Владимир Набоков
Други брегове (14)

4

От страна на мама имах само един близък роднина — единствения й останал жив брат Василий Иванович Рукавишников; той беше дипломат, както и сватът му Константин Дмитриевич Набоков, когото споменах по-горе и сега искам по-подробно да възкреся в мислите си — преди да повикам по-живия, но в тъжния и таен смисъл по-едностихиен образ на Василий Иванович.

Константин Дмитриевич беше възмършав, важен, с тревожни очи, доста меланхоличен самотник, живееше в клубна квартира в Лондон сред снимките на някакви млади английски офицери и се бореше без особен успех срещу съперника си по сполука в посолството Саблин. Като отговорил веднъж: „Не, благодаря, отивам наблизо“ — а в другия случай като променил плановете си и върнал билета, той два пъти през живота си бе избягнал насилствена смърт: първия път в Москва, когато му предложил да го вземе в каляската си великият княз Сергей Александрович, обречен минута по-късно да се срещне с Каляев^[1]; втория път, когато се канел да отплава за Америка с „Титаник“, обречен да се срещне с айсберг. Умря през двайсетте години от течение в една лондонска болница, в която ветровете си даваха среща, простинал след лека операция. Публикува доста четивните „Злополучни приключения на Дипломата“ и преведе на английски „Борис Годунов“. Веднъж през 1940 година в Ню Йорк, където веднага след пристигането си в Америка имах щастието да се потопя в истински рай от научни изследвания, слязох с асансьора от петия етаж на американския Музей по естествознание, където прекарвах цели дни в ентомологичната лаборатория, и внезапно — с мисълта, че може да съм си преуморил мозъка — видях фамилното си име, изписано с големи златни букви върху фреската на вестибюлната зала. Вгледах се по-внимателно и фамилията се съчета с изображението на Константин Дмитриевич: млад, поразкрасен, с испанска брадичка, той участвува заедно с Вите, с Коростовцов и с японските делегати в подписването на Портсмутския мир^[2] под благодушната егида на Теодор Рузвелт — в чиято памет е построен музеят. Но Василий Иванович Рукавишников не е изобразен никъде и тук идва неговият ред да бъде обрисуван поне с моето цветно мастило.

Имението му с къща от александровските времена, бяла, със симетрични крила, с колони по фасадата, по антифронтона, се издигаше сред липи и дъбове на стръмния хълм с морава оттатък река Оредеж срещу нашата Вира. През ранното ми детство вуйчо Вася и всичко, каквото му принадлежеше — множеството порцеланови петнисти котки в огледалния вестибюл на къщата му, неговите пръстени и копчета за ръкавели, невероятните лилави карамфили в оранжерията му, урните в романтичния парк, цялата горичка череши, остъклена за защита от климата на Петербургска губерния, и самата му сянка, която с незнаен, уж египетски фокус той умееше да кара да се гърчи върху пясъка без ни най-малко движение от своя страна, — всичко това ми се струваше, да принадлежи не към света на възрастните, а към света на моите влакове с пружина, клоуни, книжки с картинки, разните одушевени детски нещица, и изпитвах такова чувство, както когато в нагизден чуждестранен град, под лъчистия от уличните светлини дъжд изведнъж се натъквах като дете с кафяви меки ръкавици на съвсем приказен магазин за играчки или за пеперуди. Той се появяваше в Русия само лете, и то не всяка година, тогава се издигаше флаг с фантастични цветове върху неговата къща и почти всеки ден на връщане от разходка можех да видя как каляската му преминава по моста към нас и прелита покрай елхите в парка. На закуска у нас винаги имаше много хора, после всички те минаваха в гостната или на верандата, а той оставаше още малко в опустялата слънчева трапезария, сядаше на виенския стол, застъпил решетестото си отражение, вземаше ме на колене и с всякакви смешни думи галеше милото дете и, кой знае защо, се радвах, когато тате извикваше отдалеч: „Вася, on vous attend“^[3] — а слугите с нахални лица раздигаха трапезата и изпълнена със страдание, Елена Борисовна дебнеше да измъкне изпод ръцете им, за да отнесе и да скрие, половин ябълка, кифличка, самотна репичка в соса. Веднъж, след като не бяхме се виждали година и половина, с брат си и с гувернанта заминах да го посрещна на гарата. Сигурно съм карал единайсетата си година и ето, въздъхнаха и спряха дългите кафяви вагони на „Норд-експреса“ — който вуйчо подкупваше, за да спре на вилната гаричка, и страшно бързо от багажния вагон се изнасяха многобройните му сандъци, — и ето че той самият слезе по подвижната стълбичка с килимчето, хвърли бърз поглед към мен и избъбри: „Que vous êtes devenu jaune et laid, mon pauvre garçon!“ (Колко си прежълтяло, колко си погрозняло, клетото ми момче!) На петнайсетия ми рожден ден ме дръпна настрана и доста мрачно на своя отривист, точен, старомоден френски език ме обяви за свой наследник. Добави, че ще изгори имението си до основи, ако германците — това беше през 1914 г. — стигнат някога до нашите места. „А сега — каза той — можеш да са вървиш, аудиенцията е завършена, je n’ai plus rien à vous dire.“^[4]

Виждам като на картина спретнатата му дребна, тънка, приятна фигура, възмургавото лице, синьо-зелените очи с ръждиви петънца, тъмните бухнали мустаци, тъмната къса коса; виждам и много подвижната адамова ябълка между колосаните ъгълчета на яката и змиеобразния пръстен с опал върху възела на светлата вратовръзка. Носеше опали и по пръстите си, а на черно-косматата си китка — златна верижка. В петлицата на бледосивкавото или с някакъв друг пастелен оттенък сако почти винаги имаше карамфил, който понякога бързо помирисваше — с движението на птица, понечила внезапно да порови с човка раменния си пух. Както вече казах, той се появяваше при нас на село само лете (помня не повече от две-три срещи с него в чужбина) и тъкмо през това горещо преливане в скъпоценния камък на миналото време си го представям сега — ето го, присяда на стъпалото на верандата за още една снимка (колко обичаха да се снимат тогава, колко се мъчеха да спрат отминаващото!) и седи със сянка от лаврите върху белия мек плат на панталона, с ръце, положени върху дръжката на бастуна, със слънце върху изпъкналото, луничаво чело в ореола на тикнатата назад гарсонетка.

През есента се завръщаше в чужбина, в Рим, в Париж, в Биариц, в Лондон, в Ню Йорк; в своите южни имения — в италианската си вила, в пиренейския си замък край Раи; и имаше едно прочуто през детството ми негово пътуване до Египет, откъдето той всеки ден ми изпращаше гланцирани картички с едрокраки фараони, насядали един до друг, и с вечерни отражения на силуетни палми в розовия Нил, през който рязко и раздърпано минаваше странно грозният му, целият бодлив, див, кряскащ, т.е. съвсем неприличащ на него самия почерк. И отново през юни, на възхитителния север, когато весело цъфтеше млечната песекиня, която носеше името на безумния Батюшков, и слънцето приличаше след поредния проливен дъжд, едри, синкавочерни с бяла превръзка пеперуди (източен подвид на тополовата нимфа) плаваха ниско на кръгове над апетитната пътна кал, от която ги пропъждаше неговата литнала към нас каляска. С обещание за дивен подарък в гласа, като пристъпваше превзето с малките си крачета в бели обувки на високи токове, ме отвеждаше до най-близката липичка и изящно откъснал листо, ми го подаваше с думите: „Pour mon neveu, la chose la plus belle au monde — une feuille verte.“^[5] Или от Ню Йорк ми донасяше събрани в книжки цветни серии — смешните приключения на Buster Brown, сега забравено момче с червеникав костюм, с голяма, извадена отгоре яка на ризата и с черна вратовръзка на фльонга; ако погледнеш отблизо, можеха да се различат съвсем отделни малинови точки, от които се състоеше цветът на ризата му. Всяко приключение завършваше за малкия Браун с феноменален пердах, при което майка му, дама с тънка талия и с тежка ръка, грабваше каквото й падне — обувка, четка за коса, чадър, който се счупваше от удара, дори палката на услужлив полицай — и какви облаци прах изтупваше тя от жертвата, преметната на корем върху коляното и! Тъй като през живота ми никой никога не ме беше пляскал, тези наказания ми се струваха чудато, екзотично, но доста еднообразно изтезание — по-безинтересно от, да речем, заравянето на врага с изразителните очи чак до брадичката в пясъка на кактусовата пустиня както на офорта върху корицата на едно от лондонските издания на Майн Рид.