Владимир Набоков
Други брегове (55)

6

С нейния глас ми говорят сега летните вечери, през които като момче толкова беззвучно и бързо бях прелитал покрай дългата сянка на ниската й къща. На мястото, където черният път се вливаше в пустинното шосе, слизах от велосипеда и го подпирах на телеграфния стълб. На близкото, изцяло разкрило се небе стинеше великолепен страховит залез. Сред неусетно променящите се негови грамади погледът различаваше оцветените с фуксин структурни части на небесните организми и алените пукнатини в тъмните масиви, и гладките ефирни плитчини, и миражите на райски острови. Тогава още не умеех — както сега чудесно умея — да се справям с такива небеса, да ги претопявам в нещо, което може да се даде на читателя, нека той примира; и тогавашното ми неумение да се измъкна от красотата задълбочаваше мъката ми. Исполинска сянка започваше да залива равнината, сред медената тишина монотонно бучаха стълбовете и кръвта напрегнато блъскаше в мен, хранещите се нощем гъсеници на някои пеперуди започваха бавно да изпълзяват по стъблата на растенията. С едва доловим хрупкав звук очарователно светлосиньо червейче на зелени ивички движеше челюсти по ръбчето на полско листенце, като прояждаше от горе на долу правилно отворче, изправяше шийка и отново гризеше от горната точка, за да разшири полукръга. Машинално преместих гладника заедно с листенцето в една от кутийките, които винаги ми се намираха, но мислите ми както никога бяха далеч от отглеждането на пеперуди. Колет, моята плажна приятелка; танцьорката Луиза; всичките поруменели, уханнокоси момиченца с ниско вързани ярки копринени колани — с всички тях бях играл по детските празници; графиня Г., тайнствената дама на моя братовчед; Поленка, подпряна с усмивка на неизвестно страдание до вратата сред пламъците на новите ми сънища; всичко това се сливаше в един образ, още неразбираем за мен, но който скоро ми предстоеше да постигна.

Помня една такава вечер… Блясъкът й аленееше върху изпъкналия велосипеден звънец. Над черните телеграфни струни като ветрило се разтваряха гъстолилавите ребра на разкошните малинови облаци; това бе като някакъв възторжен вик, в който звукът бе заместен от екливи багри. Звукът посърваше, въздухът гаснеше, полята тъмнееха, но над самия хоризонт, над ситните зъбци на отдалечаващата се на юг борова гора, прозрачната като вода пролука, горе подчертана от слоевете почернели облаци, изглеждаше за окото отделна подробност със свои украшения, които само много глупав читател би взел за резервни части към дадения залез. Тази пролука заемаше съвсем незначителна част от огромното небе и в нея личеше онази нежна яснота, присъща на предметите, когато ги погледнеш от обратната страна на телескопа. Там в миниатюрен вид се беше разположило семейство ведри облаци, струпали са се светли въздушни извивки, анахронизъм от млечни цветове; нещо много далечно, обаче разработено до последните подробности; фантастично умален, но вече съвсем готов да ми бъде предаден моят утрешен приказен ден.