Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (4)

4

Още рано сутринта те бяха на крак. Тичаха насам-натам без цел, сякаш се бяха побъркали, сто пъти попитаха майка си: „Мамо, нямаш ли нужда от нещо?“ и колкото пъти срещаха Джакомо, усмихваха му се, удряха го по гърба или го целуваха, сякаш искаха да му кажат: „Всички така се радваме, че мама теб ще заведе на опера, а не нас“. И наистина всички бяха щастливи не само заради Джакомо, а и заради майка си, която години наред не беше си позволявала никакво удоволствие, защото този изключителен ден най-после прекъсна безкрайния низ от сиви дни и сякаш прогони от жилището им, макар и само за един следобед, стипчивия дъх на окончателно настанилата се там бедност. Днес се обърка семейният ред: друг път Джакомо подреждаше, направляваше всичко. И всички, единствено само неговият глас можеше да се чуе, днес всички се вълнуваха, тичаха, говореха, пееха, само той седеше мълчалив на едно ниско малко столче и гледаше пред себе си със замечтани очи. Дори и обувки нямаше на краката си, понеже обущата му чистеше малката Рамелде с отчаяно старание, за да ги направи малко по-лъскави, което не беше лесна работа. Микеле седеше там, притиснат до Джакомо, и само го попита „Нали ще ни разкажеш всичко?“ Джакомо кимна утвърдително. Нитети танцуваше, въртеше се и в щастието си пееше една весела народна песен.

— Малко мое бръмбарче, скъпа моя, днес не пей — помоли я Джакомо с усмивка, изразяваща извинение. — С празни уши искам да седна в салона… да, с празни уши и с широко отворено сърце, за да мога да поема в себе си всичко, което ще получа от Вагнер…

— Казват, че музиката му е странна, нова — каза Томаиде, която се готвеше за учителка. — Иска да убие нашето „белканто“…

— Млъкни, Диде! Млъкни!… Искам сам да си съставя мнение за нея! Моите уши и моето сърце никога не ме лъжат, повярвай ми!

По-после веднага се приближи до нея бос и я целуна за извинение.

Джакомо не отиваше за пръв път на опера: беше ходил вече четири-пет пъти, двамата му тайни учители, Неричи и Анджелони, му бяха давали билети, а веднъж през антракта се беше вмъкнал без билет. Беше чул Белини, Росини, Доницети, Верди. Слушал ги беше с възхищение. Но голямото преживяване сега щеше да дойде от факта, че ще бъдат двамата с майка си, за пръв път в живота му, щеше да чуе нова музика, за която беше слушал толкова много да спорят — гневно с възхищение.

В стаята влезе един засмян дребен човек в бяло палто и с малка чанта в ръка: бръснарят Филипо Фреско. Той имаше малка козя брадичка и къдрава коса.

Дръпна един стол към прозореца и накара Джакомо да седне на него с гръб към светлината. След това занесе още един, постави върху него — поред ножиците, гребените, четките и шишенцата си. Върза голям чаршаф на шията на Джакомо, взе един от гъстите гребени, за да среше косата на жертвата си.

— Ах, по дяволите, това е цяла джунгла! Такова нещо още не съм виждал!

Децата се засмяха, а Нитети се изкиска:

— Но недейте да режете много от нея. Аз така го обичам, с тази лъвска грива!

С голям труд най-после Джакомо беше готов. Майстор Филипо го напръска дори и с одеколон. Сега лицето на момчето сякаш се беше издължило.

— Ох, че благоухаеш!

— Нека да те помириша и аз!

— Колко красив стана!

— Знатен господин!

— Оставете ме най-после на мира! — скара им се Джакомо. — На присмех ли ме вземате?! Но веднага се усмихна и кротко им каза: — Не ми се сърдете, че съм в такова лошо настроение, но знаете ли, много съм развълнуван, в очакване… Просто не зная какво говоря!

Пристигна нов посетител: Алфонсо Табо, сприхавият, кашлящ дребен шивач, нещастният обитател на втория етаж, със сини момчешки дрехи на ръка.

— Погледни какво ти донесох, Джакомо! — каза той гордо и щастливо. — Празничните дрехи на най-големия ми син, почти са нови. Разбира се, почистих ги основно и ги изгладих хубаво. Малко ще са ти широчки, но това не е беда. Още никой не е изпаднал от панталоните си, вярно ли е?

Децата се засмяха, само Джакомо остана сериозен.

— Благодаря, чичо Табо, но добре са и собствените ми дрехи. Не бих се чувствувал удобно в такива хубави дрехи. Те не са за мен.

Но момичетата така настоятелно го уговаряха и той най-после се предаде.

— До мама и ти би трябвало да си хубав — каза му Нитети и може би това бе решаващият аргумент.

Иджиния извади от скрина току-що опрана снежнобяла риза, Отилия намери лека широка вратовръзка, облякоха го и се въртяха около него като приказни феи около царския син. Оказа се, че сакото на тринадесетгодишния син на шивача беше малко тясно в раменете за Джакомо, така се беше опънало, насмалко да се пукне. Накрая Отилия му върза вратовръзката с внимателна, търпелива майчина грижовност и Джакомо стоеше, малко смутен, вдървен, сякаш беше някой нов Джакомо, когото бяха изтръгнали от истинското му същество.

Майка им влезе в стаята. Беше облечена в дантелена черна дреха, с бродиран дълъг шал на раменете, а във високо сресаната й коса беше затъкнат блестящ гребен — всичко върху нея беше толкова хубаво, но най-хубава беше усмивката й, която правеше бледото й лице почти моминско. Децата я гледаха смаяни, никога досега не бяха виждали такава майка си.

— Мамо, прекрасна си! — каза с възхищение Джакомо, който не можеше да снеме очи от нея. — Най-хубава и най-сладка си от всички жени!

После той подскочи и изтича през вратата.

— Веднага ще се върна! — извика от преддверието.

След няколко минути се появи запъхтян: в ръцете си държеше една роза с кадифени тъмночервени листенца.

— Закичи я на гърдите си, ще ми доставиш голямо удоволствие!… Не, чакай, аз!

Дебелите му детски пръсти умело се справиха дори с иглата. Докато той забождаше розата, Албина се наведе над него и го целуна по главата. На сбогуване всичките й деца получиха по една целувка и една приказно мила усмивка.

— Отилия, пази децата. Дай им да вечерят и да си легнат рано.

— Не може ли да ви дочакаме? — попита я с тъжен глас Микеле. — Толкова хубаво би било…

— Не, легнете си да спите. Ще се върнем много късно.

— А кога ще ни разкажете? — изхленчи Нитети.

— Утре. И без това е неделя. Всички ще бъдем в къщи. Този път няма да ходим на черква. Господ ще ни прости. Ще ви разкажем всичко.

— Всичко, абсолютно всичко — допълни Джакомо.

Той се изпъна, с кавалерски жест подаде ръка на майка си и двамата тръгнаха като истински влюбени.

Нитети се спусна след тях за една последна целувка. Малкият Микеле ги изпрати с широко отворени очи.

— Диде, светни им със свещта — подкани Отилия сестричето си. — Стълбището е толкова тъмно!

— Взехте ли билетите?

— Имате Ли ключове?

— Носите ли бинокъла?

— Не ви ли трябва чадър?

— Глупости! Не виждаш ли, че има луна!

После се спуснаха към прозорците, заблъскаха се за място, облегнаха се върху корниза, за да ги видят и на улицата.

— Колко хубави са така заедно! — пошепна замечтано Иджиния.

Джакомо не знаеше какво да наблюдава, накъде да гледа: дали към заграденото място за оркестъра, където музикантите, разговаряйки, настройваха инструментите си, а един решителен корнист изсвири цяла мелодия, или седналите в ложите красиви момичета и жени с постоянна усмивка на лицето като някакво блестящо празнично бижу. Те седяха напред, на осмия ред — лекомисленият Джакомо беше купил билетите. Ето там е добрият Карло Анджелони, който първо с уважение се покланя на майка му, после с мила усмивка го поздравява. А оттатък седи Абате Неричи със замислено лице, до него е професор Паладини, а от първата ложа кметът също им маха приятелски, почти всички поздравяват майка му — колко странно, в къщи никой никога не им обръща внимание, дори дребните бакали, които се — кланят на всекиго, а тук, в този блестящ салон, те са първи между първите. Например онзи младеж със сините очи трети път вече се покланя към тях, но няма щастие, майка му точно тогава обръща глава. Джакомо е щастлив и горд. Участвува в тържеството като най-малък сред публиката, но не и най-последен, тържественото настроение го сгрява, лицето му се зачервява, дишането му става по-тежко, защото тук дори въздухът е друг, някак си друга е миризмата му, смесица от прах, туткал и аромат на женски дрехи, и все пак е толкова приятен, че дори и ноздрите му се разширяват, когато го диша. Гордее се и с майка си, безкрайно е горд, че въпреки непрекъснатата мизерна работа, е могла да остане толкова хубава — вижда с какво уважение я гледат отвсякъде. Дори и от ложите се насочваха любопитни далекогледи към тях, после се усмихваха, шепнеха си, дори гледаха и него, детето — защо ли го гледат? Внезапно щастливи тръпки преминаха по тялото му, странна мисъл се появи в главата му: този театър е малко негов, в него са се изпълнявали оперите на прапрадядо му, на прадядо му, на дядо му и на баща му, в него ще представят и неговите опери, да, сигурно.

Внезапно сякаш изключиха непрекъснатото бръмчене, всичко затихна. Лампите в салона изгаснаха, само в оркестъра над разтворените бели нотни листове светеха малки светлини, а завесата от черно кадифе, която закриваше сцената, блестеше тайнствено. Един млад мъж с бледо лице и високо чело се изкачи на диригентския пулт, наведе се, пошепна нещо на концертмайстора, огледа оркестъра отдясно, после отляво, вдигна и разтвори двете си ръце, почака малко, за да обхване с поглед всички и да спре и най-малкият шум, накрая ръцете му замахнаха високо и музиката прозвуча.

— Акиле Паница — пошепна на ухото на Джакомо Майка му.

Още при първите звуци ръката му се преплете с ръката на Албина и така конвулсивно я стискаше, както в лодката уплашено малко момченце стиска ръката на майка си. Когато завесата се вдигна и се откри пещерата на Венера с вълшебната си красота, Джакомо се раздвижи и издърпа ръката си, но когато запя хорът на поклонниците, затаил дъх, отново потърси ръката на майка си.

Лицето му се обля в пот, а очите му съвсем потъмняха, когато и последният тон утихна и завесата се спусна, лампите светнаха и гръмнаха ръкоплясканията.

— Хубаво ли беше?… Хареса ли ти? — попита го Албина.

— Ох, мамо!… Това е съвсем ново… Ново и могъщо!…

Той наблюдаваше диригента, който триеше с носна кърпа лицето си: високата му твърда яка се беше смачкала от потта, а косата му падаше върху челото.

Цялата вечер той не проговори повече. На осветената от луната улица също мълчеше замислен, когато двамата се прибираха в къщи.

В стаята беше тъмно.

— Спиш ли?

— Не.

— Разкажи ми нещо за Вагнер… за този страшен. Човек… Той търкаля скали, светове преобръща… Но… но нещо все пак му липсва: нашата италианска слънчева светлина… ритъмът на нашата италианска кръв…

Албина протегна ръка от кревата и го погали по главата.

— Спи, момчето ми.

— Не мога да заспя. Толкова прекрасно беше, толкова поразяващо… Кога я е написал Вагнер? Нали е имал грамаден успех в цял свят?

— Не, не съвсем. В Париж са го освиркали.

— Нямат ли уши хората?! — попита възбудено Джакомо. — Как е възможно това?

— Ох, синчето ми — отвърна му тихо Албина, — толкова велики хора са се проваляли. Дори и Бетховен са подиграли, освиркали са „Травиата“.

Детето попита шепнешком:

— И татко ли се провали?

— Не… не се провали, той имаше успех… но не такъв, какъвто очакваше, на какъвто се надяваше: не можа да завладее света!…

— А толкова много заслужаваше…

— После се отчая, умори се… нямаше сили да започне отново, отново да опита… Оттегли се в черквата, при органа си, при нас.

— Слаб е бил.

— Не, Джакомо, не беше слаб, само прекалено много ни обичаше… вас и мене. Нужен ни беше сигурен къшей хляб… И аз бях виновна.

— Не го ли окуражаваше?

— Не достатъчно. Не можех да си представя живота без него… Знаеш ли, моето момче, един сценичен автор, един световноизвестен композитор на опери трябва да се бори и да блести във всички краища на света, не може да седи винаги на едно място в къщи, в Лука, в тих семеен кръг.

— Така ли са правили всички Пучиновци?

— Мисля, че така. Но сега спи, Джакомо, вече е много късно.

Тя усещаше, че той не спи. Мяташе се, въртеше се, въздишаше, пъшкаше, а междувременно тихо, едва чуто, но чудно чисто изпяваше по няколко такта: хора на поклонниците, песента на вечерницата. После отново започваше да се върти и да въздиша.

— Мамо?

— Кажи.

— И аз ще пиша опери. Но аз ще победя света, ще успея! Няма да бъда победен!

Улицата вече се оживи, заскърца първата каруца, взе да се развиделява, когато и двамата заспаха.