Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (17)

3

Моето триумфално лято — така Джакомо Пучини нарече лятото на 1896 година. Чувствуваше, че никога в живота му вече няма да има такова лято. Беше на тридесет и седем години. „Животът на всеки стига веднъж кулминационната си точка, разсъждаваше той, сега моят живот е на своя връх.“ Труден, мъчителен беше пътят нагоре, но тъжен ще бъде надолу. Тук би трябвало да спре, на тази точка, тук би трябвало да остане завинаги. Сега наистина имаше всичко: семейно щастие, мир, радост. Любовта на Елвира, нейната разумност и ред, обичта и веселостта на децата — Фоска е вече на седемнадесет години (а каква е прекрасна, истинска тосканска красавица, изцяло прилича на майка си!), Тонио е на десет, — възхищението на приятелите, двама прекрасни сътрудници, най-авторитетното издателство, най-милите сестри, слава и пари, неизмеримо много пари, автомобил, моторница, лов, риболов, карти, това вълшебно Торе дел Лаго и Лука, и Виареджо — нищо, абсолютно нищо не му липсваше в живота, всичко се осъществи.

Само едно-единствено негово желание не беше се още изпълнило: да опознае света — целия свят. Беше започнал да пътува като любопитно дете, посети Будапеща и Виена и откри два малки баварски града, Инголщад и Фулда, но какво е това в сравнение с целия свят, а светът е толкова прекрасен, толкова вълнуващ и толкова интересен.

През това лято за пръв път посети Байройт, Ванфрида на Рихард Вагнер и присъствува на тържествата във Фестшпилхаус. От Летящия холандец до Парсифал, най-смирената душа и най-голямо очарование. Все още продължаваше да смята „Парсифал“ за най-потресаващата опера. Беше гост на Козима Вагнер, прекрасната дъщеря на великия Лист, вдовицата на Вагнер, „господарката на Байройт“, запозна се с децата на Вагнер, Зигфрид и Ева (Зиглинде) и с унгареца Янош Рихтер, най-добрия Вагнеров диригент, гениалния организатор на Вагнеровите тържества — и се гордееше, да, гордееше се, че навсякъде го приемаха като някакъв малък крал, като един от почетните гости на Байройт.

Елвира много рядко пътуваше с него, оплакваше се от астмата си, а трябваше да се грижи и за децата — това трябваше да разбере Джакомо. Той го разбра и пътуваше сам, без Елвира. Тя не съжаляваше, че остава сама: „Поне ще мога да изчистя, да боядисам къщата на спокойствие.“ Не можеше да понася тези постоянни посещения на гости.

„Аз съм олицетворение на верността, но обичам разнообразието, новите преживявания, разсъждаваше Пучини, верен съм на Лука, на Торе дел Лаго — Торе дел Лаго е моят Ванфрид, — понякога посещавам и други градове, но винаги се връщам в него, изпълнен с носталгия, с непроменена любов. Така е с всичко: приятелите, сестрите, Елвира, която е съвършена съпруга, винаги се връщам при тях, нищо не може да ме откъсне. Вярност, вярност и благодарност, но не робство, не еснафско ограничение, не жертвуване на целия живот!“

Пучини изживя голяма радост: посети го Сор Джули, макар и само за един ден. Беше очарован от Торе дел Лаго.

Сутринта не стана нито дума за опера, за театър, за работа, за планове. Но след обяда, при кафето, все пак разговорът се пренесе на тази тема.

— Бохеми пожъна голям успех в Бреша, а също и в Неапол. Всеки ден по един-два нови града я договорират — каза Рикорди.

— А чужбина не проявява ли интерес?

— Как да не проявява! Манон Леско вече завладя цяла Германия. Сега, разбира се, отвсякъде искат и Бохеми. Но не само Германия се интересува от нея, а и Будапеща, Виена, Москва, Прага, Париж…

— Париж ли? Крепостта на Масне? Където представиха и Бохеми на Леонкавало?

— Вчера получих писмо от Андре Месаже, директора на Опера Комик.

— Месаже откъде знае за Бохеми?

— Изпратих му една партитура и приложих към нея критиките от Палермо и Неапол.

— Как бих искал да се запозная с Париж! — въздъхна Пучини.

— Ще отидеш за премиерите си — засмя се Рикорди.

— Моля, не насърчавайте Джакомо. И без това непрекъснато пътува! — прекъсна го Елвира.

— Не съм казал още най-интересното: и Америка вече те откри. Два града се интересуват от Бохеми и Манон Леско: Ню Йорк и Буенос Айрес.

— Невероятно!…

— Може да отидеш в Аржентина на лов за щрауси — засмя се Елвира.

— И ще отида! Ще ти донеса пера от щраус за шапката ти.

— Но в Ню Йорк и аз ще дойда с тебе. Ню Йорк искам да видя.

— Е, най-после да ме придружиш и ти някъде!

— Знаете ли, Рикорди — каза Елвира, — Джакомо е едно голямо дете.

— Зная, госпожо — отговори й Сор Джули. — Тъкмо това е интересното в него.

— А какво стана с операта на Леонкавало?

— Вече едва ли я представят някъде.

Пучини искаше да знае всичко.

— А какво пишат миланските критици? — попита той. — Онези, които ме каляха: берсециовци, бертаевци? Как ще се извинят?

Рикорди се засмя.

— Не се тревожи за тях, не са срамежливи момичета. Кожата им е дебела. Пишат, че представлението в Торино било много лошо: това ги подвело.

— Не е вярно!… Това е лъжа!… Представлението в Торино беше добро, а Артуро Тосканини е най-прекрасният диригент, когото съм срещал в живота си. Не разрешавам да го хулят!

Джулио Рикорди изпитва голяма мъка: Джакомо Пучини не обича сина му, Тито Рикорди, когото подигравателно нарече „Савойски херцог“. Той знае и чувствува това. Може би Джулио Рикорди малко греши: Пучини толкова високо го ценеше, че в сравнение с него синът му изглеждаше малък. Джулио е приятел и артист, а Тито делови човек, прекрасен делови човек — така го вижда Пучини. Да, да, възможно е, но тогава защо Пучини обича толкова младия директор на фирмата Рикорди, Карло Клаузети.

— Джакомо, бих желал — каза му Сор Джули любезно, дипломатично, — да се сближите малко с моя син. Той е голям твой почитател, повярвай ми, и знае добре какво съкровище се крие в теб. Виж, аз скоро ще се оттегля от работата, остарях, уморих се, а и не съм бил никога истински издател, истински делови човек, постепенно ще предам всичко в ръцете на Тито, той е много по-ловък и по-енергичен от мен, познава отлично професията.

— Зная.

— Той разпространи в чужбина Манон Леско и Бохеми, той, а не аз. Има широки връзки, много обича да пътува и добре говори чужди езици. Много способен, акуратен, енергичен издател. Поговори с него, запознавай го с плановете си заради мене. Не е доволен, че винаги преговаряш само с мене, а него дори не забелязваш.

— Трудно е да се забележи някой до теб — засмя се Пучини. — Но всичко ще бъде така, както желаеш. Впрочем и аз ценя Тито и съм — му благодарен за грижите, които полага за мен.

Те се разходиха край брега на езерото, после седнаха на една скамейка.

— Мислил ли си за следващата си опера? — попита го Рикорди.

— Вече зная и името й — засмя се щастлив Пучини. — Ще напиша опера по „Тоска“ на Сарду.

Лицето на Рикорди помръкна.

— Трудно ще направиш това — каза той без настроение. — Викториен Сарду вече е продал „Тоска“, и то на Франкети, на някогашния ученик на баща ти, който вече работи върху нея. Луиджи Илика пише либрето.

— Илика ли?!… Мошеник такъв! Ще му откъсна главата!

— Потърси си друг сюжет.

— Не! — отговори му решително Пучини с упоритостта на разглезено дете. — Искам Тоска. Или Тоска, или нищо! В нея видях Сара Бернар, беше незабравима!… Вече обмислих развитието на цялата опера. Ще бъде по-вълнуваща от драмата на Сарду.

— Разбери, Джакомо, невъзможно е — опита се да го разубеди Рикорди. — Знаеш ли кой искаше да пише музика за Тоска? Верди! Драмата беше завладяла и него, посети Сарду, който му е приятел, но Сарду не можа да направи нищо: Франкети държеше на правата си. Верди бе принуден да се откаже от Тоска.

— Но аз няма да се откажа от нея! — извика страстно Пучини и силно удари с крак по земята.

Скочи, заразхожда се нагоре-надолу, спря пред Рикорди.

— Говори с Франкети и му кажи, че тази ужасна Тоска не е за него. Че ще го доведе до истински провал. Убеди го да се откаже. Предложи му нещо друго.

Рикорди тъжно поклати глава.

— Не, не… това не мога да направя. Дори не и заради Верди. Но може би Илика, Франкети го слуша, а и либретото е негово. Сарду също го познава добре, посетил го е в Париж заедно с Франкети.

— Чудесно! — ликуваше Пучини. — Поне ще бъде наказан негодникът, заради неверността си. Ще дойда с теб в Милано, за да говоря с Илика.

— Какво чувам, мошенико? Тайно си ми изневерил? Зад гърба ми пишеш либрето за Франкети?

Илика виновно запримига.

— Знаеш, Тоска винаги ме вълнуваше — заекна той смутено. — Тъкмо бях свободен… Ти също не поиска от мен никаква работа. — Така че помислих…

— Тоска и мен ме вълнува. И още как ме вълнува!… Покажи какво си написал.

Пучини внимателно прерови либретото на Илика.

— С това може да си напалиш печката, Луиджи! — каза му със смях. — Пет пари не струва.

Илика се ядоса.

— Франкети го харесва. Това е важното — измърмори ядосан той.

— Но на мен не ми харесва — подчерта строго Пучини. — Защото аз ще пиша музиката на Тоска, а не Франкети, ако искаш да знаеш.

— Ти ли?

— Аз. Защо ме гледаш така глупаво? Да. Тоска ще бъде моя. И то ти ще ми я напишеш.

— Аз ли?!… Как?

— Веднага ще говориш с Франкети. Ще говориш против Тоска, ще му обясниш каква ужасна драма е и няма да го оставиш, докато не се откаже от нея. После великодушно ще заминеш за Париж, за да се опиташ да уредиш работата със Сарду и да унищожиш договора с него. Ще го направиш ли?

Илика мълчаливо гледаше Пучини, но очите му се смееха. Пучини го сграбчи с двете си ръце за раменете и силно го разтърси:

— Отговори! Ще го направиш ли?

— Дявол си… Ще го направя. Ще се опитам.

След една седмица Пучини получи телеграма от Илика.

Тоска е твоя. Франкети се отказа. Сарду се радва.

— Вече скицирах цялата драма, както я виждам — обясняваше Пучини на Джакоза и Илика. — Не следвах във всичко Сарду, направих по-логично действието и избягвах скучните места. Засилих вълнението, напрежението. Да си призная, малко ме смущава, че Сарду работи с измислени имена: Скарпиа, Каварадоси, Анджелоти… Не са исторически имена, измислил ги е. Аз обичам действителността, но какво да правя? Всички тези имена са вече преминали в общественото съзнание, не мога да ги променя. — Обърна се към Джакоза: — Задачата е съвсем различна от Бохеми. Настроението на тази драма не е романтично, лирично, а страстно, мъчително и мрачно. Тук няма да работим само с любезни, добри хора, а със зверове, каквито са Скарпиа и Сполета. И нашите герои не са добродушни, нежни като Рудолф и Мими, а решителни, смели. Образът на Скарпиа е сложен, той не е само лош и жесток, а и развратен, светски човек. Колкото е омразен, толкова е и интересен, високомерен, с една дума…

В захлас слушаха Пучини, който през това време запали нова цигара.

— Значи, трябва да преминем към друг стил… преди всичко ти, Джакоза, трябва да пишеш други стихове. Не лирични, нежни, а изпълнени с драматизъм, силни, страстни. Разбираш ли? С Бохеми искахме да предизвикаме сълзи, искахме да трогнем публиката, с Тоска ще разгневим, ще събудим чувството за справедливост у хората, ще ги накараме да настръхнат. Бяхме добри, сега ще бъдем жестоки.

Следобед Джакоза и Илика заедно прегледаха подробната схема на Пучини.

— Колко голям драматург е Джакомо — мърмореше Илика. — Би могъл да си изкарва хляба и на драматичните сцени.

След вечеря започнаха да работят.

— За щастие — смееше се Джакоза — тук действията са три, а не четири!

— Знаеш ли как те нарича гальовно цялото село? — Илика закачи Пучини. — Ти си Maestro Cuccumeggiante, поетът на „дамичките!“

Пучини се засмя:

— Наистина съм такъв.

Илика каза истината. Момците и момичетата от селото така наричаха Джакомо Пучини, когото много обичаха. И тъкмо защото го обичаха, му дадоха това шеговито име, а не за да го подиграят.

Само Елвира се ядоса малко на този странен epitheton ornans и с упрек попита Джакомо:

— Кога ще пишеш най-после и за една почтена жена?

Приятно беше да седнат отново заедно тримата.

— Да работим! — подканваше ги Пучини.

Но още при първата сцена спряха.

— Дяволите да го вземат! — ядосваше се Пучини. — Не познавам литургията, църковните обреди. Трябва да замина за Рим, при моя приятел свещеник, при Дон Пиетро Паникели, за да науча от него каква е била тържествената литургия през 1799 година.

— Важно ли е това? — попита го Илика.

— И още как! Трябва да се следва винаги действителността, не бива да се лъже заради удобство.

Колкото Пучини беше бохем в живота, толкова беше педант в работата си.

Още на другия ден телеграфира на Дон Паникели и щом получи отговор, тръгна за Рим. Така че трябваше да прекъснат общата работа.

В Рим Пучини научи всичко, което искаше да знае.

Дребният, с мефистофелско лице, любезен, слаб доминиканец Дон Пиетро Паникели, когото Пучини наричаше с гальовните имена Претино, и Дон Пие, денонощно му беше на разположение. Пучини му зададе хиляди въпроси: за обредите, за процесиите, за църковните песни, за поведението и облеклото на богомолците, за клисарите, за министраните, за движенията на свещеника, изпълняващ службата в олтара, за молитвите му, за облеклото му по време на литургията — искаше да знае всичко и Дон Паникели отговори точно на всичките му въпроси. Но за по-сигурно Пучини покани при себе си и стария маестро Мелуци, известния в цялата страна църковен музикант, за да му посвири старите църковни песни на тържествените процесии, нещо повече, в проучвателната работа включи и библиотекаря на „Rugantino“ Джиджи Дзанацо, и братята Вандини. Пучини направи и исторически проучвания, искаше да знае целия исторически фон и най-малките подробности на походите на Наполеон в Италия и на битката при Маренго. Изкачи Сена Кастел Анджело и добре огледа всичко, за да го запечата в паметта си, обиколи Капитолия, прекара дълги часове в древния храм Сант Андреа ала Вале, за да поправи всичко онова, което Сарду беше сбъркал. Копира и униформата на папската швейцарска гвардия. Пучини беше олицетворение на добросъвестност.

— На този свят съвестта на артиста е най-голяма — каза със саркастична усмивка на учените си приятели.

На път за в къщи Пучини се отби в Лука, за да посети сестрите си. Случайността го срещна на улицата с най-любимия му приятел от детските години, Еудженио Ричи, Тао, селянчето с кръглата глава. Зарадваха се един на друг и се прегърнаха. Тао почти не се беше променил, макар че беше вече навършил четиридесетте, главата му пак си беше обла, очите му блестяха също така шеговито и на лицето му се четеше честност, както в детските години.

— Тао, спомняш ли си колко много се биехме? — попита го усмихнат Пучини.

— Джакомо — каза му Тао, — ела в моето малко селско летовище, във вила Манси, не е далеч оттук, в Монсакрати, там може да работиш, няма да те смущава никой. А имам и пиано…

— Пиано ли имаш? Ти?

Смутен, Тао почеса голямата си обла глава.

— Ами че, помислих си, може би някога ще дойдеш да ме видиш, макар че стана толкова прочут… а ти не можеш да живееш без пиано, затова купих пианото.

Сърдечен, трогателен човек беше Тао.

— Има мляко, масло, сирене, яйца колкото искаш, а имам и чудесно вино, и суров тютюн за лула…

— Играеш ли на карти?

— Дяволите да го вземат, как да не играя!

И, разбира се, Пучини отиде при Тао, как да не отиде, не можеше да му откаже. Дори заведе със себе си един от някогашните им общи приятели, с когото също случайно се срещнаха в Лука: Луиджи Пиери, директор на пощата в Милано. И Луиджи Пиери обожаваше Пучини още от дете, готов беше да се хвърли в огъня заради него. Беше весел, умен мъж и играеше великолепно на карти.

Вила Манси беше приятна, виното и тютюнът отлични, а каква битка на карти се води, придружена с весел смях. За една партия брискола Пучини беше готов да отиде на края на света.

Но през нощите работеше, работеше като някой апостол. Този път с лула в устата. Не до пианото — едва удари няколко тона, но до бюрото. Сцена по сцена, най-грижливо, най-подробно разработи цялото първо действие. Лека ще бъде работата на Илика. Може да се каже, че липсваха само стиховете, Джакоза ще трябва да съчини само тях, макар че Пучини написа и няколко стиха. Винаги е обичал поезията и имаше сериозни успехи като поет. Обичаше Верлен, Бодлер, Маларме, Рембо, Метерлинк и Д’Анунцио. Увличаше се от импресионизма. Стиховете му бяха меланхолични и малко мъгляви.

Преживя безгрижни, весели дни. Един месец в Рим и един месец при Тао, но това време наистина не беше загубено. Вярно е, че жадуваше да се прибере в къщи, теглеше го Торе дел Лаго. Елвира, двете деца, лова, Клубът на бохемите и двамата мили, налудничави сътрудници: Илика и Джакоза. Хубаво ще бъде отново да поспорят малко!

Сега работата вървеше по-гладко, по-малко се караха, отколкото по време на „Бохеми“. Напразно, вече бяха свикнали един с друг: продължителната, обща борба създаде разбирателство помежду им. А и един огромен общ успех беше зад гърба им, това ги сплоти повече от всичко. Разбира се, доста пъти се караха и сега, особено Пучини и Илика, които не можеха да се владеят, крещейки, се разделяха, работата спираше за няколко седмици, но и тримата знаеха, че след няколко седмици отново ще се съберат с усмихнати лица и ще продължат да пишат либретото оттам, където бяха прекъснали. Може би беше и полезно от време на време малко да проветрят и да охладят главите си.

При Тоска Пучини промени реда на работата. Не изчака либретото да бъде изцяло завършено, а веднага сядаше и композираше по някоя сцена, за да не губи време. Когато неверните му приятели отново се връщаха успокоени при него, той вече им изсвирваше музиката към готовия текст.

Тази музика наистина беше съвсем различна от музиката на Бохеми: по-силна, по-внушителна. Само че не беше толкова сантиментална и трогателна. Но може би в нея пламтеше по-горещо страстта на Пучини, която еднакво сгряваше всяко негово произведение. Пучини винаги търсеше нови пътища, нови разрешения, нови, още по-дръзки оркестрови въздействия, никога не се движеше по утъпкани пътища, не искаше евтино да повтори успехите си. Новото винаги го привличаше. Внимаваше само за едно с най-голяма загриженост: да остане естествен. Изкуството е самата простота, подчертаваше непрекъснато. (И той изповядваше същата мисъл като Мопасан.) Никой не трябва да пише модерна музика само за да бъде модерна. Артистът трябва да говори на общоразбираем език, разбираем за всички, за всеки човек по света, но с най-чисти художествени средства. Точно това е трудното, точно това малцина знаят. „Аз пиша за всички, за всички народи, за всички раси, еднакво за бели, черни и жълти…“

От всичките опери на Пучини Тоска е най-театралната, най-сценичната. Познаването на сцената, усетът към драматичност, художествен синтез се проявяват до съвършенство в това му произведение. А колко горчиви спорове трябваше да води със собствените си сътрудници драматурзи, с Илика и Джакоза, дори и с Викториен Сарду, когото наричаше стария маг.

— На какви баритони разчиташ? — безпокоеше се Джакоза, когато му изсвири финала на първото действие на Тоска. — Публиката няма да чуе дори гласа на бедния Скарпия, оркестърът и хорът ще го заглушат.

— Това именно ще бъде успехът, ще видиш!

А Илика два пъти зачерта думите на Тоска, когато пред нея лежеше мъртвия Скарпия: От този трепереше целият Рим! Но Пучини и трети път вписа в либретото измисления от него израз, знаеше, чувствуваше, че ще окаже ефект, че е добър, виждаше пред себе си сцената.

— Точно преди спускането на завесата прекъсваш музиката си с тези прозаични думи, ще намалиш крайния ефект! — ядосваше се Илика.

— Не, с тях засилвам ефекта! — успокои го Пучини.

За двете действия се споразумяха най-после, но за окончателния текст на третото действие не можаха да постигнат съгласие. Джакоза написа за Каварадоси един така наречен „латински химн“, който той изпява непосредствено преди екзекутирането, като последна песен в живота си. Химнът наистина беше великолепен: славеше величието на изкуството. Пучини дори го композира. Но чувствуваше, че други думи трябва да вложи в устата на готвещия се за смърт художник, много по-човешки, по-естествени, по-прости. Пучини имаше и други неразрешени проблеми в последното действие, смятано от него за решително. Какво ще стане с Тоска след смъртта на любимия й? Да избяга ли от крепостта Сан Анджело, или да полудее от мъка? Не можеше да реши Илика, разбира се, всеки момент намираше някакво ново разрешение, но Пучини поклащаше глава: „И това не е истинско, друго трябва тук, чувствувам го“.

В обсъждането включиха и Сор Джули. Но на Рикорди, който беше очарован от първите две действия, никак не се хареса третото действие.

— Избързали сте — каза им той. — Захвърлете го и напишете ново.

— Не, не — протестира Пучини. — Действието е хубаво. Само трябва да се намери завършек и вместо химна да се измисли нещо друго.

— Химнът е най-хубавото! — казаха едновременно Рикорди и Джакоза.

Джулио Рикорди не хареса и това, че Пучини е вмъкнал в Тоска една част от Едгар. Но Пучини остана непреклонен.

— Тук й е мястото, чувствувам го!

Тъкмо бяха прекъснали работата, когато от Париж пристигна телеграма от Сарду: Бих се радвал, ако ме почетете с посещението си.

— Ще видя Париж! — ликуваше Пучини и вече прибираше багажа си.

Париж малко изплаши Пучини с главозамайващото си движение, с шума и с ослепителното си осветление. Уплаши го и го потискаше. Не знаеше нито дума френски — нито френски, нито английски, нито немски, нито един чужд език. Чувствуваше се като загубено дете.

Така се роди онова тъжно писмо, което писа на приятеля си Алфредо Казели, дрогериста в Лука.

Париж, вторник, май 1898

Скъпи Алфредо,

Париж ми дойде до гуша! Мечтая за зелени гори, за хубави широки панталони, в които да люлея удобно корема си, за прохладния вятър, духащ откъм морето, та с пълни гърди да вдишвам благословения солен въздух!

Мразя паважа на улиците!

Мразя дворците!

Мразя големите градове!

Мразя стиловете!

Обожавам очарователния стил на тополите и боровете, свода от проточените сенки на гъсти дървета, там бих желал да издигна храма си, къщата си, работния си кабинет, като келтски свещеник. Обичам да се изтягам върху свежата зеленина на някоя горичка. Обичам косовете, чучулигите, кълвачите. Мразя впрегатните коне, котките, подскачащите по покривите на къщите врабчета и луксозните кучета. Мразя параходите, цилиндрите и фраковете.

На края на месеца тук ще представят „Бохеми“. Надявам се, че и ти ще бъдеш тук.

Прегръщам те от сърце.

Полека-лека все пак се сприятели с Париж. Особено Когато се запозна с Марсел Прево, прочутия романист, знаменития автор на Писмата на Франсоаз, който беше много любезен, много внимателен и говореше перфектно италиански. Марсел Прево му показа целия Париж, двете опери, булевардите, Лувъра, улица дьо Ла Пе, площад дьо ла Конкорд, Монмартр и Латинския квартал: Кафене Момюс и Бариерата д’Анфер, където се разиграва драмата Бохеми. Заведе Пучини и на театър, за да види още веднъж Сара Бернар в Тоска. Дори го представи на великата трагичка, която го прие „благосклонно“. Грижещият се за всичко Марсел Прево запозна младия си италиански приятел и с прочутите парижки кръчми на чревоугодниците: любимата гостилница на Анатол Франс, Лаперуз, и със знатната, страшно скъпа Фоайо, която беше в същата сграда срещу Люксембургската градина, където някога бе живял Оноре дьо Балзак. После с кола отидоха в Марли, в дома на стария маг. Грамадно знаме се развяваше над вилата на Сарду в чест на триумфа на Тоска, която отново беше поставена на сцената.

Сарду беше интересен, привлекателен стар човек. Приличаше по-скоро на стар комедиант с дългото си слабо, малко набръчкано лице и присмехулна усмивка, с неизменното кадифено сако, с кафява малка шапка на главата. Всяка негова дума беше духовита. Той също знаеше италиански.

Вилата му беше прекрасна и колко много книги имаше!

— Знаете ли — каза Сарду с постоянната си иронична усмивка, — тези купища книги са ми нужни, защото от тях плагиатствувам^[1], както казват моите врагове, провалилите се автори — колеги.

Много се говореше за този близо седемдесетгодишен стар маг в Париж: че е занаятчия, ловец на ефекти, рутииер, сценичен техник, че не е истински поет, липсва му душевна аналитичност и не вижда нещата в дълбочината им, а преследва само успеха — във всичко това имаше някаква истина, но кой написа тогава онези петдесет пиеси, комедии, фарсове, драми, стихотворни драми, трагедии, „grand guigno“, които завладяха цял свят, кой написа „Нервните“, „Фамилията Беноатон“, „Старите ергени“, „Раб ага“, „Федора“, „Теодора“, кой друг ако не този вечно млад Викториен Сарду, който беше по-млад от всички тридесетгодишни.

— Никога не прощават на човека успеха, славата и парите онези, за които гроздето ще остане завинаги кисело, които безнадеждно въздишат по успеха — каза Сарду на Пучини. — Казват с увиснал нос, че не гонели успехи. Не е вярно, лъжат. Всеки артист желае успеха, думите му да стигнат до колкото се може повече хора: и Шекспир го е искал, и Молиер, и Бетховен. Само от бездарните да те пази господ! Зад всеки талантлив човек стоят сто бездарни с кама в ръката, за да могат в подходящ момент да го прободат: и вие ще изпитате това, скъпи Пучини.

— Вече се опитаха и с мен — каза Пучини. — Ужасни бяха критиките за Бохеми. Сравниха ме със земята.

— Искате ли положителна критика? — подиграваше се Сарду: — Изпратете на господа критиците преди премиерата си по една златна табакера. Резултатът ще бъде сигурен, гарантирам ви.

Старият господин беше изпълнен с истинска галска духовитост, песимизъм, хапливост, апатия и цинизъм.

Поднесоха им прекрасна вечеря, с още по-прекрасни вина. Бяха само тримата: Прево, Сарду и Пучини.

— Донесох ви готовото либрето — каза Пучини. — По-точно, само две действия от него са напълно готови, в третото имам още проблеми, не виждам ясно завършека. Бих искал да чуя вашето мнение, маестро.

Пучини седна до пианото, хвърли вратовръзката, разкопча ризата си, което се хареса много на стария маг.

— Ще чета само текста, но отделни пасажи ще свиря и ще пея, за да ви накарам да почувствувате с музиката целия ефект. Моля, дайте ми тук цигари, вино и кафе.

— Monsieur Sans-Gene^[2] — засмя се Сарду.

Сарду и Прево бяха смаяни. Непрекъснато се поглеждаха.

— Продължавайте! Продължавайте! Хайде! — Сарду подканяше Пучини след първото действие. — Развълнувахте ме.

След второто действие той каза, поклащайки красивата си артистична глава:

— Какъв музикант сте, Пучини, това други ще го преценят, но ви уверявам, че сте по-добър драматург от мен!

— Безкрайно вълнуващо! — каза Марсел Прево. — Кажете, маестро, къде усвоихте тези сценични знания?

— Но сега идва трудното: третото действие — заяви скромно Пучини. — Тук трябва да намеря някакво разрешение, за да бъде ефектен краят.

Изсвири и третото действие, като обясни къде чувствува слабостта на финала.

— Какво да стане с Тоска? Да полудее ли? Да избяга ли?…

— Първо да прободе Сполета, после да изчезне — каза Сарду.

— Но как и къде? — попита го Пучини.

— Не е важно. Това оставете на фантазията на публиката.

— Не, така не може — възрази Пучини убедено, — в пиесата не бива да има неизяснени въпроси. Публиката иска да знае всичко. И Тоска не може да убие Сполета. Дори и това, че убива Скарпиа, е много.

— Мисля, че Пучини има право — каза Марсел Прево.

Настъпи дълбоко мълчание.

— Готово! — скочи от мястото си развълнуван старият маг. — Тоска се хвърля в Тибър от покрива на Кастело Анджело.

— Какво прави Тоска?! — попита изненадан Пучини.

— Хвърля се в Тибър. Това ще бъде ефектно!

Пучини се усмихна иронично.

— Бедната, не може да направи това — каза той. — Просто защото не е световен шампион на дълго скачане. Тибър тече най-малко на двадесет метра от Кастело Анджело. А да не говорим за това, че покривът на Кастело Анджело, откъдето Тоска би могла да се хвърли, се намира на противната страна на Тибър.

— Важно ли е това?! — засегна се Сарду. — Театралният автор има суверенното право да променя действителността според своята фантазия. Затова театърът е игра.

— Театърът не е игра — промърмори Пучини.

— Тогава остави Тибър да тече между Кастело Анджело и Ватикана, и всичко е наред.

— Невъзможно! Ще ми се присмеят в къщи, в Рим.

— Ах, моля, не бъдете толкова придирчив! — махна с ръка Сарду.

Насмалко щяха да се хванат за косите. Но кроткият Марсел Прево се намеси навреме:

— Според мен основната идея на Сарду е отлична — каза той тихо. — Тоска да се самоубие след екзекутирането на Каварадоси, това е единственото естествено разрешение, да се хвърли от покрива в бездната, все едно къде.

— Великолепно! — ликуваше Пучини и с любезно, щастливо лице се обърна към Сарду: — Благодаря ви: спасихте живота ми! Все пак вие сте маестрото, вие разбирате от сцена, вие, а не аз!

Разделиха се като приятели. Пучини се хареса много на Сарду: не знаеше, че е толкова талантлив.

В Париж Пучини се запозна с много интересни хора. Преди всичко с трима музиканти, които подготвяха поставянето на Бохеми в Опера Комик, организирано на 28 май: с директора Алберт Каре и двамата диригенти, Андре Месаже с големите мустаци и италианеца Луиджини. Пучини се учуди извънредно много, когато узна, че и Каре, и Месаже са автори на фарсове и водевили и че пишат двусмислени, закачливи произведения за Фоли Бержер и че двамата стоят начело на операта. Това е Франция, това е Париж — един италианец никога няма да го разбере. Пучини не разбира и друго: онази безкрайна бавност, онова удобство и спокойствие, с което се правят репетициите. Цели седмици си играят с някой нов декор. А когато се разболее някой от певците, отлагат цялата репетиция. Колко по-друго е темпото в родината, колко по-силно е вълнението, по-голямо въодушевлението. Муньоне или Тосканини за три-четири седмици чудесно ще подготвят която и да било опера в света: дори и Парсифал или Фалстаф. Все пак щастие е, че италианецът Луиджини ще дирижира Бохеми. (Накрая Луиджини се разболя и дирижира Месаже за голямо огорчение на Пучини!) Пучини пише на Джулио Рикорди… Как да влея малко италианско въодушевление, малко италиански виталитет у тези сънливи и пасивни чиновници!…

На Пучини му харесват в Опера Комик главно две неща: недостижимите, съвършени декори, костюмите, дрехите, и мадмоазел Маргарита Гиродон, която трогателно играе Мими. Те двамата се разбират много добре: Пучини и госпожица Гиродон. Париж вече не е толкова скучен.

Но въпреки това Пучини не щадеше и артистката. Веднъж, когато изпя един „вмъкнат“ трилер в една от ариите си, Пучини веднага извика към сцената:

— Госпожице, ще ви кажа същото, което Верди е казал на световноизвестния Батистини: аз пиша музиката, вие само пеете онова, което аз съм написал!

Чрез Викториен Сарду и Марсел Прево Пучини се запозна с много френски писатели, между които с великия Алфонс Доде, приятеля на Бизе. Той беше най-симпатичният от всички: тих, затворен в себе си, обикновен, тъжен човек, личеше, че е поет, а личеше и това, че живее в провинцията „в неговата малка мелница“^[3], от него просто се излъчваше ароматът на пресните пшенични зърна и се чувствуваше човечността, добротата. („От неговите произведения би трябвало да си избера сюжет за опера“, помисли си Пучини.) Приятел му стана и Емил Зола, великият романист, жестокият натуралист, „адвокатът“ със сурово лице. Имаше вид на мрачен човек. Чрез него се запозна със сръчния либретист Абрахам Драйфус, роднина на осъдения на доживотен затвор нещастен Алфред Драйфус. Пучини се сприятели и с един пълен, весел мъж с голяма брада: Тристан Бернар, писателя на комедии с голям успех. Той беше забавен човек, с всяка дума го разсмиваше.

Но най-голямо преживяване за Пучини беше запознаването му с Пиер Луи, световноизвестния прочут автор на „Афродита“ и „Les chansons de Bilitis“, с него и съпругата му красивата дъщеря на Жозе Мария дьо Ередиа: Луиз дьо Ередиа. Пучини чувствуваше Пиер Луи като брат. Сякаш виждаше себе си в него. Същата необуздана страст, нежност и чувственост, същите блестящи тъмни очи, същите осемдесет цигари на ден, същата мургава кожа. Еднакви страсти, еднакви радости, същата непостоянност, меланхолия и добро настроение. Интересен човек беше Пиер Луи, както и съпругата му: и двамата бяха поети.

— Ще напишем нещо заедно двамата, Пучини — каза му с усмивка на италиански Луи: — Обичам и вашата родина, Италия. Познавам и вашия рай, Торе дел Лаго.

Той представи на Пучини и един свой приятел, по-младия и от него Морис Вокер, приятен, кротък мъж.

Пучини и тук се сприятели с художниците, както навсякъде в света. Възхищаваше се от картините на Мане, Реноар, Курбе и у него възникна някакво неясно предусещане, че и неговото изкуство има нещо общо с тези художествени стремежи. Голяма радост му достави живеещият в Париж италиански художник Болдини, като нарисува портрета му с пастели: беше много сполучлив.

Навсякъде в Париж Пучини имаше успех с изключение на една-единствена несполука. В един свободен преди обед реши да посети Сара Бернар във вилата й в околностите на Париж. Купи грамаден букет червени рози и взе кола.

Великата трагичка се разхождаше в градината си с книга в ръце. Когато забеляза приближаващия се Пучини — навярно не го позна, — започна да вика:

— Какво нахалство! Махайте се веднага, защото ще насъскам кучетата си срещу вас! Няма да ви дам автограф!

— Аз също няма да ви дам! — отговори й ядосан Пучини. — Аз съм Джакомо Пучини!

Може би Пучини не знаеше, че Сара Бернар е най-капризното, най-ексцентричното създание в цял Париж. Най-странният й каприз беше, че си построила прекрасна крипта в парижкото гробище Пер — Лашез и накарала да издълбаят върху надгробния камък надпис:

Тук почива Сара Бернар родена, 1844, умряла…

И всяка сутрин преди репетиция се молела при бъдещия си гроб, нещо повече, според злите езици понякога лягала в поставения в криптата метален ковчег. „Ще заблудя смъртта“ — казвала с хитро лице на приятелите си. — „Ще помисли, че вече лежа там в ковчега и ще забрави да дойде за мен.“

Най-после се състоя премиерата на Бохеми. Париж беше във възторг от парижката опера на младия италиански композитор. Отзивите в пресата също бяха хвалебствени — въпреки Масне. Трогателната малка Мими на госпожица Гирдон пожъна голям успех за безкрайна радост на Пучини.

Накрая с болка на сърце Пучини се сбогува с Париж. Прекара четири богати с преживявания седмици във френската столица. Спечели си такива приятели като Алфонс Доде, Викториен Сарду, Емил Зола, Марсел Прево, Пиер Луис — той, малкият Джакомо Пучини от Лука… Чудни са тези френски писатели. Вярно е, че много отслабна и го болеше главата от постоянния парижки вятър, но заслужаваше, беше хубаво. Хубаво и поучително.

Пучини искаше да си замине направо за дома, в Торе дел Лаго, вече много го теглеше нататък, но синът на Сор Джули, Тито Рикорди, с писмо го помоли да се отбие в Монте Карло, където неотдавна представяха Бохеми. Един млад тенор пее Рудолф: някой си Енрико Карузо. Да го чуе, наистина ли е толкова добър?

Монте Карло плени Пучини. Замечтан седеше на една скамейка край залива и ненаситно гледаше накацалите една над друга къщи по склона на хълма — колко хубав и свеж е този солен морски въздух! Тук всичко е прекрасно, приказно хубаво: грамадната тераса зад казиното, непосредствено над морето, с кадифено меките си шезлонги, така наречената „златна опера“ в самата сграда на казиното, хотел дьо Пари — в такъв хотел още не беше живял. А какъв лукс: невъобразим! Само едно нещо не се хареса на Пучини: тенорът Карузо. Мощен глас, хубав глас, но малко суров и недисциплиниран! Жалко. Не е истинският Рудолф, не е малък поет — бохем.

Пучини толкова не хареса Карузо, че попречи на приятеля си Луиджи Пиери, с когото случайно се срещна в Монте Карло, да го чуе в Бохеми. Поиска му билета и го скъса.

Сега най-после отново си беше в къщи, в неговия Wahnfried, в очакващото го постоянно с усмивка Торе дел Лаго, далеч от всякакъв шум, в най-мирната тишина, сред близките си. Изпитваше приятно чувство. Колко е строга и благородна тосканската красота на Елвира, как блести златистата й руса коса и как сияе в приказната си младост станалата голямо момиче Фоска „la dolcemente fort е“, и колко се е издължил малкият Тонио, и той вече порасна, а колко му е приятно да потупа по гърба Лапоне, да ходи с него на лов за диви патици и да поиграе на брискола с Пани и Лодовико Томази при чашка пончино^[4] — дори и вкусът на кафето е друг у дома! Колко хубаво ще бъде отново да се кара с Илика и Джакоза, докато намерят най-доброто художествено разрешение, без да се щадят.

На Джакоза и Илика се хареса новият завършек. Бързо го направиха: Тоска скача от Кастело Анджело, това е логично, естествено. И макар че Пучини все още не се е помирил с арията на тенора преди екзекуцията, с онзи „латински химн“ и с последния дует, все пак завършва операта и изпращат и третото действие в Милано на Джулио Рикорди. А Рикорди отново им писа, в едно поразително писмо, че третото Действие е погрешно, лошо, не е достатъчно сценично и музиката не е убедителна, да напишат ново. Впрочем това е мнението и на сина му, Тито. Сега за пръв път след запознанството им се случва мненията на Джакомо и Сор Джули да не съвпаднат — досега по-скоро на Пучини не се харесваше нищо, а Рикорди беше оня, който се въодушевяваше от всичко. Пучини написа страстно писмо на Джулио Рикорди, защити истината, защити Тоска: хубаво е, както е, няма да промени в нея нито една буква.

Та нали Тоска еднакво се харесва на всички, от началото до края. Муньоне, милият, побъркан, гениален Пополдо скубе брадата си от вълнение, приятелите лудеят, Елвира и Фоска са щастливи, лицата им сияят от гордост и радост — и изведнъж един автомобил спира пред вратата на вилата. От него скача Артуро Тосканини. Това е вече радост: Муньоне и Тосканини заедно.

Тосканини също е очарован от Тоска: не бива да се променя нищо. Според него третото действие е най-ефектното — Рикорди греши, синът му влияе. Това реши въпроса: единното мнение на Муньоне и Тосканини. Никой не цени повече Пучини от тях. През зимата и Скала ще представи Бохеми, самият той ще я дирижира.

— Великолепно! — ликува Пучини. — А кой ще пее Рудолф?

— Един феноменален нов тенор — отговаря Тосканини, — Енрико Карузо.

Пучини не може да проговори от изненада.

— Скоро го чух в Монте Карло — казва смутено той. — Разочарова ме.

— Зная — усмихна се Тосканини. — Но слушай го в Милано, когато аз ще го подготвя да пее Рудолф!… Впрочем това няма да е първият му дебют в Скала: ще се представи в Арлезианката, новата опера на Франчезо Чилеа. И там ще бъде великолепен. Трябва да го чуеш.

Пучини послуша Тосканини. Гледа операта на Чилеа, пожънала голям успех. Самата опера е хубава, но главният виновник за успеха й беше Енрико Карузо. Изненадващо, колко много се беше развил този човек за няколко месеца!

Сега вече Пучини с вълнение очакваше новата Бохеми, подготвена от Тосканини. Енрико Карузо беше съвършен. Никога досега не беше слушал такъв Рудолф, никога и никъде! Тосканини беше направил чудо. Влиза в гримьорната на Карузо, поздравява го и го прегръща.

В гримьорната има и друг, мила, стара позната: палермската Мюзета, красивата Ада Джакети.

— А вие какво търсите тук? — пита я учуден Пучини.

— Годеникът си — отговаря му усмихната Ада Джакети и посочва Енрико Карузо.

Голяма радост очаква Пучини в къщи. Между многото насъбрали се писма има две по-особени: Миланската и Венецианската консерватория му предлагат катедрата по композиция. Приятно чувство завладява Пучини. Би могъл да наследи катедрата на Понкиели. През това време може и да композира, колкото си иска, никаква пречка не би имало. Не, не може да го направи! Трябва да запази пълната си независимост и свобода, не трябва никой и нищо да го ограничава, за да може да работи, да безделничи, да пътува, да ловува, да играе на карти, когато и където му харесва.

— Не искам да обучавам никого, по-скоро аз трябва още много да уча — казва с очарователната си момчешка усмивка.

Пристига телеграма от Париж.

Моля елате веднага — носете със себе си партитурата — Сарду.

Какво ли може да иска от него старият маг? Послушно стегна багажа си и се качи на влака.

— Тук съм. Защо ме повикахте, маестро? — пита той Сарду.

— Бих желал да изсвирите Тоска на един мой добър стар приятел — отговаря с лукавата си, иронична усмивка Сарду.

— На кого? Кой е той?

— Ще узнаете утре. Тоска го заинтригува много — иска да се запознае с вас. Значи, утре в шест часа!

„Странен е този Сарду — помисли си Пучини. Извика ме, сякаш живея тук наблизо, за да забавлявам един от приятелите му. Какво съм аз: придворният му шут? А защо го пази в тайна? Кой може да бъде този човек?“

Пучини беше в лошо настроение, когато колата го откара в Марли. Уморително е това непрекъснато свирене и пеене. Разсеяно влиза в работния кабинет на Сарду. Ръкува се с избързалия пред него домакин и… едва сега го вижда, не вярва на очите си: Джузепе Верди. Старият господин седи кротко там, побелял, в един широк фотьойл, съвсем загубил се в него, толкова дребен беше станал вече!

Пучини стои пред Верди като уплашен малък ученик пред учителя си.

Ядосва го духовитостта на Сарду:

— Мисля, че вие, господа, се познавате по име.

— Не знаех, маестро, че и вие сте в Париж…

— Дойдох да чуя Отело. Но чух и Бохеми, поздравявам ви от сърце: искрено, трогателно и интересно творение.

Колко е свеж все още Верди, а вече е осемдесет и шест годишен.

— Радвам се, Пучини, че вие сте композирали Тоска, а не Франкети. Аз самият мислех за нея…

— Зная.

— Но за тази пламенна тема е нужна вашата страст и младост.

За пръв път Пучини седна със страх до пианото: чувствуваше се твърде малък. Но въпреки това хвърли вратовръзката и разкопча ризата си.

Верди го слуша с напрегнато внимание. Кима с глава и ръкопляска. Пучини е щастлив. Вече свири третото действие, последната ария на тенора, оня съмнителен латински химн.

Верди скача, отива до пианото, отстранява Пучини, сяда на мястото му и с треперещи ръце дърпа към себе си партитурата.

— Това е великолепно! — провиква се той. — Това е най-хубавото, което сте написали досега. Аз ще свиря, вие пейте.

Още веднъж прозвучава арията на тенора, после Пучини продължава да свири, докато свършва Тоска.

Верди казва въодушевено:

— Сигурен съм в успеха й. А този латински химн за величието на изкуството ще го пеят в целия свят. Покъртително! Отлично!

Пучини нервно се разхожда, отпуска ниско глава, спира се пред Верди и тихо, сякаш се извинява, казва:

— Този химн не е отличен, а безценна глупост.

Изненадани го поглеждат. Сега вече Пучини казва страстно:

— Благоволете да си представите, маестро… ако вие знаете, че след няколко минути ще ви екзекутират, тогава няма да хвалите с изискани думи латинското изкуство… а като треперещ за живота си презрян малък човек ще изохкате: трябва да умра, аз нещастникът, а така искам да живея!… Това е животът, това е човекът! Да, това е… най-после го намерих, от една година го търся!

Пучини сияеше от радост. Двамата прекрасни старци, развълнувани го гледаха. Знаеха, че той е прав.

Пучини едва стигна в къщи, в Торе дел Лаго, хвърли палтото си, седна до пианиното Фьорстер, изгони всички от стаята и импровизира веднага, за няколко часа, създаде най-популярната си ария, арията с писмото на Каварадоси: „E lucean le stelle…“ Той сам написа към нея и текста, стиховете.

На другия ден Муньоне едва не го разкъса от възхищение.

Мила беше идеята на Пучини — истинска пучиновска идея да покани във Виареджо, в хотел Флоренца, набелязаните трима главни изпълнители в Тоска за представянето в Рим — Ериклеа Даркле, Енрико де Марки и Еудженио Джиралдони, както и бъдещия диригент Леополдо Муньоне и сътрудника си, свещеника Дон Пиетро Паникели, когото постави да седне до Ериклеа, бъдещата Флориа Тоска.

Бедният Пиетро Малфати, собственикът на малкия хотел, глупавият Пиетро, както го наричаше Пучини, никога не беше имал такъв забележителен ден. От вълнение не знаеше на кой крак да застане. Пучини, който беше голям гастроном се разпореди:

— Бекаси и горски кос, изпечени със сланина и с маслини, добре полети с червено вино… — и така продължи около десет минути: — ще си направим чудесен гуляй, с редки напитки.

Настроението беше отлично: смяха се, шегуваха се, закачаха се като деца. Но изведнъж станаха сериозни, благоговейно сериозни.

— Внимавайте добре, застанете тук около мене! — каза им Пучини. — Първо ще ви обясня, ще ви изсвиря всичко и ще ви изпея ариите, след това следвате вие: Муньоне ще свири на пианото, а вие ще пеете така, както сте ги чули от мен.

Пучини беше съвършен режисьор: театърът беше неговият живот.

Всички работеха, само Дон Пиетро Паникели седеше щастлив в изтърканото си расо — в живота си не беше се чувствувал така добре. През една от почивките Пучини му даде знак:

— Ела с мен, Дон Пие! Ще получиш нещо хубаво.

Влязоха в гримьорната. Пучини подаде на свещеника една дълга кафява кутия:

— Това е хонорарът за помощта ти, която ми струва повече от злато.

В кутията имаше прекрасно ново расо.

Мефистофелското лице на Дон Паникели засия от радост. Но въпреки това той смутено каза:

— Прекалено хубаво е за мен. Не смея да го облека. Верующите ще си помислят, че съм купил това скъпо расо с откраднати пари от чентезимите на свети Петър.

Елвира и Джакомо заедно отседнаха в римското жилище на семейство Муньоне. Беше 14 януари 1900 година, денят на премиерата.

— Е, какво казват капитолийските петли, Пополдо? — шегуваше се Пучини със съпругата на Муньоне: Какво предсказват за довечера?

Той беше доволен и весел. Работиха дълго и уморително заедно, разбираха се винаги във всичко, оркестърът беше безпогрешен, певците отлични, особено Де Марки и Ериклеа Даркле, която и играеше великолепно. Беше съвсем спокоен.

Муньоне, разбира се, беше самото неспокойствие.

— Шегувай се ти — мърмореше нервно. — Ще се шегуваш и смееш, докато заплачеш вечерта. Виж, това писмо тук! Такова още не си виждал! — И поднесе едно писмо под носа на Пучини.

— И аз получих пет такива — каза Пучини весело. — Да не се поддадеш на заплахите на анонимните писма? Или може би се страхуваш, че наистина ще хвърлят бомба върху главите ни? Такова нещо още не се е случвало в света.

— Не се ли е случвало?! — изръмжа Муньоне. — Попитай жена ми, тя ще ти каже. Тогава слушай, умнико! Преди осем години в Барселона, в Театър Личео, хвърлиха бомба в оркестъра и по чудо останахме живи. Така че на мен ми стига една бомба!

Целият Рим беше изпълнен с тревожния слух, че на премиерата на Тоска ще хвърлят бомба в салона. Шепнеше се от ухо на ухо. Директорът на Театър Костанци, а и самата полиция получиха също заплашителни писма. Дирекцията на полицията в Рим поставила детективи на входовете на операта, които искали от всички да се легитимират и дори обискирали съмнителните лица.

Какво се бе случило? Милано, големият, горд Милано, пребогатият Милано се ядоса, изръмжа срещу неблагодарния и неверен Джакомо Пучини, когото той възпита, учи, хранеше, подкрепи и разнесе славата му, за да завладее след това целия свят. Той застана до Пучини, когато още никой не го искаше. Пусна го в Скала, като изпълни Capriccio Sinfonico, представи двете му къси опери, Вилиси и Едгар) авансира го с доверието си. А този неблагодарен Пучини, който по благоволението на Милано стана световноизвестен, обърна гръб на Милано и истинските си големи опери дава на Торино и на вечния му съперник Рим! Ще заплати за това! Милано ще му покаже, че не може да си играе с него, не може да го обижда — ще му покаже колко е могъщ!

Миланският влак просто изсипваше хората в Рим и тайни милански ръце закупиха билетите за премиерата.

Гордо изпъчи гърди Пучини, когато в единадесет часа преди обед видя, че истинска човешка маса щурмува касата на операта. Ето какъв популярен човек е той!

— На твоите премиери винаги има някакви извънредни шумни сцени, дявол да го вземе! — проклинаше бедният Муньоне, който не можеше да си намери място. А лошото беше и това, че и постоянно оплакващата му се съпруга го дразнеше.

— Не дирижирай, Леополдо, по-добре да си останем в къщи!

Умът и спокойствието на Елвира бяха нужни, за да накара изплашената семейна двойка Муньоне да промени становището си и да тръгне за театъра.

В ложата до сцената седяха двама: Пучини и Елвира. Очите на Пучини срещнаха усмихващото се лице на Пиетро Маскани. Махнаха си един на друг. А до Маскани седяха другите двама известни композитори: Франческо Чилеа и Франкети.

Шумът в салона е голям. Поради щателната проверка на документите, тъпчещите се един друг недоволни зрители не могат да стигнат до местата си. Леополдо Муньоне пет пъти вече чука с палката, пет пъти вдига ръцете си, но не може да започне от крясъците — непрекъснато поглежда назад. Пучини се страхува, че всичко това накрая ще му омръзне и какъвто е нервен, ще напусне подиума.

Муньоне пошепва нещо на концертмайстора, той го предава по-нататък на другарите си: всички кимнаха глави, че са го разбрали. Сега най-после Муньоне дава знак на оркестъра да започне. Дочува се страшен шум и вой останалите навън хора едва ли не се борят на вратите. Музиката почти не се чува, не може да се разбере нито една дума на певците. В хор гърмят гласове: „Da capo!… Da capo! От началото!… От началото!…“ Във въздуха е надвиснал шумният скандал. Муньоне спира оркестъра, завесата се спуска, лампите блясват в салона — дванадесет минути след започване на операта. Шумът продължава и на светило, дрънкалки, писъци, но Муньоне дава знак на другарите си: прозвучава кралският химн.

Трикът даде отличен резултат: шумът стихва, блъскащите се застават мирно, Пучини се смее: Пополдо е гениален!

Сега Муньоне обърнат към публиката, с ръце на кръста, чака. Най-после тишината е пълна, всички са на местата си. И за втори път започва премиерата на Тоска — с четиридесет минути закъснение. Муньоне, Де Марки, Даркле, Джиралдони се борят за успеха, влагайки цялото си изкуство, всичкото си умение. И извоюват успеха, най-блестящия успех — въпреки тъмните ръце. Още първата ария на тенора — Recondita armonia, де Марки трябва да повтори. Финалът на действието предизвиква огромен ефект. Вълнението на второто действие истински измъчва, потриса публиката. Ериклеа Даркле повтаря молитвата на Тоска. Но истинският успех избухва в третото действие. Публиката не може да се насити на арията с писмото. Дуетът на Тоска и Каварадоси също трябва да повторят.

Крайният резултат е: бушуващо ръкопляскане, пет повторения, двадесет и четири пъти вдигане на завесата и пълен успех!

След представлението Пучини и Елвира с приятелите си, с Илика и Джакоза, с членовете на Клуба на бохемите, със семейната двойка Муньоне и с певците отиват в близкото кафене Араньо. Когато хората забелязват Пучини, скачат от местата си и го поздравяват с буря от ръкопляскане.

Милано се отрече от Пучини, но Рим го прегърна. Двадесет пъти едно след друго играха Тоска с небивал успех. Не беше изминала дори и една седмица и Париж, Ню Йорк, Мелбърн, Буенос Айрес, Виена, Будапеща, Прага сключиха договори за Тоска.

Три световни успеха един след друг: Манон, Бохеми и Тоска.

Този път и пресата вече беше по-предпазлива. Господа критиците писаха само: … Темата на Тоска не е съвсем за Пучини…

— Вече се безпокоя, ако не се случи някакъв скандал на премиерата! Това означава успех!

Пучини се обърна с хитра усмивка към Сор Джули, намигайки:

— Толкова ли е лошо това трето действие? Наистина ли?