Владимир Набоков
Други брегове (24)

6

Кротък, прегърбен, брадат, със старомодно държане, със зеленикаво-кафеникаво пардесю-лоден, което му служеше за демисезонна връхна дреха, мистър Къмингс е бил някога домашен учител по рисуване на моята майка и ми се струваше осемдесетгодишен старец, макар че в онези години е нямал дори четирийсет и пет — през 1907–1908, когато идваше да ми дава уроци по перспектива (с небрежен жест бръсваше остатъците от гумата и страшно елегантно държеше молива, който с вълшебни щрихи събираше в една безкрайно отдалечена точка дъното на някаква дивна зала, но кой знае защо, изобщо без мебели). Май беше попаднал в Русия като чуждестранен кореспондент — илюстратор на лондонския Graphic. Разправяха, че личният му живот бил омрачен от нещастия. Тъгата и кротостта прикриваха оскъдността на таланта му. Малките му акварели — полски пейзажи, вечерна река и тям подобни, — придобити от членовете на нашето семейство и от домочадието, събираха праха по ъглите, изтиквани все по-далеч, докато не ги закриеше студената компания на копенхагенски животинки или снимките в нови рамчици. Откак се научих да туширам страничната част на куба и при триене с гумата да не превръщам с пукот хартията в хармоника, симпатичният старец се задоволяваше просто да рисува пред мен своите райски ярки изгледи. По-късно, от десет до петнайсетгодишна възраст, ми даваха уроци други художници: най-напред известният Яремич, който ме караше по-смело и по-свободно, „с широки мазки“ да възпроизвеждам в цветове някакви току-що криво-ляво направени от него пластилинови фигурки, а след това — прочутият Добужински, който не само ме учеше да намирам съотношенията между тънките вейки на оголеното дърво и да извличам нужните скъпоценни шарки от тези съотношения, и за когото през зрелите години си спомнях с благодарност не само когато се налагаше подробно да рисувам, взрян в микроскопа, някаква още непозната структура в органите на пеперудата, но ми внуши и някои правила за равновесие и взаимна хармония, може би полезни и в литературната ми работа. От чисто емоционална страна в смисъл на весели багри, толкова близки на децата, старият Къмингс заема почетно кътче в паметта ми. Той бе още по-голям майстор от мама — с чудна сръчност обираше с мократа черна четчица няколко бои една след друга, следван от бързия звън на белите емайлирани панички, в които някои от боичките, например червените и жълтите, бяха с дълбоки вдлъбнатини от честата им употреба. Насъбрала разноцветен мед, четката преставаше да се върти и да се топва и с две-три сочни мазки овлажняваше листа с равномерен слой оранжево небе, в което, докато още не бе изсъхнало, се очертаваше дълъг акулски облак, черно-лилав на цвят: „And that’s all, dearie — това е, миличък, нищо сложно.“

Уви, веднъж го помолих да ми нарисува международния експрес. Наблюдавах през костеливото му рамо движенията на бързия молив, който очертаваше ветрилоподобна скара за чистене на сняг, или още наречена скотоловка, и предните прекалено красиви фарове за такъв локомотив, който вероятно е могъл да се купи за Сибирската железница, след като е пресякъл Америка през Юта в шестдесетте години на миналия век. След този локомотив се появиха пет вагона, които много ме разочароваха с най-обикновения си и беден вид. Щом свърши с тях, той се върна към локомотива, старателно защрихова обилния пушек, блъвнал от преувеличения комин, кривна глава на една страна и като се полюбува на произведението си, ми го подаде, приятно засмян. Мъчех се да изглеждам много доволен. Беше забравил тендера.

Четвърт век по-късно имах случай да узная две неща: че покойният Бърнес, който сякаш не знаеше нищо друго освен диктовките и глупавата частушка, е бил твърде ценен от единбургските специалисти преводач на руска поезия, на стиховете, които още от дете бяха станали за мен олтар, живот и безумие; и че моят кротък Къмингс, комуто щедро дарявах съвременници от вида на престарелите Рукавишникови и грохналия слуга Казимир с бакенбардите (който умееше и обичаше да отхапва опашките на новородени кученца фокстериери), щастливо се оженил dans la force de l’âge^[1], тоест на моите сегашни години, за една млада естонка горе-долу по времето, когато се ожених и аз (през 1925 година). Тези новини странно ме потресоха, сякаш животът бе посегнал на творческите ми права, на моя печат и подпис, и бе продължил лъкатушния си ход извън тази моя лична граница, която Мнемозина бе прокарала толкова изящно с толкова икономични средства.