Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (11)

3

В таванската стая на пасаж „Сан Карло“ вече живееха трима, въпреки протестите на пощенската семейна двойка. Джакомо, така да се каже, взе от улицата втория си съквартирант, Чеко. Този Чеко му беше далечен роднина, едва го беше виждал няколко пъти, но в него имаше нещо безценно: постоянното му добро настроение. Непрекъснато се смееше, каквото и да му кажеше човек. Всичко в него се смееше, очите му, устата, носът, смееше се, когато гладуваше, смееше се, когато мръзнеше, смееше се винаги, смееше се и тогава, когато всеки друг би крещял от болка. И тази му вечна веселост заразяваше всички наоколо — Чеко успя да разсмее дори Микеле. А на Джакомо това му трябваше, тъкмо сега му трябваше, добро настроение, сякаш от небето беше паднал този засмян малък Чеко.

Срещна го на улицата.

— Охо, Джакомо!… Вече дори не ме познаваш?

И на един дъх му разказа всичко, разбира се, с най-усмихнато лице: че мизерствува, гладува, че посещава художествено училище и че няма дори квартира. Че спи по входовете и че се мие на кладенците.

— Не бих ли могъл да се прибера и аз в твоето леговище? — попита той с надежда. — Знаеш, сега сред зима вече е страшно студено.

Джакомо се позамисли, после го хвана под ръка:

— Ела!

Отначало Микеле и пощенците гледаха накриво Чеко, но веселостта му победи и тях. Скоро той стана любимец на цялата къща.

— Вие тук си живеете като господари! — каза той със сияещи очи, когато видя стаята им. Вечер си постилаше едно одеяло на пода между двата кревата и веднага заспиваше, спеше като мечка, дори не се помръдваше до сутринта.

Стремеше се да заслужи това, което получаваше. Метеше стаята, оправяше креватите, измиваше и изтриваше всичко, бършеше дори пепелника и чистеше обущата им, колкото и да протестираха, и никога не искаше нищо. Отиваше и при госпожа Мадалена да й помогне, да я подкупи, в което явно успяваше.

— Колко е топло тук при вас! — каза първата сутрин възхитен, на което те се засмяха, защото от няколко седмици вече ужасно мръзнеха. Джакомо едва можеше да свири на пианото с вкочанясалите си пръсти.

Чеко беше ненадминат майстор, можеше дори да готви, и то колко хубаво! Тъкмо бяха получили от майка си малък колет, чист зехтин, една торбичка шарен боб и парче колбас, а неочаквано почука и раздавачът с два записа едновременно, и това беше чудо, паднало от небето — единия, този за петдесет лири, го изпращаше дъртият вълшебник (какво се беше случило с Николао, че изведнъж стана толкова щедър?), върху другия запис нямаше изпращач, кой ли беше изпратил тази грамадна сума, тази тлъста банкнота от сто лири: Карло Анджелони или може би Джулия?

С щастливи, жадни очи огледаха вълшебния колет. Чеко подскочи от радост и като генерал изкомандува:

— Ти, Джакомо, ще изтичаш и ще купиш една бутилка кианти, за да не помисли свинята, че куче я е яло… а ти, Микеле, ще донесеш тридесет килограма дърва, за да напаля хубаво тази мизерна желязна печка и да сготвя на нея царски обяд!

— Полудял ли си? — спря го разтревожен Микеле. — Тук не е позволено да се готви, не е позволено да се пали печка, дори не е позволено да се внасят дърва, защото Мадалена следи, проклето място е това!

— Вие сте глупави! — засмя се Чеко. — Ще ги надхитря аз, оставете на мен! — С двете си ръце ги прегърна и им пошепна нещо.

И тримата се засмяха.

— Чудесно! — каза Джакомо. — Ти си гений, Чеко!

Чеко застана пред затворената врата между двете стаи и изкрещя така, за да чуят и оттатък всяка негова дума:

— Бързо! Бързайте!… Бързо този сандък!… Какво се бавите! Хвърлете тези неща в него, бързо!… Накрая ще закъснеем за влака…

— За къде се готвите? — чу се зад вратата любопитният глас на Едоардо.

— Ще си отидем в къщи за Коледа. Днес получихме пари по пощата — отговори му високо Джакомо.

След пет минути и тримата изхвръкнаха от стаята. Отзад се мъкнеше, прегърбен, запъхтян, с големия сандък Чеко, като човек, който носи безбожно голям товар.

— Можехте да ми помогнете. Ще се изкривя! — пъшкайки, се оплакваше той.

Мадалена и Едоардо дебнеха пред вратата им.

— Добър път! — промърмори — Едоардо.

— Щастливи празници! — пожела му Джакомо.

Те се спряха пред входната врата и се хванаха за корема, като се превиваха от смях. После купиха виното, напазаруваха и плодове: портокали, банани, фурми, и бавно се разходиха до мазето на един търговец на дърва, там напълниха празния сандък и отново го занесоха в къщи. Сега не трябваше да се преструват, наистина бяха запъхтени, макар че тримата носеха сандъка.

Щом приближиха стаята си, Чеко почна да вика:

— Нали ви казах, ленивци?! Разтакавате се, докато закъсняхме, дяволите да го вземат!

Като див звяр от дупката си изскочи Едоардо от вратата.

— Какво стана, върнахте ли се? — попита ги глупаво.

— Под носа ни тръгна влакът — оплака му се Микеле.

— А кога ще пътувате? — попита ги Мадалена, която също изскочи от бърлогата си.

— Не зная… може би утре — отговори й без настроение Джакомо. — Макар че, да си призная откровено, вече ми мина желанието…

С тези думи те влязоха в стаята си с мрачни лица. Разбира се, тихо и предпазливо залостиха отвътре вратата.

Чеко само с очи ги дирижираше.

Джакомо вече седна до пианото…

— Concerto grandioso! — извика силно, за да го чуят в другата стая.

— Va bene! — одобриха оттам. Тези намръщени хора обичаха музиката, това беше единствената им добра черта.

Прозвуча увертюрата на Крадливата сврака с гръмка сила, която поглъщаше шума. Джакомо дори запя, като отпусна баритона си.

През това време Микеле с настървение пъхаше дървата в отвора на печката, а Чеко с голямо майсторство пържеше колбаса и боба в пукащия, цвърчащ зехтин, но не се страхуваха от нищо — безспирното гърмене на Крадливата сврака поглъщаше всякакъв друг шум.

Пощенците дори ръкопляскаха и възхитено викаха, настояваха:

— Бис!… Бис!… Повтори!… Повтори!…

Джакомо не остави да го молят — повтори веселия марш на Росини от началото до края.

— Grazie! — извикаха благодарни и отново изръкопляскаха.

Чеко, като се заливаше от смях, даде знак, че е достатъчно, вечерята е готова.

Бързо сложиха яденето. Седнаха, около масата, с такива хищнически очи, като гладни вълци.

— В целия свят няма такъв боб и такъв зехтин, както в нашия Лука! — възхищаваше се Джакомо.

— А няма и такъв готвач като мен в целия свят — потупа се по гърдите Чеко със сияещо лице.

— Ще те назнача за главен готвач! — пошегува се и Микеле.

— Хитър момък си! — Джакомо похвали Чеко и силно го удари по гърба.

Ядоха, пиха и се смяха.

За пръв път, откакто бяха в Милано, наистина се нахраниха до насита.

Докато Джакомо завърши Capriccio sinfonico, съвсем се запролети. Сега за пръв път почувствува, че е създал нещо значително. Въпреки това не беше доволен от себе си, напротив, малко разочарован, надяваше се на повече, но този му труд все пак беше по-добър от всички, написани досега, той изразяваше нещо от онова, което носеше в себе си от рождение. От оная песимистична меланхолия и очарователно ликуване, от противоречивите чувства, които се преплитаха и бореха в него. Написа това произведение в треска, в истинска треска, просто в безсъзнание, изолирал се от външния свят, задълбочил се в себе си и издебнал извиращите от сърцето тонове — това беше наистина и инспирация, вдъхновение, тази музика не беше композирана от мозъка му, получил я е готова отнякъде, той е бил само стенограф, записал е диктуваното. Работеше като самобичуващ се аскет с жестоко търпение, занемари всичко: кореспонденция, сестри, приятели, отказа се дори и от любовта; той, който беше убеден, че музиката се ражда от милувките и въздишките на жените. Извън работата всичко друго стана смешно, незначително, толкова безинтересно, толкова второстепенно; вълнението от работата беше най-голямото вълнение, което животът въобще можеше да предложи. Цялото му тяло беше като брулено от вятъра бурно море, бунтуваха се нервите му, трепереха ръцете му, само главата му беше спокойна, болезнено спокойна, тиха, разумна, чиста, подчиняваше му се като добре смазана машина. Понякога забравяше дори да яде, не забелязваше нищо около себе си. Не виждаше колко много потъмня отново Микеле, вече не посещаваше и часовете в консерваторията, което никой не изискваше от него, избягваше и Скала, всяка чужда музика — чиято и да била — само щеше да го смущава, живееше само с цигарите си: сто цигари на ден!

Само веселото лице на Чеко понякога се мяркаше в зареяния му някъде далеч поглед: постоянното добро настроение на Чеко му беше нужно към оная външна тишина и спокойствие, които изискваше работата му за успокояване на вътрешното вълнение. Прекрасен момък беше Чеко, олицетворение на обич, благодарност, услужливост, дори и мисълта му дебнеше: тичаше за цигари, за кафе, за ядене, за напитки, слагаше ги безмълвно до Джакомо, но никога не го смущаваше с нито една дума. Микеле не разбираше това, макар че и той беше музикант. Непрекъснато смущаваше Джакомо, заговаряше го, мърмореше, вдигаше шум, разбира се, винаги в най-лошия момент, а когато на брат му най-после омръзваше и той удряше по масата и му се скарваше да пази тишина, Микеле ужасно се обиждаше. Ядосан изхвръкваше и така тръшваше вратата зад себе си, че гърмеше цялата къща. Труден, нещастен човек беше Микеле, но иначе бе добър момък. Ето например и тогава, когато изведнъж Джакомо се обърна и с ликуващо лице заяви: „Готов съм! Завърших го!“, само Чеко щастливо увисна на врата му и затанцува с него в кръг из стаята, по лицето на Микеле дори един мускул не трепна. Само каза: „Най-после го свърши! Поздравявам те!“

Чеко не знаеше къде да се дене от радост. Извади изпод единия креват грижливо скрити картини и накичи стените с тях: само голи жени с футуристични бедра, колко весела стана веднага стаята с тях! На края с триумфално лице закачи над кревата на Джакомо една карикатура: Джакомо седнал до пианото със замечтани очи, с разрошена коса, с две запалени цигари в двата края на устата, с две голи жени на двете колене. Върху едната бе написано Melanconia — тъжна, мършава и посърнала, а върху другата — Gioia — весела, кокетка, нагла, с големи гърди, напращели от здраве.

— Великолепно! — провикна се засмян Джакомо. — Колко си талантлив, Чеко!

Дори и сега лицето на Микеле не се промени.

… Изпълнен с прекрасно чувство, лек като перце, Джакомо се втурна към консерваторията с голям пакет под мишница. Този път скромно почука на вратата и едва ли не покорно каза на Понкиели:

— Донесох Capriccio sinfonico, напълно преработено, готово. Заповядайте. И кротко постави нотите на масата. Понкиели просто се нахвърли върху нотите. Наведе се над тях и се унесе. Останаха заедно до зори.

 

Най-после настъпи денят на годишния акт. От десетилетия насам той беше голямо събитие в Милано, всички авторитетни музикални критици на големите вестници идваха да подушат да не би тъкмо сега да се появи от мрака на неизвестността утрешният гений, който да открие нови перспективи пред музикалната поезия и когото от години напразно дебнеха с надежда в сърцето, а той не се появяваше. Разбира се, тези критици като Джовани Поца, Карло Берсецио, Филипо Филипи — не бяха толкова безкористни любители, като например Понкиели и Бацини, не, наистина не, но бяха толкова по-високомерни и само добрият бог би могъл да каже откъде са взели музикалното си всезнание. Друга беше целта им: не искаха да изостанат — с пъргавите си малки писалки те искаха да открият непобедимия герой на утрешния ден, та след това, като се залепят за него, цял живот да се осветяват от неговата светлина, те, безцветните, и да казват: ето аз го открих, моя е заслугата! Но там беше и цялото артистично общество на Милано: признати музиканти, известни писатели, театрални директори, музикални издатели, чествувани диригенти, певци, драматични артисти. Всички очакваха с надежда или ревност утрешния герой.

На този акт — концерт Джакомо Пучини не седеше с такова безгрижно равнодушие, както на времето между Иджиния и майка си в Лука, битката тук вече се водеше за друго, а не за продължаване на следването, тук вече ставаше дума за пробиване на фронта, за победа, за слава, това беше първата стъпка към крайната цел, към операта — поне така му каза Амилкаре Понкиели, най-прекрасният човек. Ами ако Понкиели се е излъгал, ако пристрастната обич го е заслепила?…

Не трябваше дълго да се измъчва. След първата част гръмнаха ръкоплясканията и след всяка част музиката все повече се харесваше, докато накрая след болезнено прозвучалия последен акорд истинска буря от аплодисменти приветствува Capriccio sinfonico — хората наскачаха от местата си и ръкопляскаха със зачервени лица. Пучини трябваше много пъти да се поклони пред публиката — във вечния си кафяв костюм, но това никак не го смути.

Във фоайето го прегърнаха поред приятелите му: Маскани, Каталани, Леонкавало, Дзуели — той не почувствува никаква завист у нито един от тях, — после двамата брадати художници, Пани и Томази, го потупаха по рамото, кротките им детски очи просто сияеха, те бяха довели със себе си и Пепина, която го разцелува, накрая лудият малък Чеко скочи на врата му, като плачеше и се смееше — само Микеле не беше дошъл, той не вярваше в успеха на брат си, дори му го каза открито. Двамата му големи приятели, Бацини и Понкиели, едва можаха да си пробият път през чествуващата го тълпа, за да стиснат десницата му.

— Това е само интродукция към началото, Пучини — каза му почти строго Понкиели, — не забравяй!

— И да не се главозамаеш от този успех — каза му с мърморещия си дълбок глас Бацини. — Успехът е най-развратната лека жена на света: предлага се с най-сладка усмивка, за да може на другия ден вече да изневери.

Един непознат мъж пристъпи към Пучини. Бацини и Понкиели го поздравиха приятелски. Беше красавец със сериозно лице.

— Поздравявам ви. Беше великолепно. Завладя ме напълно — каза той сърдечно. — Аз съм Франко Фачо, диригент на Скала. Бих желал да поговоря с вас. Ще ви отнема само няколко минути.

Всичко се завъртя около Джакомо.

— Заповядайте.

— Реших — каза Фачо — наесен, на тържествения ни концерт за откриване на сезона, да представя вашата симфония.

— В Скала ли?

— Аз лично бих желал да я дирижирам. Това музикално произведение съдържа повече от това, което чухме днес. Моля да ми дадете партитурата и преди всичко съгласието си. Понеже този наш концерт е благотворителен, не можем да ви платим хонорар. Но смятам, че няма да загубите, ако дебютирате в Скала. Джакомо едва можа да проговори.

— Благодаря — каза той. — Утре партитурата ще бъде при вас.

С това обещание разговорът свърши.

Тази нощ Джакомо и Чеко гуляха, естествено в Аида. Приятелите посрещнаха Пучини със свещи, цялата малка кръчма просто гърмеше. Чеко също имаше огромен успех още при първото му появяване. С непостижимото си добро настроение завладя всички. А после, когато изигра един негърски танц с Кончита, приеха го в клуба на бохемите по съответния ред.

На другия ден преди обед Джакомо изтича в Галерията, седна пред Бифи, поръча си кафе и помоли да му донесат всички вестници. С жадни очи внимателно ги прегледа от първата до последната страница, но не намери онова, което търсеше. Разочарова се и се огорчи. Какви вестници са, че дори не споменават за вчерашния концерт, макар че там бяха критиците, някой му ги показа, всички бяха там, чуха музиката му, бяха свидетели на изключителния му успех — защо го слушаха тогава?… Защо ли? Пучини още не познаваше тези господа — прекалено предпазливи, самонадеяни мъже. Предпочитат да почакат малко, отколкото да избързат и да изложат безпогрешността си. А колко хубаво щеше да бъде да постави една хвалебствена критика в плик и да я изпрати в къщи, на майка си. Но си спомни за Франко-Фачо, Скала и отново стана весел — не весел, думата е неподходяща: ликуващо щастлив!

Помоли да му донесат една пощенска картичка и писа на майка си:

… победих с новата си симфония… наесен ще бъде изпълнена в Скала, представи си… Кажи на Анджелони и на чичо Черу. Старецът да изпрати пари. Обеща ми. През лятото ще си дойда…

Скала се намираше само на няколко крачки, за минута стигна там. Разбира се, и партитурата носеше със себе си. Влезе през малката врата, входа за артистите, никой не го задържа. Намери стаята на Франко Фачо. Дано е тук! Беше там. Прие го сериозно и любезно, не каза нито една излишна дума, и сега говореше с най-естествения глас в света.

— Благодаря, Пучини — каза простодушно той. — През лятото ще я разуча. На двадесети септември ще започнем репетициите. Естествено бихме се радвали да видим и вас, дори разчитаме на помощта ви.

И му подаде ръка. При ръкуването му каза:

— Кажете, Пучини: за опера още никога ли не сте мислил?

— За опера ли?…

— Да. Защото имам чувството, че вашата музика е по-скоро драматична, отколкото епична. Е, сбогом, Пучини, и довиждане!

Когато Джакомо отново се намери на улицата, пред малката входна врата, едва тогава се сети за Понкиели: на него дължеше всичко!… И се спусна към консерваторията. Колко странно и колко трогателно: трима прекрасни артисти си го предаваха от ръка на ръка, и то с най-чиста безкористност, пазеха го да не се загуби, да върви все по-нагоре — Карло Анджелони го пое пръв, той разпали мъчителната, ощастливяваща страст, а когато вече се чувствуваше слаб, предаде го по-нататък в по-твърди ръце, в сигурните, силни ръце на Амилкаре Понкиели, за да му покаже той по-нататък, пътя, като грижлив, строг баща. А сега този чуден Понкиели разтваря пред него най-вълшебната входна врата, вратата на Скала, която се пази от хиляда змея и просто го тиква през нея в широко отворените ръце на Франко Фачо. Какъв щастлив момък е той всъщност, друг не може да оцени благоволението на боговете! Кой е имал такава майка, такива сестри, такива приятели, професори, като него; кой е имал такава Джулия, такъв вълшебник като чичо Николао Черу; кого цени родният му град така, цветната градина на Тоскана, Лука, кого са хранели и поили две кръчми в Милано, на кого е била меценатка самата италианска кралица и чие произведение е било изпълнено в Скала, първата опера в света, на двадесет и три годишна възраст?! Да, от рождението си се е движил сред чудеса, а дори не е забелязвал тези чудеса, просто ги е приемал с такова естествено безразличие, с такова княжеско равнодушие, сякаш по рождение е имал право на тях! Такъв човек е той.

Застана пред Понкиели.

— Дойдох да ви благодаря…

— Спрете, веднага!… В противен случай ще ви изгоня! — скара му се Понкиели. — Ние трябва да благодарим на вас, момчето ми, че възвърнахте кредита на този стар институт.

— Вестниците дори не ми обърнаха внимание…

— Вестниците!… — засмя се подигравателно Понкиели. — Вестниците ли? Ние пишем за себе си, а не за критиците: за себе си и за милионите, за целия свят! — После продължи със съвсем друг тон: — Седнете, запушете. Ще направя едно хубаво кафе, да си поговорим малко. Какви са бъдещите ви планове?

— През лятото ще си отида в Лука.

— А после?

— На двадесети септември ще бъда отново тук, за да взема участие в — репетициите на Скала и да продължа учението си…

— Учението ли?… При кого?

Пучини се учуди.

— Разбира се, при вас, господин професоре. Тук, в консерваторията.

— При мене ли?… В консерваторията?… — засмя се Понкиели. — Само че трудността ще дойде оттам, скъпи приятелю Пучини, че ние няма да ви запишем.

Сега Джакомо се изненада.

— Не мога ли да разчитам на безплатното място през идущата година?

— Не можете да разчитате. През идущата година мястото е нужно на друг.

— Тогава ще изгубя и стипендията на кралицата, когато свърши годината — каза машинално Пучини. — Не мога да искам да бъде подновена.

Гласът на Понкиели изведнъж стана твърд:

— Вие не искайте нищо от никого! Нито от кралицата, нито от друг! Стъпете на краката си, живейте със собствените си сили… от музиката… от оперите си.

— От оперите ми ли?!

— Да, от оперите си… от оперите си, които ще напишете, които изисквам от вас! — Гласът му стана твърд като кремък. — Вашият талант не е за нищо друго, освен за писане на опери!

— Ами симфонията ми не е ли хубава!

— Симфонията ви? Великолепна оперна музика, щом като искате да знаете. Опера без текст. Затова запали публиката, затова ще бъде изпълнена в Скала, затова ще я подготви Франко Фачо.

Пучини направо се слиса, дума не можеше да продума. Мълчаливо пушеше цигара след цигара. Сновеше като луд нагоре-надолу из стаята. Накрая се спря пред Понкиели и кротко, тихо, едва ли не с умолителен глас каза като малко момче на баща си:

— А откъде да взема либрето?

— Аз ще ви набавя едно — каза решително Понкиели. — Ще говоря с Ариго Бойто или с Гисланцони… ще видя с кого. Но ще имате либрето, бъдете спокоен. А дотогава винаги мислете за опера. Измислете си някаква въображаема приказка и към нея композирайте музика, арии, хор и увертюра, и всичко, което трябва… някога аз направих същото. — Сега Понкиели се развълнува, гласът му се разгорещи. — Възможно е така наречената инструментална музика, симфоничната музика, да е истинската, но операта, музикалната драма е най-вълнуващият жанр, който се е родил за нашия италиански темперамент. Сега обаче от две страни ни нападнаха, заплашват нашата хегемония, която Росини, Белини, Доницети и Верди извоюваха със световноизвестните си победи: немците ни нападат с техния непобедим Зигфрид, Рихард Вагнер, размахващ свещения меч и повалящ боговете в праха, а французите изкараха едновременно цяла армия срещу нас, рафинирано ловки, прекрасни бойци на модернизираната романтична опера, като Халеви, Тома, Гуно, вашият любимец Бизе, Делиб… Сен-Санс и Масне, това е страшна армия, а нашият герой Верди мълчи, прибра ножа в ножницата, докато малцината негови жалки, безсилни наследници Бойто, Бацини, Франкети и аз не можем да удържим на този убийствен щурм, по-големи юнаци са нужни на крепостта, такива като вас, Джакомо Пучини.

Дъхът на Пучини спря. Заеквайки, шепнешком той каза:

— Още много трябва да науча дотогава…

— Какво искате да учите и от кого искате да учите, бихте ли могли да ми кажете?!… Може би от мен?… Вашата оркестрация е по-модерна, по-дръзка, по-колоритна, отколкото нашите, вашите цигулки звучат по-нежно и от цигулките на Бацини, вашите драми са по-силни от нашите, а вашата страст е по-мъчителна, по-вълнуваща от чиято и да било на света. Вие трябва да творите, а не да учите.

Мълчаливо се погледнаха. Очите на Пучини блестяха мрачно.

— Ако аз бих могъл да вярвам така в себе си…

— А само тогава ще победите, ако повярвате в себе си.

Сега гласът на Понкиели стана тих и кротък, едва ли не подкупващо кротък:

— Няма по-голямо удоволствие, няма по-голямо вълнение, няма по-голяма мъка от писането на опера. Тук все още човек може да търси жанра, не върви и не може да върви по утъпкани пътища, след като Вагнер обърна всичко наопаки, тук трябва да се твори нещо ново, съвсем ново, нещо, което няма нищо общо с досега написаните опери, в противен случай ще загине жанрът. Сега за вас съм като някой стар консуматор на хашиш, който иска да накара младия си приятел да свикне с това ужасно удоволствие, което убива човека. Виждате ли, аз вече прехвърлих четиридесетте и все още със същата треска сядам да пиша последната си опера.

— Защо да бъде последна?

— Защото е последна, зная. Аз съм смъртно болен, да, зная го… но да не говорим за това. Само да имам време да я напиша! Сядам със същата надежда, както винаги, при всяка моя опера: може би сега най-после ще успея!… Денонощно ме преследва и измъчва тази проклета Марион Делорм…

— Марион Делорм ли?…

— Да, новата ми опера: съпровожда ме дори и в съня, не мога да спя, не мога да се освободя от нея нито за минута. Вече не ме интересува нищо друго в живота: Марион Делорм… и вашето бъдеще, Пучини.

Джакомо го слушаше потресен. Искаше да каже нещо, но не можеше да произнесе нито дума.

Но Понкиели вече се усмихна. Продължи с по-весел тон:

— Либрето ли?… Почакайте, сега ми хрумна нещо: приблизително преди двадесет години старият Бацини написа една чудна опера, казваше се Турандот. Бацини беше сигурен, че ще има успех, но се провали. Често обича да казва, че Турандот, кръвожадната китайска императорска дъщеря, го е убила. Гоци написал тази китайска приказка, а Шилер я драматизирал. Драмата е вълнуващо интересна и просто жадува за музика. Смятам, че лошото при Бацини беше това, че към китайския сюжет написа италианска музика. Някога помислете за тази Турандот, когато търсите подходяща тема за опера.

— Не искам да засегна господин професор Бацини.

— Да, но по-късно, когато и Антонио вече няма да е жив…

До смъртта си Пучини запази спомена за този разговор.