Владимир Набоков
Други брегове (39)

2

През онези години Биариц още пазеше изтънчената си същност. Прашните храсти къпини и буренясалите terrains à vendre^[1], пълни с чудесни педомерки, обрамчваха белия път към нашата вила. Карлтон тогава още се строеше и съдено било да изминат трийсет и шест години, преди генерал Маккроски да заеме кралските апартаменти в „Отел дю Пале“, построен на мястото на двореца, където през шейсетте години невероятно гъвкавият медиум Daniel Home, както разправят, бил хванат да гали с босо стъпало („с дланта“ на извикания дух) императрица Евгения по доверчивата буза. Върху плочника пред казиното опърпана възрастна цветарка с възлилави вежди сръчно вдяваше в петлицата на някой потентат^[2] в цивилни дрехи неразпукнат карамфил — той извиваше очи към леките й пръсти и гушата му се издуваше отляво. Покрай улицата по задната линия на плажа, извърнат към морския блясък, платнените столове бяха заети от родителите на децата, които си играеха отпред на пясъка. Делегатът читател лесно ще ме забележи сред тях: застанал съм на голите си колене и се мъча с помощта на лупа да запаля камерен в пясъка гребен. Котешките бели панталони на мъжете днес биха изглеждали комично, свили се от пране; дамите през летния сезон на онази година носеха бели или сивкаво-перлени леки манта с копринени ревери, широкополи шапки с високо дъно, гъсто избродирани бели воали — и всичко с дантелени волани: блузките, ръкавите, чадърите. От морския вятър устните ставаха солени: плажът трепкаше като цветна леха и безумно бързо през него прелиташе случайна пеперуда, оранжева, с черни ръбчета на крилата. Сновяха продавачи на различни съблазнителни боклуци — фъстъци, малко по-сладки от морето, вити захарни пръчици, захаросани теменужки, нежнозелен сладолед и грамадни крехки вдлъбнати вафли в червена тенекиена бъчвичка: старият вафладжия с това тежко нещо върху превития си гръб крачеше бързо в ситния пясък, а когато го извикваха, той го хващаше за ремъка, сваляше го от рамото си на пясъка и слагаше изправен червения си съд, сетне обърсваше потта от лицето си и като получеше едно су, с пръст привеждаше в пукащо движение стрелката на лотарийния късмет, а тя се въртеше по циферблат върху капака на бъчвичката: фортуната трябваше да определи размера на порцията и колкото по-голямо парче вафла излизаше, толкова по-мъчно ми ставаше за продавача.

Ритуалът на къпането се извършваше в друга част на плажа. Професионалните бениери, яки баски с черни бански костюми, помагаха на дамите и на децата да преодоляват страха и прибоя. Бениерът поставяше клиента гърбом към връхлитащата вълна и го държеше за ръка, докато премятащата се зелена и пенлива грамада бурно се стоварваше отзад и с мощния си удар или поваляше клиента, или го възнасяше към мокрото, разтрошено слънце заедно с тюлена-спасител. След няколко такива схватки със стихията лъскавият бениер те повеждаше — запъхтян, влажно сумтящ, треперещ от студ — към изгладената от отлива ивица пясък, където незабравима босонога старица със сива четина на брадичката, митичната майка на всичките тези океански баняджии, бързо дръпваше от въжето и те намяташе с мъхеста хавлия с качулка. В кабинката от борови дъски те поемаше друг прислужник, гърбушко с лъчисти бръчици; той ти помагаше да се измъкнеш от подгизналия, хлъзгав, натежал от полепналия пясък бански костюм и ти донасяше леген с упоително топла вода за изплакване на краката. От него научих и завинаги запазих в една стъклена преградка на паметта си, че пеперуда на езика на баските е „мизери-колетея“.