да стане, че благословеният от жреците огън няма да пламне, че отражението няма да улучи и листенцето без него ще отплава по течението, но всеки път омайното съединение се извършваше — с точността на поетовите думи, които насред път срещат неговия или читателския спомен.