Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (16)

2

От Торино Пучини замина за Милано, за да разкаже на Джулио Рикорди всичките си преживелици и да попита стария господин, какво мисли по-нататък за съдбата на Манон Леско. Ще победи ли Манон на Масне, ще завладее ли и чуждестранните сцени и може ли да разчита най-после на малко пари, освен моралния успех? Малкият Пиетро Маскани вече е прочут — не му завиждаше, наистина, най-малко на него, заслужава — Селска чест я играят в цял свят, както и Палячо, преди няколко дена се срещна с него във Виареджо, на погребението на бедния виолонист, Иполито Рагианти, толкова елегантен и фин беше Пиетро, че той не можа да се сдържи да не се засмее. На Джакомо не му е мъчно за това, той не мечтае за дрехи, не е роден за знатен човек, иска да остане такъв, какъвто беше от рождението си. Истинският мъж никога не се променя, независимо от това, дали е в низините, или се е издигнал, не променя кожата си, остава винаги непосредствен като дете. Но в сърцето си жадуваше за световен успех; в мечтите си винаги се надяваше, че музиката му ще завладее и чуждите сцени. Истинско щастие би било, да композира за всички: за англичани, руси, французи, немци, за всички в света така, както направиха това великите Росини и Верди. Досега два пъти беше представен в чужбина, но завърши с позорен провал: в Хамбург един-единствен път играха Вилиси, а в Мадрид два пъти играха Едгар. Дали тази Манон Леско най-после ще пожъне успех в чужбина?

По пътя на една витрина видя велосипед „Хумберт“. Отдавна мечтаеше за велосипед, не само заради спорта, а защото се страхуваше да не напълнее — не малко килограми беше натрупал. След продължително пазарене най-после получи велосипеда за деветстотин лири, на изплащане по осемдесет лири на месец. Лекомислие беше от негова страна да даде толкова пари, но въпреки това се радваше на покупката.

„Сор Джули“ седеше в изящния си кабинет сред цял куп телеграми, писма и вестници, които едва се бяха събрали върху бюрото му.

— Поздравявам те, Джакомо — каза той със светнало лице, — успехът ти е главозамайващ! Стотици телеграми, само поздравления, проява на интерес от всички краища на света. Пет германски града се интересуват, Москва, Прага и Будапеща я искат… А пресата!… Сякаш си омагьосал журналистите. Крещят в хор, че ти си наследникът на Верди.

— Глупости. Аз не съм наследник на никого.

— Пишат, че ти си безспорно първият. Написал си музиката на епохата, музиката на генерацията…

— По-полека, по-полека! — помоли Пучини, като се засмя: — По-снизходително! Не мога да понеса наведнъж толкова много.

— Ти си композиторът на любовта!

— Това е вярно, това приемам.

— Значи, ти си героят на деня.

— И този ден ще мине — каза Пучини, — и всичко ще остане, както е било.

Джулио Рикорди стана сериозен. Трогнат, учуден погледна този човек, на когото едва ли не цялата страна ръкопляскаше и който с унило лице седеше пред него, почти тъжен и също така обикновен, скромен, както когато за пръв път го посети. Рикорди познаваше вече много артисти: още при първия малък успех ставаха горди, надменни, самодоволни, говореха с друг тон, тази самоувереност ги правеше непоносими, отнемаше им ума.

— Тъкмо затова искам да говоря с тебе, Джакомо — каза Рикорди сериозно, с обич, както баща говори с обичан син: — Ти стигна там, закъдето беше тръгнал, постигна целта си: изкачи се на върха. Стана пръв между първите. Алпинистите казват: трудно е да се изкачи човек на върха, уморително е, но все пак е много по-лесно, отколкото да остане горе, на сигурни крака, спокойно, без виене на свят. Казваш, и този ден ще мине. Единствено от тебе зависи. Ако се успокоиш, главозамаеш, наслаждаваш на успеха, ако угаснат у тебе творческата треска, артистичният фанатизъм, стремежът към съвършенство, ако ти омръзне самоизмъчването, търсенето, убийствената, самопожертвувателна работа, ако си доволен от себе си, тогава си прав, и този ден ще мине, всичко ще остане постарому, ще се сгромолясаш надолу от планинския връх, ще те изпреварят други, по-борчески, по-силни, по-възторжени и ти вече няма да бъдеш пръв. Днес всички ръкопляскат, викат осанна, само не и аз. Защото очаквам от теб още повече. За мене това е само началото, първата решителна крачка към пречистването, към осъществяването. Познавам еднакво добре артистичните ти и човешки слабости. Не те изоставих след провала на Едгар, не загубих доверие в тебе, а сега не се прекланям пред тебе, както всички други. Манон Леско е великолепна, но все още не е твоят шедьовър.

— Зная.

— А знаеш ли и това, че никога не те е заплашвала по-голяма опасност, отколкото днес. Ако не можеш да се издигнеш по-нагоре с една степен, ако не удвоиш успеха си, ако се главозамаеш от ръкоплясканията, от ласкателствата, от парите, ще дойде краят ти, Джакомо.

— Ако аз бях такъв прекрасен човек, Сор Джули, какъвто сте вие, не бих се страхувал — каза потресен Пучини.

— По-добър си от мене… трябва да бъдеш по-добър!

Момчешки мил, боязлив беше въпросът му:

— Толкова голям ли е успехът на „Манон Леско“?

— Надминава всяка представа.

— Ще победя ли Масне? — попита го с подкупваща усмивка.

— Надявам се.

— Сериозно ли казвате, Сор Джули, че станах пръв сред младите?

— Най-сериозно.

— Вярвате ли, че ще стигна и в чужбина?

— Ето ги телеграмите, прочети ги, те самите говорят.

Притеснен, Пучини срамежливо попита:

— Не се сърдете, но… и аз съм обикновен човек: не съм ли вече беден?

— Богат си, Джакомо. Тази е другата опасност. Стана толкова богат, че и аз ще забогатея от тебе.

— Все пак това не е лошо — каза откровено Пучини, — след тридесет и пет годишна беднотия. Малко късно дойде.

Старият господин донесе една бутилка златисто вино с изключителен вкус. Чукнаха се и пийнаха.

— А къде ще играят Манон Леско?

— Във всички наши опери: в Миланската Скала, в римската Констанци, във венецианската Фениче, в брешаската Гранде, в генуезката Карло Феличе, в Ливорно, Неапол, Палермо, Болоня, Флоренция и където искаш още. Трябва да внимаваш представленията да бъдат безупречни, това е много важно.

— А в чужбина? Къде ще представят за пръв път „Манон Леско“?

— Мисля, че в Будапеща. Прекрасният Артур Никиш е там, и тенорът е Пероти. А сега аз да ти задам няколко въпроса: коя ще бъде следващата ти опера?

Пучини му отговори без колебание:

— Бих желал да ми напишат либрето от „Lupa“ („Вълчицата“) на Верга. Чувствувам, че този сюжет е за мен. Ако вие, Сор Джули, бихте ми дали малко пари, веднага ще замина за Сицилия, при Джовани Верга, да уговоря с него работата.

— А кой би написал либрето?

— Луиджи Илика. Никой друг, само той. По-талантлив от него няма!

— Съжалявам — каза без настроение Рикорди. — Аз държа за Джакоза. Без поет няма либрето.

— Аз обичам и Джакоза. Да бъдат Илика и Джакоза.

— Съгласен съм.

Получи пари, много пари, Рикорди просто му ги натика в ръцете.

После поскита малко по миланските улици, а когато се умори, отиде в Галерията и седна пред Бифи в същия фотьойл, изплетен от тръстика, където винаги седеше, в кафявия си костюм — и тогава, когато дори нямаше нито едно чентезимо в джоба си. И сега му сервира същият пъргав, дребничък келнер. Когато видя Пучини, лицето му светна.

— Поздравявам ви, маестро!… Ей сега ще донеса двойното кафе и двойния коняк.

Джакомо се замисли. Какво чудно състезание: трима тръгнаха заедно под грижливата ръка на Понкиели и Бацини, с еднаква надежда: Леонкавало, Маскани и той. Известно време той беше безспорно първият между тях. С Вилиси ги изпревари много. После Маскани изскочи начело със Селска чест. След това дойде Палячо, Леонкавало изглеждаше вече победител. И накрая все пак той, Пучини, отново стана първият с Манон Леско. Дали ще остане винаги пръв? Какво ще бъде по-нататък.

Накупи много неща. Първо влезе в голямата тютюнева будка на площада пред катедралата. Заразглежда с такива жадни очи висококачествените хавански пури и египетските цигари в тенекиени кутии, както изгладняло просяче сладкишите в сладкарницата. Можеше да си купи всичко, дори и целия магазин! После купи една скъпа кожена чанта, за да събере в нея подаръците: лекото като пяна бельо на Елвира, кукли на Фоска, малък кораб на Тонио. Какво прекрасно чувство е човек да доставя радост!

Внезапно си спомни нещо. Изтича в пощата и подаде един запис на доктор Николао Черу. Изпрати му седем хиляди лири. На гърба на записа написа: „С безкрайна благодарност!“ Наистина беше благодарен на брадатия стар вълшебник, трогнат си помисли: „Какво щеше да стане с мене без Николао!“ Подаде и четири записа на четирите си сестри — на Иджиния за съжаление не можеше да изпрати нищо. Дали Иджиния е прочела вестниците, знае ли какво чудо се е случило с него?

Имаше слънчево, хубаво настроение. Спря се пред една грамадна витрина, пред която се бяха събрали много хора: зяпаха, сякаш виждаха някакво чудо. На витрината имаше прекрасен автомобил. Очите и на Пучини се отвориха широко. Кола, която се движи сама, гениално изобретение. Хубаво би било да я купи! Бързо продължи нататък, за да не се поддаде на изкушението. „Достатъчен ми е велосипедът“, помисли си и щастливо си спомни за колелото.

— Джакомо!… Джакомо!… — извика някой след него.

Луиджи Илика. Зарадваха се на неочакваната среща.

— Имам два билета тази вечер за Театър Филодраматичи. Сара Бернар, голямата френска трагичка, ще играе в Тоска, прочутата драма на Викториен Сарду. Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие. Вечерта ми е свободна. — После се усмихна на Илика. — Споразумях се с Рикорди, ти и Джакоза да напишете новото ми либрето.

— Много хубаво: поне така отново ще се караме малко.

Бяха очаровани от Сара Бернар. И от Тоска.

— Прекрасен оперен сюжет — каза замислен Илика. — Не смяташ ли?

— Затова не съм и помислил — промърмори Пучини. — Възможно е, но аз вече избрах Вълчицата. Утре заминавам при Верга.

Пучини трудно се разбра с Верга. Загуби три дена, докато накрая Джовани Верга отстъпи и се съгласи да се направи опера от неговата Вълчица. Споразумяха се до най-малките подробности: как да се осъществява сътрудничеството помежду им, как да се разделят тантиемите, само договор не подписаха — това е работа на Рикорди.

В Месина Пучини се качи щастлив на кораба, от Сицилия през Неапол и Ливорно ще се завърне в къщи, в Торе дел Лаго. Още от Месина телеграфира на Илика, че всичко е наред, да дойде веднага, за да започнат заедно работа. Нямаше търпение, едва чакаше отново да започне работа, радваше се, че този път така бързо можа да реши: най-трудното е винаги изборът на подходящ сюжет, написването на либретото е вече борба на артиста, а самото композиране — удоволствие.

Хубава пролетна привечер. Слънцето се спусна в морето, обагряйки в червено развълнуваната водна шир, а около тъмния корпус на грамадния кораб се гонеха игриви делфини. Гонгът удари за вечеря. Прекрасна беше трапезарията, плаваща в светлина, с малките си маси. Пучини беше гладен, жаден, щастлив, доволен от всичко, такова спокойствие цареше у него, както никога досега, нямаше никакви грижи, никакви проблеми. Когато седна до масата си, всички очи се обърнаха към него, всички му се усмихваха. А младежът, седнал до пианото, започна да свири майсторски, тихо интермецото от Манон Леско. Спътниците му ръкопляскаха. Пучини се усмихна смутено. „Жалко, че съм сам тук, колко хубаво щеше да бъде да си пийнем заедно с някого.“ Капитанът на кораба с любезно лице и сини очи, сякаш беше отгатнал мислите му, приближи до масата му и любезно го попита:

— Смущавам ли ви, маестро?

— Как ще ме смущавате, капитане. Тъкмо се ядосвах, че седя сам на масата като прокълнат.

Чукнаха се, разговориха се, Пучини хвалеше пианиста, благодари му за любезното внимание.

— Погледнете, маестро, онази жена с интересно лице — обърна му внимание капитанът, — която седи сама до масата в ъгъла.

— Интересна жена, наистина.

— Знаете ли, коя е? Маркиза Блоидин Гравина. Доведената дъщеря на Рихард Вагнер, от първия брак на Козима Вагнер, когато е била съпруга на Ханс Бюлов.

Пучини мълчаливо слушаше. Дочака да донесат кафето, изпи го бързо, стана и отиде при пианото. Пошепна нещо на младия пианист, той скочи веднага и му отстъпи мястото си. Пучини започна да свири Танхойзер, хора на поклонниците. Колко пъти го беше свирил като дете.

Когато се върна на масата си, капитанът го хвана под ръка и го заведе при госпожа Гравина:

— Маркизата би желала да се запознае с вас.

Жената го посрещна с мила усмивка.

— Благодаря ви, Пучини, за трогателното внимание. Моля, седнете… Разказаха ми, че сте голям почитател на втория ми баща: просто с възхищение говорите за него.

— Танхойзер беше първото голямо музикално преживяване в живота ми.

— А сега аз изплаках двете си очи от вашата Манон, няма и една седмица. Потресаващо хубава е!

— Първият ми истински опит — отклони похвалата Пучини.

— Кажете, откъде идвате?

— Идвам от Сицилия: бях при Джовани Верга.

— Какво търсите вие при Верга?

— Искам да композирам Вълчицата му…

Маркиза Гравини погледна ужасена Пучини.

— Сериозно ли говорите? Не ме плашете!… Това не е вашата лира, това е кървава сицилианска реалистична драма: процесия, свещеници, кръст… Страшно опасна и сложна! Не се захващайте с нея за нищо на света!

… Още на кораба Джакомо Пучини телеграфира на бедния Джовани Верга: Отказвам се от Вълчицата — моля да ме извините — Пучини.

Илика вече беше пристигнал в Торе дел Лаго и развълнуван чакаше Пучини.

— Кога ще започнем работа? — попита го жадно: — Вече приготвих схемата на „нашата вълчица“.

— Твоята вълчица умря. Убих звяра — каза мрачно Пучини. — Верга не е за мен, това разбрах на кораба.

Луиджи Илика насмалко щеше да припадне.

— Отново започваш с глупавите си шеги? — изкрещя извън себе си той. — Потърси си друг автор на текста. Аз вече няма да се хвана на твоята въдица, ти си полудял. Връщам се в Милано. Сервус.

Скараха се жестоко, наговориха си какво ли не, къщата кънтеше от крясъците им — двете деца плачеха. Бедната Елвира напрегна всички сили, за да задържи разгневения Илика.

По време на вечерята все още не си говореха. След вечеря Пучини попита Илика:

— Искаш ли да чуеш музика, която още не си чувал?

— Не искам нищо — промърмори Илика.

Пучини седна до пианото. Илика слушаше с широко отворени очи. Едва можа да сдържи възхищението си.

— Кога си я писал? Каква е тази музика?

— Написах я по случай смъртта на един добър мой приятел в Бреша, преди пет години, за една-единствена нощ — отговори му тихо Пучини. — Нарича се Хризантеми. Не е пиеса за пиано, а квартет. Сега го издава Рикорди. Никога не съм писал музика по-спонтанно, по-бързо. — Пучини се усмихна. — А знаеш ли защо го композирах толкова бързо? Защото нямаше нужда от либретист.

Вече се засмяха и двамата.

Музиката примами съседите: Пани, Томази и Чеко.

Пучини изплака пред тях мъката си: няма либрето. Ще полудее.

— Кажи, Джакомо — попита го Пани, — защо не напишеш нашата опера: Кръчмата Аида, Екселсиор, нас, Пепина? — Нашият волен, бохемски живот? Нашата младост?

— Весела опера ли да напиша?

— Не зная точно дали е весела опера? — промърмори под носа си Лодовико Томази. — По-скоро я чувствувам като драма.

— Секретарят на Толстой, французинът Анри Мюрже, написал една прекрасна книга за живота на бохемите — прекъсна го Илика.

— Ето я, заповядай, задигнах я от библиотеката на Карло Джинори — каза, смеейки се, Чеко, като хвърли на масата една книга с жълта корица. Henri muger, Scènes de la vie de bohème.^[1]

— Къде съм слушал вече за тази книга? — замисли се Джакомо. — Спомних си! Леонкавало ми я препоръча във Вакало.

— Ако има тема за тебе, това е тя! — насърчи го Илика.

— Да, да — каза със съмнение Пучини: — Само че аз никога не съм бил в Париж, не познавам романтиката на Монмартр и Латинския квартал.

— Аз я познавам — каза Илика. — Гладуващите малки художници, поети и гризетки в Милано са същите, каквито са и в Париж. А тях ти познаваш най-добре в света.

— Така прекрасно би било — замоли се Чеко, — ако напишеш опера за бедността, младостта и любовта!

— Това само ти можеш да направиш! — добави Пани.

Пучини се замисли: после вдигна глава.

— Ще я напиша!… Ще я напишем!… — извика той възторжено: — Ще опиша в „Бохеми“ собствения ни живот… за да ви увековеча!… — После се обърна към Илика: — Луиджи, утре ще започнем!… Телеграфирай на Джакоза да дойде веднага!… Благодаря ви, момчета. Златни сте!

Новината наистина запали цялата артистична компания в Торе дел Лаго: Джакомо ще пише опера за нас! Само така говореха за бъдещото произведение на Пучини: нашата опера. Дебнеха под прозореца му, за да доловят някой тон. Но засега пианото все още беше нямо. Само виковете на Пучини и Илика нарушаваха нощната тишина. Добрият, кротък поет Джузепе Джакоза седеше между тях като ужасено момиче.

Илика знаеше как да накаже Джакомо.

— Ела, ще те науча да караш велосипед! — викаше го всяка сутрин, а Пучини се ловеше на въдицата. Той беше решил да кара колело. Качваше се на него, Илика отзад държеше седлото, тичаше известно време с него, после оставяше Пучини сам, който се обръщаше в първия трап. Това повтори няколко пъти. Илика се смееше, а Пучини ругаеше.

Накрая това омръзна на Пучини.

— Няма да се качвам повече на тази глупава машина — каза ядосан. — Предпочитам да си купя автомобил.

— Не се надувай!

— Ще видиш.

Но първо Джакомо си отмъсти на злорадия Илика.

— Ела да ловим риба — каза му с невинно лице.

Седнаха в лодката по панталони и риза. В средата на езерото хвърлиха въдицата. Илика наблюдаваше тапата, съвсем се беше навел от лодката.

— Не зная какво ти харесва в тая проклета локва — мърмореше той.

— Какво каза?

— Че това не е езеро, а локва.

Пучини светкавично хвана Илика за краката и го обърна от лодката.

— Ще ти дам аз на тебе една локва!

Илика гълташе вода, кихаше и крещеше:

— Ти си полудял…

А Пучини най-спокойно започна да гребе, за да не може Илика да се хване за края на лодката.

— Сервус, Луиджи! — извика му, смеейки се: либретистите ще станат с един по-малко!

Пучини не даде сухи дрехи на Илика — Луиджи облече сутрешния пеньоар на Елвира, докато изсуши дрехите си: изглеждаше като някоя висока, слаба стара жена. Пучини се смя до сълзи.

Елвира беше права, когато, клатейки глава, каза: Джакомо няма да поумнее никога, прилича на разюздан хлапак. Да, това беше вярно. Но беше вярно също, че на другия ден той отново стана сериозен, прекалено сериозен, може би най-сериозният човек в света.

— Чу ли?… Каталани умрял.

— Алфредо ли е умрял?!… — извика Пучини с изкривено от болка лице: — Невъзможно!… Че той беше въплъщение на живота, на здравето!… Откъде знаеш?

— Чух от Кастели — отговори му Муньоне. — Бедният Каталани… беше талантлив човек. Дирижирах двете му опери, хубави бяха и двете.

— А какъв мил и добър приятел беше. Не такъв див и невъзможен, какъвто съм аз. Един болезнен спомен е свързан с него. Когато чух прекрасната Лорелай, му завидях. Писах в къщи на мама, че е незначително произведение. А Каталани никога не завиждаше. Обичаше ме, помагаше ми, нещо повече, отстрани се от пътя ми. Да си отиде човек така внезапно!… А нямаше още четиридесет години.

— Беше тридесет и девет годишен.

— Преследва ме смъртта! За няколко седмици Каталани е третият ми приятел, когото загубих. Умря Карло Анджелони, най-милият ми професор… навярно го познаваш… той ме учеше да свиря на орган и да композирам, когато бях още дете. Той даде за пръв път пушка в ръцете ми и ме доведе тук, в Торе дел Ла го. После умря един мой чичо, странен човек, за когото не знаех никога какво ми желае — доброто или злото. С неговите пари израснах и неговите пари ме измъчваха. Веднъж го обожавах, друг път го мразех. Наричах го вълшебник. Представи си: беше висок два метра и гасеше уличните лампи в Милано. Мислех, че никога няма да умре. Кажи, ти разбираш ли смъртта? Аз никога не съм я разбирал. Днес си още жив, а утре те няма…

Той беше неутешим. Извика на Елвира:

— Ще отида в Лука!… Не ме чакай за обяд.

Секретарката на кмета се изчерви до уши от радост, когато разбра кой е пред нея.

— Заповядайте, седнете. Веднага ще съобщя.

Кметът също не беше вече старият, възрастен sindaco. „За двадесет-тридесет години целият град ще се смени, помисли си огорчено Пучини. От старите кой ли е жив още?“

Новият кмет беше интелигентен, сериозен мъж. Виждаше се, че и той се зарадва да се запознае с Пучини.

— Отдавна вече чакам тази среща — каза любезно той. — С какво мога да ви услужа, маестро?

— Искам да ви благодаря, господин кмете — каза Пучини просто, — че издигнахте паметник на баща ми. Паметникът е великолепен, благодаря. Но не ми се сърдете, ако обърна внимание на градския съвет, че още двама музиканти от Лука заслужават паметници: Карло Анджелони и Алфредо Каталани.

— Благодаря ви за съвета.

— Разноските по издигането на паметника на Карло Анджелони искам да поема аз. И би било прекрасно и достойно за неговата величина, ако паметникът бъде издигнат на главния площад.

Кметът се усмихна.

— Това нещо не мога да направя, маестро, дори заради вас.

— Защо?

— Защото главният площад трябва да остане свободен за друг паметник, за това съветът взе решение. Там ще бъде издигнат вашият паметник, Джакомо Пучини.

— Е, нямаш ли желание да попътуваш? — попита го Джулио Рикорди. — Няма да е лошо да се разходиш малко по света, публиката обича да вижда автора. Ти не пътуваш достатъчно, дори и тук в Италия. Вече пет пъти пожъна успех Манон Леско: в Милано, Рим, Лука, Болоня и Неапол. Защо не присъствува на нито една от тези премиери?

— Не обичам да ме чествуват — промърмори Пучини.

— Това е свързано с професията — поучи го Сор Джули. — Впрочем не е важно чествуването. Ще помогнеш на репетициите, при разучаването, ще осигуриш добро представление. И най-важното, ще придобиеш опит.

— Какъв опит ще придобия в Будапеща?

— Голям, много голям. Погледни, тук е писмото на Артур Никиш, тъкмо днес го получих от Дрезден…

— Никиш не е ли в Будапеща?

— Да. Само че бил в Дрезден преди будапещенските репетиции, за да види тамошната Манон Леско. Пише, че в Дрезден е пожънала огромен успех, също както в Хамбург.

— И там ли са я представили?

— Там я представиха за първи път в чужбина. Един такъв успех в чужбина означава пет нови премиери. Това е нещо като пожар. Погледни този отчет от Торино. Двадесет и четири представления, едно след друго. Главозамайващо! Е? Ще заминеш ли за Будапеща?

— Не зная още… Пишем либретото на Бохеми с Илика и Джакоза: това е по-важно от всичко. Едва не се убиваме един друг. Стигаме до бой.

— Няма да е лошо да се откъснеш за малко от работата, малко развлечение, почивка…

— Не зная езици… това ме нервира, ядосва ме, а се и срамувам. Не зная нито дума от нито един чужд език. А освен това не съм човек от обществото, не обичам да водя Светски разговори, нямам никаква рутина. Ще разочаровам хората.

— Не ме е страх от това — засмя се Рикорди.

Пучини се разхождаше нагоре-надолу. Боязливо поглеждаше към Рикорди.

— Може ли да попитам нещо, Сор Джули?

— Моля. Какво има?

— Бих желал да попитам, мога ли да получа една много голяма сума?

— За какво ти е?

— Не мога да се науча да карам велосипед… трябва да купя автомобил.

Цялото население на Торе дел Лаго заобиколи Ланчиата. Гледаха я като някакво чудо: такова нещо не бяха виждали тук. Разглеждаха я отдясно, отляво, пропълзяваха под нея, опипваха я, натискаха клаксона й: — Да я вземат дяволите! — каза Лапоне и премигна силно.

Двете деца Фоска и Тонио бяха извън себе си от радост. Седемгодишният Тонио не можеше да се откъсне от колата: когато някой я пипнеше, протестираше, крещеше. Всичките деца в Торе дел Лаго помолиха да ги качат в нея. И Пучини вози поред всички деца, всички селски момичета, изпитваше удоволствие от веселите им, уплашени писъци. Но самият той се радваше най-много на колата, просто сияеше от щастие.

— Това е кола на цялото Торе дел Лаго, еднакво на всички! — казваше весело.

Бедният Джорджо, доведеният от Милано млад шофьор, имаше достатъчно работа. Но и Лапоне работеше упорито. Намери дъски и колове — господ знае откъде ги беше откраднал — и построи зад къщата приличен, хубав гараж.

Колкото несръчен беше Пучини на колелото, толкова сръчен се оказа на автомобила. Само за няколко дена се научи да кормува и след две седмици положи изпита пред полицията във Виареджо. Стана страстен шофьор. Караше все по-бързо и по-бързо — страшно беше да го гледа човек. Здраво държеше в ръце кормилото, макар че в устата си имаше винаги цигара.

— Пази се, скъпи — спираше го Елвира, — ще си счупиш врата. Защо трябва да летиш така?

— Препускането е адско удоволствие! — въодушевяваше се Пучини.

Колата беше великолепна, по-хубава от всичко. За няколко минути се отзоваваше в Лука, можеше да прегърне сестрите си, а когато си спомнеше за Иджиния, пристигаше пред вратата на манастира. Монахините познаваха гласа на неговия клаксон, тичаха да го посрещнат: „Нали ще ни посвирите, маестро?“ Джакомо беше единственият светски мъж, който имаше свободен достъп във Вичепелаговския манастир. Можеше да отиде заедно с Елвира да чуе някоя опера в който и да било близък град: Лука, Пиза, Ливорно, Специя или дори във Флоренция или Генуа и към полунощ отново да си бъде в къщи. Или когато след продължителна работа добиваше настроение малко да побуйствува, да потанцува, да полудува, да се полюбува на усмивките на млади жени, за по-малко от десет минути пристигаше в казиното във Виареджо. А когато имаше нужда от Сор Джули, от неговото мнение, съвет, помощ, за пет часа пристигаше в Милано или Канобио. Напразно се опитваха да избягат от него двамата „венециански харамии“^[2] Илика и Джакоза, спускаше се след тях, хващаше ги за ухото и отново ги довеждаше. Но понякога се случваше безцелно да препуска с Ланчиата, пътувайки цяла нощ, за да отърси от нервите си най-непоносимото вълнение, трескавата възбуда от работата.

Всички обожаваха колата на Сор Джакомо, само Лапоне страшно я мразеше.

— Ей, маестро Пучини — питаше стопанина си, — какво ще стане с патиците, докога ще ни чакат бедните мърши? Внимавайте, защото пушките ще ръждясат!

Лапоне беше прав, Джакомо изневери на лова, не оставаше време за него. А ловът е по-вълнуващ и по-хубав от всичко, това го знаеше и Пучини.

Веднъж, като мигаше с белите си клепки, този хитър Лапоне му каза нещо, което заинтригува Пучини.

— Щом като искате на всяка цена да се занимавате с машина, защо не си купите водна машина, с която може да се ловува, аз и такова нещо съм виждал, чувате ли?

Пучини изчезна някъде. А след три дни се появи с ново чудо: грамадна червена моторна лодка — за да се помирят с Лапоне. Така сега можеха да ловуват отново заедно в „забраненото“, понякога тримата с Илика, нека ги хванат сега карабинерите, ако могат. Лапоне трябваше да работи отново от сутрин до вечер, за да построи пристан за моторницата.

Джакомо Пучини пръскаше щедро парите, наслаждаваше се на великолепието като ненаситно дете.

— Тридесет и пет години бях беден, сега ще си отмъстя на беднотията! — каза той на Елвира с тъжна усмивка.

— Внимавай, ангеле мой, да не се главозамаеш.

Не, нямаше такава опасност: Пучини не се главозамая. Остана обикновен и непосредствен, такъв, какъвто винаги е бил, не премина към богатите, остана при бедните, само че грабеше от врага и плячката разделяше между приятелите си, Чеко, Пани, Тао, Лапоне. Той не им изневери, остана изцяло техен. Сега композира опера за романтиката на бедността и с нея ще си набави ново богатство. Ще покаже, че и като богат е по-способен, отколкото родилите се богати, а парите, които все още презира, харчи с повече фантазия.

Съдбата се шегуваше с Пучини: или не му даваше нищо, или го отрупваше с всичко. Той опозна двете страни на живота: гладът и изобилието. Беше беден като църковна мишка и изведнъж стана много богат, без какъвто и да е преход. Приличаше на човек, намерил се в равнината от най-високия планински връх, или от ледените полета, попаднал в тропика: знаеше какво има най-долу, знаеше и какво има най-горе, но не знаеше какво има по средата; знаеше какво е леденостудено, знаеше какво е горещо, но не знаеше и не искаше да знае какво е да живееш в хлад. Мразеше „златната среда“. Ядеше сух боб и пиеше вода с него или хайвер с френско шампанско. Приятелите му бяха просяци и крале. Живееше под наем в една стая или в приказна вила — в буржоазно жилище никога не беше живял.

Ако някой беше видял Джакомо Пучини до пианото с разтворена риза, с ботуши, с къси ловни панталони, с бомбе на главата (това беше най-новата му суеверна шега), сигурно нямаше да потвърди това, което се говореше за него в салоните на Милано и Рим, че е „първият космополит, къпещ се в любов“, изтънчен, прекалено културен, разглезен от жените мъж. Той по-скоро беше Джакомо от Лука, който в кревата си топлеше скореца със счупения крак и на когото най-добрият приятел беше селското момче Тао.

Но той отлично знаеше да пръска парите. Автомобилът и моторната лодка бяха само началото. Нае под наем жилище и в Милано на виа Джузепе Верди 4, обзаведе го разкошно, купи великолепно пиано, донесе от Лука портрета на брадатия си прадядо, Антонио Пучини, и го окачи над пианото. Купи си също нова вила в Киатри, в Апенините, на хиляда и триста метра височина срещу Торе дел Лаго. Разбира се, мебелира и нея блестящо, тук също трябваше да купи пиано и всичко необходимо. Изгледът от вилата наистина беше прекрасен. Виждаха се боровите гори, долината на езерото, в далечината и морето, но имаше един недостатък, че не можеше лесно да се отиде дотам с никакво превозно средство, трудно беше дори и пеша да се върви.

— Тъкмо това е хубавото — обясняваше разгорещено Джакомо на отчаяната Елвира, — тук вече никой няма да ме смущава в работата, няма да ме безпокоят любопитните курортисти от Виареджо и събирачите на автографи. Тук няма да се изкачат.

— Но и аз не мога да се изкача! — въздишаше Елвира.

— Ще видиш колко приятно прохладно ще бъде тук през лятото. Няма да страдаш от горещините, както долу в долината.

— Знаеш, че астмата ми не понася редкия въздух…

Но всичко беше напразно. Този път Джакомо остана непоколебим, докато друг път винаги отстъпваше на молбите на Елвира. Настояваше цялото семейство да се пренесе в Киатри през лятото. И децата плачеха, обичаха Торе дел Лаго, езерото, лодката, къпането и многото малки приятели, вече познаваха цялото село. Но дори те не можаха да трогнат сърцето на Пучини.

Трябваше да останат там до късно есента. Дори за един ден Пучини не пусна никого да слезе в долината. Елвира не го разбираше. И той самият не можеше да работи тук, Илика и Джакоза го оставиха, нямаше никакво развлечение, нито ловеше риба, нито ходеше на лов, не се разхождаше с автомобила, нито с моторницата, не играеше карти, нямаше танци, нито един негов приятел не дойде горе, цял ден играеше с децата и поправяше либретото на Бохеми, но нито веднъж не седна до пианото, правеше си бастуни от лешниково дърво за разходка или береше ягоди в гората и въпреки това винаги беше в добро настроение, може би повесел, по-спокоен, откогато и да било. Близките му просто не можеха да го познаят. А проклето място беше Киатри, сред тайнствена гора, влажно, неприветливо, място за стари бухали, а нощем за призраци, които в бели ефирни дрехи танцуват наоколо, планинските пастири го уверяваха, че са ги виждали и Джакомо се престори, че им вярва.

За това пострада бедният Кариняни. Кариняни беше близък приятел на Пучини още от детинство. Въпреки че беше добър музикант, може да се каже, той посвети целия си живот да прави клавирни извлечения на неговите опери, и то великолепни извлечения. Беше болнав, слаб, изхабен човек, едва държеше душата между зъбите си, лицето му беше хлътнало, а брадата стърчеше тъжно. Пристигна подир пладне в Торе дел Лаго, оттам го бяха изпратили в Киатри — той не знаеше колко труден е пътят и че едва в полунощ ще стигне до върха на планината. Задъхан пълзеше от скала на скала в бялото си леко наметало…

Пучини работеше на бюрото си. Беше полунощ, гората бучеше, луната ту се скриваше, ту се появяваше иззад облаците. Изведнъж — се чу ужасен гробовен глас, сякаш идваше изпод земята: „Джакомо!…“ Пучини вдигна глава, по гърба му полазиха тръпки: отвън стоеше призрак — брадатата глава на смъртта в бяла пелерина — на жълтата лунна светлина под прозореца му. Пучини събра всичката си решителност, изскочи през прозореца на партера и хвана призрака за брадата. „Ох!… Ох!… Пусни ми брадата, полудял ли си?!“ — изписка Кариняни. Застанаха един срещу друг: Кариняни ядосан, Пучини развеселен. Седна на една скала и се разсмя силно.

Най-после в средата на октомври Пучини заяви, че ще се върнат в къщи, в Торе дел Лаго. Малкият керван потегли към долината. Настроението на Елвира не беше много хубаво, сърдеше се на Джакомо, че поради детския си каприз ги беше откъснал за цели три месеца от света. А това не беше детски каприз, Пучини имаше нужда от тези три месеца, от това безкрайно голямо спокойствие: нервите му си почиваха, за да се подготви за нова голяма битка, за ново творчество.

При работата върху първото действие между тримата все още имаше мир. Спореха доста, особено Пучини и Илика, дори на няколко пъти се скараха, но не „смъртно“, кроткият Джакоза се намесваше навреме и ги помиряваше. Щастливи, прекрасни дни, когато се роди във фантазията им трогателната фигура на Мими. При окончателното оформяне на някой нежен стих сълзи блясваха в очите им. Джузепе Джакоза беше истински поет, сега показа, че е такъв. През тези незабравими седмици приятелството между тримата се задълбочи, превърна се в истинско братство.

Но с третото действие настъпи краят на голямата хармония. Още при избора на мястото на действието станаха големи спорове. Илика, драматичният писател, доказваше настойчиво, че е абсолютно невъзможно едно оперно действие да се изиграе на открита улица, сред шумна, вълнуваща се празнична тълпа, постоянното движение, шумът на статистите ще отвлече вниманието на публиката от главните действуващи лица, от истинското действие. В общи линии Джакоза беше съгласен с Илика: според него беше опасно романтичното настроение на първото действие да се наруши така дръзко, да се премине от сърцераздирателен лиризъм едва ли не към тривиална бурлеска.

— Не бива да се модернизира! — противеше се Илика.

— Трябва да се запази поезията на първото действие — каза кротко Джакоза.

Но Пучини настояваше за терасата на Кафе Момюс, за улицата.

— Вие нямате представа от сцена, от силата на противодействията! — ядосваше се Пучини. — Тази тривиална бурлеска е само фон на поезията, за да бъде тя още по-трогателна.

За миг той нахвърли върху хартия провикванията на предлагащи стоката си улични продавачи: „Aranci! Marroni! Carameüe! La croslata! Fiori! Panna monlata! Fringuelü, passeri! Latte di cocco! Datteri! Prugne di Tours! Ninnoli, spilleite!… Ecco i giocattoli di Par-pignol!“^[3]

— Полудя ли този човек?! — изръмжа Илика.

А по време на вечерята попита Елвира:

— Госпожо, кажете как можете да живеете с такъв нещастен побъркан, какъвто е съпругът ви?

Но на другия ден сутринта продължиха с въодушевление действието оттам, където през нощта го бяха оставили, скарани, огорчени.

Вече от няколко месеца се измъчваха и бореха така. Илика имаше време, беше ерген, чувствуваше се великолепно в Торе дел Лаго, но бедният Джакоза с нетърпение чакаше да види съпругата и децата си.

След това дойде трагичната нощ, когато се скараха „за цял живот“. Започна така, Илика открито заяви:

— Трябва да се изхвърли това идиотско второ действие! Излишно е, не му е тук мястото! Ще попречи на хода на драмата!

— Разваля настроението! — прибави Джакоза.

— Бездарници! — изкрещя Пучини извън себе си и изтича навън.

Чуха бръмченето на автомобила му. Напразно го чакаха, не се върна. Никой не знаеше къде изчезна.

Пучини малко се развълнува, когато през прозореца на спалното купе видя край железопътния насип водите на Дунав и кондукторът надникна в купето и извика: „Следва Будапеща!“

На гарата го чакаха трима усмихнати мъже. Представиха му се поред:

— Никиш… Пероти… Кеймейнди…

Та това беше прекрасно, двама от тях говореха великолепно италиански. Веднага обикна Кеймейнди, когато разбра, че е художник.

Хотел „Унгария“ беше хубав. А гледката, която се откриваше от стаята му, великолепна: виждаха се хълмовете на Буда, мостът Ланц и Дворецът… Приличаше съвсем на Флоренция. А какво голямо внимание му оказаха: на масата имаше грамаден букет червени рози, много и различни кутии цигари, кафе в термос, токайско вино и коняк.

Чувствуваше се съвсем като в къщи.

— Така ли хубаво ме познавате вие тук? — попита той, смеейки се.

— Малко закъсняхте, маестро — каза му Артур Никиш. — Досега десет пъти представихме Манон Леско. Премиерата се състоя на 17 март.

— Вие ли я дирижирахте?

— Аз.

— Харесва ли ви моята опера?

— Успехът й е много голям.

— Кога ще я чуя?

— Утре. — И любезно добави: — А след представлението, разбира се, ще има банкет, в Липотварошкото казино.

— Ох, само това не!… Мразя банкетите: не съм светски човек. А на всичко отгоре съм ням, не мога да говоря. За мен е мъчение, когато ме гледат, чествуват. Обичам само компанията на близки приятели: малките механи, изби.

Беше толкова обикновен и непосредствен. Артур Никиш вече обикна Пучини.

На другата сутрин Пучини седна на слънчевата алея за разходка край дунавския бряг. Такова оживление, такова гъмжило, такова весело множество беше виждал само в Неапол, по виа Рома. Толкова красиви, облечени с вкус жени беше срещал само в Рим. Очарователен беше пулсът, жизнеността на този град.

Но най-много го изненада операта.

— Рядко съм седял в по-приятен, по-хубав театрален салон — каза очарован. — Има точно необходимата големина и акустиката е великолепна. Жалко, че сте я построили на улицата, редом с другите сгради. Защо? Кой е рисувал тези прекрасни фрески? Нямат подобни на себе си!

— Карой Лоц.

Пучини критикуваше, открито изказа мнението си за всичко, като артист на артист, не пощади никого и не направи комплимент на никого само заради самия комплимент. След представлението в гримьорната на Никиш анализира цялото представление.

— Благодаря, маестро, вашата работа е великолепна… може би тук-там с косъм бих ускорил темпото. Според моята представа първото действие трябва да продължи 37 минути, второто 42, третото 23 и четвъртото 18…

— Благодаря, ще си отбележа.

— Гласът на госпожа Абрани е съблазнително красив, а и като артистка е отлична. Единственият й малък недостатък е, че е прекалено мила, прекалено лека, не е достатъчно драматична. Пероти е голям артист, жалко, че не е по-млад… аз търся пълна илюзия и на оперната сцена…

Пучини издържа на мъките на банкета, без да проговори нито дума. Другите вечери прекара в малки кръчми, най-често в избата Дрекслер, на прочутата маса на мушкатите, сред художниците. Набързо се сприятели с тях, ненапразно винаги чувствуваше най-близки художниците. Само да не го затрудняваха толкова тези унгарски имена: Пал Синей Мерше, Бейла Ивани Грюнвалд, Берталан Карловски. На масата на художниците той беше очарован от вечно цъфтящото цвете мушкато.

Пучини имаше и музикални изживявания. В кафенето Будапеща чу Марци Банда, най-прочутия унгарски циганин. Слуша го до сутринта, замечтан, пред чаша вино.

Прав беше Сор Джули. Трябва да пътува, да събира преживявания, да опознае света. Сега се роди желанието у него. Ще пътува непрекъснато — когато не работи, ще пътува. Тук в Будапеща получи онази известна „скитнишка неврастения“ (той сам я нарече така), от която не се освободи до края на живота си.

Пучини охарактеризира Будапеща така: слаба цигара, силно вино, задушевни приятели, очарователни жени. Обикна Будапеща… От прозореца на потеглящия влак искрено обеща на новите си приятели: „Ще дойда отново!… Обещавам!“

А какво каза Будапеща за Джакомо Пучини? Критиката го посрещна хладно, сдържано. Прав беше Пожеф Кеслер, прочутият критик на Немзет, когато саркастично отбеляза: „Някои от моите другари — журналисти още не знаят харесва ли им произведението на Пучини, защото Едуард Ханслик все още не е писал за него.“ Кой беше този Ханслик? „Злият дух на епохата“, както тогава го наричаха, виенски професор и критик, отчаян, яростен противник на Рихард Вагнер. Пожеф Кеслер имаше право: будапещенските музикални критици — почитатели на изключенията — с едното си ухо винаги следяха Виена, какво ще кажат двамата безпогрешни професори Ханслик и Калбек…

А публиката? Партерът признателно ръкопляскаше, младежите от галерията буйствуваха, както навсякъде досега. Навсякъде галерията направи Пучини голям, сякаш чувствуваше, че и самият той някога е принадлежал към нея.

Модерният, дързък, вървящ по нови пътища Пучини (тези бяха повтарящите се определения при появата му) беше композитор на младежта. Стремящото се нагоре поколение, което се възпитаваше вече от музиката на Вагнер, застана зад Пучини. „Вагнер е поразяващ, а Пучини покъртителен“, казваха в галерията.

Досега любителите на музиката в Будапеща бяха разделени на две враждебни партии: Верди или Вагнер: белканто или симфонична оперна музика. Който обичаше Верди, отричаше Вагнер, който обичаше Вагнер, отхвърляше Верди — бяха толкова слепи и глухи. Консервативните, възрастните се кълняха във Верди, а модерните, образованите, стремящите се към новото, но за съжаление и снобите, не искаха да чуят за другиго, освен за Вагнер. И тогава се появи неизвестен, беден момък, този Джакомо Пучини, с неговия романтичен, импресионистичен веризъм, и посмя да заговори на собствен език, посмя да пее от сърце — той, който смяташе за недостижимо големи както Верди, така и Вагнер.

Още отдалеч се чуваше клаксонът на автомобила. В Торе дел Лаго всички познаваха гласа му. Фоска и Тонио се спуснаха да го посрещнат.

— Babbo!… Babbo!…

Едва можа да ги откъсне от врата си.

Появи се и Елвира. Малко сърдито попита:

— Къде изчезна, Джакомо?

— Бях в Будапеща — каза с най-обикновен глас, с най-невинна усмивка той.

— Изчезна, без да кажеш нито дума. Можеше поне да пишеш.

Елвира беше права — Джакомо виновно наведе глава.

Изтича в пощата, подаде две телеграми на Илика и Джакоза:

Мими ви вика, елате веднага — изпращам кола — с разкаяние и обич — Джакомо.

И те пристигнаха веднага, разбира се, дойдоха, без да става и дума за сърдене.

— Значи, сега отново ще започнат мъченията — каза Джакомо със страдалческа усмивка.

— Но ако отново започнеш с капризите си, кълна се, че ще те оставим завинаги! — Илика заплаши Пучини.

Още първия ден се хванаха за косите, крещяха така, че цялата къща гърмеше от тях — децата не можеха да спят. Така продължаваше без прекъсване месеци наред: скарваха се, помиряваха се. Изчезваха, връщаха се. Една и съща любов сгряваше и тримата. Обожаваха се един друг, обожаваха Мими.

През лятото, в големите горещини, се оттеглиха в Киатри — този път само тримата. Лапоне им готвеше. Когато се чувствуваха уморени, ходеха на лов, в гората имаше много елени. При такъв лов Пучини написа една от най-хубавите си песни, химна Диана. Самият той я изпя с очарователна пламенност, с чаша в ръка, по време на приготовляването на печеното в горското им свърталище. През есента отново се върнаха в Торе дел Лаго, защото все пак тук Пучини се чувствуваше най-добре.

— Това е моят духовен фонтан — казваше често с възторга на омагьосан човек: — Това е селото, което винаги ме очаква с усмивка.

Само още два пъти трябваше да прекъснат работата си. Веднъж цялото семейство отиде в Лука на сватба: Нитети встъпваше в брак с втория си съпруг Масимо дел Карло, един мил, весел, разумен момък и, разбира се, Джакомо беше единият свидетел. Как сияеше Нитети и колко хубава беше все още с чипото си носле; беше се променила съвсем малко, макар че имаше вече две големи деца. Пучини едва посмя да пресметне годините й: Нитети беше с една година по-голяма от него. „Плодовита фамилия сме, това е вярно, помисли си, имам вече единадесет племенници.“ Старите гладни години бяха отдавна забравени за цялата фамилия Пучини — и четирите момичета „Джакомино“ беше позлатил, нямаше по-добър брат от него.

Един прекрасен ден им пристигна гост: колата на Маскани спря пред вратата на вилата — Пиетро също беше запазил милото си детско лице, макар че беше нагазил дълбоко в тридесетте години. Със същата радост се прегърнаха, както винаги. Заедно отидоха да ловят риба и заедно написаха едно шеговито писмо на общия им приятел Чезаре Ричони. Странно писмо: написаха до края смесено редовете, единият ред Пучини, другият Маскани.

— Ще може да прочете поне всеки втори ред — пошегува се Джакомо, защото почеркът му все още не беше се подобрил от Вилиси, най-нервният, най-обърканият почерк в света. У Маскани обаче всичко беше в ред, почеркът, дрехите, маниерите му, всичко.

Но Маскани си замина и тримата отново седнаха да работят: сега вече нямаше милост! Няма да спрат до последната сцена, дори и да умрат. Имаха само още един-единствен голям спор, избиране на мястото на третото действие. Двамата драматурзи настояваха действието да се разиграе в кръчма, в покрайнините на града, страхуваха се от откритата улица, от Barriere d’Enfer в зори, от адската бариера, от събирачите на градската такса, от устатите продавачки на пазара. Пучини сто пъти им повтори една и съща фраза:

— Аз търся винаги пулса на живота, истинския живот, заедно с всичките му гримаси и тривиалност.

И другите двама винаги се убеждаваха, че Пучини има право.

Но с времето споровете, разправиите стихнаха. И тримата бяха грабнати, фанатизирани от обикновената малка човешка драма, възникнала от радостите и страданията на тяхната младост, да, тя истински ги потресе. Чувствуваха някак си, че пишат произведение, макар и със скромни средства, което няма равно на себе си. Може би тъкмо това беше чудното в него: тази простота, смирената скромност, която звучеше от всяка дума.

Джакоза призна на Елвира.

— Вашият съпруг, госпожо, е много голям писател драматург. Поет с небивал театрален усет. Много нещо научих от него.

Странно беше написването на последните две действия. Блясваха сълзи в очите ту на един, ту на друг — … Мюзета донася маншона… Мими поглежда Рудолф: „Нали ти го донесе?…“ „Да!…“ — казва бързо Мюзета… — И тримата се разплакаха едновременно.

Най-после стигнаха до вълшебната дума: „Завеса“. Последна завеса!

— Най-после утре ще мога да си замина в къщи! — Въздъхна Илика.

— По дяволите, ще си заминеш! — разочарова го Пучини. — Едва сега започва истинската работа. Ще прегледаме отначало докрай цялата пиеса, най-критично, ще преценим всяка отделна дума. Това е само първата схема.

И всичко започна отначало: спорът, работата, разправиите, и помиряването. Имаше действия, които четири-пет пъти писаха отново. Но накрая пред тях лежеше Бохеми, готова, безпогрешна — резултат на двегодишен труд. Усмихват се, мълчат.

— Благодаря ви — каза просто Пучини и целуна двамата си приятели.

— За всичките си досегашни писания не съм изразходвал толкова много хартия, колкото само за това либрето — промърмори Джакоза.

— Къртовски труд! — изпъшка Илика.

Работата беше много тежка, но си заслужаваше труда. Така трябва да се работи: с най-голямо себеотрицание и с най-голяма добросъвестност. Не бива заради удобство, бързане или вежливост да се приемат недобре обмислени разрешения. Сега спокойно можеше да композира, нищо не можеше да го смути, да му пречи, да го тревожи. Не трябваше да се измъчва с невъзможно либрето. Можеше да насочи всичките си сили, внимание, нерви към музиката. Но и музиката трябва да бъде също така проста, естествена, както текстът. Трябва да се вплете в думите.

Трудно беше цели две години да живее без музика — истинско наказание, страдание. Но той строго си беше забранил да мисли за музика, дори да запамети само една-единствена мелодия, докато либретото не бъде готово. Прогонваше от себе си музиката, когато ненадейно го нападнеше. Две години беше само писател.

Сега истинско удоволствие беше да седне до пианото, пред нотната хартия — върху която лежеше дебелият молив на Чеко, — и да извика музиката, да се отдаде с пълно вдъхновение на творчество. Отначало му беше странно да работи сам, така беше обикнал, свикнал с Джакоза и Илика. Беше съвсем сам в тъмната нощ. Елвира си лягаше точно в десет часа, самата беше олицетворение на ред. — „До един артист — бохем е хубаво да има една порядъчна жена“, казваше си често.

Пучини едва не се притесни, когато запали по две дебели свещи от двете страни на пианиното Фьорстер и седна на малкия, въртящ се стол, за да може да се обръща наляво към бюрото си, когато иска да напише нещо на нотната хартия. Първите тонове бяха най-трудните: да намери основния тон, с който в лирично — трагично настроение да изтъче цялата драма. Затвори очи: така ясно, като живи видя пред себе си Мими, Рудолф, Мюзета, Марсел, Колин, Шонар, сякаш седяха тук пред него, сякаш му бяха близки приятели. Познаваше усмивката им, гласа им, погледа, обичаше ги страстно. Беше влюбен в Мими в истинския смисъл на думата. Любуваше й се, усещаше дъха й. И както седеше така, със затворени очи, следейки бликащите от сърцето му звуци, изведнъж с настоятелна сила прозвуча в него третата част на Capriccio Sinfonico. Отново се върна към юношеските си години, спомни си първата любов, която сега пееше в него с непроменима сила, с непроменена страст. Сега пише опера за младежта, за мизерията, трябваше да се почувствува отново млад, като мизерствуващ юноша. Първите шестнадесет такта на Бохеми взе от Capriccio Sinfonico почти без промяна — та нали Понкиели още тогава му каза: това не е симфония, момчето ми, а истинска опера.

Запролетяваше, отново беше март, изведнъж земята замириса на теменужки, а дърветата разтвориха първите си пъпки. Пучини работеше при отворен прозорец, за да може да вижда блестящото езеро на лунна светлина. И отново дойдоха приятелите му, най-доброжелателните му слушатели, вмъкнаха се в градината, настаниха се под прозореца му, за да погълнат бликащата от стаята с пиано любовна музика. Пучини чувствуваше, че тук с него е целият негов кротък, мил народ на Ла го: художници, рибари, поети, дървари, каруцари, селяни, един граф — пазител, един бракониер, един маркиз, един каменоделец, и жени, и момичета — цялата влюбена младеж на селото. Неведнъж се случваше на другия ден след композирането вече да пеят в селото най-новата му ария. Но там под прозореца никой не помръдваше, не се чуваше нито един глас, и никога не ръкопляскаха, за да не го смутят. Удивително беше това приятелско съчувствие, вдъхновяваше го, подтикваше го към работа.

А когато беше напълно готов с някоя сцена, тихо казваше през прозореца: „Елате вътре, елате на чашка вино… ще ви я изсвиря, ще ви я изпея…“ Колко гласа имаше Пучини, освен хубавия му баритон? Когато потрябваше, ставаше тенор, бас, сопран. Пееше със същата лекота ариите на Мими, както тези на Рудолф, със същата неповторима непосредственост и естественост. Какво ли е чувствувал Лодовико Томази, Феручо Пани или Чеко, когато собствените им думи оживяваха в новата опера на Пучини.

Първото действие беше готово през пролетта. Работата му доставяше удоволствие, прелестна, трогателна игра. И сега го измъчваше най-много второто действие, празничния пазар пред кафене Момюс. Изправи се пред дяволски трудна задача. Колко нови инструменти да включи в оркестъра? Някои от тях дори не можеше да се наименуват: ксилофон, камбана, детски тромпет, тъпан, звънец, плющене на камшик, скърцане на колело, магарешки рев, звън на чаши. Чувствуваше, знаеше, че това е опасната точка на операта му. Но самият той търсеше тази опасност. Ще я разберат ли, ще я приемат ли, няма ли да последва от това скандал, фиаско? Само осемнадесет минути, а каква мъка!

И настъпи една благословена нощ: нощта на валса на Мюзета. Това е само за публиката! Веднага я провери: изпя я и изсвири няколко пъти едно след друго. После извика през прозореца: „Влезте бързо!…“ А когато всички насядаха по пода около него, погледна към едно от момичетата, дъщерята на селския ковач, Розина с хубавия глас: „Сега я изпей ти… Скочи върху масата и така я изпей!“ И Розина изпя безпогрешно с чара на младостта арията на Мюзета. Сега вече ръкопляскаше цялата стая — бурно ръкопляскаше. Дори Лапоне и граф Отолини. И киантито преминаваше от ръка на ръка. Пиеха направо от шишето — защото нямаше чаши.

На другия ден в Торе дел Лаго беше основан прочутият Клуб на бохемите, с налудничавия му устав. Вечен председател: Джакомо Пучини, „кралят на сърцата“… касиер Феручо Пани… босокраки почетни членове: Лодовико Томази, Чеко Фанели. Анджелино Томази… социална разлика между хората няма… Задължително е умопомрачението, лапането, безмерното пиене, ловуването в забранени места… касиерът е длъжен да ограби касата… Трябва да се избягва тишината… и така нататък.

После разпределиха ролите: Рудолф, разбира се, беше самият Джакомо, кой друг би могъл да изпълнява тази роля? Марчело — Феручо Пани, Колин — Лодовико Томази, Шонар — Чеко Фанели. За жените мълчаха. За няколко забавни дни станаха отново деца, искаха да бъдат такива. Може би предварително се предпазваха от душевните сътресения, които очакваха всички.

Преди да започне третото действие, Пучини реши да почине няколко дни, за да „поживее малко“, да поизстуди разгорещените си нерви, да се подготви за голямата, мъчителна борба, за решителната битка. Диво препускаше с автомобила си, ходеше на риболов с бързата като стрела моторна лодка, с щастливия Лапоне, прескочи до казиното във Виареджо, за да се позабавлява там с милите, красиви момичета, или играеше до сутринта на карти, брискола бридж с приятелите си пред чаша великолепно вино, играеше с децата, шегуваше се с Елвира, часове наред разговаряше с нея, с такава любов, кротко, както само той знаеше.

Заедно с Тонио построиха автоматична градинска поливачка, момчето обожаваше машините като баща си: беше по-красива от какъвто и да бил фонтан! Когато беше готова, Джакомо я пусна в движение и с чадър се разхождаше под водната струя, за да достави удоволствие на децата и да отчае Елвира. После закачи хранилки за птици по дърветата, за да привлече птиците в двора, главно косовете, които все още обичаше най-много от всички птици.

— Вредни животинки са те — негодуваше Лапоне, — изяждат плодовете, черешите и кайсиите.

— Ядат и червеи! — смееше се Пучини.

— Аз разбирам повече от птици, отколкото вие, макар че съчинявате музика!

Почивката свърши. За Пучини вече не съществуваше нищо друго, единствено само работата, единствено само Мими. Работеше непрекъснато вечер от десет до шест часа сутринта. Вече беше септември и искаше преди Коледа да завърши операта Бохеми и в щастливия ден, първи февруари, да я представи в същата опера, която отправи по пътя на триумфа Манон — торинския Театър Реджо.

Елвира сериозно се безпокоеше за него: работеше по цели нощи, а през деня почти не спеше и едва хапваше малко, но страшно много пушеше, пиеше кафе по цели литри — как може да се издържа така?

Една сутрин Елвира нареди един до друг осемдесет и шест фаса от цигари на бюрото на Джакомо и написа върху едно листче с червен молив: 86!

— Ще се отровиш, ангеле мой! — предупреждаваше го тя непрекъснато. — Няма такъв организъм, който да издържи на това!

Пучини се усмихваше:

— И физиката на изключителните хора е изключителна — казваше скромно, за да избегне надутото съдържание на израза.

Напразно отричаше, голямото напрежение му личеше, колкото и да беше силен. Много отслабна, под очите му се появиха тъмни сенки. Но лицето му се преобрази, сияеше от щастие.

Нощната му публика още по-развълнувано слушаше това трето действие, покъртителните мелодии на любовта. Времето вече застудя, но никой не му обръщаше внимание: Пучини нямаше такъв слушател, който да пропусне поне една-единствена нощ. „Magnifico!…“ — шепнеха си един на друг гордо и щастливо.

И третото действие беше готово по-бързо, отколкото мислеше, и стана такова, каквото го желаеше. Страхуваше се от четвъртото действие: страхуваше се не от трудността на работата, защото не беше трудно, тук нямаше сценични или оркестрови проблеми, но страхът идваше, от тъгата, от скръбта, от мъката, която щеше да го потисне. Страхуваше се от смъртта на Мими. Как ще живее без Мими, без това малко приказно създание, което се беше загнездило в мозъка му, в сърцето му, което го придружаваше дори и в съня и което близо три години всяка нощ прекарваше с него! А сега ще си отиде завинаги и никога повече няма да го види отново. Животът му ще бъде празен. Как ще издържи докрай предсмъртните и мъки! От това се страхуваше Пучини.

Истинският живот свърши за Пучини, създаденият в мечтите, във фантазията му живот отстъпи място на реалния. Движеше се като хипнотизиран, едва отваряше уста, понякога не отговаряше на въпросите, не забелязваше хората около себе си, тъмните му очи станаха по-тъжни, в ъглите на устата му се появиха страдалчески бръчки.

Работата вървеше леко. Музиката идваше сама, само трябваше да я запише. Скръбта на Рудолф и Марсел по Мими и Мюзета предизвикваше сълзи в очите му, а чу също, че вън под прозореца му някой се разплака. Пани ли беше?

Може би стана добре, че нещо насила го изтръгна от това болезнено състояние. Джулио Рикорди му телеграфира да отиде веднага при него и да донесе трите готови действия. Пучини нямаше да прекъсне нито за минута работата си заради другиго, защото само няколко дена му бяха нужни, за да завърши операта си, но той винаги се подчиняваше на Сор Джули, единствения човек в света, на когото се подчиняваше, без да възразява. Седна в колата и замина за Милано.

Джулио Рикорди посрещна Пучини с обичайната сърдечност и веднага проучи трите действия. Беше очарован от новото му произведение, много повече отколкото от Манон Леско. Тук и четирите действия бяха еднакво блестящи.

Споразумяха се за всичко: за театъра, датата, разпределението на ролите, диригента.

— Ще имаш такъв диригент, какъвто още не си срещал — каза му Рикорди. — Младият Артуро Тосканини.

— Чух вече за него — кимна с глава Пучини. — Славата му се носи. Но режисьор ще бъда аз, държа на това.

— А в ролята на Мими ще пее Чезира Ферани, тя пя и в Манон Леско.

— Великолепно. Радвам се. Аз обичам Ферани. Прекрасно създание.

Пучини беше щастлив. Началото предвещаваше добро — три неща едновременно го обнадеждваха: отново Театър Реджо, отново първи февруари, отново Ферани! Той желаеше и трите.

Прибра се „в къщи“, в Галерията. Седна пред Бифи.

— Джакомо!…

Обърна се: Леонкавало. По-пълен, откогато и да било.

— Сервус, Руджиеро! — поздрави го радостно.

Почерпиха се с вино, разговориха се непринудено, весело, както става обикновено между стари приятели.

— Работиш ли върху нещо? — попита го Леонкавало между другото.

— Да — отговори му Пучини, — завършвам новата си опера, Бохеми.

— Какво?! — изкрещя Леонкавало настръхнал, със зачервено лице.

— Какво ти стана изведнъж? — попита го кротко учуденият Пучини.

— Какво ми стана ли?! — задушаваше се от гняв Леонкавало. — Бохеми е моя, моя е идеята! Ти не я искаше, когато във Вакало ти предложих либрето.

— Ти също не я искаше, затова го предложи на мен.

— Но аз я композирах…

— Аз също.

— Ужасно!

— Великолепно! — дигна рамене Пучини. — Така ще има две опери Бохеми вместо една.

— Ужасен човек си!

Леонкавало скочи и избяга.

На другия ден сутринта в Секоло се появи статия, че Руджиеро Леонкавало е завършил новата си Опера Бохеми, която, скоро ще бъде представена във Венеция.

Същия ден вечерта се появи подобна статия в Кориере дела Сера, че в близките дни Джакомо Пучини ще завърши новата си опера Бохеми, която скоро ще бъде представена в Торино.

Публиката се смееше и развълнувано чакаше интересното състезание. Кой ще бъде победителят? Леонкавало, който написа Палячо, или Пучини, който композира Манон Леско? Италия се раздели на две.

Леонкавало бързаше. Вестниците съобщиха, че в началото на януари венецианският Театър Фениче ще представи неговата опера. Изпревари Пучини. Вестниците съобщиха дори и това, че в Париж Опера Комик вече се готви да постави Бохеми на Леонкавало. В първия ход на двубоя Леонкавало победи.

Това не развълнува Пучини — напротив, подтикна го към по-голяма активност. Замина бързо за дома, в Торе дел Лаго, за да завърши Бохеми.

Още първия ден повика Чеко, Пани и двамата братя Томази.

— Седнете в моята стая — помоли ги той. — Играйте на карти, пийте, вдигайте шум, докато работя. Нужно ми е вашето добро настроение — не мога сам да понасям голямата тъга.

Те изпълниха това, за което ги молеше: играеха на карти, смееха се, сякаш Пучини не беше там. Но без да искат, все пак понякога млъкваха, когато музиката ги пленяваше.

— Не подслушвайте! — скара им се Пучини. — Вийте като чакали, това ми е нужно.

— Как може да се работи така?! — казваше му всяка сутрин Елвира ужасена, клатейки глава.

Беше двадесети ноември. Пучини композираше, приятелите му играеха на карти както всяка нощ.

— Каро ас!

— Удрям.

— Фа-ми-фа-сол… — шепнеше си Пучини. — Не е добре: Ето… Това е!

— Ти си, Чеко!

— Удряй, Феро, не е баща ти!

— „Какво каза лекарят?…“

Изведнъж Пучини удари един акорд — и хълцайки, се похлупи върху пианото.

Четиримата приятели скочиха, спуснаха се към него, прегърнаха го, загалиха го:

— Джакомо!…

Пучини ги погледна с очи, плуващи в сълзи, задъхан им каза:

— Мими умря!… Умря моята малка Мими! — После: — Завърших, момчета!…

Започна да свири, да пее. С устата на Мими каза: Sono andati. — Аз съм вече мъртва… Изсвири цялата сцена на агонията. Разплакаха се и петимата.

— Тези няколко последни страници ще те направят безсмъртен, Джакомо — промърмори Чеко.

Пучини все още изглаждаше, поправяше, но вече не работеше по цяла нощ. И бавно се върна отново към живота, между близките си. Беше много мил и непрекъснато се шегуваше. Смееше се, закачаше се, беше много внимателен с всички.

— Мисля, че работих добре — каза той просто.

Телеграфира на приятеля си Алфредо Казели в Лука: Елате всички — готов съм. И наистина на 10 декември „бохемите“ пристигнаха с теснолинейното влакче. Скочиха от влакчето и при смеха на спътниците си веднага още там на гарата се преоблякоха в смешни дрехи: Казели като гладиатор, Чеко като палач, Клето Бевилаква — свещеник, Анджелони — турски евнух. Всички се качиха на една каруца и с викове влязоха в Торе дел Лаго. Цялото село се събра около тях, тичаха, смееха се, провикваха се „Да живее“, придружиха каруцата до вилата на Пучини. Там Клето, свещеникът, ги благослови, а Алфредо Казели, кланяйки се до земята, поздрави Джакомо:

— Ave, Caesar, morituri te salutant!^[4]

Двете деца подскачаха от радост, само бедната Елвира клатеше глава: възрастни хора, а се държат като деца.

Гостите се запътиха към къщата, но Джакомо ги спря:

— Елате — каза им най-сериозно — да ви покажа нещо… нещо много интересно.

Той нареди приятелите си около градинската поливачка.

— Това е мое собствено изобретение. Сега гледайте!

Бързо завъртя крана и изпръска с вода всички. Така се разсмя, че сълзи се появиха в очите му. Това бе същият Пучини, който още същата нощ със страдащо лице, преобразен, развълнуван, изсвири на десетимата свои приятели новата си опера Бохеми.

Коледата на хиляда осемстотин деветдесет и пета година Пучини разкъса на три. Бъдни вечер не прекара в къщи, в Торе дел Лаго, сред семейството си. Елвира малко му се разсърди, но той чувствуваше, че трябва да приеме любезната покана на Джакоза и съпругата му и че трябва да чествува този пръв коледен празник след славното завършване на Бохеми с двамата си съавтори, по-точно казано, с другарите си съавтори — Луиджи Илика и Джузепе Джакоза, двама прекрасни мъже, отлични приятели, с които цели две години се мъчи, кара се и размишлява над всяка дума. До тях ще седнат невидими Мими и Мюзета. И навярно при тях за няколко минути ще прескочи защитникът — светия, усмирител и бащински приятел и на тримата, Сор Джули. Сега те тримата имаха предимство, на тях дължеше всичко.

Първият празник, разбира се, е за Елвира и децата. Ще ги отрупа с подаръци — всичко, каквото пожелаят очите и устата им — ще ги успокои. Вторият празничен ден е за Лука, за сестрите му — и тях Джакомо не забравя никога.

— Вие ли сте онзи ужасен човек, за когото Джузепе толкова много ми разказва, заради когото живях дълги месеци като вдовица? — попита го усмихната очарователната съпруга на Джакоза.

Пучини никога не беше прекарвал по-весело Коледа. Илика наистина надмина себе си: просто изригваше от весели по-весели идеи и шеги — едва се побираше в кожата си. С тях празнува и Джулио Рикорди, без него радостта нямаше да бъде пълна. Старият господин съвсем се беше подмладил, шегуваше се, играеше, пиеше и пееше. Самият той изсвири Валса на Мюзета, а Джакомо пееше. Но не изсвириха нищо друго от Бохеми, за да не отлети веселото настроение.

В края на богатото угощение на масата беше поднесена грамадна козуначена пита с лавров венец върху нея — мил подарък от Сор Джули. Гръмнаха тапите на шампанското. Джакоза с шеговито стихотворение поздрави Пучини, „краля на сърцата“, безсмъртния композитор на Бохеми. Чукнаха се, пиха за успеха на новата му опера.

Суеверният Пучини ги спря. Цитира La Fontaine:

Мечката бе още жива, кожата й върху нея, а пирът в разгара си!

Седяха в дъното на ложата, скрити, за да не ги види никой. Във великолепната малка опера на Венеция, в Театър Фениче: Пучини и Илика. Не можеха да се сдържат да не чуят Бохеми на Леонкавало, операта, с която трябваше да се състезават. Те знаеха добре, че от двете опери само една ще остане да живее, другата ще загине на бойното поле, ще изчезне от театралната програма. А операта на Леонкавало вече имаше сериозен успех не само тук във Венеция, но и в Париж. А и Виена, и Будапеща се готвеха да я представят.

Сериозен успех ли? Да, но не вълнуващият, бурен успех на Палячо. Музиката е приятна и хубава, това е безспорно, но не е убедителна, не трогва. А жанрът й? Комична опера ли е? Музикална драма? Нито едното, нито другото, едновременно и двете. Сякаш е съставена от две опери. Първите две действия с непрекъснато повтарящите се шеги, лудории на „бохемите“ са по-скоро бурлеска, отколкото драма. А последните две действия — безутешно тъжни. На сцените в Кафе Момюс им липсва лиризъм, а на тези в мансардата — усмивка. Самите „бохеми“ не са достатъчно симпатични, сърдечни и добри: в началото са разпуснати хлапаци, а после изплашени деца. Драмата — с всичките й сълзи и усмивки — не започва още от първото действие и не продължава в цялата опера, а неочаквано се развива колебливо в последното действие. И сякаш Мюзета е главната женска роля, а не Мими. Колко различна е тяхната Мими, колко по-жива и колко трогателна — още в първото действие.

Пучини и Илика непрекъснато се усмихваха един на друг в полумрака на ложата. Успокоиха се напълно. Спокойно сърбаха супата от морски миди и раци, frutti di mare, „морският плод“ в Коломбо — венецианецът Илика знаеше къде готвят най-хубаво в цяла Италия. Сцена по сцена те разнищиха цялата опера на Леонкавало.

— Мислех, че Руджиеро има по-голям усет за сцената — каза Пучини. — Сега вече разбираш ли, Луиджи, защо извадих два пъти нашата опера на улицата и защо я представям с три вида декори? Да има движение на сцената. А драмата да държи в постоянно напрежение, с най-естествена логика, до крайната развръзка. Пиха едно великолепно soare. Чукнаха се.

— Мими ще победи Мюзета — засмя се Пучини.

Усмихнат, Пучини поздравява Чезира Ферани, която му отговаря с усмивка от сцената. Голяма артистка! Каква прекрасна Манон беше и каква великолепна Мими ще бъде! Но репетицията продължава и той не иска да я смущава. На първо време не се намесва. Проучва, наблюдава: Горга, тенорът е добър, Мюзета на Пазини е очарователно мила, Марсел на Моро е трогателен. Обаче повече от всички го интересува младият диригент, Артуро Тосканини. Наблюдава напрегнато всяко негово движение, всяка негова дума. Работата му е безпогрешна. Възприема съвършено, чувствува всичко, което той беше замислил и мечтал. Всяко негово темпо е добро. Ускорява, забавя, усилва, намалява тъкмо там, където трябва. Нито веднъж не сбърка. Просто увлича оркестъра и певците. Говори, обяснява, пее, за да ги накара да разберат какво иска. Голям артист, изключителен артист! Удоволствие ще бъде да се работи с него. Пучини още не познава Тосканини, но вече го обиква чрез работата му. А колко големи диригенти вече познаваше: Акиле Паница, Франко Фачо, Леополдо Муньоне, отличния стар Томе, римския Маскерони, но този младеж със сериозно лице е по-добър от всички. „Вълшебник, мисли си Пучини, сякаш прониква в сърцето ми, в мозъка, долавя всяка моя мисъл.“

При първата почивка му се представи. После любезно го пита:

— Коя е тайната ви, маестро, че под вашата палка оркестърът просто се преобразява?

— Тайната ми е много проста — отговаря му със скромна усмивка Тосканини. — Свиря такт по такт онова, което композиторът е писал, и го свиря така, както той го е написал. Но коя е вашата тайна, маестро, че всяка ваша ария е толкова трогателна?

— Моята тайна е още по-проста — отговори също скромно Пучини: — Пиша онова, което чувствувам.

Но само през почивките те бяха така кротки и любезни. По време на репетициите проявяваха строгост, твърдост, да, караха музикантите и певците да се изпотяват: във всичко напълно се разбираха: и двамата търсеха съвършенството. Човек дори не може да си представи по-хармонични репетиции.

Целият театър очакваше блестящ, голям успех — това очакваха Тосканини и Пучини. Чезира Ферани сияеше от щастие.

Напразно Пучини забрани на членовете на Клуба на бохемите да дойдат на премиерата — Чеко, Лодовико Томази, Анджелони, Алфредо Казели, Феручо Пани все пак пристигнаха, не можа да ги задържи. Те седяха натъпкани в ложата до сцената, зачервени от вълнение: ще видят собствения си живот на сцената, едва ли не себе си. Разбира се, в театъра е — както на всички премиери на Пучини досега — и Пиетро Маскани, този път на първия ред и в елегантен смокинг.

Постигнаха голям успех, ръкопляскания, извикване на сцената, но все пак този успех не беше триумфален, както успехът на Манон Леско. Публиката не ликуваше. Пучини чувствуваше малко разочарование: очакваше повече, по-голям успех.

На другия ден сутринта жадно грабна вестниците. Пребледня, когато четеше критиките, не искаше да повярва на очите си:

„… Тази оперна музика не оказва никакво въздействие върху слушателите.“ „… Какво е това? Музикална комедия с трагичен край?…“ „… Музиката на Бохеми е лека, много лека, прекалено лека, не само във веселите й части, а и в драматичните, и в страстните“

— пишеше Карло Герсецио в Стампа и завършваше критиката си с думите:

Добре би било, ако авторът разбере, че това му произведение не е нищо друго, освен момент — на грешка и нека скоро се върне към истинския път на изкуството.

Дори и Е. А. Берта, който така въодушевено хвалеше Манон, беше написал истинска жлъчна критика в Газета дел Пополо:

„Пучини трябва да се върне към големите и сериозни художествени битки.“

— Негодници! — ядосваше се Пучини огорчен; И с пълна сила го обхвана меланхолията.

Напразно Тосканини го окуражаваше: „Тази опера ще пожъне успех в целия свят!“, напразно Джулио Рикорди му повтаряше: „Това е общо дело на Сондзоньо и Леонкавало, парите на които са много и ръцете дълги… но аз вече договорирах Бохеми в Рим, Палермо и Неапол. Там ще им отговорим!“, напразно една весела компания от млади момичета и момчета ръкопляска въодушевено на Пучини в една малка механа в Торино: „Написа операта за младежта!“ — Пучини беше неутешим, нанесоха му дълбока рана, която не можеше да излекува никакво лекарство.

Замина си в къщи при Елвира, и й каза с мрачно лице:

— Няма да пиша повече опери… по-хубава от тази не мога… в нея излях цялото си сърце!… Ще скъсам с музиката, отсега нататък ще бъда само ловец!…

Елвира съчувствуваше на Джакомо, но въпреки това тайно му се присмиваше: какво дете е и в болката си!

След четири дена Пучини получи телеграма:

Човек умира — правителства се сменят — но мелодиите на Бохеми вечно ще живеят — Едисон.

Това, което Рикорди и Елвира не успяха да направят, направи го Едисон: възвърна на Пучини самоувереността и желанието за живот.

Но след три седмици в Рим, в Театър Костанци, се повтори почти същото, което се случи в Торино: успех пред публиката, но пълен провал в пресата. А и тук прочут диригент дирижираше Бохеми, същият, който осигури успех на Манон, Маскерони, директорът на римската опера. Рикорди едва успя да убеди Пучини да отиде в Палермо.

— Стига ми този срам! — негодуваше той огорчен.

Пучини замина за Палермо не заради Рикорди, а заради съгражданина и приятеля си Муньоне от Торе дел Лаго. Защото Муньоне щеше да дирижира Бохеми в Палермо, същият Леополдо Муньоне, който присъствуваше на раждането на операта му, който заедно с него плачеше и се смееше, поощряваше го по време на работата му и се възхищаваше, който изстрада докрай заедно с него всичките мъки на творческото съзидание, който познаваше всяка негова мисъл и освен това беше един от членовете основатели на Клуба на бохемите. Това задължаваше Пучини. Не можеше да постъпи така с верния и добър Муньоне, да отиде в Торино и Рим и да не отиде тъкмо в Палермо, където Муньоне ще дирижира. Трябваше да замине въпреки желанието си.

Мил, малко налудничав беше този Леополдо Муньоне, колоритен, капризен, чудат човек, но със сърце. Беше по-суеверен и от Пучини.

— На тринадесети, в петък?!… Полудял ли си? — крещеше извън себе си той. — Няма да дирижирам, дори и господ да иска това! Намери си друг диригент! Да не съм полудял, че заради един побъркан да си счупя главата!

— Разбери, човече. Тринадесети, и при това петък, е моят щастлив ден — опита се да го успокои Пучини.

— Но не моят!

Измина цяла седмица, докато най-после Муньоне отстъпи.

Пучини без настроение гледаше сцената, почти всички имена бяха непознати: Мими — Ла Стеле, Рудолф — Гарбен, Марсел — Сотолана, Мюзета — Ада Джакети^[5], но още на първата репетиция се развесели: тази е истинската, така я беше замислил, така! Четирима млади певци, четирима талантливи артисти пеят операта на младите. С какво въодушевление, с каква мяра, с какъв естествен чар! Сега за пръв път се чувствува истинското настроение на Бохеми. Тези младежи разбират какво искаше той — разбират тази напоена със сълзи, усмихваща се бохемска романтика.

А колко много ги ругаят! И Муньоне, и той, до пресипване викат по тях. Но Муньоне и насърчава певците си, възхитително е това, което им казва: „Деца!… Тази вълшебна, потресаваща опера Торино и Рим не можаха да изведат до пълен триумф, но ние ще покажем на света какъв шедьовър е тя!… Хайде, да поработим… Внимание: започвам!…“ И отново започва да се ядосва, не одобрява, ругае, без да подбира думите си. Но и хвали, и ръкопляска. Знае как да развълнува до крайност, да въодушеви партньорите си. Никъде така не бяха се носили ариите на Мими и Рудолф. Прекрасен човек е този Пополдо! Целият е само нерви, нетърпение, огън, от него просто тече пот, а беше почти без дрехи, постепенно всичко хвърли от себе си. Репетиционната треска е в разгара си. Той увлича със себе си и Пучини: „Не пейте само с гърлото си, а и със сърцето! Аз също с него я композирах!“ — извиква той към сцената.

Тринадесети април: тринадесети и петък. По това време Сицилия е най-хубава. Пучини е излязъл на балкона на хотела, диша дълбоко, така много се радва на утрото. Синьото небе блести и е толкова близо до него, сякаш го покрива изцяло. Под него е пазарът на цветя — най-чудният пазар на цветя в света: рози, мимози, фрезии, карамфили, орхидеи… Прилича на хилядацветен голям залив, посипан с цветя. Докъде виждат очите, само цветя и цветя. Пучини изтича на пазара и закупи грамадно количество цветя, най-малко за десет кошници, й ги изпрати на двете млади артистки, Ла Стеле и Ада Джакети.

Пучини е весел. Дори съжалява, че е толкова весел и уверен. С какво право? Иска да остане сериозен, но се смее. Никога цигарите не са били толкова ароматични, никога. Пучини знае още от дете, че е роб на времето: мъглата го измъчва, а слънчевата светлина го прави щастлив. Но толкова щастлив никога не е бил!

Облича се, подсвирквайки си. Поглежда се в огледалото, как изглежда в авторския си фрак. Беше отслабнал, станал по-строен, това го радва. Дали ще го извикат на сцената да се поклони пред публиката? С такова настроение тръгва вечерта за театъра, сякаш отива на сватба.

Леополдо Муньоне скубе косата си, крещи:

— Няма да дирижирам!… Да го отложим за утре!…

Дъхът на Пучини спира.

— Какво се е случило, за бога? — пита уплашен.

— Паяк полази по фрака ми! — бледнее Муньоне. — Това е най-опасният признак! И черна котка пресече пътя ми!… Няма да дирижирам.

Пучини се смее. Но Пополдо не се шегува. На никаква цена не се съгласява да дирижира. Пучини го успокоява, моли го, увещава го заедно с директора и с участвуващите артисти. Най-после Муньоне отстъпва: взима палката и с дълбока въздишка слиза при оркестъра.

Но след миг отново се спуска обратно, със съвсем разстроено лице.

— Нали ти казах, нещастнико, че е тринадесети и петък! — крещи на Пучини. — Няма го обоистът, навярно е умрял!

Сега вече не могат да го спрат, не може да се говори с него: намята пелерината си и се спуска към изхода за артистите, излиза тичешком от театъра. На вратата едва не събаря пристигащия бавно, достопочтен обоист, часовникът на когото бил спрял.

Публиката шуми, тропа и свири. Добри предзнаменования. „Сигурен провал!“ пошепва Муньоне на Пучини, когато най-после го тласват към оркестъра.

Започват половин час по-късно: публиката е ядосана.

Но едва започва операта (как играят и пеят тези младежи и само как е преобразен, с какво въодушевление дирижира Муньоне!) — вече ръкопляскат, като прекъсват играта: повтарят арията на Мими, искат да чуят отново и арията на Рудолф: „Бис!… Бис!…“ носи се непрекъснато, еднакво от партера и от галерията. Още в края на първо действие публиката става, ръкопляска, буйствува „Авторът!… Пучини!… Да живее Пучини!“ Но Пучини все още не се показва. Оставя певците и Муньоне да се кланят вместо него.

Едва сега ще се реши битката: следва дръзкото и деликатно второ действие. Но успехът е още по-голям, невероятен. Ада Джакети е великолепна, а и колко е хубава! Това момиче надмина себе си. Валсът на Мюзета повтарят два пъти. А след спускането на завесата отново диви викове и ръкопляскания, настояват за автора. Пучини все още чака, измъчва публиката. През целия антракт ръкопляскат. „Спечелихме битката!“ — усмихва се Пучини, но от суеверие чука три пъти, за да не урочаса успеха.

Да, така си беше представял това трето действие: тази съвършена поезия. Сега публиката онемя. Само тук-там се чува хълцане. Но след спускането на завесата скача цялата публика, вика и ръкопляска, целият салон се тресе, настояват за автора, вече не може да се крие. А когато Пучини се появява пред завесата, връхлита го буря от ликуващи гласове. Не го оставят да слезе от сцената, отново и отново искат да го видят. Муньоне вече е на мястото си, чука непрекъснато с палката, а Пучини все още се покланя.

Четвърто действие — трудно е да се опише. Басът три пъти изпява арията с маншона. А от момента, когато Мюзета довежда агонизиращата Мими, цялата публика плаче — Пучини също.

Завесата се спуска. Лицата са мокри от сълзи, ръкоплясканията не стихват. Артистите се покланят, един път, два пъти, двадесет пъти, но ръкоплясканията не стихват, публиката диво реве. Хвърлят върху тях цветя: цялата сцена е покрита с цветя. „Бис!… Бис!… Бис!…“

„Da capo!…“ „Да се повтори“ — гърми в хор целият салон. Муньоне не разбира: какво искат да повторят? „Цялото действие!“ — викат отвсякъде. Такова нещо още не се беше случвало!… Муньоне събира вече започналите да се разпръсват музиканти и започва отначало четвъртото действие.

Публиката отново буйствува. Все още не си тръгва. По лицето на Пучини се стичат сълзи: така стои там неподвижно, с наведена глава. После целува Муньоне и поред всички певци, най-искрено, без всякаква поза.

Вече само двама стоят пред завесата: Муньоне и той. Мястото на оркестъра е вече тъмно, певците се обличат. Но отново прозвучава: „Бис!… Da capo!…“

Муньоне се подчинява. Пламват лампите при оркестъра. Дежурните и театралните прислужници хукват да върнат музикантите и вече свалилите грима и преоблечени в цивилни дрехи певци. Никога още публиката не беше виждала по-здрава, по-елегантна и щастлива Мими от появилата се в прекрасни дрехи и шапка на главата госпожица Ла Стеле. Започват със сцената на агонията.

Двадесет и девет минутното четвърто действие продължава час и половина. Отдавна вече е минало полунощ, когато Пучини се среща с Муньоне и шестимата млади певци в една затънтена малка кръчма. Истински са влюбени в него.

— Никога повече няма да имам такава вечер — казва трогнат Пучини. — Благодаря ви, деца!… На Пополдо, на вас и на Сицилия!

А какво писаха вестниците?… Какво можеха да пишат? Ако пишат друго, палермската публика щеше да разбие печатниците им. Писаха:

… Невиждан бурен успех!… Два пъти повторено четвърто действие!… Бохеми е шедьовър!… Пълен триумф на Пучини!…

Пучини телеграфира на Илика и Джакоза:

Мими победи Мюзета.