Владимир Набоков
Други брегове (35)

3

Сред множеството човешки чувства — надеждата, която прокужда съня, прекрасното й осъществяване въпреки оцелелия сняг по сенчестите места, тревогите на тщеславието и тишината на постигнатата цел — половинвековните ми приключения с пеперудите, ловни и лабораторни, при мен са на едно от най-почетните места. Докато в ролята на писател намирам удоволствие само в личните светкавици и в пресъздаването им според възможностите си, аз — да си призная — пламвам от необяснимо вълнение, когато прехвърлям наум ентомологичните си открития: изтощителните усилия, промените, които съм внесъл в систематиката, революцията с наказването на колегите в светлия кръг на микроскопа, образа и вибрацията на всички редки пеперуди, които лично съм хванал и описал и оттук нататък безсмъртното си име в измисленото от мен латинско название или пак то, но с малка буква и с латинско „i“ накрая в означението на пеперудите, наречени в моя чест. И някъде на хоризонта на тази гордост в спомена ми греят всички тези необикновени, баснословни места — северните тресавища, южните степи, планините, високи по четиринайсет хиляди фута, — всички, които съм пребродил със сакче в ръце и като стройно дете със сламена шапка, и като младеж с въжени подметки, и като петдесетгодишен дебелак по шорти.

Рано разбрах това, което тъй добре бе разбрала майка ми във връзка с манатарките: че в такъв случай човек трябва да бъде самичък. През цялото си детство и юношество маниакално избягвах всякакви спътници и, естествено, нищо на този свят освен дъжда не можеше да попречи на сутрешната ми петчасова разходка. Майка ми предупреждаваше гуверньорите и гувернантките, че утрото ми принадлежи изцяло — и те благоразумно не ми пречеха. По този повод си спомням: в Тенишевското училище имах един трогателен другар, един отпуснат пелтек с дълго бледо лице; другите му се подиграваха, а на мен, с моите яки юмруци, ми харесваше от чисто спортни подбуди да го браня. Едно лято късно вечерта, целият в прах, с разкървавено коляно, той неочаквано се появи при нас във Вира. Баща му се споминал наскоро, семейството му се оказало разорено и поради липса на пари за влака клетникът изминал близо четирийсет версти с велосипед. На другата заран станах рано-рано и направих всичко възможно да се измъкна незабелязано от къщи. Отчаяно тихо събрах ловните си принадлежности: — сакчето, желязната кутия, с ремъка, пликовете и кутийките за улова — и изскочих навън през прозореца на класната стая. Щом нагазих в гъсталака, почувствувах, че съм спасен, но продължавах да крача бързо с разтреперани прасци и със сълзи в очите, като през парещата призма на срама си представях кроткия гостенин с дългия бледен нос и с траурната вратовръзка как се помайва из градината, как от нямане каква да прави потупва изплезилите език от жегата кучета — и се мъчи някак да оправдае жестокото ми отсъствие.

Май само моите родители разбираха безумната ми, мрачна страст. Случваше се моят толкова невъзмутим баща изведнъж с разкривено лице да се втурне от верандата в стаята ми, да грабне сакчето и да хукне обратно, за да се върне десетина минути по-късно с провлачения стон „аааа“ — изпуснал чудесен ел-албум! Дали защото „чистата наука“ само отегчава или разсмива интелигентния еснаф, но с изключение на моите родители си припомням само неразбиране, раздразнение и подигравки заради моите пеперуди. Щом дори такъв заклет любител на природата като Аксаков е могъл в изключително бездарното си „Колекциониране на пеперуди“ (приложението към студентските му „Спомени“) да изпъстри добронамерените си дрънканици с всякакви нелепости (не зная дали е бил по-наясно за разните славянофилски бърнета и мъздруги), можем да си представим невежеството на обикновения образован човек по този въпрос. Досега с безпомощна досада си спомням как селският ни лекар, милият доктор Розанов, на когото като на учен човек аз, десетгодишен, оставих да наглежда скъпоценните какавиди на рядка нощенка (пътувахме в чужбина и не се реших да ги взема), преспокойно ми писа в Биариц, че прекрасно се били излюпили — но всъщност вероятно ги бе изяла мишка, защото след завръщането измамникът тържествено ми поднесе някакви охлузени копривни пеперуди, кой знае защо, увити в памук, сигурно селските дечурлига му ги бяха наловили из градините. Рано се разкри за мен и нещо друго, именно че ентомологът, смирено зает с работата си, непременно събужда някакви странни чувства у ближните си. Наканим се да идем на пикник с братовчедите си и аз, понеже знам, че наблизо до избраната горичка има чудесно резерватче, тихомълком, без да преча на никого, но като чувствувам вече, че опъвам нервите на близките си, предварително съм понесъл скромните си принадлежности към дългата пътна кола, миришеща на катран, или към червения автомобил, лъхтящ на чай (така миришеше бензинът през 1910 година), и току някоя възрастна наша роднина или чужда мустаката гувернантка се обади: „Vraiment, Volodya^[1], защо поне този път не оставиш сакчето вкъщи. Нали ще играете на каш-каш и на полицаи и разбойници — за какво са ти тези пеперуди? Нима ти харесва да разваляш удоволствието на всички?“ до крайпътния знак „Nach Bcdenlaube“ в Бад Кисинген (Бавария) тъкмо бях настигнал излезлия на разходка татко и монументалния бледолик Муромцев, доскорошен председател на Първата Дума, когато той обърна мраморната си глава към мен и важно изрече: „И умната, момче, само да не се разтичаш подир пеперудите: това разваля ритъма на разходката.“ На тясната от ароматните храсти пътечка от Гаспра (Крим) към морето през ранната пролет на 1918 година някакъв (…) часовой, куц глупак с обеца на едното ухо, искаше да ме арестува, задето уж съм бил сигнализирал със сакчето на английските кораби. През лятото на 1929 година, когато гонех пеперудите из Източните Пиренеи, май нямаше случай да мина пеш през някое село със сакче в ръката и когато се обърна, да не видя вцепеняващи се по пътя ми обитатели, сякаш аз бях Содом, а те жени на Лот. Още десет години по-късно в Крайморските Алпи забелязах веднъж как след мен лъкатушно-тихо, змийски се люшка тревата и като се върнах, настъпих един тлъст полски стражар, убеден, че незаконно ловя пойни птици за продан. Америка изрази май още по-нездрав интерес към мен. Навъсените фермери с безмълвен жест ми посочваха надписа „Риболовът забранен“; от прелитащите по шосето автомобили ехтеше подигравателен рев; сънените кучета, безразлични дори към най-зловонния бродяга, се надигаха и с ръмжене се насочваха срещу ми; дечицата истерично питаха — какво прави чичото? — своите озадачени майки; старите опитни туристи искаха да знаят дали не съм рибар и дали не събирам щурчета за стръв; списание „Лайф“ ме потърси по телефона да ме пита дали не искам да ми направят цветна снимка как преследвам популярните пеперуди с популярен обяснителен текст; и веднъж в пустинята, някъде из Ню Мексико, сред високите юки с лилийни цветове и настръхнали кактуси две-три мили подир мен вървя огромна врана кобила.

Когато се откъснех от преследвачите и свърнех от мекия червеникав път в парка, за да стигна през него до нивята и до гората, оживлението и блясъкът на лятото за мен бяха като съчувствен трепет от страна на единодушната природа. Тук през пролетта високо и слабо се виеше сред елхите копринено-лазурната синевка; едва забележимата тъмна малинова пеперуда със зелена подплата навестяваше разцъфналите боровинки; през откритите места бързаше бялата зорница с оранжеви крайчета на крилата; сега обаче през юни там, където имаше сенки и трева, покрай пътечките до мостчетата, тихо пърхаше черно-ръждивата кадифянка, появяваща се с тайнствено постоянство само през година; и пак по същите места се отпускаше на припека, разтворила крилца върху листата на младите трепетлики червено-черната, напръскана с бяло еуфидриа. Ето, събрала крилца, полупрозрачна, с графитни жилки, бялата овощна пеперуда е кацнала върху разцъфтелия само от погледа на спомена ми крайпътен репей, а от него излитат и се стрелват нагоре един след друг два самеца на червената лицена; все по-високо и по-високо се издигат те, бият се, а сетне победителят се завръща върху своето цветче, където вместо овощната пеперуда се мъдри пъргава, рижава, изумрудено-седефена отдолу аглаева седефка. Всички те бяха обикновени насекоми, обаче внезапно можеше да спре дъха ми появата на нещо отдавна мечтано, необикновено. Помня как веднъж забелязах на клонка до вратичката във външната ограда на парка притежаваната от мен само в купени екземпляри най-безценна, тъмнокафява, украсена с тънък бял зигзаг отгоре, текла синевка. Преди мен в губернията я бяха забелязвали само веднъж и изобщо тя беше чаровна рядкост. Примрях. Не ми беше на сгода да я захлупя — бе кацнала близо до дясното ми рамо, и аз с безкрайни предпазни мерки започнах да прехвърлям зад гърба си сакчето от едната ръка в другата; синевката междувременно ме изчакваше с хитър израз на крилцата: те бяха плътно стиснати и долните, снабдени с опашчици, подобни на мустачета, се триеха едно в друго с дискообразно движение — може би със звук, твърде висок по тон, за да го долови човек. Най-сетне сакчето със замах изфуча над нея. Всички сме чували стона на тенисиста, когато на ръба на победата губи, пропуснал лека топка, и с ужасни страдания се изстъпва на пръсти, отметнал глава и залепил длан на челото си. Всички сме виждали лицето на прочут гросмайстор, когато изведнъж местният любител Борис Исидорович Шах му вземе дамата. Но нямаше кой да ме види, когато изтърсвах клонката от мрежичката и гледах дупката в тюла.