Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (20)

6

Суеверното предсказание на Пучини наистина се сбъдна. Момичето от златния Запад не пожъна в Европа изключителен успех, както другите му опери. Джакомо Пучини остана композиторът с вълшебния глас на Манон Леско, Бохеми, Тоска и Бътерфлай.

Не защото се бе провалило Момичето от златния Запад. Операта не претърпя фиаско никъде. Напротив, този път критиците хвалеха новата опера на Пучини, но само музиката й. За текста (за едно от най-добрите либрета!) писаха, че е „американски куклен театър“ или „калифорнийска каубойска драма“. И наистина европейската публика не разтвори сърцето си за драмата на Мини така, както за Мими или за малката Бътерфлай. Успехът по-скоро беше от любезност, без въодушевление и се отнасяше само за музиката. Защото музиката беше вълшебно хубава. Мнозина твърдяха — самият Пучини също, — че арията сол бемол — мажор на Рамарез-Джонсън в трето действие е най-хубавата от всичко, което Пучини въобще е написал. (Карузо я изпя пет пъти на премиерата в Ню Йорк). И макар че пресата я посрещна добре, тук-там се появиха хитро написани малки подигравателни статии, репортажи за Пучини, за „космополита“, който в Америка „печели милиони на ден“ и който дори по погрешка не би написал нито една опера с италиански сюжет. Неприятелите на Пучини бяха неуморими, не си губеха времето, само че станаха по-предпазливи, много пъти вече се опариха от алчността си.

По онова време излезе от печат музикалната антология на Франческо Прадела, Футуристична музика, за новата италианска музика. В тази антология нито една дума не се споменаваше за творчеството на Пучини.

Пучини се наскърби, седмици наред настроението му беше лошо.

— Не им обръщай внимание! — каза му Дон Пие Паникели.

— Човек не може да се смее, когато му ударят плесница — отвърна Пучини.

Сега и без това се измъчваше. Момичето от златния Запад тук, в Европа, не се харесва, както очакваше. Първо я представиха в Болоня, в театър Комунале със среден успех, а после на 29 май 1911 в Париж също с Еми Дестен, но и тук не можа да завладее сцената, а Париж беше градът, който еднакво се възхищаваше от всичките му опери. Лондон също не посрещна въодушевено Момичето от златния Запад, а и в Германия също не я приеха много топло.

Все пак имаше две изключения: Виена и Будапеща. Във Виена Мария Йерица пя приказно Мини. Тази млада певица с прекрасен глас и пленителна външност вложи цялата си душа в превъплъщаването на героинята.

— Сега виждам за пръв път Мини — възторжено заяви Пучини, — така, както я написах.

В същото време гледа Тоска с Йерица^[1]. Беше очарован от нея. Голяма артистка (с малко маниерничене), не само голяма певица. А строгата виенска критика сега се прояви: Постави Момичето от златния Запад над другите опери на Пучини.

В тази Йерица, в това добре сложено момиче с вирнато носле и златисторуса коса имаше нещо необикновено прекрасно: несъкрушимо добро настроение. Тя беше единственият човек на света, който винаги можеше да накара Пучини да се засмее.

— Wie geht’s dir Giacomo?!^[2] — Обикновено така го поздравяваше.

У нея нямаше уважение, но затова пък толкова много обич. Тя беше единствената певица, която още от първия момент заговори на „ти“ на Пучини, въпреки че беше с повече от тридесет години по-млада от него.

Пучини отиде с удоволствие и в Будапеща: ще види отново Елза Самоши, онази Самоши, която игра Мадам Бътерфлай с бурен успех из цяла Америка. Да, тя беше втората истинска Мини. Но тук, в Будапеща, Пучини откри неочаквано един чудесен тенор, Бейла Кьорнеи. Пучини смяташе, че никой не може дори да се доближи до Карузо в ролята на Джонсън, А ето този млад унгарски тенор го накара да забрави най-големия певец на света. А какъв артист е, каква илюзия създава, въпреки лошата си фигура!

— Кой е този човек? Откъде го намерихте? — попита той Банфи. — Такъв чудесен глас още никога не съм чувал! Мек, копринен, мелодичен…

— Беше оперетен артист, и то баритон. Впрочем той е вторият съпруг на Елза Самоши.

Пучини смукна дълбоко от цигарата.

— Той заслужава Елза — прошепна. — На него не завиждам.

Започна старото мъчително, непоносимо търсене на либрето. Първата мисъл на Пучини беше да намери още две едноактни либрета към Мантията, за да запълни с три малки опери една театрална вечер. Имаше и точен план: да поиска по едно едноактно либрето от Габриеле д’Анунцио (нека се зарадва най-после бедният Джулио Рикорди! И от Тристан Бернар. Ще бъде чудесно! Д’Анунцио ще напише едно поетично, мистично либрето) да балансира кървавия веризъм на Мантията, а жизнерадостният, духовит Тристан Бернар — весела бурлеска. Колко отдавна Пучини вече мечтае за весела опера! Едва ли не от детските си години.

Пучини не може да се разбере нито с д’Анунцио, нито с Тристан Бернар. И двамата с удоволствие биха му написали либрето, но само триактно. „Големият поет“ сега предлага на Пучини „Кръстоносният поход на децата“, с най-изящен стил. Между Пучини и Габриеле д’Анунцио се случи същото, както първия път. Д’Анунцио говори отлично, въодушевяващо, самата мечта, но онова, което после напише, е също прекрасно, но не е за опера. Тристан Бернар му предлага да напише музика към една от забавните му приказни драми: Човекоядецът. Пучини едва не се ангажира, но разумният Тито Рикорди навреме го спря.

— Внимавай! Призрачно прилича на Янчи и Юлишка от Хумпердинк!

Тито е прав.

Може би Уайлд? (Пучини обожава Уайлд.) Херцогинята на Падуа? Или другият голям поет: Морис Метерлинк? Седмици наред се опитва да направи от Синята птица вариант за опера, но не успява. И се отказва. Но къде да намери истинско либрето?

Маргит Вейси предлага на Пучини пожъналата световен успех поетична драма Лилиом от Ференц Молнар; пиесата му харесва, би я взел с желание, но тук Ференц Молнар се дърпа. Сякаш дяволът разбърква картите!

Връща се отново към Мария-Антоанета! Вече я договорира, дава и име на операта: Австрийката. Но тази любов не продължава дълго. Не, и тази не е истинската.

Цялата му надежда е в Джузепе Адами. Извънредно талантлив, симпатичен е този Адамино (Пучини го нарече така), разбира от театър, а е и поет, и единствената мечта на Джакомо е да му напише либрето в три действия. Новата идея на Пучини е, че би трябвало да се напише опера в две действия към Мантията, но нито един от неговите проекти не го въодушевява. По цели нощи двамата се ровят в световната литература. Може би Дикенс… може би Данте… или Карло Гоци?

Да, приказките на Гоци са пълни с идеи, мнозина са черпили оттам сюжет, дори и Шилер, но по-добре би било да се използува една самостоятелна пиеса, по-просто и по-бързо. Макар че Турандот, по която и Бацини някога беше създал опера, привлича много Пучини. Ето тук откри нещо, препоръчва Тости: Hall Caine, Блудният син. Пучини веднага поръча да му я изпишат и преведат. „И тази не е добра: нищо не ми харесва!“ — оплаква се той.

Спомня си за една пантомима, за Sumurum, беше я гледал в Мюнхен, в театъра на Райнхард, вълшебната Камила Айбеншуц игра почти гола в главната роля. Пучини се възхищава две седмици от Sumurum, сетне и нея отхвърля.

Най-после ето истинската. Някой препоръча на Пучини испанските братя Кинтеро. С огромен успех играят на много сцени в света потресаващата им драма: tierra baja, В полите на планината. Заминава веднага за Севиля, за да преговаря с авторите. (И без това обожава чудно красивата Севиля!) Щастливи, Кинтеро посрещат Джакомо Пучини, но тъжно му съобщават: В полите на планината вече не е свободна, купил я е Йожен д’Албер, прекрасният композитор и виртуоз на пиано, може би първият в света изпълнител на Бетховен, от голям ранг. Освен това му е добър приятел, дълго време са били заедно в Париж и Брюксел, нещо повече Пучини познава много добре съпругата му Тереза Карено, голямата пианистка. Беше им гост във вълшебното Портофино маре, в Хотел Пиколо. Отседна в една забележителна малка стая, където Ницше, Хумпердинк, Герхард Хауптман, д’Албер са живели един след друг, предавайки си от ръка на ръка ключа на вратата. Топло приятелство свързваше Пучини с много концертиращи артисти: двамата прекрасни пианисти Феручо Бузони и поляка Игнац Падеревски, и двамата виртуози на цигулка, белгиецът Йожен Изаи и австриецът Фриц Крайслер, принадлежаха към тесния му кръг от приятели. Иначе той не ценеше много концертиращите виртуози в концертните зали.

— Геният винаги твори! — повтаряше непрекъснато.

Не, В полите на планината^[3] да си остане на Йожен д’Албер, няма да му я отнеме. Но братя Кинтеро насочиха Пучини към друга тяхна пиеса, една приятна лека комедия: Anima allegra^[4]. Пиесата много се хареса на Пучини. (Най-после една комедия!) Ликувайки, се завърна в Милано с договорираната комедия на Кинтеро и веднага отиде при Джузепе Адами.

— Направи ми либрето от тази пиеса. Това ще бъде новата ми опера. Но бързо… колкото се може по-бързо. Горя от желание да работя!… През това време аз ще оркестрирам Мантията.

Обстойно уговориха всичко, до най-малките подробности. Бедният Адами, превръщайки нощите в дни, работеше (и с каква радост работеше!) върху Anima allegra. За два месеца беше готов с нея. Работата му наистина беше отлична, хареса се и на Пучини. Но през това време му бяха изпратили един роман от Уида (псевдоним на английската писателка Луиз дьо ла Раме, която живееше в Италия), Двете малки дървени обувки и Пучини забрави Anima allegra, влюби се в романа на Уида, Due Zoccoletti, от него искаше да му напишат либрето. Бедният Адами се разплака, още не познаваше как Пучини подбира либретата.

Пучини смяташе, че Уида е жива. За съжаление, разбра се, че английската писателка е умряла през 1908 година във Виареджо, и то без да остави пряк наследник. Наследството й — включително и литературното — тъкмо сега щяха да разпродават на търг при нотариуса във Виареджо. Великолепно! Пучини се качва на колата си и потегля за Виареджо, който е на няколко минути път. Първият човек, с когото се среща, е Пиетро Маскани^[5].

— Какво търсиш тук, Пиетро? — пита го Пучини, без да подозира нещо.

— Дойдох за търга на Уида.

— Какво искаш да купиш?

— Авторското право на Двете малки дървени обувки.

— Точно това искам и аз — казва Пучини.

Уплашено се поглеждат един друг.

— Откажи се от него! — моли го Маскани.

— Защо да се откажа аз? По-скоро, откажи се ти! — отговаря му Пучини.

Но Пучини вече се беше поучил от Бохеми, от спора му с Леонкавало. През целия си живот плащаше доста скъпо за него. А и много обичаше Пиетро Маскани: беше верен, истински приятел, единствен от младежките му години. Включи се в търга само привидно, а след това отстъпи на Маскани толкова желания роман „Двете малки дървени обувки“.

Пучини се завърна тъжен в Торе дел Лаго. „Един господ знае кое е добро, помисли си: ето тъкмо сега се провали Рикардо Дзандонаи (а колко е талантлив!) с «Кончита» на Пиер Луи, а колко страдах на времето за нея!“

Телеграфира на Адами, но все пак остава Anima allegra! Ще прескочи само за няколко дена във Виена — Йерица го вика, — после ще се заеме с комедията на Кинтеро. За него не съществува никаква друга тема — Адами може да бъде спокоен. И бедният Адами се успокои.

Пучини се чувствува великолепно във Виена: Йерица, Слезак, Ференц Лехар… Всички са любезни, добри приятели, весели хора. Колкото старее, Пучини все повече разбира какво безценно човешко съкровище е веселостта. За съжаление той не се е родил весел, макар и да обичаше шегите, но това беше отдавна…

Обкръжават го, ухажват го, дори и не предполага какво смятат да правят с него. Музиканти, театрални директори, либретисти се въртят около него — но това е естествено, навсякъде е така, не само тук, във Виена, беше свикнал вече. Ала тези виенчани са ловки, хитри, не го изплашват, не го нападат още от вратата, за да не се усъмни.

Един прекрасен летен ден в Гринцинг си пийват на открито, Мария Йерица е единствената жена, всички останали са мъже: Ференц Лехар, музикантът Берте, директорите на Карл театър, Вилнер и Райхерт (либретистите на Лехар), Айбеншуц и други. (Ако Пучини само допускаше, че Сондзоньо се крие зад всичко това, че неговите дълги, алчни ръце се протягат тук във Виена, за да откъсне Пучини от Рикорди!…)

Продължават да пият. Изведнъж започва да говори Берте, като се смее, сякаш се шегува:

— Какво би станало, ако веднъж напишете и оперета?

— Оперета ли? Оперета няма да напиша — отговаря му Пучини, — но весела опера с удоволствие.

— Знаеш ли, неописуема сензация ще бъде една оперета от Пучини?! — въодушевява се Лехар невинно, защото той и Йерица не бяха посветени в заговора.

— Аз и Райхерт бихме написали веднага либрето — предложи Вилнер.

— И дума да не става — махна с ръка Пучини, който и за миг не прие предложението за сериозно.

— Най-големият бизнес на света! — каза един от директорите на Карлтеатър.

Господин Айбеншуц извади от джоба си чековата книжка.

— Като аванс ви даваме двеста хиляди златни корони… само като аванс, ако се наемете да напишете една оперета.

Главата на Пучини се замая. Двеста хиляди корони е огромно богатство. Фантастична сума!

— Не мога да се ангажирам с вас — промърмори той не без съжаление: — Всички мои опери са на фирмата Рикорди.

— Оперите ви — да, но оперетите — не!

Уговаряха го, докато накрая, при зори, Пучини отстъпи и подписа договора. Приеха и трите му условия, макар че не бяха съвсем леки: в Италия и в Южна Америка оперетата може да бъде представена само с негово специално разрешение: Райхерт и Вилнер ще дойдат в Торе дел Лаго и ще останат там, докато с общи усилия завършат либретото. Към либретистите да се присъедини Джузепе Адами, обезателно държи на това.

Сондзоньо си потриваше ръцете в Милано. Тито Рикорди, нещастният, си скубеше косата от яд. Дори не посмя да каже на тежко болния си баща.

По-късно, когато приятелите на Пучини го попитаха как е могъл да направи тази непонятна „погрешна стъпка“, той им отговори с тъжна усмивка:

— Толкова беден бях на млади години, че почитам парите…

Хиляда деветстотин и дванадесета година. Пучини беше суеверен: 13 беше щастливо число за него, а 12 му носеше нещастие. Твърдо бе убеден в това.

Беше в Мюнхен при Райнхард, когато получи телеграма от Милано: Джулио Рикорди почина. Да, Сор Джули почина. Умря човекът, който сляпо вярваше в него още от самото начало без поощряването, окуражаването, мъдростта, съветите, вярата и парите на когото нямаше да направи нищо. Умря единственият човек на света, пред когото винаги се чувствуваше като малко момче. Джулио Рикорди не застана до него, за да печели пари. Просто пръскаше пари, когато още никой не вярваше в него. Преса, реклама, пропаганда в чужбина, обезщетение на театъра, дузина закупени и неизползувани либрета, постоянни пътувания — море от пари: кой, освен Джулио Рикорди би направил всичко това? А сега го няма. Умря точно тогава, когато в момент на слабост, заслепен от парите, за пръв път в живота си му изневери. И ще бъде наказан за това, ще изкупи вината си, жестоко ще плати. Човек не може да направи нищо лошо в живота си, за което рано или късно да не бъде наказан. Това беше дан заради Виена.

Откакто майка му почина, ничия смърт не беше го потрисала така. „Който няма баща, той има много бащи“, често казваше замислен Пучини. Колко бащи вече погреба: Карло Анджелони. Амилкаре Понкиели, доктор Николао Черу, а сега може би най-истинският от всички, Джулио Рикорди. Тито Рикорди? Отличен издател. По-гъвкав, сто пъти по-ловък от баща си. Честен, добър човек. Но все пак е само издател, бизнесмен. Също му е приятел, как да не е, но не приятел, на когото може да се опре. Сега му е сърдит.

— Вземи си бележка — заканваше се, зачервен от яд, — че ще се боря срещу твоята оперета до последния си дъх… докато не я задуша! Извърши мръсотия!

Тито е прав и все пак не напълно. Извърши грешка, Пучини сам вижда, постъпи некоректно с Рикорди, но той не е роб, който не може да направи нито една крачка без разрешението на Тито. Рикорди вече спечели цяло състояние от него — какво иска още? Най-после той пише оперите, а не Тито!

Всичките му неприятели сякаш бяха чакали Джулио Рикорди да затвори очи, за да се нахвърлят изведнъж. Един известен италиански музиковед, Торефранка, водеше щурма. Този Торефранка между другото писа следното за съотечественика си, за онзи Джакомо Пучини, когото целият свят аплодира и почита:

„… интернационализъм… декадентска липса на дух… зле прикрита художествена импотенция… феминизъм и перверзия… майсторена музика… Пучини, който омърси художествената чест на Италия… душевноболен и перверзен човек, когото само пропаднали момичета интересуват… Пучини не е истински музикант, а само оперен автор… анемичен и слаб артист… черпи предпазливо от съществуващите вече произведения, асимилира от френските и руските, немските и италианските си съвременници… използува баналностите на модерната музика…“

Джакомо Пучини наистина можеше да каже за себе си: „Nemo est profeta in patria sua.“^[6]

Пучини не беше засегнат толкова болезнено от „(Прозрачните“ нападки на Торефранка и компанията му, колкото от отношението на младите. Онези млади, за които пишеше. Стана на мода рошавите малки студенти в музикалната академия да го ругаят, да го подценяват. Свиваха рамене, когато ставаше дума за Пучини: „Ловък делови човек“, казваха, като през това време преглъщаха, мислейки за дохода му. (Господи, колко въодушевено и с каква почит той говореше някога за вървящите пред него Понкиели, Бойто, да не говорим за Верди!)

Но веднъж получи удовлетворение от съдбата. Невидим, той седеше сам в тъмното сепаре на една малка миланска изба: в съседното сепаре млади музиканти спореха — за него.

— Да си признаем, момчета — каза един от тях, — през деня хулим Пучини, а вечер тайно се вмъкваме в Скала и с изплакани очи излизаме от някоя негова опера.

— Така е — каза друг и всички шумно одобриха.

На Пучини му стана приятно. Но продължи да мисли върху това, което Торефранка писа за него. Той искаше да разбере сам себе си, най-честно. Да, лошото беше там, той го знае добре, че след прекалено шумния успех на Манон Леско и Бохеми почти единодушно го обявиха за наследник на Верди, за новия маестро на белкантото. Това не беше вярно. Възхищаваше се от Верди, но не наследи нищо от него, а неговите ново изтъкани арии не бяха старото белканто. Той е начало, а не продължение: създаде модерна музикална драма. Това все пак е нещо. И не от търговска пресметливост писа опери — както твърдяха многократно злобните врагове, — защото това дава най-големи доходи и означава светкавично бърза световна слава, а защото за това се е родил, с цялото си същество желаеше и чувствуваше театъра. Театърът беше животът му, мечтата и радостта му. С музиката си преобразяваше хората. Защо трябва да се презират оперните композитори? Малки ли са Вагнер, Верди, Мусоргски, Бизе, Росини? А как са му въздействували съвременниците, най-добрите? Разбира се, че са му въздействували, никога не е отричал. Прекрасният му професор Амилкаре Понкиели, французинът Клод Дебюси, русинът Игор Стравински. Въздействуваха му, учеше се от тях, но никога не заимствуваше нищо. Вагнер не се ли учи от Лист, Верди от Доницети, а на стари години и от Вагнер? Срамно ли е това? Забранено ли е? Не, по-скоро заслуга, задължение. А той, Пучини, не е ли оказал въздействие върху младите: Алфано, Респиги, Дзандонаи, Перози, Чилеа, д’Албер, Луалди, Джордано, Волф-Ферари и мнозина други? Но музиката му е нова, музика на сърцето и нервите, епохата го изискваше — това от ден на ден все по-нервно и по-нетърпеливо време, в което живее. И не търсеше евтината популярност, страшно много работи и изстрада всичко. Не беше дори суетен: винаги избягваше чествуванията. А щастлив ли е? Макар че целият свят му завиждаше, дори и приятелите му, и Сибил, казваха за него, че той е най-щастливият човек на света. Колко далеч беше от щастието! Може ли един артист да бъде доволен, щастлив?!

Вилнер и Райхерт пристигнаха в Торе дел Лаго. Пучини веднага съобщи на Адами да дойде, за да балансира като поет двамата австрийски майстори. Събраха се четиримата. Започнаха да работят. И макар тази работа да не беше толкова приятна и весела, както друг път, с италианските му сътрудници (Илика и Джакоза!), все пак потръгна някак си по-добре, отколкото мислеше. Приказката La rondine, Лястовичката, беше забавна. Вилнер и Райхерт имаха голяма рутина. Първото и третото действие му харесаха, само второто беше ужасно, трябваше да го захвърлят и вместо него да напишат съвсем ново.

Пучини беше обзет от странно чувство: пренесе се отново в онези незабравими, вълшебни времена, когато работеше върху Бохеми, когато беше на тридесет и пет години и мечтаеше, мислеше за мизерията, любовта, целувките на двадесет и пет годишната си възраст. Сега беше на петдесет и пет години. Той не смееше да се погледне в огледалото. Никой в света не се е отвращавал така от старостта, както Пучини. Позорни следи: побеляваща коса, изкуствени челюсти, очила за четене, сълзящи очи, корем и отново захарин, лекарят му държеше строго на режима. А къде е онзи блестящ, красив глас, онзи мъжествен баритон! Да, бягство от старостта, връщане към Бохеми, да се пренесе в двадесет и пет годишната или поне в тридесетгодишната си възраст, да затвори очи и да потъне още веднъж в онова романтично настроение: това е Лястовичката. Готов беше да се откаже от богатството, от цялата си слава, от всичко, каквото имаше, да се върне да гладува, да мръзне на виколо „Сан Карло“, без колебание ще облече отново кафявия си костюм, само още веднъж да бъде на двадесет и пет години. „Ето какво стана с тебе, Джакомо — каза с болезнена усмивка на образа си в огледалото: световноизвестен, пребогат, жалък старец. Сатаната си прави ужасни шеги!“

„Ще покажа на света, че още съм млад, какъвто бях при написването на Бохеми!“ — с такова чувство композираше музиката на Лястовичката. И наистина ариите му се носеха с чудна свежест, мелодиите се преплитаха с очарователна грация. Ще покажа!… Приемаше любовта на предлагащите се момичета, ходеше на лов, играеше на карти, шофираше и пиеше, работата му изискваше да върне обратно цялото старо опиянение, заради новото му произведение, с което ще смае целия свят. Това искаше бедният Джакомо Пучини. Един петдесет и пет годишен съкрушен, болен старец искаше отново да бъде на двадесет и пет години!

Разбира се, за оперета и дума вече не ставаше. Стомахът на Пучини не можеше да понася нелепите шеги на оперетата, просто задължителните глупости. „Когато нещо е вече толкова глупаво, че дори не може да се изрече, вмъкни го в някоя оперета, сигурно ще имаш успех“, каза подигравателно на Адами. Пучини нарече Лястовичката Commedia lirica, тоест лирична комедия. В действителност Лястовичката не принадлежеше към никакъв жанр, не беше нито оперета, нито весела опера, нито опера — за оперета беше прекалено тежка, за опера — лека.

Все още не бяха се споразумели окончателно за текста, когато през 1914 година избухна войната. Малко хора бяха така потресени от войната, както Джакомо Пучини. Не можеше да проумее как е възможно по заповед хората да се убиват един друг. Светът е едно голямо семейство, всички хора са братя. Не е вярно, че този е по-добър или по-лош от другия, защото е такава или инаква косата или кожата му. Човекът е скромно същество, иска да обича, иска да яде, понякога иска да се смее, изискванията му са толкова малки: иска да живее в мир — да го оставят на спокойствие бедния!

Пучини се страхуваше и за сина си Тонио, единствения му син. Мобилизираха го: беше санитарен офицер. А и верният му портиери ловец Нике също бе мобилизиран. Какво ще стане с нас? А какво ще стане с Пучини, който имаше приятели в цял свят: Париж, Лондон, Виена, Москва, Будапеща, Прага, Брюксел, Мюнхен, Буенос Айрес, Ню Йорк, Кайро — да се отрече ли от тях, от братята си?

Направи всичко възможно веднага да развали сключения с виенчани така наречен „оперетен договор“. Но не успя. Директорите на Карлтеатър не искаха да се откажат от правата си. Пучини можа само да захвърли готовото либрето на Лястовичката и заедно с Джузепе Адами го написа наново. Така от Лястовичката стана опера, истинска опера. В нея имаше много реминисценции от Бохеми — прекалено много.

Неочакван удар постигна Пучини оттам, откъдето най-малко очакваше: от Париж. Леон Доде, националист и роялист, син на починалия му приятел, незабравимия прекрасен Алфонс Доде, го нападна с безпощаден гняв: обвини Пучини в приятелство с немците, който посред световната война по поръчение на виенски издатели, по либрето на австрийски автори пише оперета за Карлтеатър. Пучини отговори на Леон Доде (който много се различаваше от баща си). Въпросният виенски договор е сключен три години преди войната. Лястовичката не е оперета, а опера, либретото написа италианският писател Джузепе Адами, операта в Монте Карло скоро ще я представи, и то на френски език със заглавие La rondine, а издателят на операта е миланската фирма Сондзоньо. Всичко казано беше вярно, до последната дума. Веднага след избухването на войната Пучини предложи операта си на Тито Рикорди, който подигравателно, направо отказа. Така Лястовичката стана собственост на фирмата Сондзоньо.

Всичко това напълно обърка Пучини: войната, нападките, привидната му невярност спрямо фирмата Рикорди и непримиримият гняв на Тито към Лястовичката, която наистина преследваше като дивеч. Въздишайки, той каза на Елвира:

— От мен изискват да мразя. Аз не мога да мразя: мразя само омразата!

На 27 март 1917 година „златната опера“ в Монте Карло представи Лястовичката, и то с много голям успех, това е самата истина. Директорът Гинсбург направи всичко възможно представлението да бъде достойно за Пучини. Дирижираше Джепо Маринуци, в главните роли пяха четирима световноизвестни певци с великолепни гласове: Тито Скипа, Дела Рида, Инес Ферарис и Доминичи. Ариите бяха една от друга по-хубави, публиката, която жадуваше за веселие, мир, изкуство, беше пленена. А Монте Карло тогава беше единственото мирно място в обърканата, смутена, измъчена Европа. В официалната ложа седеше най-щастливият владетел на най-малката държава, херцогът на Монако.

И не бива да се мисли, че това беше единственият успех на Лястовичката. Навсякъде, където я представяха, пожъна успех: в Болоня, където дирижираше Паница, Бергамо, Торино, а след войната във Виена, във Фолксопера, където Флета изпълнява главната роля на италиански; може би само не в Будапеща^[7].

Какво се случи с Лястовичката, че въпреки големия й успех в началото все пак скоро отпадна от програмата на оперните театри? За това настояваше фирмата Рикорди, а Пучини не се защити, може би защото чувствуваше, че от него очакват повече, по-затрогваща, по-вглъбена музика.

А каква е Лястовичката? Хубава, много хубава. Изпълнена с приятни мелодии, с мелодични арии. Но въпреки това нещо й липсва: вълшебството на младостта, което прави така пленителна Бохеми. Двадесет години…

Пучини все пак вярваше в Лястовичката си.

— Моята Лястовичка ще хвръкне отново — заяви той за най-голямо удоволствие на всички.