Владимир Набоков
Други брегове (40)

3

Веднъж, както си играех на плажа, се оказа, че действувам с лопатката до френското момиченце Колет. Щеше да навърши десет години през ноември, а аз ги бях навършил през април. Тя важно ми обърна внимание на една нащърбена отломка от лилава мидичка, одраскала тясното й стъпало с издължени пръсти. „Je suis Parisienne — обяви тя — et vous — are you English?“^[1] В светлозелените й очи в кръг около зеницата бяха пръснати ръждиви точици, сякаш през очите й преплуваха част от луничките, обсипали елфовидното й, изящно личице с чипо носле. Тъй като бе облечена по тогавашната английска мода със син пуловер и със син тесен трикотажен панталон, навит над коленете, предишните дни я бях взел за момче, а сега, като слушах поривистото й чуруликане, с учудване съзрях гривничката на слабата й китка, копринените масури на кестенявата коса, провесили се изпод матроската баретка.

Две години преди това, на същия този плаж, бях пламенно увлечен по друга своя връстничка — очарователната, прасковено загоряла, с бенка под сърцето, невероятно капризната Зина, дъщеря на лекар сърбин, а още по-рано в Болие, когато бях на около пет години, бях влюбен в румънско тъмнооко момиченце със странното фамилно име Гика. Но щом се запознах с Колет, разбрах, че това е истинското. В сравнение с другите деца, с които играех на плажа в Биариц, в нея имаше някакво затрогващо вълшебство; разбирах между другото, че не е щастлива като мен, не е толкова обичана: синината върху леко защрихованата й от мъх китка ме подтикваше към ужасни догадки. Веднъж ми каза по повод на изпуснат рак: „Ужасно щипе, като моята майка.“ Измислях разни героични начини да я спася от нейните родители — от господина с почернените мустаци и от дамата с овално, „направено“, сякаш емайлирано лице. Мама попита за тях някакъв свой познат и той й отговори, като вдигна рамене: „Ce sont des bourgeois de Paris,“^[2] По свой начин си обясних тази пренебрежителна оценка, защото знаех, че те са пристигнали от Париж в Биариц със синьо-жълтата си лимузина (което не се случваше толкова често през 1909 година), а момиченцето с фокстериера и с англичанката гувернантка били пратени в скучен „седящ“ вагон на най-обикновен rapid^[3]. Фокстериерът беше екзалтирана кучка със звънче на нашийника и вечно въртеше задница. От чиста жизнерадост понякога лочеше морска вода, гребната в синята кофичка на Колет: виждам ярката рисунка на кофичката — платноходка, залез и фар, — но не мога да си припомня името на кучето и ми е много досадно.

През двата месеца в Биариц страстта ми към нея за малко да надмине увлечението по пеперудите. Виждах я само на плажа, но мислех за нея постоянно. Ако се появеше разплакана, кипвах в безпомощно страдание. Не можех да изтрепя комарите, които бяха изпохапали тънкото й вратле, но за сметка на това успешно набих едно червенокосо момче, което веднъж я обиди. Тя ми даваше топли от дланта й стъклени бонбонки. Веднъж двамата се бяхме навели над морска звезда, навитите крайчета на буклите й загъделичкаха ухото ми и изведнъж тя ме целуна по бузата. От вълнение можах само да измънкам: „You little monkey.“^[4]

Имах една златна монета, луидор, и не се съмнявах, че ще ни стигне за бягството. Къде се канех всъщност да откарам Колет? В Испания ли? В Америка ли? В планините над По? „Là-bas, là-bas, dans la montagne“^[5], както бе пяла Кармен в наскоро слушаната опера. Помня странната, сякаш бях възрастен, прозрачно-безсънна нощ; лежах в постелята, ослушвах се в повтарящото се бухтене на океана и изготвях плана за бягството. Океанът се надигаше, слепешком шареше из тъмнината и тежко се стоварваше по очи.

За самото бягство почти нямам какво да кажа. В паметта ми са само отделни проблясъци: Колет откъм завета на плющящата палатка послушно обува платненки, докато аз тикам в кафяв хартиен плик сгъваемото си сакче за лов на андалуски пеперуди. Като се спасявахме от преследвачите; се мушнахме в черната тъмнина на малкото кино до казиното — това, разбира се, беше съвсем незаконно. Там седяхме, нежно сплели ръце над фокстериера, който подрънкваше звънчето си върху коленете на Колет, и гледахме изключително увлекателния филм, който пробягваше, примигваше като черен дъжд върху бялото платно — за бой на бикове в Сан Себастиан. Последният проблясък: гуверньорът ме отвежда по улицата, дългите му крака се движат със заканителна целеустременост; деветгодишният ми брат, когото води с другата ръка, час по час избързва напред и като бухалче с големите си очила се взира с ужас и любопитство в невъзмутимия престъпник.

Сред дреболиите, накупени преди заминаването ми от Биариц, най обичах не бичето от чер камък с позлатени рога и не асортимента от екливи раковини, а едно доста символично, както става ясно сега, предметче — перодръжка от морска пяна с кристалче в микроскопичното прозорче откъм свободния край. Ако си затвориш едното око и притиснеш другото до кристалчето, но така, че да не ти пречи лъчистият отблясък на собствените ти ресници, през вълшебния отвор можеше да видиш цветна фотография на залива и на скалата, увенчана от фара. И тогава, при този най-сладък трепет на Мнемозина, се случва чудо: отново се мъча да си припомня името на фокстериера — и ето, заклинанието подействува! От онова далечно крайбрежие, от гладко проблясващите вечерни пясъци на миналото, където всяка вдлъбнатина от петата на Петкан се изпълва с вода и залез, стига до мен, лети, отеква в звънкия въздух: Флос, Флос, Флос!

На път за Русия се спряхме за един ден в Париж, където Колет вече бе успяла да се завърне. Там в червеникавия, вече надянал ръкавици парк, под студената небесна синева, сигурно по уговорка между нейната гувернантка и нашия Макс, видях Колет за последен път. Тя се появи с обръч, всичко в нея беше изящно и спретнато, в унисон с есенното парижко tenue-de-ville-pour-fillettes^[6]. Тя взе от ръцете на гувернантката си и предаде на моя доволен брат прощален подарък — кутийка с дражета, бадем с оцветена захар — и той, разбира се, бе предназначен само за мен; погледна ме и начаса се завтече нанякъде, като караше с пръчица по чакъла на алеята своя бляскав обръч през пъстрите слънчеви петна около басейна, цял в листа, нападали от кестените и яворите. Тези листа в паметта ми се смесват с кожата на нейните обувки и ръкавици и доколкото си спомням, имаше още някаква подробност — дали панделка на шотландската й шапчица или орнамент на чорапите й, — като пъстрите спирали в онези малки стъклени топчета, с които си играят чуждестранните деца. И ето сега стоя и държа тази скъпоценност, без да зная къде да я приложа, а през това време тя тича все по-бързо около мен и търкаля вълшебния си обръч, накрая се стапя сред тънките сенки, падащи върху парковия чакъл от плетеницата на телените дъгички, с която са заобиколени астрите в лехата.