Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (23)

2

— Татко!… Татко!… — извика ужасен Тонио и разтърси баща си, който, изпаднал в безсъзнание, се беше отпуснал върху пианото.

— Нищо — каза Пучини, — зави ми се свят. Знаеш, остарявам. Това е отвратително. Противно.

Но с Тонио вече не можеше да се говори. Повика на консулт трима прочути професори от Милано, Флоренция и Болоня, един интернист, един специалист по ракови заболявания и един специалист по уши, нос и гърло; професорите Ториджани, Този и Градениго.

Прегледаха Пучини. После дълго се съвещаваха. Накрая извикаха Тонио.

— Баща ви има рак в гърлото — каза най-възрастният от тях. — За съжаление болестта толкова е напреднала, че се налага да се оперира гърлото или веднага да се облъчи с радий.

Тонио побледня.

— Може ли да се спаси баща ми?

— Според мен, да — каза Градениго, специалистът ларинголог, — ако действуваме веднага. Професор Леду в Брюксел с голям успех лекува рака в гърлото с радий. Поставя радиоактивни игли в тумора… всичко зависи от това, ще издържи ли сърцето лечението с радий.

— Сърцето изглежда добре — каза интернистът.

— Главният асистент на Леду, доктор Слюис, завърши в Болоня. Познавам го добре. Телеграфирайте му, ако обичате.

Известно време професорите спориха; операция на гърлото ли да бъде направена, или да се приложи лечение с радий, което значи да се направи оперативен отвор на гърлото (това не е сериозна операция и Пучини по време на лечението с радий ще диша през канюл). Тонио реши да започнат лечение с радий. Знаеше, че баща му не би могъл да понесе мизерното положение от операция на гърлото, дори и ако операцията излезе сполучлива.

Но преди да си заминат професорите, Пучини задържа симпатичния Градениго. Искаше да говори насаме с него. Пожела и Тонио да излезе от стаята.

— Господин професоре… работя върху една опера… по-хубава от всичко онова, което съм написал досега. Трябва да я завърша, нужно ми е да живея още шест седмици. Ще живея ли толкова?

Професорът отклони отговора:

— На първо време ще ви лекуват. После ще трябва да почивате, не бива да работите. Разбира се, и да пушите не бива…

Пучини се засмя тъжно:

— Ще работя и ще пуша. Трябва да завърша работата си.

— Аз съм за операцията^[1], маестро…

— Не съм съгласен да бъда опериран. Зная какво би последвало след това. Ужас, позор. Значи, имам рак в гърлото?

Професорът сведе глава.

— Извинете, господин професоре, че съм толкова безмилостен…, че ви поставям в такова неудобно положение: зная, че вие не бива да говорите. Синът ми, бедният, знае ли?

Професорът кимна с глава.

— А жена ми?

— Не.

— Никой друг ли не знае?

— Никой.

— Разберете ме, господин професоре, аз вече съм се простил с живота…

— Радият лесно може да ви спаси — прекъсна го Градениго.

— Но аз трябва да зная, непременно трябва да зная имам ли още шест седмици, за да завърша операта си?

— Според човешките „пресмятания“, имате.

— Благодаря. Това е важното. Само това. Благодаря ви за добрината.

Дори можа да се усмихне.

Пучини е силен, по-силен откогато и да било. Сега е най-силен, сега, когато стои очи срещу очи със смъртта.

Получава писмо от кмета на Лука: на 26 октомври 1924 година ще поставят паметна плоча на онази стара къща на виа Поджо, където се беше родил. Разбира се, очакват да отиде и маестрото, защото тържеството ще бъде пълно, ако и той вземе участие в него. „Паметна плоча се поставя само на мъртвите, смее се в себе си Пучини, изглежда, че вече ме смятат за умрял, авансират ми тази височайша чест.“ Седи на официалната трибуна на празненството, уморен, тъжен, с наведена глава слуша безбройните хвалебствени речи: „Тук, в тази къща, се е родил най-големият син на нашия град…“ Тонио е също там с него. Заедно се връщат в къщи, в Торе дел Лаго. Пучини го гали по главата и му казва с безкрайна обич:

— Бих искал да ти изсвиря Турандот, синко…

И започва да свири и пее. Пее и кашля, често трябва да прекъсва свиренето. Тонио стои до баща си, облакътен на пианото, така го слуша и наблюдава. Неподозиращата нищо Елвира тайно ги фотографира. Фотографическият апарат никога не е увековечил две по-измъчени, страдалчески лица.

— Знаеш ли, Тонио, колко много се радвам на това пътуване до Брюксел? Винаги съм обичал този златен белгийски град. Ще видиш колко е приятен. А мен ме обичат там… Ще те заведа в една малка кръчма, в Глоб, така хубаво никъде не готвят…

— И аз много се радвам, татко, най-после ще бъдем заедно за малко…

— И особено се радвам, че с нас ще дойде и Карло Клаузети. Той беше любимецът на Сор Джули. И аз го обичам много.

Лъжеха се един друг, денонощно, непрекъснато. Разбира се, Джакомо, артистът, разбираше по-добре това, отколкото Тонио, инженерът. Отдавна Пучини не е бил в такова хубаво настроение и толкова мил. Елвира беше щастлива. Той се шегуваше с нея, караше я да се смее, беше безкрайно нежен.

Само кучетата не можа да излъже. Скики и Горо подвиха опашка, преданите им хубави очи бяха тъжни. Постоянно се въртяха около Пучини и ближеха ръцете му, когато ги достигаха.

А Пучини работи. Работи упорито, както никога в живота си. Оркестрира второто и третото действие и поправя, непрекъснато поправя текста и музиката. Нищо не се беше променило: поздрави го зората, беше изпил няколко литра кафе и изпушил сто цигари. Липсват още само дуетът и финалът: този финал трябва да ликува, триумфално, до небето, със самозабравило се ликуване на победоносната любов! Ще знае ли, ще разбере ли това Франко Алфано?

Внимава дори и за почерка си, за да бъде четлив. За пръв път в живота си. Странно: никога не помисли за смъртта. Само за „Турандот“, за нищо друго. Великолепна ще бъде Йерица!…

Какъв изряден и педант стана Пучини. Подреди бележките си върху тридесет и шест гъсто изписани нотни листа, номерира ги, постави ги в отделна папка, че „всеки да може да се ориентира в тях“.

— Ако се случи нещо с мен — каза на Тонио, — изпратете всичко на Артуро Тосканини…

Тръгнаха от Торе дел Лаго, Пучини искаше така. Трябва да се сбогува. Застана на брега на езерото, отправи поглед към отсрещната страна, към високите планини, покрити с борови гори, към мраморните скали, да, всичко това ще остане така за вечни времена. Кучетата скимтяха, ближеха ръцете му. „Те знаят онова, което аз не зная“ — помисли си Пучини. Погали ги и дълго гледа в очите им. Помисли и за скорците. Хвърли им цяла кутия червеи. После потърси Нике, прегърна го и го целуна.

— Тази къща поверявам на тебе… пази я, докато си жив…

Сега трябваше да покаже, че е в добро настроение, качи се при Елвира да се сбогува и с нея.

— След две-три седмици ще бъда отново тук… Ще ти донеса прекрасни дантели от Брюксел…

— Благодаря ти, ангеле мой. Пазете се…

До Милано отидоха с автомобил. Едва там към тях се присъедини Карло Клаузети. Тримата заеха отделно купе в директен вагон за Брюксел. Клаузети също знаеше истината.

Пучини веднага извади папката на Турандот, онези тридесет и шест листа с бележки, и непрекъснато работи, записваше, говореше, обясняваше, цял гореше в треска. И естествено непрекъснато пушеше.

— Не говори толкова, татко — молеше го Тонио. — По-хубаво е да почиваш…

— Ох, да почивам!…

Задуши го силна кашлица, постави на устата си носната кърпа: тя се напои с кръв. Кървенето, макар и да отслабна, не спираше.

— Колко е унизително, грозно и неприятно човек да е болен — пошепна Пучини. — Внимавайте, никой да не ме види! — После каза с горчив хумор: — Ето го прочутия, славен Пучини!…

Огледа се в огледалото:

— Mia povera faccia!… Бедното ми лице! — повтаряше непрекъснато и погали измъченото си, слабо лице.

Избавление беше за тях, когато стигнаха в Брюксел.

Institut de la Couronne (Кралски институт). Или служебно: Institut Chirurgical (Хирургически институт) — Avenue de la Couronne.

Не беше толкова отдавна, когато здрав и весел Пучини случайно се беше озовал пред тази сграда.

Тонио също се настани в клиниката, в съседната стая.

Двамата лекари, Леду и Слюис, са любезни хора. Слюис свободно говори италиански.

— Ще ви излекуваме, маестро, бъдете спокоен — казва му на френски Леду, после бързо започва да говори за оперите на Пучини, възхищава се от Бътерфлай, Бохеми…

Пучини го поглежда. Разпитва го строго, както съдия обвиняемия:

— Колко дена имам още, господин професоре?… Нужни са ми двадесет дена. Трябва да завърша операта си.

Леду му казва с изкуствен лекарски смях:

— Вие ще напишете още много опери, за голяма радост на всички ни.

Всяка дума звучи фалшиво.

„Ако не бях музикант, ако нямах толкова добър слух, ако не бях режисьор, ако не бях писател… ако не виждах през хората…“

Писа писмо на Адами:

Скъпи Адамино, стигнах дотук! Ето тук съм! Аз, нещастният клетник! Лекарите казват, че ще са ми нужни шест седмици… Това не съм заслужил…

А Турандот?

С обич…

Всяка сутрин първият въпрос на Пучини към доктор Слюис е:

— Колко ще живея още, господин професоре?

И работи, непрекъснато работи въпреки забраната. А трудно е да работи без цигари, ужасно трудно.

През първите дни не го безпокоят. Лекуват го само външно — наблюдения и изследвания: сърце, кръв, белия дроб, захарта. — Чудно, колко безупречно работи измъченото от работа, вълнения и цигари сърце! Захар има, но не е много. Физиката му е изключителна. Лекарите се надяват. Пучини също се надява. А вече имаше моменти, когато беше загубил всяка надежда. „Какви часове!… Какви дни!… Готов съм на всичко“, пише на Адами.

— Помирих се със смъртта — казва на Клаузети. — Само да не отнасях толкова много музика със себе си!…

Спирането на цигарите се отразява толкова зле на нервите на Пучини, че лекарите накрая му разрешават да пуши по шест цигари на ден. Пучини е щастлив.

Но още по-щастлив е, когато в стаята му влиза Фоска. Пучини нежно обича Фоска, също като майка й. И вярва в чудотворството на женската красота.

— Вяра, любов, красота… от това произлиза всичко. Няма друго в живота. Това беше философията на Пучини, а може би и изкуството му.

На 16 ноември Пучини обядва в ресторант с Тонио и Фоска, колкото и да е невероятно.

Сънят му също е доста добър. Кървенето на гърлото му спря. Продължаваше да работи, непрекъснато работеше. Постоянно скачаше от кревата, а трябваше да почива.

Понеделник, 24 ноември. Днес поставят радиоактивните игли в гърлото на Пучини. Туморът е на лошо място, трудно може да се достигне.

Когато го слагат на количката, за да го закарат в операционната, Пучини с уморена усмивка казва на Клаузети:

— След предсмъртната ария на Лиу моят приятел Тосканини ще почука с палката, за да спре оркестъра. И ще каже: „Тук почина маестрото!“

Три и половина часа работиха хирурзите, докато поставят радиоактивните игли в гърлото на Пучини. Измъчиха го ужасно, бяха принудени: можеха да приложат само местна упойка. Все пак за най-голяма изненада на лекарите, когато го закараха обратно в стаята, той сам слезе от количката и си легна в леглото без чужда помощ. И нито веднъж не простена, през трите и половина часа. Това ли е истерията на артистите!

Последваха три ужасни дни. (Лекарите казаха, че всичко зависи от тези три дни!) Широко разтворена уста, хранене с гумена тръбичка през носа, дишане през канюл. Пучини поиска молив. На един лист написа думата: Позор.

Да говори, разбира се, не можеше. На малки бележки пишеше с нервна ръка, по-нечетливо, откогато и да било молбите си, оплакванията си. На отделни бележки беше написал ужасната драма на един борещ се със смъртта, вкопчил се за живота, ту отчаян, ту отново надяващ се безпомощен човек. „Вода!… Задушавам се!… Не мога да гълтам!… Радият сякаш вече действува!… Не вярвам!…“ На една такава бележка имаше четири капки кръв и означението на температурата: в 11,30 часа — 38,1… в 8 часа — 37,5.

После като че ли беше се случило очакваното чудо. Температурата му спадна. Сърцето отлично поради радия Пучини видимо се подобрява. Чете вестник! Професор Леду му разреши за малко, за обяд, да стане от кревата. Облича се елегантно, заради Фоска. Иска хайвер и шампанско.

— Puccini en sortira! Пучини ще оздравее! — заявява решително белгийският професор. Нещо повече, издава официално комюнике, че Пучини е извън всякаква опасност.

Всички ликуват. Ликува Тонио, ликува Фоска, ликува Клаузети, ликуват и лекарите. Ликува целият свят!

Клаузети щастлив телеграфира в Милано на Тито Рикорди:

Според лекарите Пучини ще оздравее, сърцето работи великолепно…

Пучини шепнешком пита лекаря си:

— Още колко ще живея?… Нужни са ми още дванадесет работни дни…

Лекарите се усмихват. Той не вярва на усмивките им. В него нищо не се усмихва. Тъмнината все повече се шири…

Цигара!… Благодаря, господин професоре. Запушва с пръст отвора на канюла и така всмуква с удоволствие пушека в белия си дроб — шестнадесети Абдулах!…

С горчива насмешка шепне на Тонио и Фоска:

— Колко е странна съдбата: спасих Калаф, а сега Турандот ще убие мене вместо Калаф…

В щастието си Фоска пише писмо:

Обожаваният ни баща е спасен! Спасен! Разбираш ли какво значи това? Ужасно много е страдал, бедният. Но сега този ужасен режим свърши и вече трябва да понесе само скучния период на оздравяването. И вратът му вече не е подут вярно, че е само своя сянка, но…

Не можа да продължи, вика я баща й. Обядваха сами тримата. Професор Леду разреши болният да стане за обяд.

Сега за пръв път Пучини се усмихна. Едната си ръка постави в ръката на Фоска, а другата в ръката на Тонио. Така им казва трогнат, тихо:

— Ricordatevi che vostra madre era una grande donna… (Спомняйте си, че майка ви беше голяма жена…) — Замисля се, гледа в далечината и продължава. — Мислех, че ще умра… Писах опери, колко незначителна работа е това, но все пак е нещо…

Навярно беше шест часа следобед, петък, 28 ноември. Тонио и Фоска бяха излезли за няколко минути от болничната стая и докато се върнат, Пучини в безсъзнание се беше отпуснал на фотьойла.

Успяха да върнат професор Леду от външната врата на клиниката. Той веднага извади радиоактивните игли от гърлото на Пучини, за да облекчи сърцето, но сърцето — това чудно сърце! — едва биеше. Нищо не можеше да се направи.

Нещастният професор Леду, който беше готов да даде живота си, за да спаси Пучини, бе напълно съкрушен. След няколко минути, на няколко крачки от клиниката, прегази смъртоносно едно младо момиче.

Вечерта в девет часа Клаузети телеграфира на Адами:

Настъпи тежка сърдечна слабост, страхуваме се от катастрофа, отчаяни сме.

Джакомо Пучини се бори със смъртта още една цяла нощ. Рано в зори дойде папският нунций и го благослови.

Тонио и Фоска седяха до леглото му. Пучини ги погледна, позна ги, дори се опита да се усмихне, посочи към папката, към онези тридесет и шест страници с бележки за Турандот. Насили се, искаше да каже нещо. Разбраха го какво казва; Поздравявам Елвира…

Затвори очи. Усмихна се. Замечта се. Едва ли не за Турандот, защото внезапно двете му ръце пробягаха по покривката, сякаш по клавишите на пиано. Това беше последното му движение.