Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (14)

6

В броя на Газета музикале ди Милано от 8 юни 1884 година на видно място беше отпечатано с едри, тлъсти букви следното съобщение:

Музикалното издателство Джулио Рикорди и Син Милано — Рим — Неапол — Флоренция — Лондон — Париж съобщава, че фирмата има изключителното право да представя, издава и превежда на всички езици и във всички страни играната с огромен успех в миланския Театър дал Верме опера ВИЛИСИ — музика — Джакомо Пучини, либрето — Фердинандо Фонтана. Фирмата съобщава също, че възлага на маестро Джакомо Пучини да напише нова опера по либрето на Фердинандо Фонтана.

Това съобщение събуди огромен интерес не само в Милано, а и в цялата страна, защото Газета музикале беше официалното, специализирано музикално списание. То се оказа добра реклама — Рикорди бяха делови хора. С всеки изминат ден успехът на Вилиси растеше и съвсем скоро Рикорди можа да заяви, че театрите в Торино, Неапол и Венеция също ще представят операта на Джакомо Пучини. Цял Милано говореше за Вилиси и за появилият се изневиделица неизвестен млад автор — това беше „голямата тема“ както в мръсните кръчми, така и в блестящите големи салони. Величаеха Пучини, ругаеха го, както обикновено става в такива моменти, но всички говореха само за него, а това беше важното.

— Най-после нещо ново! — възхищаваха се привържениците му. — Това е съвременна музика на любовта, на сърцето и откровеността… колко вълнуващи, страстни са мелодиите му… колко интересна и нова е хармонизацията му… колко оригинално, индивидуално води мелодията!

— Търсене на евтини ефекти! — ругаеха го неприятелите му. — Безобразно ходене по нервите… разводняване на оперната музика за угода на галерията… префинена, изкуствена музика… не плод на чувствата, а на сексуалността!

И във вестниците критиците продължаваха да спорят за Пучини. Един от римските вестници писа, че в „симфоничната опера“ на Пучини се чувствува „проклетото влияние“ на немския приятел Антонио Бацини.

Всички обърнаха очи към Торино, където вече се репетираше Вилиси. Торинската опера Театър Реджо беше една от най-добрите, а торинската публика се ползуваше с изключителна слава. Този втори, по-строг изпит щеше да произнесе окончателната присъда над „новата оперна музика“ на Пучини.

По съвета на Джулио Рикорди Пучини замина за Торино, за да участвува в репетициите и да остане и на премиерата.

— Хубаво е, когато авторът присъствува на премиерата — каза му мъдрият Рикорди, — публиката обича това.

Пучини предпочиташе да замине сам, но не можеше да се освободи от плаващия в щастие негов съавтор Фердинандо Фонтана. Фонтана се възгордя много след бурния успех на Вилиси, ходеше така гордо и самодоволно, с такова преобразено лице, сякаш на него се дължеше лъвската част от успеха.

— Не знаеш какво щастие е за теб, че ме срещна! — повтаряше непрекъснато на Пучини. — Кой щеше да ти напише такова великолепно либрето?!

Пучини се смееше на този налудничав Фонтана, който по начало беше добър момък, но понякога му се ядосваше, дори започна малко да му дотяга.

— Разбери — казваше му в такъв момент, за да накара побъркалият се от самолюбие негов приятел да се опомни, — въпреки безобразното ти либрето операта ми постигна триумфален успех!

Така че за Торино той замина заедно с Фонтана, като пътува във втора класа, за което се погрижи Джулио Рикорди. А в Торино благодарение на театъра отседна в първокласен хотел, в стая с баня: за пръв път в живота си. („Изминах дълъг път от «виколо Сан Карло»“ — помисли си той.) Но все още имаше само един костюм, онзи неизменен кафяв костюм.

Колкото по-горделив стана Фонтана, толкова скромен си остана Пучини. „Трябва да умееш да понасяш успеха, непрекъснато си повтаряше той: понякога може би това е по-трудно, отколкото да се преживее фиаското“. Винаги мислеше за скромността на Верди.

Но колкото и да се стараеше да бъде сдържан, Пучини все пак се скара с всички в торинския театър: на първо място с равнодушния, студенокръвен диригент маестро Болцони. (Колко различни бяха Паница и Болцони!) Той изпадна в отчаяние: оркестърът беше безцветен, тенорът суров, хорът безсилен, акустиката безобразна — от всичко беше недоволен.

Веднъж Болцони загуби търпение.

— Моля, да не ни пречите — каза той нервно на Пучини; — оставете ни да работим!

— Аз не ви преча — отговори му гневно Пучини. — Само търся по-съвършеното, както всеки истински артист.

Пучини очакваше фиаско, Фонтана успех. Фонтана излезе прав: Вилиси пожъна успех и в Торино. Дори и във Венеция, във великолепния, с традиция Театър Фениче, изключително добре беше посрещната от взискателната, изискана публика от цял свят. За половин година Джакомо Пучини победи три пъти едно след друго.

Значи, всичко беше в ред — и все пак Пучини чувствуваше, че не всичко е точно както трябва. Прекалено бързите и големите успехи като че ли го тласнаха в безвъздушно пространство.

Приятелите му започнаха да го уважават, но и да му завиждат, не го удряха вече по гърба, не го посрещаха щастливо усмихнати. Те първи поздравяваха. Джиджи Ненини и Николо Нети ставаха иззад тезгяха и му се покланяха, когато влизаше в кръчмата им. Пучини се смущаваше и от това, че плаща в брой, не яде и не пие на кредит като другите. Имаха по-друго отношение към него. Въпреки желанието си, той излезе от един кръг, който обожаваше: от кръга на безнадеждно гладуващите и мечтаещите дребни бохеми. Изскочи напред и се отдалечи от тях, макар че все още ги чувствуваше като свои братя както по-преди. Понякога се ядосваше на успеха си. Често се питаше: „Спечелих ли, или изгубих?“

Все още беше беден, макар и не толкова, колкото преди, сега винаги имаше малко пари в джоба си — не се налагаше да композира с празен стомах и в неотоплена стая. При уреждането на сметката си с Рикорди за първото шестмесечие дълбоко се разочарова. Получи шест хиляди и триста лири. Не се и надяваше на повече. А от тези шест хиляди и триста лири бяха приспаднати първият му аванс от хиляда лири и изплащаните му всеки месец досега шест пъти по триста лири: или всичко две хиляди и осемстотин, така че получи само три хиляди и петстотин лири. Срещу тях бяха задълженията му… Не беше изплатил дори погребението на майка си, а и доктор Николао Черу, старият вълшебник — счетоводител, в едно шеговито писмо поиска всичките си подаяния, разбира се, с лихва върху лихвите!

„Световноизвестни, пребогати мой маестро! — пишеше шеговито, саркастично, — време е вече да си спомниш за нещастния, стар чичо!… Той беше приложил сметката: 6888 лири!…“

В отговор Пучини му изпрати сметката на Рикорди, без да прибави нито дума към нея. А и сестрите му все още мизерствуват, това трябваше да знае доктор Николао, може да почака още малко, няма да умре от глад, бедната малка Нитети тъкмо сега му беше написала мило, възторжено писмо: „Станах майка, Джакомино, и аз създадох нещо трайно… Роди ми се син!“ Изпрати й двеста лири, тя повече ги заслужаваше, онзи мил, непрактичен Алберто Марсили, кабинетният учен, не печелеше нито чентезимо.

„Ако бедната ми майка знаеше — помисли си недоволен Джакомо, — че все още нямам зимно палто и че все още този кафяв костюм е единственият ми… Изглежда, с него ще умра!“

 

Пучини не умря в кафявите си дрехи, скоро си направи тъмносив костюм, който изглеждаше почти черен, за премиерата в Неапол, за да бъде по-авторитетна външността му. Отиването до Неапол през пролетта на 1885 година беше първото му по-голямо пътуване.

Неапол го очарова преди всичко с пристанището си, със старите къщи, гледащи към залива, където на всеки прозорец съхнеха дрехи, които приличаха на цветни парцали, с шумната, весела глъчка по виа Рома, с везувското вино, с петстотингодишната кръчма „Марио Бифулко“, където се отбиваха всички артисти на света.

Представлението беше отлично, особено певицата, госпожица Торезела. Този път Пучини очакваше сигурен успех. Но вечерта не започна особено добре. През първия половин час не се чу — нито едно ръкопляскане в салона, ариите, посрещнати с възторг в Милано и станали вече известни, неаполитанската публика изслуша с най-голямо безразличие, дори винаги повтаряното досега интермецо прозвуча неефектно — Пучини тъкмо се готвеше да избяга през малката врата, когато внезапно, след любовната ария на госпожица Торезела, с бурна сила гръмна ръкопляскане: арията трябваше да бъде повторена. „Да, най-после!“ — отдъхна Пучини и доволен се върна зад кулисите да дочака края на представлението. След спускането на завесата последваха отново силни ръкопляскания. Госпожица Торезела се покланяше непрекъснато. Накрая му даде знак: излязоха заедно пред завесата. Но щом той се появи, силни свиркания, крясъци смениха ръкопляскането: „… Вън, нахалнико!… Махай се!“

— Какво е това? — попита изтръпнал Пучини зад кулисите.

— Морският вятър, маестро!… Нашият неаполитански вятър! — отговори му, смеейки се, тенорът.

Тъжен, Пучини се прибра в стаята си, в хотела, не знаеше къде да се скрие от срам. „Тези проклети черни дрехи направиха това — мърмореше суеверно: изневерих на кафявите си дрехи, на щастието. Така ми се пада!“

Така сега вече Пучини знаеше какво е фиаско: кали се за в бъдеще. Тъкмо навреме дойде неуспехът: голям беше вече успехът, малко опасен за младия автор.

Напразно Джулио Рикорди му обясняваше, че неаполитанския скандал е организиран от платените хора на фирмата Сондзоньо. Пучини поклати глава и усмихнат каза:

— Операта трябваше да бъде по-хубава… това ми е поуката.

Те седяха един срещу друг на една маса в Екселсиор, с наведени глави, със святкащи очи, като настръхнали, готови за бой млади петли.

— Човече, разбери най-после — извика Пучини, — аз искам живот, а не глупави приказки със страхотии!

— Ти нямаш понятие от поезия! — гневно му отвръщаше Фонтана. — Ако искаш да знаеш, тези „глупави страхотии“ ги е измислил поетът на поетите, Алфред дьо Мюсе.

— Зная само, че което си преписал от него, е безобразно! Не мога да композирам музика по него дори да се разкъсам на парчета.

— За тебе нищо не е добро: не харесваше и Вилиси.

— Напиши ми друго либрето.

— Няма да напиша!

Пучини наистина беше отчаян. Новото либрето на Фонтана Едгар беше много лошо. Слабо и детски наивно. Така наречената символична драма, разбирай под това безсмислена глупост, която един поет — дилетант беше забъркал от един шедьовър. Две жени се бореха да спечелят героя — кръвожадната Тиграна и вярната Фиделия (защо не веднага Фиделио, свободно по Бехтовен?!), в същност те си подхвърлят бедния нещастен Едгар като топка, на когото накрая това му омръзва и той умира. През цялото трето действие героят е на смъртно легло в средата на сцената — докато около него умрат всички (старият Рикорди отбелязва това с горчив хумор) — двете му любими, второстепенните действуващи лица, хорът, балетният състав, диригентът, суфльорът, издателят, и преди всичко двамата автори. Но Пучини не можа да се засмее на шегата на Джулио Рикорди. Той му се молеше да го спаси от Фонтана.

— Не мога да го направя, скъпи Пучини — ядосан клатеше глава старият господин. — Предупредих ви да внимавате с Фонтана, но вие непрекъснато повтаряхте, че верността ви задължава, че не може да бъдете неблагодарен към един ваш приятел, с когото заедно сте постигнали първия успех.

— Да, казах, но…

— Дори настояхте в съобщението си за втората ви опера да поставя името на Фонтана, което за съжаление направих. Сега не мога да опровергавам сам себе си, нито да стана за смях, моля ви да ме разберете.

— Разбирам всичко — въздъхна Пучини, — но не искам да се проваля заради един луд. Публиката, критиката очакват от мен нещо голямо, по-голямо от Вилиси, а и реномето на Скала ме задължава… Не искам да се проваля, не бива да разочаровам публиката, това трябва да разберете, скъпи, добър Рикорди.

— Ще се опитам да поговоря с Фонтана.

Но с Фердинандо Фонтана не успя да се разбере, напразно Рикорди му предложи пари, той упорито държеше за договорните права: договорът беше в джоба му. Нямаше какво да се прави, трябваше да преглътне горчивия хап, да композира Едгар без всякаква вяра и въодушевление.

Колко по-друго беше, когато на времето композира Вилиси, с каква дива разгорещеност, с какво вдъхновение! За пет месеца. А сега повече от година се занимава с този нещастен Едгар и още нито едно действие не е готово. Вярно е, че Вилиси написа в къщи, в Лука, на старото малко пиано, заобиколен от грижовна обич, там край него бяха майка му и сестрите му, Джулия и Анджелони, техните чувства бяха свързани с неговите; окуражаваха го, караха го, принуждаваха го да работи, едва ли не заедно с него писаха операта, а сега тук седеше без другар, сам в една чужда стая, никой не страда и не се радва заедно с него. Не можеше да работи сам, без обич.

Само един ден имаше вдъхновение: когато композираше траурния марш на Едгар. Тогава мислеше за майка си, за смъртта й. За един ден нахвърли първото действие и премина към третото заради траурния марш, да се настрои за по-нататъшна работа: Да, успя, това е хубаво: сега за пръв път, откакто се зае с композирането на Едгар, беше доволен от себе си.

Понякога, когато се изморяваше от продължителната работа и мисли, отиваше в Театър дал Верме, където продължаваха да представят Вилиси, макар и рядко. И почти винаги там намираше жената, която търсеше: госпожа Елвира Бонтури. Тя винаги беше сама и в очите й блестяха сълзи, когато се спускаше завесата.

През антракта Джакомо отиде при нея.

— Госпожо, кажете не ви ли омръзна? — попита я усмихнат той.

— Не — отговори му Елвира сериозно, — такава музика не може да омръзне. Вашата опера ме развълнува изцяло.

Звънецът предупреди за започване на спектакъла.

— Не бихте ли пропуснали операта на Пучини заради самия Пучини? — попита я Джакомо, а върху лицето му беше изписана надеждата. — Бихме могли да седнем в салона да поговорим малко… несмущавани…

Елвира не остави да я молят.

— Ако ми обещаете, че ще ми разкажете за новата си опера…

Седнаха един до друг на два малки тапицирани с коприна фотьойли.

Пучини запуши, за да прикрие вълнението си.

— Работите ли вече върху нея?

— Никак не ми върви — призна с най-откровен тон Пучини. — Либретото ми е лошо, а няма и нищо, което да ме вдъхновява. — Живея сам… без другар, самичък…

Той очакваше отговор, но не получи И двамата мълчаха. После неусетно се изплъзна от него:

— Нещастен съм.

Елвира го погледна с тъжните си, големи очи и много тихо каза:

— Аз също.

У Пучини се появи малка надежда.

— Бих желал да ви изсвиря новата си опера — каза й едва ли не боязливо. — Ако я чуете, бих получил сили за по-нататъшната работа… Ще дойдете ли? Ще го направите, нали?

Пучини чуваше ударите на сърцето си. С наведена глава чакаше отговора на жената, не смееше да я погледне.

— Кога няма да ви преча?…

Приятелите му не можеха да познаят Джакомо Пучини. Този разпуснат, невъздържан мъж с капризно настроение съвсем се промени: изведнъж стана търпелив, тих и кротък. Не седеше по терасите на кафенетата, не посещаваше нощните кръчми, не се показваше и в Екселсиор, изостави дори някогашните си приятели бохеми. Тази промяна забеляза и Джулио Рикорди. Направи му впечатление, че този по-сериозен Пучини иска все повече аванс от него.

— За какво ви са толкова много пари?

Пучини се усмихна. Каза само:

— Трябват ми.

Чудно приятелство възникна между стария Джулио Рикорди и младия Джакомо Пучини. Взаимно си допадаха, по-скоро: възхищаваха се един от друг. Талантът на Пучини омагьосваше Рикорди, а така също и човечното му отношение. А Пучини с учудване наблюдаваше Джулио Рикорди, който беше едновременно великолепен музикант, отличен делови човек и най-добър приятел. Беше внимателен, умен, решителен, възторжен, но в същото време разумно предпазлив и винаги можеше да запази хладнокръвие, дори и при най-тежките обстоятелства: от него човек можеше да научи много, твърде много. Пучини вече имаше мнозина възрастни приятели: кроткия Карло Анджелони, умния, своенравен Николао Черу, възторжения, пламенен Амилкаре Понкиели — всички те бяха като бащи на отрасналия без баща Джакомо, — но в лицето на Джулио Рикорди той получи всичко заедно: обичта на Анджелони, практичния ум на Черу, поощрението на Понкиели. Винаги и за всичко се обръщаше към него: когато му трябваха пари, когато имаше нужда от съвет, когато трябваше да бъде успокоен. Вярваше напълно в доброжелателството и преценките му. Той му беше не издател, а по-скоро бащински приятел. Джулио Рикорди вложи доста много пари в този все още само безкрайно талантлив начинаещ младеж, повече пари, отколкото за когото и да било друг и направи това, не защото искаше да спечели някога цяло състояние, от него, а защото го интересуваше, вълнуваше съдбата на — младия артист с буйна кръв, изтъкан от противоречия, вървящ по свои, нови пътища.

Пучини го наричаше шеговито „Сор Джули“. А зад това шеговито име се криеше обич, уважение и възторг. В същото време синът му Тито Рикорди, който се ползуваше с репутацията на безупречен делови човек, наричаше подигравателно „савойския херцог“, с което искаше да осмее самодоволството и високомерието му. „Големият“ Рикорди беше самата скромност, а „малкият“ самата надменност!

Пучини знаеше от приятелите си, че Джулио Рикорди е отличен музикант, но дори и насън не можеше да си представи, че е такъв прекрасен талант. Рикорди под псевдонима „Бургмайн“ пишеше очарователни музикални миниатюри в дързък, модерен стил, които приличаха на онези чудни модерни, импресионистични малки шедьоври, композирани от най-младия френски композитор Клод Дебюси. Никоя друга музика не интересуваше така много Пучини и не му беше толкова близка, както музиката на по-младия с четири години от него Дебюси.

Но не само Джулио Рикорди обичаше Пучини, от него се възхищаваха всички служители на фирмата „Рикорди“, от портиера и машинописката до двамата могъщи директори, господата Карло Клаузети и Торнаги. Пучини привличаше хората. „Това е най-милият, най-скромният човек в целия Милано“, казваха за него мнозина. И все пак, когато се разнесе новината, че миланската Скала ще представи операта му Едгар, Пучини вече имаше много неприятели.

— Не те ли смущава плачът на детето? — попита го Елвира.

— Няма по-хубава музика от тази — отговори и Джакомо откъм пианото.

В салоните и кръчмите на Милано избухна като пожар най-новата клюка, която с еднаква жажда се погълна от дамите във вечерни деколтирани дрехи и малките феи с разкривени токове: красивата Елвира Бонтури напуснала богатия си съпруг и заедно с петгодишната си дъщеричка се пренесла при бедния като църковна мишка млад композитор Джакомо Пучини. Ето ви скандал, ето ви романтика! Милано пламна в треска. „Да живее любовта!“ — ръкопляскаха в кръчмите. „Възмутителна безнравственост!“ — негодуваха в салоните.

Клюката беше вярна: Елвира Бонтури наистина напусна съпруга си и се пренесе да живее при Пучини. Но всичко това не стана така просто и гладко. Много борба и мъка предшествуваха решението на Елвира. Малко жени като нея са се борили по-решително и по-честно за любовта си. Тя не криеше и не лъжеше. Застана пред съпруга си, за когото родителите и я бяха принудили да се омъжи преди шест години на деветнадесетгодишна възраст, когото никога не бе обичала, и му каза спокойно, като го гледаше право в очите:

— Моля ти се, да се разведем… обичам друг мъж. Не мога да живея без него.

Отговорът беше изненадващ:

— Няма да се разведа, вземи си бележка. Ще останеш моя съпруга независимо от това, дали искаш.

Елвира продължи да се бори.

— Няма да остана при теб, ще напусна дома ти.

— Прави, каквото искаш — каза й студено Бонтури, — но аз няма да ти дам развод, никога, докато съм жив.

— Ще взема със себе си и малката Фоска…

— Вземи я, щом като искаш. Но няма да се разведа, каквото и да правиш.

Страшно упорит беше този огорчен човек.

Елвира се премести при по-малката си сестра, при Ида, заедно с дъщеричката си. Щом като узна това, Пучини веднага отиде да ги вземе и ги заведе в стаята си на пиаца Монфорте.

— Не искам да ти тежа — оправдаваше се Елвира. — Не искам да увисна на шията ти.

— Мълчи, скъпа, мълчи! — прекъсна я Джакомо. — Тук има само един въпрос: ще разделиш ли с удоволствие моята мизерия, моите борби?

— С голямо удоволствие! — каза Елвира със сияещо лице.

— Вярваш ли ми достатъчно?

— Джакомо!… Но не искам да ти тежа, не искам да преча на творческата ти работа.

— Ти улесняваш работата ми, Елвира, не разбираш ли? От твоята любов ще напиша шедьовъра си!

— А детето ми?… Ще ти досажда, ще плаче…

— Малката Фоска е вече мое момиче. Една усмивка повече в живота ми: не ме лишавай от нея!

Възхитителен беше Джакомо, но и Елвира беше същата.

— Никога не ще мога да ти бъда съпруга.

— Вече си ми съпруга, скъпа моя.

— Какво ще кажат хората?

— Не ме интересува! — засмя се Джакомо.

Купи малко бяло желязно креватче на Фоска, която наистина така нежно обичаше, сякаш беше негово дете. Носеше й шоколад, фурми и захаросани кестени.

— Какво има в левия ми джоб? — питаше я закачливо усмихнат.

— Babbo!^[1] — викаше момиченцето щастливо и с двете си чевръсти ръчички изваждаше от джоба на Пучини постоянните лакомства.

Да, малката Фоска, прекрасната малка Фоска обожаваше своя Babbo. Вчерашният самотен, огорчен Джакомо Пучини сега вече се грееше от любовта на две очарователни същества.

Някакво прекрасно чувство се роди в Пучини: стана глава на семейство, съзнавайки отговорността, която носеше за обичаните от него същества, за чийто живот трябва да внимава, да работи и се бори. Този живот беше съвсем друг, по-прекрасен и по-смислен. Но бяха бедни, много бедни; Елвира с една-единствена дреха беше избягала от съпруга си и с единствена дреха беше отнесла и детето си. А не искаше, не смееше да се върне в къщата на мъжа си, за да поиска от него останалите й там неща. Дори му хвърли и бижутата си. Елвира беше горда: не искаше да вижда съпруга си, не искаше повече нищо от него. Искаше да забрави досегашния си живот.

Да, Пучини знаеше: Елвира е влюбена, Елвира е щастлива. Но знаеше и това, че бедността е горчива, онзи, който веднъж е бил богат, трудно може да свикне с бедността. Хубавите дрехи, удобството, широкото разкошно жилище, сръчната прислуга, елегантните приеми, обществото, веселите приятелки и ухажващите приятели, блестящите вечери, танците, каляската, театърът… няма ли всичко това да липсва на Елвира, която беше свикнала на такъв живот?

Елвира се усмихваше:

— Само ти си ми нужен: ти и твоята музика, Джакомо, нищо друго.

Да, Елвира е истински човек. През цялата година не се оплака нито веднъж. Заедно с нещастието си забрави, че някога е била богата. Елвира не би се сменила с никого — за нищо на света.

Колко очарователна беше, когато сподели с Джакомо:

— В къщи, в Лука, още като момиче, бях влюбена в теб. Непрекъснато мечтаех за теб. Ходех на църква само за да слушам твоята меса.

Винаги умееше да каже нещо мило.

Така можеше да се работи — можеше, ако не беше толкова умопомрачително глупаво либретото на Фонтана.

Загуби година с този безнадежден Едгар!

Елвира го успокояваше:

— Завърши я бързо. После напиши моята опера. Ще пишеш шедьоври, ще видиш.

Пучини я послуша: бързо се освободи от Едгар. Показа я на Рикорди, представи я в Скала, на Франко Фачо. Но този път Фачо не бързаше да представи новото произведение на Пучини. Винаги намираше някакъв претекст да отложи: или той беше болен, или великолепният тенор Де Негри се бе разболял тежко. Пучини трябваше да чака две години, а през това време, кажи-речи, той не печелеше нищо. Вилиси все още тук-там вървеше, представиха я и в Бреша и Верона със задоволителен успех, но от това не можеше да се живее с години.

От любовта малката им стая блестеше, а от мизерията ставаше мрачна. Елвира стоеше до дървеното корито — както майка му някога — и переше, непрекъснато переше необходимите дрехи.

Всички компании отхвърлиха Пучини и Елвира: за знатните бяха прекалено бедни, за бедните — прекалено знатни. Не ги канеха никъде, вратите грижливо се затваряха пред тях.

Двама души непоколебимо не ги изоставиха, двама прекрасни мъже: Джулио Рикорди и Вимеркати. Идваха при тях, посещаваха ги. Старият Джулио Рикорди дълбоко се кланяше на Елвира и целуваше ръката й. А Вимеркати с най-очарователна любезност канеше и тримата почти всяка седмица на обяд в Кова, в най-елегантния ресторант. А къде остана Понкиели, какво стана с Ариго Бойто и къде изчезна безследно най-добрият му приятел Пиетро Маскани?

Сутринта, тъкмо бяха закусили, Джакомо преглеждаше вестниците, когато Елвира ужасена видя, че се хвана за челото и се отпусна на масата.

— Скъпи, какво се е случило?!

Със сълзи на очи Пучини посочи вестника:

Амилкаре Понкиели внезапно починал.

— Той ми каза… чувствуваше го!… Дали е завършил операта си?

— Защо плаче babbo? — попита малката Фоска. — Пучини взе на колене момиченцето, притисна към себе си мекото му топло тяло и през сълзи се засмя.

— Виж какво пише във вестника — посочи му Елвира: — Ариго Бойто, световноизвестният композитор на Мефистофел, написа либрето на Верди по Фалстаф на Шекспир.

— Чудесно!… Виждаш ли, това е артистично смирение, това е нашето братство.

Един час по-късно пощальонът донесе писмо от Пиетро Маскани. Беше тъжно писмо — молба/оплакване, отчаяние:

„Спаси ме, Джакомо, не мога повече да понасям, ще умра тук в Чериньола!… Ти, който сега си толкова могъщ и богат, направи всичко възможно да се върна в Милано… намери ми каквато и да е малка служба… може би в оркестъра на дал Верме… тук неизбежно ще се погубя… Само на теб се надявам!…“

Джакомо се зарадва на това писмо, макар че се разсмя (той могъщ и богат!), но поне ще имат един приятел на тяхната възраст, няма да бъдат толкова самотни. Изтича при Акиле Паница и го моли дотогава, докато той прие Маскани за контрабасист, после се спусна при Рикорди за аванс от сто лири и ги изпрати на Пиетро с телеграма:

Служба има — пари изпратих — ела веднага.

Получи и друго писмо от Лука: нежно, мило писмо. Сестрите му пишеха всички заедно — с изключение на Иджиния, — поздравяваха го най-горещо, най-сърдечно, че е намерил другарка в живота, че вече не е сам, целуваха и Елвира, със „сестринска обич“ и чакаха с нетърпение да се запознаят с нея;… „Навярно е прекрасно създание, щом като ти, Джакомо, си я избрал. Джулия също те поздравява, пишеха на края на писмото: щастлива е, че ти си щастлив. Накрая много мило ги канеха да прекарат заедно коледните празници, все някак ще намерят място и за тях.“ Макар че се бяха размножили в тясното, малко жилище. И четирите се бяха омъжили, а имаха вече и деца — Джакомо се засмя скрито, дори не знаеше кой на коя е съпруг и кое дете на коя е: Алберто, Енрико, Рафаело, Карло… трудно беше всичко да запомни. Колко трогателно мила е последната фраза: „Дълго вече те чака старото малко пиано, а и ние жадуваме за музиката ти.“ Да не забравим: какво става с новата ти опера?

Внезапно неудържима носталгия завладя Пучини: да напусне Милано и тази клетка, наричана стая, да остави тук всичко и да се прибере в Лука, в къщи, с Елвира и Фоска, да, при старото пиано и там да напише първата си истинска опера. Там би успял!

— Кажи, Елвира — попита я той, — какво ще кажеш, ако заминем за Лука? От смъртта на майка ми не съм бил у дома.

Елвира се усмихна, хубавите й големи очи засияха, станаха по-блестящи и му пошепна:

— Скъпи, не може сега… сега не бива да пътувам. Трябва да почакаме, докато се появи на бял свят детето ни.

— Елвира!…

Пучини скочи, спусна се към пианото и изсвири един ликуващ химн, който се роди в същия миг.

Целуна поред Елвира и Фоска, плачеше и се смееше, не знаеше какво да прави, накрая излезе тичешком, поиска пари от Сор Джули и се върна в къщи, натоварен с пакети, беше купил дори и шампанско. Както тичаше по улиците, непрекъснато си повтаряше две думи: „Ще стана баща! Ще стана баща!…“

Наближаваше Коледа. За Пучини този празник винаги беше двоен, защото се беше родил преди Коледа, на 22 декември. „Вече съм на двадесет и девет години, каза си уплашен, и не съм създал почти нищо.“

Този коледен празник обещаваше да бъде особено весел. Малката Фоска се вълнуваше, любопитствуваше, трябваше да я заведат за един ден при Ида, по-малката сестра на Елвира, за да могат тайно да украсят малката коледна елха. Подаръците бяха много: Джулио Рикорди и Вимеркати изпратиха играчки и кукли на момиченцето.

Не бяха сами на Бъдни вечер. Най-после пристигна Пиетро Маскани. А и той не беше вече сам: доведе съпругата си, мила и красива жена. Така станаха петима, на елхата пламнаха свещичките. Фоска крещеше, подскачаше от радост, когато се почука. Пучини стана да види кой идва: пред вратата стоеше Микеле.

Колко беше остарял Микеле! Колко тъжен беше! Неловко поздравяваше, виждаше се, че е изненадан, не знаеше какво да каже, не можеше да си намери място.

Смеейки се, Джакомо реши да го раздвижи, да го развесели малко:

— Това вече е изненада, Микелино! Такава неочаквана радост!… Омръзна ли ти Америка?

— Не — отговори тъпо Микеле, — по-скоро исках и теб да отведа със себе си.

— Откажи се от това, братко! — засмя се Джакомо. — Ще отидеш ли в къщи, в Лука?

— Не зная… Какво ще търся в Лука?

Дори и Микеле не можа да развали коледната им радост. Джакомо имаше странно чувство. Тук в стаята беше единственият му брат: Пиетро — не Микеле.

И Микеле отново изчезна. Идва само още два пъти у тях, после промърмори нещо, че трябва да замине за Генуа, и повече не се обади. Не писа и писмо. След няколко месеца Джакомо започна да се безпокои, изпрати писмо в Буенос Айрес, но писмото се завърна неотворено. Върху плика бяха написани две думи: адресантът починал.

— Сор Джули, донесох ви една чудна опера: само талант, само вдъхновение, цялата е огън!

— Кога я написахте? — попита го изненадан Рикорди.

— Не съм я писал аз — засмя се Пучини, — но е по-хубава, отколкото, ако бях я написал аз!… Произведение е на Пиетро Маскани. Мога да кажа спокойно, истински малък шедьовър! Либретото е написано по „Кавалерия рустикана“ на Джовани Верга: вълнуваща, интересна, истинска драма.

— Добре, остави я, ще я прегледам — каза без настроение Рикорди. — Предпочитам да чуя нещо за собствените ви планове. Върху какво работите след Едгар? Мислихте ли върху новата си опера? Надявам се, че завинаги сте скъсал с Фонтана?

— С него, да — успокои го Пучини. — Това ми беше урок за цял живот. Рихард Вагнер е бил прав, когато сам си е писал либретата.

— Защо не последвате неговия пример? Доколкото зная, вие сте и поет?

— Не, не — поклати глава Пучини. — Либретото да пише друг. Прекрасният Вагнер е дълъг на някои места, защото му е жал да съкрати собствените си стихове. С чуждите либрета човек е много по-смел, много по-обективен, по-разумен.

— Това е вярно — засмя се Рикорди.

— Сцената не търпи философствуване, а изисква пулсиращо, бързо, обаятелно, никога неспиращо действие.

— И това е вярно — кимна с глава Рикорди. — Значи, каква ще бъде следващата ви опера?

— Имам две идеи, още не съм решил.

— Разкажете ми ги, може би ще ви помогна.

— Бих желал да напиша опера за Буда.

— За кого?!

— За Буда… много ме интересува.

— Това го казвате вие — ядоса се Рикорди, — който осъжда Вагнер, че има кураж да философствува в опера? Как мислите да пишете опера за Буда, без да философствувате?

Пучини премигна разкаяно.

— Все пак Парсифал е недостижима, прекрасна творба — измънка той. — Сега прочетох партитурата й. Това беше най-голямото ми преживяване в живота.

— Парсифал е единствена: никога няма да има друга такава! — каза решително Джулио Рикорди. — Аз не искам Вагнерова опера от вас, а Пучинова. Тъкмо това е интересното у вас, Джакомо, че се осмелявате да пеете със собствен глас, никога нищо не вземате от другиго. Затова ви обичам.

Пучини се засрами.

— Буда умря — каза той, като се засмя. — Благодаря ви, че ми помогнахте. Сега избрах, зная какво да правя.

— Какво?

— Ще помоля да ми напишат либрето по романа на абат Прево.

— Да не би по „Манон“?! — ужаси се Джулио Рикорди.

— Защо не? Прекрасен сюжет за опера.

— Съгласен съм. Но тъкмо защото е прекрасен, вече няколко пъти писаха музика по нея… световноизвестни музиканти като Халеви, Обер и Масне. В облаците ли летите, млади момко?! Не знаете ли, че Манон на Жюл Масне днес е операта, постигнала най-голям успех в света?

— Какво от това? — каза Пучини, като вдигна рамене. — Масне е един, аз съм друг. Ще се опитам да го победя: ще се опитам да напиша по-истинска, по-човечна опера от него. И по-интересна. В моите жили тече кръв, а не вода!

Рикорди се засмя.

— Да, имате самочувствие, Джакомо!… А кой да бъде либретистът?

— Марко Прага, отличен млад драматург. Вчера гледахме новата му комедия, „La moglie ideale“ („Идеалната съпруга“) с Елеонора Дузе в главната роля… беше великолепна!

— Идеята не е лоша: Марко Прага е способен човек.

— Вече говорих с него. С удоволствие би ми написал Манон заедно с приятеля си Доменико Олива… разбира се, само ако вие одобрите нашия план.

Джулио Рикорди се позамисли.

— Дръзко начинание, но нямам нищо против, съгласен съм, аз обичам борбата. Ще сключа договор с Прага и Олива. Но започвате работа, щом получите първото действие.

Пучини беше щастлив. Ако зависеше от него, още същия ден би започнал първото действие.

След няколко дена едва не се скара с Рикорди, „Сор Джули“ го извика. Върна му партитурата на Селска чест.

— Талантлива работа — каза старият господин, — но не може да ме убеди, не е в моя стил. Не обичам веризма.

— Значи?

— Не ме интересува.

Пучини напразно се бори като лъв, напразно доказва въодушевено, че операта на Маскани е великолепна и действена, Джулио Рикорди остана непреклонен.

„Сега как ще се явя пред Пиетро, какво ще му кажа, замисли се Пучини, може би ще помисли, че не съм се застъпил достатъчно.“

— Знаех — каза обезсърчено Маскани, когато Джакомо му разказа за неуспеха си.

— Не се ядосвай! — окуражи го Пучини. — Представи операта си на конкурса на Сондзоньо, сигурно ти ще бъдеш победителят тази година на Театро Илустрато. После, смеейки се, му каза: — Мен Сондзоньо ме тласна към Рикорди, теб Рикорди ще те тикне към Сондзоньо, за да му се реваншира.

Този ден беше за Джакомо Пучини по-важен, отколкото деня на най-вълнуващата му премиера: роди му се син. Здраво, прекрасно момченце, наистина дете на любовта, роди му го жената, която обичаше най-много на света. Беше щастлив. Но имаше и горчивини, просто неразрешими проблеми. Беднотията сега му тежеше още повече, стаята вече стана непоносимо тясна, а Милано още по-чужд.

Не можеше да работи, просто не можеше. Елвира беше права, когато от време на време му напомняше:

— Не удряй пианото, ще събудиш малкото — или: — Ще се задушим от пушека, не пуши вече толкова!

Разбира се, че беше права. Но как можеше да работи, без да свири на пиано и без да пуши?! А сега наистина работата потръгна великолепно: беше готов с първото действие на Манон — колко по-различна беше тази музика от музиката на Едгар! Макар че не беше доволен от либретото, много спори с Марко Прага и Доменико Олива, дори се скара на няколко пъти с тях, повече време му отне поправката на либретото, отколкото самото композиране. А сега не можеше да продължи започнатата работа — стана роб на семейството си, на Елвира, на Фоска и на малкия Тонио, когото нарече на прадядо си: Антонио Пучини.

Горчиво се оплака на Вимеркати, който често им се обаждаше и не можеше да се насити на музиката на Манон: толкова беше въодушевен и възхитен.

— Не мога да работя в града… Милано ме задушава, трябва да избягам оттук… В Лука, но и там няма да е добре, толкова много хора живеем заедно… по-скоро край Лука, в Торе дел Лаго… Познавате ли го? Там се е сгушило малко село с къщици с червени покриви сред голяма борова гора, на брега на езерото Масачуколи… там има една къща с най-малко две стаи, Каза ди Венанцио, дори има и пиано… виждаш ли, там бих могъл да работя така, както трябва… Ако искаш вярвай, ако искаш недей, но тази къща ме привлича още от дете, зове ме.

Още същия ден Вимеркати отиде при Джулио Рикорди и дълго преговаря с него.

Най-после на 21 април 1889 година след продължителни и вълнуващи репетиции Миланската Скала представи Едгар. Франко Фачо дирижираше, а Де Негри изпълняваше главната роля. Никой не вярваше, че ще има успех, нито Пучини, нито Фачо, нито Рикорди, единствен само побърканият Фонтана. И отново той излезе прав. Двадесет и четири пъти извикаха автора на сцената, нещо повече, две части повториха: публиката искаше да чуе два пъти вълнуващия траурен марш и голямата ария на тенора. Но критиката беше лоша. Мнозина от критиците и сега признаха изключителния талант на Джакомо Пучини, но остро разкритикуваха Фердинандо Фонтана: такова глупаво либрето още не бяха чували! На Пучини му беше мъчно само за едно: този, който го беше открил, най-големият му почитател, Филипо Филипи, се отнесе към него най-жестоко в Персеверанца. Никога не е имало по-голямо противоречие между мнението на публиката и критиците. Никога не съм виждал по-снизходителна публика, пишеше със сух сарказъм един от критиците. Джулио Рикорди само каза: „Това глупаво либрето щеше да провали дори и Верди, и Вагнер.“ Значи, провалих се? В края на краищата дори и Пучини го почувствува: друго очакваха от него, повече от това, много, много повече.

Сломен напусна театъра. Но въпреки това в този ден Пучини изживя най-голямата радост. Вимеркати го хвана под ръка и усмихнат му каза:

— Джакомо, Торе дел Лаго те чака. Наехме ти къщата Венанцио, за да напишеш там Манон.