Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (19)

5

Мадам Бътерфлай не се провали вече никъде в света — нито в Италия, нито в чужбина. А чужбина не означаваше само Европа, а и цяла Америка, всички големи градове в Северна и Южна Америка и Африка, Кайро, люлката на Аида.

Все пак най-голяма радост достави на Пучини успехът в Италия. След Бреша последва Болоня, а след Болоня отново Милано: през 1905 година Театър дал Верме постави за втори път Мадам Бътерфлай, нека се срамува Скала. А най-веселото беше това, че същите милански критици, които само преди година писаха с подигравка, че Мадам Бътерфлай е онази жалка опера, която е представена само една-единствена вечер, сега, без да се червят и без да им трепне окото, триумфално подчертаха: тя ще бъде най-големият успех на Пучини! Наистина дебела кожа имаха. Удовлетворение ли беше това? Не. По-скоро погнуса, отвращение.

Впрочем Пучини не можеше да се радва на успехите си. Не можеше да си почине никога: най-близката му задача, новата тема, новата, още по-сурова борба го безпокоеше вече. С горчива самоирония каза на приятелите си:

— През целия си живот чета само либрета, нищо друго!

Отново изникна идеята му за „Мария Антоанета“. Бедният нещастен Илика вече беше написал едно действие, но Пучини както обикновено изведнъж намисли друго. Спомни си за интересния роман и пиеса на Пиер Луи: La femme et la pantin (Жената и куклата) и замина за Париж, за да ангажира пиесата. Пиер Луи беше щастлив, но още по-щастливи бяха двамата оперни директори, Каре и Месаже: едно оригинално представяне на Пучини в Париж! Вече включиха операта на Пучини — Луи в програмата за следващата година, дори направиха и изявления пред вестниците. Смело можеха да заявят това, защото Пучини сключи договор с Пиер Луи, нещо повече, заведе със себе си Морис Вокер в Торе дел Лаго, за да работят заедно върху либретото. Така се случи — без прецедент в историята на музиката, — че в антологията на поета Г. Валх, във втория том, 331 страница, може да се прочетат следните редове: „операта «La femme et la pantin» на Пучини, текстът на която написа Морис Вокер по романа на Пиер Луис, беше представена в Опера Комик през 1906 година.“ Действителността, тъжната действителност обаче е следната: младият френски поет пристигна в Торе дел Лаго, но Пучини, разбира се, държеше и за Луиджи Илика, с когото пожъна толкова много успехи и когото ценеше повече от когото и да било заради бързината и идеите му. (За Джакоза този път не можеше да става дума. Джакоза боледуваше, беше се отказал от работа.) Вокер и Илика обаче не се харесаха един друг, никак не можеха да работят заедно. Вокер се обиди, Илика също се обиди — и двамата искаха да работят сами. Непрекъснато се караха. Пучини ги помиряваше, но вече му беше омръзнало да се занимава с помиряване, по-скоро и той искаше да се кара. Все пак, макар и много трудно, заедно написаха две действия от Кончита, това щеше да бъде новото име на операта. Тогава дойде бедата.

Джулио Рикорди посети Пучини в Торе дел Лаго.

— Какво търси този французин тук? — попита той учуден.

Пучини разказа всичко на Сор Джули: че пише опера по пиесата на Пиер Луи за Опера Комик. Старият Рикорди само поклати глава. После прочете двете действия.

— Слушай, Джакомо — каза му строго той, — изпрати го да си върви този французин. А аз ще разваля договора ти с Луи и с Опера Комик. Захвърли това либрето!

— Не мога да направя това! — протестира Пучини. — Какво ще помисли за мен Париж?!

— А какво ще помисли за тебе Италия?… Това е по-важно, така смятам!… Кажи, не ти ли направи впечатление колко много прилича тази пиеса на Кармен? Запомни: Кармен е една, не може да се победи, а и не бива да се състезаваш с нея, защото е неприлично и смешно! Но независимо от това, оперната сцена не може да понесе прекалено дръзката еротика на Пиер Луи.

Пучини наведе виновно глава като малко момче, заловено по време на лудория. За миг изчезна цялото му желание за Кончита.

— Имаш право — каза разкаяно, тихо. — И аз почувствувах нещо подобно… И на мен вече не ми харесва.

Внимателно отпратиха Морис Вокер да си замине.

Илика ликуваше:

— Знаех, че краят ще бъде такъв! — каза, като се смееше. — Ти само с мене можеш да пишеш опери, Джакомо. Но кажи още колко либрета да ти напиша, докато накрая се спреш на едно?

— Ще напишем опера по Флорентинска трагедия на Оскар Уайлд — пошепна му Пучини, за да не чуе Джулио Рикорди. — Пиесата е прекрасна, много по-човечна и по-благородна от Саломе.

Старият Рикорди все още настояваше за д’Анунцио.

— Трябва да напишеш най-после италианска опера — каза му той. — А Габриеле д’Анунцио е най-големият ни жив поет и главно драматург!

Да, да, д’Анунцио… Пучини също имаше желание да работи с него, но някак си все го отбягваше, беше слушал за него, че е самонадеян, разглезен човек.

Рикорди замина и Пучини остана сам с Илика. Спогледаха се като съучастници:

— Е? Уайлд ли? — попита го Илика с хитър израз на лицето.

— Разбира се, Уайлд!

И се нахвърлиха да работят. Тъкмо бяха готови с първата сцена, когато пристигна телеграмата на д’Анунцио:

С обич ви чакам в Пиетразанта.

— Принуден съм да отида — каза Пучини, — не бива да обидя д’Анунцио.

Човек не може да си представи по-противоположни личности и артисти от Пучини и д’Анунцио. Пучини беше олицетворение на простота, естественост и непосредственост, а д’Анунцио — на изискана превзетост, високомерие и маниерност. Все пак взаимно уважаваха изкуството си, колкото и далеч да стояха един от друг като хора.

Д’Анунцио каза:

— Моята стара чучулига ще изпее за вас най-хубавата си песен… и ще донесе триумф, и на двама ни: лавров венец ще носи в човката си!

Всичките му изрази бяха натруфени. Говореше едва ли не в стихове. Но в него имаше замах, това трябваше да му се признае! Само да не беше толкова напарфюмирано всичко, което казваше.

„Е, този ли е непостижимият мъж, помисли си Пучини, на когото «божествената» Елеонора Дузе е била любовница и за когото говорят в Париж, че младата Ида Рубинщайн е най-новата му приятелка. Понякога е трудно човек да разбере жените.“

Но вечерта, след вечеря, Габриеле д’Анунцио увлече, заслепи и него. Разказа така цветисто, с такъв бурен замах, с такава оживяваща сила Кипърска роза, че Пучини наистина се ентусиазира.

— Това е, което търся! — извика щастлив. — Най-после някой да ме разбере!

— В краката ви поставям лирата си, маестро! — усмихна се гордо д’Анунцио.

Прекараха заедно само една седмица. След една седмица вече не можеше да става и дума за споразумение помежду им.

Д’Анунцио прочете на Пучини първите сцени от Кипърска роза. Нямаше нито една дума в тях за онова, което д’Анунцио така възхитително му бе разказал.

— Не, не, не е добре! — каза му Пучини с обичайната си откровеност.

Усмивката замръзна на лицето на „големия поет“. Той се поклони любезно и каза студено:

— Безкрайно много съжалявам… и желая успех на новата ви опера, маестро!

И преди вече се бяха карали.

Една сутрин д’Анунцио попита Пучини:

— Искате ли да идем на езда?

— Не зная да яздя — призна си Пучини.

— Как така? Вие никога ли не спортувате?

— Страстен ловец съм.

— Ловуването не е спорт: то е забавление! — каза презрително д’Анунцио.

Пучини никога не му прости тази обида. „Да прави каквото ще със своята «Кипърска роза»“, помисли ядосан, когато седна в автомобила си.

Горчиво се оплака на Сор Джули:

— Ще ме умори това проклето бездействие. А как прелива в мен творческата сила!… Колко мизерно беден е театралният свят и в чужбина, и тук: няма една свястна пиеса!… Може би ще намеря нещо между произведенията на Максим Горки или Матилда Серао… Все пак най-добре ще бъде, ако се върна към Оскар Уайлд… или към Пиер Луи, може би… Какво да направя?… Ужасни са тези грижи!

Пучини не можа да реши. Нищо не го вдъхновяваше истински.

— Ще ходя на лов и ще пътувам! — реши огорчен.

Но и с ловуването не беше вред. Двамата му най-скъпи другари ловци, Лапоне и маркиз Джинори, двамата му верни приятели, бяха умрели.

— Сега, значи, цялото езеро Масачуколи ще бъде мое — каза с болезнена усмивка Пучини. — Аз ще бъда владетелят на дивите патици и гъски.

А Пучини имаше и друго място за ловуване: маремското мочурище. Тук имаше най-различен воден дивеч в неизмеримо изобилие и в чудна пъстрота, дори и бекаси. Пучини купи една рушаща се стара кула в Марема, на брега на морето, в която имаше само една стая, разбира се, с диван и едно пиано, но беше романтично красиво — тук да дойдат след него събирачите на автографи, ако могат! Намираше се на шест километра от последната железопътна гара Орбетело. Дотук можеше да се стигне само през тресавището, тук не се чуваше досадният светски шум, само вълните шумоляха и шепнещата приказки за разбойници; гъстата гора бучеше през цялата нощ. Пучини беше пленен от тази несравнимо красива, романтична местност. Тук можеше да си почине, тук духът му и тялото можеха да наберат сили за творческа работа. Дали това беше наистина така? Дали този величествен, мрачен, изоставен, пуст край щеше да подействува добре на склонната му към меланхолия природа?

— Това е верандата на самоубийците! — каза му Илика. — Дори и един-единствен ден не бих могъл да прекарам тук сам.

Странен човек беше Пучини: ту търсеше компания, ту бягаше от компаниите, ту желаеше усамотението, ту се ужасяваше от самотата. Работеше в шум или в най-голяма тишина. Веднъж го привличаше светският живот — Париж, Лондон, Виена, друг път го отблъсваше. Той беше обикновен селянин и космополит. Торе дел Лаго беше вечната му любов и винаги го напускаше — никой не пътуваше повече от него по света. Беше верен и неверен: жаден за всичко и безразличен към всичко. Противоречива натура, съчетала в себе си лекомислие и сериозност, безделие и труд, безумие и смиреност, несдържаност и въздържание, разточителство и пуританство, безкрайно добро настроение и тъмно отчаяние! А най-отчаян беше, когато останеше без работа, когато още не беше намерил новата си любима, новата Мими, новата Чо-Чо-Сан. Винаги трябваше да обожава някоя чиста, нежна, всеотдайна изящна малка жена, която с капризна фантазия той сам създаваше в себе си.

Не можа да забрави Розина Сторкио: тя остана за него истинската Бътерфлай — без Розина операта му стана за него „бездушно дело“, макар че завладя цял свят. Още от Бреша, вечерта преди онзи триумфален ден, писа на Розина Сторкио в Буенос Айрес:

Мила Розина,

Тук съм в Бреша! Дано даде бог, всичко да мине добре! Непрекъснато мисля за Вас!

Пред очите ми са очарователните Ви движения, в ушите ми звъни сърдечният Ви, сладък глас. Може би тъкмо в този момент и Вие репетирате там далеко Бътерфлай… А как напредва нашето дело? Пишете ми няколко реда на миланския ми адрес и ме осведомете за всичко: как живеете, какво правите?

Поздравявам Ви най-горещо и Ви желая всичко най-хубаво. Обожаващ Ваш почитател…

Не, той и сега все още не беше се съвзел от загубата на Розина Сторкио.

Когато се върна от Марема през пролетта на 1905 година, в Милано го очакваше телеграма. Вече репетирам Бътерфлай — Розина.

Пучини се спусна към Торе дел Лаго. Всичко ликуваше в него. С младежка лекота скочи от автомобила си.

— Заминавам за Буенос Айрес! — извика още отдалеч на Елвира.

— Чудесно! — зарадва се Елвира. — И аз ще дойда с теб.

Пучини малко се изненада.

— Това удоволствие ще ни струва скъпо: пътните разноски за отиване и връщане на двамата ще възлязат на петдесет хиляди франка.

Елвира го погледна учудена.

— Нали сме богати… поне аз така мислех.

Така двамата тръгнаха на път за Буенос Айрес в средата на май.

Елвира понасяше тежко морето.

— Най-сетне корабът им пристигна в Буенос Айрес.

— Гледай там! — извика Пучини.

Повече от десет хиляди души се притискаха на пристанището, за да посрещнат с викове, ликуване и размахване на шапки Джакомо Пучини, легендарния, прочутия маестро. Защото никъде Пучини не бе така известен, както тук, в Буенос Айрес.

Това е единственият оперен театър в света, където играят непрекъснато и петте му опери, и Вилиси, и преработената Едгар! Невероятно, но е така! Защото четирима блестящи артисти, четирима истински приятели издигат тук култа към Пучини: директорът, Леополдо Муньоне, първият диригент, Артуро Тосканини, помощник-диригентът, Еторе Паница (талантливият син на Акиле Паница) и примадоната, пеперудата на пеперудите, Розина Сторкио. А кой е онзи там в тълпата? Възможно ли е? Добре ли вижда? Феручо Пани, златният Феро, на когото също потръгна тук, в Буенос Айрес: беше станал директор на Академията за изящни изкуства.

Пучини не знаеше кого да целуне първо: Розина, Леополдо, Артуро, Феро? Задушаваше го щастието, вълнението. Непознати хора му стискаха ръката, непознати момичета го целуваха, смеейки се: не молеха за автографи, целувки искаха от него. Това е Аржентина, с индианска кръв, испанска кръв! А тук знаеха кой е той: „певецът на любовта“, „кралят на сърцата“! Заобиколиха го от двете страни, хванаха го под ръка: Розина и Леополдо. Колко хубава е тази малка Розина, по-хубава откогато и да било, от нея се излъчва щастие, радост. Дори и Елвира се смее, радушният прием трогна и нея. Тосканини и малкият Паница я повеждат.

Първата изненада е самият театър или Театър де ла Опера, тоест Театър Колонна Пласа Майо: грамаден, великолепен салон, малко копие на лондонската Къвънт гардън.

— Оперната култура тук е невероятно висока — обяснява му Тосканини. — Единственото забавление на хората освен спорта е посещаването на опера. Това просто е задължително тук. Твърдя, впрочем и ти ще видиш: дори и у нас, в Италия, не могат да продуцират такива представления, а никъде в света няма такава благодарна публика.

— Не познавам опера в целия свят — каза искрено Пучини, — където да работят заедно петима артисти, каквито са Сторкио, Тосканини, Муньоне, Паница и Дзенатело.

— Едва ли не ме боли сърцето, че ще оставя Буенос Айрес, Гати Казаца ме примамва в Ню Йорк, в Метрополитен, за пръв диригент с грамадна заплата.

— И там ще се срещнем! — засмя се Пучини.

Тези южноамериканци мислят за всичко. Внимателни са, любезни и гостоприемни. Свалят и звездите от небето за Пучини. Собственикът на най-големия ежедневник Ла Пренса, сеньор Пас, ги прие на гости. Остави им на разположение кола, отделен италиански готвач, постоянен преводач и царствен апартамент, плуващ в море от цветя. Отрупват ги с внимание, но в същото време никой никога не им е в тежест. Любезността им е непринудена, те са също така естествени и любезни както Пучини. Дори се грижат да задоволят ловната му страст — знаят, че е ловец, знаят всичко за него: в негова чест организират лов на щрауси в безкрайните фазенди^[1].

А колко прекрасни са жените! Движенията и на най-малкото момиче пастирка, са плавни, хармонични и изящни. Погледът им е кадифен, а големите, тъмни очи засенчени от дълги мигли. Същински демони, а са наивни като деца. А колко много са гълъбите тук! — И на тях се радва Пучини, приятелят на птиците.

Внимание, и то какво внимание! Четири дни преди премиерата на Мадам Бътерфлай реприз на Едгар! Пучини малко се страхува. Но и нея ще дирижира Тосканини, който го успокоява.

— Бъди спокоен, Джакомо — казва му усмихнат, — тук всички знаят как и кога се е родила тази ти опера. Мога да се обзаложа, че тези любезни аржентинци ще приемат също така топло Едгар, както Мадам Бътерфлай. Коригирахме малко невъзможния текст, а впрочем аз смятам, че никога не си писал по-хубава музика от траурния марш на Едгар.

Едгар пожъна голям успех. Пучини беше щастлив. Съдбата го награди за първия му горчив, голям срам в живота — след шестнадесет години. Но голямото преживяване все пак беше Мадам Бътерфлай с истинската малка пеперуда, с неговата пеперуда. Призрачна беше Розина Сторкио, сякаш не беше живо същество, а поетичен сън. Дори и Елвира се разплака. А публиката буйствуваше, когато двамата излязоха пред завесата, хванати за ръка, с ниско наведени глави, със сълзи в очите: Джакомо и Розина. Това беше истински реванш за миланския позор.

В гримьорната на малката Розина имаше само една снимка… портретът на Джакомо Пучини с автограф. „На моята незабравима Бътерфлай — Джакомо“. Целият Буенос Айрес наричаше гальовно Розина Сторкио „малката пеперуда на великия Джакомо“.

На банкета по случай премиерата имаше извънредно много хора и още по-много блюда и напитки, но колко по-различен е от европейските банкети! Липсват високомерни поздравления, не се чува нито една превзета, бомбастична дума, това са приятели, радващи се заедно с него. Естествени, весели, бохеми като него. Гордееха се, че Пучини ги е почел с посещението си. Джакомо седеше с най-щастливата си усмивка между Розина и съпругата на Муньоне, а срещу него — Елвира — никога не е бил толкова щастлив. На банкета присъствува и великата френска трагичка Сара Бернар, на която Пучини особено много се зарадва. „Няма да ви дам автограф!“ — извика й шеговито той, но след това целуна старата жена с дълбока обич. Тя гостува тук с неописуем успех. Програмата й е невероятна, от най-мрачната трагедия до най-веселата комедия, всичко може да играе тази чудесна артистка: Хамлет от Шекспир, Федра и Андромаха от Расин, Анджело от Виктор Юго, Дамата с камелиите от Ал. Дюма-син, Жената на Клод от Е. Дюма, Орлето и Самарянката от Е. Ростан, Тоска, Федора и Вещицата от В. Сарду, Магда от Х. Зудерман, Адриана Лекуврьор от Легуве, Раната от М. Бернар, Фруфру и Бохеми от Мейлак-Халеви. Това е репертоарът й. И във всяка роля е просто съвършена. Пучини много й ръкопляска.

Все пак Пучини се провали веднъж и в Буенос Айрес, макар и не в театъра. Любезните аржентинци от предпазливост първо го поканиха на лов за диви патици, защото познаваха страстта му към воден дивеч. Знаеха какъв страстен ловец е още от младежките си години, легенди се носеха за него.

Хвръква първата патица — Пучини стреля, а подлата птица весело продължава да си хвърчи. Е, втори път! Пучини отново стреля, а разбойничката птица отново незасегната продължава да лети. Пучини се ядосва: какъв срам! Третата патица накрая пада. Пучини се обръща с триумфално лице, но зад него няма никой: любезните американци са се изпарили, за да не се срамува пред тях Пучини. Но ловът за щрауси или по-правилно преследване на нанду^[2] с кон с гаучо^[3], едва ли ще се състои. Поне Пучини дума не обелваше за това. Нали бедният маестро едва можеше да язди.

Пучини с удоволствие щеше да остане още, но в Париж вече го очакваше Мадам Бътерфлай: беше обещал на приятеля си Алберт Каре непременно да присъствува на премиерата.

На пристанището се събра отново голяма тълпа. Буенос Айрес се сбогува с любимеца си, Джакомо Пучини. Целувки, цветя — много целувки и много цветя.

— Ще се върна скоро — казва трогнат Пучини на Розина Сторкио.

— Така, както Пинкертон при Бътерфлай? — пита усмихната през сълзи Розина.

Елвира придружи Пучини и в Париж. Тя се чувствуваше великолепно в Буенос Айрес. Може би едва сега виждаше истински какъв невероятно популярен човек е нейният съпруг. Изпитваше удоволствие от успеха му, наслаждаваше му се. Елвира особено се трогва, като вижда колко скромно посреща Джакомо успехите си. Нито за миг не се възгордява, остава си такъв, какъвто винаги е бил: най-обикновен, непосредствен човек — Елвира е все така влюбена в съпруга си, по-влюбена откогато и да било.

И тук, в Париж, чествуват Пучини. Просто не може вече да се движи от молители на автографи. Веднъж прави покупки на Рю дьо ла пе в един от модните магазини. Когато излиза от магазина, дълга редица от хора стои на улицата: всичките чакат за автограф. А една вечер, когато влизат в Гранд кафе, музиката спира и след миг прозвучава любовната ария на Мадам Бътерфлай, макар че операта му още не е представена в Париж.

Да, бавно се влачат репетициите тук, в Париж, с бързината на охлюв. През това време Пучини извика и Тонио да дойде в Париж, нека види веднъж как чествуват баща му в чужбина, а и Елвира много тъгуваше по сина си. Но Пучини този път се възхищава искрено от работата на Алберт Каре. „Сякаш бе друг този човек“, пише на Джулио Рикорди. И съпругата му, някогашната Маргарита Гиродон, е великолепна Мадам Бътерфлай, също така трогателна като Мими. Да, да, само че е болна горката, едва се държи на крака, така залита по сцената. Не е беда, дори и така е добра. А от декорите Пучини е възхитен. В това Париж е ненадминат. Блестяща е малко повдигнатата сцена откъм салона я огражда истинска екзотична гора от цветя.

Отново гледат Тоска: световноизвестните Жералдин Фарар и Антонио Скоти пеят Тоска и Скарпиа — бяха пристигнали от Ню Йорк на гастрол. Няма истински тенор за Каварадоси в Париж, затова рядко представят Тоска. Но всичко това само бегло интересува Пучини, не заангажира сериозно вниманието му. Единственият вълнуващ го все по-мъчително въпрос, който отново и отново изниква пред него и изтласква всичко останало на заден план, е каква да бъде новата му опера? Все още не може да реши ту една тема преценява за по-добра, ту друга. Положението става все по-критично.

Пиер Луи ги кани на обяд. Усмихнат посреща Пучини, не дава да се почувствува ядът му. Изглежда, че и Морис Вокер се беше примирил, той също е любезен с него. Но внезапно нападат Пучини из засада и с цялото си красноречие се опитват да го спечелят за „Кончита“. Пучини се бори, но вече е разколебан. В хотела го чакат две писма: от Тито Рикорди и Илика. Ликувайки, Тито му съобщава, че много трудно успял да укроти „големия поет“, Габриеле д’Анунцио, който отново работел върху Кипърска роза. Илика също ликува, много повече от Рикорди: готов бил с пиесата на Уайлд — Флорентинска трагедия, — „такова либрето още не си имал!“… Кого да избере: Луи, д’Анунцио, Уайлд? Човек да полудее!

Но истинско объркване настъпва едва когато Пучини гледа две изключителни пиеси. Едната е поетичната приказка Пелеас и Мелизанда от Морис Метерлинк, а другата — едноактната страшна драма Мантията от Дидие Голд. И двете са чудесен оперен сюжет. (Колко жалко, че „Мантията“ е само в едно действие!) Пучини не мисли много: на другия ден вече посещава големия фламандски поет Морис Метерлинк, който и като човек е очарователен — макар малко възпълен, затова пък съпругата му, поетеса с фино перо, е толкова по-стройна. Но това, което му казва, е поразително:

— Колко хубаво щеше да бъде да напишем заедно опера! За съжаление, засега трябва да се откажем от това. Моят приятел Клод Дебюси вече написа музика за Пелеас и Мелизанда, и то гениално. Успехът й е огромен, как не сте я видели.

Ужасен, Пучини гледа Метерлинк, но веднага се успокоява. Усмихнат му казва въодушевено, откровено:

— Клод Дебюси е голям музикант. Извисява се далеч над съвременниците си. Истински композитор. Винаги съм чувствувал, че има нещо общо помежду ни. Единствено заради него не съжалявам за „Пелеас и Мелизанда.“ Бих искал да се запозная с него.

— Дебюси също ще бъде щастлив да се запознае с вас — отговори му Метерлинк. — Свободен ли сте в неделя? Заповядайте на обяд при мен. Ще поканя и Дебюси.

Обядът беше забележителен. Двама големи композитори, тръгнали по нови пътища, търсещи нови въздействия, се срещнаха за пръв път тук, в дома на Метерлинк. Пучини имаше щастие: тъкмо в събота вечерта гледа операта на Дебюси. Беше очарован от нея. Усмихнат, шеговито каза на Дебюси:

— Никога модерна опера не ме беше завладявала така. Поздравявам ви от сърце! Пелеас е съвършен, недостижим, но Мелизанда може би повече ми допада… все пак аз разбирам от женски сърца!

Дебюси се засмя и му върна комплимента:

— Чувам, че Мадам Бътерфлай е изключителна. С нетърпение чакам да я видя!

Дидие Голд с удоволствие продаде Мантията на Пучини. Но с това не разреши големия му проблем: какво да прави с единствена едноактна опера?

Скиташе се из Болонския лес, за да бъде малко сам — вече го изморяваха многото хора, непрекъснатите чествувания. Седна на една скамейка, запали цигара и се замисли, замечта: би трябвало вече да работи, затворен, сам, в монашеско уединение, в най-хубавото място на света, в Торе дел Лаго, вместо да се скита в бездействие. А вчера сключи договор с един американски театрален агент, господин Конкрид: още през декември ще замине за Ню Йорк, за премиерите на Манон Леско и Мадам Бътерфлай, дотогава беше приел много покани за Неапол, Ница, Палермо, Виена, Кайро… безумие, лудост — трябва да работи и нищо друго! „Станах скитник по света“, помисли си. Летящият холандец, прокълнат човек, който не може вече никога да намери спокойствие. Утре ще има банкет тук, в Париж, не може да не отиде, и Клемансо ще бъде там, вдругиден ще прескочи за една седмица в Англия, кани го на лов Ротшилд, после ще се върне отново в Париж, за да се кланя пред публиката, на премиерата на Мадам Бътерфлай като някакъв палячо… това не е живот, робство, доброволно поет товар и малко суетност, да си признаем, човешка слабост, която го откъсва от истинското му призвание, от творчеството.

Някой седна до него на скамейката.

— Ще позволите ли, маестро.

— Заповядайте — промърмори Пучини, без да го погледне.

— Над какво си блъскате главата, ако мога да попитам?

Пучини го погледна: приятелят му от детство, Пиеро Антинори.

— А ти как попадна тук, Пиеро?

— Пристигнах вчера, направо от Ню Йорк.

Пучини разкри сърцето си пред приятеля. Оплака му се горчиво: няма ново либрето, не може да работи!

— Слушай, Джакомо — каза Антинори със светнали очи. — Аз ще ти предложа великолепен оперен сюжет. Гледа ли вече най-новата драма на автора на Мадам Бътерфлай, Дейвид Беласко — „Момичето от златния Запад“? Има грамаден успех в Ню Йорк и тук, в Париж я играят, дори и тази вечер може да я видиш. Невероятно вълнуваща, тъкмо сюжет за тебе!

Името на Беласко съблазни Пучини. Още същата вечер той отиде с Елвира да види пиесата. След представлението, смеейки се, каза на съпругата си:

— Мисля, че скоро ще се влюбя в тази малка girl с душа на светица, в тази Мини. Вярно, че пиесата е лоша, но аз ще направя от нея нещо!

Още същата нощ телеграфира в Милано на Тито Рикорди:

Набави ми на всяка цена от Беласко „Момичето от златния Запад“ — при условие свободна преработка.

Мадам Бътерфлай пожъна успех в Париж, жънеше успехи навсякъде: в Неапол, Ница, Палермо, а Джакомо Пучини придружи тази си „най-мила опера“ по триумфалния й път, което не беше правил досега с нито една от оперите си. И Тоска имаше небивал успех, и все пак Пучини не се интересуваше от нея, не бе любимото му дете, както Бътерфлай. А колко го канят, особено в Германия, където Мария Лабия триумфира в ролята на Тоска. Тук Пучини винаги ще остане автор на Тоска. Тази негова музикална драма се харесва най-много на немците. Самият Пучини говори за оперите си така:

— От шестте ми опери само три чувствувам наистина свои: Манон Леско, Бохеми и Бътерфлай. В Тоска само като театрален автор издържах изпита отлично, но тази опера не отразява истинското ми аз.

Впрочем той се забавлява с извънредно признателните немски критики:

„… Музиката на Пучини е сексуална, има чувствено вълшебство… Музикалният садизъм на Пучини. Самият Пучини не е само Каварадоси, а в същото време и Скарпиа…“

— Фройд не е ли побъркал немците? — пита Пучини.

Един от хумористичните вестници под карикатурата му пише:

„Мосйо Бътерфлай“!

Но има и такива немски критики, на които Пучини се радва от сърце:

„… музиката на Пучини е безпогрешна италианска музика.“, „… земна любов, земна прелест, земен страх, земно безсилие — това е музиката на Пучини…“, „… никога никоя музика не е изразила така непосредствено нашия живот…“, „… музика без всякакъв патос.“, „… това е музиката на траура, на усамотението, на терзанието, на отчаянието, която наранява до кръв…“

„… философията на Пучини: единствената решителна светла точка в траурния мрак на земния живот е любовта…“, „… Пучини иска да композира не само хубава музика, а грижливо внимава и за сценичното въздействие…“, „… еднакво въздействие оказва на сърцето и чувствата.“, „… Пучини е очарован от красотата на живота и го хвърля в отчаяние безполезността на земното съществуване… Пучини разбира основното противоречие между любовта на мъжа и на жената: влюбената жена е самата вярност, постоянство, а мъжът иска да промени света…“^[4]

Безспорно по-голяма част от немските отзиви са по-сериозни от тези в родината, повече е разбрана същността на неговото изкуство от много италиански критики. Пучини е благодарен на народа на Вагнер, благодарен на немците, че го приеха и се преклониха пред него. Той вече е най-изпълняваният композитор в Германия. Само да не бяха толкова пълни певците и така мудни диригентите!

Елвира си замина в къщи, в Торе дел Лаго, заради Тонио, а и за да подготви проектираното за края на годината общо пътуване до Америка, а Пучини обиколи няколко европейски градове: Брюксел, Амстердам, Кьолн, Дрезден, Франкфурт, Ница, Палермо и Неапол, после Москва, Прага и Виена, макар че мразеше хотелите, светския живот, непознатите лица.

Във Виена ще може да си почине малко. Обича града, любезността, простодушието и веселостта на хората, дори и хотел Бристол. Само с езика не може да се справи, този сложен немски език е не усвоим. (На приятеля си Казели пише шеговито писмо: „Не зная какво да правя с многото фритци, митци, шитци!“) Играят две от оперите му, и то отлично: Бохеми и Тоска, Тук Бохеми жъне по-голям успех — Пучини тържествува. Разбира се, и тук му дават банкети, чествуват го, но по-весело, отколкото другаде.

Пучини е радостен и доволен. С удоволствие прочита телеграмата на Рикорди:

„Ангажирахме Момичето от златния Запад“.

Сега най-после знае какво ще работи, освободи се от непоносимата мъчителна и късаща нервите неизвестност. Няма вече д’Анунцио, Луи, Уайлд, не съществува нищо друго, освен американското момиче. И във фантазията му вече се очертава фигурата на Мини, чувствува в сърцето си възкръсващата любов. Ще заминат бързо за Ню Йорк — той отдавна е любопитен да види този чужд свят, трябва да го опознае, ако не за друго, поне заради Мини — после идва работата, откъсването от всичко, пълно вглъбяване в себе си, всеотдайност след тригодишна пауза! Време е вече. Какво избавление ще бъде това за него!…

Наслаждава се на Виена, предпоследната станция на неговата почивка.

Голямо преживяване е за него Бохеми, великолепното представление в Хоф опера. Всички действуващи лица — жени излизат на сцената в кринолини — режисьорът има право! А какво адско движение и шум пред кафене Момюс! (Густав Малер иронично се усмихва в ложата си до сцената.) Успехът е пълен: Пучини се покланя шестдесет пъти на сцената.

Във Виена се запознава с един дребен, весел, вечно усмихващ се, много мил човек, унгареца Ференц Лехар. Лехар е ревностен почитател на Пучини, може би е малко негов ученик и негов подражател. Но и Пучини обича музиката на Лехар. Пучини не е високомерен: проявява интерес към всичко, което е хубаво — обича оперетата, дори и модерната танцова музика. Няма жанрове, казва той често, има само истинско изкуство или псевдоизкуство, дилетантство… Може да се пише и класическа оперета — как да не може! Офенбах е бил голям артист! И Веселата вдовица е прекрасна, тъкмо сега я играят с бурен успех. Пучини поздравява Лехар.

— Нямате ли желание веднъж да напишете оперета? — пита го Лехар.

— Желание бих имал, само нямам време за това — отговаря му Пучини.

Една вечер Пучини е сред интимни приятели. След вечерята домакинята го помолва да изсвири нещо на пиано. Пучини не обича да свири пред чужди хора, но сега, без да възрази, сяда до пианото с онази известна дяволита усмивка, с вечно горящата цигара в ъгъла на устата. Разбира се, всички очакват да чуят негова музика, но той свири Лехар. Веселата вдовица алла Пучини: по пучиниевски, както той щеше да я напише. Гостите се учудват:

— Толкова ли обичате музиката на Ференц Лехар, маестро?

— Да, обичам я — отговаря им Пучини откровено. — Мелодичната инвенция е чудесна. Ако имаше по-голяма култура, щеше да бъде много по-велик.

Най-после отново си беше в къщи, весел и ободрен. Пътьом се спря в Милано заради двамата Рикорди.

— Най-после пристигна! — поздрави го Сор Джули. — Вече смятах, че си се загубил.

— Светът е прекрасен! — възкликва Пучини.

— Чувам, че ще прескочиш и до Ню Йорк? Това е съвсем излишно.

— По-скоро е много важно! — намеси се самият Тито.

— За съжаление обещах на Гати Казаца, а освен това сключих и договор с една американска агенция. Целият път няма да ми струва нито чентезимо, представи си!

— Би трябвало да работиш, единствено това е важно — мърмори укорително старият Рикорди. — Губиш много време. А на мен не ми харесва тази американска история, мога да ти го кажа. Отново избираш чужд сюжет, а на всичко отгоре ще представиш операта си и в чужбина… това не е хубаво, засяга италианското честолюбие.

— Напротив, аз смятам прекрасна идеята за премиера в Ню Йорк — каза Тито: — Означава много пари.

— Не само парите са важни.

— Американците ще полудеят от щастие и от гордост, ако узнаят, че Джакомо Пучини им пише индианска опера. Знаеш ли под какво име ще рекламирам, Момичето от златния Запад? The girl of the golden West, и като подзаглавие: Indian Story and Song from North America (Индианска история и песен от Северна Америка).

— Как пеят индианците? — попита Пучини, като се засмя.

— Тъкмо затова трябва да отидеш в Америка, за Да проучиш основно това — каза Тито Рикорди.

— Вчера пя по японски, утре ще пееш по индиански… — скара му се старият господин. — Кажи кога най-после ще пееш и по италиански?

— Винаги съм пял само на италиански! — казва решително Пучини.

Джулио Рикорди се обърна към сина си.

— Мразя и тези рекламни трикове, Тито. Хубавото вино няма нужда от реклама.

— Грешиш, татко — отговори му Тито. — Тъкмо това е задължение на издателството: умелата реклама е популяризиране.

— Но се надявам, че след това няма да предприемеш друго пътуване? — намръщен каза Сор Джули.

— Още само в Египет, в Кайро, люлката на Аида. Това не мога да пропусна… и в Будапеща, разбира се.

— Защо отиваш там?

— Заради Никиш, Банфи и Кериер. Прекрасни хора!

— За Токио няма ли да пътуваш?

— Защо? — светнаха очите на Пучини. — И в Токио ли ще представят Бътерфлай?

— Още не, но се готвят, ангажираха я — отговори му Тито.

— Великолепно!

— Прочети тази телеграма за триумфалното шествуване на Мадам Бътерфлай в Америка, почти невероятно: Бостън, Чикаго, Вашингтон, Ню Йорк… единадесет града я договорираха досега. Хари Саваж, американският ни импресарио, моли да изпратим специална певица, която да представи Бътерфлай в цяла Америка. Трудна задача.

Джулио Рикорди стана нетърпелив:

— Да поговорим най-после и за това, което най-много интересува всички ни: кои ще ти бъдат сътрудници, кои искаш да напишат Момичето от златния Запад?

— Илика, разбира се. Само той! За съжаление не може да разчитаме на Джакоза, той е тежко болен.

— А край Илика обезателно трябва да има една спирачка, която да обуздае невъздържаността му.

— Илика няма равен на себе си! — разпали се Пучини. — Бърз е като светкавица и е пълен с идеи.

— Кажи, Джакомо — попита го Тито Рикорди, — познаваш ли Карло Дзангарини, новата гордост на Кориере дела Сера?

— Познавам го.

— Невероятно талантлив! И познава много добре американския живот. Ходил е там. А заедно с него ще спечелим огромната популярност на Кориере. И това не е за пренебрегване. Не може ли да се съберат Илика и Дзангарини?

— Ще се опитам.

Илика вече чакаше Пучини в Торе дел Лаго, развълнуван, весел, изпълнен с желание за работа.

— Да, най-после пристигна от Северния полюс! — посрещна той шеговито приятеля си. — Още тази вечер започваме. Съгласен ли си?

След вечеря останаха сами.

— Слушай, Луиджи… — започна Пучини малко несигурно: — Първо да помислим как да заменим бедния Джакоза.

— Не трябва да заменяме никого. Ще напиша сам цялото либрето, за няколко седмици — настоя Илика.

— Не, по-добре ще бъде, ако сме трима. Какво би казал за младия Дзангарини?

— Какво да правя с него? Аз няма да се сдружавам с никого. Джакоза беше единственият, с когото работих с удоволствие.

— Все пак нужен ни е поет…

— Дзангарини не е поет! Той е журналист.

— Познава добре Америка.

Илика погледна изпитателно, ядосано Пучини.

— Вземи си бележка, че аз няма да работя с Дзангарини! — заяви той решително: — Или Дзангарини, или аз!

— Не върши глупости, моля те…

— Не, и не! Няма да работя заедно с него. Дори веднага да се изправиш на главата си.

Пучини също се ядоса. Просто не знаеше какво говори в яда си:

— Добре… щом като си толкова упорит… толкова ожесточено дребнав… Тогава ще напишем либрето с Дзангарини!

— Желая ви добър успех! — каза Илика. Лицето му потъмня, гласът му започна да трепери: Благодарен човек си, няма що!… Написах ти четири либрета най-пожертвувателно… и в продължение на петнадесет години понасях изтезанията ти, всичките ти глупави капризи… А сега ще ме изхвърлиш заради един начинаещ… Сбогом, Джакомо!

— Полудя ли?!

— Няма да ме видиш повече!

— Луиджи!… Луиджи!… — извика ужасен Пучини: — Върни се!… Не се сърди!…

Но Илика вече беше изчезнал: не го намери никъде.

— Какво се случи?! — уплашена изтича Елвира.

Пучини плачеше. Беше неутешим.

— Прогоних най-добрия си приятел…, когото обичам най-много… такъв долен тип съм! — каза жално, самообвинявайки се, а после още по-жално продължи: — Съдбата ме преследва: колкото пъти искам да работя, нещо ме възпира… някакво чудовище! Плащам ужасна дан за всяка моя работа! Ще видиш, тази Мини, това момиче от дивия Запад ще ме измъчи най-позорно!

Илика не се върна. Пучини напразно му писа най-малко една дузина писма, напразно му изпраща колата си, Илика дори не му отговори: остана непреклонен.

Пучини едва проронваше по някоя дума. Луташе се безцелно, понякога ловуваше по малко, но обикновено се занимаваше с градината, хранеше птичките, поправяше машините, но не работеше нищо друго, дори не свиреше на пиано. Пучини тъгуваше — жалеше за Илика.

Бедната Елвира беше изпаднала в отчаяние. Опита всичко, за да изтръгне Джакомо от това състояние. Сподели тревогата си с Тонио, тайно написа писмо на приятеля им в Лука, Алфредо Казели, да ги посети колкото се може по-скоро, но така, сякаш случайно е наминал към тях.

Казели познаваше добре приятеля си, знаеше как трябва да постъпи.

— Джакомо — каза му весело Казели, дойдох да те помоля за една услуга. Закарай ме с колата си в Нюрнберг и Вюрцбург, имам да водя сериозни търговски преговори, а с влак вече не мога да стигна навреме. Става дума само за няколко дена. Нали ще го направиш?

— Татко! — прекъсна го осемнадесетгодишният Тонио. — И аз бих дошъл с вас. Толкова пъти вече си ми обещавал, че ще ме заведеш някога в Нюрнберг, в Инголщат…

Лицето на Пучини светна за пръв път от много дни.

— Елвира! — извика той зарадван. — Бързо приготви багажа ни — моя и на Тонио. Ще отидем да се поразходим малко с колата из Бавария. След няколко дена ще се върнем.

Оживени седнаха в новата голяма, затворена Ланчиа, весело, както децата тръгват на екскурзия. Шофьор не взеха със себе си, Пучини шофираше, той беше щастлив, когато можеше да кара колата.

И тримата се чувствуваха великолепно. Закачаха се, шегуваха се, много ядяха и пиеха. Вече се връщаха в къщи, Инголщат беше последната им спирка. Тримата обядваха в един превъзходен малък ресторант: ядоха тазгодишна гъска, любимото ядене на Пучини. Изведнъж Пучини изхърка, почервеня, започна да се дави: парче кост беше заседнало в гърлото му. Един млад лекар обядваше до тях. Той извади костта от силно кървящото гърло на Пучини.

— Виждал ли е в къщи лекар това гърло, маестро? — попита го той със сериозно лице.

— Не. Защо? Червено ли е?… Много пуша и кашлям.

— Винаги ли сте така пресипнал?

— Винаги.

— Няма да бъде лошо някой специалист да ви прегледа.

Пучини забрави съвета на баварския лекар. Не му отдаде особено значение.

Карло Дзангарини се хареса на Пучини. Беше разумен, симпатичен човек, бързо схващаше, възприемаше всичко. Разбира се, далеч не беше толкова бърз и остроумен, колкото Илика. Той работеше с удоволствие с Пучини, виждаше се, че задачата го въодушевява и вълнува. Само едно беше лошо, че не можеше да остане в Торе дел Лаго, при Пучини, редакторът му трудно го пускаше да отсъствува от Милано, от вестника. Дзангарини едва беше пристигнал и вече се сбогуваше. Трудно беше така да се работи.

А липсваше и поетът, липсваше Джакоза, макар че и Пучини великолепно пишеше стихове. Тук беше нужен професионалист, истински поет, не е така просто да се пишат индиански песни и църковни песнопения. Дзангарини предложи на Пучини да включи в работата приятеля си Гуелфо Чивинини. Да, Пучини беше чувал за него, вярно е, че пише хубави стихотворения, но да почакаме малко — далеч сме още от стиховете!

Пучини се свърза и с друг млад писател заради едноактната си опера Мантията. Този забавен, духовит младеж, който пише с голям успех хубави комедии, се казва Джузепе Адами. Познава много добре сцената, затова се харесва на Пучини, повече от Дзангарини. При него лошото е това, че преди всичко пише самостоятелни произведения и е зает човек, има жена и деца, ангажират го работата и семейният живот и не може винаги да му бъде на разположение. Но е много умен момък, Пучини го обикна. Сега го изпитва с Мантията. Ще се разбере какво може, наистина ли е толкова добър?

Пучини беше постигнат от неочаквана радост, която погъделичка малко суетността му, колкото и да се стремеше да скрие това: назначиха го за член на горната камара, за сенатор като най-добрия артист на Италия — на мястото на Джузепе Верди. Нямаше нищо чудно в това, че се зарадва и малко възгордя. Но тази гордост той облече в шега, за да не му се подиграят. Писмото си до Нитети подписа така: Джакомо Пучини, музикант — сенатор.

Беше задушно, горещо лято, непоносимо горещо, особено тук долу, в долината. Нито вятър подухваше, нито лист по дърветата потрепваше, слънцето се беше спряло върху езерото, сякаш искаше да изсмуче водата. Торе дел Лаго се превърна в гореща пещ.

А и Елвира беше болна, астмата й се поднови, не й достигаше въздух. Просто се задушаваше. Кашляше страшно, по-страшно и от Джакомо. Състезаваха се в кашлянето. „Кашляне в дует“ — казваше с горчив хумор Пучини.

И изведнъж се случи нещо, което огорчи Пучини за дълго време. Отиде в Лука за един ден и докато да се върне в Торе дел Лаго, всичките борове около къщата бяха изчезнали — неговите великолепни пинии! Елвира беше наредила да ги отсекат.

— Как можа да направиш това? — попита я с упрек и болка.

— Аз ли трябваше да умра? От тях нямаше въздух, от тези мизерни борове… от тях и от пушека на цигарите ти…

Да, да, и друга беда имаше с Елвира: и най-дребното нещо я дразнеше, стана нетърпелива и неспокойна, тя, която винаги беше самото търпение, спокойствие, не прощаваше нищо на съпруга си, макар че в продължение на двадесет години беше прощавала всичко на този разпуснат, темпераментен, мил и добър артист, на когото трябваше да се гледа не като на обикновен съпруг. Настроението на Елвира се менеше от една крайност в друга, кръвта й се качваше в главата, в такива моменти и хубавият й кадифен глас се променяше, започваше да крещи, не харесваше нищо, какво стана с нея така изведнъж? Елвира беше навлязла в опасната възраст, когато женските нерви стават внезапно много чувствителни, дразнят се, обтягат се от най-малкия повод — обясни на Пучини домашният им лекар: сега той трябваше да бъде търпелив и снизходителен към нея.

— Веднага трябва да смените обстановката — каза лекарят, — това ще бъде полезно и за теб. Няма да пусна жена ти да отиде през зимата в Америка. Първо трябва да се успокоят нервите й. Заминете за няколко седмици някъде да почивате, по възможност на високо място, където е хладно.

Пучини се вслуша в съвета на лекаря. Самият той вече не можеше да понася тази атмосфера, вибрираща от нервност — Елвира беше в живота му спокойствието, мира, а сега тя стана неспокойна, недоволна. Елвира се ядосваше и от това, че прислугата изцяло се смени, старите слуги напуснаха в един и същи ден, сякаш се бяха наговорили. Нов беше портиерът — ловецът Нике, нова беше готвачката и слугата, нейният съпруг, а така също и камериерката, прекрасната малка Дориа, която познаваха още от дете, защото се беше родила там, до тях, в една от селските къщи с червен покрив. Много разправии, много ядове, много грижи създаваше на Елвира новата прислуга, трябваше да свикне с тях, трябваше да ги обучи, всичко това я изморяваше. Време беше да заминат, по-умно нещо не можеха да направят. Така попаднаха в Абетоне, край Босколунго, защото Елвира дори не искаше да чуе за Киатри, за този замък на призраци, изоставено, мрачно разбойническо гнездо. В Абетоне си намериха и компания, интересна, мила компания — наистина не скучаеха. Тук прекарваше лятото семейството Паоло Тости и една поразително красива и интересна млада англичанка се присъедини към тяхната компания, Сибил Селигмън. Тя беше културно, изискано, умно създание и се възхищаваше от всяко изкуство, особено от музиката. Беше голяма почитателка на Пучини, познаваше добре всичките му опери. Навярно беше малко снобка, защото просто колекционираше прочути хора. Познаваше лично цяла армия от английски писатели, познаваше Тости, Карузо, а сега успя да се запознае и с Пучини. А когато узна, че и д’Анунцио се намира в Абетоне не ги остави на спокойствие, докато не й го представиха, на което Пучини не се зарадва много.

Но в поведението на „големия поет“ не се чувствуваше никакво недоволство. Той разговаряше светски любезно и внимателно с Пучини.

— Моята кипърска роза още не е увехнала, маестро — каза усмихнат, — тъкмо сега разтваря кадифените си гиздави листа: цъфти и разнася аромата си за вас, с надеждата, че веднъж все пак ще й се усмихнете и ще я затъкнете на ревера си.

Сибил Селигмън изпитваше голямото удоволствие да бъде в компанията на тези трима велики мъже: Пучини, д’Анунцио и Тости — целият Абетоне й завиждаше. Но тя беше много мила жена, безкрайно мила, а на всичко отгоре отлично говореше италиански, което правеше приятно общуването с нея. Най-приятно бе спокойствието, постоянно усмихнатото й, английско спокойствие. Семейство Пучини сега имаше голяма нужда от това спокойствие, както Джакомо, така и Елвира, Очарователно създание беше тази Сибил. Говореше малко, но можеше внимателно да слуша, виждаше се, че просто поглъща думите на „големите хора“. Дори и затворената Елвира обикна Сибил, която я обсипа с безкрайно внимание. Поръча да й изпратят мили малки подправки от Англия, модни шотландски шалове, меки, пухкави блузи и един художествено изплетен букет от английски имел — каза й, че той носи щастие. А на Пучини нареди да изпратят цигари, прочутите шестнадесети Абдулах. Да, ловка беше Сибил, безкрайно ловка и тактична, просто не забелязваха кога и как се включи в тяхната компания; с тях се хранеше, с тях се разхождаше, с тях играеше на карти, когато валеше дъжд, никога не им беше в тежест. А и синът й беше с нея, шестгодишно малко момченце, но и то не им пречеше, дори не отваряше уста, изглеждаше учтиво, добре възпитано дете. Така приятно измина лятото, смяната на обстановката наистина подействува добре и на двамата.

Вече се канеха да си заминат в Торе дел Лаго, когато със загрижено лице Сибил им каза:

— Лекарят на банята прегледа момченцето ми, намери го много слабо и ме посъветва да го заведа на субалпийски въздух, по възможност сред борова гора, поне за един месец. Берта Тости ми каза, че вие имате празен, приказно хубав замък над езерото, на хиляда и триста метра височина, в истинска борова гора. Не ми се сърдете, ако ви попитам, не бих ли могла да наема за август този необитаван замък?

— Елате!… Великолепно!… — възкликна Пучини. — Каним ви на гости, за наемане и дума не може да става. — После, смеейки се, добави: — Това е онази известна вила, където ние двамата с Елвира почти не сме живели заедно.

— Ах, Джакомо, как си представяш това! — прекъсна го Елвира. После се обърна към Сибил. — Не бих посмяла, скъпа моя, да ви примамя там. Това е уединена, мрачна дупка, няма обслужване и не бихте могли да се храните както трябва… а няма да имате и компания. Не, не, това не е за вас, това е съвсем нелепа идея, само на един мъж може да му мине през ума подобно нещо.

— Оттам се открива най-хубавият изглед в Италия — прошепна Джакомо.

Но Сибил Селигмън се усмихна спокойно.

— Ще се наредя, оставете на мен. Ще се оправя някак, не се страхувайте. И аз мога да готвя, а имаме и много консерви. Не ми е нужна компания. Само здравето на малкото ми момченце е важно за мен, нищо друго. Ако нямате нищо против, ще приема любезната ви покана. Да се летува във вилата на Пучини, това вече само по себе си е щастие!

— Великолепно! — възторжено се провикна Пучини.

Лицето на Елвира не беше съвсем възторжено. Но какво можеше да каже бедната?

Не, Сибил, възхищаващата се от артистите Сибил, нямаше да пропусне за нищо на света тази рядка възможност. Какво ще кажат приятелките й в Лондон, когато им разкаже, че през цялото лято е била гостенка на Джакомо Пучини, живяла е във вилата му и че тя е чула за пръв път в целия свят ариите на Момичето от златния Запад в момента на раждането им. Ще позеленеят от завист! Затова заслужава да се пренесе дори и жертва, заслужава малко и да се погладува. Съпругът й, добрият Дейвид Селигмън, също ще се зарадва, тя беше сигурна в това.

Но Сибил не се лиши от нищо. Пучини й отстъпиха сръчната малка Дориа, тя се грижеше за тях, тя ги продоволствуваше. Дориа обожаваше Пучини, както всички жители в Торе дел Лаго, Пучини беше станал култ, неговите мелодии слушаше от рождението си — нямаше такава жертва, която да не може да принесе заради най-милия човек, „великия Джакомо“.

Пучини често посещаваше Сибил, разбира се, сам, Елвира не можеше да се изкачи тук, на върха, в планината. А Пучини се радваше на тази благосклонна, тиха жена, която знаеше отлично как да успокои измъчените му артистични нерви. Между тях възникна приятелство, сериозно, интимно приятелство. Джакомо беше свикнал от детските си години винаги да споделя с жени мислите си, проблемите и мъките си — майка му беше довереното лице, после Джулия. Иджиния, Нитети и накрая Елвира, — просто му олекваше, когато можеше да се изповяда на някоя жена, да излее пред нея сърцето си, откровено, без остатък. Той просто търсеше в жените глезеща, снизходителна майка, затова обичаше мълчаливите, сериозните жени като Джулия и Елвира. А сега за известно време Пучини беше загубил своята спокойна, мила Елвира.

Но Сибил, умната, тактичната Сибил не забрави и Елвира. По два пъти седмично я посещаваше и винаги я предразполагаше с любезността си, с вниманието, с безкрайно голямото си спокойствие.

Накрая трябваше да се сбогува: съпругът й, Дейвид Селигмън вече беше станал нетърпелив в къщи, настояваше да се завърне в родината — и на него му липсваше Сибил, която действително правеше щастливи всички около себе си. При сбогуването тя накара Пучини да й обещае, че ще й пише, че ще я осведомява за всичко в дълги писма, на първо място за всичките си беди, грижи и работата си, за да не се прекъснат приятелските връзки помежду им, макар че са далече един от друг. И Пучини обеща, това беше много трудно за него, защото бе от ония хора, които се ужасяват от писането на писма, почти не си пишеше с никого. Сибил правеше изключение.^[5]

Така отново останаха сами: Джакомо и Елвира. Но сега тя вече беше по-спокойна, наистина лятото й подействува добре, а и подготовката за голямото пътуване до Америка я ангажираше изцяло. Само Тонио липсваше и на двамата: Тонио вече беше студент — техник, учеше в Милано, много рядко ги посещаваше в Торе дел Лаго, само през ваканциите. Рядко виждаха и милата, хубава Фоска, толкова им липсваше и нейното слънчево, хубаво настроение.

Но и Пучини също се успокои. Отново работеше, макар че засега още не композираше Момичето от златния Запад — остави го за след Америка. Работеше върху Мантията, едноактната си опера, и то с голямо желание. Тя беше истинска тема за Пучини, изпълнена с напрежение, веризъм, ревност, любов и ужас. Сега вече познаваше добре Париж, живота по брега на Сена, природата на французите. Голяма изненада беше за него — приятна изненада — прекрасното либрето на младия Джузепе Адами. Най-после един писател, който познава сцената, истински я познава! Предава едно след друго комедията и драмата, лиризма и ужаса така, както самия живот. Това са живи хора, а не книжни фигури! Сега за пръв път в живота на Пучини се случи да не върне представеното либрето, не промени в него почти нищо, а го прие така, както писателят го беше написал, само написа към него няколко възхитителни стихотворения. Той поздрави Адами. „С този човек ще напишем и голяма опера, помисли си Джакомо, може би най-голямата — прекрасно се разбираме, така се работи с удоволствие!“

Наистина работеше с желание, с удоволствие. С чудна бързина композира музиката на Мантията, само за няколко седмици. А не беше толкова прост проблема, определи петдесет и две минути за времетраенето на операта. Беше доволен от работата си — пак ново звучене, нов колорит, още по-голяма дързост. Това вече беше истински веризъм, с нея ще задоволи дори и жаждата на Пиетро Маскани за истина! Единствената му мъка беше, че Мантията така сама е нежизнеспособна, дете — сираче, би трябвало да намери още две отлични либрета, но със съвсем друго настроение, след ужаса — благоговение, а след благоговението — комедия, та за една-единствена вечер да покаже три различни лица на операта пред публиката и критиците. Три едноактни опери, които да запълнят една цяла вечер — истински триумф! Веризъм, символизъм и сатира. Стара негова мечта. И едно отдавнашно желание: да напише весела опера!

— Джакомо!… Джакомо! Това вече е осмата ти опера с чужд сюжет.

Най-после са в открито море, на палубата на грамадния кораб „Императрица Аугуста Виктория“, на път за Ню Йорк. Студът е ужасен, едва се понася това януарско море, добре, че Пучини си купи шуба в Париж, без шуба дори не би могъл да се покаже на чист въздух. Елвира също излиза понякога на палубата да се поразходи малко, когато морето беше тихо, ще се задуши долу в тясната кабина. Нещо повече, когато огрява слънцето, Джакомо и Елвира лягат един до друг на меки шезлонги и замислени гледат неспирната игра на морето. Чувствуват как в тях се промъква спокойствие и тишина — няма по-успокоителна, по-онемяваща гледка от безкрайното водно огледало, което постоянно сменя цвета си, няма по-тиха, по-игрива музика от музиката на пенливите, налитащи вълни. Усмихнати лежат един до друг. „Хубаво е да си съпруга на Джакомо Пучини“, си мисли щастлива Елвира. И у нея цари пълно спокойствие.

Но от хората се държат съвсем настрана, със страх избягват овациите. Не дават автографи, не се запознават! Елвира, „идеалният жандарм“, държи далече от Пучини всички простосмъртни. Жените, момичетата жадно поглеждат само отдалеч към Пучини.

В началото Ню Йорк ги поразява със страшните си размери, с чуждия, главозамайващ ритъм: трябва да се свикне с този живот. Но Пучини обича новото, обича машините. Като смаяно дете наблюдава гладко препускащите грамадни автомобили, вечно движещите се, безшумни асансьори патерностер, такива още не беше виждал в Европа. Но хората са мрачни, лицата им загрижени, не се усмихват и не говорят толкова много, както в Париж или Милано. Пучини слуша с интерес дори и най-странната танцова музика и гледа с удоволствие новите танци, най-различните степ и неприлично действуващите гротески cake-walk. Може би ще използува нещо от музиката и от танца в Момичето от златния Запад — нищо не се знае? Очите и ушите му фотографират, наблюдават, всичко фиксират и грижливо складират. Сценичният автор, режисьорът събира опит.

Гати Казаца, италианският художествен директор на Metropolitan Opera Company е чудесен, сърцат човек, прекрасен музикант и безпримерен организационен талант. Така да се каже, от нищо беше създал прекрасен оперен ансамбъл, повечето италиански певци, такъв ансамбъл, който би могъл да се състезава дори със световноизвестните ансамбли на Скала или Констанци. Двамата му диригенти бяха също италианци: Виня и Тосканини, който тъкмо сега беше дошъл от Буенос Айрес за най-голяма радост на Пучини, защото не беше прекалено очарован от Виня, диригента на Мадам Бътерфлай (не владее изцяло оркестъра, пише той недоволен). Италианците са много и в оркестъра, и в хора. А и сред певците солисти фигурират такива блестящи имена като Енрико Карузо, Лина Кавалиери, баритонът Антонио Скоти (и тримата италианци) и Жералдин Фарар. Жалко, че американка пее Мадам Бътерфлай. Пучини не е очарован от нея въпреки световната й известност (Жералдин Фарар се харесва на всички, само на мен не, пише на Рикорди.) Липсва й най-същественото: лиризмът! Винаги мислеше за малката Розина Сторкио. Защо Тосканини не доведе и нея със себе си?!

Все едно, нюйоркската Чо-Чо-Сан жъне голям успех. Публиката бурно я аплодира, пресата я възнася. За минути Пучини става най-популярният човек в Америка. Досега тук познаваха само пожъналата голям успех Тоска, но Бътерфлай се харесва още повече. (Гати Казаца също моли Пучини за една европейска Чо-Чо-Сан, за да направи турне с операта и тя да пее във всички по-големи американски градове.) Щастлив, Пучини чува, че директорът на Вашингтонската опера е Клеофонте Кампанини, прекрасният герой на миланския провал и на успеха в Бреша на Мадам Бътерфлай, който се беше оженил за чудесната певица Ева Тетрацини. Не е ли странно? В Буенос Айрес — Муньоне, в Ню Йорк — Тосканини, във Вашингтон — Кампанини, тримата му добри приятели! Просто съдбоносно… А и това беше странно, че верният му стар другар и добрият адвокат Чезаре Ричони се беше оженил за неговата Чо-Чо-Сан, пожънала успех в Бреша. Но вече репетират и третата опера на Пучини, Манон Леско, за да присъствува на премиерата. Главозамайващо е разпределението на ролите: Манон, ослепително красивата Лина Кавалиери, Де Грийо, недостижимият Енрико Карузо, Жеронт, отличният Антонио Скоти, и което е най-важното и най-прекрасното; диригент е Артуро Тосканини, диригентът с вълшебната палка. Пучини бе обзет от странното чувство, че сега за пръв път ще чуе собствената си опера в цялата й красота, тук, далеч в чужбина.

Едва сега проличава наистина какъв прекрасен човек е Гати Казаца, с какъв голям художествен усет е, подбрал всичките си сътрудници. Представянето на Манон Леско е съвършено и до най-малките подробности. Декорите са великолепни, блестящи, вярно е, че работата на Гати Казаца не беше трудна, тук не се държи сметка за парите, няма нужда да се броят и грошовете, както в бедната Европа — да струва, колкото ще, казва Америка, моят оперен театър да бъде първият в света, това е целта, дори не е беда, ако се украсим с чужди пера. Заповядайте, ето парите, останалото е ваша работа, скъпи Казаца! И Гати Казаца заедно с Артуро Тосканини прави световноизвестна Метрополитен. Защото и за операта, както и за войната, са нужни три неща: пари, пари и пари.

Но Гати Казаца беше не само талантлив артист, но и съобразителен, умен човек, който познаваше публиката, познаваше добре Америка.

— Сега нарочно не вдигам голям шум около теб — каза усмихнат той на Пучини, — още не му е дошло времето. Възторгът от теб трябва да стигне кулминационната точка, когато, надминавайки всички други оперни театри в света, представим тук за пръв път „американската ти опера“; написана за нас, Момичето от златния Запад. Щастлива и горда ще бъде американската публика, във въодушевлението си ще събори театъра, гарантирам ти за това. Ти ще бъдеш най-големият човек в Америка.

— Не прекалявай! — засмя се Пучини — Първо трябва да напиша тази опера, и то добре.

— Много те моля, и ти не казвай нито дума за нея на журналистите, не се оставяй да те разпитват… Да не изгърмим патроните си преждевременно!

Това беше тежко искане, защото жадните за интервюта журналисти на тълпи следваха Пучини, просто го дебнеха и първият им въпрос, разбира се, винаги беше: „Върху каква нова опера работите, маестро?“

Пучини работи с обичайната си добросъвестност: не се задоволява с театралните репетиции, а поотделно и единично се занимава с певците, по цели нощи ги поправя, изглажда, помага, за да бъдат съвършени. Най-много време посвещава на Лина Кавалиери, за да бъде играта й така хубава, както пеенето.

Този път и Елвира вземаше участие в репетициите. Манон Леско е най-близката до сърцето й опера. Тази опера се роди от тяхната любов. Затваря очи и вижда себе си и Джакомо във Вакало, спомня и онези незабравими нощи в мансардната стая, когато изведнъж прозвучава последният любовен дует — най-хубавата музика, която някога беше чувала.

И сега отново чува тази музика и тя отново я вълнува, пленява, разтърсва я изцяло, може би още повече, отколкото тогава. Друг път така дисциплинираната, горда Елвира плаче.

Веднъж призори Пучини се връща в къщи от работа. Елвира го чака с разстроено лице, цялото и тяло трепери.

— Няма да търпя! Няма да търпя! — вика тя безумно, треперейки от гняв. — Няма да се оставя да ми се подиграват, да ставам за смях.

— Какво ти е, скъпа! — пита я изтръпнал Пучини.

— Мразя тази жена!… Тази Лина Кавалиери!

Пучини едва успява да успокои Елвира. Сяда до нея в края на кревата, казва й най-нежни думи, милва я с обич, като някое дете. Нали страстната музика на Манон Леско възкресява и в него миналото.

Елвира плаче, срамува се, прегръща Джакомо.

— Прости ми, ангеле мой…

Елвира се успокоява, макар и мъчно, не се съмнява повече.

Случайно Пучини познава човека, за когото в треската на репетициите беше забравил: партньорът му в два договора, Дейвид Беласко. Приятна изненада. Симпатичен, интелигентен, любезен мъж, пълен като Метерлинк, женствено пухкав. Горещо приветствува Пучини:

— Много обичам вашите опери. Най-много, разбира се, Мадам Бътерфлай. Прекрасна и трогателна е. А и либретото е съвършено, просто ме кара да се срамувам. По-сърцераздирателна е от моята драма. Вие прекрасно познавате сцената, маестро. Гордея се, че фигурираме заедно на афишите и в програмите.

После живо се интересува от съдбата на Момичето от златния Запад. Пучини му разказва картина по картина либретото на Момичето от златния Запад. Беласко е изумен.

— Чудесно! — шепне той. — Но едва ли е останало нещо от моята драма! Само за едно се безпокоя, ако позволите. Добре ли е, че последното действие се разиграва на открито, в гората?

— Добре е, много е добре — отговаря му Пучини, — обожавам дърветата.

Разделиха се като приятели.

Джакомо не знае английски, чете френски вестници, тук, в Ню Йорк, трудно се добира до италианските. Една сутрин извика, лицето му сияе от радост:

— Слушай, какво пише „Матен“! Репетират Манон Леско в Опера Комик! Знаеш ли какво значи това? Шовинистите французи, на които една от най-любимите опери е Манон на Масне, са любопитни да чуят моята Манон Леско! Постоянната ми мечта беше да се преборя и пред французите с Масне! Защото, ако и в Париж победя аз… А знаеш ли коя ще пее Манон? Ангелската малка Лукреция Бори, най-нежната певица, която аз открих още на деветнадесетгодишната й възраст. Още тогава предсказах, че това момиче ще стане голяма певица, но никой не искаше да ми повярва. Оттук заминаваме направо за Париж!

— Аз ще се прибера в къщи, уморих се, омръзнаха ми хотелите — каза без настроение Елвира. — Отивай сам, ако искаш. Но и ти ще направиш по-добре, ако се прибереш с мен в къщи и продължиш Момичето от златния Запад. Крайно време е! Стига си скитал.

Но Пучини не можа да се откаже от „малката Бори“, както наричаше винаги Лукреция Бори. Тя беше нежна, трогателна певица, каквито той обичаше най-много от всички: Розина Сторкио, Маргарита Гирдон, Лукреция Бори!… А освен това трябваше да бъде лично там на съдбоносния дуел с Масне. Може би в Париж щяха да помислят, че е избягал от страх пред дуела. Не, не можеше да се откаже от Париж, дори и заради Елвира!

Премиерата на Манон Леско в Ню Йорк беше чудесна. Така още не беше дирижирал диригент и още не бе пял тенор! Тосканини и Карузо надминаха себе си — и двамата достигнаха идеално съвършенство. „Боговете ме обичат“, благодарен и трогнат, смирен и скромен си каза Пучини. И жадната за музика американска публика наистина беше благодарна — през тази единствена вечер всички сигурно забравиха борсата и сделките.

Пучини сподели с Елвира с присъщата му младежка, дяволита усмивка:

— Колко талантлив съм бил на тридесетгодишна възраст.

И в Париж репетира Манон Леско: и тук сътрудниците му са отлични. Лукреция Бори е недостижима. Чудно как този болезнен, малък глас на птичка триумфално звучи в огромния салон. Дори и в третото действие съвсем леко доминира над шумния хор и оркестър. Алберт Каре също се беше развил много, макар че беше още много далеч от Тосканини. А постановката и декорите са ненадминати. Пучини не се страхува от опасната вечер, от сравнението: неговата „страстна Манон“ трябва да победи „поетичната Манон“ на Масне, трябва да я победи и тук, в Париж, както я победи навсякъде. А парижката публика вече го обича и разбира, защото постоянно представят три негови опери с еднакъв успех. Той е сигурен, че ще обикнат и Манон Леско.

Но колкото и да се интересуваше от парижката Манон Леско, Пучини все пак не дойде от Ню Йорк направо тук. Първо мина през Лондон, за да посети „успокояващата“ го приятелка, винаги милата и усмихваща се, винаги възхищаващата се и винаги готова за услуга красива Сибил Селигмън и се запознае със съпруга й. Това го изискваше благоприличието и самата Сибил. Що се отнася до Дейвид Селигмън, той изглеждаше много порядъчен човек. Сметна за голяма чест, че прочутият Джакомо Пучини посещава неговия скромен дом.

В Лондон го посрещнаха с изненадваща новина: по желанието на Едуард VII, Дзенатело и Нели Мелба цял следобед пели арии от Пучини в кралския дворец. Самият Едуард VII е също такъв възторжен почитател на Пучини, какъвто е италианският крал Виктор Емануил.

Едва от Лондон Пучини отпътува за Париж, за да ръководи лично репетициите на Манон Леско. Вече бяха обявили и премиерата, когато Лукреция Бори се разболя, беше изстинала. И нямаше намерение да оздравява, настинката й се оказа упорита. Отново и отново отлагаха, протакаха и нервничеха. Пучини се ядосваше и скучаеше. С обичайната си упоритост реши да дочака премиерата, каквото и да става. Но не знаеше какво да прави, мразеше големите компании, непознатите хора, прекаленото любезничене и комплиментите. Размисли и взе дръзко решение: написа писмо на уважавания Дейвид Селигмън. Писа му, че той сигурно ще го разбере колко уморителни и нервиращи за един артист са тези безкрайни театрални репетиции, особено пред една съдбоносна премиера. Тези постоянни тревоги може да се понасят само в компанията на истински приятели. Той никак не може да понася компанията на непознати, чувствува се истински добре и си отпочива напълно само en petit comite, в интимна компания. Нали разбирате това, приятелю Дейвид Селигмън? Изпратете в Париж милата си съпруга. И Дейвид я изпрати.

Състоя се голямата премиера, състезанието на двете Манон, дуелът му с Масне. И безспорно Пучини излезе победител в дуела. Лукреция Бори пя и игра великолепно! Беше истинско олицетворение на Манон! Но изходът от борбата дълго време беше несигурен. Едва през четвъртото действие се реши окончателно в полза на Пучини. (Тогава издателят на Масне скочи от мястото си и избяга от салона с щръкнала коса.)

Публиката, народът — най-пристрастната публика в света, присъди в полза на чужденеца. „Vox populi, vox dei!“^[6], както по-късно отличният Серджо Фаилони^[7] писа в гениалното си есе за Пучини. Народът решава и никой друг. Навсякъде в света общественото мнение, народът, неподдаващата се на влияние, интуитивна не високомерна публика направи велик Джакомо Пучини еднакво в Милано, Виена, Москва, Берлин, Будапеща, Лондон, Ню Йорк, Прага, каквото и да пишеха за него надутите и злостни господа — критици Берсецио, Ханслик, Калбек, Брюно… Народът произнесе присъда безапелационно! Защото и френската критика под командата на шовиниста Брюно безпощадно се нахвърли върху Пучини. Но всичко беше напразно, пленената публика всяка вечер аплодираше до самозабрава италианския композитор. А любезният Жул Масне с телеграма поздрави Пучини за прекрасната му опера.

Все пак Пучини беше недоволен: тревожеха го нападките.

— Мъчно ми е — каза с разстроено лице на приятеля си Пиер Луи, — че толкова много са неприятелите ми, че не ме обичат…

— Inoui!^[8] Дори искаш и да те обичат?! — засмя се Пиер Луи: — С операта си уби Бохеми на Леонкавало, сега с Манон същото правиш на Масне, измъкваш Тоска от ръцете на Франкети, а на всичко отгоре искаш тези нещастни, стъпкани хора да се възхищават от теб? Това вече е прекалено, Пучини, не искаш ли твърде много? Как смяташ?

Сега нямаше повече причини за отлагане: трябваше да започне да работи, и то веднага. Бяха изминали повече от две години от премиерата на Мадам Бътерфлай и оттогава не беше създал почти нищо, защото едноактната му опера. Мантията просто стана незабелязано, роди се безболезнено, без особен труд.

Пучини се оправдаваше с виновна усмивка:

— Ловувах за либрета и придружих най-скъпите ми две дъщери, Манон и Мадам Бътерфлай, за да ги пазя по пътя на живота, да внимавам да не паднат при първите си стъпки. Това беше мое бащинско задължение!

Торе дел Лаго, неговият земен рай, неговият „духовен фонтан“, неговият „най-мирен Ванфрид“, го чакаше с много обич, както винаги. Приятелите му, селяните, с махане на шапки и широка усмивка го поздравяваха по пътя: „Evviva il nostro Giacomo!“ А малката му домашна прислужница, Дориа, се спусна задъхана към колата: „Добре дошъл, маестро!“, заекна щастливо и дори се разплака. Да, тук Пучини се чувствуваше най-добре, тук, където всички го обичаха, това е неговият единствен дом. Радваше се, че се е прибрал в родината, че най-после си е в къщи. Човек скита по света, за да се радва още повече, когато се завърне в родината, да уважава още повече дома си. Тази тишина, спокойствието, работата са истинският му живот, всичко друго е само моментна промяна, съзерцание, каприз, може би малка прищявка и суетност. Гледаше всичко с такова очарование, сякаш го виждаше за първи път. Усмихна се на подскачащите около него скорци, на напъпилите дървета, на разкопаните розови храсти. Погали пианото, влюбено гледаше дебелите си моливи. Всичко това чакаше него, погледа му, пръстите му. Тук е, пристигна. Бързо облече брич панталони, обу ботуши, разкопча яката на ризата си и седна на балкона към езерото, между Елвира и Тонио — и синът му тъкмо беше в къщи, за великденската ваканция, — в едната си ръка взе ръката на Елвира, а в другата — ръката на Тонио. Замечтано съзерцаваше спящото езеро във вечерния здрач, дълбоко вдишваше съживителния солен вкус на подухващия откъм морето ветрец и острия аромат на далечните борови гори, очите му с наслаждение почиваха върху розовия блясък на издигащите се към небето мраморни скали — голям покой царуваше в него, беше спокоен, щастлив и доволен.

С неволно движение посегна към гърлото си.

— Гърлото ли те боли, татко? — попита го Тонио.

— Да, малко ме боли. Все още чувствувам онази глупава инголщатска гъша кост. Иди да телеграфираш, синко, на Карло Дзангарини, че съм се върнал и с нетърпение го чакам.

— Все още си пресипнал — каза му Тонио.

— Страшно много пуша — махна с ръка Пучини.

Спа като мечка тази първа нощ в мекото старо легло. Събуди се свеж и весел. Колко приятна беше закуската на огрения от слънце балкон! Дори вкусът и ароматът — на кафето и меда бяха други тук, в къщи, не като в онзи чужд свят. Качи се на моторницата, купена в Монте Карло, и препусна по езерото.

А колко весело беше тук, много по-весело, отколкото когато замина. Обич и младост го обкръжава. Най-после и Тонио си беше у дома, а и колко приятно и хубаво беше да се гледа усмихнатото, чисто лице на малката Дориа.

По обяд получи телеграма от Дзангарини: „За съжаление само през лятото мога да дойда, дотогава не ме пуска моят редактор.“ Пучини се ядоса, измъчваше го желанието да твори, едва чакаше да започне работа. Денонощно мислеше за Мини, за girl, от Запад, непрекъснато му се въртеше в главата — вече не го оставяше да спи.

Но по време на обяда изведнъж се удари по челото:

— Господи, боже, почти бях забравил!

— Какво има пак? — настръхна жена му.

— Трябва да прескоча за няколко дни до Будапеща… По-бързо е от всичко друго… неотложно!

— Това е лудост, Джакомо! — протестира Елвира. — Стига си пътувал и изморявал, почивай най-после.

— Не мога, скъпа моя. Обещах на унгарските си приятели да обуча Бътерфлай. От половин година ме чакат бедните, заради мен отложиха два пъти премиерата. Карло Клаузети ще ме придружи, поне така обеща. Синко — обърна се той към Тонио, — изтичай до пощата и телеграфирай на будапещенската опера, че вдругиден ще бъда там.

— Вдругиден? — уплаши се Елвира.

— Да, вдругиден — отговори и Пучини, — не мога да отлагам за по-късно. Сега тъкмо съм свободен, и без това няма какво да правя без Дзангарини. Почакай, Тонио, и на Клаузети би могъл да изпратиш една телеграма, че утре в Милано ще го потърся, да се приготви за път. — Най-после усмихнат се обърна към Елвира: — Радвам се на Будапеща. Толкова са мили хората там!

Отново Будапеща. На гарата сега вече цяла армия от хора чака Пучини. Посрещат го само усмихнати лица, стари и нови познати. Миклош Банфи^[9], младият секретар на операта Дежьо Видор, талантливият художник и проектант на декори Йеньо Кеймейнди, диригентът Дежьо Маркуш, бащата и синът, поетът и музикантът, двамата Емил Абрани, двамата интересни Сомори, Дежьо и Емил, талантливият, млад писател Гейза Чат, Имре Калман, няколко вдъхновени критици, Изор Бейлди, Тивадар Ландор, Агощ Бер, Андор Черна, Гюла Фодор и една блестящо красива, млада жена с чудни очи: Елза Самоши. (Само един човек липсваше на Пучини: прекрасният Артур Никиш, който по това време се беше преместил на работа в Дрезден — трудно ще могат да го заместят.) И почти всички говорят италиански, Видор и Самоши свободно, но впрочем не може да се случи нищо лошо, тук с него е Карло Клаузети, ученият лингвист, той ще му помогне при каквито и да било езикови трудности, ако се наложи. Усмихнат, Миклош Банфи сочи към Самоши.

— Мадам Бътерфлай!

— Вие ли ще пеете Мадам Бътерфлай? — обръща се Пучини с интерес към Самоши.

— Да. Аз пея и Мими. Елате, маестро, довечера в операта да ме чуете в Бохеми.

— С удоволствие. С нетърпение чакам да ви чуя. Но сякаш гласът ви е по-скоро мецосопран, ако не греша.

— Да, мецосопран съм, това е говорният ми тон — отговори му Самоши с усмивка, — но изпълнявам и роли на най-високи сопрани.

— И „Мадам Бътерфлай“ ли? — попита я учуден Пучини. — Убийствена роля е тя, най-убийствената, която съм писал. Знаете ли, пазете се от мен, аз съм композиторът, който жестоко измъчва певиците си, щадя само певците: човек никога да не поверява живота си на един мъж!

Но Елза Самоши му отговори сериозно. Насочи блестящите си очи към тъмните очи на Пучини:

— Вие сте Композиторът, на когото преживявам всеки отделен тон.

Вечерта, разбира се, Пучини седеше в директорската ложа. Не можеше да откъсне очи от Самоши.

— Рядко съм виждал такава артистична игра на оперна сцена — пошепна на Банфи. — Съвършена е!

Но и гласът й беше такъв, не само играта й. Напомняше му не Розина Сторкио, а по-скоро Саломея Крушелницка.

— Омъжена ли е? Или госпожица? — попита Пучини.

— Омъжена е — отговори му Банфи. — Съпругът й е лекар: доктор Нандор Шомло. Мил, културен човек.

След представлението Пучини посети Елза Самоши в гримьорната й. Очарован я поздрави:

— Изцяло ме завладяхте, млада артистке — каза възхитен, стискайки двете й ръце. — Бяхте чудесна Мими. Незабравима!

— Не ми казвайте такова нещо, ей сега ще се разплача — отговори му, смеейки се, Елза Самоши.

Пучини се замисли.

— Не бихме ли могли да вечеряме заедно… трима, със съпруга ви, за да си поговорим малко? — попита я той.

— За съжаление това е невъзможно. Съпругът ми днес е дежурен в болницата.

— А двамата?

— С удоволствие, ако съпругът ми разреши. Ще го попитам по телефона.

Вечеряха в Буда в Мраморната годеница. Седяха в отдалечена беседка, никой не ги видя.

— Сега ми разказвайте, артистке…

— Елза — поправи го Самоши.

— Разкажете ми, Елза, как можахте с такова съвършенство да изиграете агонията на Мими?

— Дължа го на съпруга си. Негова беше идеята да ме заведе в болницата, в отделението на туберкулозните, за да видя агонизирането на едно туберкулозно момиче. Пет дни седях до кревата на бедното момиче. Дълбоко ме разтърси тази дръзка идея, но научих много нещо. Наблюдавах движенията на клетото създание, модулациите на гласа му и израза на лицето. Винаги си го представям, когато пея Мими.

— Съпругът ви навярно е прекрасен човек.

— Да, само че е нервен, ужасно нервен. Иначе се възхищава от вас.

— Разкажете ми живота си… искам да зная всичко за вас — подкани я Пучини. — Как станахте певица?

— По начало се готвех за пианистка — започна Самоши с хубавия си кадифен глас. — Но тайно още тогава мечтаех за сцената. Баща ми беше също лекар, никак не искаше да стана артистка. Знаете ли, има едно такова предубеждение у нас, в буржоазните семейства. Но веднъж, тогава бях на седемнадесет години, летувахме в Карлсбад. Валеше силен дъжд и аз свирех на пиано и пеех в Kursaal. Един възрастен мъж се настани до мен, следеше с интерес пеенето ми. Беше интендантът на Берлинската опера. Води голяма битка с бедния ми баща, докато накрая успя да го убеди. Заведе ме със себе си в Берлин, там се учих да пея. На осемнадесет години дебютирах в Лайпциг: пях Кармен…

— Интересно, Кармен игра съдбоносна роля и в моя живот — каза замислено Пучини.

— Изглежда, че се харесах, защото веднага след това ме ангажираха в Будапеща. Оттогава съм тук. — Елза млъкна и погледна Пучини. — Бих искала да ви помоля, маестро…

— Джакомо — коригира я усмихнат Пучини.

— Бих искала да ви помоля, Джакомо, вие да ме подготвите за ролята на Бътерфлай, на отделни репетиции.

— Това щях да направя и да не ме бяхте помолили: дори щях да настоя — засмя се Пучини. — Но трябва да ви предупредя, Елза, също така ще ви измъчвам, както бедната малка Розина Сторкио или Лукреция Бори. Измъчвам само онези, които заслужават.

— Бих желала да бъда Розина Сторкио — каза тихо Елза Самоши.

До масата им приближиха една жена с голям корем и мъж с огромни мустаци, носеха букети росни рози в грамадна сламена кошница.

— Заповядайте хубави червени рози! — със сладникава усмивка предложи цветята си жената.

С енергично движение Пучини посочи, че иска да вземе всичките рози.

— Не се шегувайте с мен! — изкиска се жената.

— Джакомо!… Полудял ли сте?…

Но Пучини не се беше оставял никога в живота си да го възпират от нещо. Купи всичките рози заедно с кошницата.

— Как ще занеса тази гора от рози в къщи? — ужаси се Самоши.

— Това е ваша работа, Елза — засмя се Пучини.

Но след миг вече говореха сериозно.

— Как ви хареса цялото представление на Бохеми? — попита го Самоши.

— Може ли да бъда откровен? — отговори й Пучини. — Оркестърът е отличен, но темпото на диригента е малко бавно. От певците, освен вас, ми хареса само Колни^[10] и Мюзета. Коя е тази темпераментна Мюзета с хубав глас? Прекрасно създание!

— Една от младите ни певици, вчера пое ролята от другата отлична наша Мюзета^[11]: Илона Хайду.

— А вие в този момент какво пеете още?

— Пея в Аида.

— Аида ли?

— Не, Амнерис.

Пучини учуден погледна Самоши.

— Вие сте единствената певица в света, която едновременно пее Бътерфлай и Амнерис. Невероятно!… Тоска^[12] не пеете ли?

— Не.

— Жалко.

— Трябва да си вървя, Джакомо, нали не ми се сърдите — каза Самоши, — репетицията започва рано, искам да си отпочина.

Пучини се усмихна болезнено и каза:

— Композиторът Пучини открадва Елза от човека Пучини. Дяволите да го вземат! — После с момчешката си усмивка продължи: — Но нали може да вечеряме и друг път заедно, когато… съпругът ви е дежурен?

— Това зависи единствено само от вас — каза тихо Самоши.

Този пръв ден добре започна, не както вторият.

Вече отдавна беше почнала репетицията на сцената, когато Пучини незабелязано влезе в тъмния, празен салон заедно с Дежьо Видор и Карло Клаузети. Едва бяха седнали, когато прозвуча по сигнал на директор — диригента Режьо Мадер хорът със затворени уста — равнодушно, сънливо, непоносимо. Пучини скочи, бръкна в задния джоб на панталона, изтегли пистолета си и изкрещя извън себе си:

— Ще ви застрелям!… Ще ви застрелям!… Това не е приспивна песен, а вълнуваща музикална драма!

Уплаха, скандал. (Само Елза Самоши се смееше: така хубаво още не се беше смяла бедната тъжна малка Чо-Чо-Сан!) Клаузети и Видор едва успяха да обуздаят, да успокоят Пучини. Но след няколко минути вече самият Пучини съжаляваше за обидното си избухване. Искаше да поправи всичко. Приближи се до навъсения Режьо Мадер и кротко, извинително му каза:

— Позволете ми да се представя…

— Излишно е — отговори му студено, саркастично Мадер, — вие вече се представихте.

Но после се помириха. Джакомо Пучини пое репетицията и за няколко минути завладя, увлече със себе си целия театър: с любезността си, със знанията си, със сугестивната си сила, с бурното си темпо. Такова чудо още не бяха виждали в Будапеща. Пучини пееше, жестикулираше, обясняваше, играеше — едновременно беше режисьор, диригент, певец, артист и артистка, никой на света не познаваше така сцената, както той. Хвърли сакото си, яката, вратовръзката, разкопча ризата си, зави ръкавите на ризата, никой нямаше да повярва, че той е световноизвестният Пучини, който печели състояния. Беше естествен, обикновен. Артист и нищо повече.

Пучини устоя на думата си: жестоко „измъчи“ Елза Самоши. Цели нощи репетираше, работеше с нея. Удоволствие е да се работи с нея — изключителна беше артистичната й интелигентност. Възприемаше всичко от Пучини, дори и японските движения, които Пучини беше научил от госпожа Охиама.

Пучини дойде за два дена, а остана три седмици — единствено само заради тази голяма унгарска певица и артистка. Рядко се беше чувствувал толкова добре някъде, както тук, в Будапеща — поне до премиерата. Защото дотогава никой не го безпокоеше, уважаваха работата му.

Единствената му мъка бяха само цигарите. В голямата тютюнопродавница на улица „Ваци“ не можеха да се получат нито Македония, нито шестнадесети Абдулах, а други цигари Пучини не пушеше. Миклош Банфи го спаси от бедата. За много неща Пучини обичаше Банфи: беше суеверен като него, обичаше театъра, жените, картите, яденето, напитките, животните, птиците, кучетата, дърветата; тъкмо такива обикновени, бедни, бохеми бяха приятелите му, както неговите, рисуваше също така отлично като него, обожаваше старите красиви къщи и мебели със същата страст, но преди всичко обичаше Банфи, защото пушеше колкото него: в левия ъгъл на устата му висеше надолу винаги мъждукаща цигара, когато говореше, не изваждаше цигарата от устата си, дори и по време на храненето непрекъснато палеше цигари, а когато се събуждаше от сън, изпушваше една цигара и после продължаваше да спи. Това говореше за известно братство между тях. Но не можеше нещо, което Банфи можеше и за това много му завиждаше: да свие цигара по хусарски, с една ръка. Миклош Банфи имаше една прекрасна, стара, изтъркана кутийка за тютюн, която винаги беше пълна с жълт, суров тютюн, само бръкваше в нея с два пръста и с едно завъртане цигарата беше готова. Пучини не можа никога да научи това, колкото и да се мъчеше. Но само силните като отрова цигари на Банфи, собствено производство, бяха по вкуса на Пучини в Будапеща. Малкият Дежьо Видор, най-внимателният секретар, който изпълняваше всяко желание на Пучини, изчезна за два дена от Будапеща, никой не знаеше къде. Завърна се в къщи с една каса Македония и Абдулах. Беше пътувал до Триест за любимите цигари на Пучини. Сега вече имаше всичко в Будапеща, наистина всичко.

Имаше още един мил случай с Банфи. Двамата седяха един срещу друг замислени, мълчаливи в избата „Дрекслер“ — и двамата бяха еднакво неразговорливи хора, почиваха си по време на яденето. Но крадешком се поглеждаха, а ръцете им не се виждаха. Просто едновременно изтеглиха ръцете си изпод масата и подадоха един на друг по един лист хартия, изпълнена с рисунки: Миклош Банфи беше нарисувал великолепна карикатура на Пучини, а Пучини — за Банфи. Весело се засмяха.

— Ако можех да пиша музика, бих бил също толкова талантлив като вас — каза с духовита самоирония Банфи, — защото другото и аз също така добре го зная!

Голямата премиера се състоя на 12 май 1906 година, която донесе небивал успех еднакво на Джакомо Пучини и Елза Самоши. Безброй пъти се поклониха заедно на сцената. Целият театър ги аплодираше, но галерията лудуваше. Критиката беше сдържана, с изключение на един-двама критици.

— Кажете, Елза — попита Пучини още същата вечер много сериозно Самоши, — не бихте ли желали да отплувате за една година в Америка и там от град на град да представите „Бътерфлай“, разбира се, с възнаграждение на примадона?

Самоши отговори, без да се колебае:

— Ако вие желаете това, Джакомо, и ми имате доверие, ще отида с удоволствие!

На телеграмата на Пучини легендарният театрален агент Хари Саваж за няколко дена се озова в Будапеща, изслуша Елза Самоши и веднага сключи договор с нея за една година турне в Америка. Пучини преговаряше от името на Самоши: „За да не се излъже!“ — каза той. Унгарска артистка дори и не беше сънувала такъв договор.

Така Елза Самоши стана хвърчаща Бътерфлай из Америка: Чикаго, Бостън, Вашингтон, Балтимор, Филаделфия и още много други градове… Това беше най-блестящият триумфален път, чествуване, овации, навсякъде.

Сега вече Пучини искаше да избяга от Будапеща, защото следваше онова, което той не можеше да понася и което все пак не можеше да отклони: банкетите, вечерите, поздравленията, чествуванията — всеки ден имаше по едно. Тържествен обед на столицата, поздравления на кмета Ищван Барци, коктейл на министъра на външните работи Янош Зичи, тържество на италианската легация, тържествена вечеря в Липотварошкото казино, вечеря у Иван Хювьош, у Йожеф Вейси, където се запозна с хубавата, културна и умна Маргит Вейси, съпругата на Ференц Молпар — накрая бедният Пучини избяга, нямаше търпение да се прибере отново в къщи.

… Като слезе от колата си, въодушевено, щастливо, със сияещо лице каза на Елвира:

— Отново се запознах с една Бътерфлай, с една прекрасна, великолепна, унгарска Пеперуда…

— Смятам, че сбирката ти от пеперуди е доста голяма — прекъсна го подигравателно Елвира, — би трябвало вече да се откажеш от тази си детска игра.

Приятно му беше да работи, да се върне към нормалния, трудов живот. И от време на време му беше приятно да буйствува, да яде, да играе на карти, и малко на брискола с брадатите художници, с дошлите в къщи през ваканцията Феручо Пани, Чеко Фанели и с двамата Томази.

Карло Дзангарини трудно можеше да работи. Но сега вече работеха трима, както беше свикнал Пучини: един опитен драматург и един поет с изящен език се беше присъединил към тях по препоръка на Дзангарини: Гуелфо Чивинини. Само бедата беше там, че пред този вежлив младеж Джакомо имаше прекалено голям респект, не смееше да му противоречи, да му се противопоставя, да се кара с него така, както Илика — а, тези плодотворни спорове до сбиване липсваха. Така заедно работеха прекалено кротко, възпитана, къщата не кънтеше от гласовете им.

Напредваха бързо. В първо действие не срещнаха особени проблеми и трудности. Пучини се гордееше, че той беше измислил името „Polka-bar“, и му се радваше като дете — ще композира джазова музика. Двамата му нови сътрудници скоро свикнаха с непрекъснатото смесване на драмата и лириката, трагедията и хумора, а трябваше да свикнат да работят заедно с Пучини до зори — без умора, изнуреност, липса на настроение, щадене на организма, няма физическа пречка, а само гонене на поставената цел, написването на произведението, работата върху завършването му, това и нищо друго, с цигари, кафе и вино. А Пучини беше вече почти на петдесет години, но с побеляващата си коса, със съсредоточения си поглед беше по-мъжествен, по-привлекателен, откогато и да било.

Във второто действие при партията на покер Дзангарини рискува да направи едно възражение. Усъмни се в чистия като сняг характер на Мини, защото играе фалшиво на карти, и мами.

— Дори и най-непорочната, най-благородната, най-святата жена е способна да лъже мъже, да убива, да мами, да се бие за любимия си — каза Пучини. — Тоска, която „не смее да откъсне една роза“, убива Скарпиа, нежната малка Бътерфлай набива прислужницата си, защото посмява да се усъмни в любимия й… такава е жената, ангел и вещица едновременно. Нейният морал е любовта, щастието — майчинството и нищо друго. Тя мисли с кръвта си, а не с мозъка, но и със сърцето си. Отнеми й любимия, отнеми й щастието, отнеми й детето и най-кротката жена ще те сграбчи за гърлото, ще те разкъса дори.

— Всички жени ли?

— Всички. Смятат за своя собственост любовта си, любимия, детето си: да не си посмял да посегнеш на тях. Затова толкова много жени мразят снахите си. За съжаление така е.

Дълги месеци изминаха в размишления и размяна на мнения — заради Пучини Дзангарини получи продължителен отпуск от редактора на Кориере дела Сера. Ненапразно Италия е страна на изкуствата.

А Елвира? Сякаш се поуспокои малко. Вярно е, че беше в лошо настроение и едва проговаряше по някоя дума, но нали не е била никога весела и словоохотлива. Настъпи мир в къщи, това е важното. Мир и ред. Защото дяволски сръчната, грижеща се за всичко, мислеща за всичко малка Дориа постепенно сне всички грижи и товар от раменете на Елвира, тя вършеше всичко, пое цялото домакинство в ръцете си. Това никак не се харесваше на пълната готвачка и на мъжа й, на прислужника с неподвижното лице. Единствен Нике, портиерът, обичаше Дориа: и двамата се бяха родили в Торе дел Лаго. Той също обожаваше стопанина си, както Дориа. Това общо възхищение ги свързваше.

Есенен неделен ден — въздухът е толкова тежък, толкова мрачен, сякаш са втъкали в него невидим креп. Върбите замечтано потрепват на брега на езерото, докосвайки с увисналите си клони мътната вода. На скамейката седяха Джакомо и Елвира. Дориа, която имаше свободен ден, стоеше до тях с червената си пола и разцъфнала усмивка.

— Ела с мен, Елвира, да се разходим с моторницата — покани любезно съпругата си Пучини.

— Няма да дойда! Мразя моторите, знаеш го!

— Тогава ела ти, Дориа.

Дориа скочи в лодката като пъргав скакалец.

— Махай се оттам, веднага! — кресна й гневно Елвира. — Как смееш!… Какво си мислиш!

Бедната малка Дориа с наведена глава излезе от лодката. Избяга, без да погледне.

— Защо засрами това нещастно момиче? — попита я мрачно Пучини. — Не ти е направило нищо лошо.

— Не ме поучавай, моля те! — избухна Елвира. — По-скоро аз бих те попитала защо искаш да се разхождаш по езерото с една домашна прислужница?

Пучини стана и се отдалечи, без да й отговори.

— Къде отиваш? — извика след него Елвира.

Но Пучини дори не се обърна.

Потърси Дориа. Намери я да плаче.

— Не плачи, момиченце — успокои я Пучини. — Бедната ми жена е болна, не бива да й се обръща сериозно внимание: не знае какво говори.

Наистина така беше.

По това време много лекари посещаваха Торе дел Лаго, Елвира често ги сменяше. Идваха от Лука, Виа-реджо, Пиза, но безрезултатно, астмата на Елвира не се подобри, мъчителните пристъпи на кашлицата се сменяха с ужасните вълни на температурата. Лекарите не преглеждаха никога Пучини, вярно е, че и той самият не се съгласяваше. Беше пресипнал, е, пресипнал е, кашляше, е, кашляше, не спеше, та как може да спи посред бял ден и след толкова работа, виеше му се свят, беше уморен, нищо чудно след толкова приспивателно — бедата иде от цигарите и нередовния начин на живот! Впрочем на Джакомо никога нищо не може да му се случи, има железен, несломим организъм, понася всичко лесно, ако понякога се оплаква, то е, защото е истеричен, хипохондрик, фантазира, както винаги. Същинско дете.

Но освен лекарите още един човек ходеше често в техния дом, почти всеки ден: местният свещеник. Което е странно и затова, защото Елвира никога не беше прекалено религиозна и защото същият този кокалест свещеник със сиво лице прокле Елвира и проповядваше против нея, когато още не бяха сключили църковен брак. Пучини знаеше това, присмиваше му се, че този селски свещеник го смята за олицетворение на сатаната, дошъл в Торе дел Лаго да подлуди народа и да го накара да го обожава като езически бог. Пучини не обичаше свещеника (а как обичаше Дон Пи, неговия мил Претино!), пък и в цялото село никой не го обичаше. Вярно е, че Пучини никога не ходеше на черква (само в Рим, Флоренция, Венеция, Милано!), а преди и Елвира не посещаваше литургиите, но сега изведнъж стана религиозна й всеки неделен ден отиваше на черква, наконтена с ръкавици, с чадър в ръце, с шапка на главата, така, както е прилично. Пучини никога не й се месеше: религията е личен въпрос. Неговата религия е обичта към хората и произведенията, които беше сътворил.

Пучини не искаше да повярва на очите си, когато прочете във вестника съобщението с едри колкото юмрук букви: Арестуван Енрико Карузо в Ню Йорк. Уж извършил неморално покушение срещу една жена на име Хана Стенхоу в зоологическата градина, пред клетката на маймуните. Възможно ли е това? Да е направил такова нещо Карузо, един от най-големите певци артисти в света, който е изпълнен с музика, с песни, с лиризъм, с нежност? Карузо, който му е близък приятел, който води толкова победоносни битки заедно с него, честно, вярно и с братска обич? На времето в Лондон с Тости, Скоти и Анджели те основаха онази прочута „бохемска компания“, която в добро и лошо винаги се държеше задружно. А сега същият Карузо… Трябваше да повярва онова, което пишеха вестниците; защото и съдът намерил за виновен Карузо (по-късно бива помилван), а съпругата му, Ада Джакети, заедно с шофьора им го зарязала и с децата си, малкия Рудолф и Мими, потърсила убежище при сестра си Рипа Джакети, също чудесна певица, която тъкмо се готви да поеме лондонската Бътерфлай от Еми Дестен.

Чувствителният Пучини е истински съкрушен от срамната постъпка, трагедията на приятеля си. Не се възмущава, не осъжда Карузо, нали е артист, който познава всяка човешка заблуда. Но се обърква и не може да работи. Изпраща и сътрудниците си да си вървят в къщи. Дори се скара ужасно с Карло Дзангарини, който през това време стана доста самонадеян. Не могат окончателно да се споразумеят и за името на операта. Пучини държи на името, избрано от него: La Fanciulla del West, а Дзангарини смята за по-подходящи имената: La Figlia del West, или L’Occidente d’Oro. Пучини обича повече поета Чивинини.

Накрая редакторът на Дзангарини го извиква да се прибере — Пучини едва не се зарадва на това. Известно време се занимават с Чивинини със стиховете, но след това отпраща и него. Остава сам. Сам с Елвира. И отново настъпи зимата, която от година на година все повече отчайваше Пучини. „С природата умирам и с природата се раждам за нов живот!“ — казваше той често. Наистина, когато природата беше мрачна, и той ставаше мрачен. Мъгливото езеро, обвитите в облаци планини, уморено греещият червен диск на слънцето, оголелите дървета с черните си клони, които като бунтуващи се просяци протягат към небето костеливи пръсти, неутешимо калните, пълни с локви пътища отнемаха желанието му за живот. Нападна го меланхолия, песимизъм, както обикновено в такива моменти. Пишеше огорчени писма:

… В цяла Италия няма нито един град, където може да се живее. Където и да отида, виждам завистливи лица, отнасят се към — мен както Каин към Авел. В нашата родина всеки, който се издигне над средното ниво, особено в областта на изкуството, го постига това…

Веднъж по време на игра на карти Пани художникът го попита;

— Кажи, Джакомо, как да си обясня това? Ти, който се възхищаваш от природата, защо не изразиш с музиката си настроенията й: свистенето на бурята, бученето на вятъра, гръмотевиците, пляскането на вълните, пролетните шумове така, както Верди или Вагнер?

— Аз наблюдавам настроенията на човешкото сърце и ги рисувам в моята музика. Те повече ме интересуват от природните избухвания, защото са по-разнообразни, по-непроницаеми. А впрочем не е истина, че съм забравил природата: спомни си само за чуруликането на птичките призори в Мадам Бътерфлай, за зимното настроение в третото действие на Бохеми или за разсъмването в Тоска, за заглъхващата пастирска песен в пробуждащия се град. Трябва да се рисуват настроенията, а не природните гласове. Но много хубаво е, че ми обръщаш внимание: отсега нататък ще полагам по-голяма грижа за това. Знаеш ли какво искам да опиша в Момичето от златния Запад? Настроението на гората.

Накрая се премести в Киатри, в „скучното, мрачно, изоставено гнездо“, както винаги, когато изпадаше в душевна криза. Заведе със себе си Дориа, за да се грижи за него.

Едва ли не като спасение пристигна любезното писмо на каирския оперен театър: в началото на февруари ще представят Мадам Бътерфлай и много молят маестро Пучини да ги почете с посещението си заедно с цялото си семейство. Никъде в света няма такова хубаво време през Януари и февруари, както в Египет. Това съблазнява Пучини. Но го привлича и миналото на Каирската опера. Откакто Аида беше представена там, Кайро даваше „златният печат“ на оперите. А нямаше що-годе добър композитор, който да не беше посетил Кайро. Кайро — чудото на арабския свят, трябва да го види!

Убеждава Елвира да го придружи: египетският въздух ще подействува добре на упорития и Катар. Но Елвира не се съгласява.

— Мразя морето! — казва тя огорчено. — Не мога да понасям бурите, прилошава ми от тях. А впрочем не искам да ти преча в Кайро: весели се както знаеш с египетските си пеперуди.

— Дори не зная коя е тя.

Накрая все пак Елвира замина с него. Нещо повече, и любезният, весел Карло Клаузети се присъедини към тях, на което Пучини особено много се зарадва.

Луксозният кораб е прекрасен, но морето е страшно. Бедната Елвира страда много.

— Представи си — разказва му Клаузети — ще представят в Кайро трите ти опери, една след друга: първо Бътерфлай, после Тоска и накрая Бохеми. Това не е постигнал още нито един композитор.

— Вярно ли е, че ще представят и Саломе на Рихард Щраус, докато ние бъдем там?

— Вярно е, дори самият Щраус ще присъствува на премиерата.

— Много се радвам: поне ще се запозная с Щраус.

Кайро и арабският свят очароват Пучини. Просто не знаеше къде и какво да гледа. Никога и никъде не беше присъствувал толкова малко на собствените си репетиции, както тук в Кайро. Градът го грабна. Самото движение, гъмжилото, шумът, мъжете с чалми, жените с тъмни лица, грамадните палми, джамиите с минаретата си и с редиците от колони — джамията на султан Хасане най-красивата от всички с минарето си, високо осемдесет и шест метра, или по-старата от хиляда години джамия Ахмед Ибн Тулун, джамията Аскар с четиристотинте си колони, къщите с балкони и порутени стени, Нил, каналът Калиг, мостовете, чудесните огромни площади, Есбекиех или Биркет ел Фел, където арабите се срещат, еврейският квартал Харет ел Ятуд, портата Бабен-Насър — през нея минават поклонниците за Мека, пирамидите на Гиза, съхранили своите чудеса и тайни през хилядолетията, богатство от багри на прострени по улиците килими, претъпкани със злато и сребро магазинчета, намигащи от входните врати сводници, търгуващи с дванадесетгодишни момичета, на които само лицата са покрити, захар, сладкиши, плодове в неизмерими количества-: красота и минало, и разврат, и тайнственост — съвсем друг свят, намира се на един хвърлей от Европа и все пак не я забелязва, презира я, пренебрегва я, запазва прекрасната си мръсотия, девствено — чистото си минало, по-сложен и все пак по-прост, отколкото нашият шаблонизиран бял свят, морал и строителство. Пучини се удивлява, поглъща жадно всичко. Досега познаваше Запада, Севера — не е познавал нищо: Югът и Изтокът са голямата загадка, великото минало, голямата философия, голямата пъстрота, голямата мръсотия, най-голямата чистота, тук още живеят истински мъдреци и пророци, които разговарят с бога, седнали на вълшебни килимчета, с лули с опиум в уста, за да смучат от тях мъдрост и смърт. Пучини се чувствува много дребен, смята за безполезно всичко онова, което е направил и ще направи.

Не го интересуват дори репетициите. По-скоро проявява интерес към репетициите на Саломе. Там стои Рихард Щраус и подканя духачите: „Духайте, колкото държат дробовете ви! Оркестърът да трещи, да се задъхва като ревяща зоологическа градина! Тук не е важна музиката.“ Пучини се смее. Но въпреки това харесва операта на Щраус, вълнува го, приковава го: невероятно интересна творба.

Представя се на Рихард Щраус. Вежливо му казва, с латинска учтивост:

— Операта ви е прекрасна. Поздравявам ви!

Рихард Щраус мълчи.

— Вълнуващо интересна е!

Рихард Щраус продължава да мълчи. С нито една дума не похвали Мадам Бътерфлай. А и той беше слушал репетициите на Пучини.

Сега твърдо реши повече да не отлага, да не търси поводи, на никаква цена: ще седне до бюрото, до пианото и няма да стане, докато не свърши Момичето от златния Запад, Познаваше се, знаеше добре, че може да си заповяда и че никога не е нарушил заповедта, може да се откаже с удоволствие от всичко на света заради работата, това отказване за него не е жертва, по-скоро удовлетворение и радост.

И пролетта настъпи отново. По-хубава пролет откогато и да било. Усмихваха се дърветата, усмихваше се водата, усмихваха се лицата на момичетата. Усмихваше се и сърцето му. Скоро ще се влюби в тази американска girl, в тази Мини, няма да бъде толкова трудно, и във въздуха трепти любов.

Пучини искаше да смени Дзангарини. Обикна поета Гуелфо Чивинини, но не можа да свикне с журналиста Карло Дзангарини — самонадеян, високомерен, прекалено шумен младеж. Липсваше му онова въодушевление, благоговение, които бяха нужни за творчеството. Беше ловък и нищо друго. Колко пъти си мислеше с болка на сърцето, с мъчително самообвинение за незабравимия, мил, налудничав Луиджи Илика — никой не можеше да се възторгва като него. Но често си спомняше и за младия Джузепе Адами, за отличния автор на либретото на Мантията, с колко по-голямо удоволствие би работил с него, отколкото с Дзангарини. Напразно, вече е късно! Нали вече работеха върху третото действие, останалите две бяха напълно готови. Вярно е, че това късо трето действие беше свързано със сърцето му: гората, прощаването на покаялия се бандитски главатар с Мини, освобождението, happy-end. За пръв път в живота си проявява милост към своя герой. Критиците ще му се подиграват, ще пишат, че го прави заради американската публика, макар че не е вярно, спря се на happy-end, защото беше остарял, и сам той се приближава към смъртта, трудно понася вече кръвта, ужаса и смъртта — докато е млад, човек е толкова жесток! За стотен път въздиша: кога ще напиша най-после весела опера?! Повече от двадесет години живее у него тази мечта.

Докато да свърши лятото и либретото беше готово. Двамата либретисти се прибраха в Милано. Либретисти? Текстът на Момичето от златния Запад фактически написа Пучини. Така е добре. Така от операта му излезе театър, истински театър.

Сега той остана сам с Елвира. По-точно не е съвсем сам с нея: тук в къщи са веселата малка Дориа и Нике. За съжаление тук са и готвачката с големия корем и прислужникът с тенекиеното лице. А и дългият свещеник с щъркеловите крака всеки ден надзърта при тях с мрачното си лице и сведените към земята очи.

Следват шеметни седмици, седмици на бленуване, игра на фантазията, любов с girl, с Мини, изтръгване на музиката от нервите и сърцето, вживяване в един друг, мечтан живот, пълна забрава. Може да се явят дебелите моливи, изгорелите докрай свещи, големите вълнения всяка нощ. Колко е хубаво — след цели три години! Ето истинския му живот — само за това се беше родил.

Дориа стоеше будна заедно с него. Вареше му кафе, сменяше цигарата в устата му. Той не я беше молил за това с нито една дума, но не я изгони, когато забеляза, че стои в ъгъла на стаята и с щастливо благоговение слуша музиката му.

— Няма ли да се измориш, момиченце?

Дориа поклаща глава: не, няма да се измори. Тя е най-щастливото момиче в света.

Приятно беше на Пучини по време на работата артистичните му уморени очи да починат върху това свежо, младо лице. Той знаеше, разбира се, знаеше, че Дориа се възхищава от него. От артиста, от музиканта, от поета, от мелодиите, които пълзят по нервите и в сърцето, които се раждат тук пред очите й. Вълнуващо преживяване за нея, която още в люлката си беше слушала ариите на Пучини, разказвали й бяха стотици легенди за Пучини, за човека със златното сърце. Дориа се възхищава от господаря си и Пучини го знае, чувствува това трогателно възхищение, приема го, радва му се, то малко гъделичка суетността му, просто го подмладява. Господи, едно двадесет и две годишно момиче обожава един петдесетгодишен, побеляващ мъж, едно малко селско момиче великия Пучини!

Елвира вижда ли това обожание? Сигурно го вижда, та нали тази глупава малка Дориа на всяка крачка се издава. По един начин поднася чинията на Елвира по друг на Пучини. Сутрин по различен начин поздравява единия и другия. Различно им се усмихва. Да. А дали знае Елвира, че Дориа стои нощем при съпруга й, прави му кафе, за да не се изморява той, да не прекъсва работата си? Събуждащата се рано готвачка вече го знаеше: креватът на Дориа всяка нощ оставаше непипнат. И готвачката изтичва при свещеника, а той клати глава, върти очи и веднага се запътва към нещастната Елвира.

Жените при кладенеца започват да шушукат, да бръщолевят, да се смеят: завиждат на Дориа. И в селото тръгва шепнешком злостна клюка, вмъква се във всички къщи, загнездва се във всички уши, всички знаят вече: Сор Джакомо и Дориа. Ах, ах!…

Настъпиха девет ужасни месеца, девет месеца, които без малко щяха да го убият, да накарат Джакомо Пучини да се самоубие, които без малко не отнеха желанието му за работа, творческата му сила завинаги: октомври 1908 — юли 1909. Кой е виновният? Една злобна, завистлива готвачка, няколко сплетници, глупави стари жени и един още по-глупав свещеник. Самата Елвира беше жертва. Вярвам, че е така. Защото и самият Пучини смяташе така, както показват писмата му. Когато премина първата му непоносима болка, огорчението и бушуващият бунт, прие обратно с всеопрощаваща обич другарката си в живота, Елвира. Това обяснява всичко. Но потвърждава и това, което Нике, верният му ловец, портиер и приятел непрекъснато твърдеше, дори и двадесет години след смъртта на Пучини; „Джакомо Пучини, моят стопанин, беше човек с най-добра, най-прощаваща, най-благородна душа, подобен на него вече няма да има“

Една случка Пучини не забрави никога: в същото време, когато малката Мини се роди, умря малката Дориа. Боговете поискаха нея за жертва. Струва ли една опера един човешки живот? Не. Няма такава опера.

През тези ужасни дни, седмици и месеци Пучини не искаше да вижда хора, не можеше да сподели с никого мъките си — те бяха прекалено големи, за да могат да се споделят. В писма изплакваше всяка своя мъка. На английската си приятелка Сибил Селигмън просто всеки ден описваше в жални писма тази задушаваща драма на живота си. По-достоверно, с по-драматична сила никой не би могъл да разкаже потресаващата история на тези девет месеца. Нека говорят писмата^[13]:

Торе дел Лаго, 4 октомври 1908

Животът ми протича сред тъга и най-голямо нещастие!… Има дни, когато бих желал да напусна дома си. Но не ми достига душевна сила… В резултат на всичко това „Момичето от златния Запад“ съвсем заспа и добрият бог знае ще имам ли някога кураж отново да започна работа…

Париж, Хотел Белвю, 10 октомври 1908

Умът ми изцяло е на място и избягах тук в Париж! В къщи вече не можех да стоя. Страдах безчовечно. Елвира нападна Дориа, нарече я какво ли не, без да има каквато и да е причина за това. Животът в Торе дел Лаго стана напълно непоносим за мен. Пиша Ви истината, като Ви казвам, че много пъти стисках пистолета в ръката си с желанието… А всички (включително и Вие) казват, че аз съм най-щастливият човек в света!…

Милано, Хотел Регина, 10 октомври 1908

Вече съм тук, в Милано… много, твърде много мисля за моята нещастна Мини. Прекалено много я пренебрегвам бедната, но ще дойде ден, когато изцяло ще й се посветя, дори и да пожертвувам за нея нощите си. Мога много трудно да заспя, само с веронал, и лицето ми е мъртвешки сиво…

Торе дел Лаго, 20 декември 1908

Днес мога да пиша малко по-свободно, защото Елвира отиде в Лука, при болната си майка… Работя отново. Но толкова бавно, че би станало истинско чудо, ако някога завърша операта си. Може би по-скоро ще свърша с живота си! А що се отнася до въпроса с Дориа: Елвира неуморимо продължава да преследва момичето. Дори отиде при свещеника, за да го накара да говори с майката на момичето — прави всичко, да изгони нещастното дете от селото. Веднъж-два пъти се срещнах тайно с бедното момиче — да го оплаче човек. На всичко отгоре и здравословното му състояние не е добро. Всичките ми добри чувства се бунтуват срещу тази бруталност — и стоя тук безпомощен, в центъра на всичко! Ако не ме задържаше работата, би трябвало да избягам оттук, може би завинаги… Но ми липсва нужната смелост да се реша на такава стъпка. Между другото и аз не съм здрав. Всичките тези вълнения оставят дълбока следа в мен и особено страда работата ми. Как да мисля с ясен мозък и откъде да черпя вдъхновение? Невъзможно е… Невъзможно.

Торе дел Лаго, 4 януари 1909

Все още живея в най-голямо нещастие — ако бихте имали представа, какво си позволи жена ми и как ме шпионираше! Ужасна буря преминава през най-страшния период от живота ми. Бих желал да Ви разкажа всичко, но се измъчвам страшно. Достатъчно е, ако Ви кажа, че не искам повече да живея. Да избягам надалеч и да си създам нов живот, за да дишам свободно, да се измъкна от този затвор, който ще ме убие…

Рим, 27 януари 1909

Изпаднал съм в дълбоко отчаяние. А животът ми се разби непоправимо! Дориа се отрови със сублимат. Всеки момент очаквам да получа съобщение за смъртта й — можете да си представите в какво душевно състояние се намирам! Настъпи краят. Родителите на бедното дете ще заведат дело срещу Елвира с обвинението, че е тласнала Дориа към смъртта — край на семейния ми живот, край на Торе дел Лаго, край на всичко! Не зная какво да правя. Наистина животът ми е омръзнал до втръсване, стана непоносим за мене. Не може да се предвидят последствията на тази ужасна трагедия, ако Дориа умре — а навярно ще умре, — може би в този момент е вече мъртва. Чух, че състоянието й е съвсем безнадеждно.

Тости и Берта са тук при мен и малко ме успокояват. Но каква полза от това?…

Сбогом, Сибил… Сбогом, не зная какво ще направя. Да остана тук? Да замина ли? Но къде? Господи, какви ужасни мъки са тези главата ми е постоянно замаяна…

Рим, 28 януари 1909

Тази сутрин нещастното момиче почина. Можете да си представите в какво състояние се намирам. Тости и Берта са при мен и правят всичко, за да ме успокоят. Това е край на всичко, мила. Писах на Рикорди да се грижи за Елвира, но аз не искам повече да зная за нея. Съчувствувай Ми. Напълно съм съкрушен.

Рим, 31 януари 1909

Направих необходимите постъпки, за да се разведа с Елвира. Сега съм малко по-спокоен, а и здравето ми е поносимо… Но ме застрашава и по-голямо нещастие. Семейството на бедната Дориа ще заведе дело срещу жена ми и направо нея обвиняват за самоубийството на момичето. Отчасти имат право, отчасти не — това трябва да се каже честно… Този процес срещу жена ми може да има много сериозни последствия за нея и морално — за мен…

Рим, Хотел Квиринал, 6 февруари 1909

Историята е дълга и прекалено тъжна, за да я разказвам — само ще обобщя фактите: Елвира продължи да преследва това нещастно дете, едва го беше изгонила от къщи и вече разпространи из цялото село отвратителни клюки — отиде при майката на момичето, при роднините му, при свещеника, навсякъде. Всичките ми приятели и роднини, а и самият аз я молихме да се успокои и да се откаже от по-нататъшно преследване. Но тя не послуша никого. Аз се помирих с нея и й обещах, че ще й простя за миналото, да се задоволи с това, че Дориа не е вече в дома ни. Обеща ми. Но още същата нощ я намерих пред външната ни врата, скрита в тъмнината, облечена в мои дрехи, да шпионира момичето. Не й казах нито дума, а взех, че заминах на другия ден за Рим… През това време Елвира наговорила какво ли не на майката на Дориа, като повтаряла непрекъснато, че дъщеря й е такава и такава… и че двамата нощем се срещаме в тъмното… Случайно видяла Дориа на улицата и публично, пред хората, я набила. По-големият брат на Дориа ми написа гневно писмо, в което заявява, че с най-голямо удоволствие би ме убил, защото съм любовник на сестра му, и че това го доказвала собствената ми жена. Накратко казано: бедната малка Дориа живееше в истински ад в къщи, в селото я презираха, а когато Елвира я наругала, в момент на отчаяние, погълнала три таблети сублимат и след пет дена починала сред ужасни мъки.

Можете да си представите какво беше тук, в Торе. В деня на самоубийството Елвира избяга в Милано. Всички настръхнаха срещу мен, а още повече срещу Елвира. Властите наредиха да се направи лекарска експертиза в присъствието на свидетели специалисти, при което се установи, че Дориа е девствена.

Тогава общественото мнение се обърна изцяло срещу Елвира.

Обстановката сега е такава, че аз спокойно мога да се завърна в Торе, а и това се налага, но семейството на Дориа ще заведе дело срещу Елвира, навярно за клевета. Не зная дали ще мога да предотвратя процеса, но каквото и да се случи, Елвира никога повече не може да се върне в Торе, защото ще я линчуват.

Преживях най-трагичния ден в живота си. Вече съм малко по-добре, но ръцете ми се свиват в юмруци, когато помисля за варварската жестокост на Елвира.

Капалбио (Марема), 22 февруари 1909

Днес се завръщам в Торе, изпратих напред една от сестрите ми с децата й, която ще отвори заключената къща и ще остане там с мен, защото не искам да бъда сам. Раздялата ми с Елвира не е окончателна… Процесът срещу нея още не е спрян… Не мога да се освободя от мисълта за трагедията, но настроението ми е малко по-добро… Ако бихте ме видели колко съм остарял!… Дали ще мога да работя и дали ще мога да продължа Момичето? Никога няма да забравя добрината на семейство Тости…

Торе дел Лаго, 3 март 1909

Жена ми е в Милано, само синът ми Тонио е тук с мен. Преживях ужасно тъжни дни, никак не мога да работя и може би никога вече няма да мога да творя. Чувствувам, че е настъпил краят на живота ми. Не желая нищо повече от смъртта. Какви ужаси, какви жестокости станаха — съжалявам Елвира, защото нейната вина не е най-голямата!

Торе дел Лаго, 6 март 1909

Не мога вече да работя. Тъжен съм и без настроение! Нощите ми са ужасни. Плача и отчаянието ме души. Нейното лице е постоянно пред очите ми, бедната жертва! Нито за минута не мога да я пропъдя от мислите си. Непрекъснато се върти в главата ми. Прекалено жестока беше съдбата на бедното дете: уби се, защото не можеше да понесе пороя от обиди, който майка й и роднините изсипаха върху нея, защото Елвира ги излъга, че ни е заварила на местопрестъплението — най-позорната лъжа на света! Ще воювам с всекиго, който би посмял да твърди, че някога ме е видял да погаля дори и най-невинно Дориа! Преследваха я, докато намери убежище в смъртта — колко голяма е била силата й и решителността! Ако Елвира има сърце, трябва да чувствува угризение на съвестта.

Торе дел Лаго, 15 март 1909

Отивам в Милано, за да взема участие в репетициите на „Манон“. (Най-после Пучини отново се интересува от работата!) Вече не съм толкова тъжен — ако здравето ми позволи, скоро ще започна отново да работя по занемареното Момиче, но още не зная дали ще остана в Торе. Сигурно е, че Елвира не може да дойде тук, така че от тази страна ще имам спокойствие. Но дали ще мога да понеса самотата? В хотелите не мога да работя.

Милано, Хотел дьо ла Вил, март 1909

Живея тук сам, поддържам връзка само със сина си и няколко приятели. Чувам, че Елвира съвсем е отслабнала, че е съкрушена и нещастна, но какво да правя? За нищо на света няма да променя решението си и за пръв път в живота си се моля да не се породи у мен състрадание или съжаление.

Милано, Хотел дьо ла Вил, март 1909

„Манон Леско“ пожъна невиждан успех в „Скала“. Не съм виждал Елвира, говорих само с нейния адвокат… Ще остана твърд като желязо.

Торе дел Лаго, 2 април 1909

… западната ми дъщеря спи. Душата ми е съкрушена, не ме оставя да работя. Една от сестрите ми е тук с двете си деца. Понякога ходя на лов… Нещастен съм и животът ми е омръзнал…

Торе дел Лаго, 16 април 1909

… Вече работя по малко…

Париж, Хотел Уестминстър, 6 юни 1909

Тук е Гати Казаца от Метрополитен. Уговаряме през идущата година да представят „Манон“ с Лина Кавалиери. Снощи гледах руския балет, руския балет на Клеопатра — нещо съвършено! Утре ще се срещнат адвокатите ни в Милано, във връзка с развода… Процесът изглежда много тежък за Елвира. Едва след него ще бъда склонен да говоря за помиряване…

Париж, 8 юни 1909

Наситих се на Париж, госпожица Мини ме вика обратно. Срещнах се с Елвира, в хотела, не в къщи. Работите така се развиват, че скоро ще се помирим, трудно ще е. Трябва да го направя заради сина си. Но съм категоричен, ако нещата се повторят, ще напусна Елвира завинаги.

Торе дел Лаго, 16 юни 1909

Тук съм съвсем сам. Дори и сестра ми си замина. Дъждът се лее, а аз съм така нещастен, мълчаливото западно момиче ме гледа обвинително. Часът е единадесет през нощта, каква неизмерима, непоносима тъга!

… Опитах се да говоря с брата на Дориа, но той е непримирим. Закле се, че ще убие Елвира и допускам, че ще го направи. Мен никой не ме обвинява в нищо. На смъртното си легло Дориа накарала брат си да се закълне, че няма да се случи нищо на нейния скъп маестро, който бил толкова добър към нея. Дъждът удря по прозореца ми, студено е и съм сам в къщата… Истински грях е да постъпят така с мен, да се измъчи един нещастен човек, който не е направил нищо лошо на никого, поне не е искал да направи.

 

Торе дел Лаго, 4 юли 1909

Присъдата е тежка: пет месеца и пет дена затвор… Елвира не е присъствувала на делото, дори не е имала защитник. Този нов удар, стоварил се върху мен, съвсем ме съкруши, толкова голям товар раменете ми не могат да понесат…

 

Бани ди Лука, 15 юли 1909

Не сме се споразумели още за нищо. Елвира остана в Милано при болния Тонио. Направих известни постъпки присъдата да бъде отменена…^[14] Трябва да се сложи край на тази история веднъж завинаги. Съвсем сам съм и неизразимо нещастен, жива душа няма край мен и съм неспособен да работя. Днес ще се опитам да поработя, защото пристигна пианото ми… Утре ще отида в Пиза, където се надявам да успея да уредя работата със законните власти.

 

Бани ди Лука, 26 юли 1909

Бях в Милано, защото Тонио е болен. Сега и тримата сме там отново заедно. И изглежда, че животът ми няма да бъде толкова непоносим. Елвира видимо се е променила.

 

Милано, 19 януари 1910.

С ужас мисля за деня, когато ще свърша операта си и ще остана сам. Единствено работата ми дава някакъв смисъл в живота.

 

Торе дел Лаго, 8 октомври 1910

… Партитурата на „Момичето от златния Запад“ е напълно готова…

И животът им продължи. Не старият живот, но все пак техният, съвместният им живот, никога не бяха чувствували по-силно — колкото и да звучи парадоксално, — че не могат да се разделят.

Елвира сякаш наистина се беше променила, и то благоприятно. Живееше горе в стаята си, почти с никого не се виждаше, по-скоро само за ядене слизаше долу, стремеше се да бъде мила с Джакомо, а когато понякога се забравяше, прекъсваше израза си и казваше уплашено, с виновна усмивка:

— Прости ми, ангеле мой…

Да, Елвира изкупваше греха си, което много малко жени могат да направят. Дали беше разбрала грешката си? Не вярвам. Нито една жена не може да направи това. С рядка скромност Елвира винаги живееше в сянката на съпруга си, а сега направи още една крачка назад, оттегли се съвсем в сянката му, за да не може никой да я забележи. Дори и не го придружаваше вече при неговите пътувания. Срамуваше ли се? Страхуваше ли се? Не. Срамуваше се само от Джакомо, страхуваше се единствено от него. Страхуваше се, че може да го загуби завинаги. Беше сигурна в едно-единствено нещо, че е влюбена в Джакомо, страстно влюбена, както в първия ден. И тъкмо затова беше и ревнива, без промяна, макар че се стараеше да скрие това, бедната. Колко пъти някоя певица посещаваше Пучини, — което често се случваше, — ослепително красиви жени като Лина Кавалиери, Елза Самоши или Лукреция Бори, тя дебнеше зад грамадния, пъстър слънчобран. Може би сега обича повече, по-вълнуващо, по-дълбоко, откогато и да било Джакомо. Защото сега в него вече обича не само завладяващо красивия мъж, на когото не можеше да се откаже нищо, играещия си със сърцата чудесен артист, но и добрия човек. Онзи, който й прости.

Пучини се състари. Около чувствената му красива уста се врязаха по-дълбоко две горчиви бръчки. Погледът му също стана по-тъжен. И все повече кашляше, все по-често поставяше ръка върху гърлото си. Пое върху себе си един товар, и то най-човечно. Но нека признаем и това, че той държеше на този товар — той беше животът му, не можеше да го захвърли. Съжаляваше Елвира. Но още не беше й простил.

Веднъж каза на един от приятелите си:

— Дори и ревността на Тоска копирах от Елвира!

Неприятелите му, разбира се, използуваха „скандала с Пучини“. Злорадо се ровеха във въображаемата мръсотия. Преди напразно се опитваха да унищожат артиста Пучини, сега се опитват да унищожат човека Пучини. Но и в това не успяха^[15].

Не, Пучини още не беше простил на Елвира. Но сега седи на брега на езерото, замечтаният му поглед се плъзга в далечината, гледа замислените планини и кроткия, осветен от залязващото слънце небосклон, подпира с ръце натежалата си глава и се замисля. Мисли за Елвира: пред очите му се ниже целият им съвместен живот. Вижда пламналата от любов Елвира, която, без да се колебае, напуска сигурния си, спокоен дом, удобния си богат живот, поемайки бедността, скандала, презрението, срама, тръгва с него, с начинаещия млад артист, с някой си, защото вярва в него, защото го обича — онази Елвира, от чиято страстна любов се роди музиката на Манон Леско. Вижда сериозната, търпелива, умна жена, която го привикна към редовен, деен живот, него, нередовния, бохема, гуляйджията, мечтателя, която му създаде уютен дом, спокойствие и покой. Вижда своята чудно решителна Елвира, която му роди дете с очарователно щастие, отхвърляйки всякакви обществени норми, предразсъдъци и приличие, когато не можеше да му бъде законна съпруга, но вече беше другар в живота му в истинския смисъл на думата, най-вярната, най-привързаната жена, на която любовта и вярата не отслабнаха, не се разклатиха никога през целия живот, която се грижеше за него, насърчаваше го, помагаше му и знаеше търпеливо да чака — без да се оплаква, без да настоява, — осемнадесет дълги години, че най-после да получи наградата и да му стане законна съпруга. Вижда я силна, когато той вече беше отслабнал, успокояваше го, вдъхваше му кураж, подбуждаше го към нова борба… колко горда и красива беше и все пак и липсваше всякаква суетност, никога не я поблазниха разкошът, светският живот, приемите, блясъкът, само той, единствен Джакомо й трябваше, той за нея беше целият свят, но тя можеше и от него да се откаже, когато трябваше, и можеше да си затваря очите пред много неща, можеше да остане и на заден план, безлична, не се намесваше в работата му и не спираше никога фантазията му, а навярно тайно е страдала и плакала, нещастна и самотна. Посрещаше заедно с него най-страшния провал с усмивка на лицето и не се главозамайваше и от най-големия успех, можеше да остане скромна, едва ли не невзискателна, не искаше никога нищо за себе си от блясъка на успеха.

Седеше до кревата му и тикаше болничната количка, беше най-мила към него, когато той бе най-нещастен. Да, може да се каже, че Елвира пожертвува живота си за него, отказа се от себе си и беше съвършена съпруга, докато… докато бедната не се разболя и макар да направи голяма грешка, изстрада я жестоко. Има ли жена в света, която да е принесла толкова жертви за него и която с такава боязлива страст, да го е обичала, както Елвира? Да, наистина е така, трябва да бъдем справедливи. Не беше забавна и весела, не беше гений, това е вярно, и го измъчи, без да иска, това не може да се отрече, но господи, беше жена и всеки не може да бъде гений. Трудно е в живота да се установи истината между хората.

А тук е и Тонио и Пучини започва отново да работи. Работи все по-упорито — все по-влюбен е в Мини. Чудни арии излитат през прозореца му и се носят в тихата нощ, огряна от милиони звезди. „Нека да ме смята благородна и добра“. Цялото село отново седи под прозореца му.

На 28 юли 1910 година пише на Сор Джули: „Завърших операта си!… Произнесох последната присъда над Мини!… Господ да я благослови!…“

Морето е чудесно! Вечно неспокойно и постоянно носещо успокоение. Прилича на бавачка, която люлее, пее, вдига шум и все пак усмирява, приспива болното дете.

Пучини, макар и да не е щастлив, се радва. Учудва се, че може да се радва. Малко се срамува. „Прекрасното и ужасното в човека е това, че всичко понася“, мисли си. Цигарата му се услажда. Усмихва се. После върху лицето му отново ляга сянка на огорчение заради малката Дориа, след това си спомня за Елвира, но два делфина с бели кореми се плъзгат над водата, играят, лудуват и Пучини отново се усмихва. Едно малко момиченце в бели дрехи с реверанс застава пред него и със зачервено от вълнение лице му иска автограф: Пучини вписва името си в споменика й, гали по главата детето и се усмихва. Отдолу в един от салоните на парахода се чува големият любовен дует от Бохеми, и той отново се усмихва. Дори не знае кога се прокрадна у него тази усмивка, но тя остана да свети в него като лампа с кротка светлина, която заблестява все по-силно, докато не изгони отвсякъде тъмните сенки, призраците, докато не го завладя изцяло. „Животът е хубав… светът е красив“, шепне Джакомо Пучини, който преди няколко месеца искаше да се самоубие.

Радва се, че с него е синът му Тонио — никога не го е обичал толкова много. Радва се, че с тях е и „савойският херцог“, Тито Рикорди, който винаги говори за сделки със сурово лице, но веднага млъква и затваря очи, когато прозвучи отнякъде ария на Пучини. Зарадва се и на отличния Вимеркати, приятеля му още от млади години, когото видя на парахода и който бе тръгнал от Милано, за да види триумфа му в Ню Йорк.

Вълшебен кораб е този Георг Вашингтон, плаващ по водата замък. Водоизместимостта му е тридесет и шест хиляди тона, а дължината двеста и двадесет Метра. Семейство Пучини живее в imperial suite, „императорския апартамент“. Досега само държавни глави можеха да пребивават в него. А сега един обикновен музикант, дошъл от Лука, лежи под пухените, меки копринени юргани на позлатените кревати с балдахини — невъзможно беше да не си спомни за мансардната стая на виколо „Сан Карло“. Чуден беше пътят дотук, колко пъти искаха да го задушат, да го убият: неприятелите му, завистниците и съдбата. Разполага с четири стаи: спалня, работен кабинет, салон с копринени завеси, лампи от опал и софа, трапезария с ламперии, вградени гардероби, които се осветяват отвътре или отдолу, естествено и баня с мраморна вана. („А долу, в трюма, се търкалят по трима на един сламеник, за да се топлят!“ — мисли си Пучини. — Къде е мястото му фактически? Тук ли, на върха, в най-блестящата светлина, или там, най-долу, в най-тъмната мизерия? И тук, и там — само не в средата!) Само да позвънеше, към него се спускаха петима изплашени лакеи в копринени ливреи: какво ще заповяда маестрото? Когато се изкачваше в общите салони, за миг го заобикаляха хиляди момичета и хиляди старици, поднасяйки му картички за автограф с изкуствена усмивка на уличници, задъхани от сладострастие, че са го видели. В апартамента си намира няколко дузини писма (Как са попаднали там?) — предложения да прекарат заедно нощта. Всички ли жени са неморални? Не: спомня си за майка си, за Иджиния… а Мими, Бътерфлай, Мини… грешат показващите опаката страна на живота: винаги виждат външната, грубата страна, нея смятат за истинска. Без красота няма поезия, без поезия няма изкуство, без изкуство животът е непоносим.

Какво е направил той, Джакомо Пучини? Защо стана толкова прочут човек? Изпя няколко песни, които звучаха в ушите му, изпя ги така, както можеше, без промяна. Това е всичко. Всички песни ги получи подарък, не ги измисли сам. Затова ли стана толкова известен, защото тези песни, събрани в опери, бяха прекрасни? Не! Затова, защото се разбра, че в неговите песни се крият пари, защото чрез тях може да се забогатее. Почитат не Пучини, артиста, а Пучини, златния телец. Театрални директори, издатели, финансисти, певци, жени само затова се прекланят пред него. Ако напишеше няколко божествено хубави стихотворения, никой не би им обърнал внимание. А след като стана прочут и богат, всяка жена мечтае да се притисне към петдесет и две годишното му старо тяло. Така е. Ужасно е, когато човек остарее и вече знае почти всичко.

Но въпреки това имаше едно-две изключения, макар и малко, но имаше. Срещна няколко същества, които го обичаха заради него самия и наистина вярваха в него, които обичаха композитора и човека в него: Джулия, Розина и… а също и Елвира, може би най-много тя. Ами Кампанини, който заради него напусна службата си, съживи убитата Бътерфлай с всичката сила на вярата си, най-безкористно. Има и такива хора! Затова не бива да се осъждат всички безапелационно.

Ню Йорк не беше чествувал още никого така: нито артист, нито учен, нито крал, нито политик, никого. Но Ню Йорк заедно с всичките си жители наистина беше полудял. Стотици, хиляди се тълпяха, ликуваха, бушуваха на пристанището. По цялото пристанище се понесе радостен вик, когато Джакомо се появи на мостика: „Пучини!…“ Дрехите, палтото му бяха разкъсани, докато стигна най-после до Тосканини. Там стояха в група, притиснати от тълпата, Артуро Тосканини, Енрико Карузо, Гати Казаца, Дейвид Беласко и Лина Кавалиери. Разбира се, целува всички. Хиляди журналисти записват, хиляди фоторепортери щракат магнезиевите си пистолети. Пет оркестъра свирят едновременно различни опери, заглушават се един друг. Един измъчен до смърт, изпотен човек с мазно лице си проправя път към Пучини и крещи с облещени очи: „Давам пет хиляди долара, ако мога да използувам името ви върху боята ми — за обуща!“

По целия път се сипе дъжд от цветя. Високоговорители и грамофони, на всеки прозорец се вижда грамофон, всички свирят арии от Пучини. По двете страни на улицата се виждат стени от хора зад полицейските кордони: „Пучини!… Пучини!…“ Ако бихте знаяли, вие хора — мислеше си Джакомо, — че този аплодиран мъж преди няколко месеца искаше да се самоубие заради една малка домашна прислужница!… Ако не беше Паоло Тости…

Гати Казаца и хората му работеха великолепно. Бяха дали на пресата тъкмо в най-подходящия момент съобщението:

Пучини „пише американска национална опера“, за индианците, за калифорнийските златотърсачи, пише я само за нас, премиерата й ще се състои тук, в Ню Йорк, ще изпреварим Милано, Париж, Лондон.

Пучини е наш приятел, знае какво струва новият свят, какво струва този млад народ! Джакомо Пучини, най-популярният човек в света!

„Нашият Пучини!“ — казват нюйоркчани.

Рекламата гърми, Пучини не й се радва, но трябва да я изтърпи, какво да прави? Билетите за премиерата се препродаваха на специална борса. Цената на отделните билети стана астрономическа. Умният Гати Казаца удвои цената на билетите за второто представление, макар че и постъплението от премиерата надмина всякакъв рекорд на Метрополитен.

Живеят в хотел Кникербокер, в приказни стаи. За щастие хотелът е близо до операта, иначе не би могъл да отиде до нея от аплодиращите го. Хотелът се намира под постоянен шум, полицията го охранява.

Още същата вечер се състоя пресконференция. После трябваше да има коктейл. Но кокетиращият с диктаторски пози „савойски херцог“ Тито Рикорди хвана Пучини за ръката като някакво дете, отведе го със себе си и извика на ужасената компания: „Ние не сме дошли да се веселим в Ню Йорк, а да работим! Утре рано сутринта има репетиция. Маестрото трябва да си почине!“ Пучини се ядосва. Възмутен казва на Тито:

— Остави тези високомерни фрази. И не ми ставай настойник. Накрая ще ме направиш неприятен!

Двама души пазят Пучини, следват го на всяка крачка: Тито Рикорди и Мистър Максуел, нюйоркският директор на фирмата Рикорди. Но господин Максуел понякога протежира по някой молител на автограф, той знае защо.

— Скъпи маестро! — казва на Пучини. — Един много известен, авторитетен господин ви моли да напишете на този лист хартия първите тактове от валса на Мюзета. Ще заплати петстотин долара.

— Колко?

— Петстотин.

— Чуваш ли, Тонио? — засмян се обръща Пучини към сина си. — Плащат петстотин долара за почерка на баща ти.

— Ще го направите ли, маестро? — настоява Максуел.

— Дори и през ум не ми минава! — отговаря му Пучини весело. — Не ме интересува вашият знатен господин. Не давам автографи за пари на никого!

Отиват с Тонио да поскитат из града, да погледат витрините. Времето е хубаво, слънчево. Странна е тази разходка: по-скоро процесия от колко разходка. Напред вървят Пучини и Тонио, около тях полицаи, а след тях най-малко хиляда души с фотографически апарати и албуми за спомени. „Кучешка комедия, ядосва се Пучини, но не мога да направя нищо.“

Тонио е най-щастливият човек в света. Наслаждава се на славата и популярността на баща си. Подобно посрещане той не беше си представял. От всички прозорци гърми музика на Пучини и по стените на всички къщи стоят плакати с името на Пучини, високи колкото един етаж. На една гола осеметажна стена се четат огромни червени букви:

Come on Puccini!

Спират се пред една грамадна витрина: на витрината моторна лодка. Петстотин долара. Много по-модерна и по-красива от тяхната прочута лодка, спечелила Grand Prix в Монте Карло. Онази не е нищо пред тази. Гледат я, разглеждат я, не могат да откъснат очи от нея.

— Слушай, Тонио, аз ще я купя! — казва Пучини и вече се насочва към входа на магазина.

Но солидният, сериозен Тонио, хваща баща си за ръката:

— Не, не бива, татко! — казва, поклащайки глава: — Много е скъпа!

— Прав си — съгласява се Пучини тъжно. Но после се досеща нещо и се обръща към вървящия след него Максуел: — Къде е онзи човек за валса на Мюзета?

— Тук съм! — избоботи отзад един мъж с очила, размахвайки в ръка петстотин долара и един лист хартия.

Пучини написа пет такта върху хартията, подписа Името си под тях, подава я на щастливия очилат човек и през смях казва на Тонио:

— Така вече моторната лодка не е скъпа! „Флотата“ ни ще бъде прекрасна.

Влизат и я купуват. Това е четвъртата му моторна лодка. Флотата в къщи се увеличава.

Тонио сполучливо фалшифицира подписа на баща си, разбира, че може вместо него да раздава автографи. Той също се смее заедно с баща си: колко са суетни тези хора!

Пучини получава много покани: няколко хиляди. Но едва приема няколко. Посещава разни кръчми, дансинги със старите си приятели, с Лина Кавалиери, семейство Тосканини, Карузо, Вимеркати, Беласко, понякога се крие дори и от Тито Рикорди, за най-голямо негово огорчение. Колкото е скромен синът му Тонио, толкова се наслаждава на величието му „савойският херцог“, непрекъснато се ползува от славата на Пучини.

Пучини получи и една целувка сред улицата, такава пламенна целувка, че шапката му падна, и то от една стара жена, и все пак се зарадва, много й се радва: целуна го Сара Бернар, голямата френска трагичка. Отново се срещнаха.

Вечерта Пучини гледа изпълнението на гостуващата в Ню Йорк Сара Бернар в L’Aiglon „Орлето“ от Едмон Ростан, в мъжка роля. И тази близо седемдесетгодишна артистка създава пълна илюзия на юноша, прекрасният й глас се носи победоносно над превръщащите се в прах гренадири на ваграмското полесражение. Голямата френска трагичка тази вечер играе само за Пучини, седнал в ложата до сцената, насочила очи към него. Велико братство е изкуството.

Да, велико братство е изкуството, най-голямото на света! Пучини го чувствува и на собствените си репетиции. Музикантите и певците работят така, сякаш се борят за живота си. Надминават сами себе си. Тези световноизвестни, разглезени артисти са толкова смирени, толкова покорни, като деца. Вярно следват всяка дума, всяко движение на Пучини и Тосканини. Артуро Тосканини и Енрико Карузо са недостижими. Тосканини е самата музика, Карузо — самият глас: Джонсън оживя. А и всички останали певци: Паскуале, Амато, Адам Дидур, Антонио Пини-Корси, Антонио Скоти — са съвършени. Само една-единствена рязко се отделя от тях, най-прочутата от всички, пеещата Мини, Еми Дестен. Тя не се хареса на Пучини, макар че великолепно пее и играе, но не създава пълна илюзия: малко е студена. Може би защото между петимата италианци тя е единствената не италианка. Не чувствува като тях страстната музика на Пучини.

През нощта, в тъмнината, Пучини размишлява върху новото си произведение, Момичето от златния Запад. По-хубава или по-лоша е от другите му творби? Може би не оказва такова въздействие, може би не създава настроение? Има ли напредък, развитие? Да, определено има. Музиката е по-сложна, по-колоритна и по-модерна. Търсене на нов път може би към ново произведение — самият той още не знае.

Интересно е, какво ще каже за него публиката, тази пъстра, сега развиваща се американска слушателска публика? В Метрополитен оттогава, от 10 декември 1910 година, не са виждали такава оперна вечер, такъв бурен успех. Точно петдесет и пет пъти извикват автора, защото Пучини не беше склонен повече да излиза на сцената. Той избяга. Напразно го търсеше обърканият дежурен, не го намери никъде. Беше избягал през една задна врата. Стоеше вън на пустата улица, с вдигната яка, с горяща цигара под мълчаливо блестящите звезди и с премрежени от сълзи очи гледаше загадъчното небе — самият той не знаеше какво го измъчва, в главата му цари хаос: там вътре три хиляди души реват името му, а той стои тук унижен, съзнавайки нищожеството си — само той го знае, никой друг: това, което прави, е нищо, не е повече от едно хвърлено камъче в бездънно езеро. Цамбурка в езерото, развълнува се малко водата, след това вълните притихват и след миг всичко се възстановява — спокойствието, редът, тишината: камъчето изчезва. Толкова беше направил, не повече. Направи го лесно, с лека ръка, а може би не го беше правил той, няма заслуги за това. Виновно ли е овощното дърво, че ражда плодове? Никой няма да го похвали. Тогава защо го аплодират така бясно?

След театъра отидоха да вечерят en petit comite, както беше свикнал да казва: Артуро Тосканини, Карло Тосканини, Гати Казаца, Сара Бернар, Дейвид Беласко, Енрико Карузо, Фелице Фереро, Вимеркати, Тито Рикорди и Тонио. Прекара великолепно. Бяха само приятели.

И превъзходният Вимеркати даде вечеря в чест на Пучини: тук вече присъствуваше целият Ню Йорк — певци, артисти, хора на изкуството, пресата. Metropolitan Opera Company награди Пучини с лавров венец, изработен от сребро. Но Пучини чувствуваше сто пъти по-голямо отличието, когато след няколко дни всичките момичета на Ню Йорк вече танцуваха по неговата джазова музика.

Пучини донесе в къщи сувенир, който ценеше повече от всичко: една статуя на Карузо. Световноизвестният руски скулптор Пьотр Трубецкий я беше изработил. Статуята беше изящна: Карузо като Джонсън. Постави я на бюрото си в Торе дел Лаго до портрета на унгареца Артур Никиш с автограф.^[16]

— Признай — шегуваше се Тосканини с Пучини, — такава успешна премиера никога не е имало!

— Лошо предзнаменование — мърмори Пучини, — досега се провалих с премиерите на всички мои опери, пожънали световен успех: може би сега ще стане обратното, кой може да каже?