Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (2)

2

Едно малко момченце с блестящи очи и черна коса вървеше до високия мургав мъж. То беше много живо и подвижно. Вървеше и с удоволствие подритваше с върха на обувката си жълтите листа, покрили улицата.

— Защо ровиш в земята? — скара се вуйчо му. — Да не мислиш, че обувките са без пари? Не подскачай непрекъснато. Върви прилично.

— Не мога! — отвърна му детето, като се смееше. — Много е приятно да подскача човек, когато времето е така хубаво. Мургавият мъж тихо измърмори нещо под носа си. Момчето махаше с ръка на различни страни.

— Хей Алфио!… Сервус, Тао! Имаш ли топчета за размяна?

Джакомо изтича към едно селянче с кръгло лице, гони се, боричка се с него, после тичешком се върна при вуйчо си и развълнувано му каза:

— Обожавам този Тао! С никого не мога да си играя така хубаво, както с него. Той е най-добрият ми приятел!

— Мръсно селянче — изръмжа Маджи.

— Не говори така! — протестира момчето. — Тао е ангел! И ме обича, зная това!

Той бръкна в джобовете си. От единия джоб извади голямо синьо топче. Поднесе го към тънкия нос на вуйчо си.

— Виж, вуйчо Фортунато, колко е красиво! Получих го вчера от мама. Виждаш ли тези жълти резки? Прилича на тигър.

— Не ме интересуват твоите глупави топчета — скара му се мъжът.

Стигнаха пред месарницата. Разрязани наполовина свине висяха на големи куки на витрината. Усмихнато момиче стоеше на прага.

— Джакомо!

Той се спусна като стрела към него, сграбчи го за врата и започна да го целува. После тичешком се върна при вуйчо си и като се обръщаше назад, смеейки се, му махаше с ръка.

— Ти целуваш момичето на месаря, на улицата?

— Разбира се! Не знаеш ли? Джулия ми е годеница.

Едва бяха изминали няколко крачки, Джакомо отново се затича, прегърна през кръста друго момиче, по-високо с една глава от него, целуна го по врата и бързо изтича обратно.

— И това ли момиче ти е годеница?

— И това.

— Колко годеници имаш?

— Много — каза той сериозно. — Още не съм решил окончателно коя от тях ще ми бъде съпруга. Всичките са толкова мили.

За миг се замисли, после отново започна да рита листата по земята, турил двете си ръце в джобовете.

— Знаеш ли какво обичам най-много на света? Музиката, момичетата, птичките и мравките.

— Мравките ли? Какво харесваш в тях?

— Ох, чудни са, вуйчо Фортунато! С часове мога да ги наблюдавам? Винаги бързат, едни насам, други нататък, но винаги по една и съща тясна пътека, непрекъснато работят без почивка, сякаш искат да построят нещо много голямо…

— Глупости — измърмори Фортунато.

Стигнаха до старата черква „Сан Джовани“, на един слънчев площад, където напети гълъби кълвяха между облите камъни на калдъръма. Джакомо отново започна да рови из джобовете си и с щастлив израз на лицето намъкна една книжна кесийка.

— Тези са моите приятели, вуйчо Фортунато. Познават ме… Гледай!

Взе в ръка отворената кесийка, протегна я пред себе си, умело имитирайки гугукането на гълъбите. Гълъбите подхвръкнаха, кацнаха на ръката му и треперещи, протягаха шийки към кесията, кълвяха от нея и пръсналите се по земята царевични зърна. Някои накацаха по раменете и главата му.

Момченцето се смееше. Неочаквано то извика:

— Бепо, и ти ли си тук?! Бепино, ела тук!

Един куц скорец подскачаше към него, като погледаше страхливо високия мургав мъж. Джакомо извади малка тенекиена кутия от бездънните си джобове. Отвори капака и в нея мърдаха дъждовни червеи. С двете си сръчни пръстчета извади един, хвърли го на скореца, който светкавично го клъвна с човката си.

Фортунато се ядосваше:

— Каква противна мръсотия! Веднага хвърли тези червеи, защото ще те набия. Чу ли какво ти казвам?!

Джакомо изсипа всичките червеи пред весело подскачащия куц скорец, после прибра празната кутия в джоба и боязливо погледна вуйчо си.

— Искаш ли един бонбон? Само един е останал в кесийката, но ще ти го дам. Много е хубав, макар че малко лепне…

— Запази го за себе си — изръмжа Фортунато и отблъсна протегнатата малка ръка.

Джакомо бързо лапна бонбона и махна с ръка на хвръкналия скорец:

— Сервус, Бепино!… Утре пак ще дойда!…

Един до друг те се запътиха към малката странична врата на черквата. Детето оживено обясняваше:

— Този скорец го хванах в началото на лятото. Беше съвсем малък, паднал от гнездото. Беше си счупил крака. Лежеше там под дървото. Мяташе се, плачеше, цвъртеше, крещеше, викаше майка си. Една котка го дебнеше наблизо… Аз се отвращавам от котките. А ти? Грабнах скореца, скрих го под ризата си и му духах, за да не изстине. Мама превърза крака му с парцалче, а аз го хранех и го държах в леглото си. Един хубав ден излетя…, но останахме приятели. Дори и сега понякога чука с човката си по прозореца ми. Остана куц бедният Бепо, но това не му пречи: и скорецът може да стои на един крак, както щъркелът. И на теб ли ти е направило впечатление?

— Бърбориш като скорец.

— Да — засмя се Джакомо, затича се и силно ритна един див кестен.

Фортунато ядосано дръпна връвта на малък звънец, но и при силния звън не се появи никой. Натисна бравата, ала вратата беше затворена. Най-после през малкия прозорец над вратата се показа главата на стар монах. Жълтата му тонзура лъсна на слънцето.

— Къде се скиташ, Джанино?! Цял час звъня!

— Сега ще дойда, господин псалт! Ще отворя веднага, само че не виждам ключовете си. Винаги изчезват.

— Интересен човек!… — засмя се Джакомо.

— Седнете на скамейката и си запалете лулата.

— Стар безделник — измърмори тихо Фортунато.

— Искаш ли да ти изпея нещо? Нещо великолепно?

— Добре, да чуя.

Джакомо застана пред него с блеснали очи, разтвори крака, пое дълбоко въздух, после с пълни гърди, със звънлив чист глас, зачервен, развълнувано изпя една от ариите на Трубадур. Песента му се лееше без нито един фалшив тон. Момчето се задъха, след като завърши, едва можеше да проговори. Фортунато изненадан, смутен, гледаше детето.

— Къде си я научил?

— Никъде. На улицата. От уличните певци. Всички пеят… — После съвсем сериозно продължи: — Великият Верди я е композирал, И аз ще стана като него…

— Кой ти каза тази глупост?

— Мама.

Фортунато неодобрително поклати глава.

— Но гласът ти наистина е хубав. А имаш и слух.

— Мога да пея на най-различни гласове — похвали се детето: — както момичетата, жените, мъжете и старците, слушай…

Той изпя няколко такта на висок глас, после — на нисък.

От радост Джакомо се засмя.

— Какво стана с този дърт харамия? — ядосваше се Фортунато.

От една тясна уличка на площада се зададе сладкар, целият облечен в бяло. На врата му висеше голяма табла, пълна със захаросани понички. На главата си носеше висока островърха шапка.

— Bumbolone! Bumbolone! Dolci bumboloni!

Джакомо каза ласкаво:

— Да купим една хубава поничка на стария чичко монах. Навярно ще се зарадва, бедният!

Фортунато дори не му отговори. Стана и с юмрук започна да удря по-малката врата.

— Хей, Джанино! Заспа ли?

— Идвам! Идвам! — чу се отвътре и бравата заскърца. Ключът се обърна три пъти, вратата се отвори.

Сякаш бяха влезли в крипта — толкова хладна беше черквата. Лъхна ги тежка миризма на мухъл, събрала се от миналите векове, сънлив, предразполагащ към размисъл полумрак. Блестящите от злато статуи на светиите с неподвижен поглед гледаха пред себе си. Малкият Джакомо се стъписа. Но вуйчо му го бутна напред:

— Насам, нагоре.

Виещата се стръмна дървена стълба скърцаше, пъшкаше под краката им. Излязоха на балкона. Старият монах смръкна от кутийката си енфие, после кихна силно.

— Кое е това момченце? — попита той, като погали детето по главата.

— Един от синовете на по-малката ми сестра.

— О, един Пучини! — възкликна старецът. — Син на маестро Микеле? Разбира се, разбира се, същото голямо чисто чело, същите светнали очи!… Знаеш ли, братле, аз още на дядо ти надувах този орган…

— Толкова ли си стар, колкото черквата? — попита го Джакомо най-невинно.

— Почти толкова стар — засмя се монахът — и моите кости вече скърцат.

— Седни до мен, тук на скамейката — каза Фортунато на детето, което с отворени уста гледаше тръбите на органа.

— Приличат на тръби от оръдия — каза Джакомо.

— Но непрекъснато проповядват мир — отговори му старецът и отново смръкна енфие.

— Хайде де, стига си бърборил! Седни тук до мен.

— Страх ме е!

— От какво се страхуваш?

Джакомо посочи към олтара с дебелото си малко пръстче.

— От онова око там.

— То не е истинско око.

— Но непрекъснато ме гледа.

— Седни най-после!

Хвана го за ръката и го дръпна към себе си. Момченцето погледна назад и шепнешком каза на монаха, който надуваше органа:

— Остани тук.

Фортунато започна обучението:

— Гледай тук, Джакомо: органът много прилича на пианото, само гласът му е друг, но на него така трябва да се свири, няма нищо тайнствено. А ти вече знаеш малко да свириш на пиано. — Той издърпа три лоста. — Внимавай: сега ще изсвиря един тон…

— Ох, сякаш са затворили човек в него.

— Vox humana^[1] — измърмори монахът, като кимаше с глава.

— Сега и ти изсвири един.

— Не.

— Почакай малко — каза любезно Фортунато Маджи. Бръкна в джоба си и извади няколко дребни монети, после ги нареди върху клавишите. — И аз ще направя така, както правеше баща ти, когато ме учеше да свиря на пиано…

— За баща ми не говори! — каза малкото момче едва ли не сърдито. — Когато помисля за татко, винаги ми се плаче.

— Тези пари ще бъдат твои.

— Не ми трябват.

— С тях може да си купиш понички.

— Не ми трябват.

Фортунато Маджи ядосано прибра грошовете от клавишите.

— Упорито дете е това — каза на клисаря. — Няма да ми е лека работата с него. Но се въздържа и с фалшива любезност се обърна към детето: — Да ти изсвиря нещо, за да добиеш настроение. Искаш ли?

— Добре!

Фортунато започна да свири. Прозвучалите тонове сякаш изпълниха цялата малка черква. И светиите вече не гледаха така неподвижно пред себе си.

— Бах — прошепна Джакомо.

— Откъде знаеш? — попита го учудено вуйчо му, като престана да свири.

— От татко. И той свиреше това и ме научи, разбира се, само че на пиано. Бах е толкова могъщ, колкото небосклонът, нали, вуйчо Фортунато?

— Еретик беше бедният — измърмори зад гърба им монахът и се прекръсти.

— Щом като си го свирил на пиано, тогава изсвири го сега и на орган — насърчи Фортунато детето.

Джакомо погледна към олтара.

— Това око да не ме гледаше постоянно…

— Е, хайде де… Какво ще ти стане?! — скара се вуйчо му. — Ще свириш ли?

Малкото момченце наведе глава, лицето му стана още по-сериозно, духна върху десетте си пръста, полузатвори очи, сложи двете си ръце върху пожълтелите клавиши и започна да свири. При първите звуци цялото му тяло се разтрепера. Започна да свири все по-енергично, по-решително, върху тъжното му лице се появи бледа усмивка. Пълните му малки пръсти едва достигаха клавишите. Джакомо свърши и погледна към светеца в олтара.

— Талантливо. Несъмнено талантливо — измърмори Фортунато, — но гласът му ми харесва повече.

По набръчканото лице на стария монах потекоха сълзи, прегърна детето и целуна рошавата му черна коса.

— Отново един Пучини… един истински Пучини! Вече петият!… И прапрадядо му е седял тук на същата скамейка и навярно е свирил същата композиция… Това е чудо, господин псалт, истинско чудо!… И аз вече чувам четвъртия, всички са еднакви, еднакво прекрасни.

— Не хленчи, Джанино, и не разваляй детето — накара го да млъкне Фортунато Маджи. — И в къщи го развалят — майка му и сестрите, И без това вече не могат да се справят с него — такъв самоуверен немирник е станал. А що се отнася до музикалния му талант — каза той със засегнато честолюбие, наследил го е не само от фамилията на баща си, а и от нас, от фамилията Маджи. Дядо му по майка беше прочут колкото пучиновци. Майка му също свири на пиано и пее великолепно, а също и аз. Фортунато Маджи!

— Разбира се, разбира се мърмореше монахът.

— За днес стига. Гладен съм, целия си преди обед изгубих с това хлапе.

Те заслизаха надолу.

— Ох, къде са ключовете ми? — ужаси се монахът.

— Висят тук, на кръста ти — засмя се Джакомо.

Слязоха пипнешком по стълбата. Напред вървеше Фортунато, в средата детето, отзад Джанино.

— Човек ще си счупи главата в тази тъмница! — негодуваше Маджи.

Джакомо поизостана от вуйчо си и бързо се обърна назад към монаха и му пошепна:

— Обичам те!

Една сбръчкана ръка погали главата му и той отново шепнешком му каза:

— Ще се върна при теб, но сам!

Щом излязоха през малката врата на площада, стана ослепително светло. Светлината сякаш ги блъсна в гърдите.