Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (3)

3

На ъгъла на една от тесните улици в град Лука, виа дел Поджо, срещу една малка градина се издигаше грозна, извехтяла, почти гола къща. Оградата навяваше тъга, нямаше нищо приятно и весело в нея. Само по прозорците на първия етаж имаше няколко обикновени саксии с цветя, поставени в ъглите на корнизите, за да има място за току-що опраното, простряно бельо. Тук живееше фамилията Пучини. Семейството Обитаваше четири малки стаи, по-скоро клетки, отколкото стаи. Едната беше на четирите момичета, другата — на най-голямото момиче и на по-малкото момченце. Третата беше спалнята на майката, но до нейния голям креват имаше и по-малък: креватът на Джакомо. Макар да не беше най-малкият от седемте деца (имаше две по-малки от него: Рамелде и Микеле), госпожа Албина само тогава беше истински щастлива, когато чувствуваше Джакомо до себе си. А тя обожаваше всичките си деца. Всичките бяха мили, способни, добри деца, еднакво хубави и еднакво се възхищаваха от музиката, но въпреки това понякога усещаше странното чувство, че има само едно-единствено дете, единствено „много обичано дете“ — Джакомо. Спомняше си, че никога през живота си не е била толкова щастлива, така вълнуващо щастлива, както когато носеше това дете под сърцето си. Четвъртата стая беше по-голяма от другите, тя беше така наречената празнична стая. Мебелите й бяха стари, останали от прадедите, но макар стари и изтъркани, те бяха все още хубави. Имаше също и голямо черно пиано, до стената малък хармониум, пред прозорците писалище с извити крака, на едно място бяха събрани малки фотьойли с разнищена коприна и провиснали странични облегалки, в средата на стаята — голяма кръгла маса, с един-единствен грамаден крак като разтворена длан, а дългата стена беше заета от една картина с блестяща позлатена рамка в стил барок — портрет на възрастен мъж с продълговато лице и брада. В другите стаи имаше само кревати, скринове от меко дърво и обикновени столове, малки писалища за децата и няколко обезформени ламаринени умивалника.

В следобедните часове, когато децата бяха у дома, може би тази къща бе най-шумната в Лука. Чуваше се смях, пеене, свирене на пиано, мелодии на хармониум или и четирите деца едновременно изскачаха през прозорците за най-голяма радост на врабците по двете дървета. За щастие съпругата на шивача, който живееше над тях и когото смущаваха, също го беше дарила със седем весели деца, а навън на шумната улица и в занемарената градина улични певци, латерни, продавачи на сладолед и продавачки на плодове със сладолед и „хубаво грозде“ допълваха невъобразимия шум, който поглъщаше врявата, която излизаше от прозорците, както морският шум плискането на вълните в крайбрежните камъни.

Джакомо лежеше по гръб в кревата, а черните му очи замечтано гледаха тавана. От отворената нощница гордо се подаваха мускулестата му мургава шия и изпъкналият гръден кош. Човек можеше да го вземе за юноша, макар че беше само на единадесет години.

Майка му със запретнати ръкави отвори вратата. Инстинктивно тя с възхищение гледаше детето, но после си наложи строг израз на лицето:

— Отново си останал в къщи?

— Мразя училището! — отговори й дръзко детето.

— Ще видиш, лошо ще стане. Накрая ще те изключат.

— Нека ме изключат! Така ще мога да работя в къщи онова, за което съм се родил.

— Не виждам да работиш, само се излежаваш в леглото.

— Ах, мамо, не мисли така: фантазията ми работи!… Цяла нощ сънувах чуден сън, непрекъснато мелодии звучаха в ушите ми, а сега трябва да ги уловя, за да не избягат.

— Джакомино, синчето ми, първо трябва да учиш, и то много.

— Аз искам да уча от живота: красота, страдание, доброта, любов. — Ти пак ли переш, мамо?

— Кой да пере вместо мен? — попита го Албина с кротка усмивка.

— Аз! — извика момчето, като скочи от кревата и изтича към умивалника. Върви, майчице, аз веднага ще дойда, само да се измия.

Нежният поглед на жената поглади гърба на момчето.

— По-добре свири на пианото, упражнявай се.

— Не, днес ще ти помогна. Заедно ще изперем дрехите. И ще си говорим през това време. Искаш ли? С никого не мога така да разговарям, както с теб. Само ти единствена ме разбираш.

Албина се извърна на прага и му се усмихна.

— Ах ти, немирен ласкател!

Джакомо пееше и при миенето, като се плискаше с вода и триеше лицето си с двете шепи. Беше широкоплещесто, набито момче, истински малък бик. Набързо облече панталони и риза с къси ръкави.

— Вече съм тук! Нали бързо се приготвих?

Застана до коритото срещу майка си.

— Дай ми сапун и дрехи за пране.

Нахвърли се на работата: двете му ръце работеха пъргаво и сръчно. Смеейки се, той погледна майка си:

— Добър перач съм, нали?

— Ръцете ти не са за тази работа, Джакомо — каза с умиление Албина.

— И твоите ръце не са за тази работа! — отвърна и с обич детето. Повдигна се на пръсти и поднесе устата си за целувка.

Сега, когато стояха един срещу друг, наистина се виждаше колко много си приличаха двамата. Блестящите тъмни очи, скрити малко от клепките, фино извитите устни, високите, чисти чела, гъстите, къдрави черни коси. Косата на Джакомо приличаше на тъмен шубрак, развян от вятъра. Красиви бяха и двамата — Албина беше още хубава, макар че наближаваше четиридесетте. Въпреки приликата, колко много се различаваше красотата им: хубостта на Джакомо беше блестяща, с напираща от сили младост, жизненост, самонадеяност; а на Албина — спокойната красота на доброта, нежност и отчаяние.

Джакомо извади една — мъжка риза от коритото.

— Каква е тази дреха тук? Тя не е наша.

— На кожухаря Дзабели.

— Ти и на други ли переш? Мамо, това не бива да правиш! Аз не разрешавам!

— Нужни са ми пари, синко.

— Толкова ли сме бедни? — Блестящите очи на момчето потъмняха, когато погледна майка си с уплашен, въпросителен поглед.

Албина наведе глава и дълго не му отговори. Най-сетне тихо каза:

— Има и по-бедни от нас.

Джакомо отиде при нея, буйно я прегърна, целуна я по устата, после едно след друго по двете очи.

Отново започнаха да работят мълчаливо, продължиха да търкат машинално бельото.

След известно време момчето погледна майка си, лицето му беше почти строго, заговори пламенно:

— Непрекъснато слушам, че прапрадядо ми, прадядо ми, дядо ми и баща ми са били много прочути, че са се прославили много и че са написали много шедьоври, че нашата фамилия е най-прочутата в града. Кажи ми, всичко това вярно ли е?

— Вярно е, синко.

— Тогава не разбирам защо сме бедни?

Гласът на Албина отново стана тих:

— Артистична съдба.

— Верди също ли е беден?

— И той дълго време е бил беден, но сега е богат, така мисля.

— Виждаш ли? — лицето на Джакомо се проясни, очите му заблестяха. — И аз ще бъда богат! Ще те позлатя от главата до петите! Ще имаш каляска и дворец, хубави дрехи и бижута всичко, което очите и устата ти пожелаят. И никога вече няма да переш! А сестрите и брат си ще отрупам с всичко, което пожелаят, И Иджиния и Нитети, и всичките! Повярвай ми, така ще бъде! Само почакай още малко, съвсем малко, докато изригне от мен всичко онова, което нося в себе си — И той се заудря с двете си мокри ръце по гърдите: — Тук, в сърцето ми, в главата ми. Чувствувам го, чувам го, зная!

Джакомо се изчерви, лицето му пламтеше.

Очите на госпожа Албина се напълниха със сълзи, но в премрежения й от сълзи поглед се четеше радост.

— Голямо дете си ти, Джакомо, сладко голямо дете!

— Не ми ли вярваш?

— Как да не ти вярвам. Само че между многото само един успява.

— Аз ще бъда този един!

Позвъни се. Те се спогледаха с такъв уплашен поглед, като заварени на място влюбени.

— Скрий се бързо в леглото. Може би те търсят от училището.

Джакомо изтича. Жената изтри ръце в престилката си, посегна към косата си, за да я оправи и тръгна да отвори вратата.

— О, господин докторе! Чичо Черу! Такава чест!

Един невероятно висок човек стоеше на вратата. Може би беше два метра, а може би и повече. Право отрязана рядка бяла брада окръжаваше приятно усмихнатото му лице. Върху дългия си остър нос носеше златно пенсне, а в ръката — чанта.

— Сервус, Албина. Как си?

— Моля да ме извиниш, че съм така небрежно облечена, но…

— Зная, зная нищо. Отдавна не съм те виждал.

— Наистина много отдавна, чичо Черу. Откакто бедният Микеле умря.

— Кучешки е животът на лекаря — оплака се доктор Николао Черу, за когото беше невъзможно да се установи на колко е години. — Тичане от сутрин до вечер, тук те викат, там те викат, и дори не заплащат както трябва.

Албина избърза напред, за да отвори вратата на гостната стая.

— Къде е онова дете? Искам да го видя. Тук, пред вашата външна врата, срещнах директорът на училището. Каза ми, че е болно, така че реших да дойда да го видя.

— Заповядай, насам! — Поведе го жената, но погледът й беше неспокоен.

Джакомо лежеше в кревата по корем, заровил лице във възглавницата, и стенеше силно.

— Поздрави чичо Черу — подкани го майка му.

— Добър ден, чичо Черу. Ох, ох, много ме боли!

— Какво те боли? Какво ти е?

— Стомахът, така ме присвива. Повръщах цяла нощ.

— Покажи си езика!

Джакомо бързо седна и с щастлива гримаса показа на високия човек езика си в цялата му дължина.

— Малко е бял… обложен. Очевидно разстройство на стомаха — важно кимна с глава лекарят. — Детето имаше ли температура?

— Не зная… нямаме термометър. Но ще изтичам горе до шивача…

— Излишно е. И с ръка ще позная. Моята ръка е по-точна от всички термометри — каза самодоволно доктор Черу. Като мигаше с малките си като карфици очи, той се огледа наоколо и с два пръста хвана китката на детето. Извади от джоба на жилетката голям златен часовник и заследи стрелката на секундарника.

— Да, има малко температура, така и предполагах. Дай му рициново масло. — После се обърна към детето: — Какво яде вчера?

— Пет чинии бобена яхния и една шепа сливи.

— Не трябва толкова много да лапаш — каза Николао Черу. — По-добре по-малко, но хубаво: риба, месо…

— Ние не познаваме месото — прекъсна го Джакомо с помръкнало лице.

В смущението си доктор Черу се почеса по главата.

— Значи, ти си онзи прочут човек? — попита той шеговито.

— Да, аз съм! — отговори му детето, като погледна в очите мигащия лекар.

Брадатият великан наведе глава, не издържа погледа му.

— Чувам, че си голям немирник. Каза ми директорът.

Албина веднага защити сина си.

— Джакомо не е немирник, напротив, много добро момче е. Само е буйно и невъздържано.

Доктор Черу вече беше почти на вратата, когато Джакомо бързо извика след него:

— Чичо Черу, докога трябва да остана в къщи? Ох, отново така ме боли!…

— Три-четири дни — измърмори лекарят.

Джакомо веднага се развесели.

— Кажи, чичо Николао — попита той с хитра усмивка, — вярно ли е, че палиш пурата си от уличните лампи?

— Разбира се, че е вярно. Защо да харча пари за кибрит?

Джакомо се разсмя така, че му потекоха сълзи.

— И че на шега те наричат доктор Кедър, защото си толкова висок?

— Голям палавник си ти, Джакомино! Но както виждам, стомахът вече не те боли.

Лицето на Джакомо веднага се изкриви.

— Как да не ме боли! Така ме присвива, сякаш, с ножове ме мушкат!

И за потвърждение изстена няколко пъти.

Лекарят му махна с ръка за сбогом и излезе, а майка му, застанала на прага, се обърна и шепнешком му каза:

— Прекрасен артист си, нахален малък проклетнико!

Щом вратата се затвори, Джакомо скочи от кревата, разсмя се силно и започна да скача като козел. Запя с цяло гърло подигравателния поздрав от „Севилския бръснар“: „Благославя, мир вам“, отправен към доктор Черу.

Но Черу още не беше си отишъл. От преддверието се върна и каза на Албина със сериозно лице:

— Бих искал да поговоря малко с теб…

Албина въпросително погледна лекаря, после отвори вратата на голямата стая.

— Заповядай, чичо Черу…

— Кой пее тук?

— Навярно Микеле си е дошъл от училище — отговори тя бързо. — Да, това е неговият глас.

Те седнаха един срещу друг на фотьойлите със започналата да се разнищва коприна. Доктор Черу гледаше картината на стената.

— Това е старият Антонио, нали?

— Да.

— Единственият Пучини, който не е умрял млад.

За миг Албина затвори очи. Болката я направи още по-красива. Доктор Черу се намести, после се почеса по главата и започна да говори. Виждаше се, че преценява всяка своя дума. Говореше с любезен, престорен патос:

— Скъпа Албина, аз съм длъжен да се грижа за вас… най-после съм ваш близък роднина, чичо на починалия ти съпруг… Винаги ще се интересувам за вас и когато е нужно, ще ви се притека на помощ…

— Благодаря.

— Виждаш и сега дойдох при вас, макар че имам много работа. Как са другите деца? Всички ли са здрави? Колко деца имаш: шест?

— Седем.

— Разбира се, разбира се, седем. Човек старее и забравя. Най-голямата ти дъщеря… как се казваше?

— Отилия.

— Навярно вече е голямо момиче?

— Седемнадесетата година кара. Сега завършва училище.

— По-умно би било, ако отиде да работи и да носи пари в къщи. — Той се изкашля слабо, после продължи:

— Разбира се, на мен ми е все едно. Повече ме интересуват момчетата. Чувам, че двамата ти сина са музикални.

— Да, и Микеле. Хубаво свири на пиано.

— Фортунато повече обича него.

— Не, не, Джакомо е по-талантлив, сто пъти е по-талантлив — каза страстно Албина. — Представи си, той вече композира! Посвети ми една песен за рождения ден. Чудесна!

— А освен това пее великолепно.

— О, това не е важно — махна с ръка жената. — Нали на тази възраст гласът се променя, интересно!

— Как да не е интересно! Един отличен певец днес печели повече от всички музиканти.

— Искам Джакомо да стане голям музикант като прадедите си или по-голям и от тях…

В малките наблюдателни очи на доктор Черу се долавяше подигравка към Албина.

— Малко си екзалтирана, сестрице, и ти, и детето ти.

— Възможно е да сме такива — отговори му Албина разпалено.

— Добре, добре, не исках да те обидя, скъпа моя. Само че един лекар, какъвто съм аз, вижда и в бъбреците. — Той се засмя на духовитостта си. — Вярно, за Джакомо наистина казват, че е талантливо дете. Не ценя прекалено много мнението на музикантите, защото всички са малко луди, но тези дни срещнах директора на нашата консерватория, онзи Неричи.

— Неричи е прекрасен човек!

— И той казва, върти се нещо в това дете, ще стане човек от него.

— Да, той беше тук, у нас, за да прослуша Джакомо. Остана очарован от него! Казва, че с нетърпение чака да го приеме в консерваторията.

Върху киселото лице на доктор Черу се появи усмивка.

— Но аз не исках с теб да говоря за това, скъпа моя. Само исках да ти кажа, когато имаш нужда от нещо, извести на добрия стар чичо Черу и той ще ти бъде на разположение…

— Разбира се, само в известни граници. Защото и аз не мога да пръскам с две ръце парите. Зная, лошите езици говорят за мен, че имам много пари. За съжаление това не е вярно, далеч не е така. Имам нещичко, не отричам малко нещо спестено, не съм съвсем беден, но не съм и богат. Нали тази къща е на ваше име?

— Да, къщата е наша.

— Имате ли задължения срещу нея?

— Бях принудена да взема малък заем… нали знаеш, седем деца, дрехи, обуща, училищни такси…

— Но нали имаш хубава пенсия, църквата ти помага също, а и Фортунато.

— Той ги задържа за музикалното обучение на двете момчета.

Така, но и шивачът плаща наем…

— Ох, бедният Табо! И той има седем деца и болнава жена. Изкърпва дрехите на децата, това е наемът му.

— Това не е хубаво, Албина. Когато човек е беден, не бива да бъде великодушен. Дори и светиите дърпат към себе си. — Той направи малка пауза, изкашля се, замисли се, надви себе си, после бръкна в джоба, извади портфейла и с кисела усмивка каза: — Тогава ето ти петдесет лири… няма нужда да ми даваш разписка, ще ги запиша за себе си, можеш да ми вярваш…

— Чичо Черу?

Гласът на Албина се разтрепера.

Брадатият великан наплюнчи пръстите си и два пъти преброи банкнотите от по десет лири.

— Заповядай, Това са много пари, твърде много пари в днешно време, пести, скъпа, разпредели ги добре, за да ти стигнат за дълго време… А когато се свършат, обади се… Не искам за тях нищо, само малка семейна лихва… Единствената ми цел е да ви помогна. — Лицето му изведнъж стана строго: — Надявам се, че нямаш задължения?

— Имам малко. Нещо на обущаря, нещо на хлебаря, нещо на зарзаватчийката.

— Много благодаря.

Черу вдигна пръст.

— Това е лекомислие, Албина! Не бива да правим дългове, не бива. По-добре човек да гладува. Е, сервус, сестричке. Трябва да бързам. Вече пропилях много време. — Той тръгна напред, а Албина след него. На вратата се обърна още веднъж: — Да, и Карло Анджелони ми каза, че от сина ти може да стане голям пианист или голям органист, ако работи сериозно. Настоявай да се упражнява много и не му позволявай да композира, това са детински глупости, които няма да го доведат до нищо. Дръж детето по-здраво, не го оставяй да се шляе. Довиждане!

Известно време Албина остана замислена, после тръгна към стаята на Джакомо, но размисли и се върна в голямата стая. Там на масата лежаха петте банкноти. Взе парите и ги сложи в скрина. Отново тръгна и отново се върна. Усмихна се. Бързо извади една банкнота от десет лири и се затича при Джакомо.

— Какво искаше от теб този човек? Ненавиждам го заедно с косматите му уши и златното пенсне!

— Джакомо!

— Знаеш ли, мамо, аз съм като куче: усещам дали хората са добри или лоши.

— Сега обонянието ти беше лошо — каза му засмя на Албина. — Чичо Черу ми даде пари…

— Невъзможно!

— Гледай! — тя извади банкнотата от джоба си и я размаха. — А сега ще ти я дам, Джакомино, за прекрасната песен, която написа за рождения ми ден. Купи си каквото искаш. И без това никога не ти давам нищо.

Джакомо горещо прегърна майка си с две ръце и я зацелува, където достигна. Когато я пусна, очите му бяха пълни със сълзи. Засмя се, после стана сериозен, сбърчи чело и така започна да мисли на глас.

— Какво да купя с тях… Чакай малко… На стария Джанино малко енфие… отдавна исках… на Джулия цветя…

— Ах, нехранимайко! — засмя се Албина.

— После… Мамо! Мамо! Мамо!… — извика то внезапно, очите му блестяха от щастие. — Два билета за „Танхойзер“. В събота я дават за пръв път, ще отидем заедно! Ще бъде великолепно!… — Той отново стана сериозен, лицето му се натъжи: — Ще купя билет за Иджиния… и, разбира се, за Микеле… и… и всичките ми сестри… Колко струва един билет? Скъп е… много е скъп… Две, три лири най-малко.

Джакомо наведе глава.

— Тогава и аз няма да отида.

— Идете двамата: Микеле и ти.

— Не, без тебе няма да отида. Голяма радост ще ми доставиш, ако седиш до мен.

Албина притисна детето до себе си. Взря се в тъмните очи на сина си и с очарователна усмивка шепнешком му каза:

— И за мен би било голямо удоволствие, ако можех да отида с теб… По-късно ще купим билети и на сестрите ти и на брат ти. Обещавам, добре ли е?

Той погледна с обич майка си.

— Добре.

Албина вече искаше да излезе, когато Джакомо извика яростно:

— Мразя парите! Мразя ги! Глупави и зли са. Само издигат преграда пред човека!…

Когато сложи супата в кухнята, Албина трябваше да притисне сърцето си с ръка, толкова силно биеше. Бързо като същински поток се втурнаха децата в стаята, вдигаха шум и се смееха. Нахвърляха училищните чанти върху креватите. Първа пристигна чернооката, чипоноса Нитети, спусна се към Джакомо, целуна го силно два пъти по бузата, после увисна на врата му и като се смееха силно, двамата започнаха да се въртят все по-буйно и по-буйно, докато паднаха на земята, където след това весело започнаха да се боричкат с все по-силни викове. Още се търкаляха по пода, когато в стаята влезе красиво, високо, бледо момиче.

— Нитети… Джакомо… Полудели ли сте?… Ще скъсате дрехите си.

— Този Джакомо е такъв луд! — смееше се Нитети.

— Защото имаш най-сладкото личице в целия свят. Дори и носът ти се смее, подлудяваш човека! — оправдаваше се Джакомо.

Отилия се наведе към Джакомо, целуна го, приглади назад увисналата на челото му черна коса, после грижливо изтупа с ръка праха от полата на Нитети.

Томаиде, Иджиния и Рамелде едновременно се втурнаха в стаята, но първо се затичаха към Джакомо, за да го целунат, а Джакомо намери за всички по някоя мила, шеговита дума. Сякаш той беше безспорният и щастливо признат господар на тази детска стая, макар че бе петият поред сред децата, само Рамелде и Микеле бяха по-малки от него.

— Пак не си ходил на училище — каза му с укор Томаиде.

Джакомо се засмя.

— Не бъди толкова строга, Диде! (Това беше гальовното име на Томаиде, Джакомо й го бе измислил.) Впрочем не си права. Дългият доктор Черу лично установи, че съм тежко болен, няколко дни не бива да ходя на училище.

— Чичо Черу ли беше тук? — учуди се Отилия.

— Да! А сега дръжте се да не паднете: даде пари на мама!

— Не е вярно! — каза Нитети.

Джакомо като някакъв малък артист с мимика и жестове разказа как бе излъгал Черу. Всички се разсмяха.

Джакомо изведнъж се натъжи, спомни си нещо. Големите му черни очи изгледаха всички с извинителен поглед. Първо хвана ръката на Иджиния и едва след това каза:

— Не ми се сърдете… Мама ще ме заведе да гледам „Танхойзер“… Не исках да приема, защото зная, че и вие…

— Млъкни! — прекъсна го енергично Томаиде. — Между нас ти си музикантът. Само на тебе ти се полага.

— Ти си нашата гордост! — каза с ласкава, мила усмивка Нитети, която беше голяма колкото Джакомо.

— Но винаги все аз! — отвърна Джакомо едва ли не с разстроено лице. Той млъкна за малко, после прибави: — Един ден ще ви се отплатя за тази доброта…

— Момичета! Елате в кухнята да помогнем на мама! — извика ги Отилия.

Момичетата изтичаха, но Иджиния остана: приближи се до прозореца и замислено погледна към градината. Тя изумително приличаше на майка си и на Джакомо, особено на Джакомо, от когото беше две години по-голяма: същите замислени, тъмни очи, дълбоко в които от време на време се появяваше тъга, същата красиво извита чувствена уста, същото решително, високо чело, същата лъскава черна коса — красиви бяха и двамата, блестящо красиви. Когато се погледнеха, нежност се таеше в погледите им. Джакомо обичаше и петте си сестри и брата, но с Иджиния беше друго, нея, обичаше другояче, така, както майка си, с възхищение, с обожание, с някакво чудно чувство на душевна близост. Необяснима болка измъчваше и двамата, която само музиката можеше да излекува и да превърне в щастие. Да, музиката беше голямата им обща тайна, музиката, която за тях не означаваше само музика, а благоговение, страдание, щастие, любов, страст, всичко, целия живот, целия свят. Колко странно беше, че и четирите сестри и братът свиреха отлично на пиано, малкият Микеле например беше сто пъти по-прилежен от тях, от сутрин до вечер удряше по пианото с неизчерпаемо търпение, но колко по-различно звучеше този инструмент, с каква тайнствена болка, когато Джакомо или Иджиния натискаха клавишите. Очите им почти винаги бяха пълни със сълзи, когато спираха да свирят — за тях музиката беше всичко. Често Джакомо си мислеше: „Така, както обичам мама и Иджиния, никого повече няма да обичам, никого, никога, никога.“

И сега с удоволствие наблюдаваше Иджиния отстрани, както гледаше през прозореца. Приближи се до нея и хвана ръката й:

— Защо си толкова тъжна?

— Не съм тъжна — отвърна Иджиния и бързо го целуна: — Само се замислих малко.

Едно бледо, слабо малко момченце, накуцвайки, влезе в стаята. Ядосано, то хвърли чантата на кревата. Иджиния го погледна.

— Къде беше? Затворили ли те бяха?

— А защо куцаш? — попита го Джакомо.

— Я гледайте! — каза Микеле, седна на един стол и повдигна единия си крачол: целият му крак беше в кръв, покрит със сини и зелени петна.

— Падна ли?

— Не съм паднал. Имах урок по пиано. И вуйчо Фортунато отново ме рита. Когато сбърквах някой тон, все ме риташе. Вече няма да ходя!

— Възможно ли е това! — попита потресена Иджиния.

— Същото прави и с мен! — каза с искрящи очи Джакомо. — Но няма да е задълго, кълна се!

— Нечувано!

Иджиния изтича да донесе топла вода. Джакомо извика след нея:

— Не казвай на мама. Да не я уплашиш!

Когато Иджиния се върна с кана топла вода, двете момчета седяха едно до друго и си шепнеха нещо. Лицето на Микеле сияеше. Той прегърна Джакомо и го целуна.

— Е, както виждам, вече си добре — каза Иджиния мило, като коленичи пред малкото си братче. Тя потопи чиста бяла кърпа в каната и много грижливо и предпазливо изми съсирената кръв по крака.

— Боли ли те?

— Не.

Иджиния се наведе и целуна коляното на братчето си.

— Сега вече наистина не ме боли — каза Микеле с благодарна усмивка.

— Ангел си! — пошепна й Джакомо, загледан в кротките очи на Иджиния.

— Бих желала да бъда, но не съм — отговори тихо Иджиния, като стана. Тя се обърна, за да не видят момчетата сълзите й.

Следобед Албина гладеше в кухнята, децата учеха в двете тесни стаи, само Джакомо беше в голямата стая, седеше при пианото, търсеше някаква мелодия и с лявата ръка опитваше необичайно звучащи хармонии към нея, като започваше спокойно и с търпение отново и отново. Преобразеното му, сериозно детско лице приличаше на лицето на някой мъж, потънал в работа. Мелодията все по-плавно се разгръщаше, получаваше смисъл, лееше се — двете му ръце гладко удряха тоновете, вече почти не трябваше да спира, да поправя тук-там, а после да започва отначало.

Джакомо не забеляза кога Иджиния се вмъкна през вратата. Предпазливо, на пръсти тя се промъкна зад него и седна на един стол. Прехласната, с широко отворена уста тя слушаше братчето си. Накрая столът изскърца, Джакомо погледна назад:

— Ти тук ли си, Иджиния?

— Ох, Джакомо, толкова е хубаво! — каза възхитена девойката. — Нали ще разрешиш да остана? Кажи, какво свириш?

— Нощес го сънувах.

— И всичко това в главата ти ли е? И то така?

— Не, Иджиния, в сърцето ми е.

Позвъни се. Иджиния изтича да отвори вратата.

— Добър вечер, вуйчо Фортунато.

— Къде е майка ти?

— Тук, в кухнята. Да я повикам ли?

— Влез, Фортунато — чу се от кухнята. — Не се сърди, но гладя и ще ми изстине ютията.

Едрият мургав мъж влезе при Албина. Лицето му беше по-мрачно откогато и да било.

— Искам да говоря с теб сериозно.

— Тук също може да говорим — каза Албина, като го погледна въпросително. — Заповядай, седни. Не мога да прекъсна работата си.

Фортунато Маджи запали невъзмутимо пурата си и веднага премина на въпроса.

— Искам да поговорим за двамата ти сина. Трябва да ти отворя очите, за да не се приспиваш в суетни илюзии. Най-после аз съм ти брат и настойник на двете момчета. Познавам пристрастието на майките, особено твоето.

Албина не каза нито дума, продължи да глади с наведена глава.

— Значи… Безспорно и двете деца са талантливи… до известна степен. Но да очакваш от Джакомо някога да стане наследник на баща си, главен музикален директор на града, църковен диригент, извинявай, това е смешно.

Той почака малко, Албина го погледна, но не каза нищо.

— Трябва да ти кажа, че Джакомо напоследък почти не идва при мен на уроци по пиано, а както виждам и тук в къщи не се упражнява твърде много. Този малък сополанко се мисли за гений, че няма нужда да учи, че всичко може да изсмуче от пръстите си. Това казват и учителите му в училището: небрежен, лош характер и слаба памет…

Албина се засмя, макар че очите й бяха пълни със сълзи.

— Защо се смееш?

— Така. Продължавай.

— Напразно се смееш, така е: буйно, вироглаво момче. У него няма никакво чувство за отговорност, а няма и уважение. Вече свиреше доста добре на орган и изведнъж прекъсна.

— Не е прекъснал.

Очите на Фортунато просто пронизваха, когато погледна сестра си.

— Да, чух да се говори, че тайно ходел при Карло Анджелони, моя съперник в черквата „Сан Микеле“, И това е характерно за момчето.

Албина продължи да го слуша.

— Вместо да работи сериозно и редовно да се подготвя както трябва под моето компетентно ръководство, композира глупави работи…

— Великолепни песни!

— За майката всичко, каквото синът й прави, е великолепно. Това го знаем. Знаеш ли какво е мнението ми за това момче? От него няма да излезе нищо, ако продължава така. Или… най-много да стане певец. Защото има — прекрасен глас, безспорно. На гласа трябва да се обърне внимание, това е моят съвет. Аз с удоволствие ще уча детето — безплатно. А ти, Албина, иди при кмета и му заяви, че се отказваш от службите, запазени за Джакомо, защото талантът му се развива в друга насока. Това е честна и умна постъпка.

Албина не каза нищо. Усмихваше се и гладеше, което смути Фортунато. Той се изкашля, после продължи:

— А що се отнася до другото момче, Микеле, той може да стане добър учител по пиано, ако физически би издържал. За съжаление няма да издържи, слабо дете е.

Джакомо се втурна в кухнята. Лицето му сияеше от радост.

— Добре, че сте тук, вуйчо Фортунато! — каза той с прекалена любезност. — Получих подарък едни ноти от Бетховен. Бъдете така любезен да изсвирите нещо от тях, много ви моля. Никой в света не свири така Бетховен като вас, вуйчо Фортунато…

— Е, е…

Суровото лице на Фортунато се отпусна. Албина учудено погледна Джакомо, но той избягна погледа й.

Подскачайки, Джакомо избърза напред, отвори широката врата на голямата стая, а Фортунато го последва бавно, с достойнство, с доволно от похвалата лице. Вратата се затвори зад тях. Пианото звуча две-три минути, после се чу фалшив, дразнещ тон, след него страшно охкане, вик, крясък. През едната врата се втурна Албина, а през другата шестте деца.

— Ох, кракът ми… кракът ми! Ритна ме това нещастно хлапе!

Фортунато бе застанал на един крак като щъркел и с две ръце опипваше вдигнатия си крак. Срещу него стоеше Джакомо, като разярен малък глиган, готов за нападение.

— Джакомо!… Какво си направил? — извика му ужасена Албина.

— Това, което той прави с нас… разсипва ни от ритане, ако случайно сгрешим. Сега той изсвири фалшиво, така че аз си върнах задължението! — После със зачервено лице се обърна към Фортунато: — Това получихте заради Микеле. Ще ви дам да разберете как се бият малки деца!

— Ще ми платиш, немирнико! Ще кажа на Коли да те изхвърли от училище!

Но Джакомо беше по-силният. Сложил двете си ръце на кръста, той го гледаше в очите:

— Внимавайте какво правите! Защото аз ще отида при кмета и ще му кажа, че не давате нищо на мама и че не ме учите от ревност и злоба и че ни измъчвате… ще отида и при маестро Неричи, който ми е приятел и ще му разкажа всичко!… Внимавайте!

Децата изръкопляскаха, Нитети най-много.

Фортунато Маджи измърмори нещо, накуцвайки излезе и тръшна яростно вратата зад себе си.

Албина се приближи към сина си, прегърна го и загрижено му каза:

— Джакомо, синко, това може да ти донесе голяма беда…

— Ами! — засмя се Джакомо. — Той е страхлив. Страхливци са всичките. Който е неспособен, той е и страхлив!

— Бъди по-въздържан. Така не може да се постъпва в живота… Много ще страдаш.

— Все ми е едно… — каза детето, а очите му просто искряха: — Когато някой ме ритне из засада, аз също ще го ритна! — Той погледна Микеле с ласкава усмивка: — И винаги ще защищавам слабите. Винаги!