Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (7)

7

Това лято донесе много незабравими преживявания на младия Джакомо Пучини. А не очакваше, дори и не мислеше за нито едно от тях. Не вярваше, че този винаги еднакъв малък Лука може да му донесе нещо ново, нещо изключително.

Разбира се, Джакомо беше сигурен, че ще положи с блестящ успех заключителния изпит в консерваторията. Човек трябваше само да погледне лицата на професорите му, когато им представяше, изсвирваше и изпяваше някое ново свое произведение — усмихваха се, кимаха с глави, потупваха го по гърба и мълчаливо си разменяха многозначителни погледи. Дори Фортунато Маджи промени държането си.

— Гордея се с теб — каза със сладникава усмивка той. — Наистина кръвта вода не става.

Защо да му се сърди този едър, мургав човек, че нали почти като подарък получи от него службите си.

Едно-единствено възражение имаха срещу него всичките му професори в консерваторията: нечетливи, просто неразбираеми бяха нотите му, толкова нервно, бързо ги нахвърляше.

— Писането ти е ужасно: истинска драсканица! — Ядосваше се Неричи. — Не можеш ли малко да внимаваш за нотите си?

— Не мога, господин директоре — отговаряше му Джакомо. — По време на композирането вниманието ми е съсредоточено само в музиката, дори и не внимавам как пиша.

— Но би могъл да препишеш нотите си.

Джакомо се изчервяваше.

— Нямам пари за нотна хартия.

— А за цигари имаш?

— Без тях не бих могъл да композирам.

— А защо не ми кажеш, да те вземат дяволите! — едва ли не гневно възкликна Неричи. — Аз защо съм тук? Нямаш ли ми доверие, кажи? — И той хвърли един голям пакет нотна хартия на масата.

Но и преписаният ръкопис не беше много по-четлив от оригинала. Джакомо страшно мразеше да преписва.

— Не съм учител по рисуване — казваше той със смях на директора си. — После, когато напиша нещо, още в същия момент престава да ме интересува. Вече мисля за следващата си композиция.

Не може да му се сърди човек, за всяко нещо имаше отговор и на всичко отговаряше открито и искрено.

В тези незабравими за Джакомо месеци сякаш цял Лука тайно се беше сговорил да поднесе такава изненада на този мил, красив момък, любимец на всички, която да му достави най-голяма радост. Шепнеха си професорите в консерваторията, шепнеха си сестрите му, шепнеха си многобройните момичета, които толкова пъти се бяха захласвали по него, шепнеха си дори и монахините, когато всеки ден се промъкваха сутрин и вечер през малката вратичка в затворената черква на бенедиктинския орден — всички знаеха „тайната“, само Джакомо нищо не подозираше.

Джакомо изцяло беше пленен от нещо, по-привлекателно от всичко друго, което познаваше досега: природата. Той, който толкова много обичаше шумните приятели, веселите шеги, смеха на момичетата и който изпадаше в необясним песимизъм, само когато го „нападнеше“ музиката и го подчиняваше изцяло във властта си. Сега изведнъж откри самотата, в която си почиваше, успокояващата й красота и съвършена, безмълвна хармония. Той не подозираше, че в света съществува такава тишина като онази там край езерото, дори и пляскането на веслата, пушечните изстрели, излитането на уплашените птици не й пречи, голямата тишина веднага отново се възстановява и ленивото езеро продължава да пече гърба си на искрящата слънчева светлина. Много любими вече имаше Джакомо: майка му, Иджиния, Джулия и, разбира се, преди всичко музиката, но той знаеше, че винаги ще намери тази любов и че когато има нужда, тя ще го успокои. Вълнуваше се още от дете, вълнуваше се, когато се веселеше, вълнуваше се, когато работеше, вълнуваше се, когато обичаше, може би тъкмо това постоянно вълнение го издига над всичките му другари, а сега откри спокойствието, което е по-могъщо от всички вълнения. Чувствуваше се като смъртно болен, който неочаквано намира единствения лек за спасение.

Не оставаше на мира бедния Карло Анджелони. Почти всяка сутрин му звънеше на вратата още рано в зори и скромно питаше с надежда:

— Днес няма ли да ходим на лов, господин професоре?

— Какво смяташ, синко — мърмореше Анджелони, — че аз нямам друга работа, освен да ловувам? Започват заключителните изпити за годината, а трябва да се подготвят и юлските тържества.

И това беше вярно, абсолютно вярно, никога Анджелони не беше имал толкова много работа тъкмо за късмет на Джакомо. А колко щастлив щеше да бъде, ако седи всеки ден с него в малката лодка, с пушка на рамо. Защото го трогваше жаждата, въодушевлението и възхищението на този момък. Джакомо бе очарован от езерото и онова село с червени покриви отвъд брега, Торе дел Лаго. Всякога той молеше професора си:

— Да преминем с лодката оттатък и да го видим по-отблизо.

Със замечтани очи, едва ли не влюбено гледаше веселите малки хубави къщи. Изведнъж извика:

— Пиано! Чувате ли го?

— Да, в къщата на Венанцио има едно старо пианино, някой дрънка на него.

Но и ловната страст обхвана Джакомо. Сияеше от гордост винаги, когато улучваше някоя пъстра патешка глава.

— Скоро и в това ще ме надминеш — каза му, като поклащаше глава, Анджелони. — Отличен ловец ще излезе от теб.

Да, но сега ставаше дума за нещо съвсем друго, бедният Карло Анджелони трябваше да разучи една меса в базиликата „Сан Паолино“. Същата меса, в която се преплитаха толкова много светски тонове; в черквата на бенедиктинския орден една малка послушница я разучи и никой не разбираше по-добре смисъла на тази благоговейна и страстна музика. От тържествената зала на консерваторията и концертния салон на Лука се чуваше пропита със същата радост и болка, действуваща понякога дисонантно, дори тривиално модерна музика: тук симфония, там прелюд, по-нататък струнен квартет, тук Абате Неричи стоеше на диригентския подиум, оттатък един висок мургав човек, Фортунато Маджи, репетираше с потъналия в пот оркестър — Фортунато просто си извоюва да участвува и той в тези прочути в цялата страна музикални тържества, началото на които беше поставил един Джакомо Пучини преди сто и петдесет години. Можеше ли да предвиди някой, че след сто и петдесет години същите юлски тържества „Чечелия“ ще открият бъдещето на един нов Джакомо Пучини.

Всичко стана просто случайно, странно, съдбоносно, неподготвено, предварително никой нищо не беше мислил. През април в кабинета на кмета се събра организационен комитет. Той се състоеше от седем души: стария професор Паладини, Абате Неричи, Карло Анджелони, Акиле Паница, Фортунато Маджи, от страна на църквата архиепископът на Лука и, разбира се, кмета. Трябваше да определят програмата заедно с участвуващите в концертите на открито и в концертния салон, на операта и в черквите. Съществуваше традиция на тези тържества да бъде изпълнявана музика от синовете на Лука, по този начин да се докаже на цяла Италия каква неизчерпаема сила се крие в този малък, горд тоскански град.

Пръв имаше думата Абате Неричи, за да каже какво ново, свежо и изненадващо може да даде консерваторията „Пачини“.

— Да си призная, намирам се в най-голямо затруднение — каза така самоувереният друг път Неричи. — Зная, че вие всички тук очаквате от мен да ви предложа разнообразна програма с колкото се може повече нови имена… а и аз самият зная, че това би било правилно. Но не мога да го направя. Съвестта на художник ми забранява. Защото имаме само един-единствен такъв възпитаник, чийто талант смайва, вълнува, наистина смущава всички ни, всички негови нови произведения са нова изненада и радост, независимо от това, дали е симфонична или камерна музика или само една обикновена малка песен… в ръцете си държа една дузина негови произведения и от нито едно не бих могъл да се откажа… останалите възпитаници дори не ги виждаме от него, толкова ослепително блести талантът на този момък. — Той млъкна, после се огледа. В кабинета настъпи дълбока тишина, очите на всички се бяха спрели очаквателно и настоятелно върху него, макар че всички знаеха за кого става дума. — Говоря за Джакомо Пучини. Нашата консерватория досега не е имала такъв талантлив възпитаник.

— Така е — прекъсна го тихо Карло Анджелони.

— Програмата на нашия концерт съставихме само от негови произведения. В открития театър бихме желали да представим неговите песни… това са модерни песни, изпълнени с любов, ликуване, жизнерадост и понякога меланхолия, сякаш всяка една от тях е страстна оперна ария. — За миг той млъкна. — Повече няма какво да кажа. Това е предложението ми.

Никой не поиска думата.

— Да, да — каза кметът, — всичко това е много хубаво, но все пак… И на другите възпитаници би трябвало да отделим, макар и скромно място.

— На заключителния концерт ще представим и техни произведения, това е наш вътрешен въпрос. Но на тържествата сме длъжни да предложим на гостите най-хубавото.

— Освен това имаме и друго, по-голямо задължение — каза с присъщото си спокойствие професор Паладини: — Трябва да подкрепим талантливия човек, да привлечем вниманието върху него… другото е маловажно.

Всички одобриха предложението на директора, дори и Фортунато Маджи.

— Ще се подчиня — каза кметът, после се обърна към стария архиепископ: — А черквата какви планове има?

— Аз сега съм в още по-затруднено положение и от директора Неричи — отговори архиепископът с кротка усмивка. — Наистина чух една меса… моят приятел Карло Анджелони беше така любезен да ми я изсвири… различава се от всички меси, може би е прекалено светска… но безспорно е хубава. Искам тя да бъде изсвирена в две от черквите ни… въпреки че и тази меса е написана от Джакомо Пучини.

Вече и седмината се усмихнаха като щастливи съучастници.

Кметът почти със смях попита и Акиле Паница.

— Надявам се, че вие не искате да представите опери от Пучини?

— Напротив, господин кмете — отвърна Паница. Бих желал да възобновя две опери от Пучини: „Освобождението на Лука“ от Антонио Пучини ценната, хубава опера от бащата на Джакомо, Микеле Пучини: „Giambattista Cattini.“

Всички неволно започнаха да ръкопляскат.

Джакомо наистина се ядоса, когато узна програмата на юлския заключителен концерт, едва повярва на ушите си. От неговите произведения фигурираше единствен незначителния струнен квартет, и на всичко отгоре този в „ре-мажор“, който той не обичаше много. Едва посмя да каже в къщи, толкова се срамуваше.

Какво се е случило? Преди непрекъснато го хвалеха, едва ли не го величаеха, а сега, в края на последната година, която беше най-важна, напълно го пренебрегнаха. Но не това бе най-тежкото, а разочарованието от хората. Такива ли са хората, толкова двулични, непостоянни? Дори и Карло Анджелони, и Абате Неричи — а той вярваше, че те го обичат с най-нежна обич и че го разбират, че обичат музиката му и я разбират напълно. А сега изведнъж застават зад Алфредо Каталани, той стана голямата примадона, три негови произведения фигурират в програмата. „Не, въпреки това няма да завиждам, упрекна се ядосан Джакомо. — Каталани безспорно е талантлив, може би по-талантлив и от мен, щом като така са преценили професорите ми, а освен това е мил и доброжелателен, винаги сме били приятели и ще останем такива. Ще му честитя и той би ми честитил, ако бях победител.“

Но въпреки това поражението го съкруши, напразно се опитваше да остане горд и силен. А и тези весели лица в къщи — никой от тях ли не разбира каква плесница получи той от съдбата? Дори майка му сякаш се е подмладила, така сияе лицето й, и Иджиния непрекъснато се усмихва с най-щастливата си усмивка, като го погледне. Комедия ли играят?

Вече познаваше лекарството. Само два лека има срещу страданието: природата и жените. Мина край месарницата, свирна три пъти и Джулия изтича по-щастлива, откогато и да било. Разходиха се в гората, излегнаха се под огромната зелена шатра на един грамаден бор… и Джакомо вече почувствува как се разлива в кръвта му спокойствие и ведрина.

Той избягваше професорите си, дори Анджелони, не отидоха и на лов заедно, нито веднъж не го покани старикът и затова му беше мъчно. Не го поканиха и на репетициите, а и той не отиде (защо да ходи?), този никакъв струнен квартет наистина не заслужаваше да си губи времето, все някак ще го изсвирят и без него. Но най-странното беше, че и в къщи не чувствуваше обичайното вълнение, с което винаги следяха всяко негово участие, макар че цялото семейство отиде на тържествата както всяка година, само че им липсваше старата тържественост, гордост, щастие и страх. По пътя разговаряха весело и се смееха, Нитети и Алберто се притискаха един до друг и така си шепнеха, сякаш този ден не се различаваше по нищо от другите, а беше само обикновен, сив делник.

Вярно е, че приятна изненада очакваше Джакомо в голямата тържествена зала. Бяха запазени девет места на първия ред за тях, а когато Абате Неричи видя майка му, избърза към нея, целуна й ръка и лично я заведе на мястото до кмета, който стана и направи дълбок поклон. Веднага стана и един побелял стар господин, съседът му също, един смъртнобледен мъж с остра черна коса, за да поздрави майка му. „Все пак голям човек е бил баща ми“, помисли си щастлив Джакомо.

Неричи му кимна да го последва в малкия салон за репетиции. Там се събираха всички участвуващи възпитаници. А когато влезе в салона, другарите му просто го нападнаха, така го прегръщаха, стискаха ръцете му с такава голяма обич, както никога досега.

— Слушайте, момчета — каза им Неричи, — всички ще се поклоните пред публиката… разбира се, само ако ви ръкопляскат.

— И аз ли трябва да се поклоня? — попита намусен Джакомо.

Отговорът на директора прозвуча почти строго:

— Разбира се.

Джакомо се върна в салона и седна до Иджиния — там се чувствуваше винаги най-спокоен. Защото за него беше мъчение да слуша всички произведения на другарите си, които не му говореха нищо, интересуваше го само симфонията на Алфредо Каталани и затова трябваше да остане докрай; с неговия струнен квартет завършваше концертът. Настроението на заключителните концерти в края на годината бе все едно и също: прекалено силни, организирани семейни ръкопляскания, неловки поклони, вълнение и скука. Най-после настъпи раздвижване: внесоха много стативи и столове, диригентски пулт, влезе младият, бледен от вълнение оркестър и накрая диригентът, самият Алфредо Каталани се изкачи на подиума, което беше голяма изненада за Джакомо, той не вярваше, че Каталани ще посмее да дирижира.

— Завиждам му за решителността — пошепна на Иджиния. — За всички съкровища на света не бих взел в ръка диригентската палка. Изпитвам суеверен страх от нея. С лудия си темперамент бих разпръснал целия оркестър.

Сега в салона настъпи тишина, напрегнато внимание — най-после това беше музика, истинска музика, след всяка част избухваха ръкопляскания, спонтанни, искрени, без някой да ги е поръчал.

— Прекрасно! — каза Джакомо, като ръкопляскаше в самозабрава. — Неричи беше прав!…

През антракта Джакомо се втурна в малкия салон, за да поздрави Каталани. Алфредо седеше сред другарите си, зачервен, щастлив и бършеше с носната си кърпа потта от врата си. Джакомо го прегърна и с жар, сърдечно каза:

— Беше прекрасно, съвършено!… Представям си колко си щастлив.

Алфредо Каталани усмихнат му отговори:

— Благодаря ти, Джакомо… Да, щастлив съм. Сега вече може би и аз ще отида в Милано.

— И ти ли? — попита го Джакомо с малко тъжен глас. — Кой друг?

Алфредо учудено го погледна.

— Разбира се, че ти! — каза му сериозно. — Това е естествено. Не се шегувай!

Джакомо искаше да му отговори, но звънецът вече иззвъня, втурнаха се в тържествената зала, започна втората част. Беше непоносимо дълга. Накрая все пак стигнаха до последното изпълнение. „Дано свърши по-бързо“, помисли си Джакомо. В салона настъпи слабо раздвижване, после прозвуча неговият омразен струнен квартет.

Той затвори очи и се заслуша. „Колко добре го свирят, учуди се, а после: може би не е толкова лош.“

След първата част не последва никакво ръкопляскане — защо да ръкопляскат? Добре, че така тихо, търпеливо го слушат. Последва втората, третата и накрая последната част. От цялото си произведение Джакомо обичаше само тази част. Този болезнен, тъжен, бунтовен, окъпан в сълзи откъс беше написал в безпомощното си отчаяние през онзи ден, когато узна за трагичното решение на Иджиния. Да, това вече наистина е неговата, музика, страстна борба между радостта от живота и отричането, ликуването на цигулките и дълбокия покой на виолончелото (колко хубаво свири на виолончело малкият Емилио Нети!) Не, не бива да се срамува от квартета. В него няма никаква лъжа, нищо неестествено, написа го от сърце, почти в захлас. Над дисонантно звучащите цигулки доминираше дълбокият глас на виолончелото.

Тишината продължи няколко мига, после гръмна ръкопляскане, въодушевено, почти диво ръкопляскане, някои скочиха и ръкопляскаха като хора, загубили ума си, после оттук-оттам се чуха настоятелни викове: „Пучини!… Пучини!… Пучини!…“

Джакомо стана, трябваше да стане, обърна се, поклони се и веднага отново седна. Но ръкопляскането, виковете продължиха, усилиха се, горе на подиума четирите момчета също удряха с лъковете по инструментите. Погледът на Джакомо се спря на професорите в ъгъла на подиума: те също станаха на крака и ръкопляскаха. Погледът му срещна погледа на Неричи, който със заповедническо, решително движение посочи към сцената. Трябваше да се подчини.

Джакомо стоеше на сцената с наведена глава всред нестихващата буря от ръкопляскания, като човек, който смъртно се срамува от успеха си. Първо почувствува, че някакъв заговор се подготвя тук срещу него: ръкопляскането се отнася не само за струнния квартет.

Едва дочака да излезе вън на улицата, под величественото, безучастно, мълчаливо небе, дори не запали веднага цигара, с такова замайващо удоволствие вдишваше чистия, свеж въздух.

Когато се събра цялото семейство и тръгнаха бавно към къщи, Джакомо заговори:

— Кажете какво им хареса толкова на хората моят струнен квартет? Полудели ли са всички?

— Разбира се — засмя се Нитети, — ти си се родил за това… да подлудяваш хората. Едва сега ли го забелязваш?

— Навярно чествуваха прадедите чрез мен? Миналото…

— Или бъдещето — отговори му Алберто Марсили с кроткия си, тих глас: — бъдещето, надеждата, онова, което целият град чака от теб, Джакомо.

Няколко дена по-късно Джакомо отново беше „нападнат от музиката“, както обичаше да казва, тогава той винаги първо излизаше малко да се разходи из града, за да успокои изопнатите си нерви от първото вдъхновение и творческо вълнение и едва след това сядаше до пианото да композира. В такъв момент се скиташе безцелно, просто без да вижда, като сомнамбул, само ушите му работеха. С ръце в джобовете, отпуснал глава, не знаеше къде се намира, какво става наоколо, следеше само обаждащите се нови гласове в него, сякаш те го тикаха, водеха го по пътя.

Внезапно се стъписа, спря, вдигна глава, учудено се огледа, сякаш се беше събудил от дълбок сън, с длани потупа ушите си, защото сякаш чуваше две музики едновременно, едната, която носеше в себе си, отвътре, а другата отвън, се промъкваше през онзи прозорец там на улицата… да, не грешеше, това беше неговата „Preludio sinfonico“, най-любимото му произведение. Затвори очи и заслуша. Изведнъж с неудържима сила се втурна радостта — радостта и вълнението: значи, тайно му готвят подарък — тези прекрасни хора, неговите професори, приятели, затова толкова много си шепнеха и се усмихваха сестрите и брат му, затова беше така преобразено хубаво лицето на майка му през последните седмици. И с ликуваща сила се появи щастливата мисъл: „На юлските тържества ще ме свирят и мен. Мене, моята музика, най-скъпите ми симфонии!“

Сега вече щастието го теглеше нататък, той тичаше натам, където никой не можеше да го смути, да го види, където можеше да бъде съвсем сам, да се отдаде, без да се срамува, изцяло на неизмеримата радост — само да бъде отворена тази малка врата от орехово дърво! Но едва-що бе влязъл в черквата на бенедиктинския орден, и първият тон, който чу, беше отново Gloria, ликуващата Gloria, на неговата меса ла бемол — мажор — притисна с ръка сърцето си и заслуша очарован, защото онзи, който свиреше горе на органа, свиреше точно онова, което той чувствуваше тогава, когато я писа, — сякаш той самият седеше горе на скамейката на органа. Кой можеше така да го разбира? Като крадец се промъкна нагоре по витата стълба и предпазливо се вмъкна през вратата. Едва не извика, когато съзря финия профил на Иджиния, с полузатворени очи.

Обърна се веднага и изтича надолу по стълбата, изскочи през малката външна врата и се спусна към къщи, вече не можеше да ходи, трябваше да тича. Но пред операта той неочаквано се спря. От двете й страни бяха поставени нови афиши. Очите му не можеха да се наситят на прочетените редове: на единия плакат стоеше

Антонио Пучини „Освобождението на Лука“,

На другия

Микеле Пучини: „Giambattista Cattini“.

Това вече не можеше да се понася, трябваше да тича, нека мисли кой каквото си иска, да тича като луд, да скача по стълбите, да се втурне през вратата, да зарови глава в скута на майка си и да плаче, да ридае.

Албина мълчаливо го погали по главата — това беше единствената ръка в света, която можеше да го успокои. Последва най-нежната целувка и вече толкова пъти слушаните две гальовни думи:

— Джакомо, синко…

На другия ден вече узна всичко. По къпещите се в летните слънчеви лъчи стени на къщите големи цветни афиши съобщаваха програмата на юлските музикални тържества. Навсякъде се четеше само едно име, навсякъде неговото име. И почти всичките му досегашни произведения бяха включени — той знаеше най-добре колко са несъвършени. Това е много повече, отколкото заслужава. Сега трябва да внимава, намира се в опасност, не бива да се главозамайва, ако сега го обхване суетността, самодоволството, ако се поддаде на собствената си слава, ако изпита удоволствие от успеха, ако внезапно се промени и не остане оня приветлив, обикновен момък, какъвто беше, тогава е безвъзвратно загубен, този успех ще го погуби! Трябва да бъде още по-любезен, по-обикновен, по-внимателен към всички, особено с малките, които посрещат болезнено успеха на другите. Задачата беше трудна… да запази обичта на всички, да задуши още в зародиш завистта, да остане скромен, безкрайно скромен, но да запази вярата в себе си, без каквато и да било самонадеяност и самолюбие. Да бъде артист, утвърден, изключителен човек и все пак да остане в голямата човешка общност, да не се откъсва от живия живот, защото само истинският човек страдащ с другите, борещ се, може да бъде истински артист.

Джакомо се усмихна: колко е хитра съдбата! С ловката си милост го впримчи завинаги в труд, принуди го, няма спасение. Проблема му — живот или творчество? — се разреши от само себе си. Разбира се, и двете, но творчеството изпреварва всичко друго, дори и любовта. Сега трябва да се откаже от мързела, а това няма да бъде така лесно, защото той е вътре в кръвта му, обикна го, свикна с него: от онова безгрижно безделничество, което никога вече няма да си позволи. Сега не може да чака с весело безразличие, докато „музиката го нападне“, сега той трябва да предизвиква вдъхновението, творчеството, непрекъснато, без почивка, постоянно, през целия си живот. Тръгна по пътя си, по онзи вълшебен път на призванието, откъдето няма връщане. Няма да може да живее напълно собствения си живот, защото животът му вече не е негов — чувствуваше това. В тъмните му очи се промъкна лека тъга, тъкмо в тези най-щастливи дни. Той си каза с ирония: „Жадуваше нещо още от детските си години, сега го получи, ето го, но с цената на всичко друго на света — безгрижието, веселието и спокойствието. Завинаги ще останеш жаден, незадоволен, недоволен от себе си, защото непрекъснато ще искаш да надминеш себе си, ще искаш да постигнеш непостижимото, съвършеното — иначе не си заслужава.“

Сега, когато от сутрин до вечер можеше да слуша собствената си музика, оттеглил се в някой ъгъл на залите за репетиция, за пръв път почувствува, че това, което беше композирал досега, е нищожно. Веднъж го забеляза Абате Неричи и в почивката дойде при него.

— Е, какво ще кажеш? — попита го мило.

— Обикновени малки лъвски нокти са тези, господин директоре — отвърна му горчиво Джакомо.

Неричи се засмя и го потупа по рамото:

— С времето тези лъвски нокти ще се излъскат. Не мога да те позная! Къде е старата ти самоувереност?…

А трябва да победи, той знаеше това. Не само заради себе си, а заради онези, които вярват в него с трогателна сляпа вяра и преди всичко заради майка си, да, заради майка си, която трябва да направи щастлива, най-щастливата жена в целия Лука. Дължи победа и на самия Лука, на този достоен малък град: тези осемдесет хиляди души тук го издигнаха за свой посланик, първенец и герой, те искат да се къпят заедно с него в блясъка на победата му, не само сега, а винаги, през целия си живот. Този умен тоскански град знаеше какво прави: сега обвързва готвещия се да бяга млад мъж завинаги, така, както прадедите му, не, по-силно от тях, сега го ангажира с лекомислено авансираното си доверие, с топлината на любовта си, за да се върне при него.

Да, трудни бяха тези дни, дни на щастие, дни на изтезание, на увереност и на съмнения. После внезапно се случи нещо, което почти унищожи цялата му самоувереност. Един шеговит дълбок глас го спря на улицата:

— Охо, кого виждам?! Маестро Пучини! Толкова порасна, че дори вече не виждаш такъв дребен, малък човек като мене.

Пред него застана чичо му, великанът с бялата брада, доктор Николао Черу, със засмяно любезно лице.

— Хванах ли те сега! Ще дойдеш с мен веднага, няма да те пусна, ще получиш цигари, вино и кафе, колкото искаш. А освен това една великолепна изненада!

Усмихнат, Джакомо последва този потаен стар човек, за когото никога не знаеше точно какво мисли и какво иска.

— Седни на онзи широк фотьойл там, настани се в него удобно като у дома си, налей си… гледай какво ще ти дам: оригинален френски коняк, такъв още не си пил… запуши, за кафето има време, а аз ей сега ще ти донеса изненадата.

Доктор Черу отиде в съседната стая. Върна се с дебел том и го подаде на Джакомо:

— Вчера го получих от Милано — каза той. — „Реквием“ от Верди.

Джакомо скочи, спусна се към чичо си, сграбчи с две ръце грамадната му космата касапска ръка и каза в щастлив екстаз:

— Благодаря… много сте мил… благодаря! По-голяма радост от тази не можехте да ми доставите!

Наля си още една чаша коняк, изпи го бързо, запали нова цигара, седна пак във фотьойла и развълнувано започна да го прелиства. Главата му се наведе напред, сякаш поглъщаше с очи нотите. Тананикаше, жестикулираше, от време на време скачаше, изтичваше към пианото, изсвирваше няколко такта, започваше да пее, после отново потъваше във фотьойла, изпи една след друга две чаши коняк, разроши косата си, продължи да тананика и жестикулира — съвсем забрави чичо си. „Господи, създателю!“, мърмореше, после просто изкрещя: „Божествено!“ Отново скочи, за да се върне при пианото, но сега остана там. С бясна сила прозвуча Dies Irae. Изсвири го два пъти. После зарови лице в шепите си, няколко минути дори не мръдна. Внезапно скочи, спусна се към масата, взе чашата и с всичка сила я удари в пода.

— Хей, полудя ли?! — протестира чичо му. — Това е кристал, немирнико!

Очите на Джакомо бяха пълни със сълзи.

— Няма по-неспособен от мен! — каза страстно той. — Бива ли аз да пиша, когато един старец твори така?!

— Нервите ти не са в ред — установи доктор Черу, който с остър поглед наблюдаваше момъка, като гладеше дългата си брада.

Джакомо препускаше нагоре-надолу из стаята. Най-после се спря пред чичо си и тихо, просто смирено каза:

— Благодаря. Това беше за мен голям урок.

После се обърна и изхвръкна през вратата.

… За щастие в къщи всички вече спяха. Защото нямаше да може да говори с никого, дори и с майка си, и с Иджиния. Трябваше да бъде сам: да изясни сам със себе си всичко. Седна в края на леглото си, в тъмнината, там размишлява до зори.

„Утре ще забраня да свирят моята меса и в двете черкви — каза си, — имам право на това, няма да ставам смешен.“ Но после пред него се появи бледото, преобразено лице на Иджиния, както седеше с полузатворени очи на скамейката при органа. Видя пред себе си и Карло Анджелони с добродушния, кротък поглед. „Не, така не мога да постъпя с тях, това би било нечестно, би било жестоко.“ Той помисли известно време. „Поуката сега е само една: трябва да пиша по-добри произведения, отколкото досега, по-силни, по-задълбочени, по-вълнуващи, трябва да извлека всичко от себе си, струящото поточе у мен трябва да превърна в пълноводна река, трябва да взема пример от Вагнер и Верди, и те не са станали изведнъж толкова могъщи, трябва да тръгна след тях, но… само по собствен път, по съвсем нов път, който сам ще проправя, със собствени сили, не искам да получа от никого нищо наготово, по-добре онова, което композирам, да бъде лошо, но изцяло мое, както е мое всичко, което създадох досега.“ Внезапно го обхвана голямо спокойствие. „Досега се отнасях с пренебрежение към творчеството, никога не се заемах сериозно с работа, композирането за мен беше едва ли не развлечение, игра — сега обаче ще бъде съвсем друго. Дори и след титаните остават задачи, неразрешените проблеми са предостатъчно. Нова опера, отговаряща на чувствата на днешния човек… да, това ще създам аз, болезнено обикновена, човешка опера на делничното всекидневие.“ Вече беше спокоен и се усмихваше. Започна да се съблича, загледан очаровано в заруменяващото небе. Заспа мигновено. Но на другия ден трябваше да преживее ново изпитание.

Минаваше край театъра. Там пред малката входна врата стояха няколко души, пушеха и разговаряха, явно бяха хористи и оркестранти. Навярно имаха почивка. Всички му махнаха мило, макар че не познаваше никого. После от тях се отдели онзи блед човек с буйна коса, когото вече беше виждал. Приближи се към него и му подаде ръка.

— Аз съм Акиле Паница… Кажете, Пучини, не бихте ли желали да чуете репетицията ни? Репетираме по едно действие и от двете опери.

— Бих бил щастлив…

Погледите на младите хористки се спряха на Джакомо, който бързо запали цигара, за да потисне вълнението си. Всичко у този млад мъж с мургава кожа и къдрава коса беше привлекателно и благородно: дълбоките черни очи, високото, чисто лице, тъжната лека усмивка на красиво очертаната чувствена уста, вече украсена с тънки мустачки. Момичетата се побутваха с лакти.

Звънецът иззвъня, почивката беше свършила. „Най-после ще чуя оперите на татко и прадядо ми“, каза си Джакомо развълнуван. Седна на последния ред в салона, където никой не можеше да го види. Сърцето му никога не беше било така лудо, както когато Паница даде знак за започване на оркестъра; най-после ще се срещне с баща си, за когото вече не си спомняше. Разочарованието дойде съвсем неочаквано, порази го. Майка му беше разказвала, че това наивно музикално произведение, подражаващо на Белини, е великолепно! В него нямаше никаква сигурност, нищо индивидуално, никакъв бунт и страст — само безцветност, сивота, старото, овехтялото, покорно подражание, задушаването в сковани форми, затворени певчески номера, пълна накъсаност, монотонен речитатив… значи, това е моят баща, мнимият гений, от когото произхождам?! За миг тръпки полазиха по гърба му: тези няколко такта, тази пресекваща от време на време болезнена, трагична мелодия — сякаш той я беше писал! Но тази среща, това самоопознаване беше кратък проблясък в уморената, безутешна сивота. И все пак добър музикант трябва да е бил баща му, защото какви прекрасни хора са излезли от ръцете му, като Понкиели, Франкети, Анджелони и Неричи. Една поразително тъжна мисъл изникна у Джакомо: „Навярно баща ми е бил прекрасен педагог, отличен маестро, но гений наистина не е бил бедният. Затова е останал тук в Лука, защото в него не е горяла мъчителната треска, която съпровожда невъзможното и непостижимото.“ Джакомо просто почувствува облекчение, когато дойде ред на операта на прадядо му. „Кога ли е живял Антонио Пучини? — запита се той. Може би в началото или в средата на осемнадесети век“, не знаеше със сигурност. Разбира се, и тази музика беше много остаряла, но все пак бе по-добра от музиката на баща му, в нея имаше героизъм, въодушевление. И тук долови няколко такта, които го накараха да потрепери. И в нея почувствува пораженска нотка. Но това по-скоро го смути, не му достави никаква радост. „Такъв ли ще стана и аз — почтен, похвално посредствен в по-модерно издание? — попита се горчиво. — А навярно и те са вярвали в себе си, и тях ги е чествувал Лука като мен.“ Все пак на тези репетиции Джакомо имаше едно голямо преживяване: Акиле Паница. Чуваше и виждаше всичко, дори и най-малката грешка, и веднага безпощадно я поправяше, черната му палка нервно чукаше при всеки пропуск. Той следеше непрекъснато играта на певците и движението на хористите. Говореше, обясняваше, дори и пееше, когато трябваше, имитираше дори инструментите. В този човек гореше огън, който липсваше на прадедите му.

Дирижираше само по риза, разгърден и въпреки това беше облян в пот, когато дойде при него в края на репетицията.

— Е, колега, хареса ли ви? — попита го с мила усмивка. — Доволен ли сте?

— Това, което вие правите, маестро, е чудесно!… — отговори Джакомо.

— Благодаря, но мен ме интересува друго: как ви харесаха оперите?

Джакомо не отговори, не можеше да отговори. Наведе глава, сякаш и той беше виновен за това, което прадедите му бяха сътворили.

Паница почувствува какво вълнува младия Пучини.

— Вие не сте прав — каза сериозно, приятелски той. — Тези опери са ценни, хубави са. Това е голямата традиция, от която ще се роди новата италианска опера.

Джакомо погледна благодарно Паница: получи от него лечебни думи.

Когато се прибираше, някой го извика весело:

— Е, Джакомо, прав ли бях? Ще се срещнем ли в Милано?

Сега вече и Джакомо се усмихна:

— Мисля, че да. — И той прегърна Алфредо Каталани.

Джакомо обичаше този откровен, честен момък. Тогава къде е тук бедата, защо се измъчва, когато обич и любов го заобикалят от всички страни: на роднините, на приятелите, на чуждите хора; той е по-богат от когато и да било: кой има такава майка, кой има Иджиния, кой има Джулия? Ето това е най-силното лекарство срещу всяка криза и съмнение, трябва да прегърне тази голяма обич, да й се наслаждава щастливо и весело, трябва да се радва на младостта и силите си, да вярва в победата.

От ден на ден той сякаш се променяше. В къщи не бяха го виждали такъв мил и весел, от устата му се сипеха шеги, погледът му сееше усмивки, пленяваше всички с по някоя нежна дума, а и любимата си не беше прегръщал никога така горещо. Просто принуди Анджелони малко да почива и да дойде с него на лов, защото искаше да види и тази си любов, мълчаливото езеро, което лениво се грееше на слънцето, и онова малко село с червени покриви, което го привличаше със загадъчна сила. Подмилква се на брадатия великан, докато измъкна от него една тлъста банкнота от двадесет лири и отиде в кръчмата с приятелите си да буйствува и да пие. Какво се беше случило изведнъж с него? Сам не знаеше. Двама души живееха в него още от детските му години: един тъжен и един весел, един мечтателен и един безпътен, един болен и един здрав, а сега веселият човек победи тъжния. „Защото само веселието може да победи“, разсъждаваше Джакомо.

И победи — трябваше да победи. Нали имаше осемдесет хиляди съучастници: Лука чествуваше себе си в лицето на новия Пучини. Нека се удивляват и чудят къпещият се в злато Милано, високомерният, студен Рим и самонадеяният Ливорно — този презиран малък Лука отново роди музикант, който може да се състезава с когото и да било!

Навсякъде пожъна успех: в концертната зала, в открития театър и в черквите — монахините с пламнали лица излязоха от храма след неговата меса. По улиците вече подсвиркваха неговите песни и мелодии, а момичетата отдалеч го познаваха по кафявите дрехи, изтичваха пред него и го гледаха закачливо. Но голямото му преживяване, най-голямата радост, която надмина всички други, беше щастието на майка му. Нейната целувка беше по-гореща от всички други целувки, нейната усмивка беше по-вълшебна от всички други усмивки. Момичетата не я оставяха да работи, всички работеха вместо нея, за да й дадат възможност да се наслаждава спокойно от успеха на сина си. А Микеле? Микеле беше по-мълчалив отвсякога. Скиташе се с наведена глава, поздравяваше брат си, но прекалено любезно, без бурни целувки и възторг. Джакомо направи всичко да подкупи и него с любезността си.

А какво казваха чужденците, стеклите се от големите градове за тържествената седмица туристи, изпратените тук критици и журналисти да надушат неочаквано появилият се от дълбините на неизвестността нов композитор, когото този наивен малък Лука провъзгласи за гений, какво казваха за неговата музика? Те изпаднаха в затруднение, почесваха глави. Да, да, определено заявяваха: има нещо ново, нещо необичайно; страст, сантименталност, може би и малко чувственост, а и мелодиката му е нова и странна — талант, това е безспорно, разбира се, още неоформен напълно, може би ще сложи началото на нещо ново, но е още много далеч. Само бъдещето ще покаже какво може този разглезен млад човек. Не бива да го величаят толкова още в началото!… Приблизително това казваха. Но въпреки всичко вечерта и те ръкопляскаха, единодушно аплодираха музикалните изпълнения.

Джакомо просто си отдъхна, когато седмицата измина. Трябваше да се върне в спокойствието на делничното всекидневие, не можеше да понася вече това постоянно чествуване, това непрекъснато вълнение, трябваше да се върне към обикновените малки радости, към целувките на Джулия, към дългите разходки из голямата мълчалива борова гора, към лова, към гуляите с весели приятели, към шегите, към картите. Той, който искаше да бъде певец на делничните дни, безгрижно се върна към обикновения живот. „Аз не съм се родил да ме поставят на витрина като рядък предмет, на който се чудят хората, каза на сестрите си, не мога да понасям, когато ме гледат, когато ми ръкопляскат, това ме разстройва, повече обичам да ходя по риза, с разкопчана яка, отколкото с това проклето сако, в което се потя до смърт.“

— Представи си, сестричке — сподели засмян с Нитети, поискаха вече и автограф от мен: една прекрасна, млада руса жена. Тя присъствуваше и на концертите, погледите ни няколко пъти се срещнаха. Да знаех поне коя е, а вече съм я виждал някъде…

Джакомо издържа изпита, не се провали, не посрами града и не се главозамая нито за миг. Дори и миланският Кориере де ла Сера спомена за него с няколко предпазливи похвални думи в малката си статия за музикалните тържества в Лука, поставена на втора страница. И все пак имаше една беда, на която не можеше да се помогне. Лука вече не можеше да даде нищо на Джакомо, неговият път тук свърши, не можеше да се развива по-нататък, старата родна почва се изплъзва изпод краката му, а как ще стигне на онази нова земя, където ще може да продължи пътя си.

Лука вече е минало, свършена вълшебна приказка, а онзи голям град, там далече, с примамливото обещание е само непостижим сън, неосъществима мечта. В действителност Джакомо се чувствуваше като човек, когото внезапно са изблъскали отнякъде с много обич, а сега размахва ръце и крака в безвъздушното пространство и не може да стъпи никъде.