Владимир Набоков
Други брегове (59)

4

Научих за местопребиваването й неочаквано, месец след като се настанихме в Гаспра, близо до Кореиз. Крим ми се стори съвсем чужда страна: нищо не беше руско, мирисите, звуците, потемкиновата флора из крайбрежните паркове, сладникавият пушек във въздуха на татарските села, магарешкият рев, викът на ходжата, неговата тюркоазна куличка върху фона на прасковеното небе; всичко ми приличаше на Багдад и аз веднага се потопих в Пушкиновите ориентализми. Ето, виждам се застанал на кремъчната пътека над бялото като тебешир корито на ручея, отделните му струйки с прозрачни трепкащи ивички обливаха яйцеподобните камъни, покрай които течаха — и в ръка с писмо от Тамара. Гледах стръмната урва на Яйла, обраснала чак до скалния си венец с астрагана на таврическия бор, дъбака и магнолиите между планината и морето; вечерното седефено небе, където с персийска яркост гореше лунният сърп и до него звезда — и изведнъж с не по-малка сила, отколкото през последвалите години, изпитах горчилката и вдъхновението на изгнанието. Не само под влияние на Пушкиновите елегии и докараните от чужбина кипариси — имаше и нещо истинско; залог за него беше писмото на неизмислената Тамара и оттогава за няколко години загубата на родината си остана за мен равнозначна на изгубената любима, докато писането на една, впрочем несполучлива, книга („Машенка“) не уталожи мъката ми.

Междувременно животът на семейството ни коренно се промени. С изключение на някои скъпоценности, случайно взети и остроумно скрити в кутиите с тоалетен талк, не ни остана нищо (…) Успял да избегне най-разнообразни опасности на север, баща ми по онова време вече се присъедини към нас и вероятно в края на краищата щяха да го хванат; някаква странна атмосфера на безгрижие замъгляваше живота ни. Графиня Панина ни предостави в своята Гаспара отделна къщичка в края на градината, а в голямата живееха майка й и вторият й баща, Иван Илич Петрункевич, стар приятел и сподвижник на татко. На терасата толкова наскоро — преди някакви си петнайсет години — бяха седели Толстой и Чехов. През някои нощи, когато слуховете за грабежи и разстрели ставаха особено упорити, татко, брат ми и аз, кой знае защо, излизахме да пазим градината. Веднъж през януари, струва ми се, при нас се промъкна фигура с разбойнически вид, която се оказа нашият предишен шофьор Циганов: той не бе се поколебал да допътува чак от Петербург на влаковия, буфер през цялото пространство на ледена и зверска Русия, само за да ни докара парите, изпратени от наши приятели. Докара и писмата, дошли на петербургския ни адрес (неизтребимостта на пощата винаги ме е смайвала), и сред тях беше онова първо писмо от Тамара, което четях под звездата като капка. Циганов поживя при нас около месец и заяви, че кримската природа му дотегнала, и се запъти по същия начин на север с голям чувал на гръб, натъпкан с различни предмети, които с удоволствие бихме му дали, стига да знаехме, че са му харесали тези нощници, жилетки от пике, обувки за тенис, пътни часовници, ютията, недодяланата преса за панталони и още някакви боклуци: пълния списък получихме от камериерката, чието бледо обаяние той също не беше пощадил. Интересно, че веднага разгада тайната на тоалетния талк, и предума майка ми да прехвърли всичките си пръстени и перли на по-класическо място и сам изкопа трап в градината за тях, където се намериха недокоснати след заминаването му.

Розовият облак на цъфналите бадеми вече оживяваше крайбрежните склонове, аз отдавна се занимавах с първите пеперуди, когато болшевиките се изгубиха и скромно се появиха германците. Те постегнаха това-онова по вилите, от които се бяха евакуирали комисарите, и на свой ред си заминаха. Смени ги доброволческата армия. Баща ми стана министър на правосъдието в Кримското краево правителство и замина за Симферопол, а ние се преселихме в Ливадия. Ялта се оживи. Както, кой знае защо, през онези години веднага възникнаха разни театрални начинания, започваше се с поразително вулгарни кабарета и се завършваше с киноснимките на Хаджи Мурат. Веднъж, докато се изкачвах на Ай Петри в търсене на местния подвид на испанската сатирида, на планинската пътека срещнах странен конник с черкезка. Лицето му беше чудновато изрисувано с жълта боя и той непрестанно, неумело и ядосано дърпаше поводите на коня, който, без да му обръща ни най-малко внимание, се спускаше по стръмнината със съсредоточения вид на гост, решил по лични съображения да напусне шумна вечеринка. Познах нещастния Хаджи — беше толкова добре известният ни с Тамара актьор Мозжухин, когото конят отнасяше от снимките на филма. „Хванете проклетото животно“ — каза той, като ме видя, но в същата минута, сред скърцането и грохота на сипея фалшивият Хаджи бе настигнат от двамина истински татари и аз със сакчето продължих да се изкачвам през боровете и буковете към назъбените скали.

През цялото лято си писах с Тамара. Колко по-прекрасни бяха удивителните й писма от засуканите и банални стихчета, които някога й бях посвещавал; с каква сила и яркост възкресяваше тя северното село! Думите й бяха бедни, словото й беше обичайно за госпожица, на осемнайсет години, но интонацията… интонацията беше изключително чиста и по тайнствен начин превръщаше мислите й в особена музика. „Боже, къде е то — всичко това далечно, светло, мило!“ Тъкмо този звук дословно помня от едно нейно писмо и никога по-късно не успях по-добре от нея да изразя мъката по миналото.

На тези нейни писма, на тези тогавашни копнежи по нея дължа особения оттенък, в който оттогава се оцвети тъгата ми по родината. Тя се впи, тази тъга, в едно малко кътче от земята и може да бъде изтръгната само заедно с живота ми. Днес, ако си представям келявата трева на Яйла или Уралската теснина, или солените земи оттатък Аралско море, оставам също тъй студен в патриотичен и носталгичен смисъл, както спрямо, да речем, пелина в Невада или рододендроните в Сините планини, но ми дайте на който и да било материк гората, полето и въздуха, напомнящи Петербургска губерния, и тогава душата ми се преобръща. Какво ли би било наистина да видя, отново Вира и Рождествено — трудно ми е да си представя въпреки огромния си опит. Често си мисля: ето, ще замина за там с фалшив паспорт с фамилно име Никербокер. Това би могло да стане.

Но, едва ли ще го направя някога. Твърде дълго, твърде бездейно, твърде прахоснически мечтах за това, пропилях си мечтата. С вглеждането в мъчителни миниатюри с дребен шрифт, с двойна светлина безнадеждно развалих вътрешното си зрение. По същия начин се изхабих, когато през 1918 година мечтаех, че преди зимата, когато приключа с ентомологичните си разходки, ще постъпя в Деникиновата армия и ще стигна до чифличето на Тамара; но зимата отмина — а аз още се канех, през март Крим вече взе да се рони под напора на червените и започна евакуацията. На малкото гръцко корабче „Надежда“, завръщащо се в Пирея, натоварено със сушени плодове, в началото на април напуснахме Севастополския залив. Пристанището вече бе завзето от болшевиките, чуваше се безредна стрелба, звукът й, последният звук на Русия, започна да замира, но брегът все още припламваше дали от вечерното слънце в стъклата, или от беззвучни далечни взривове и аз се мъчех да съсредоточа мисълта си върху шахматната партия, която играех с баща си (единият кон беше без глава, жетон за покер заменяше липсващия топ), и не зная какво се е случило после с Тамара.