Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (24)

3

На 29 ноември 1924 година поставиха голямо черно знаме на фасадата на миланската Скала. „Кой е умрял?“ — питаха се минувачите и като научаваха тъжната вест, закриваха лицето си с ръце.

Новината се разнесе като пожар: „Почина великият Джакомо!“ Хората глупаво, объркано гледат пред себе си. Невероятно: възторженият, влюбен в живота Джакомо, в когото страстта пламтеше с най-силен пламък, го няма вече. Целият Милано се облича в траур, цяла Италия жали, оплаква го цял свят: Рим, Виена, Париж, Буенос Айрес, Будапеща. В оперите отлагат представленията: певиците не могат да пеят, диригентите не могат да дирижират: „Това беше най-милият човек…“, казват хилядите му приятели едновременно, всички, които го познаваха.

Милиони оплакват Джакомо Пучини: нещастни обикновени хора, лекомислени млади жени. „Той беше наш композитор!“, казват, плачейки. Maestro cuccumeggiante. Винаги защищаваше бедните, преследваните. През целия си живот.

Разбира се, плачат и „старите бохеми“ от клуба „Джани Скики“. Животът им вече е безсмислен.

Нике седи на брега на езерото в Торе дел Лаго, гледа водата с празни очи и си мърмори: „Заповяда ми да пазя къщата. Ще го слушам.“

При опелото Артуро Тосканини дирижира траурния марш от Едгар в грамадната миланска катедрала пред хиляди хора. А рибарите и селяните на Торе дел Лаго коленичат с отпуснати глави около вилата на Пучини, когато зазиждат тялото на големия им приятел „Сор Джакомо“ в работния му кабинет, където се родиха и се въздигнаха за вечен живот толкова прекрасни мечти.

Алфано и Тосканини работят непрекъснато година и половина съгласно повелята на „завещанието“, с най-смирена покорност, с най-всеотдайна обич. Не зависеше от Алфано, че в последната сцена на „Турандот“ целият оркестър не ликуваше, не гърмеше триумфално, самозабравено.

На 26 април 1926 година Турандот се играе в миланската Скала. Преобразени, мрачни лица изпълват салона. Мъжете са с черни вратовръзки, а жените с черни вечерни рокли, без каквито и да било бижута. Всички големи артисти в света тази вечер са тук, в този траурно — тържествен салон. Върху кадифените первази на ложите тази вечер липсват букетите от розови карамфили.

Цари гробна тишина, размисъл и униние. И в противовес на това очакват да изпитат прелестно преживяване и наслада. Лампите бавно угасват: Тосканини вече стои на диригентския подиум, чука с палката, дава знак на оркестъра. Но раменете му потрепват от плач при дирижирането.

Светът никога още не беше виждал такова представление. След спускането на завесата вместо ръкопляскания — ридания. А при третото действие, след предсмъртната ария на Лиу, Тосканини спира оркестъра, обръща се към публиката и с ридаещ глас казва:

— Тук почина маестрото…

Целият салон става на крака. Дълги минути хората стоят прави, неподвижни. Разплакан, Тосканини слиза от диригентския подиум и излиза навън. Музикантите го следват. Публиката тихо се разпръсва в тъмнината.

На първото представление на Турандот нямаше happy-end.