Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (21)

7

Трябваше да поправи, и то колкото се може по-бързо, тази несполучлива музикална крачка с Лястовичката, ако наистина е такава, да покаже на публиката, на критиката, че тази моментна слабост не означава упадък, прелом в артистичната му кариера. Сега трябва да напише най-голямата, недостижимо прекрасната си творба, за която напразно въздиша всеки истински артист в света: своя Фалстаф, своя Парсифал, лебедовата си песен, докато още не е късно. Не младежката реминисценция, лъжливите илюзии, а мъдростта и болката, ужасната болка от напредналата възраст: да, преди да напусне тоя свят, както всички други, той, вечно младият Джакомо Пучини.

Много мисли върху съвета на Амилкаре Понкиели: „Напиши опера по «Турандот».“ Прочете приказката на Гоци, прочете и либретото на Бацини (колко е лошо!), поиска да му изпишат и преведат Турандот от Шилер: Турандот, китайската принцеса, една трагикомична приказка. Не, той би създал жестока драма от тази история, би изхвърлил комичния елемент от нея. Тази кръвожадна дъщеря на китайския император го вълнува, не го оставя на спокойствие, постоянно го примамва, съблазнява, както Калаф. Цели нощи говори с Джузепе Адами за Турандот. Адами също се вълнува. Само едно нещо безпокои Пучини: след японската опера, китайска опера — няма ли да е твърде много? Но атмосферата е съвсем друга, няма никаква аналогия между двете опери!

Тъгата отново спохожда Пучини — грижи, неприятности! Елвира е болна, положението й става все по-тежко, кашля, задушава се. Самият Пучини не се чувствува много добре, но той не обръща внимание на болестта си: трябва да работи, да твори. Сега няма съветник: няма ги Сор Джули, Елвира, Илика, Тито Рикорди — от Лястовичката насам не му е вече приятел, а само негов издател. Хладно, коректно разговаря с него, без обич, а Пучини е свикнал всички да го обичат.

Една сутрин се събуди от воя на сирена. След това последва свирене, викове, шум, трясъци, сякаш земята се продъни. Какво става тук? Поглежда навън, излиза в градината. Започват да строят в съседство фабрика за торф. Край на тишината, край на идилията, край на всичко. Ще го изгонят от рая, от Торе дел Лаго. Каква вандалщина! Властта не знае ли, че той, Джакомо Пучини, работи тук, и че една-единствена негова опера е по-ценна за Италия, отколкото милион тона торф?! Навярно управниците не знаят за него, ще го уреди с тях, затова е сенатор. Сяда в автомобила и заминава за Рим. Но господа министрите не обещават нищо, говорят за друго, хитруват, важничат, торфът струва много пари, топливо, възможност за експорт и т.н. Толкова ли струва честта на един композитор? Торфът е по-ценен от него. Пучини е наскърбен.

Бедата се увеличава и от това, че само преди един месец по настояване на Елвира продаде Киатри, фантастичния разбойнически замък. В Милано, в големия град, Пучини никога не можеше да работи. Къде да избяга? До Маремската едностайна кула трудно може да се стигне, там просто ще умре от глад, намира се на седем километра от най-близката железопътна гара Орбетело, а оттам пътят води през тресавище. Дори с автомобил не може да се доближи. А освен това иска да остане заедно с Елвира, не може да я остави сама в този адски шум.

На едно от най-красивите места във Виареджо, сред цяла редица от вили, купува голям парцел и веднага започва да строи по собствен план. Да си признаем откровено композиторът Пучини надминава сто пъти архитекта Пучини. Къщата по-скоро прилича на бунгало, отколкото на вила. Има грамаден покрив, който наподобява шапка за спане, с балкон отвсякъде, а на външната врата бронзов барелеф с лика на Пучини. Най-хубавият предмет във вилата е едно грамадно концертно пиано Стейнуей. Фабриката „Стейнуей“ го бе изпратила подарък на Пучини, подобен случай досега не е имало. Но вилата още не е готова. Трябва да се направи и градина около нея, да се посадят дървета и рози — без тях Пучини не може да работи. А добре ли ще бъде да живее тук, в центъра на света, сред хиляди любопитни летовници, които с фотографически апарати в ръце следят всяко негово движение? Беше ли помислил за това Пучини? Все едно. Засега и без това не може да се настанят тука, ще продължават да слушат в Торе дел Лаго воя на сирените, грохота на машините. Така ще пише нова опера!

Една сутрин Пучини чу, че някой пее вън на шосето: пее очарователно! Мекият му лиричен тенор се носи тържествено, а в гласа му има чувство и болка. Пее народни песни, една песен на Тости. Пучини скача от кревата, навлича риза и ботуши и изтичва на пътя. Един каторжник в раирани дрехи пее. Троши камъни с оковани във вериги крака. Млад човек, с хубаво тосканско лице.

— Ще се опитам да ви освободя — казва Пучини, като му дава цигара. — Ще издействувам кралска милост за вас. На колко години сте осъден?

— На доживотен строг тъмничен затвор. Дезертьор съм от фронта. Мразя войната.

— Аз също я мразя.

Пучини се явява в кралската канцелария: моли за аудиенция при краля — за пръв път в живота си. Знае, че цялото кралско семейство е голям почитател на неговата музика, често слушат оперите му, особено кралската дъщеря Мафалда.

Кралят кима с глава, изпълнява молбата на Пучини. Но след това го пита:

— Простудили ли сте се, маестро, че така сте пресипнал?

— Много пуша.

— Правете гаргара с хладка солена вода — казва кралят. — Тези традиционни народни домашни средства понякога помагат много повече, отколкото най-модерните лекарства.

Пучини е щастлив. Щом като не може да премести фабриката за торф, поне да спаси един човек. В джоба му е кралската милост: свободата на един невинно осъден, един спасен човек, щастието на един човек. Знае, че е добър човек: който може така да пее, с такава топлота, страст, чувство, не може да е лош. Какъв голям певец ще стане!

Само да е още там! Там е, не трябва да се страхува: троши камъните в раираните си дрехи, с верига на краката и пее. Пучини застава пред него и му казва усмихнат:

— Вие сте също свободен човек, какъвто съм аз. След няколко минути ще ви снемат веригата и може да отидете, където поискате.

Каторжникът скача и се хваща за сърцето:

— Вярно ли е това?!

— Отивам при командира на взвода и ще ви освободя. Надявам се, че ще изпиете с мен чашка кафе с ром.

Седят един срещу друг на балкона към езерото при чашка димящо кафе. (Пучини даде дрехи на каторжника.)

— С удоволствие бих ви изпратил да школувате гласа си — казва му Пучини, — естествено на мои разноски. Гласът ви е чудно хубав, а сте и музикален. Цяло състояние се крие в гърлото ви!

Каторжникът се усмихва.

— Благодаря — казва тихо, — аз ще се върна в къщи при семейството си… при жена ми, при малкия син… в дома си, на село… при малкото ми земя: да копая шепата земя, да сея, да жъна… да доя кравата… Не ми трябва нищо друго.

— Прав сте — прошепва Пучини.

В погледа му се чете умиление и завист.

Философията на Пучини, в която твърдо вярва, е: лошата проява да се наказва, а добрата да се награждава. Не се изненада никак, когато Джоакино Форцано, известният либретист на Маскани и Франкети, му изпраща отлично либрето, и то за весела, едноактна опера: Джани Скики. Пучини е очарован от нея. Най-сетне весела опера! И най-после опера с италиански сюжет! И което е просто невероятно, в либретото нищо не трябва да се промени. А този Форцано по начало беше певец и се отдаде на писане на либрета едва когато загуби гласа си. Но познава сцената и има чувство за хумор. Изрови тази великолепна сатира от няколкото реда на песен ХХХ от Ад на Данте.

Пучини се зарадва, че действието на веселата опера се развива през 1299 година в средновековна Флоренция. Пучини обожава Флоренция! Отдавна, много отдавна, от Мадам Бътерфлай, не беше писал с такова желание и радост. Изведнъж престана да усеща ужасната тежест на годините, почувствува се млад и бодър. Спортува, ловува, шофира, разхожда се с моторницата, физиката му понася всякаква умора, работи до зори, почти не яде, спи по малко пуши по сто цигари, пие кафе отново по цял литър, а този захарин да върви по дяволите, да го употребява лекарят! Внимателен е към Елвира, шегува се с нея, отрупва я с подаръци.

Но все пак нещо добавя в либретото на Форцано, колкото и да е хубаво: романтика, любов. Пучини си остава Пучини и във веселата опера. Любовта побеждава всичко в света, дори и най-вероломната хитрост. Докато роднините на богатия Буозо задъхани се нахвърлят върху наследството, двамата млади с буйно сърце, Лаурета и Ринучо, се признават в любов.

За няколко седмици ще бъде готов, работи с радост и лекота въпреки шума на фабриката. Събира Клуба на бохемите, изсвирва операта на приятелите си. Въздействието е неописуемо, макар че песента му едва вече се чува, толкова е пресипнал.

Решават единодушно: Клубът на бохемите променя името си: отсега нататък ще се нарича Клуб „Джани Скики“.

— Това е класическата ти опера — казва Карло Паладини.

— Преди двадесет и шест години, когато основахме нашия клуб — поклаща глава Пучини с тъжна усмивка, — бяхме влюбени, млади бохеми, сега станахме стари хитреци! Колко много приятели имаше! С добрината и любезността си Пучини запази почти всички стари приятели, останаха му верни през целия живот — само смъртта косеше сред тях: и сега отнесе незабравимите Джакоза и Илика^[1], отнесе и Клод Дебюси, чудесния френски музикант, когото чувствуваше като брат — никой не можа да ги замени. Интересно е да се изброят имената на членовете на Клуба Джани Скики^[2], само хора на изкуството, поети, художници, музиканти: Феручо Пани, Чеко Фанели, Пиетро Паникели, Карло Паладини, Енрико Пеа, Пиетрино Малфати, Анджело Магрини, Енрико Аморети, Джузепе Табарачи, Гидо Торезе, Ричоти Бачели, Уго Бионди, Енрико Фери, il comandante Паролети и, разбира се, като нов член Джоакино Форцано, авторът.

Навярно и Пучини е обичал много новата си опера. По това време той получи две ловни кучета, два мили ирландски сетера: Скики и Горо.

Така сега Пучини имаше две едноактни опери: Мантията и Джани Скики. Но къде е третата?

Липсваше тъкмо средната опера. С безпогрешния си театрален усет Пучини чувствуваше, че жестоката драматична опера Мантията може да бъде само първа, а веселата, сатирична Джани Скики последна от трите едноактни опери. Между двете трябва да има една тиха, нежна, лирична опера — след ужаса сълзи, а след сълзите — смях, както обясни на Форцано.

А Форцано след няколко седмици сложи на масата му Suor Angelica, Сестра Анджелика. Отново беше написал малък шедьовър. И в нея нямаше какво да се поправя. Пучини веднага седна да композира.

Сюжетът на операта го потресе. Беше невъзможно да не мисли за най-милата си сестра, за „бедната малка монахиня“ Иджиния. Макар че между двете истории нямаше никаква аналогия. Но все пак…

Съдържанието на Сестра Анджелика накратко беше следното: Преди седем години Анджелика от голяма любов ражда дете и по настояване на строгото й до жестокост семейство избягва от позора си в манастир. Всичките й мисли са заети с детето, за което няма никаква вест. Най-после я посещава леля й. Съобщава й, че малкият й син е умрял преди две години. В безумното си отчаяние Анджелика извършва смъртен грях: самоубива се. В предсмъртния си час тя се разкайва и се обръща за милост към Дева Мария. И се случва чудо. Все по-близо и по-близо се чува вълшебната песен на ангелите, в ореол от блестяща светлина се появява Дева Мария, хванала за ръка едно момченце с руси къдри, което агонизиращата Анджелика, преизпълнена от щастие, прегръща.

„С тази опера ще изкупя всичките си грехове“ — промълви Пучини.

И тази опера написа светкавично бързо, само за няколко седмици, което отново доказва, че винаги само либретата са го бавили с години.

Пучини почувствува неудържимо желание да изсвири Сестра Анджелика на Иджиния и на другите монахини във Вичепелаговския манастир, да, но всяка дума на сестра Анджелика противоречи на догматиката на католическата църква, която тъкмо монашеските ордени спазват най-строго. Но тъкмо това вълнуваше Пучини: дали силата на изкуството не е така могъща, че да може да се наложи на религиозния фанатизъм? Нека го анатемосват и изгонят от лоното на църквата! Той знае, че вече не може да напише музика по-вълнуваща, с по-голяма вяра от Анджелика. Взима разрешение от младата игуменка да изсвири новата си опера пред монахините, на отличния хармониум. Но този път той няма да пее. Пресипнал е, боли го гърлото. Ще прегледат цялата опера с Иджиния, с бедната Мария Енрикета, просто той ще я подготви. (Колко много обича все още „малката Иджиния“, само усмивката й е малко уморена.) Иджиния, застанала до него, пее вдъхновено и обръща нотите. А монахините седят около тях, свели очи към земята.

По време на изпълнението Пучини с няколко думи им обяснява и действието. Още в самото начало, когато трябва да им разкаже, че Анджелика е прегрешила и е родила дете той се смущава. Малко раздвижване, покашляне, но обаянието на музиката, на пеенето веднага оказват своето въздействие. Пучини чувствува с всеки нерв с какво напрегнато внимание монахините следят операта му. Чува се по някоя въздишка, хлипане. Дотук не се случва нищо лошо. Но сега стигат до най-мъчителната част: явява се лелята и съобщава на Анджелика за смъртта на малкия и син. Анджелика изпада в отчаяние и изпива отровата. После се разплаква и се моли: „Спаси ме, мадона, изслушай молбата на една майка!…“ И тогава се случва нещо изключително: спокойните, дисциплинирани монахини започват да викат: „Да, да! Прости на бедната и й върни детето!…“ А когато прозвучава песента на ангелите, и Мария, хванала за ръка, довежда от небето момченцето с русите къдри и го предава на умиращата майка, целият салон плаче. Също и игуменката. И Иджиния. „Джакомино!…“ — прошепва му тя. За последен път се обръщат така към Пучини.

— Това беше най-голямото преживяване в живота ми — разказва големият композитор.

Рим обичаше Пучини и Пучини обичаше Рим. Взаимно си вярваха, театър Костанци вече беше доставил много радост на Пучини. Но може би сега, на 11 януари 1919 година, му донесе най-голямата радост: ще представят и трите му опери.^[3] (В салона се намира елитът на обществото: всички италиански музиканти, артисти, поети и директори на чуждестранни оперни театри и чужди критици, в дворцовата ложа са кралските дъщери Йоланда и Мафалда и херцогинята на Аоста. Всички предусещат, че Рим се готви за изключително художествено събитие.)

Само Пучини, шестдесетгодишният Пучини, не се вълнува както друг път. Показва трите си артистични лица на публиката. Три различни лица. И трите са еднакво верни. И трите са честни портрети, без всякакъв фалш; може би първото, евристичното, е най-познато общо взето, така си го представят. Но също така истински са и другите две: ровещият се в мистиката, виждащият чудеса Пучини и гледащият с весела гримаса човешката низост, алчност, смеещ се Пучини. Многолико е лицето на артиста. Само лицето на еснафите е едно и също.

Представлението е блестящо, представянето на трите опери — на еднакво равнище. Изпитаният в толкова битки диригент Маринуци отново се прояви. В Мантията, Мария Лабиа (великолепната Тоска, една от любимките на Пучини) е очарователна. Двамата й партньори също са много добри: тенорът Ди Джовани и баритонът Галефи. Майсторски изградената трагична последна сцена оказа потресаващо въздействие върху развълнуваната публика, която бурно ръкопляскаше.

Сестра Анджелика засили още повече въздействието. Сякаш слушателят попадна от горяща пещ в забулена в тайнственост, вълшебна градина (върху дебел пласт от блажна боя, най-нежните пастелни тонове). Джилда дела Рица пя нежно, изящно, с чувство. Беше очарователна. В салона непрекъснато се чуваха хълцания и хлипане.

Публиката вече не очакваше повече: това е прагът! Впрочем Пучини не може да напише весела опера тя не подхожда на неговата свенлива, меланхолична природа. Като бомба избухна Джани Скики. Съвършена commedia dell’arte, класическа комична опера, клокочещо хубаво настроение, но преплетена с приятен лиризъм. Галефи, който същевременно е голям артист и певец, Дела Рица и Ди Джовани и тук се отличиха.

Джакомо Пучини беше свикнал с успеха, както и с провалите. Такъв успех вече имаше в Палермо, Бреша, Ню Йорк, но все пак чувствуваше, че тук става дума за съвсем друго. Публиката, италианската публика, сега искаше извинение от него.

Това направи и критиката: враговете му сложиха оръжието. От Манон Леско сега за пръв път имаше похвални отзиви в пресата: „Пучини може всичко“, писа един от критиците му.

Трябваше да изминат тридесет и пет години, за да принуди пресата да коленичи.

Джакомо Пучини е благодарен човек: отплаща се на Рим. Написва за тенор вечно хубавия си химн Inno di Roma.^[4]

Пучини дълго мисли дали да отиде във Виена. Страхуваше се да се срещне с онези, които го принудиха да напише „Лястовичката“ и загубиха толкова пари заради нея. Но Мария Йерица го викаше, трябваше да отиде. Йерица пееше в Мантията Джорджет, изключително хубаво. Но имаше и една изненада: Лоте Леман. Не можеше да си представи по-трогателна и по-красива Анджелика. Пучини плака до края на собствената си опера.

След представлението дават голям прием в салоните на хотел Империал. Пучини е уморен. Седи в грамаден фотьойл по средата на салона и с досада приема безбройните поздравления. Непрекъснато се покланя. Но вратата се отваря и през нея се втурва като буря златокосата, усмихната Мария Йерица.

Пучини започва да се смее. Изключително е това момиче, това слънчево същество.

— War’s gut, Giacomo? Hab ich dir gefallen?^[5] — пита го, смеейки се, Йерица.

Но след нея идва друга жена, Пучини става, сега става за първи път: Лоте Леман. Хваща ръцете й и се покланя дълбоко. Тихо казва:

— Благодаря ви… Незабравима бяхте…

По лицето и на двамата се стичат сълзи.

— Разбери най-после — казва Пучини разпалено, — не разрешавам нито една от оперите ми да бъде изпусната. Трите опери са една-единствена: допълват се взаимно. Само когато представят и трите в определения ред, ще се постигне желаното въздействие. Веднага спри лондонските представления. Не съм съгласен на такова своеволие!

— Не съм съгласен! — казва високомерно Тито. — Успехът на Мантията и Джани Скики в Лондон е огромен.

— Но щом аз искам!… Все пак аз съм авторът?

— Изслушай ме една минута. Ужасно си нервен. Със секундомер в ръка измерих времетраенето на трите опери:

Мантията продължава петдесет и две минути, Сестра Анджелика — петдесет и пет минути, Джани Скики — петдесет минути. Слушателят не може да издържи толкова. Така че ще изпуснат онази, която най-малко им харесва.

— Вземи си бележка, че смятам Сестра Анджелика за най-хубавото си произведение.

— Вярвам ти. Но това е твоето лично мнение или по-скоро лиризмът ти. Навсякъде, където представиха il Trittico, от трите, Джани Скики пожъна най-голям успех, Сестра Анджелика — най-малкия.

— А във Виена! — протестира Пучини.

— Виена беше единственото изключение. А и критиките навсякъде…

— Не ме интересуват критиките. Никога не са ме интересували.

— Погледни тук, ето парижката телеграма „Мантията пожъна голям успех, Сестра Анджелика — добър, а Джани Скики — огромен“.

— Защото в Париж Джани Скики пее Марку, който е и отличен артист — все още се защищава Пучини. Но Тито Рикорди не отстъпва.

— Не бъди толкова упорит, Джакомо. Трябва да разбереш, че три часа игра е много. Заедно с антрактите прави четири часа. Освен това има и друго нещо, за което трябва да помислиш: протестантските страни: Англия, Германия, няма да гледат с удоволствие тази опера за монахиня…

— Мразя всякакво религиозно пристрастие!…

— Фактите винаги си остават факти: трябва да се имат пред вид.

Накрая победи Тито, макар и трудно. Когато Пучини се успокои, той попита:

— А какво мислиш, каква ще бъде следващата ти опера?… Имаш ли вече някакъв план?

Замислен, Пучини гледаше пушека от цигарата си.

— Не зная още — каза той. — Имам три теми… не зная коя да избера: Кръстоносният поход на децата… Веселата душа… или онази кръвожадна дъщеря на китайския император, Турандот… Но която и да напиша, тя ще бъде лебедовата ми песен.

— Не се шегувай.

— Болен съм.