Владимир Набоков
Други брегове (34)

2

В петербургската ни къща баща ми имаше голяма библиотека; там постепенно преминаваше по нещо и от вирската, където стените на вътрешната галерия, посред която стълбището отиваше нагоре, бяха запълнени с книжни рафтове: допълнителни залежи се намираха в един от килерите на горния палубовиден етаж. Бях към осемгодишен, когато, ровейки там, сред „Живописное обозрение“ и „Graphic“ с мраморни подвързии, сред хербариите с плоски теменужки и копринени еделвайси, сред албумите, от които с тропот изпадаха корави, златни отстрани фотографии, непознати хора с ордени, сред разните прашасали разпилени игри от рода на халмата, намерих чудни книги, купувани от баба ми Рукавишникова през дните, когато частни учители на децата й са били зоологът Шимкевич и други знаменитости. Помня такива куриози, като гигантските кафяви томове на монументалното произведение на Албертус Себ (Locupletissimi Rerum Naturalium Thesauri Accurata Descriptio…), Амстердам, около 1750 година; по жълтеникавите им, грубо грапави страници бяха гравирани змии, раковини и странни пеперуди с изпъкнали стави, в една стъкленица се виждаше закачен за врата зародиш на етиопско бебе от женски пол; с часове разглеждах хидрата на таблица C11 — седемте й драконски глави със седем дълги врата, дебелото й пъпчиво тяло и спираловидната опашка. Свалях надолу в прегръдките си от вълшебния килер в ъгловото кабинетче безценни томове: сред тях и чаровните изображения на суринамски насекоми в труда на Мария Сибила Мериан (1647–1717) и Die Schmetterlinge (Ерланген, 1777) на гениалния Еспер, както и Боадювалевите Icônes Historiques de Lépidoptères Nouveaux ou Peu Connus; (Париж, 1832 г. и по-късно). Още по-силно ме вълнуваха трудовете от втората половина на деветнайсети век — Natural History of British Butterflies and Moths на Нюман, Die Gross-Schmetterlinge Europas на Хофман, чудесните Memories на великия княз Николай Михайлович и на неговите сътрудници, посветени на руско-азиатските пеперуди, с несравнимо прекрасните илюстрации на Кавригин, Рибаков, Ланг, и класическият труд на великия американец Скудър Butterflies of New England.

Още от момче ме увличаха ентомологичните списания, особено английските, които тогава бяха най-добрите. Беше времето, когато в систематиката станаха коренни промени. Преди това, от средата на миналия век, ентомологията в Европа бе придобила велика простота и точност, като се превръщаше в добре организирана дейност, ръководена от германци: върховният жрец, прочутият Щаудингер, бе начело на най-голямата фирма, която продаваше насекоми, в негов интерес беше да не усложнява класификацията на пеперудите; дори и днес, половин век след смъртта му, средноевропейската, а също и руската лепидоптерология (впрочем почти несъществуваща при Съветите) не е успяла докрай да се отърси от хипнотичното въздействие на авторитета му. Щаудингер беше още жив, когато школата му започна да губи научното си значение за света. Докато той и неговите привърженици консервативно се придържаха към видовите и родовите названия, станали неприкосновени от дългата употреба, и класифицираха пеперудите само по признаците, достъпни за невъоръженото око на любителя, англо-американските учени въвеждаха номенклатурни промени, а те произтичаха от строго приложения закон за приоритета, и таксономични промени, базиращи се върху търпеливото проучване на сложните органи под микроскоп. Германците се мъчеха да не забелязват новите течения и продължаваха да принизяват ентомологията едва ли не до равнището на филателията. Грижата на щаудингерианците за „обикновения колекционер“, който да не е принуждаван да препарира, забавно напомня грижите на съвременните издатели за „обикновения читател“ — той да не бъде каран да мисли.

По онова време се набелязва и друга, по-обща промяна. Викторианското и щаудингеровското понятие за вида като за продукт на еволюцията, сервиран на колекционера от природата върху поднос, тоест като нещо затворено и еднообразно по състав само с известни външни разновидности (полярни, островни, планински), бе заменено от новото понятие за многообразния, течащ, топящ се в краищата вид, който органично се състои от географски раси (подвидове); другояче казано, видът включи разновидности. Тези по-гъвкави похвати на класификацията по-добре изразяваха еволюционната страна на нещата и в същото време биологичните изследвания на люспокрилите бяха усъвършенствувани до нечувани подробности, и отвеждаха до онези задънени улици на природата, където ни се привижда нейната най-важна тайна. В този смисъл загадката на „мимикрията“ винаги ме е запленявала — и тук английските и руските учени си поделят лаврите — за малко да напиша „ларвите“ — по равно. Как да обясним, че забележителната гъсеница на буковата нощенка, дарена при възрастния си стадий със странни членести придатъци и с други особености, маскира гъсеничната си същност с това, че се захваща „да играе“ двойната роля на някакво дългокрако, гърчещо се насекомо, и на мравка, уж изяждаща насекомото — нима е комбинация, предназначена да измами птичето око? Как да обясним, че южноамериканската пеперуда-преструвана, която абсолютно прилича по външност и по обагряне на местната синя оса, й подражава в това, че ходи като нея, нервно движейки пипала? И колко още битови актьори има сред пеперудите. А какво ще кажете за художествената съвест на природата, когато, без да се задоволява с това, че от затворилата крилца пеперуда калима тя прави учудващо подобие на сух лист с жилчици и стебълце, свръх всичко останало прибавя върху това „есенно“ крило допълнително възпроизвеждане на дупчиците, каквито личинките на бръмбарите прояждат именно в такива листа! По-късно имах случай да изкажа мнението, че „естественият подбор“ в грубия смисъл на Дарвин не може да обясни постоянно срещащото се математически невероятно съвпадение поне на три фактора за подражание у едно същество — във формата, цвета и поведението (тоест в костюма, грима и мимиката); от друга страна обаче и „борбата за съществуване“ няма нищо общо, тъй като понякога защитната измама е изведена до такива върхове на художествено майсторство, които са далеч под възможностите за оценка от страна на хипотетичния враг — на птицата например или на гущера: значи няма кого да лъжат освен може би начеващия природолюбител. По такъв начин още от момче намирах в природата това сложно и „безполезно“, което по-късно търсех и в другата възхитителна измама — в изкуството.