Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (12)

4

През цялото лято Джакомо не можа да се върне в къщи. Просто защото нямаше пари. Двата ценни предмета — наследеният от баща му сребърен джобен часовник и иглата за вратовръзка, получена от майка му при завършване на гимназията — лежаха в заложната къща, но това все още не беше толкова страшно. Имаше по-голяма беда. Той не можеше да замине от Милано, преди да изплати все повече набъбващите дългове към двамата добри кръчмари, на Джиджи Ненини и Николо Нети, макар че те дори не бяха му намекнали за това, напротив, трогнати му честитиха, когато узнаха, че през есента Скала ще изпълни симфонията му. Но това беше въпрос на чест. Колко ли може да са дълговете му? Джакомо нямаше представа, а и не смееше да попита. Всичко това не беше достатъчно. Най-неочаквано нова тежест се стовари върху раменете му.

Микеле няколко пъти вече му спомена с важно, мрачно лице, че иска да говори с него, но винаги предстоеше нещо: композирането, годишният концерт и Джакомо с едни и същи думи се отърваваше от него: „Нямам време, Микелино, не се сърди, по-късно“. Сега наистина имаше време, не можеше да му откаже.

— Е, какво ново? За какво искаш да говориш с мен? — попита го весело.

— За много неща.

Тъжно и заплашително прозвучаха думите му.

— Казвай!

— Аз скоро ще замина…

— Къде отиваш?

— В Америка.

— Шегуваш ли се?

Микеле нямаше вид, че се шегува.

— Сериозно ти говоря. Ще се изселя в Южна Америка, в Буенос Айрес.

Джакомо не можеше да повярва на ушите си.

— Ще се изселиш ли?… Окончателно?

— Окончателно, да. Не мога да понасям тази мизерия. Стига съм гладувал и мръзнал вече заради теб.

— Заради мен ли?

— Най-после и аз искам да се порадвам на живота.

Някаква ужасна болка стисна Джакомо.

— Разкажи ми, моля ти се, всичко подробно. Трябва да зная.

— Там живее един наш вуйчо, по-млад брат на мама. Собственик на кафени плантации, много богат човек. Ще отида при него.

— Мама знае ли?

— Не знае. Не бива и да узнае. Когато вече пусна корени там и спечеля малко пари, за да мога да я подпомогна, ще й призная. И пред сестрите мълчи, да не се изпуснеш да им кажеш!

— Да ги лъжа ли?

— Лъжи ги!

Джакомо погледна брат си с обич и безпокойство.

— Обмислил ли си добре всичко?…

— Ах, моля ти се, остави ме — каза нервно Микеле, — не ме разчувствувай. Положението ми няма да е по-лошо, отколкото тук при теб. Там няма да живея като изпъдено куче, от което никой не се интересува.

— Толкова лошо ли се държа с тебе?

— Никак не се държеше с мен: нито лошо, нито добре. Ти изобщо не се интересуваш от никого, единствено само от себе си.

— Такова ли мнение имаш за мен?

— Да. А там може би и на мен ще повярват, че разбирам малко от музика, макар че не съм гений като теб.

— Подиграваш ли се?… Искаш да ме обидиш?

— Не. Само ти казвам истината. Нищо чудно, ако съм малко зъл. Омръзна ми винаги да бъда само твоя сянка. Сега ще стана самостоятелен. Това е всичко.

Джакомо се измъчваше.

— Какво съм ти направил?

— Какво ли? — Гласът на Микеле прозвуча страстно. — Кажи искрено, Джакомо: помисли ли поне веднъж какво правя аз, какви са желанията ми, с какво се занимавам, от какво живея, какво ям? Дори не знаеше, че живея, дори не ме забелязваше. С голямо благоволение ми разреши да спя тук, при теб, и искаше от мен да ходя на пръсти, за да не преча на епохалната ти творческа работа…

— Отново започваш!…

…, но не споделяше нищо с мен, нито мислите си, нито плановете си, нито забавленията си…

— Делях с теб всичко… — каза тихо Джакомо.

— Така ли? Сериозно ли говориш? Заведе ли ме поне веднъж със себе си на театър, на гуляй, при любовниците си, в луксозния Бифи, в Екселсиор, в долната кръчма Аида? За една година ме заведе единствено в Скала и тогава ме остави там така, че си легнах с празен стомах.

— Защо не ми каза?

— На теб! Дори нямаше и да ме чуеш. Разбира се, веднага пое онзи налудничав Чеко, водеше го навсякъде със себе си!

Сега Джакомо го попита много сериозно:

— Защо не дойде на моя концерт?

— Защото вече ми омръзна от рождението си непрекъснато да ти ръкопляскам.

— Виждаш ли, Чеко беше там. А после го заведох със себе си, за да отпразнуваме заедно триумфа ми.

— Триумфът ти?! — засмя се подигравателно Микеле.

— Да, триумфа ми, Микеле — отговори спокойно, решително Джакомо. — Излязох пръв в най-прочутата консерватория в страната. А световноизвестната Скала ще изпълни моето произведение в един от тържествените си концерти през есента. Това все пак е нещо.

— Какво ще ти заплати Скала?

— Това не е най-важното.

— А, ако мога да зная, кое музикално издателство откупи произведението ти?… Виждаш ли!… Защото това би било реално, това е триумф. От когото очакват нещо, на него му дават и пари, а не го потупват само по рамото.

— Ще пиша опера…

— Хайде де! — засмя се Микеле. — Нова илюзия!… Утре ще кажеш, че след една година ще надминеш и Верди.

Обезсърчен, Джакомо каза:

— Ти никога не си вярвал в мен…

— Само не се поддадох на капризите ти, на въздушните ти кули, както всички останали в семейството ни. А на мен, нищо и никаквия, ми плащат честно, макар че не се хваля с това, влагат парите си, защото ми вярват: ще ми изпратят пари, билет за кораба и входна виза.

Сърцето на Джакомо се сви.

— Наистина ли искаш да емигрираш, Микеле?

— Смяташ, че се шегувам ли?

— От какво ще живееш там?

— Не от милостиня, не се страхувай. Ще давам уроци по пиано и по пеене, скъпо и прескъпо. Чичо ни Марчело Маджи пише, че там мога да направя състояние с уроци по музика. Само ние, италианците, имаме художествен кредит в Южна Америка. Още не съм тръгнал на път и вече имам толкова много ученици, че не мога да поема всичките!

— Кога ще тръгнеш?

— Скоро.

Джакомо искаше да каже на Микеле колко много го обича, колко му е мъчно, че ще го загуби — да не мисли, че е самодоволен егоист, а само занесен и разсеян. Дори щеше да поиска извинение от брат си, но не посмя. Каза само с искрено съчувствие:

— Всичко ли искаш да оставиш тук: семейство, родина?

— Остави, моля ти се, романтиката настрана, казах ти вече!

— Няма ли да бъдеш нещастен в чуждата страна?

— Да не би тук да съм щастлив?

Джакомо наведе глава. Говореше сякаш сам на себе си:

— Въобще може ли да се промени почвата? Ще загубиш всичко, с което си се сраснал досега, а себе си ще носиш навсякъде. Човек не може да се освободи от мъката си, от проблемите, където и да отиде, те няма да го оставят, не може да се спаси от тях. Ще чувствуваш ужасна носталгия по родината… едновременно напускаш две родини: Италия и Европа. Отиваш в чужд свят… възможно е да е по-богат, но е съвсем друг, не е като нашия. Виждаш, аз вече страдам, че от една година не съм виждал Лука, мама, сестрите ни. Страхувам се за теб, Микелино.

— Сега изведнъж започна да се безпокоиш за мен? — засмя се горчиво Микеле.

— Ако би имал още малко търпение…

— Да ти кажа ли какъв ще бъде краят? И ти ще дойдеш след мен тичайки на четири крака, когато най-после поумнееш и ти се отворят очите, разочарован от химерните мечти.

— Аз няма да напусна родината си никога. Италианец съм до последната си капка кръв. За мен онова малко езеро при Лука струва повече от всички чудеса на света.

— Добре, ще видим. Познавам този твой, страстен самоизмамващ романтизъм… познавам и големите ти приказки. — Микеле се заразхожда из стаята, после със сух делови тон продължи: — Трябва да ти завещая нещо… зная, че няма да се зарадваш: дълговете си.

— Дълговете ли?!

— Заповядай, ето ти списъка с имената и адресите — и той подаде на изтръпналия Джакомо един лист: — 860 лири за цяла година, дори не са и много. Какво гледаш? Какво се чудиш? Може би трябваше да умра от глад?… Аз не получавах издръжка от кралицата и от Николао Черу, не съм получил нито чентезимо от никого: нито от теб, нито от друг.

— Но все пак — заекна Джакомо, — какво общо имам аз с твоите дългове?

Лицето на Микеле пламна от гняв.

— Ще ти кажа още нещо, Джакомо, и с това ще свърша. Ако ми беше дал всички ония пари, които с небрежно безразличие просто си изпушил, сега не бих имал нито една лира дълг, а може би нямаше да бъда принуден да емигрирам.

Както обикновено Микеле му обърна гръб, изтича и тръшна след себе си вратата.

Джакомо стисна главата си с две ръце и се загледа пред себе си, изпълнен с болка и самообвинение. Това беше третата причина, може би най-тежката от всички, за да не може да си отиде в къщи, в Лука. Не само заради дълговете на Микеле, а защото щеше да го издаде. Явно щеше да направи впечатление на всички, че се връща без брат си — не можеше да обясни защо го е оставил в Милано. Така той фалшифицираше подписа на Микеле в писмата до майка си или просто пишеше накрая: „Микеле е добре — и той ви целува всички“.

А колко го измъчваше носталгията по родния град. Какво не би дал само да можеше да се озове неочаквано в старото, овехтяло жилище, където във всеки ъгъл го чакаше някой спомен, ако можеше да прегърне майка си, сестрите по-горещо откогато и да било в живота си, ако можеше да изтича към месарницата и да изсвири онази стара мелодия и с Джулия под ръка да поздрави старата си приятелка, мълчаливата, тъмна борова гора, ако можеше да застане отново като малко момче пред Карло Анджелони и да му каже с шеговита усмивка: „Да отидем ли, господин професоре, на лов за диви патици при езерото Масачуколи и да преминем с лодката на отсрещния бряг, при селцето с червени покриви, Торе дел Лаго?“ И какво не би дал, ако можеше отново да седне на скамейката пред органа в базиликата „Сан Паолино“, там, където беше седял като момче и пожънал първия си успех на Петдесетница, или ако можеше развълнуван да се спусне презглава към Вичепелаговския манастир, да поиска разрешение от игуменката Хиачинта да види сестра Мария Енрикета, прекрасната си малка сестра, хубавата Иджиния. Сега трябваше да се откаже от всичко това, защото нямаше пари, защото беше беден. Идваше му да крещи от огорчение! А всички го очакваха в къщи, най-вече майка му и Джулия, с трепетна надежда и терзание — не можеха да си представят защо не си идва, какво го задържа, какво се е случило с него там, в онзи тайнствен голям град, защо, заради кого им изневери. Ужасно!

Беше ужасно и това горещо, задушно лято тук в опустелия Милано, в Бергамо, в Ормея, във Вакало, в Монтекатини и в Портофино Вета, по улиците рядко се виждаха хора, а пред кафенетата на галерия дремеха или гонеха мухите безработните келнери. Дори и Амилкаре Понкиели не беше в Милано, почиваше някъде в околността, във вилата си с розова градина или по-скоро не почиваше, а работеше върху голямата си опера Марион Делорм — и с него не можеше да говори, и от него не можеше да почерпи сила и вяра.

Дори Чеко си замина и като че ли заедно с него и веселието отлетя от тази проклета малка таванска стая. Само футуристичните му актове висяха на стените с високо вдигнати безсрамни крака, но сякаш и те тъгуваха, увиснаха гърдите им, изкривиха се краищата на устата им.

Но колко сърдечно се сбогува с него този мил, малък Чеко, не както собственият му брат Микеле! Смеещите му се очи плуваха в сълзи, а в ръката си стискаше един грамаден молив, който приличаше на бастунче.

— Купих ти го за спомен, Джакомо — каза с престорено весел глас, — за да си спомняш винаги за мен, когато пишеш с него… да мислиш за мен и да се смееш. Не тъжи, ще се върна, дори да ме изгониш и тогава ще пропълзя обратно към теб, защото аз съм такъв, знаеш, като скитащо куче: погалиш го, тръгва по стъпките ти и никога вече не се отделя от теб. От мен няма да се отървеш до края на живота си… защото никой не е бил толкова добър с мен, както беше ти…

— Върви по дяволите!

Вече отивам.

И те се целунаха като истински братя.

Остана Пиетро: Пиетро Маскани. И той изпадна в беда. С всеки изминат ден настроението му се разваляше, вече съвсем изгуби момчешката си усмивка. Веднъж, както седяха в Екселсиор, огорчено каза:

— Тази мърша, барон Ландези, спря стипендията ми. Писа ми, че се е разочаровал от мен, цяла година не съм бил написал нищо. — Той сърбаше супата апатично, с отпусната глава, за да избягва погледа на Джакомо. — Ще напусна Милано… Милано и всичко друго: композирането, операта…

— Пиетро!

— Ще се откажа от всичките си мечти, нямам друг избор, повече не мога да понасям! Сключих договор като диригент в Чериньола. Щастие е, че успях. Ще дирижирам стари оперети…

— Пиетро, това е самоубийство! Не бива да правиш това.

— Погледни ме, Джакомо: за една година в Милано отслабнах десет килограма. А тогава все още имах стипендия.

— Заклевам ти се, Пиетро, че пред никого не стои такова блестящо бъдеще, както пред теб! — каза разпалено, въодушевено Пучини. — Очарователна е музиката ти…

— Благодаря ти, Джакомо. Ти ми беше единственият приятел в Милано…

— Ами!

— … и те моля, не забравяй малкия провинциален диригент.

— Подписа ли вече договора?

— Да. Ще получавам двеста и петдесет лири месечно… хубава заплата. Гладен няма да умра, това е сигурно. Дори получих и аванс. С него изплатих дълговете си на Ненини и Нети.

Той посочи към търкалящия се на стола домашен вестник, към Плешивия етруск. И двамата не можаха да не се засмеят на статията: „Потресаваща тъжна новина. Един от прочутите ни постоянни гости, нашият приятел Пиетро Маскани, се е побъркал: бедният, изплатил целия си дълг до последното чентезимо. Състоянието му е безнадеждно.“

Някой откъм улицата почука на прозореца: Алфредо Каталани им се усмихваше с най-хубавата си усмивка:

— Е, най-после ви хванах! — каза им той. — Търся ви от няколко седмици!

Приятно беше да се чуе безгрижният му, весел глас. Те обичаха Каталани — мил, приличен момък, а освен това безспорно беше и талантлив.

— На тебе, Джакомо, — продължи мило и весело — ти нося много поздрави и целувки от Лука. Миналата седмица си бях в къщи само за няколко дена. Говорих и с майка ти, разказах й всичко: много се гордее с теб.

— Как е мама? — попита Джакомо с пресипнал от болка глас.

— Малко е поотслабнала, но не се оплака, добре е. Всички са добре, сестрите ти също.

— Не видя ли Анджелони?

— Разбира се, че го видях: и той ти изпраща много поздрави. Много е остарял бедният.

За миг Джакомо се почувствува в Лука: видя майка си, видя Анджелони, видя Джулия, видя ги толкова ясно, сякаш стояха пред него.

— А защо се върна в този ад? — попита го Пиетро.

— Имам репетиции. Вече започват във вторник — отвърна му Каталани.

— Заради какви репетиции се върна?

— Не сте ли чели във вестника? Репетициите на моята опера. Тъкмо затова искам да говоря с вас. Искам да ви помоля, да идвате и вие понякога на репетициите.

Пучини и Маскани се спогледаха. Не можеха да проговорят от изненада.

— Опера ли си написал?

— Не знаете ли?

— Къде ще я представят?

— В театър дал Верме.

— В театър дал Верме, там, където и Верди дебютира в началото на октомври.

— Как я нарече?

— Лорелай. Баладата на Хайне ми даде идеята.

— В колко действия?

— Три. Опера, запълваща цялата вечер.

— Кой написа либретото?

— Засега е тайна — засмя се Каталани. — Аз също работих много върху него.

Пучини погледна Пиетро: беше бял като стената.

— Не забравяй, Пиетро — каза толкова бързо, сякаш хвърляше спасителен пояс на някой давещ се, — че Алфредо вече е тридесетгодишен, а ти си само на двадесет.

Но Алфредо Каталани явно не забеляза вълнението на двамата си приятели. В голямото щастие и гордост нито виждаше, нито чуваше нещо. Малко надменно каза:

— И в Скала с удоволствие щяха да представят.

Но по-голямата беда се случи едва на другия ден. Едоардо застана на полуотворената врата с пристигащия на всяко първо число пощенски запис в ръка.

— Това тук какво значи? — попита мрачно той и с дебелия си пръст посочи края на записа. — Тук в графата „Частни съобщения“ е написано: последната част от стипендията.

— Явно значи — отговори му раздразнено Пучини, — че повече няма да получавам стипендия от Рим.

— Тогава няма да имате и квартира. Трябва да се изнесете — изгърмя пощенецът.

Зад рамото на Едоардо блесна злорадият поглед на Мадалена.

Така Пучини вече нямаше и квартира. Цял ден се скита, докато най-после, капнал от умора, намери една тъжна малка стая в покрайнините на града, близо до Porta Nuova, на пиаца Бекариа, в къщата с номер 13. Една любезна възрастна семейна двойка му даде под наем стаята. Те не поставиха никакви условия и жената беше над шестдесет години. Тук въздухът беше толкова морално еснафски, че Джакомо не посмя да окачи на стените безсрамните картини на Чеко. Пианото беше също лошо, безобразно лошо.

Фееричната светлина изведнъж започна да избледнява, да отслабва, както бавно затварящите се очи на умиращ и накрая съвсем потъмня. Не се промени нищо, всичко си остана все така прекрасно, букетите от розови карамфили и днес се търкалят по кадифените парапети на ложите, осветените пещери са изпълнени с фракове, вечерни дрехи, голи снежнобели рамене и Джакомо и сега чувствува носещото се благоухание на грижливо гледаните женски тела — не, нищо не се е променило тук, само оркестърът изчезна от дълбочината, за да се появи на сцената, и той, Джакомо Пучини слезе от Олимп тук в партера, непосредствено до сцената, в ложата, запазена за композиторите — какво ли ще си помисли сега горе невярната малка Анета, като го види там долу?

— Помолих ви, Пучини, да облечете тъмни дрехи — пошепна на ухото му един упрекващ глас.

Какво да му отговори? Предпочете да не отговори нищо. Или да каже, че тези кафено — кафяви дрехи са единствените му откакто е свършил гимназия? Какво ли ще кажат за това онези дами и господа, които обръщат към него любопитните си бинокли, навярно ще се възмутят или ще го сметнат за някакъв капризен особняк, или, че не се съобразява с благоприличието и традициите. Да го смятат за какъвто искат, все му е едно! Едва ли не се гордее с тези кафяви дрехи, чувствува ги като униформа, униформа на мизерията, която се полага на артиста от векове насам, по стара традиция.

Пучини не е смутен, не се вълнува, дори сърцето му не бие ускорено, само чувствува някаква тържественост, потресен е. Не е щастлив, не е горд, по-скоро трогнат и тъжен. Тъжен, че тук в салона няма никой, който да чувствува като него, кръвта на когото да бие като неговата, който бледен, със свито сърце да очаква триумфа или провала му; не е тук майка му, не е тук любимата му, не са тук сестрите му, приятелите, не е тук дори Карло Анджелони, а и Пиетро. Седи сам, изоставен, самотен. Радостта така е само полурадост, славата — полуслава. Не е вярно, не е вярно! Тук до него седи Амилкаре Понкиели, който е повече от маестрото му, повече от брат, повече от приятеля му: със своята безкористност, с окуражаващата вяра, с непоколебимото си доверие може би е повече и от баща, тук е и старият Бацини с уморената си усмивка, от последните редове сияе кръглото лице на Леонкавало, а горе на Олимп стискат пръсти двамата брадати гиганти Томази и Пани заедно с прехапалата устни малка Пепина, дори и Джиджи Ненини е тук с лъскавата като луна плешива глава — как ще е сам, тук има толкова братя, повече отколкото е смятал, всичките млади хора в галерията дойдоха тази вечер да ръкопляскат на съвременника си в кафяви дрехи, който мизерствуваше и се надяваше заедно с тях, за да провъзгласят нов герой, герой на собственото си поколение, който с музиката на новото време сега нахълта в Скала, в страхливо пазената от старите знаменитости крепост. Джакомо вече започна да се усмихва: чувствуваше как по тялото му отново се разлива топлина.

Чуха се слаби ръкопляскания, ръкопляскания на любезност: Франко Фачо се качи на диригентския подиум. Той самият беше олицетворение на спокойствие. Усмихнат махна на оркестъра, наведе се към концертмайстора и му пошепна нещо, огледа армията си, тези въодушевени войници, които го погледнаха с такова напрегнато внимание, както истинските войници своя капитан, когато чакат заповед за щурм, вдигна и разтвори двете си ръце, после даде знак.

Пучини изпитваше възторженото чувство, че този прекрасен диригент и този съвършен оркестър така ще интерпретират всяка негова мисъл, чувство, както по време на композирането в таванската си стая беше мечтал. Ето сега стои тук съблечен, гол пред три хиляди човека, издава им най-съкровените си тайни, бурната си страст, мъчителната си меланхолия, любовните си възхищения, дори и малките вълнения: съдете ме, такъв съм, не съм виновен за това, лошо ли е или хубаво, не зная, но пея със собствен глас и пея за собствения си живот, всичко, което ви давам, е съвсем ново, не съм заимствувал от никого нищо, всички тонове съм черпил, изтръгвал от себе си с най-жестока откровеност.

В залата царува голяма тишина, никой не се помръдва. След първата част започнаха да ръкопляскат, но Франко Фачо решително ги спира. Само изтрива челото си и двете му заповядващи ръце отново се размахват.

След последната част с бурна сила избухнаха ръкоплясканията, като отдавна дебнещ, връхлетял ураган, който сега си отмъщава, че са го спирали, че не са му позволявали да се разрази. Франко Фачо не смогва да се покланя, после дава знак на оркестрантите, те всички стават, но публиката иска друго, съвсем друго. Пучини чува името си от различни места и особено от високия Олимп ръкоплясканията не искат да спрат, не отслабват, Франко Фачо поглежда към него, дава му знак в ложата, Джакомо става, покланя се само за миг, но това все едно е масло в огъня, сега вече името му звучи в хор. Франко Фачо настоятелно му дава знак. „Върви! Върви!“ — казва му Понкиели и го изблъсква от ложата. Джакомо изтичва, преминава през желязната врата, здравата ръка на дежурния го изблъсква на сцената, но той се стъписва, слисва се от ослепителната светлина, а може би и от неизмеримо подивялата публика, не се помръдва от страничните кулиси, там отзад се покланя, докато Франко Фачо не слиза за него и го отвежда на сцената. Ръкоплясканията гърмят, бушуват, цигуларите от оркестъра чукат с лъковете по гърба на цигулките си. Пучини непрекъснато се кланя, накрая вече различава и отделните лица в салона, очите му срещат един блестящ поглед в средата на третия ред, сега вече се покланя само на него.

Тежката кадифена завеса се спуща зад тях, остават сами, отделени от публиката, вече отдалеч се чуват отслабващите ръкопляскания.

— Благодаря ви за съвършеното изпълнение, маестро, — казва трогнат Пучини на Франко Фачо.

— Поздравявам ви за прекрасното произведение, маестро — казва усмихнат Франко Фачо.

Те разтърсват взаимно ръце.

— Гордея се с теб! — казва в ложата Амилкаре Понкиели.

Когато тръгва по тъмните улици към Аида, изведнъж се сеща: „Да, това беше онази руса жена с блестящи очи на третия ред, чийто поглед веднъж вече срещна на перона на гарата, когато се сбогуваше с Лука и тръгваше за Милано.“

След прекарания нощен гуляй на другия ден към обяд Пучини, малко уморен, седеше на обичайния фотьойл пред Бифи. Ниският, дребен, подвижен келнер, който вече го познаваше, без поръчка му донесе кафе и постави един вестник до чашката: беше известното списание за критика Персеверанца.

— Заповядайте да прочетете това — посочи една от статиите.

Погледът на Пучини първо падна върху заглавието: „Концерт на симфонията на нов композитор в Скала“, после потърси в края на статията от две колони името на автора: Филипо Филипи — авторитетният, известен музикален критик. С жадни очи поглъщаше всяка дума:

„Музиката на Пучини е истинска симфонична музика. Смела и темпераментна. Индивидуална музика и с единен стил. Дори най-големите наши живи композитори не притежават тези толкова високи добродетели, както Пучини в своята Capriccio Sinfonico. Това Capriccio в същност е едно allegro fuocoso (пламенно алегро) между по-тихи и прекрасни вариации, най-голямото качество на което според мен е замахът, единният стил и колоритността. Младият композитор не се колебае, не се лута, мелодиите му се носят смело, музикалните му мисли са ясни, трогателни, безкрайно въздействуващи, разнообразни и интересно хармонирани. Главната тема е силна, дръзка, дори сурова, но винаги завладяваща. Повторенията са остроумни. Хармонирането и духовитостта на басѝте подчертават ефектните финали. В средната част се разгръща чудно красива господствуваща мисъл, която непрекъснато е нова и се повтаря с нарастващо въздействие. Capriccio Sinfonico предизвика голямо въодушевление, като най-хубавото произведение от изпълнените нови произведения през тази година.“

Джакомо беше щастлив, не вярваше на очите си, едва дишаше. Помоли да му донесат плик, адресира го до майка си, написа само две думи накрая на вестника: „Прочети!… Прочети!…“ постави го в плика и изтича с него до пощата.