Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (13)

5

Още се излежаваше в леглото, когато почукаха на вратата му. Старата хазайка държеше едно писмо в ръце.

— Донесе го пратеник — каза тя.

— Пратеник ли? — такова нещо още не беше се случвало с него. Кой ли му пишеше? С разтреперани пръсти разкъса плика. Писмото се състоеше само от няколко думи: „Елате веднага. Чакам ви в консерваторията — Амилкаре Понкиели“. За какво ли го вика Понкиели? Загадка.

Набързо се облече и едва ли не тичаше по улицата към консерваторията — ужасно далече беше от квартирата му, да я вземат дяволите!

— Тук съм!… Заповядайте! — яви се той запъхтян.

— Сега наистина ще ви заповядам, Пучини — каза усмихнат Понкиели. — И се надявам, че ще се подчините. — Той посочи един брой на вестник Стампа, една статия, означена с червен молив: — Четете.

Джакомо прочете:

„Издателството за музикални произведения «Сондзоньо» обявява конкурс за едноактна опера. Спечелилият конкурса ще получи 2000 лири награда. Награденото произведение ще бъде представено веднага в Театър дал Верме. Срок на представянето на произведението 1 март 1883 година. Фирмата «Сондзоньо» получава опция за издаване и разпространение на наградената опера и на оперите, похвалени от журито“.

— Е? — попита го Понкиели.

— От небето са ви паднали тези две хиляди лири. Само трябва да се наведете и ще бъдат ваши.

— Първи март!… По-малко от пет месеца…

— Верди за колко време е написал Аида?

— А нямам и либрето.

— Ще имаш.

Понкиели се приближи към един стенен шкаф и извади от него две широки чаши и една бутилка Lacrima Christi. Напълни чашите и се чукна с Пучини.

— Наздраве!… Ти сега веднага ще дойдеш с мен в розовата ми градина, в Каприно Бергамаско…

— Нямам нито стотинка…

— Ще намерим лек и на това. Ще дойдеш с мен в провинциалната ми вила и ще останеш там, докато се налага. Ще се запознаеш с интересни хора, между другото с най-милия стар бохем, Антонио Гисланцони, близък приятел на Верди, автор на либретото на Аида, фантастичен майстор на всичко — композитор, поет, романист, новелист, изкуствовед, либретист, певец и кръчмар. Старият господин знае лекарство за всяка болка, ще помогне и на теб. Обзалагам се, че след няколко дена ще се върнеш в Милано с либрето под мишница. Влакът тръгва от централната гара в един и половина часа. В един и четвърт ще се срещнем във фоайето.

— Но…

— Никакво „но“. Заповядвам ти. Подчинявай се. Довиждане.

Пучини изтича в къщи, поиска назаем от хазайката си една малка пътна чанта — срам го беше да отиде без никакъв багаж, дори и пред Понкиели щеше да му бъде неудобно, — хвърли в нея нощницата си и четката за зъби и тръгна за централната гара: тя поне беше близо до квартирата му.

Още във влака се почувствува щастлив. Откакто пристигна в Милано, дори за минута не беше напускал града, а сега през прозореца на вагона се наслаждаваше на природата като на някоя изоставена и отново обикната любовница, на чиято красота не може да се насити. Пожълтелите стърнища, поръждавелите гори, натежалите от плод диви круши, малките къщи, покрити със сини глицинии, пасящите крави и тичащите кучета — всичко това плени Пучини, сякаш го виждаше за пръв път в живота си.

На гарата ги чакаше двуколка. В нея беше впрегнат бял кон със сламена шапка, само двете дълги, любопитни уши на животното се подаваха през изрязаните дупки на голямата шапка. Когато слязоха от колата пред вилата с розовата градина, кучетата поздравиха с лай стопанина си, ближеха ръцете му, дърпаха палтото му, скачаха върху него, слагаха краката си върху гърдите му.

— Тези са най-верните ми приятели — каза Понкиели с горчива усмивка.

Пучини очарован вдишваше във вечерния здрач тежкото и сладникаво благоухание на розите. „Тук и аз бих могъл да работя“, помисли си той.

— Ще хапнем малко, после ще отидем при Гисланцони — каза му Понкиели. — Можеш ли да пиеш?

— Мога.

— Това е добре.

Наистина Гисланцони беше странен човек, много по-странен, по-оригинален, отколкото си го представяше Джакомо. В началото дори не помисли, че това е той. Беше застанал със запретнати ръкави и престилка пред тезгяха на механата градина до грамадни бъчви и старателно размерваше червено като кръв вино.

— Сервус, Тонио — поздрави го Понкиели, но старият Гисланцони не му обърна внимание, промърмори „сервус“ и със същото старание продължи да мери виното: половин литър Soare, един литър valpolicella… — Доведох ти някого: ще му се зарадваш.

— Познавам го — каза с безразличен тон Гисланцони за най-голяма изненада на Пучини, но дори и не го погледна. — Хей, Доменико, къде си? — извика на един момък. — Мери по-нататък вместо мен виното, дойдоха ми гости, но да не се напиеш, безбожни мошенико!… На нас ни донеси от онова двадесетгодишното… и По-бързо мърдай краката си, какво зяпаш?!

Седнаха до една маса, покрита с покривка на червени точки, под грамадно маслиново дърво. Червеното като кръв вино вече беше на масата им в тумбесто шише с тънка шия.

Гисланцони се обърна към Пучини.

— Обичаш ли виното, братко?

— Обичам го.

— Тогава ще постигнеш нещо.

Той беше очарователен в своята естественост. Пучини вече обичаше този странен стар човек.

— Чух симфонията ти: не е лоша — продължи едва ли не равнодушно. — Тонът ти е индивидуален и пълнокръвен. И с Джузепе говорих за теб: и на него се харесваш.

— На Верди ли?

— Да.

Сърцето на Пучини едва не изскочи през гърлото.

— И той ли чу моята симфония? — попита Джакомо.

— Разбира се, че я чу. Онези трима луди, Понкиели, Бацини и Франко Фачо, вдигнаха такъв шум около тебе, че полюбопитствувахме да те видим.

— Да минем на въпроса, докато сме още трезви — каза сериозно Понкиели. — Този момък има нужда от либрето, но бързо. Ще пише едноактна опера за конкурса на Сондзоньо.

Гисланцони се засмя.

— Аз ще пиша вече само за себе си либрето, ако въобще пиша някога. На шестдесетгодишна възраст човек трябва да остави писалката и да се наслаждава тихо и мирно на живота. Хубаво ли е виното?

— Превъзходно.

— Ариго Бойто не е ли тук? — попита Понкиели.

— Не, вече се прибра в Милано. И той работи върху собствената си опера. Безнадежден е. Нощес ще мисля. Все нещо ще измисля, не се отчайвай. А сега да пием.

Нито една дума не се каза повече за неговото либрето. Но Пучини се чувствуваше прекрасно.

На другия ден Понкиели посетиха двама негови колеги професори: Саладино и Доминичези. И двамата бяха учили Пучини. Но Саладино повече държеше за таланта на Пиетро Маскани, от него очакваше новата опера, не от Пучини, когото впрочем и той ценеше.

Чудното беше това, че Пучини можеше да говори, да спори и да се шегува също така пристрастно с тези трима побелели мъже, както с младежите на неговата възраст. Не изпитваше никакво стеснение от тях, а срещаше разбирателство: разбирателството на артиста, на музикалното вдъхновение. Понякога едва ли не чувствуваше, че тези трима известни в цялата страна мъже го смятат за пръв между тях.

Не можеше да се насити на розите.

— Може ли да си откъсна от тях?

— За какво са ти? — попита го Понкиели.

— Бих желал да изпратя няколко в Лука.

— Ето вземи градинската ножица. Откъсни си колкото искаш. Пази само пъпките.

Джакомо откъсна седем рози, поотделно ги постави в пликове и написа само името си на едно малко листче. Колко много ще се зарадват всички: майка му, Джулия и сестрите, дори малката Мария Енрикета за миг ще бъде щастлива в нямото си уединение, във Вичепелаговския манастир.

Чувствуваше се виновен пред Джулия. Откакто срещна на концерта в Скала възхитения поглед на онази тъмноруса красавица, мислеше само за нея, не можеше да помисли за друга жена, дори и за Джулия. За пръв път от две години насам спеше в хубаво меко легло. С удоволствие се изтегна върху гладкия дюшек. С наслада вдишваше лавандуловия аромат от прясно изпраната, хладка калъфка на възглавницата и упойващия дъх на ябълките, наредени върху стария гардероб.

И в това голямо блаженство мислеше за непознатата руса жена.

Засмян и трогнат, Понкиели наблюдаваше вълчия апетит на този двадесет и четири годишен момък. Неизмеримо количество месо, яйца, плодове и мляко за миг изчезнаха в бездънния стомах на Джакомо Пучини. Слабото му лице се закръгли. „Колко е гладувал бедният!“ — помисли си Амилкаре Понкиели едва ли не засрамен.

На третия ден сутринта старият Гисланцони извика през оградата:

— Елате! Ще се разходим до Леко.

Едва по пътя, като се спря, за да си поеме дъх, им каза:

— Тук в Леко живее един поет, Фердинандо Фонтана, талантливо, налудничаво дете… но нали всички поети са луди… той има едно либрето: интересна история, само че малко фантастична.

— Тогава не е за мен — каза без настроение Пучини, — аз търся либрето, свързано с живота.

— Ти още не знаеш какво търсиш — прекъсна го Гисланцони. — В твоята музика има много лиризъм и фантазия както в либретото на Фонтана.

— Как се казва пиесата? — попита го Понкиели.

— Вилиси (Духове). Ето, пристигнахме. Ей, Фердинандо, къде си?… Вържи това зло овчарско куче, че ще ни съдере панталоните!

Един млад мъж с безкрайно любезно лице, усмихващи се очи и големи мустаци им отвори външната врата.

— Каква чест! — каза той щастливо.

— Сега ще можеш да пласираш либретото си — каза му Гисланцони. — Този хлапак тук, Джакомо Пучини, иска да пише опера бедният.

— Ах, Пучини! — извика въодушевен Фердинандо Фонтана и подаде едновременно и двете си ръце. — Очарован съм от Capriccio Sinfonico. Просто ме измъчи, толкова е прекрасна.

Този човек спечели Пучини. Още никой не беше го посрещал толкова любезно, с такова възхищение.

— А либретото ми… Ще го видите — продължи Фонтана с неотслабващ жар, — сякаш специално за вас е писано! Защото аз ви познавам по-добре от който и да било друг чрез музиката ви. Но и моето либрето не е за изхвърляне: не е мухлясал, скучен шаблон, а…

— Стига! — прекъсна го решително Гисланцони. — Това е най-противната му мания: постоянно се хвали, влюбен е в себе си! — И се обърна към Фонтана: — Донеси това либрето, дай го на Пучини и да говорим за друго.

Когато предаде ръкописа на Пучини, Фонтана с щастлива усмивка му каза:

— Ако искате, вярвайте, ако искате, не вярвайте, миналата нощ въздъхнах в съня си и си помислих: „Дано Джакомо Пучини напише опера по моето либрето!“

— Нали ти казах, че е луд?! — засмя се Гисланцони.

Още същия ден Пучини прочете либретото. Наистина не знаеше какво да мисли за него. Беше талантлива творба, несъмнено на писател, на поет, при това и интересна, но фантастична приказка, легенда със символичен смисъл, просто в противовес на онова, което той си представяше за „новата опера“, за отговарящата на живота модерна музикална драма. И на всичко отгоре стара немска легенда — поне да беше италианска! — разиграваше се в мистичната Шварцвалд, заселена с душите на мъртвите. „Духовете“ бяха отмъстителни феи, неспокойните души на прелъстени, измамени и изоставени жени, които няма да намерят покой, докато не докарат смъртта на неверните си любими.

Пучини се замисли: „Колко много ужас, фантастика, смърт и колко много наивност! Това не е обикновен сюжет, в никакъв случай. По-скоро скок назад, в отдавна отживяла времето си романтика, отколкото решителен напредък в реализма, изобразяващ живота. Какво да прави? Да се отрече от себе си? Да опровергае артистичното си верую още с първото сценично произведение?… А колко жалко, с какво удоволствие би работил заедно с този симпатичен, талантлив млад поет!“

Вечерта каза без настроение на Понкиели:

— За съжаление не мога да го използувам. Не е написано за мен.

— Помисли си добре, момчето ми — прекъсна го Понкиели. — Никъде в света няма да получиш напълно готово либрето. А и срокът е кратък, не забравяй това, няма време за търсене. Важното е, че е произведение на поет, въпреки че не е тъкмо за теб. — После се засмя. — Все пак не бих посмял решително да твърдя това: защото от началото до края се говори за любов, а това е твоята специалност.

— Подигравате ли ми се, господин професоре?

Понкиели намръщен отговори:

— Не. Всеки тон от твоята музика говори само за любов и смърт. Тук, в това либрето, ще получиш и двете.

— Да го приема ли?

— Аз на твое място бих го приел. Нямаш друг избор.

Така се случи, че на другия ден преди обяд Джакомо Пучини договорира либретото на Фердинандо Фонтана. Младият поет беше извън себе си от радост.

— Ще видиш, ще завладеем света с него! — каза въодушевено той.

— Засега бих желал да спечеля конкурса на Сондзоньо — отвърна Пучини със скромна усмивка.

— Тези две хиляди лири вече са в джоба ти, може да се почерпиш спокойно — прекъсна го Фонтана. — Тук става дума съвсем за друго, за сто пъти по-голям залог. Ще ти пошепна нещо. В това либрето има и една хитрост: жените ще ликуват от него. Духовете ще отмъстят на непостоянните мъже, това ще ги очарова, ще подскачат от радост. Ние ще бъдем кавалерите на жените!

Пучини се засмя — не можеше да не се засмее пред толкова голямото детско въодушевление и самонадеяност. Вече започна да се радва, че сключи съюз с този любезен, налудничав момък.

Фонтана не се оставяше да бъде прекъсван, думите просто се лееха от устата му:

— Впрочем Вилиси ще ти бъде и като талисман. Същата тема е разработил Рихард Вагнер в първата си опера, която не е представена.

— Добър талисман, няма що — засмя се Пучини. — Но това сега чувам за пръв път. Не е ли Риенци първата му опера?

— Не. Риенци е третата му опера, но тя първа е била представена.

Този ден беше съдбоносен в живота на Пучини, но не само заради Вилиси. В Леко се създаваше и една друга опера: Марион Делорм, новата опера на Понкиели. Пучини помоли любимия си професор да му изсвири първото действие на новата си опера — само първото действие беше готово.

— Никой не е чул нито един тон от нея — каза Понкиели, — но на тебе ще я изсвиря… Може би ще ти помогне в работата. Поучи се от моите грешки. — Той замълча, за да събере сили. — И ако случайно умра, преди да съм свършил операта, довърши я ти вместо мен, това е желанието ми.

Цял час той свири, пя и обяснява. У Пучини се появи странното и покъртително чувство, че слуша собствената си опера. Никоя друга музика не му беше така близка. „Но защо мисли непрекъснато за смъртта този четиридесет и осем годишен, жизнен мъж?“

На другия ден сутринта, след четири незабравими дни, Понкиели се пошегува с думите:

— Не искам да те видя, Джакомо, докато не свършиш операта си.

Джакомо придърпа малката маса до пресипналото, разстроено пианино, разтвори пред себе си либретото на Фонтана, постави на масата куп нотна хартия и хвърли върху хартията приличния на бастун грамаден молив, който получи подарък от Чеко. Ту изсвирваше по няколко тона, ту нотираше, така се навеждаше надясно, наляво, от пианото към масата, от масата към пианото както махалото на стенен часовник. Задачата беше толкова проста: да работи от сутрин до вечер или по-скоро от вечер до сутрин — там е истината, да издебне в голямата тишина на нощта обаждащите се звуци, когато всички други спят, — да работи непрекъснато, с най-голямо внимание, всеотдайност, жар. Работата вървеше великолепно, спореше му сега, когато имаше пред себе си и либрето, когато виждаше сцената, когато можеше да следва стъпките на героите си — можеше да нахълта в сърцата им и да изтръгне оттам любовта им, болката и страха от смъртта. Той се чувствуваше като у дома си, като човек, който най-после може да се движи в света, създаден за него.

Но още на втория ден се случи беда. Почукаха на вратата му. Старата хазайка със стафидено лице застана на прага.

— Какво си представяте вие, младежо — каза тя с плачлив глас, — че тук денонощно може да удряте пианото непрекъснато?! — Човек може да полудее! Ние сме изтощени, болни, стари хора, имаме нужда от почивка, тишина и спокойствие. Бедният ми добър съпруг вече получи нервен припадък, не можа да понесе този безкраен шум.

— За какво е пианото? Плащам отделно за него.

— То е, за да изсвири човек от време на време на него някой приятен валс, половин час, да кажем най-много един час, и, разбира се, през деня, за да не смущава никого.

Пучини се ядосваше. Какво да прави? Как да си помогне? Без пиано, на гола маса не може да композира, това е големият му недостатък, а и нощите така са му необходими! Сега е обвързан с тази проклета стая за цял месец, трябваше да заплати наема предварително, ще пропилее, ще загуби тридесет дена, когато времето не чака. Дори и не можеше да помисли да си отиде в къщи, в Лука. Всичките си неща беше дал в заложна къща и нямаше нито стотинка. Кой ще му дойде на помощ?

На вратата се почука силно. Пак ли?

— Моля! — изкрещя.

На вратата стоеше старият вълшебник: грамаден, снежнобял, с широката си усмивка.

— Чичо Николао! — извика Пучини. Спусна се към него и едва не го разцелува.

— Дойдох да видя какво става с теб — каза весело старикът и огледа стаята. — Мръсна малка стая имаш. Но моливът ти е хубав, наистина е достоен за теб. Пушекът може да се реже, дяволите да го вземат!

Всичко видя, забеляза от пръв поглед.

— Как е мама?

— Добре е. Пари, разбира се, нямаш, и без това го зная. Кажи, колко може да е часът?

Така се смееше, че и коремът му се тресеше.

— Бях сигурен: заложил си и часовника си. Бъди така любезен да ми дадеш бележката от заложната къща. Отдавна ли не си ял? Гладен ли си?

— Не се подигравай на мизерията ми!

Доктор Черу стана сериозен:

— Смятах, че си по-умен. Бих ти навредил, ако започна да те оплаквам. Ужасите могат да се понасят само в добро настроение. Хубаво е да научиш това.

Джакомо изненадан погледна брадатия старец.

— Ще се науча.

Старикът седна, запали лула, разкрачи двата си грамадни крака.

— А Микеле къде е? И него ли заложи?

— Микеле се изсели в Южна Америка — призна Джакомо след моментно колебание.

— Добре е направил. Ти извърши голяма глупост, че го взе със себе си.

— Бедният, не можа да издържи повече глада! Но мама не бива да знае това.

— Няма да й кажа, бъди спокоен. — Доктор Черу изпускаше прекрасни колелца от пушек във въздуха. С удоволствие наблюдаваше как хвърчат. — Това е единственото ми фокусничество, което мога да правя както преди — каза той, като се засмя. Погали подстриганата си четвъртита брада. Слушай, Джакомо. Ще отидем заедно да обядваме в Кова. Там готвят най-хубаво в целия свят. Може да ядеш толкова, колкото побереш. После ще чуем вдал Верме операта на твоя приятел Каталани.

— Аз съвсем забравих за него! — извика Пучини. — Да, вчера беше премиерата!

— Билетите са тук, в джоба ми. След театъра искам да се повеселя. Иска ми се да видя хубави момичета. Това ще бъде твоя грижа, поверявам се на теб. Навярно познаваш някаква щура, приятна малка бохемска дупка, където има и хубаво вино…

— Това оставете на мен — засмя се Джакомо. — Няма ли да е беда, ако е малко дива?

— Колкото е по-дива, толкова по-добре. Накрая ще спим тук при теб: ти, разбира се, ще спиш на пода. А утре преди обяд — за да окаже по-голямо въздействие, направи малка пауза: — … утре преди обяд ще си заминем за Лука.

— Чичо Николао! — Джакомо скочи и се хвърли на врата на стария вълшебник.

— Ще те заведа в Лука, там да напишеш операта си и да спечелиш с нея наградата на Сондзоньо.

— Откъде знаете?

— Всичко зная за теб! — усмихна се триумфално старият магьосник. — Понкиели писал на Анджелони. — Той посочи с пръст вратата между двете стаи: — А тези тук какви са?

Пучини му разказа за всичките си несгоди.

— Извикай ги да дойдат тук.

Както стояха пред Николао, двамата дребни старци изглеждаха като извадени от кутия играчки.

— Бих желал да говоря с вас от името на моя доверител маестро Джакомо Пучини — каза хитрият брадат старец решително и строго. — Аз съм доктор Николао Черу. Господин Пучини ще оттегли оплакването си и е склонен за двадесет и четири часа да се премести, ако му върнете обратно незаконно взетия предварително наем за месец октомври. В противен случай…

— Ще му го върнем! — извика бързо ужасената стара жена и бързо донесе четиридесетте лири. — Само да си излезе, колкото се може по-скоро!

— Виждаш ли, така трябва да се прави, непохватнико! — каза мъдрият Николао, след като двамата старци излязоха.

— Магьосник сте вие, винаги съм го казвал! — засмя се Джакомо, който с удоволствие мушна в джоба си четирите банкноти.

Обядът беше великолепен, а операта хубава. Но Пучини напразно се опитваше да се въодушеви. Музиката на Алфредо Каталани не му предложи нищо вълнуващо, изключително, ново. Беше отлично домашно упражнение, личеше само прилежанието и културата в нея, нищо друго. А и действието на сцената беше мудно. На Пучини му беше трудно да ръкопляска и да поздрави приятеля си, който бледен като призрак стоеше до контрольорите на билети.

„В Аида ли да заведа Николао? — размишляваше Джакомо. — Смея ли, или не смея?… Защо да не смея!“

— Пристигнахме!… Благоволете да се наведете, стълбата е стръмна.

Още с влизането си Николао пожъна бурен, небивал успех. При появяването на вратата на двуметровата му фигура с глава като карфица и ъгловата брада успоредно с Джакомо настъпи гробна тишина, после цялата компания наскача и с пиянско кискане му заръкопляска в луд възторг.

— Къде намери тази мила, стара катерица? — попита Пучини, смеейки се, малката Пепина.

— Това е Вотан! — викна Дзуели щастливо: — Завържете му едното око и ще видите, че е той!

И наистина двамата брадати художници — гиганти Томази и Пани, Фафнер и Фазолт, изглеждаха като джуджета пред него, като Миме и Алберих.

Леонкавало се смееше така, че сълзи потекоха от очите му.

— Това е Николао, прочутият вълшебник! — представи Пучини доктор Черу на пияните. — А иначе е чичо ми!

— Пет литра пунш на цялата компания! — изгърмя Николао, като заглуши всичко и всички и с това спечели битката. Личеше по стареца, че се чувствува добре и в такава компания и знае как да се държи, за да стане бързо господар на положението в такива свърталища.

Разположи се между тези млади артисти и весели момичета, сякаш от вечни времена е седял сред тях, като равен по ум и възраст другар и приятел. Пучини му се учудваше. Какъв непохватен, уплашен беше той тук, когато на времето за пръв път се отби в Аида.

Тъмнокожата Кончита с искрящи очи и блестящи зъби, с танцови стъпки бегом донесе питието.

— Ще станеш ли член на клуба на бохемите, уважаеми стар магьоснико? — застана пред него със заплашителен израз на лицето Томази. — Предупреждавам те, че нас не ни интересува възрастта, почитаме само таланта и красотата.

Да, те безпощадно удряха доктор Николао Черу, сякаш беше на двадесет години. После вече не му обръщаха внимание, той вече принадлежеше към тях. Киара с червените устни седна на коленете на Николао: седеше там като някое малко черно птиче на извития клон на старо дърво.

Доктор Черу беше изненадан колко сериозно говореха от време на време тези младежи, с особено настроение.

— Ти ще кандидатствуваш ли, Джакомо? — попита Руджиеро Леонкавало.

— Разбира се, че ще кандидатствувам! — отговори му с блеснали очи Пучини. — Пиша музика по либретото на Фердинандо Фонтана. А ти, Руджиеро?

— Аз не — измърмори Леонкавало.

— Щом като Джакомо кандидатствува, аз няма да участвувам — прекъсна го тъжно Дзуели. — Няма да ставам за смях на хората.

— Това не бива да правиш, Гулиелмо! — каза разпалено, приятелски Пучини. — Ако ти не вземеш участие в конкурса, аз също няма да представя моята опера, заклевам ти се! Твоята опера е великолепна! Длъжен си да кандидатствуваш.

През това време Пепина постави червен шлем от хартия на главата на веселия великан. На връщане вкъщи Николао също постигна голям успех: изгаси всичките газови лампи по пътя и се протегна през един прозорец, за да почеше голата глава на спящ мъж.

— В живота си не съм се веселил толкова добре! — каза, смеейки се, в къщи, в тъмнината.

Препускащият влак гълташе все повече километрите и неописуема беше радостта на Пучини, че с всяка изминала минута все повече се приближава към Лука. Щастлив се люлееше на меката възглавница във второкласното купе — за пръв път пътуваше във втора класа — под ритъма на шума на колелата тихи мелодии се гонеха в главата му и едва не си притисна носа на прозореца, както прави любопитното дете, за да не изпусне нещо. Преминаха вече Специя, Пиетразанта… лъчите на залязващото слънце осветяваха склоновете на мраморната планина в розово… ето го Виареджо, вече блесна гладката като огледало вода на Масачуколи, а там тъмнее мрачно зелено онази голяма потайна борова гора — Джакомо не го сдържаше на едно място, цял беше в тръпка, — сега влакът мина по моста Серкио и се показа малката гара с цветя: Лука. Пристигна, в къщи си е. Така прехласнато гледаше улиците, къщите, сякаш ги виждаше за пръв път, и беше толкова щастлив, когато някой му извика: „Сервус, Джакомо!“ Макар че не знаеше кой беше, не го позна, но така му махна, сякаш беше най-добрият му приятел. Галеше главите на минаващите край него деца, почесваше и ушите на кучетата — дори и кучетата тук са други. Минаха покрай общината, после край консерваторията и накрая край операта, крачка по крачка се приближаваха към виа „Поджо“, сърцето на Пучини започна да бие все по-бързо, а краката му изведнъж отмаляха. Но когато прекрачиха добре познатия вход, Джакомо се спусна по стълбата, като прескачаше през две стъпала, втурна се през отворената врата на жилището, влезе в кухнята и мълчаливо прегърна майка си. С притиснати лица двамата стояха безмълвно един до друг, почувствували горещата влага на бликналите сълзи.

— Колко си отслабнал, Джакомо! Много ли гладуваше?

Дойдоха и сестрите му, хубави, мили, Отилия, Диде, Рамелде, задушаваха го с целувките си, издърпваха го от ръцете си, сякаш го ревнуваха една от друга, плачеха и се смееха, не можеха да му се нарадват.

— Тичай за Нитети и Алберто! — каза Албина на Диде и Диде веднага изтича.

Нитети се втурна като ураган в стаята и със сладък писък се хвърли на врата на брат си, после смеейки се, го погледна с блеснали очи:

— Колко красив си станал, Джакомо! Колко си възмъжал! — каза тя с очарователен глас: — Ти си най-красивият мъж на света!

Луда е тази Нитети, също такава луда и мила, също такава весела, каквато е била винаги. Но Алберто, бедният, колко е бледен този момък!

Най-после се настаниха в голямата стая. Така го наобиколиха, клекнали около него, както децата разказвача на приказки. Джакомо чувствуваше как спокойствието се разлива в кръвта му като балсам и го обхваща сладостно блаженство.

Николао, самотният стар вълшебник, мълчаливо ги наблюдаваше: свали очилата си, избърса ги, защото внезапно се замъглиха, и високо се изсекна. После се приближи до Албина, потупа я по рамото и пусна една банкнота от сто лири в джоба на престилката й.

Шестимата говореха едновременно, шест въпроса хвърчаха в едно и също време към него, едва успяваше да им отговори.

— Разкажи ни за Capriccio simfonico!… Нали Скала гърмеше?… Навярно онзи Понкиели е великолепен човек!… Каква беше стаята ти?… В къщи ли се хранехте?… Имаше ли приятели?… Кой е този Пиетро Маскани, за когото толкова много писа?… Как се запозна с Франко Фачо?… Представям си, колко хубаво е дирижирал!… Гисланцони разказва ли за Верди?… За какво се говори в операта ти?… Хубаво ли е либретото?… Кой е Фонтана?… Докога ще останеш при нас?… Защо не доведе със себе си Микеле?…

Бяха ненаситни, искаха да узнаят веднага всичко.

Най-странен беше въпросът на Нитети:

— Откъде взе фрак, в който си се поклонил в Скала?

Джакомо се засмя:

— В този прекрасен кафяв костюм благодарих за ръкоплясканията.

— Боже, господи! — възкликна Албина. — Бедни ми синко!… Дори и зимно палто не си купил. Ужасно си мръзнал.

— Да, малко мръзнах… но не на открито. В неотопляваната ни стая това беше най-лошото: ръцете ми се вкочанясваха, дори не можех да свиря на пианото. Нищо, всичко премина, не е интересно… Знаете ли нещо за Иджиния?

Отилия му отговори, тъжно и глухо:

— Не… не знаем нищо за нея.

— Аз ще я посетя… утре или вдругиден.

— Полудял ли си? — каза разсъдливата Томаиде. — Как си представяш? Няма да те пуснат да припариш в манастира.

— Остави това на мен, Диде! — усмихна се Джакомо. — Аз също съм вълшебник както чичо Николао, от него съм наследил магьосничеството. За мен няма невъзможни неща, повярвай ми, общоприетите правила, забрани, прегради не са валидни за мен. Животът ми не е бил толкова прост!

— Нали ще ни изсвириш Capriccio sinfonico? — попита го Алберто.

— Не — каза решително Пучини. — Няма да изсвиря нито един тон. С всичките си чувства, с всичките си нерви вече съм обвързан с новия си труд, с операта ми Вилиси. Нищо друго не ме интересува. Симфонията ми само би ме смутила. Артистът е най-лошата майка на света: след като роди произведението си, то повече не го интересува, жадува за нова бременност, отново мечтае, очаква и мисли само за бъдещото дете. Поне аз съм такъв.

Едва тогава дойде наум на Нитети онова, което пошепна на ухото на Джакомо: „… но още никой не знае. Ти ще бъдеш кръстникът…“ Джакомо целуна Нитети с нежна, кротка обич.

Всички изръкопляскаха от радост, когато им каза, че ще остане сред тях, докато завърши операта си. Тук при тях ще я композира.

Очите на Джакомо се спряха на майка му: едва сега забеляза колко се е състарила. Не само че беше побеляла, но много отслабнала, чертите й се бяха изострили. Кожата и беше побледняла, дори и блясъкът на очите й вече не е старият. Болеше го да си признае, че неговата прекрасна млада майка се беше превърнала в уморена, сломена, стара жена.

Попита Отилия, като я дръпна в един ъгъл:

— Мама да не е болна?

— Не. Никога не се оплаква от нищо.

— Изглежда ми много измъчена.

— Ти й липсваше.

И наистина на вечерята майка му сякаш се беше подмладила: очите й придобиха пак блясъка си.

Дълго още весело разговаряха при чашка вино, темите не се свършваха. Джакомо караше сестрите си да се смеят и плачат едновременно.

Диде заяви сериозно, без всякаква шега:

— Ти си животът, Джакомо. Когато замина, този дом замря, а сега, когато се върна, отново възкръсна.

Сега Джакомо каза сериозно:

— Аз няма да ви бъда весел компаньон. Давам си още три дни отпуск, защото имам някои работи за уреждане. Но след три дена ще свърши за мен всичко: ще остане само работата ми, работата ми и нищо друго. Ще живея по-монашески живот и от бедната Иджиния. Чичо Николао ще се грижи за цигари, кафе и вино…

— Необходимо ли е това за творчеството ти? — попита го Томина.

— Необходимо е. И не ми се сърдете, ако съм нервен, намръщен, ако не отговарям на въпросите ви и не се храня с вас: артистът, когато работи, забравя всичко, така да се каже, преминава в друг свят, дори и в съня си живее, не забелязва какво става около него. Да, малко се побърква, докато създаде новото си произведение. Не бива да му се сърди човек на бедния. — Той направи малка пауза, запали цигара. — После ще ви помоля за още нещо. Зная, че ще направите голяма жертва. Разрешете ми да работя нощно време. Работата върви най-добре в нощната тишина, тогава чувам ясно бликащите в мен тонове. Недейте смята, моля ви, че това е шега, чудачество или прищявка. Значи, вечер в десет часа ще сядам да работя и ще работя до зори…

— Пази се, ще се разболееш! — въздъхна майка му.

— Аз съм от желязо, не се страхувай за мен!… Ще работя до зори, ще се разходя малко, ще закуся и ще си легна, ще спя, докато мога.

— А кога ще обядваш?

— Няма да обядвам. Но винаги ще вечерям с вас. Имам още една молба и тя е последната: не се ровете в нотите ми, в ръкописа и не подреждайте след мен. Оставете всичко разхвърляно по пианото и масата така, както съм го оставил, това е моят ред. И никой да не е посмял да се докосне до грамадния жълт молив, защото той е моят вълшебник амулет — молив.

— Суеверен ли си? — попита го Рамелде.

— Да, страшно съм суеверен.

— Направо си луд! — засмя се Диде.

— Очарователен си! — усмихна се Нитети.

Вкараха най-мекия креват в голямата стая, до пианото. Джакомо Пучини още никога в живота си не беше спал толкова спокойно, кротко и щастливо. Просто чувствуваше по тялото си прегръщащите го ръце на близките му същества, които го приспиваха.

Каква великолепна закуска: кафето вкусно, липовият мед ароматичен — такива не познава Милано! Когато излезе от къщи под безоблачното синьо небе, беше толкова безгрижен и бодър, както през годините на детството. Само веднъж подсвирна пред месарницата и Джулия се намери при него с тръпнещо тяло, с очарователното си лице и със сияещ щастлив поглед. Колко е хубаво това момиче, по-красиво отвсякога!

Тичаха към боровата гора като жадни скитници към изворната вода. Да, тук той се чувствуваше наистина у дома: в прегръдките на Джулия, в скута на Джулия. Това беше голямото спокойствие, голямата почивка. След една дълбока въздишка Джулия му пошепна:

— Ако не беше такъв прочут!… Щях да мога да те запазя за себе си.

Всички други непрекъснато говореха за произведенията му, таланта, бъдещето му, но на Джулия не трябваше нищо друго, единствено само той. Това беше трогателното в нея.

Вторият ден беше посветен на Карло Анджелони. Още в зори Джакомо застана пред прага на стаята му — без да почука, на пръсти се вмъкна при него — и му каза със сияещо лице:

— Ще отидем ли на лов за диви патици, господин професоре?

Старият господин се засмя, не каза нито дума, откачи две пушки и една чанта с патрони от окачалката за оръжия, сложи на главата ловната си шапка с перо и каза:

— Да вървим, проклетнико! Накара ме доста да те чакам.

Езерото беше по-красиво откогато и да било. Сякаш за последен път се грееше на късните есенни слънчеви лъчи. А малкото село оттатък с къщите си с червени покриви беше още по-привлекателно. Колко сигурна беше ръката на Джакомо — толкова сигурна никога не е била: улучи пет диви патици, без да пропусне. Ще има печено в къщи.

Третият ден беше най-уморителният, най-вълнуващият от всички. Почти два часа вървя пешком, докато стигне до Вичепелаговския манастир. С най-безпристрастния, най-естествения глас на света каза на матер Хиачинта:

— Най-после мога да удовлетворя почетната ви молба, като изсвиря нещо на скъпите сестри…

След няколко минути застана пред Иджиния, която, забравяйки всички манастирски правила, се хвърли на врата му и се разплака — да, малката Иджиния забрави за миг, че е сестра. Мария Енрикета: беше само сестра и нищо друго. Майка Хиачинта се прокашля неодобрително, останалите монахини наведоха очи.

Колко сладка и хубава беше Мария Енрикета в монашеските си дрехи — като някой девствен малък пингвин върху студен леден блок.

Пучини седна до грамадния хармониум, който приличаше на орган, и тъкмо се замисли каква църковна песен да им изсвири, когато за най-голяма негова изненада добрата стара Матер Хиачинта му каза:

— Не бихте ли изсвирили Capriccio Sinfonico… Да зарадваме Мария Енрикета.

Така че все пак трябваше да изсвири произведението си, което беше решил да не свири, и то на хармониум, което не беше съвсем лека задача. Сестрите го слушаха при гробна тишина, но когато свиреше апасионатата, оттук-оттам се чуха тежки въздишки.

Очите на Мария Енрикета бяха пълни със сълзи.

— Джакомино… — повече не можа да каже.

Една млада монахиня с тъмни очи отвори външната врата на манастира, за да излезе Пучини.

— Кога ще дойдете пак? — попита го шепнешком.

Така той свърши всичко, изпълни всички свои задължения към външния свят, събра всичките си вземания, сега вече можеше да се уедини, да се откъсне от всичко и от всички, да дойде непрекъснато продължаващото месеци наред несъзнателно вълшебство, когато действителният живот изглежда само като далечен, мъгляв транс, можеше да се задълбочи в себе си, с най-жесток самоанализ да погледне в сърцето си и да изтръгне оттам всички подсъзнателни, непознати чувства, страдания, радости, не само собствените си чувства, а на всеки човек, където и да било по света. Труд и творчество: всеотдайност и самопожертвувателност. Безпощадно самоизмъчване и най-прекрасна еуфория. Кой е тогава животът, истинският живот, животът на мъжа? Безгрижната свободна любов, веселото опияняване от алкохола, приятелската шега, ловът на диви патици, майчината усмивка, любезността, красотата и обичта на братята и сестрите или тази аскетска работа, откъсвайки се от всичко и живеейки заедно с всичко, сливането с вечността? Кое е по-истинското?

Както седеше по време на вечерята сред тях, сред любимите си, с преобразено, отслабнало, разхубавено лице, с усмивка и поглед, отправен в далечината, Алберто Марсили си спомни инстинктивно за автопортрета на Дюрер. Обикновено Джакомо беше мълчалив, сериозен, замислен, понякога весел, шумен, закачлив, ту не ядеше нищо, ту изяждаше всичко в чинията си с апетита на юноша. Сто цигари, един литър кафе, един литър червено вино, това беше дневният му „фураж“, както той самият го наричаше. „Как може да издържа“, питаха се жените ужасени. И почти не спеше, към пет часа оставяше работата, два часа скиташе, никой не знаеше къде, и рано следобед вече отново се появяваше свеж, отпочинал, сякаш беше спал осемдесет часа. В такива моменти майстореше, дялкаше нещо със сръчните си ръце, поправяше щорите на прозорците, закрепваше клатещите се крака на столовете, поставяше нови фитили в лампите — интересуваше го всичко, което беше свързано със сръчността, техниката, това беше една от почивките му. После с най-благоговейна грижливост подостряше грамадния „свещен молив“, вечния подарък на Чеко, плесна дори веднъж по ръката Диде, когато искаше да го докосне. Често се случваше по време на вечерята внезапно да скочи, да отиде в стаята си, да удари няколко тона на пианото, да запише нещо на нотната хартия, после отново се връщаше с извинителна усмивка. През деня никога не композираше, най-много поправяше ръкописа си.

Джакомо мислеше, че всички в къщата спят, единствен той е буден заедно с работата си. Не, в това той грешеше, много грешеше. Четири чифта будни женски уши, четири женски сърца следяха музиката му, следяха струящите тонове, там седяха четирите в креватите си, в тъмнината, мълчаливи, очаровани, развълнувани, мечтаейки заедно с него. Дори и Нитети тайно се помоли да остане веднъж при тях да спи, жадуваше за преживяването, което сестрите й изпитваха, от което тя беше лишена. Дори и старият Черу прекара заедно с тях буден една нощ: в грамаден фотьойл дремеше с наострени уши — до сутринта хубавата му, гледана брада стана рошава, толкова много я беше чорлил през нощта.

Никъде в света не можеше да работи Джакомо така, както тук, в родната къща, близо до майка си, сред сестрите си, на това приятелско пиано, където някога беше композирал първите малки песни, където два чифта строги очи го следяха непрекъснато от висящите на стената портрети, на баща му и на прадядо му Антонио. Въпреки това работата му невинаги вървеше леко. Понякога прекъсваше по няколко дена, при някой финал, квартет, тъкмо при онези части, където, надминавайки себе си, искаше да сътвори нещо изключително. Имаше такива сцени, които преписваше по пет пъти, имаше дни, когато не беше доволен от нищо, проклинаше себе си, бездарността си, но още повече проклинаше онзи нещастен Фердинандо Фонтана, вятърничавия поет, който с прекалената си фантазия смесваше действителността с мистицизма, забравил всяка логика и най-елементарните закони на сцената. „Негодник!“ — измърмори той и с рязко движение зачерта балета, балета на мъртвите — какво мисли този луд, че мъртвите, ситнейки на пръсти, правейки пируети, показват прелъстителните си бедра в изпънато трико на развратниците с бинокли и фракове?!

Пучини се надпреварваше с времето — това беше първото му голямо състезание с него. Дните галопираха неудържимо на календара със злорадна скорост, искаха да го прегазят, искаха да го погребат. Ставаше все по-нервен: „Няма да съм готов навреме!… Животно е този Фонтана!…“ Ужасното му либрето от ден на ден ставаше по-ужасно, зачертаваше, поправяше, после опомняйки се, написа накрая на нотите: scusi, извинете!

Веднъж Томина кротко и боязливо го попита:

— Не трябва ли да се препише партитурата ти, преди да я предадеш?

— Не трябва, няма време за това — отговори й намръщен.

— Ние с удоволствие ще ти помогнем — предложи му Отилия.

— Не можете да ми помогнете — каза сега вече по-любезно Джакомо. — Артистът е прокълнат човек, на когото никой не може да помогне, който винаги е оставен сам на себе си.

Броеше седмиците, дните, часовете, работеше вече и през деня, едва спеше по малко. Сядаше с тях на вечеря, но само докосваше яденето и вече не проговорваше нито дума. Беше бледен, отслабна, а в очите му понякога се появяваше ужас.

— Бедата е — казваше с разстроено лице, — че съм страшно бавен работник.

Бедната му майка, как страдаше!… Трябваше да види това, но Джакомо вече не виждаше нищо, само операта си.

Веднъж го обхвана истерия: изтича при Джулия, зарови лице в скута й и започна да плаче. После работи непрекъснато двадесет и четири часа, великолепно, бързо, без каквато и да било умора и нервност.

Отново старият вълшебник му помогна.

— Трябва да победиш, Джакомо — каза му със спокойната си шеговита усмивка, — защото ти си се родил да побеждаваш. Само неврастенията си трябва да обуздаеш, да я удавиш.

Но накрая неспокойствието му се предаде и на близките около него, у майка му, сестрите и зет му. Вече започваше втората половина на февруари, а Джакомо нито веднъж не им каза, че наближава минутата, когато ще завърши произведението си. Обратно, с уплашено лице ги питаше:

— Нали годината е високосна? Февруари има двадесет и девет дни?

— Разбира се — казваше учудена винаги съобразителната Томина, — 1884 се дели на четири — което успокояваше малко Джакомо.

Музиката му увличаше всички, нейното ехо звучеше в ушите на майка му, на сестрите му, на Николао и на Алберто като най-чудната музика в света; чието болезнено вълшебство ги пленяваше, нито за миг не можеха да се освободят от нея, но за съжаление и те се заразиха от неговата нервност — с изключение на Николао.

На двадесет и пети февруари по време на вечерята Джакомо изохка:

— Няма да съм готов навреме!

— Какво от това?! — каза с мъдро спокойствие старият вълшебник. — Важното е да напишеш операта си, другото е второстепенно.

Джакомо с благодарност погледна умните му, мигащи очи.

Но след това се случи нещо, което насмалко щеше да провали всичко.

Диде надзърна предпазливо при него, едва посмя да го попита:

— Джакомо, скъпи, не се сърди, че те смущавам, но вуйчо Фортунато Маджи е тук, иска да те види за миг…

— Изхвърлете го! Изхвърлете го! — извика Пучини извън себе си. — Ще погуби щастието ми! Сатаната го изпраща тук!

Да, не им беше леко на бедните с този налудничав човек, който с една-единствена дума караше да блесне или да потъмнее всичко около него.

— Това е първото му раждане — успокояваше ги доктор Николао Черу. — По-късно ще върви по-лесно.

Дори и веселата Нитети се уплаши:

— Смяташ ли, че Джакомо ще спечели наградата? — попита съпруга си.

— Сигурен съм — отвърна й Алберто. — Тук въпросът е само дали ще бъде готов навреме с операта си. Вече дебнеха зад вратата, готови за помощ, може би тъкмо сега ще извика: „Свърших я! Тичам!“, тъй като вече оставаха само няколко часа до конкурса. Всички се измъчваха, изтезаваха се, чупеха безпомощно ръце.

Едва на двадесет и девети сутринта прозвуча най-после спасителната, ликуваща дума: „Свърших я!“

— Тичай колкото можеш! — поощряваше го Отилия. — Все още може да хванеш влака!

Джакомо грижливо събра нотните листове, спусна се към майка си, прегърна я горещо и извика:

— Това се отнася за всички ви!

Момичетата нахвърляха в чантата най-необходимите му вещи и го изблъскаха навън. Джакомо се спусна надолу по стълбата, но след половин минута се появи отново с разстроено лице:

— Оставих тук молива си! — извика отчаяно.

Когато изтича на перона, влакът тъкмо беше излязъл от гарата. Той видя изчезващата червена лампа на последния вагон.

— Край! — каза задъхан и затвори очи, за да понесе болката. — Това дължа на онзи дяволски Фортунато Маджи!

После безсилен, равнодушен, уморен, се върна обратно в града. Ароматният пролетен въздух погъделичка носа му. Вече се усмихваше. „Съдбата е искала така, мърмореше си: поне ще се сбогувам както трябва с Джулия и Анджелони. И ще завлека стария Николао, без това нямах достатъчно пари в джоба си.“ И получи повече от очакваното: добродушният стар вълшебник тикна в шепата му две тлъсти стотарки. А на другия ден с гърмящия си бас извика след влака му:

— Върни се победител!

— Много съжалявам, господине, не мога да я приема — каза един важен, отвратителен дребен човек, надутият секретар на прочутата фирма Сондзоньо. — Не мога да приема повече произведения за оперния ни конкурс Teatro Illustrato. Днес е втори март, ако добре съм осведомен, срокът за предаване изтече на първи март. Защо не сте побързали?

Джакомо Пучини кипна:

— Какво сте вие? — извика той: бюрократи или артисти?! Аз идвам отдалеч с влак и влакът ми закъсня. Искам да говоря с господин Сондзоньо!

Такава сила и решителност имаше в този младеж с тъмни очи, че секретарят се сви и прие партитурата.

— Не казвайте на никого — заекна уплашен. — Неправилно е… може да ме накажат.

Пучини мушна ръце в джобовете, вдигна яката си — откъм швейцарските снежни върхове — подухваше студен пролетен въздух, — и така се скита безгрижно, с весела усмивка и радост в сърцето по миланските улици. С каква борба, с каква прекрасна мъжка работа бяха изпълнени последните пет месеца! Почти беше загубил всичко и накрая все пак победи. Гордееше се преди всичко с физиката си. „Наистина съм от желязо, мислеше си той, само да нямах нерви! Мозъкът ми винаги е спокоен, тялото силно, само нервите ми изневеряват. Неврастении съм, Черу е прав.“

Странно беше отношението му към произведението Вилиси. В известни моменти му се струваше, че е позорно, друг път, че е прекрасно. Не беше доволен от началото, но втората част обичаше. Странно, получи истинското вдъхновение, когато времето се свършваше и се отчая. Последната ария на операта, голямата ария за тенор, бе най-хубавата — нея просто написа в безсъзнание. И сега нея си подсвиркваше: да, тя е хубава, тя наистина е хубава. Ако един голям тенор, да кажем Д’Андраде, би я изпял!… Щастлив беше, че може да пише опера. Прав е Понкиели. Той е роден само да композира опера!

Изведнъж видя ясно пред себе си майка си и сестрите, Николао и Алберто, как му прислужваха, глезеха, помагаха, как заедно с него се вълнуваха, измъчваха: на тях дължеше, че можа да напише първото си сценично произведение. Отново той беше центърът, отново той беше онзи, на когото другите се подчиняват. И с каква радост го правеха, с колко безкористна обич, с каква самопожертвувателност. От рождението си приема всичко от тях и ги тиранизира — това е истината.

„Две хиляди лири! — внезапно му мина през ума. Две хиляди лири ще получи победителят от конкурса на Сондзоньо, на Teatro Illustrato. Колко много пари! Истинско малко богатство. С тях ще изплати всичките си дългове, а каквото остане, ще изпрати на майка си. В джоба си вече чувствуваше двете големи тлъсти банкноти, живителната им топлина пареше пръстите му. На първи април ще обявят резултатите от конкурса, може би веднага ще получи парите. Най-после ще настъпи край на бедността, мизерията, глада, на ужасното мръзнене от студ, на кафявите дрехи, на униженията, край завинаги — и ще може да помогне на онези, които обича, ще осъществи надеждите им, това е най-хубавото от всичко“. На първо време се радваше на двете стотарки, които му даде Николао на сбогуване. „Колко сляпо вярва в него този стар особняк, както и Анджелони, както и Понкиели — без него, без неговата бащинска помощ — пари, ум, хитрост и окуражаване — никога нямаше да стигне дотук. Прекрасен човек е старикът въпреки всичките му странности!“

Той се спря пред един магазин за мъжки дрехи. Купи си една мека шапка от заешки косъм — това беше първият му лукс в живота. Купи си и две ризи: тъкмо навреме. После се разходи до Понкиели да му съобщи, че е изпълнил заповедта: написа операта. Но Понкиели беше болен — портиерът на консерваторията му разказа, — останал в Каприно Бергамаско от лятото, нито веднъж не бил идвал в Милано.

— Има писмо за вас, господин Пучини! — каза портиерът и му подаде един дълъг плик.

Слисан, Джакомо гледаше марката с щраус: Аржентина, Буенос Айрес, подател: Микеле Пучини. Той седна на една скамейка, така прочете писмото с широко отворени очи:

„… Във всяко отношение съм много добре, имам пари, хубаво, удобно жилище, уважават ме, обичат ме, имам богати ученици, вече дадох и концерт (прилагам няколко критики във вестниците, ето и аз съм нещо!)… Само с климата трудно може да се свикне… На Коледа горещината беше четиридесет градуса, свещите на елхата се стопиха… цял ден се потя, като град тече от мен потта, едва мога да пиша, защото и от ръцете ми капе вода… Такива силни дъждове валят, че реките по улиците отвличат и конете… Операта е прекрасна, не е по-лоша от нашата, в нея има място за две хиляди души… а и представленията са добри, играят италиански трупи… Това е единственото развлечение тук… Ела и ти, Джакомо, остави онази глупава, безцелна мизерия, откажи се от безнадеждните си мечти… Тук човек поне добре се храни, толкова много месо и плодове има, че можеш да ядеш, колкото побере стомахът ти… Аз ще те въведа в знатна компания, ще печелиш много пари, повярвай ми… На мама можеш да разкажеш всичко, не трябва вече да криеш…“

Джакомо седна на терасата на едно кафене, помоли да му донесат хартия и писалка и веднага отговори на Микеле:

… Ако имаш излишни пари, не забравяй мама и сестрите ни… а си помисли и за това, Микеле, че изплатих вместо теб дълговете ти… Аз все още мизерствувам, но това няма да продължи много… Написах една опера…

Писмото на Микеле малко смути Джакомо, сам не знаеше защо. Развали голямото му, безгрижно, хубаво настроение.

Сега би трябвало нещо да яде — от сутринта не беше ял, — после трябва да потърси квартира, почтено, хубаво жилище. Трябва да живее на открито, простор по място, сред птици, сред дървета, близо до голям парк, където някога е живял Гьоте, а и недалеч от центъра на града. Така стигна до via Solferino. Красива, широка улица, засадена с дървета. Отново номер 13. Нищо, това ще бъде числото на щастието му. Стаята беше приветлива, гледаше към улицата и имаше отделен вход. Жилището беше великолепно в сравнение с предишните. А и пианото изглеждаше прилично. Наемателят на целия апартамент беше търговец, вдовец, тих човек. Наемът беше петдесет лири. Много, твърде много, все едно, заслужаваше. Важното беше, че можеше да свири на пианото денонощно, не смущаваше с това никого, а и него никой не го смущаваше.

Извади малкото си неща — навярно заради прекрасната му нова шапка се държа така почтено хазаинът. Появи се грамадният молив, появиха се и рисунките на Чеко, веднага окачи всичките по стените, за да направят стаята по-весела, по-топла, по-уютна.

Пучини едва дочака да отиде „в къщи“, в Аида. Отдалече чу пианото: свири Дзуели, позна енергичното му уверено свирене. Колко мъжествена е музиката му!

Посрещнаха го с овации. Заобиколиха го, прегръщаха го до задушаване. Бяха само луди братя, само мили приятели! Брадите на Томази и Пани бяха безмилостно разрошени. Цялата стара компания — липсваха само двама: Леонкавало и Пепина и, разбира се, малкият Пиетро.

— Къде е Руджиеро? — попита Пучини.

— Отнякъде се добра до пари, порасна му работата. Замина с приятелката си в едно малко швейцарско село край границата да композира опера.

— А ти, Гулиелмо? — обърна се към Дзуели. — Предаде ли операта си за конкурса?

— Предадох я, защото ти настоя, но е безнадеждно — измърмори Дзуели. — А ти, Джакомо?

— И аз я предадох. Почти не искаха да я приемат.

И му разказа всичко, до най-малката подробност; тичането, мъките си.

— Изсвири я!… Изсвири я! — викнаха в хор и го накараха да седне до пианото.

— Два литра пунш! — поръча високо Пани.

Пучини едва сега забеляза, че малката Пепина липсва.

— Кажи, Феручо, — обърна се към Пани, — къде остави Пепина?

— Заряза ме — отговори му мрачно най-кроткият великан. — Омръзна й на бедната мизерията с мен. Намери си някакъв богат мъж.

— Ще се върне, не се плаши — успокои го Кончита, която вече донесе пунша. — Пепина не може да живее без тебе.

— Започвай де! — извика Томази на Пучини.

Наобиколиха го мълчаливо.

Потресени слушаха тази необичайно звучаща, болезнена, любовна, завладяваща музика, която попълзя по нервите им, предизвика тръпки по гърбовете им и сълзи в очите. Пучини свиреше на пианото, пееше, обясняваше и играеше като най-съвършения артист. Когато изпя голямата ария за тенор, ръкопляскаха му и настояха да я повтори. Три пъти трябваше да я повтаря. След финала се хвърлиха на шията му, прегръщаха го и плачеха.

— Двете хиляди лири са вече в джоба ти! — каза очарован Дзуели. — Такава музика още не съм слушал! А аз какво животно съм, оставих се да ме продумаш… ще ми се смеят, че съм взел участие в конкурса.

Осем души седяха около дългата маса, покрита със зелено сукно, в богатата, прочута тържествена заседателна зала, осем плешиви, немощни мъже с очила, а на централното място самият стар Сондзоньо, щастливият, световноизвестен собственик на издателството за музикални произведения. Тези осем души бяха журито на оперния конкурс Teatro Illustrato. Трудно беше да бъдат подбрани. Трябваше да внимават нито един от тях да не принадлежи към приятелския кръг на конкурентното издателство, омразния Джулио Рикорди, значи, да не принадлежи нито към Джузепе Верди, Амилкаре Понкиели, Ариго Бойто и Антонио Бацини и да няма никакви връзки с енергичната, млада госпожа Лука, довереница и импресарио на Рихард Вагнер. Колко безгрижен и спокоен щеше да бъде животът на Сондзоньо, ако ги нямаше на света този Джулио Рикорди с орлови очи и смелата госпожа Лука! Верди е на единия, Вагнер на другия, какво му оставаше на него, на бедния Сондзоньо? Следователно трябваше да намери онзи приказен герой, големия музикант на новото време, който да влезе в битка с двамата непобедими титана и да ги победи. Тази цел преследваше този конкурс, носещ името на Teatro Illustrato, което господин Сондзоньо изрази в смислената си реч при откриването на заседанието.

Добре обмислена работа беше този Teatro Illustrato, умна, делова хватка. Ореолът на меценат блестеше около хитрото чело на Сондзоньо, че нали хвърля две хиляди лири само така, като подарък на някой млад музикант за едноактната му опера, като на всичко отгоре поема и задължението да я представи. И за всичко това не искаше нищо, само разбиращата се от само себе си дреболия, че той ще бъде издателят и разпространителят на тази опера — разбирай под това: агентът и събирачът на тантиемите — в целия свят. Това е естествено! Сондзоньо си осигурява тези права не само върху операта-победителка, а и върху всички произведения, взели участие в конкурса, които журито намери достойни за похвала.

Някой би могъл да попита защо Сондзоньо търси само едноактни опери, защо не използува примамливата сила на парите си за триактни опери? Защо не? Измислил го беше така, за да бъде конкурсът по-лек, по-привлекателен, да вземат участие в него по-младите музиканти, та всички риби, независимо дали са малки или големи, да се хванат в мрежата му. А между големия улов риби рано или късно ще намери онази дългоочаквана златна рибка. Маестро Сондзоньо добре беше обмислил всичко: нека да го последва Джулио Рикорди!

Никой не твърдеше, че този музикален конкурс Teatro Illustrato стана световноизвестен, но широката публика, вестниците и критиката все пак развълнувано следяха всяка година резултата от него и композиторът на операта-победителка изведнъж ставаше прочут в цялата страна.

Следователно тези осем всезнаещи съдии, от които нито един никога не стана велик, щяха да направят щастлив и велик някого.

— Погледнете тия драсканици! — извика възмутен един от съдиите, като ядосано посочи с пръст към лежащата пред него разтворена партитура. — Възмутително! И дори не го е срам да напише накрая на нотите: scusi! Тези днешни млади титани мислят, че всичко им е позволено. Нямат капка уважение към нас.

Другарите му погледнаха неясните ноти:

— Възмутително!… Възмутително! — оплакаха се в хор.

— А струва ли поне нещо? — попита Сондзоньо.

— Можеш да си представиш!… — отговори му презрително съдията със засегнато самочувствие. — Какъвто му е почеркът, такава ще е музиката: объркана какофония… дилетантско писукане.

После разгледаха по ред другите представени произведения, преценяваха, умуваха и спореха върху тях.

— Жалко, че конкурсът е анонимен — мърмореше една стара лисица. — Ако човек знаеше кой какво е написал, би било по-лесно да си състави мнение.

— Не, така е по-честно — каза с изпъчени гърди маестро Сондзоньо, ревниво гордеещ се с доброто име на фирмата.

— А и по-вълнуващо! — прибави един член на журито със самодоволно лице. — Нашите опитни остри очи ще открият таланта и под шапка-невидимка. Ние сме като златотърсачите: от нашите ръце няма да се изплъзне нито едно златно зрънце, може да си спокоен за това!

Спориха дълги часове, до късно вечерта. Вълнуващи бяха тези минути. Кръгът все повече се стесняваше: на всеки половин час отпадаше някой от състезателите. Бяха останали вече само шестима — другите бяха окончателно отстранени: отпаднаха, загубиха. Сега вече се нахвърлиха върху останалите. Разчленяваха ги, сравняваха ги, мереха, изследваха с лупи и шестимата.

— И шестимата са много талантливи — мърмореше между тях най-старият. — Тази година производството е добро!

По лицето на Сондзоньо се изписа задоволство.

— Радвам се!… Радвам се! — мърмореше доволно той. — Но сега определете кое е най-доброто, кое произведение е победител?

Това не беше лесна задача. Измина още половин час, докато се споразумеят: от шестте намерени за добри опери, все пак две се открояваха. Но коя от двете е по-добра, не можаха да решат. Накрая мъдрият Сондзоньо сложи край на безкрайните излишни приказки, на спора, като нареди да гласуват тайно. Едната получи пет гласа, а другата — три. Конкурсът беше решен.

Сега последва най-вълнуващият момент, отварянето на плика с имената на участвуващите — дори и най-старите лисици се развълнуваха, наведоха се напред и наостриха уши.

Но Сондзоньо поиска думата:

— Бих искал да решим окончателно всички въпроси, преди да узнаем имената на участниците — каза след разумно обмисляне, както някой княз, преди да утвърди закон. — Така че предлагам: тази година да има двама победители, тоест да осигурим представянето и на операта, получила три гласа, дори и да не е в дал Верме. Наградата от две хиляди лири, разбира се, ще получи само най-добрата опера, но да дадем морално удовлетворение и на наредилата се на второ място.

— Не би ли могло да се дадат малко пари и на нея като поощрение? — опита се да каже онзи член от журито, който докрай се бори за пренебрегнатата опера.

— Не! — отказа решително Сондзоньо. — Доста много жертви правя за изкуството. Моята щедрост също има граници. Значи, разбрахме се, нали? Първа награда и две хиляди лири на едната, първа награда, но само признание на другата. И четири похвали на онези, чиито произведения са също талантливи, макар че са по-слаби от спечелилите наградата. Така че ще разтворим всичко шест плика. И тези шест опери стават собственост на фирмата Сондзоньо. Правилно ли е?

Последва общо одобрение. Вече едва чакаха да чуят имената на победителите.

Най-младият член на журито тържествено разкъса плика:

— Първа награда и две хиляди лири печели произведението, взело участие в конкурса с мото Изкуството и гладът са неразделни приятели. — За по-голям ефект направи малка пауза. — Операта, спечелила конкурса, е: „Феята на Севера“, авторът е Гулиелмо Дзуели.

Последва шум и мърморене:

— Съвсем непознат…

— Нищо: толкова по-добре!… Това е хубаво, интересно… — каза зачервилият се Сондзоньо. — А другата?… Но не чети мотото, само името.

— Луиджи Борели.

— За този съм чул нещо — измърмори Сондзоньо без настроение.

Имената на четиримата похвалени изслушаха със скука, като се прозяваха. Познаваха ги добре, всяка година се явяваха на конкурса, отново и отново се опитваха, бяха безнадеждни музиканти бедните. Между тях беше и оня, който вече три пъти получаваше похвала.

На другия ден миланските вестници обявиха с грамадни букви:

ПОБЕДИТЕЛЯТ НА „TEATRO ILLUSTRATO“: ГУЛИЕЛМО ДЗУЕЛИ

— Така се срамувам, Джакомо, чувствувам се като мокро куче!… Не ми се сърди… Не съм виновен, че тези хора са глухи и глупави!

Дзуели го каза с такава трогателна откровеност, че Пучини хвана ръката му силно, горещо я стисна. Двамата седяха на една скамейка в големия парк зад двореца на Сфорца. Наистина не личеше, че Дзуели се радва, с тъжно клюмнала черна глава, изглеждаше по-съкрушен от самия Пучини.

— Единствената ми радост, единственото успокоение, Гулиелмо, е, че ти спечели конкурса с прекрасната си опера — каза тихо Джакомо, — ти, беднякът брат… ти, артистът брат…

Дълго мълчаха. С върха на обущата си подритваха камъчетата.

— Дори няма нужда да го казвам — започна отново Дзуели пресипнало, — че парите ми са твои: заедно гладувахме, заедно ще гуляем. Днес ще се напием така, че ще се търкаляме по земята. Искаш ли?

Пучини въздъхна:

— Не са важни парите, повярвай ми… Унижението, срамът, разклатената вяра в себе си… Какво ще кажат в къщи, в Лука, сестрите ми, майка ми?… Това е ужасното, виждаш ли, толкова трудно е да го понесеш.

— Моят срам ще бъде по-голям — измърмори Дзуели. — Целият град ще ми се смее. Дори и в Аида ще ме осмеят… Не смея да се покажа пред очите на хората.

Те останаха заедно през целия ден, отидоха във фирмата Сондзоньо, Дзуели получи парите, Пучини си поиска обратно партитурата, после продължиха да скитат до мръкване, накрая, когато вече съвсем се стъмни, машинално тръгнаха към Аида. И двамата трябваше да съберат сили, когато блъснаха вратата на кръчмата. Цялата публика стана на крака, така им изръкопляскаха, като викаха имената и на Пучини, и Дзуели. Колко голяма обич и такт имаше в тези груби, разпуснати хора с недодялана външност, които се отнасяха с подигравка към обществените норми, в тези мечтаещи бъдещи артисти и момичета с изписани лица, сред наркозата от парите на пунша и леката любов. Всички знаеха какво преживяват Дзуели и Пучини и боязливо внимаваха да не ги обидят, да досегнат с пръст болезнените им рани. Не се възхищаваха, не изказваха съчувствието си, заедно чествуваха и двамата, сякаш бяха победили наравно в конкурса, весело, безпристрастно, другарски се шегуваха с тях като най-добри лекари с тежко болни.

— Яхърът Аида е непобедим! — извика щастлив Николо Нети със зачервено лице. — Да живее Пучини! Да живее Дзуели!

Може би това беше единственото кътче в света, което можа да им възвърне спокойствието, усмивката, блясъка в очите им и да ги освободи от онова мъчително неудобно чувство, от онзи непоносим срам, който ги измъчваше през целия ден. Сред толкова естествени хора и те станаха естествени.

Без да го молят, Дзуели седна до пианото и започна да свири Северната фея, но не триумфално, надменно, с позиране, а обикновено, естествено, скромно, както винаги. След половин час стана и накара Пучини да седне на стола до пианото. Едва-що беше започнал Джакомо да свири Вилиси, входната врата се отвори и в малката дупка влязоха петима добре облечени мъже с авторитетна външност, съвсем необичайна за това заведение.

Пучини дори не ги забеляза, не погледна назад, с такава жар свиреше, пееше, но очите на другите се обърнаха към „чужденците“ с интерес и подозрение, а Николо Нети изскочи иззад тезгяха и с голямо старание скромно избърса мраморната плоча на една от масите.

Внезапно Дзуели стана от мястото си и с почит се поклони пред един от мъжете, който усмихнат, любезно му отговори на поздрава. Така предадоха нататък един на друг името: „Понкиели!… Понкиели!“ Но те познаха и другия, мъжа с черната коса и бледо, вдъхновено лице: „Акиле Паница!…“ И третият, сериозен, строг мъж им се стори познат, но не можеха да се сетят кой е.

И тези нехаещи за нищо хора изведнъж се стегнаха, в очите им се появи обич и уважение — единственото уважение, което те познаваха: уважението към артиста. Почувствуваха какво става тук: по-силният, по-възрастният брат дойде при попадналия в беда по-млад брат, за да му помогне. Ах, ако тази добре облечена компания беше от високомерни, празни еснафи, отдавна щяха да изхвърлят от Аида и петимата — може би и Нети щеше да им помогне!

Всички виждаха и чуваха всичко, само Джакомо Пучини свиреше и пееше унесено, вдълбочено, глух и сляп за всичко: искаше да изтръгне от себе си цялата болка и мъка. Тъкмо беше започнал голямата ария за тенора — и приятният му глас се носеше пламенно, със страст.

— Наистина е чудесен! — каза мъжът със строгото лице.

— Чудесен е!… Великолепен! — кимаха с глави трогнати другите двама непознати.

— Животни!… Говеда!… — засмя се Паница.

— Казах ли ви?! — усмихна се Понкиели. — Кога сте чули за последен път такава оперна музика?

А когато прозвучаха и последните акорди на финала, Пучини стана, обърна се и погледът му срещна очите на Понкиели. Едва не извика от радост, после се спусна към него като малко момченце към баща си. Искаше да му каже нещо, но Понкиели го изпревари:

— Поздравявам те, Джакомо!… По-хубава е, отколкото очаквах.

Сега Пучини забеляза и Акиле Паница. Но и Паница го изпревари.

— Сега поне зная как трябва да дирижирам операта ви.

— Да, тази опера в най-скоро време трябва да бъде представена — каза мъжът със строго лице, докато му подаваше ръка: — Ариго Бойто.

Двамата непознати мъже също станаха и се представиха на Пучини.

— Аз съм Вимеркати. Вярно е, че не съм музикант, но обичам музиката. Позволете ми и аз да ви поздравя. Операта е прекрасна.

— Аз също не съм професионален музикант — каза скромно петият мъж. — Но произхождам от семейство на музиканти: прадядо ми, Никола Сала, е бил добър приятел на вашия прадядо Антонио Пучини. Много ще ви бъда задължен и ще бъде голяма чест за мен, маестро, ако утре вечер в осем часа дойдете в къщи на една приятелска среща и донесете партитурата на операта си. Бих искал и моите приятели да чуят вашата опера.

— Благодаря, но аз… — опита се Пучини да се извини.

— И аз ще бъда там — бързо го прекъсна Понкиели.

— И аз — каза Бойто.

— И аз — каза Паница.

Не можеше да откаже, трябваше да приеме поканата на Марко Сала.

Какъв прекрасен човек беше този Амилкаре Понкиели: не забрави и за другия си ученик, за Дзуели, помисли и за неговата чувствителност. Седна на масата, поздрави го топло за успеха му и продължително разговаря с него. А той беше болен, тежко болен, вече от месеци насам. Но сутринта, когато взе в ръце вестниците и прочете за изумителния резултат от оперния конкурс на Teatro Illustrato, забрави, че е болен, скочи от кревата и с първия влак пристигна в Милано, за да събере, да повика на помощ най-добрите си приятели. Единствената му мисъл беше: да помогне — колкото се може по-бързо — на най-любимия, най-талантливия и най-чувствителния си ученик, на Джакомо Пучини, преди още да го е съкрушил първият му неуспех.

Пучини наистина възвърна доверието в себе си, макар и само за няколко часа. Може би Понкиели е пристрастен към него, но операта се хареса и на деликатния Ариго Бойто, който се ползуваше със славата на най-строг критик. А какво ли означаваше загадъчният, обещаващ израз на Акиле Паница: „Сега поне зная как трябва да дирижирам вашата опера.“ Може да е било само лоша шега.

Да, тук сред приятелите, другарите, доброжелателите се освободи от онова отчаяно объркване, от онази безутешна тъга, която като задушлив облак се спусна над него и го притискаше, но след като остана сам, отново го нападна безнадеждността. В къщи, в стаята си, още същия ден през нощта написа писмо на Микеле в Буенос Айрес:

… Мисля, че все пак ще те послушам и ще дойда и аз в Южна Америка…

Утрото беше великолепно: врабчетата чуруликаха весело в разлистилите се дървета, синевината на безоблачното небе беше по-спокойна откогато и да било, глъчката от крясъците на гонещите се деца се чуваше от улицата. Нахлулото добро настроение през прозореца внезапно изгони тъгата на Джакомо — едва не се възмути от себе си, когато по време на бръсненето внезапно започна да си подсвирква и когато видя в огледалото усмихнатото си лице. „Интересна вечер ще бъде у Марко Сала — помисли си инстинктивно, — с кои ли хора ще се запозная и дали ще поискат да им изсвиря отново тази нещастна Вилиси?“ Сега наистина се ядоса на кафявия си костюм, така мразеше вече тази постоянна дреха, свидетелствуваща за неуспеха му, както каторжникът райетата на затворническите дрехи. Премени се с новата риза, купи към нея една лека копринена вратовръзка, върза я на пеперуда, в средата й затъкна скромната малка златна игла, на главата си сложи хубавата мека шапка от заешки косъм, още веднъж се погледна в огледалото: „И така съм добре, все ми е едно, ако не им харесам, съжалявам!“

 

Спря пред един от най-хубавите дворци на Милано. Краката му просто потънаха във виненочервения кадифен килим, постлан по мраморната стълба нагоре, а очите му едва свикнаха с ослепителния разкош, когато влезе в грамадния салон, плаващ в светлината на полилеите: да, това са онези красиви, винаги усмихващи се жени и изискано облечени кавалери, които толкова пъти вече беше виждал в ложите на Скала, украсени с букети от карамфили, това е онзи далечен свят, за който никога не е жадувал. А какви съкровища бяха събрани тук: позлатени столове, ориенталски килими, по стените бледосини копринени тапети и чудни картини, а в средата на салона отворен голям, черен роял с блестящо бели клавиши, готов за свирене. Пучини се стъписа на прага, искаше да избяга, но към него вече избърза с протегнати ръце домакинът, Марко Сала, в обикновен сив костюм и с любезна усмивка го представи едновременно на всички: „Това е нашият мил млад маестро Джакомо Пучини.“ Внезапно у Пучини се появи онова налудничаво, странно чувство, че днес тук той е центърът, че тук той е най-знатният човек от всички, може би и най-богатият в изтърканите си кафяви дрехи и че множеството блестящи очи се обръщат към него с любопитство и надежда, защото очакват от него нещо ново, изключително, което само той може да им даде. Изведнъж изчезна цялото му пристрастие, смущението, нещо повече, за пръв път в живота си почувствува някаква, малка високомерна гордост. Усмихваше се, разговаряше, движеше се свободно като в къщи. Накъдето и да погледнеше, виждаше само приятели: освен петимата вчерашни гости на Аида присъствуваха Франко Фачо и милият стар Антонио Бацини, на тях се зарадва особено много, и завеяният му другар — либретист, на когото дължи тези проклети Вилиси, Фердинандо Фонтана, също в изтъркани, смачкани дрехи, а там в един от ъглите… наистина това е тя, сега най-после ще узнае името й.

— Коя е онази прекрасна, руса жена там? — попита той Марко Сала, домакина.

— Ако добре съм осведомен, тя ви е землянка, и тя е родена в Лука: Елвира Бонтури. Голяма обожателка на музиката. Чакайте, ей сега ще ви я представя.

За пръв път Пучини се смути — онзи Джакомо Пучини, който никога не се беше смущавал пред жена. Мълчаливо, с възторг гледаше тези сериозни, дълбоки очи, които спокойно издържаха погледа му. Жената също мълчеше, говореше само усмивката й.

— Нали ще седнете близо до мен, за да ви виждам, когато свиря — каза й тихо Пучини, преди да го отведе Марко Сала.

— Вижте, Пучини — обясняваше му домакинът, — онзи възрастен господин там, с грижливо подстриганата брада, е Джулио Рикорди, собственик на световноизвестното музикално издателство, който впрочем е и отличен музикант: интимен приятел на Верди. Да ви призная откровено, на първо място заради него устроих тази вечер. Рикорди е много любопитен да чуе вашата опера, той лично ми каза.

На пръв поглед този възрастен господин с умно лице се хареса на Пучини: от очите му се излъчваше спокойствие и доброжелателство.

Марко Сала плесна с ръце:

— Моля нашият приятел Фердинандо Фонтана с няколко думи да ни разкаже съдържанието на операта, за да можем по-лесно да следим музиката на маестро Джакомо Пучини.

Фердинандо Фонтана с удоволствие започна да разказва, докато се разпали съвсем. Разказваше по-подробно, отколкото трябваше. През това време Пучини потърси с поглед Елвира Бонтури, за да й напомни молбата си. Жената каза нещо на съседа си, стана от мястото си и седна в един фотьойл до рояла. Сега вече Пучини се чувствуваше съвсем като в къщи и спокоен, сякаш седеше в Аида сред приятелите си. Свиреше само за тази жена, забрави другите си слушатели, дори и Рикорди.

Той почувствува веднага, че се свърза с публиката, че напрегнато следят музиката му. Свиреше така, както беше свикнал, междувременно и пееше и с по някоя подхвърлена дума обясняваше действието, играта на сцената. Нито веднъж не го прекъснаха с ръкопляскане, дори след голямата ария за тенора не плеснаха нито едни длани. Колкото пъти вдигна очи от рояла, погледът му срещаше дълбокия, сияещ поглед на госпожа Бонтури. Прозвуча последният акорд: свърши. И сега не избухна самозабравено, бурно ръкопляскане, както горе на Олимп или долу в Аида. Хората тук бяха добре възпитани, дисциплинирани, можеха да се владеят, благоприлично потискаха въодушевлението си. Ръкопляскаха любезно, но внимаваха дланите им да не удрят прекалено силно.

Понкиели беше единственият, който не спази благоприличието. На всеослушание каза пред цялото събрано общество:

— Тази опера провалиха на конкурса хората на Сондзоньо! Невероятно!

Думите на Понкиели бяха последвани от подигравателен смях, по-скоро това издаде успеха, отколкото скъперническото ръкопляскане. Мнозина заобиколиха Пучини, с изискани думи го поздравиха дами в дантелени рокли и господа в смокинги. Но Вимеркати, когото познаваше едва от вчера, с вдъхновеното лице, развълнуван му каза:

— Музиката ви е чудна: сърцераздирателна!

Понкиели също дойде за миг при него.

— Аз си тръгвам вече, синко, уморен съм. Заминавам си в къщи, в Каприно Бергамаско.

— Благодаря ви, че…

Но Понкиели вече беше се отдалечил.

Камериери с къси копринени панталони и ръкавици поднесоха на грамадни сребърни табли закуски и високи чаши с шампанско на гостите. Пучини беше гладен и жаден, сериозно се зае с тях. Шампанското му се хареса, беше отлично, за пръв път в живота си пиеше такова питие. Когато най-после се освободи от кръга на поздравяващите го, напразно потърси с неспокойни очи непознатата си приятелка, Елвира Бонтури. Жената вече си беше отишла.

Сега симпатичният, брадат Джулио Рикорди се приближи до него с любезна усмивка:

— Поздравявам ви — каза, като му стисна ръката. — Бих се радвал, ако някога ме посетите в канцеларията.

Обърна се и той си отиде. За половин час се разотидоха всички тези добре възпитани хора, които винаги знаеха точно кое е благоприлично. Останаха само неколцина: Бойто, Паница, Вимеркати, Фонтана. Пучини тъкмо се канеше да се сбогува, когато Ариго Бойто му каза:

— Да минем в малкия кабинет, там по-удобно можем да поговорим.

Влязоха и петимата заедно с домакина, разположиха се в големите кожени фотьойли. Камериерите след тях донесоха шампанско за най-голямо удоволствие на Пучини.

— Ако е позволено да ви посъветвам — започна Бойто сериозно, — трябва малко да преработите операта, поне аз така чувствувам. Действието е дълго, трябва да го разделите на две действия. В края на първото може да се напише финал, а между двете действия интермецо.

— Точно така го почувствувах и аз — кимна Паница.

— Нашата опера само заради конкурса стана едноактна — каза Пучини. — При композирането често чувствувах, че не мога Да се побера в едно действие. Помислих и за интермецо, но трябваше да се откажа от него.

— Радвам се, че еднакво мислим — каза Ариго Бойто. После се обърна към Паница: — Вие нали ще представите операта в дал Верме? Може ли да разчита на това Пучини?

Паница се усмихна:

— По-скоро аз ще попитам Пучини: мога ли да разчитам на операта му? Може ли да я обявим?

Пучини не вярваше на ушите си, помисли, че сънува.

— Най-голямото щастие — заекна той и изпи една чаша шампанско.

— Е, какво ти казах?! — засмя се Фонтана.

— Има още един въпрос, и то много сериозен — предупреди ги Вимеркати, деловият човек. — Поема ли театърът преписването на партитурата за оркестър и изготвянето на различните извлечения?

— Не — поклати обраслата си с буйна черна коса глава Паница, — подобен ангажимент театърът не може да поеме, нямаме предвидени суми, а не е имало и такъв прецедент.

— Какво може да струва всичко това? — попита го Марко Сала.

— Четиристотин и петдесет лири — отговори му Паница.

Пучини уплашен погледна Паница.

— Фердинандо! — обърна се със строгото си лице Бойто към Фонтана. — Това е ваша работа. Вие сте енергичен, сръчен човек: съберете парите от приятелите на Пучини.

— Всички мои приятели са бедни дяволи — каза Пучини с тъжна усмивка.

— Възможно е да грешите — каза весело Вимеркати със загадъчна усмивка. — Моля, Фонтана, вземете хартия и молив. Да започнем събирането. Аз предлагам шестдесет лири.

— Аз петдесет — каза Ариго Бойто.

— Аз също петдесет — каза Марко Сала. — Но се погрижих предварително, помислих, че ще има нужда от пари, и сега при мене има повече. Брат ми даде двадесет лири, моят приятел Мелци обеща сто! А една прекрасна жена, която беше истински пленена от вашата музика, но която не иска да си каже името, остави петдесет лири при мен.

— Аз имам един прекрасен чичо, доктор Николао Черу — каза трогнато Пучини, — и него може да запишеш, Фердинандо, най-малко с петдесет лири. — И колко прави всичко?

— Триста и осемдесет — заяви Фонтана.

— Хубава сума! — засмя се Бойто.

— Това са вашите бедни приятели! — пошегува се Марко Сала.

— Благодаря…

Но те не го оставиха да благодари.

— По-скоро да се чукнем и да се прибираме в къщи — вдигна чашата Ариго Бойто. — Уморих се.

В къщи отново написа писмо. Този път не в Аржентина на Микеле, а в Лука на майка си:

… Театър дал Верме прие малката ми опера… Обединиха се такива хора като Ариго Бойто, Марко Сала и още мнозина, за да съберат разходите за преписването на нотите… Бих могъл повече да пиша на милата си добра майчица, но много съм зает, нямам време за нищо… Как си, бедна моя майчице? Все още ли не си добре?… — Радвай се заедно с мен. Целувам те.

Репетициите бяха чудно преживяване за Пучини. Оркестърът бе съвършен. Акиле Паница четеше всяка негова мисъл. Певците бяха великолепни, особено д’Андраде. Само в сценичната игра Пучини намираше понякога нещо да коригира. Странно, колко много се интересуваше музикантът Пучини от играта на артистите.

Не можеше да не се намеси. Постановчикът го спря с шеговит сарказъм:

— Един-единствен излишен, свадлив човек присъствува на репетициите в театъра: самият автор.

Сякаш се беше сбъднал сън, сякаш още като дете беше сънувал всичко това: и неговата опера играят в същия Театър дал Верме, където някога са представяли оперите на баща му, дядо му и прадядо му, и дирижира същият Паница, на когото още в Лука се възхищаваше, и пее същият д’Андраде, на когото толкова много беше вече ръкопляскал! И въпреки това Пучини не можеше истински да се радва, не беше щастлив: никой от онези, които обича истински, няма да бъде на премиерата на Вилиси: майка му беше тежко болна, сестрите се грижеха за нея, не можеха да дойдат. Дори Николао се отказа. Пиетро Маскани се мъчеше в провинцията. Анджелони беше болен… Понкиели също боледуваше… всички бяха болни! Той писа на Иджиния:

… Постоянно мисля за мама, непрекъснато я виждам пред себе си…

Когато всеки друг би ликувал, би бил щастлив Джакомо Пучини отново бе обзет от неизбежната болест, винаги отново връщащата се меланхолия. Макар че вярваше в успеха си!

Но успехът му надмина всяко очакване. На 31 май 1884 година на премиерата публиката горещо аплодира автора в кафявия костюм, Джакомо Пучини. Той не беше така сам, както смяташе: там бяха новите му приятели: Ариго Бойто, Елвира Бонтури, Джулио Рикорди и — все пак там беше и Пиетро Маскани с усмихнатото си, мило детско лице. Въпреки всичко дойде в Милано, преминал през всички трудности, за да присъствува на премиерата на Джакомо!

Успехът беше бурен — щастието накрая все пак се усмихна на Пучини.

— Искам да телеграфирам на мама — каза той развълнуван на Фердинандо Фонтана, който плуваше в радост също като него, — но в джоба си имам само четиридесет чентезими. Имаш ли у себе си пари?

— В сравнение с теб съм милионер — засмя се Фонтана, — има цяла една лира. Ето давам ти я!

Пучини се спусна към пощата и подаде телеграма;

Successo clamaroso — superate speranze — diciotto chiamate — ripetuto tre volte finale primo.

Бурен успех — надмина всичките ми надежди — осемнадесет пъти ме извикаха на сцената — три пъти повториха първия финал.

— Какво ви дължа? — попита Пучини.

— Една лира и четиридесет — каза пощенската чиновничка.

— Има господ! — въздъхна дълбоко Джакомо.

Такъв весел и щастлив още никога през живота си не се беше събуждал. Пучини искаше да изгълта минутите, така бясно бързаше: толкова беше любопитен да види вестниците, критиката. В девет часа си определиха среща с Фонтана пред Бифи, а преди това трябваше да прескочи и до заложната къща. Едва се обръсна и изми лицето си. Вгледан в огледалото, се попита с щастлива усмивка на дете: „Кажи, Джакомо, наистина ли ти стоиш тук? Ти и аз, ние двамата едно ли сме? Ти ли си оня Джакомо Пучини, на когото операта пожъна такъв голям успех?“

С тези думи той изтича към заложната къща, Галерията, Бифи. Фердинандо Фонтана седеше там пред кафенето, заровил се в море от вестници.

— Фантастично!… Чети!…

Пучини просто издърпваше вестниците от ръцете на приятеля си и поглъщаше думите. Цялата преса ликуваше, цялата преса се смееше на тъпотата; на фирмата Сондзоньо:

„… Господин Сондзоньо, големият рибар, изхвърли от мрежата си много трудно хванатата златна рибка…“, „… Журито отказало дори и доброжелателната, поощряващата похвала на тази опера, която безсъмнено е била най-добрата от участвуващите в конкурса опери“ — пишеше Грамола, авторитетният критик на в. Кориере дела Сера. В статията си на две колони, нашироко хвалеше „смелия“ млад автор, Джакомо Пучини:

— Без колебание мога да кажа, че цялата втора част на операта е истински бисер… Вилиси разкрива изключително богатата музикална фантазия на Пучини, родена да създава мелодии… Откровеността на музиката на младия маестро от Лука се прокрадва в сърцето на слушателя… Творбата му е толкова елегантна и завършена, че в нея въобще не се чувствува начинаещият, по-скоро схващаме, че е равностоен на Бизе или на Масне… Воденето на мелодията у Пучини е пленително, красиво… Особено много ми хареса свежото обаяние и оригиналността на любовния дует, финала на първото действие и интермецото. Интересно е да се наблюдава с каква сигурна ръка и по какъв индивидуален начин Пучини изгражда операта, без да отхвърля или отрича художествените ръководни принципи на старите велики майстори… Екстазът на публиката и нестихващото ръкопляскане живо доказват колко е необходим този нов художествен метод, с който Пучини на върха на своето вдъхновение излива в музика преизобилната си фантазия… Накратко казано: искрено вярваме, че Пучини може да е онзи композитор, когото толкова отдавна вече чака Италия.

Пучини вече пушеше десетата цигара. Не каза нито дума. Очите му бяха пълни със сълзи.

Но какво ли пише неговият откривател, Филипо Филипи в Перзеверанца? Жадно зачете:

Пучини е начело! Неговата опера Вилиси е чудесна! Публиката ръкопляска докрай на цялото представление, от първия до последния тон… Бедното жури! Може би дори не са погледнали произведението на Пучини, а са го захвърлили в ъгъла като някакъв парцал без стойност…

А какво пише приятелят му Марко Сала в „Италия“:

… По наше мнение операта на Пучини е ценен малък шедьовър от начало до край. На хоризонта изгрява ярка звезда, голяма слава, голям композитор…

Това писаха и други вестници: римските, торинските, ливорнските, неаполитанските, болонските, всички без изключение.

Дали знаеше Пучини каква дълбока благодарност дължи на журито на Театро илустрато?

В къщи го очакваше телеграма:

Поздравявам ви — Моля посетете ме колкото се може по-скоро — Джулио Рикорди.

Вярно, той съвсем беше забравил за Джулио Рикорди. А преди няколко месеца му беше обещал, че скоро ще го посети.

Сърцето му се разтуптя, когато секретарят го покани в стаята на „големия“ Рикорди. Но щом видя стария господин с кроткото лице, освободи се от смущението. Сега Джулио Рикорди му се видя още по-симпатичен от първия път. Мелодичният му глас беше естествен и непосредствен.

— Преди всичко ви поздравявам за извънредния успех — каза усмихнат Рикорди. — Такава единодушна, отлична преса още не съм срещал в живота си.

— Аз смятам за прекалени тези безброй похвали — отговори му Пучини с най-искрена скромност. — Тази къса опера е далеч от онова, което наистина бих желал да напиша.

Рикорди погледна младия музикант с интерес, с обич.

— Да, аз също очаквам много повече от вас — каза той просто. — Но може би ще ви интересува това писмо тук, тъкмо сега го получих, прочетете го. Надявам се, ще ви е полезно за по-нататъшната работа.

Пучини взе писмото, внимателно го прочете, макар че не знаеше кой го беше написал:

… Пучини следва модерни тенденции, което е повече от естествено, а във воденето на мелодията не се придържа нито към старите, нито към новите форми. Все пак на мен ми се струва, че в музиката му доминира симфоничният елемент. Това не е погрешно, но трябва да се подхожда внимателно. Операта си е опера, а симфонията — симфония. Не вярвам, че е хубаво, когато човек измисля някоя симфонична троха само за да разиграе с нея оркестъра.

Джузепе Верди

— Благодаря… ще изпълня всяка дума на Верди — каза със скромна усмивка Пучини. — И от сърце му благодаря, че толкова се грижи за мен…

Подхванаха делови разговор. Но Джулио Рикорди първо поиска съгласието на Пучини син му Тито Рикорди да вземе участие в разговорите. Този младеж с умно лице не беше симпатичен на Пучини: дръзкото, едва ли не упорито, бръснато лице, с изпъкнали скули, ] волева брада, студени, малко неподвижни очи — сякаш беше пълна противоположност на баща си. Макар че и този Тито Рикорди се отнесе много внимателно, любезно към Пучини, нещо повече, не спираше да хвали Вилиси. Въпреки това на Джакомо не се хареса: Джулио го привличаше, Тито го отблъскваше.

За кратко време се споразумяха — договорът беше предварително приготвен, само трябваше да го подпишат. Според него Рикорди получаваха правото за разпространението на Вилиси в страната и в чужбина и опция за разпространение и издаване на бъдещите произведения на Джакомо Пучини. При подписването на договора Рикорди трябваше да брои хиляда лири аванс на Пучини, освен това от първи юни да плаща по триста лири месечно. Този аванс ще бъде приспаднат от постъпилите някога авторски тантиеми.

— Добре ли е? — попита го Джулио Рикорди.

Пучини кимна с глава. Не можеше да говори.

— Бъдете така добър да го подпишете — каза Тито Рикорди. — Тези две разписки също…

Той позвъни. Нареди на секретаря да донесе парите от касата: една банкнота от хиляда лири (Пучини още не беше виждал такава банкнота!) и три банкноти по сто лири.

На Пучини му се виеше свят, когато слизаше по стълбата. Извади хилядарката, опипа я, огледа я, обърна я, после и се представи с детска шега: „Аз съм композиторът Джакомо Пучини, ваше величество пари!… Щастлив съм, че най-после се запознахме. Ще ми бъде приятно и друг път!“ На улицата непрекъснато хващаше джоба си, пипаше уплашен хилядарката, дали не е изчезнала.

Доста късно вечерта отиде в Аида, за да бъдат там всички постоянни гости. Дори не обърна внимание на ликуващото ръкопляскане, с което го посрещнаха. Отиде направо при тезгяха пред Николо Нети. Дебелата Тереза също изтича, когато чу шумните приветствия, като триеше мазните си ръце в престилката.

— Дайте тук тази дяволска сметка! — извика Пучини с бохемски хубаво настроение. Бръкна в джоба си, извади хилядарката и под носа на Николо я хвърли на тезгяха. — Плащам, Николо!… Плащам, Тереза!…

Въздействието беше огромно.

— Господи, създателю! — запремира Тереза.

— Не е ли фалшива тази банкнота? — изгърмя с подземния си бас Томази. — Внимавай, Николо, не се оставяй да те измами…

Но Нети беше вече разтворил голямата книга, смяташе, събираше, изваждаше, а после с трогателен глас каза, като протегна треперещата си ръка към хилядарката…

— Кръгло триста и седем лири…

Изминаха няколко минути, докато събере парите, които трябваше да му върне.

— Орвието на всички! — изкомандува Джакомо Пучини.

Някой влезе през вратата, спусна се право към него и силно го притисна до себе си. Помисли, че е Маскани. Беше Дзуели.

— Виждаш ли, Джакомо — каза му той с братска обич, — сега вече и аз съм щастлив!

На разсъмване Пучини се прибра в къщи, — като се държеше малко несигурно на крака. Беше изпълнен с радост, надежди и добро настроение. Една телеграма лежеше на масата му: беше подадена в Лука. Навярно го поздравяваха от къщи — това ще бъде най-милото поздравление! Жадно я разтвори. Изтръпна, като я прочете:

Ела веднага — мама е много зле. Отилия.

Замина с първия влак. На гарата в Лука не го посрещна никой. Тичайки, измина пътя до виа дел Поджо. Изкачи стълбата на пръсти, тихо се вмъкна в къщи и едва посмя да натисне бравата на вратата в стаята на майка си. Там лежеше майка му с хубавото си бяло лице, със затворени очи, спокойно, чуваше се само затрудненото й, прекъслечно дишане. Сестрите му стояха около кревата й. Иджиния беше също там в дрехи на монахиня.

Безшумно Джакомо се отпусна върху ръцете на майка си. Едва чу какво каза, Албина по-скоро издъха думите, отколкото да ги произнесе:

— Джакомо, сине мой… толкова съм щастлива… направи ме неизмеримо щастлива…

Въздъхна, потрепери и се отпусна.

Иджиния се молеше гласно.

Джакомо лежеше върху ръцете на мъртвата си майка и горчиво плачеше. „Колко силни са сестрите ми, помисли си, и колко слаб съм аз!“

Една нежна малка ръка го повдигна, една нежна малка уста го целуна, приличаше на ръката на майка му, приличаше на устата на майка му: беше Иджиния.

— Ела, Джакомо…

Джакомо се хвърли в прегръдките й и задушавайки се от сълзи, каза:

— Каквото и да ми донесе животът, каквато и слава, какъвто и успех, без нея не мога да бъда истински щастлив, истински доволен никога…