Владимир Набоков
Други брегове (3)

2

Първобитната пещера, а не модното лоно — такъв е (напук на виенските мистици) изгледът на моите игри, когато бях на три-четири години. Пред мен се възправи големият диван с детелинова шарка по белия кретон в една от гостните на нашата селска къща; това е масив от предисторическата ера. Историята води началото си непосредствено от него, от флората на прекрасния архипелаг, където едрата хортензия в обемна саксия със следи от пръст скрива до половината зад облаците на бледосините си и бледозелени чепки пиедестала на мраморната Диана, върху който е кацнала муха.

Точно над дивана виси батална гравюра с рамка от черно дърво, тя набелязва друг исторически етап. Застанал върху пружиниращия кретон, извличах от нейната смес на епизодично и алегорично разни фигури, чийто смисъл ми се разкриваше с течение на годините, ранения барабанчик, трофеите, падналия кон, мустакатите мъже с щикове и неуязвимия сред тази застинала бъркотия обръснат император в походен редингот върху фона на пищния щаб.

С помощта на някой от големите (комуто се налагаше да действува отначало с две ръце, а после с мощно коляно) диванът се отместваше малко от стената (здравейте, дупчици на щепсела). От валчестите странични облегалки на дивана се правеше покривът; тежките възглавници се изправяха от двете страни. Пълзенето на четири крака по този непроницаемо чер тунел беше приказна наслада. Ставаше задушно и страшно, в коляното ми се впиваше орехова черупка, но все пак се бавех в тази потискаща тъмнина, ослушан в тъпия шум в ушите си, в разсъдливия шум на самотата, толкова познат на малките деца, увлечени от играта в някой прашен, тъжно-самотен ъгъл. Тъмнината се превръщаше в слепота, слепотата се разискряше по някакъв свой начин; и целият лумнал отвътре, с тръпки от сладък ужас, тропайки с коленца и дланички, бързах към изхода и повалях възглавницата. По-мечтателна и по-изтънчена беше друга моя пещерна игра — когато се будех по-рано от обичайното, правех шатра от чаршафа и одеялото и давах воля на въображението си сред бледата светлина, сред платнените и бархетните лавини, в чиито гънки ми се привиждаха примамливо допотопни далнини, силуети на сънени животни. И ето възкръсва образът на детското ми креватче със свалящи се мрежи от пухкав шнур на двете страни, за да не падне авторът; на свой ред този образ насочва паметта ми към друго сутрешно приключение. Как се захласнах понякога по някое възхитително здраво червено кристално яйце, оцеляло от кой знае какъв незапомнен Великден! Подъвквах крайчеца на чаршафа така, че добре да се намокри, увивах стегнато ръбестото си съкровище и продължавах да ближа увитите му плоскости, като гледах как пламтящата руменина постепенно избива през влажната тъкан и все по-наситено се аленее. Рядко съм сполучвал така непосредствено да се изпълвам с красота.

Допускам, че съм неумерено привързан към най-ранните си впечатления, но как да не им бъда признателен? Те ми отвориха път до истинския рай от сетивни и зрителни откровения. И все съм коленичил — в класическата детска поза! На пода, на леглото, над играчката, над нищо. Веднъж, по време на пътуване в чужбина, сред някаква нощ изобщо, бях застанал именно така върху възглавницата до прозореца на спалното купе: сигурно е било през 1903 година, между предишния Париж и предишната Ривиера, в отдавна несъществуващия тежкозвънен train de luxe^[1], чиито вагони бяха боядисани долу в цвета на кафе, а горе — на каймак. Вероятно съм успял да откопчая и да тикна нагоре твърдата щампосана щора над леглото. С неописуемо примряла душа гледах през стъклото шепата далечни елмазени светлини, които примигваха сред черната мъгла на далечните хълмове, а след това сякаш се плъзнаха в някакъв кадифен джоб. По-късно раздавах такива скъпоценности на героите от книгите си, за да се отърва някак от бремето на това богатство. Загадъчно-болезненото блаженство не се е оттекло през този половин век, щом и сега се връщам към тези първични чувства. Те принадлежат към хармонията на моето тъй съвършено, тъй щастливо детство и благодарение на тази хармония с вълшебна лекота, от само себе си, без поетична намеса се утаяват в паметта ми направо като белови. Мнемозина започва да капризничи и да криви лице само тогава, когато стигам до главите от младостта. И ето още виждане: струва ми се, че в смисъл на това ранно поемане от света руските деца от моето поколение и от моята среда бяха ощастливени наистина с гениална възприемчивост, сякаш съдбата, предвиждайки катастрофата, която щеше веднъж завинаги да помете очарователните декори, честно се опитваше да компенсира бъдещите загуби, дарявайки душите им и с това, което за възрастта им още не им се полагаше. И когато всички запаси и изходни материали бяха осигурени, гениалността изчезна, както се случва с вундеркиндите в тесния смисъл на думата — с някое къдравко, миловидно момче, което дирижира оркестър или укротява огромния тътнещ роял до някоя палма на осветената като Африка сцена, но по-късно се превръща в съвсем второстепенен, възплешив музикант с тъжни очи и с някакъв почти непознат вътрешен тумор, с нещо тежко и смътно уродливо в очертанията на евнуските си бедра. Така е, но все пак индивидуалната тайна е жива и не престава да безпокои мемоариста. Нито в средата, нито в наследствеността мога да напипам скрития инструмент, отпечатал в началото на живота ми този неповторим воден знак, който съзирам само ако го вдигна към светлината на изкуството.