Владимир Набоков
Други брегове (26)

2

В гостната се появява газена лампа върху бял изваян пиедестал. Тя се приближава — и ето, спусна се. Ръката на Мнемозина — този път с памучната ръкавица на бюфетчика Алексей — я поставя, пълна догоре, с пламъче като перуника, насред кръглата маса. Увенчава я розов абажур с волани, околосветно украсен по коприната с полупрозрачни картинчици на зимни маркизки игри. Вратата към преходното кабинетче е отворена, оттам се лее жълт паркет през овалното огледало над дивана от карелска бреза (с всичко това неведнъж съм мебелирал детството на героите си). На тази маса рисуваме. Върху шкафчето в нишата е изгърбила лъскав гръбнак порцеланова маймуна с бледосив плод в ръката — тя страшно прилича на А. Ф. Кони^[1], захапал ябълка. Висулките на полилея току подрънкват, вероятно защото горе местят нещо в бъдещата стая на Mademoiselle. Старата Робинсън, която не понасям (но все пак е за предпочитане пред неизвестната французойка), оставя книгата и гледа часовника: натрупал е голям сняг и изобщо много неща очакват нейната заместничка.

Лилавият молив е станал толкова къс от честата употреба, че едвам го държа. Синият прокарва хоризонта на всяко море. Светлосиният е ужасно чуплив: клатещото се млечно връхче се крепи от една щръкнала тресчица. Зеленият със спирално движение произвежда липа — или дим от къщурка, в която се готви спанак. Жълтият е безнадеждно строшен. Оранжевият създава слънце, което залязва зад морския хоризонт. Червената огризка е може би още по-къса от лилавата. И от всички само белият молив е запазил девствената си дължина — докато не се досетих, че този албинос, който сякаш не оставя следи по хартията, всъщност е идеалното средство, защото, както го движа, мога да си въобразя незримото създаване на истински, възрастни картини без намесата на собствената ми детинска живопис.

Уви, и тези моливи раздадох на измислените деца. Как се е разляло всичко, как е избледняло! Не помня дали съм давал някому Бокс Първи, любимеца на икономката, надживял своята Лулу-Йокаста. Той спи на везаната възглавница в края на дивана. Побелялата му муцуна с дакелската брадавица до устата е мушната под бедрото, от време на време все още якият му гръден кош се надига от дълбока въздишка. Толкова е стар, толкова застлан отвътре със сънища за миризмите на миналото, че не помръдва, когато шейната с пътешественичката и шейната с нейния багаж пристигат пред къщи и екливият вестибюл с железните решетки се оживява. А толкова се надявах, че няма да пристигне!