Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (8)

8

Още от дете Джакомо смяташе чичо си, доктор Николао Черу, за някакъв чародей, само не знаеше зъл или добър вълшебник е? В неговите очи той винаги беше тайнствен човек. Понякога нещо го теглеше към него, понякога се страхуваше. Имаше случаи, когато се възхищаваше от него, друг път му се присмиваше. В действителност, с двуметровото си тяло, с очи на таралеж, с право подстриганата си дълга бяла брада той сякаш беше излязъл от някоя книга с приказки. Не знаеше за него нищо друго, освен че е много богат и голям скъперник, а знаеше, че е и хитър, умен, пресметлив човек, но има чувство за хумор. Когато влизаше през вратата, обезателно трябваше да се случи нещо.

Сега Джакомо му се зарадва, като го видя: ръцете му бяха пълни с пакети. Шегуваше се както винаги:

— Дойдох при вас, господин Пучини, да ви изкажа почитта си. Всичко мина хубаво, поздравявам те. Дете-чудо си, знаех си аз! Къде е майка ти?

Албина вече се появи със сияещо лице.

— Тук съм!… Добре дошъл, чичо Черу.

Николао потупа Албина по бузата и посочи Джакомо:

— Гордееш ли се с него?

— Много!

— Бих желал да поговоря с вас на шест очи.

— Заповядайте.

Въведоха го в голямата стая.

— Хей, момче, погледни какво ти нося за награда!… Хиляда цигари, но да не ги изпушиш всичките на един път… бутилка малага, за да композираш още по-хубави произведения, нотна хартия, ето… едно кило кафе… Какво искаш още?… За съжаление момиче не можах да донеса, не можеше да се побере в ръцете ми.

— Момиче си имам! — засмя се Джакомо. — Вие сте ангел, чичо Черу, истински ангел! Благодаря, много благодаря!

— Но кристалната ми чаша ще платиш, разбойнико! — заплаши го с грамадния си юмрук великанът. — Записах я в тефтера си. Защото аз записвам всичко, помни това. Доктор Николао Черу е най-добрият лекар и най-добрият счетоводител на света.

И тримата се засмяха. Толкова весел и любезен още не бяха виждали стария господин.

Черу внезапно се обърна към Джакомо и сериозно, почти строго го попита:

— Да чуя за какво се готвиш?

Джакомо беше изненадан от въпроса и не можа веднага да отговори.

— Искаш ли да продължиш учението си? Как и къде?

— Господи…

— Не хленчи, а отговаряй! Къде ще отидеш? Защото, надявам се, не искаш и в бъдеще да лентяйствуваш тук? Достатъчно вече си губил време, достатъчно си го разточителствувал.

— Зная.

— Е? Къде искаш да отидеш?

Джакомо каза развълнувано, като че ли се обясняваше в любов.

— Бих желал в Милано…

— В Милано искам да отида, така би казал един истински мъж.

Лицето на Джакомо светна.

— Искам… да, искам! — каза убедено, силно. — В Милано искам да продължа, при Понкиели.

— Така е добре. Това вече разбирам.

Дълго се гледаха един друг, мъчеха се да отгатнат мислите си. Джакомо събра цялата си решителност.

— Ако вие, чичо Николао, бихте ми помогнал…

— Хей, по-полека, млади човече! — спря го Черу. — Много си алчен. Но запомни, че аз винаги помагам на всички… когато заслужават. Само тогава, когато заслужават.

Джакомо подскочи и задъхан каза:

— Чичо Николао!… Ако вие направите възможно да отида в Милано, в консерваторията!…

Старикът с хитро лице поглади брадата си.

— Тогава? Тогава какво ще получа?

— Каквото искате!

— И това ще си запиша.

Албина ги слушаше мълчаливо със сключени ръце на скута, спряла топлия си поглед върху Джакомо. Тя беше щастлива и страдаше: ще отлети синът й — ще загуби сина си. Знаеше, че това е неизбежно, подготвяше се, чакаше този миг, чакаше го почти нетърпеливо, а сега, когато дойде, все пак…

Николао се обърна към нея.

— Ти, Албина, спомни си… някога заедно ходеше на училище с една маркиза Палавичини.

— Да.

— Ако си спомням добре, учеше я да пее и да свири на пиано. Тя много те обичаше.

— Бяхме приятелки. Мило момиче.

— Как й беше малкото име?

— Анджела!

— Тя е!

Старите му проницателни очи се засмяха, хвана в шепи брадата си и я поглади с удоволствие.

— А знаеш ли какво е станало с тази твоя Анджела?

Албина поклати глава.

— Тя е първата придворна дама на кралица Маргарита.

— Все още ли не можете да се досетите?! Ох, тази безпомощност! Тази недопустима несъобразителност! Винаги чакате печеният гълъб сам да падне в устата ви. Боговете са ви приятели, а през това време ще умрете от глад. — И занарежда като някой пълководец: — Слушай, Джакомо! Ти ще напишеш писмо на кралицата… Да, на кралицата, какво ме гледаш така глупаво?… Ще й пишеш кой си, кой е баща ти, кои са прадедите ти и че си беден като църковна мишка, че нямаш нито чентезимо и че искаш да отидеш в Милано, за да продължиш учението си, защото чувствуваш, в себе си призванието, отново искаш да твориш италиански опери… и че молиш кралицата да ти даде възможност за това, да ти отпусне от личната си каса стипендия за една година…

Джакомо се надигна, опита се да протестира.

— Какво подскачаш? Не мърдай, а слушай! — накара го да седне Черу. — Разбира се, ще пишеш скромно, но със самочувствие. Нито много късо, нито много дълго и по възможност така, че да може да се чете. Ще приложиш програмата на юлските тържества. А аз до утре ще набавя характеристика за теб от Неричи, Анджелони, кмета и архиепископа. Тях също ще ги приложиш към писмото. А ти, сестрице — обърна се той към Албина, — ще напишеш придружително писмо до маркиза Палавичини, ще й припомниш старото ви приятелство и ще я помолиш да предаде заявлението на сина ти на кралицата и да се заеме с уреждането на въпроса. Писмото заедно с молбата и с всичките приложения, разбира се, ще изпратите на името на маркизата, и то препоръчано. Е, какво ще кажете?! — Той погледна триумфално и се удари по челото: — Тук има ум, когато трябва! Чичо ти Николао е от стара коза яре!

Той чакаше да види въздействието от думите си. Седна и запали грамадна, скъпа пура.

— Фантастично… безнадеждно… — шепнеше Джакомо.

— Съвсем сигурно е… както, че две по две прави четири — засмя се Черу.

— Аз се надявам — каза Албина — Анджела ме обичаше много.

— А кралицата е луда по музиката — прибави старецът.

— И ако все пак не успеем? — безпокоеше се Джакомо.

— Тогава аз съм насреща! — каза Николао и се удари по гърдите. — Есента ти ще бъдеш в Милано, можеш да бъдеш сигурен!

От очите на Джакомо бликнаха сълзи. Скочи и целуна чичо си — за първи път в живота си.

Албина попита плахо:

— А какво ще стане след една година… когато стипендията изтече?

Доктор Черу се засмя.

— Първата година да плати кралицата, за другите ще се погрижа аз в случай, че потрябва.

По обяд, когато Микеле и Нитети влязоха в стаята, намериха Джакомо при бюрото си, наведен над един снежнобял лист, така рисуваше буквите, с такова голямо старание, сякаш беше най-прилежният малък ученик.

— Какво правиш? Писмо ли пишеш? — учуди се Микеле, който никога не беше виждал брат си да проявява такова старание.

Джакомо, без да погледне, кимна с глава.

— А на кого пишеш така прилежно?

— На кралицата — измърмори Джакомо.

— Глупости!

— На нея пиша, ако искаш вярвай, ако искаш недей.

— Не ме заблуждавай! — намуси се Микеле.

Дори и Нитети се засмя, и тя сметна, че брат й се шегува.

— Доколкото познавам Джакомо, навярно пише любовно писмо на някое момиче.

— Не ми пречете, оставете ме! — скара им се Джакомо.

Нитети не можа да устои на любопитството си и на пръсти се приближи зад Джакомо.

— А колко красиво пише, ако можеше да видиш! — После смаяна каза: — Слушай, той наистина пише на кралицата!

— Полудял ли си? — попита го почти ядосан Микеле.

Джакомо не отговори, но остави писалката и се обърна към тях.

— Глупчо и ти смяташ, че кралицата ще ти отговори?

— Вярвам, че ще ми отговори, иначе не бих писал.

— Ще има да чакаш! — присмя му се Микеле.

Колко щастлив беше бедният Микеле, че най-после веднъж и той може да се подиграе на по-големия си брат.

Но дори и сестрите на Джакомо не знаеха какво да мислят, толкова невъзможно им изглеждаше всичко. Умната, трезва Томаиде със съмнение поклащаше глава, Отилия и Рамелде дори не смееха да се обадят, а и Нитети почти не вярваше в успеха на начинанието… само в лазурните очи на Иджиния блестеше безмерно доверие.

— Аз зная, че ще получиш положителен отговор — пошепна тя на ухото на Джакомо.

И сега вярваха напълно в него, с непоклатима изпълнена с любов вяра, само майка му и Иджиния.

— Е, писа ли ти вече кралицата? — питаше всеки ден Микеле, за да ядосва Джакомо.

В началото Джакомо със смях посрещаше въпроса, но колкото минаваха дните, ставаше все по-раздразнителен. Накрая се скара на Микеле:

— Млъкни, сополанко такъв! Не виждаш ли, че страдам?!

И пред майка си избухна веднъж.

— Грозно ни измами дяволският старец! — каза огорчен. — Не биваше да пиша това писмо.

— Николао ти желаеше само доброто — отговори му тихо Албина. — Слушай, Джакомо, не са изминали още две седмици, откакто замина писмото ни. Тези работи не стават така бързо.

— Но вече е септември и скоро ще започнат приемните изпити.

Надеждата у него толкова намаля, че вече и не следеше пощата.

Тъкмо всички сядаха да обядват, само Микеле липсваше. Скоро си дойде и той, но малко странно беше лицето му, смутено и бледо.

— Две писма имаш, Джакомо — каза глухо, пресипнало и хвърли писмата в чинията му.

Погледите и на шестте жени с тревожна надежда се насочиха към Джакомо. Момъкът безпомощно въртеше писмата в ръцете си, сякаш се страхуваше да научи какво криеха. За миг затвори потъмнелите си очи, събра сили, дори се опита да се усмихне, взе един нож и предпазливо разряза края на двата плика.

Всички погледи дебнеха лицето му, гледаха го въпросително. Само усмихващата се Иджиния затвори очи и сключи лице. Но лицето на Джакомо сякаш се вцепени. Той прочете два пъти, три пъти писмата, без да каже нищо, само ръцете му трепереха, после изведнъж стана, приближи се до майка си, наведе се над нея, целуна я по челото, даде й писмата и седна обратно на мястото си.

Лицето на Албина издаде всичко само за миг. Тя потърси носната си кърпичка, изтри очи, после погледна дъщерите си, които с нетърпеливо щастие следяха думите й.

— Кралицата… — Но гласът й пресекна, отново трябваше да започне: — Церемониалмайсторът на кралицата съобщава на Джакомо… господин артиста Джакомо Пучини, че нейно величество кралицата му дарява хиляда и двеста лири като стипендия в продължение на една година, по сто лири месечно… — Албина кимна да мълчат. Тя взе в ръце другото писмо: — От името на дирекцията на миланската консерватория Амилкаре Понкиели съобщава на господин Джакомо Пучини, че по единодушното предложение на професорското тяло на консерваторията „Пачини“ в Лука му осигурява безплатно място за следващата учебна година в случай, че успешно издържи приемния изпит на 25 септември.

Нитети първа се съвзе: „Главозамайващо!“… — извика и едва ли не събори с целувката си Джакомо от стола. После всички скочиха, викаха, ръкопляскаха, плачеха и се смееха, прегръщаха, целуваха брат си, който все още не можеше да проговори, но очите му никога не бяха светили с такъв блясък и такова щастие. Стаята се превърна в истинска лудница. Накрая и Микеле стана и целуна Джакомо.

— Честито, Джакомо — заекна той. — Не се сърди… — И избухна в плач, Микеле заплака, единственият от тях, когото още никой не беше виждал да плаче.

— Ах, Микелино!… Защо да се сърдя?… — каза му Джакомо с голяма обич и погали главата на осемнадесетгодишния си брат.

Семейство Пучини приличаше на разбутан мравуняк. Всички тичаха насам-натам, бързаха, шетаха. Още беше осми септември, но Джакомо искаше да замине веднага. Не искаше да губи нито ден. Милано го зовеше, не биваше да го кара да чака и те го оставиха да тръгне. Всички знаеха, че Джакомо вече не е техен. Пред него се откриваше съвсем нов живот, един по-възвишен, чуден нов живот, който го откъсва от тях завинаги. Възможно е да си спомня за тях, възможно е да ги запази в сърцето си, а може би понякога да прескочи в къщи за по една прегръдка, но той ще се откъсне от този дружен, общ живот. Все пак никой не го задържа нито с дума, дори не му намекнаха, че ще го загубят, за да не направят тежко сбогуването, да не помрачат радостта му, по-скоро му казваха обратното, с най-весело лице: „Ти ще останеш завинаги наш, където и да си, нали, Джакомино?“

Разбира се, годеникът на Нитети, милият Алберто Марсили с девическо лице, също взе участие в радостта им.

— Аз ще се грижа за Нитети, майка ти и сестрите ти, можеш да бъдеш спокоен — каза с кротката си усмивка той.

Албина тъкмо гладеше, внезапно погледна уплашено, като човек, който изведнъж си е спомнил за нещо пропуснато.

— Момчето ми — каза на Джакомо, — изтичай при чичо Николао, за да не научи от други… все пак на него го дължиш. А и колкото и да е неприятно, трябва да искаш пари от него, и то много пари, още колко неща трябва да се набавят: този е единственият ти костюм, а нямаш и зимно палто, в Милано е толкова студено през зимата… после билет за железницата… а и знаеш ли кога ще ти изпратят от Рим стипендията за първия месец, с какво ще живееш дотогава?… Да, много трябва да поискаш, двеста лири… не, поне триста, а може би и те няма да стигнат.

— Ужасявам се от просията — промърмори Джакомо.

— Да, но какво да правим?

Джакомо се реши трудно, но все пак отиде при доктор Черу. Дори стомах го заболя от вълнение, когато почука на вратата му.

— Е — попита го, като намигаше и се смееше брадатият великан, щом го видя.

— Вие сте вълшебник, чичо Николао… — започна да му благодари Джакомо и разказа всичко по ред на стареца, дори и писмата му показа, защото доктор Черу искаше да ги види със собствените си очи.

— Е, какво ти казах? Две по две е равно на четири. Не само талант е нужен за живота, приятелче, но и хитър ум: разум и пресметливост. Така че сега стана изведнъж капиталист! Какво ще правиш с толкова много пари?

Голям фехтовчик беше старецът/ тези хитри думи бяха като предварителен удар, за да отклони нападението срещу кесията си.

Джакомо се реши да поиска, колкото и да му беше трудно:

— Да, но пари трябват и за влака, а освен това не зная сигурно кога ще получа стипендията си от Рим. Имам нужда и от тъмен костюм заради приемния изпит…

— Дрехите не правят човека — прекъсна го Николао.

— Но не и парите — възрази Джакомо.

— Тук грешиш, момчето ми: парите са единственото нещо, което хората почитат еднакво във всички краища на света. Всички ги проклинат и всички ги желаят, ти също, както виждам. — Той взе хартия и молив. — Да направим сметка. Билетът за влака е реално, това ще приема. Съгласен съм, че до първи октомври трябва да живееш от нещо. Костюм и зимно палто, за такива глупости и дума не може да става. Остани скромен и кален. Ти издържаш на студ, я гледай какъв як момък си! Може би искаш да ти купя и цилиндър, и гласирани ръкавици, какво ще кажеш?! Ще ти дам сто лири, нито чентезимо повече.

Джакомо седеше с наведена глава: в него бушуваше срам и гняв. Какво не би дал, ако можеше да хвърли стоте лири в лицето на този жесток дърт лекар: „Ето ти ги, изяж ги, благодаря…“ Но помисли за Милано и се въздържа.

— Ако изпадна в затруднение в Милано, ще мога ли да поискам помощ, преди да умра от глад?

Николао се засмя.

— В краен случай, скъпи, само в краен случай!… Ти, разбира се, си въобразяваш, че ще си откриеш текуща сметка в банката на доктор Черу — и когато искаш, да теглиш хубава кръгла сума.

— Не съм си въобразил нищо — измърмори Джакомо. — Благодаря и за стоте лири… но не забравяйте да ги осчетоводите, за нищо на света!

— Имал си чувство за хумор, това не знаех. Пиши, когато умреш от глад, и аз веднага ще ти изпратя парите, Е, сервус. Ще се видим пак.

Джакомо първо се ядоса, после се разсмя. Не можеше да се сърди на този забавен дъртак. Все някак ще се нареди. При стипендията на кралицата и писмото на Понкиели всичко друго изглеждаше незначително. Ако се наложи да гладува, и това няма да е беда.

Внезапно се сети за професорите си. Обзе го вълнение, като влезе в старата консерватория. Никога не беше чукал на вратата на професорската стая така благоприлично и боязливо.

Там седяха Абате Неричи и Карло Анджелони, и двамата наведени над някакви ноти:

— Какво ново, Джакомо?

Той едва можа да проговори:

— Получих писмото на Амилкаре Понкиели. Зная, че всичко дължа на вас, на безкрайната ви доброта…

— Стига! Стига! — спря го Неричи. — Всичко дължиш на себе си, на таланта си.

— Чух, че си получил и стипендия за една година от кралица Маргарита — каза Анджелони. — Сто лири месечно? Наистина не е много.

— Ние имаме тук в консерваторията една ограничена каса за помощи в изключителни случаи — продължи Неричи и извади един плик от чекмеджето си. — Сумата е малка, но все пак е нещо. Приеми я от нас за добър път, но без да благодариш, защото иначе ще си я вземем обратно!… Значи, отиваш в Милано? Кога?

— Вдругиден тръгвам. — Той гледаше ту Анджелони, ту Неричи. — Но нали може да кажа нещо? Не зная как ще живея без обичта, с която толкова много свикнах тук, в тази сграда.

— Тебе ще те обичат навсякъде — каза му тихо Анджелони. — Ти привличаш хората не само с музиката си.

— Ще бъда щастлив и нещастен.

— Да, както всеки истински артист.

От прага Джакомо се обърна още веднъж към Анджелони. Опита се да се пошегува, за да не се разплаче.

— Предайте на онова вълшебно езеро и на малкото селце с червените покриви и на всичките диви патици, че ще се върна при тях… сигурно ще се върна!

И си излезе.

Едва след това си позволи да погледне в плика. Двеста лири! Господи-боже!… Мъничка алчност радостно заклокочи в него. Изведнъж стъпките му станаха пъргави, дори започна да си подсвирква. Защо, когато човек има пари в джоба си, му става леко на душата? Истинска момчешка радост го обхвана… „Сега вече ще имам тъмен костюм, зимно палто, дори и мека шапка, ако ще и да се пукне Николао! Ще ги купя в Милано, там има по-хубави и по-модерни оттук.“

Парите го сърбяха в джоба. Той купи от цветарницата шест рози с кадифени листчета и дълги дръжки, после се отби в кръчмата, за да вземе и вино. „Тази вечер ще се веселим!…“ Но после изведнъж се натъжи: „Днес за последен път ще бъдем всички заедно!“ Винаги така се случваше с него, още от детските години: веселост и тъга се сменяха непрекъснато.

Когато влезе в стаята, вече отново беше весел. Всички бяха там, въртяха се около един голям пътнически сандък. „Заповядай!… Заповядай!… Заповядай!“ — Каза с любезен поклон, като подаваше уста за целувка и поред им раздаде шестте рози — най-хубавата на майка си.

— Успя ли? — попита практичната Томаиде. — Хвана ли се на въдицата старецът?

— Ах! Дъртият, брадат сатана пази парите си така, както Фафнер съкровището на нибелунгите — отговори й през смях Джакомо. — Чакайте, ще ви разкажа всичко.

Насядаха около него и го слушаха с отворени уста, с блеснали от радост очи.

— Великолепно — казаха щастливо, — поне на първо време няма да имаш грижи.

Джакомо едва сега забеляза Микеле. Стоеше до прозореца с гръб към тях и гледаше в тъмнината. „Тъкмо на него не донесох нищо“, ядоса се той.

— Момичета, работете, продължавайте да опаковате! — подкани ги Албина. — Диде, запиши на едно листче всичко, което поставяте в сандъка!

Опаковането продължи весело, със закачки и бъбрене, всички бяха в добро, весело настроение.

Но Джакомо непрекъснато наблюдаваше Микеле, Сега той се въртеше около тях едва ли не с намръщено лице, не болка, смущение се четеше в очите му, суетеше се, сякаш не можеше да си намери място, после се върна при прозореца: застана там неподвижно като някаква статуя.

Джакомо отиде при него, прегърна го през рамо и му каза нежно:

— Какво ти е, Микелино? Защо си толкова тъжен?

Микеле не се помръдна.

— Погледни ме в очите! Говори! Искам да зная!

С две ръце той хвана главата на брат си и я обърна към себе си: сълзи блестяха в очите на Микеле.

— Какво се е случило? Говори най-после!

Думите се изтръгнаха от Микеле като охкане:

— Вземи и мен със себе си в Милано.

Погледът му молеше настоятелно.

Джакомо се поколеба само за миг, докато потисне вълнението си.

— Разбира се, че ще дойдеш с мен! — каза със смях и удари брат си по гърба. — И за мен ще е много по-добре. Мамо! Момичета! Опаковайте нещата и на Микеле, и него ще взема.

— Безумие! — изплъзна се инстинктивно от устата на Томаиде.

— Мълчи, Диде! — спря я решително Джакомо, — така ще стане! Така аз искам!

Сериозната Отилия, най-възрастната от тях, която беше като тяхна майка, се намеси.

— Не, това е безумие, помисли си, Джакомо. И за тебе няма да стигнат тези дрипави сто лири!

— Помисли, сине мой… — каза му Албина тихо. — Ще гладуваш!

— Ще гладуваме заедно, нали, Микелино? — засмя се Джакомо. — Няма да ни е страх от нищо, щом сме заедно.

Той хвана Микеле през кръста и затанцува в кръг с него из стаята.

— Едва сега се радвам истински на Милано! Чудесно, няма да бъда сам!

Вече никой не посмя да се обади, толкова непреклонен беше Джакомо.

Лицето на Микеле сияеше от щастие — това беше по-важно от всичко.

Иджиния се приближи с възхитени очи до Джакомо и го целуна, после изскочи от стаята. След няколко минути се върна, кимна на Микеле и го дръпна в един ъгъл. Пъхна малък портфейл в ръката му.

— Вземи, Микелино… Това са спестените ми пари. Аз и без това повече няма да имам нужда от пари…

Вечерта в леглото Джакомо си каза с меланхолична усмивка: „Сега вече няма да купя нито костюм, нито зимно палто, нито мека шапка, нищо, поне направих щастлив Микеле.“

Настъпи тъжно и щастливо утро, най-тъжното и най-щастливото, последното тук, в Лука. С Джулия скиташе из дебрите на боровата гора; той говореше непрекъснато, а Джулия мълчеше.

— Исках да ти купя най-красивия подарък, но всичко ми се видя смешно, дребно, недостойно за теб. Ще ти дам сърцето си, то винаги беше твое и твое ще остане, да, Джулия, при теб ще оставя сърцето си. Не искам да те мамя, да те заблуждавам, не мога да те лъжа, мразя красивите, коварни думи. Още много жени ще обичам, познавам капризната си, необуздана кръв, но любовта, истинската ми любов ще останеш завинаги ти. Всяка моя мисъл, мелодия в музиката ми, ридаещо щастие, ликуване извираше винаги от твоята любов и от твоята любов ще извира и отсега нататък. Чрез тебе станах артист, музикант, без теб никога нямаше да стана това, което съм. Когато искам да напиша нещо голямо, чисто, вълнуващо, винаги ще мисля за теб. Защото ти ми даде това, което никой не може да ми даде: вярата в жената, в женската вярност, в женската самоотверженост. Това е моята поезия, моята философия, всяка моя творба ще отразява това, ще видиш. Ще те вградя в произведенията си, ще се познаеш в тях, ще ти издигна дузина паметници, ще те покажа, ще те подаря на целия свят, за да се наслаждават и други на любовта ти. Така ще ти се отплащам цял живот. Защото ще те запазя за себе си, ще те нося със себе си… Ти ще пееш в мен и там в Милано, Моя Джулия, скъпа, чиста малка моя Джулия!

Излегнаха се под огромната, спокойна сянка на най-тъмния бор. Сега вече и Джакомо мълчеше. Джулия каза само тихо, шепнешком, през сълзи:

— Когато се умориш, Джакомо, при мене винаги ще можеш да си починеш.

Перонът беше претъпкан с хора. Приятели и приятелки, цялото семейство, разбира се, заедно с Алберто, дори и Фортунато Маджи дойде да се сбогува с милия си племенник. А в средата на малката група, като топола сред дървета джуджета, се извишаваше доктор Николао Черу с пура в устата. Но и чужди хора бяха дошли на гарата да изпратят Джакомо, млади момичета с усмихнати очи му подаваха малки букети цветя, и любезно му казваха: „Много щастие, господин Пучини!“

Но Джакомо днес беше силен — заповяда си да бъде силен. Хвана под ръка майка си и застана до нея с най-весела усмивка. Само веднъж насмалко щеше да се разчувствува, когато неочаквано видя пред себе си кроткото лице на Карло Анджелони. Но старецът само го прегърна, обърна се и се изгуби в тълпата.

Утрото беше прекрасно, небето — ведросиньо, лист по дърветата не трепваше. Очите на Джакомо шареха насам-натам, за да види и запомни добре всичко, лицата, усмивките, движенията, сякаш за последен път виждаше нещо и искаше да го отнесе със себе си, за да го запази в паметта си завинаги. Но нея все още я нямаше, нея търсеше непрекъснато, за да я види още веднъж, да й се наслади за последен път — най-после я намери. Седеше сама на една скамейка далеч от тях, на перона, до една пъстра леха с цветя. Джулия беше също силна, искаше да бъде силна заради Джакомо. Погледите им се срещнаха, прегърнаха се. После Джулия се обърна, сякаш гледаше цветята, за да не смущава любимия си, да не го откъсва от сестрите и майка му.

Сега Джакомо гледаше майка си, това най-трогателно женско лице, върху което винаги сияеше красотата на страданието, радостта и майчината любов — инстинктивно той почувствува, че трябва да стисне ръката й. После бързо погледна Иджиния: потърси помощ от нейната усмивка, нейната тиха, окуражаваща усмивка, за да не се разнежи. Добре, че гръмогласният бас на Николао го стресна, върна го обратно на земята.

— Да не би и ти да заминаваш за Милано? А? — подигравателно попита Микеле, съмняващият се, дърт великан, на когото веднага направи впечатление, колко е развълнуван друг път толкова спокойният, дори равнодушен момък.

— Не — отвърна му светкавично Джакомо, за да изпревари отговора на Микеле или на майка си. — Само ще ме изпрати до първата станция, за да тръгна повесело. Нали е мило от негова страна?

— Глупости! Прахосване на пари! Идиотска сантименталност!

Джакомо се засмя: отново успя да заблуди хитрия вълшебник.

Като вдигна глава, погледът му срещна нечии чужди очи.

— Гледай! — пошепна на Нитети. — Ето я русата жена, до онзи мъж. Тя е, която толкова много ми ръкопляска през лятото. Нали е хубава?

— Много е хубава.

— Познаваш ли я?

— Не, само съм я виждал. Не зная коя е.

— И те пътуват, носят чанти в ръцете си. Забавно би било, ако и тя отива в Милано.

Джакомо се засрами: веднага погледна към Джулия, но този път погледите им не се срещнаха.

Странно чувство започна да измъчва Джакомо: щеше му се да спре времето и същевременно да го ускори, да остане още дълго време или веднага да скочи в потеглящия влак, за да избяга от непоносимото мъчение на сбогуването. Непрекъснато поглеждаше към кръглия голям часовник, черната стрелка на който ту спираше, сякаш лениво задремваше, ту отново се спускаше стремително, просто гълташе минутите.

Сега всички едновременно започнаха да говорят, сякаш внезапно се сетиха, че са забравили да му кажат най-важното — просто хвърчаха от добри, по-добри съвети:

— Потърси си квартира близо до консерваторията, за да не ходиш много — съветваше го Диде.

— Не пуши толкова цигари, ще се съсипеш! — предупреждаваше Отилия.

— Увивай си шал на врата, когато духа вятър — умоляваше го майка му.

— Пазете се един друг! — шепнеше му Иджиния.

— Да не прекаляваш с гуляите — пошегува се Нитети.

— Да не забравиш да видиш Тайната вечеря от Леонардо да Винчи в манастира на доминиканците — предупреди го Алберто.

— Работи и пести! — прогърмя великанът.

— Добре, добре, добре… — защитаваше се Джакомо смеешком, като едва си поемаше дъх. — Ще направя всичко каквото искате.

Но сега тълпата се раздвижи, пристигна задъхан, запъхтян влакът.

Джакомо целуна още веднъж майка си, после пъхна цветя в ръцете на Иджиния и й пошепна. „Дай ги на Джулия“.

— Насам, насам, бързо! — посочи с ръка Диде.

На вагона висеше голяма табела: Ливорно — Генуа — Милано, трета класа.

Няколко подхвърлени след тях провиквания: „Бог да ви благослови!“, „Много успех!…“, „Ела си обратно!…“, „Пиши по-често!“ — и влакът потегли, тракането на колелата погълна всички гласове.

Джакомо бързо се наведе през прозореца: само една бяла кърпичка все още се развяваше в далечината, чия ли беше, кой ли я размахваше за него: майка му? Иджиния? Джулия?