Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (6)

6

Целувката им продължи няколко минути, сякаш бяха забравили за времето и всичко на света.

— Обичам те! — каза Джакомо.

Очите на Джулия бяха пълни със сълзи.

— Ох, не казвай това, Джакомо, зная, че не е истина! Днес го казваш на мен, утре на друга. Ти си влюбен във всички, в жени, в момичета, в целия свят!

Джакомо погледна момичето в очите, приглади назад меката й кафява коса и като се замисли, каза:

— Да, Джулия, в целия свят… в това си права. Който не се възхищава от всички красоти на този свят, той не е истински мъж, не е истински артист. Понякога си мисля… сега отново ще ми се разсърдиш… трябва да опозная всички градове на света и да прегърна всички жени на света.

— Да можех да се откажа от теб!

— Знаеш ли какво е хубавото в любовта? Че е весела, че се усмихва! Не бива да се обича тъжно, Джулия. И не бива да се пропилеят най-хубавите дни. Трябва да се използува всеки миг, да се спре времето, да се улови щастието: „Хванах те, тук си“… защото и любовта е вдъхновение, чудо на редките минути… Виж, тук седим на една скамейка двамата, в прекрасната цветна градина на Тоскана, обичаме се, млади сме, изпълнени сме с мечти и надежди…

— На какво мога да се надявам аз?

— А моята любов нищо ли не е? Най-много от всички обичам теб, Джулия.

— Ще те загубя — каза момичето глухо.

Джакомо я прегърна, долепи уста до нейната, за да не може да говори. Джулия не се защитаваше. Но След целувката приглади черната коса на Джакомо и отново започна да говори, само ръцете си остави в неговите. Толкова хубава беше, като говореше, толкова мелодичен беше гласът й!

— Джакомо, скъпи, аз зная съдбата си. Не мога да вървя в крак с тебе, малка съм за теб… аз, дъщерята на месаря в Лука, само отдалеч ще мога да наблюдавам твоя триумфален живот…

— Толкова ли си сигурна… в моя триумфален живот?

— Сигурна съм.

Каза го искрено, с обич, очите й сияеха.

— Благодаря — каза Джакомо, наведе се върху ръцете й, после сложи глава в скута й. — Само две вярвате в мен така затрогващо, сляпо: майка ми и ти. Не, три: и Иджиния.

Джулия се наведе над лицето на Джакомо и така се наслаждаваше на красотата му. Защото Джакомо наистина бе много красив момък: очите му просто светеха, голямото му чело блестеше под лъскавата черна коса, устата и носът му имаха фини очертания, мургавото му лице беше малко продълговато, жизнена радост и страдание се бяха смесили върху това сияещо лице.

Джулия едва можеше да говори:

— Искам само едно от теб, Джакомо — каза му шепнешком, — да не ме забравиш… мисли понякога, че тук, в Лука, има някой, който мисли за теб…

Внезапно тя се наведе, сякаш падна върху Джакомо, прегърна го и страстно го целуна.

Много усилия струваше борбата на Джакомо, макар че виждаше точно пътя си, но този път изглеждаше недостижим. Освободи се от омразното училище, отърси се и от Фортунато Маджи, най-после беше свободен, напълно свободен, само едно препятствие стоеше постоянно пред него, неумолимо, непробиваема преграда от желязо: парите. И тази подла, вълшебна уличница постоянно го съблазняваше, предлагаше му се: „Тук лежа, пред теб, само трябва да посегнеш към мен и ще съм твоя“ — да, но на каква цена, с цената на мечтите, лелеяни още от детинство, с цената на отказването от предначертания път! Само трябваше да седне на скамейката на органа, кметът вече няколко пъти му предлагаше, очакваше го и целият град — това щеше да бъде най-голямата опасност, трябваше да скъса с църковната музика, с органа, за да не попаднат талантът и животът му в същата бездна, както на прадедите му. Той не искаше да бъде църковен диригент, не, наистина не, нито „главен музикален директор“ в Лука, със спокоен живот, с добра заплата, не искаше да живее във всеобща почит, в измамната топлина на локалния патриотизъм, а после да умре завинаги, да изчезне от света безследно, по установения ред и начин, не, искаше съвсем друго, очите му гледаха към далечни големи градове, блестящи от злато театри и огромни тълпи от хора. Знаеше, чувствуваше, че не бива да се поддаде на никакво изкушение и да смени безпаричието с дребни пари. Напразно кроткият, мил Анджелони му даваше да преписва ноти, напразно му намираше непрекъснато да преподава уроци по пиано у богати хора, които му заплащаха щедро, той само поклащаше глава: „Не, не, или нищо, или всичко, или мизерия, или всичките пари на света“. Трябваше да бъде силен и да вярва безгранично в себе си. И той беше силен и вярваше в себе си. Всичко можеше да бъде леко, но там беше майка му, най-сладката майка, неговата застаряваща, слабичка, превърнала се в развалина майка, там бяха сестрите и братчето му, всичките мизерствуващи поради неговата мизерия, заради неговото безумно, кралско високомерие — понякога се чувствуваше безкрайно лош и голям егоист, и все пак не биваше да се разколебае. На всичко отгоре те искаха да се пожертвуват заради него: „Слушай, Джакомо, ето тази къща тук — каза майка му, — и без това не дава никакъв доход, само ни тежи, защото трябва да се поддържа, ще я продадем и няма да имаме повече грижи. И ти ще можеш да отидеш в Болоня, за да продължиш учението си.“ — „Да, това трябва да направиш!“ — одобряваха сестрите му. — „Тази къща ще остане наша, докато съм жив!“ — отговаряше разпалено той. Трудно беше да се бори с добротата им. Трудно беше, че наскърбяваше, обиждаше ония, които вярваха в него от детските му години: кмета, прекрасния професор Паладини, Карло Анджелони, стария си маестро по орган, професора в консерваторията, приятеля на баща си, Абате Неричи. Трябваше да им каже: „Не искам това, което ми давате, не желая добрината ви, тя ще ме убие, ще ме окове във вериги завинаги!“ Той се отказа учтиво от пазените за него длъжности, не прие предлаганите му малки доходи. Трябваше да бъде свободен, трябваше да мечтае, да се готви за бъдещето, да се образова не само като музикант, а и като човек, който наблюдава живота, следи собствените си чувства, и посредством тях да опознае щастието и страданията на другите.

Беше смешно, че е толкова беден. Предлагаха му големи длъжности, в джоба си имаше диплома за пианист, признат органист, а нямаше пари за цигари, макар че цигари му трябваха, без тях не можеше да композира. Това беше най-големият лукс на Джакомо, но освен него имаше и други: кафето и, разбира се, любовта — не всички момичета бяха толкова скромни като Джулия, освен целувките трябваше и друго, понякога една роза или вечеря насаме в скрито кътче под някоя лозница, няколко чаши вино, тогава вече може да се работи и пише, тогава идва песента, без да я търсиш, излива се непринудено от сърцето. А за всичко това са нужни пари, дявол да го вземе!

„Лекомислен съм, мързелив, нехранимайко и егоист, ругаеше се често Джакомо, липсва ми достатъчно самопожертвувателност, прекалено много обичам живота, за да мога да стана голям артист.“ Но когато седнеше при пианото и го обхванеше творческата треска и успяваше да сътвори нещо ново, необичайността, странността на което изненадваше и самия него, тогава си прощаваше: да, да, така трябва да бъде, необвързан, свободен! В такъв момент с вълнението на дете събираше около себе си цялото семейство „Елате, елате, написах нещо ново!“ и с въодушевление, страст, понякога със сълзи на очи изсвирваше и изпяваше новата си композиция — веднага трябваше да разбере въздействието, което произведението му предизвикваше у слушателите. А сестрите и брат му ръкопляскаха, майка му също ръкопляскаше, щастливо, до самозабрава — обичта, доверието, красотата, любовта направиха така пламенни тези първи мъжки години, Микеле също ръкопляскаше, но по-слабо, малко насила. Странно момче беше този Микеле, затворен в себе си, тих, намръщен, почти неприятен. Той също беше музикант, в това беше бедата. Но не беше талантлив и красив. При Джакомо всичко блестеше, очите, косата, усмивката, челото, лъскавата мургава кожа. Микеле не можеше да блесне, при него светлината се поглъщаше. Джакомо го обичаше — обичаше го със самообвинение: заради неговия блясък брат му е така бледен, той хвърля сянка върху него. Правеше всичко възможно, за да му помогне, даваше му да преписва ноти, но напразно го препоръчваше вместо себе си за учител по пиано, никой не искаше Микеле, хората поклащаха глава, искаха Джакомо да ги учи. Какво можеше да направи? Как да му помогне? Усещаше, че някакво чувство на малоценност взимаше връх у Микеле — понякога се питаше: дали обича брат си?

И друга беда имаше в семейството му. Веднъж завари майка си да плаче, тази, която никога не плачеше И никога не се оплакваше.

— Какво се е случило, мамо?

Албина го погледна през сълзи и му каза с измъчено лице:

— Иджиния ще стане монахиня, ще се оттегли в манастир.^[1]

— Иджиния?!… Но защо?

— Не зная. Говори с нея, Джакомо. Може би теб ще послуша. Нали те обожава.

Двамата се затвориха в голямата стая. Иджиния се усмихваше. Джакомо се разхождаше нагоре-надолу с ръце в джобовете. Той се спря пред нея, целуна я с най-нежната усмивка.

— Иджиния… В манастир ли искаш да отидеш?

— Да, Джакомо.

— Искаш да ни оставиш тук, майка си, сестрите и братята си, мен, всички, които обичаш и които те обичат?

— Нали и ти искаш да направиш това?

Въпросът беше неочакван. Джакомо малко се смути:

— Да, но то е друго. Аз ще се върна… и ще се боря за тях, за да ги направя щастливи. А ти ще се погребеш…

— Скъпи, Джакомо, да не говорим за това.

— Не се страхувай, няма да те разпитвам повече… Но повярвай ми, Иджиния, поетите са по-близо до бога, отколкото свещениците. Те са истинските му пратеници, те са неговите вестители. Слушай мен, а не тях. Ще му служиш истински тогава, когато се наслаждаваш с очаровани очи на прекрасния му свят, защото те е създал, за да работиш, да се надяваш, да се радваш, да страдаш, да обичаш, да изживееш пълноценно този живот, който той ти е дал, за да направиш щастливи други, да родиш деца…

Иджиния се разплака. Джакомо я погледна уплашен, мълча известно време, после предпазливо, по-тихо, но със същата страстна сила продължи:

— Не бива да захвърляш онова, което той ти е дал, не бива да отказваш да приемеш подаръците му, не бива да се отказваш от живота, дори трябва да поемеш и страданията му, защото и те са красиви, човешки… Погледни майка ни…

— На мама си й достатъчен само ти.

— Не говори така. Мъчно ми е, когато говориш така.

Млъкнаха. После погледите им се срещнаха. Иджиния се усмихна с кротката си, щастлива усмивка. Джакомо почувствува, че претърпя поражение.

Но Нитети възнагради богато Джакомо. Тя беше повесела и по-хубава откогато и да било, а сега разцъфна истински. Беше точно на двадесет години. Човек не можеше да не се усмихне, като я гледа, толкова беше хубава.

Веднъж неочаквано Джакомо влезе в голямата стая.

— Ох, извинете!… — каза той и искаше да се върне.

Нитети седеше в скута на Алберто Марсили.

— Влез спокойно! — извика му Нитети, без да се помръдне от мястото. — От тебе не се срамуваме. — А когато Джакомо се върна, тя изчурулика: — Позволи ми да ти представя годеника си, господин философа Алберто Марсили!

Джакомо прегърна едновременно и двамата.

— Ох, ти проклетнико! — каза на Алберто. — Затова ли ме учеше толкова години безплатно, за да не пропадна на зрелостния изпит?! Нитети ти е трябвала, а не аз!

— Не закачай Алберто: той е толкова кротък, като някое момиче — защити Нитети годеника си. — Ако аз не бях го целунала първа, той никога нямаше да посмее да ме целуне. Впрочем в началото беше влюбен само в теб, едва след това дойдох аз.

— Това не е вярно! — протестира Алберто. Замечтаният му поглед беше по-възторжен откогато и да било.

— Мама знае ли?

— Разбира се, че знае.

— А щастлива ли е?

— Страхувам се, че е желала за Нитети по-богат и по-добър годеник от мен — отговори тъжно Алберто.

— Лъжеш се — каза Джакомо. — Мама не е такава: тя цени човека, а не кесията му.

Джакомо скочи, седна при пианото и бурно, с ликуващ замах импровизира един сватбен марш.

Единственият източник на Джакомо за пари беше доктор Черу. Странно, но този брадат скъперник — великан напоследък прояви известно разбиране към пленника си, нещо повече, понякога развързваше и кесията си пред него, колкото и невероятно да беше. Разбира се, пресмяташе всяко чентезимо, преди да го даде на Джакомо, поучаваше го дълго на пестеливост, съветваше го да се пази от жените, които като истински магнит измъкват парите от джоба на мъжете, а на всичко отгоре не ги оставят и да работят, но накрая пак му даваше някоя „мършава“ банкнота — „само от обич“, както казваше засмян.

Доктор Черу не беше глупав човек, не, разбира се. Той също присъствува там в базиликата „Сан Паолино“ в онази паметна неделя на Петдесетница и оттогава внимателно слушаше всичко онова, което Джакомо свиреше, на заключителните концерти (в консерваторията и на случайните домашни концерти). Дори помоли племенника си да идва понякога при него и да му свири новите си произведения. Тогава му предлагаше вино и кафе и го черпеше със скъпи цигари. Той се променяше с всеки изминат ден. Джакомо вече започна да го обича.

Веднъж доктор Черу неочаквано му каза:

— Чувам, отказал си се от определените за теб служби.

— Да.

— Умно си постъпил.

Изненадан, Джакомо погледна лекаря: не мислеше, че той ще одобри постъпката му, по-скоро очакваше да го смъмри.

— Тази година ще завършиш тукашната консерватория на Пачини. Чувам от професорите ти, че имаш отличен успех. Къде искаш да продължиш учението си? В Болоня ли?

— В Милано.

— Правилно, много правилно.

— Бих желал да се уча при Понкиели, Бацини, Бойто… но това е само мечта, откъде да намеря необходимите пари.

— Разбира се, разбира се…

Доктор Николао Черу почеса остриганата си глава, после погледна Джакомо с мигащите си очи и убедително каза:

— Когато един мъж, един истински мъж, един гениален мъж реши нещо, той ще го осъществи… дори и ако трябва да гладува.

— Аз не съм се родил, за да гладувам.

— Кой се е родил да гладува? — изкиска се Черу. — По-добре е човек малко да погладува и после да се къпе в злато през целия живот, отколкото да извърши лекомислие, а след това да гладува до смъртта си. Аз ти го казвам. А твоята физика ще издържи: здрав си като бик.

— Нямам нито един чентезимо, чичо Черу.

— Разбира се, трябва да работиш повече, много повече, отколкото досега… Малко си небрежен, чувам… че обичаш лекия, хубав живот, виното, цигарите, влюбените момичета, за известно време трябва да се откажеш от всичко това.

— Никога няма да се откажа!

— Ако искаш да преуспееш, трябва да се принесеш в жертва.

Джакомо вдигна рамене.

— Голям артист може да стане само онзи, който обича живота… който живее пълноценно.

— Аз по-скоро смятам, че само онзи, който посвети живота си на работата и се откаже от всичко друго може да стане голям артист. Артистът има призвание.

— Това е вярно.

— И не го интересува нищо друго, освен изкуството.

— Това не е вярно. Артиста го интересува всичко.

Доктор Черу се засмя.

— Хитро момче си ти, Джакомо. Обичаш парите виното, жените, но желаеш и славата да падне в скута ти. Не би било лошо.

— Не, аз не желая толкова слава, колкото да творя… да създам нещо голямо, нещо ново, което да развълнува хората.

Черу разглеждаше Джакомо през очилата си така, сякаш преглеждаше някой свой пациент.

— На колко си години?

— Деветнадесет.

Лекарят се замисли, помълча малко.

— Кажи… ти никога ли не си мислил за опера?

От очите на Джакомо сякаш изскочиха пламъчета.

— За нищо друго не мисля! — каза той разпалено. — Само че мисля за по-друга опера от тези, които са писани досега.

— Това е правилно! — кимна с глава Черу. — Всичко друго е глупости, не носи никакви доходи. Само театърът носи пари. Значи, искаш да отидеш в Милано. Ще помисля по този въпрос… Ще поговоря с майка ти. Вече имам една идея… Е, сервус, Джакомо. Болните ме чакат. И остави момичетата, няма да избягат, когато станеш прочут, те ще тичат по теб.

— Гледай! Гледай! — извика весело на Микеле втурналият се в стаята Джакомо, като размахваше два билета за театър във високо вдигнатата си ръка: — Познай какво е това?

— Билети за театър, виждам ги.

— Но за какъв театър?

— Явно, билети за опера.

— Но за коя опера? За къде са?

— Не се шегувай, а кажи!

— За „Аида“. „Аида“ от Верди!

Микеле се учуди:

— Досега са я представили само в Кайро и Милано… А може би и в Ливорно.

— Утре ще я представят и в Пиза. И ние ще бъдем там!

— И мен ли ще заведеш?

Вместо отговор Джакомо целуна братчето си.

— Откъде намери билетите?

— Даде ми ги Карло Анджелони. Истински ангел е този старец!

Джакомо веднага искаше да сподели радостта си с онези, които обичаше. Със силен вик събра семейството около себе си и със сияещо лице съобщи:

— Ще чуем „Аида“… Шедьовъра на стария маестро!… Всички казват, че е ненадминат!

Прегърна и целуна всички поред, с устрема, с темперамента, с хлапашкото си добро настроение раздвижи кръвта им, накара да се разтуптят сърцата им — всички го гледаха със зачервени лица, дори и бледата Иджиния.

Очите на Албина се помрачиха:

— Но как ще стигнете до Пиза? Тъкмо ми се свършиха парите, дори и за влака нямам пари — каза тя натъжена.

Джакомо се засмя:

— Как ли ще стигнем в Пиза? Пешком, мамо, пешком! На двата си здрави крака. Какво е това за нас! Нали, Микеле?

Сега и Микеле се засмя.

— Вие сте полудели — каза Томаиде. — Двадесет и четири километра дотам и толкова обратно.

— Дори да са и сто километра, пак ще отидем! — извика страстно Джакомо.

— През нощта ли смятате да се върнете, през тъмните гори? — попита ги ужасена Албина.

— Разбира се. Никой няма да ни изяде, може да бъдеш спокойна. Утре по ранина ще тръгнем и вдругиден сутринта ще си бъдем тук, цели-целенички. Само ни дай нещо за ядене, другото остави на нас.

— А дрехите?

— Не е важно. В галерията ще се сгушим, на последния ред. Никой няма да ни обърне внимание.

— А ако завали?… Не забравяй, че е месец април.

— Вие жените сте ужасни — каза с усмивка Джакомо. — Страхувате се от приключения, случайности, опасности, от всичко онова, което прави живота хубав и вълнуващ. Искате да се предпазите от всичко, искате да предвидите предварително всичко, което не може да се предвиди, сякаш вие тайно управлявате света.

Но шегата свърши. Изведнъж Джакомо стана сериозен и мълчалив, до вечерта не каза нито дума. Разхождаше се нагоре-надолу с ръце в джобовете, понякога се спираше пред прозореца и поглеждаше навън дърветата, после се обръщаше, сядаше с рязко движение на малкия кръгъл стол пред пианото, запалваше цигара и започваше да свири с полузатворени очи кратки откъси от оперите „Бал с маски“, „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“.

— На колко години е сега Верди? — попита той, като се обърна назад, без да спре да свири.

— Шестдесет и четири — отговори му Томаиде, която знаеше всичко. — Беше на петдесет и осем, когато завърши „Аида“.

— Може ли на тази възраст още да се творят шедьоври? — питаше се тихо Джакомо. — Или само на тази възраст може?

На сутринта тръгнаха бодри, с младежко добро настроение, като се шегуваха. Бяха изпълнени с вълнение и очакване. От сияйното небе изгряващото слънце изливаше потоци весела светлина върху ухаещата земя, която беше пред прага на пролетта. Тръгнаха четирима, Нитети и годеникът й Алберто ги придружиха донякъде.

— Накъде ще вървите? Направо през хълма или шосето? Или през Бани ди Джулиано?

— Разбира се, това е най-късият път — отговори Микеле.

— Не — каза Джакомо. — Първо ще поскитаме по брега на Серкио… имаме време до довечера, а и времето е прекрасно. Знаеш ли, там има едно езеро, до морето… само веднъж съм го виждал, но не мога да го забравя.

— Езерото Масачуколи ли?

— Да.

— Много трябва да заобикаляме.

— Какво от това? Ще видим нещо хубаво, а красотата заслужава, колкото и голяма да е умората.

Нитети се засмя:

— Затова те обичам, защото си луд.

— Защо? — каза Джакомо почти ядосан. — Който обожава хубавото, луд ли е? Който има фантазия, луд ли е? Който има сърце, луд ли е? Според вас само безчувственият човек е разумен, така ли?

— Джакомо е прав — каза тихо Алберто.

— Ох, в твоите очи Джакомо винаги е прав! — разсърди се Нитети.

— Не се карайте, а останете назад и се целувайте! — изкомандува ги Джакомо. — Няма да се обръщаме, обещаваме!

— Ужасен човек си! — Но въпреки това го послушаха.

Пътят им водеше през гъста борова гора. Толкова стройни бяха извисилите се нависоко стройни стволове на дърветата, че слънчевата светлина едва можеше да пробие през тях и толкова тъмнозелени бяха иглите им, че въздухът беше като позеленял — сякаш се намираха в омагьосано зелено царство, където не беше стъпвал човешки крак. Тук-там нещо изпращяваше, трепваше, между дърветата понякога се чуваше крясък на птица, после отново настъпваше тишина.

Джакомо се спря.

— Великолепно! — каза той инстинктивно. — Музиката на тишината… Чувате ли я?… Някога ще опиша гората, тези големи дървета, тази чудна загадка чувствувате ли този въздух? Всяко мое вдишване е сякаш сладка глътка.

Не бяха вървели повече от час, когато дърветата започнаха да стават по-редки, въздухът по-светъл и неочаквано се намериха на една поляна, огряна от слънцето; а под тях се откри езеро с блестяща вода, като някакво огромно огледало, хвърлено на земята. По брега на езерото имаше разпръснати няколко малки вили с червени покриви. Безброй водни птици си играеха или търсеха риба, подхвръкваха, плаваха и се гмуркаха във водата.

Джакомо занемя. Възхитено гледаше с благоговение като човек, който никога не беше виждал нещо подобно. Инстинктивно хвана ръката на Нитети, стисна я, после привлече сестра си към себе си и я прегърна.

— Виждаш ли, тук би трябвало да живея — каза развълнуван, — в една такава малка къща с червен покрив. Не бих имал нужда от друго, освен от едно пиано… една лодка, една въдица… и, разбира се, една жена, която да ме обича ужасно много. Тогава музиката би бликала от мен, щастието, болката, любовта… бих могъл да стана онова, за което съм се родил. Не са ли луди хората, че живеят в градове, затворени в клетки, гълтат прах и мръсотия, тичат, лутат се откъснати от природата? Ще видите, като стана прочут, ще се върна тук и няма да напусна това място до смъртта си.

— Първо стани прочут — прекъсна го иронично Микеле.

— Защо обезсърчаваш Джакомо? — каза Нитети — Толкова хубаво е, когато мечтае…

— Защото самочувствието му е непоносимо.

— Самоувереността му — поправи го Алберто. — Но за това има пълно право. Без самоувереност още никой никога не е сътворил нищо.

Микеле вдигна рамене. Но Джакомо го целуна.

— Не ми се сърди, Микеле. Аз не искам заради себе си да стана прочут, а заради вас. Заради мама и всички вас, да ви направя щастливи. Искам да пиша музика, защото желая да направя щастлив с нея целия свят, разбери ме: целия свят.

— Празни приказки! — ядоса се Микеле. — Ако искаш наистина да направиш щастлива бедната ни майка и семейството, приеми длъжностите, които ти предложиха, свири на орган в черквата, преподавай уроци по пиано, преписвай ноти или ходи да свириш на танцови забави и ще спечелиш пари колкото искаш… но не прахосвай времето си под предлог, че си се родил гений, понякога за алиби написваш някое кратко музикално произведение, изпълнено с дисонанси, и докато сестрите ти и брат ти работят, учат, борят се, времето ти протича в глупаво фантазиране.

— Млъкни! Стига! — извика енергично друг път така кроткият Алберто. — Ти не знаеш какво говориш!

За няколко минути настъпи тишина и четиримата смутено гледаха земята, за да избягнат погледите си. После Джакомо пристъпи към Микеле и с обич му каза:

— Прав си, Микелино, напълно си прав. Само че в едно грешиш.

— Извини ме, Джакомо — заекна Микеле — самият аз не зная какво ме прихвана.

— Да седнем на тревата и да похапнем нещо — каза бързо Нитети с престорена веселост. — Гладна съм като вълк. И без това няма да намерим по-красиво място оттук. После двамата с Алберто ще се сбогуваме с вас и ще се върнем обратно.

Настаниха се на слънчевата поляна сред опиянените от ароматните треви кръжащи бръмбари и мухи и с голям апетит започнаха да ядат.

— Как се казва онова малко село на брега на езерото, с малките къщички с червени покриви? — попита Нитети.

— Торе дел Лаго — отговори й Джакомо. — Зная го от Карло Анджелони. Старикът е страстен ловец и идва тук на лов за диви патици. Той има и малка лодка, ужасно се гордее с нея, това го прави щастлив. Непрекъснато ме кани, на всяка цена иска да направи от мен прочут ловец. Никак не разбирах как може един музикант да бъде ловец. Сега вече започвам да разбирам… да, сега вече го разбирам.

Събраха нещата си, сбогуваха се с Нитети и Алберто, после тръгнаха към кулата, „право към наведената кула“, както каза шеговито Джакомо. Предстояха им приблизително около двадесет километра път.

— Да вървим по-бързо — подканваше Джакомо брат си, — любопитен съм да видя Пиза! Казват, че бил прекрасен, един от най-хубавите градове на Италия. Галилей го обожавал.

Всичко пленяваше Джакомо: мраморните скали на планинския склон, окъпани в розова светлина, соленият ветрец на скритото в далечината безкрайно море, сияещото синьо небе, бавно влечащите се тъмнозелени води на Арно, грамадната катедрала, построена от карарски мрамор, по снежнобелите стени на която се спускаха черни и червени черти, и до нея прочутата наведена кръгла кула, също така ослепително бяла като катедралата.

— Кой е построил тази чудна катедрала? — попита Микеле с умиление.

— За това е нужна всестранната култура на стотина — отговори му усмихнат Джакомо. — Но почакай, ако добре си спомням, през единадесетия век са започнали да строят катедралата, а кулата — през четиринадесети век е завършил Томазо Пизано.

Разглеждаха я с голям интерес, когато Джакомо внезапно извика:

— Виж какво намерих!

Той се наведе и вдигна от земята една банкнота от десет лири.

Засмян, Микеле поклати глава:

— Такова щастие можеш да имаш само ти!… Сега поне ще се върнем с влак вкъщи.

— И дума да не става! — възрази енергично Джакомо. — Не за това са ни хвърлили тези пари от небето. Знаеш ли какво ще направим сега с тях? Ще си хванем момиче, ще влезем в някоя гостилница и ще изпием заедно една бутилка кианти. Така поне ще имаме подходящо настроение за операта. — Но след това изведнъж се намръщи. — Виждаш ли колко отвратителна е съдбата. Ако преди няколко дена бях намерил тази проклета банкнота, можеше да доведем с нас мама и Иджиния.

Започваше да се свечерява, когато тръгнаха към центъра на града. Пиза беше също малък град, малко по-голям от Лука, но по-оживен и по-весел, по-оживено беше и движението. Претъпкани малки улици, шумни, смеещи се, жестикулиращи хора, едно до друго кафенета, малките кръгли маси бяха изнесени вън, на улицата, а се срещаха и момичета. За Джакомо не представляваше трудност да се запознае с тях: една усмивка, един поглед, една шеговита, любезна дума и вече седяха тримата пред едно от кафенетата и разговаряха интимно, сякаш се познаваха отдавна. Микеле се чудеше на брат си, той никога не би могъл да се държи така.

Вече трябваше да тръгват. На сбогуване момичето целуна Джакомо и той вече имаше всичко, което му беше нужно за хубаво настроение; момиче, червено вино, кафе, цигари — в целия салон нямаше по-щастлив човек от младежа с тъмни очи и мургава кожа горе на последния ред в галерията. Но сега тези тъмни очи бяха изпълнени с очакване, за него вече не съществуваше друго, освен предстоящото преживяване: театър и музика заедно. Той почувствува в гърлото си да бие сърцето му, когато в салона стана тъмно и диригентът замахна с палка, давайки знак за почване. Сега седеше като вцепенен. Подпрял брада върху двете си сключени ръце, той наблюдаваше очарован, омагьосан всяко движение и всеки глас. Ужасно щеше да бъде, ако тази вечер се разочарова. Имаше странното чувство, че днес ще получи нещо изключително, много по-особено и по-хубаво от онова, което беше получил досега от Верди, че този ден ще е решителен в живота му. Когато прозвуча „Божествената Аида“, скочи, заръкопляска и извика вън от себе си: „Evviva Verdi!“ Всички от галерията, партера и ложите последваха примера му, целият салон ръкопляскаше и викаше, а долу в ложата до сцената един възрастен господин с кротко лице и побеляла брада едва видимо се поклони.

Джакомо с цялата си длан сграбчи ръката на Микеле:

— Гледай, Верди!… Там в ложата, до сцената. Господи, щастлив съм, че можах да го видя!…

После не знаеше къде да гледа, на сцената или Верди. Но където и да погледнеше, в очите му непрекъснато блестяха сълзи.

През антракта не проговори нито дума. Една след друга палеше цигарите в салона за пушене и се разхождаше насам-натам като луд. Микеле не посмя да го смути.

Дори и след представлението Джакомо не каза нищо. Мълчаливо преминаха през града и едва когато след час стигнаха в боровата гора, Джакомо за пръв път заговори:

— Грандиозен!… Недостижим!… Знаеш ли, че този е един нов Верди, един съвсем нов Верди. По-голям от стария, много по-голям!… Чу ли го? Почувства ли го?

— По-голям ли е от Вагнер?

— Не бива да се сравняват двама гении. Само при средните има степени.

Повече не говориха. Джакомо само каза:

— Да се пише опера!… Това навярно е най-голямото преживяване в света!

Ужасът на тъмната гора започна да им действува. Микеле хвана под ръка Джакомо.

— Страх ме е, Джакомо, в тази тъмнина, в тази голяма тишина. По-добре говори.

Джакомо започна да пее. С топъл, дълбок глас една след друга прозвучаха ариите от „Аида“, безпогрешно, чисто, сякаш вече сто пъти ги беше пял. Пя цял час, почти без прекъсване.

— Вече не те ли е страх? — попита усмихнат брат си.

— Чудесен си! — каза му Микеле, който досега никога не беше го хвалил.

Започна да зазорява. Вече се виждаше Млечният път, размърдаха се и запиукаха птичките в гнездата, заскачаха от дърво на дърво катерички, чуваше се вече и шумът на поточетата, докато накрая между двете тъмнозелени борови стени блесна синьото небе.

В къщи Микеле си легна веднага. Той едва се държеше на крака. Но Джакомо дори не мислеше за сън, никога не беше се чувствувал толкова бодър, всеки нерв от тялото му трептеше от вълнение, в ушите му звучеше музиката на Верди. Накрая вече не можа да се сдържи — макар че нямаше още шест часа, — седна при пианото и тихо, съвсем тихичко започна да свири, за да не събуди някого.

Едва беше взел първите акорди и вече се разтвориха вратите, ту тук, ту там, първа, разбира се, влезе майка му, наметната с голям шал, после всичките момичета така, както бяха изскочили от леглата си, в леки къси нощници, с рошави глави, но с една и съща усмивка: всички приличаха на феи, които едно и също обаяние беше направило така очарователни.

— Джакомино!…

— Ще изтичам да ти приготвя закуска! — предложи му Отилия.

— Нищо друго, само кафе. Искам да свиря. Искам да ви изсвиря „Аида“.

— Как беше?

Отговори им само с една дума, но сияещото му лице се беше преобразило:

— Незабравимо!

Майка му го попита:

— Къде е Микеле?

Отговори й Томаиде:

— Лежи в кревата. Спи като мечка.

Отилия се върна с чаша кафе, Джакомо го изпи на един дъх, мълчаливо изпуши една цигара, като поглъщаше дълбоко дима („Погледът му никога не е бил толкова очарователен“, помисли си Иджиния), после вдигна двете си ръце както диригентът и прозвуча Аида.

Наистина той беше вълшебник: можа да съживи всичко. С чудната си памет пресъздаде не само оркестъра, спомни си безпогрешно ариите, предаде съвършено дума по дума и гласа на певците, накара ги да почувствуват и играта на сцената, през това време говореше, обясняваше, придружаваше с мимики музиката, така че в малката стая в Лука оживя пизанската сцена заедно с цялата й фантастика и вълнение.

След всяко действие го питаха тихо:

— Не си ли уморен?

Той дори не им отговори. За почивка изпуши нова цигара и продължи.

Часове наред свири така, с все по-голям жар, все по-въодушевено. А когато прозвуча и последният тон, от шестте преобразени лица течаха сълзи.

Дълго време не казаха нито дума. С наведена глава и затворени очи Джакомо седеше пред затихналото пиано. После стана, приближи се до майка си, прегърна я, погледна я в очите и каза, като имитираше Радамес:

— О, само да можех.

Всички го погледнаха въпросително.

— Наследник на Верди.

— Седни, запуши и разказвай — рече му Карло Анджелони с кротката си усмивка. — Чакам те от сутринта. Спа ли?

— Не съм спал — засмя се Джакомо. — Изсвирих „Аида“ на сестрите си и на мама… разбира се, само така, като любител.

— По памет ли?

— Трябваше да се освободя от вълнението, защото едва издържах. Господин професоре…

— Е?

— Аз смятам, че има такава красота, такова щастие в света, което човек не може да издържи, от което умира.

Анджелони се засмя.

— Истински пучиновски израз. Значи… „Аида“?

— Едва не ме уби.

Каза го най-обикновено, без каквато и да е поза. После с най-горещо въодушевление:

— На шестдесетгодишна възраст да можеш да се обновиш така, да се подмладиш, нов път да проправиш, да надминеш всичките си досегашни шедьоври, това наистина е невероятно!… Тук вече не пеенето е всичко, песента живее заедно с оркестъра вместо затворените музикални фрази, тук музиката тече като единствен поток, който нито за миг не те изпуска, но въпреки това „белкантото“ си остава, в гласа на певеца звучи съвършена мелодия, още по-блестяща, по-благородна, отколкото беше досега. Какво повече може да се очаква?

— Нищо — отговори му Анджелони. — Верди няма да пише повече опери. Ще се прибере в къщи, в Ронколе, да обработва земята и да подрязва розите. Той сам каза това миналата седмица в едно от изявленията си.

— Не вярвам! — засмя се Пучини. — Музиката така струи от него, блика от върховете на пръстите му, сякаш я виждам. Музиката ще го нападне, ще го стисне за гърлото, че и да не иска, ще трябва да я напише. Той не заповядва на музиката, а тя на него. Зная, господин професоре, аз съм никой и нищо, но неотдавна… не ми се сърдете, че ще ви разкажа какво се случи с мен… имах среща с едно сладко момиче… обеща ми, че ще бъде моя и с нетърпение чаках минутата да я взема в прегръдките си… докато се обличах за срещата, изведнъж прозвуча в ушите ми отдавна търсената мелодия на последната част от „Preludio sinfonico“… Приближих се до пианото и само така прав ударих няколко тона, но в следващия миг вече бях седнал при пианото и там останах до вечерта и… край на момичето. Така ще стане и с розите на Верди. Изкуството е такава болест, от която човек умира, без да може да се излекува.

— Възможно е да си прав — каза усмихнат Анджелони. — Дано си прав, дано Верди да пише.

— Срамувам се да си призная, но не знам кой е написал либретото на „Аида“. Най-после едно хубаво либрето!

— Един налудничав, мил човек: Гисланцони. Преди това беше певец, после внезапно стана писател, а сега отвори кръчма край Милано. И той не пише вече, на него му вярвам, познавам го. Той има един великолепен израз, с който разсмя цялата страна. „Само пияните пишат, трезвите пият“.

— Той би могъл да ми напише едно хубаво либрето.

— На теб ли?… Защо? Опера ли искаш да пишеш? — попита го шеговито Карло Анджелони.

— Смейте ми се, господин професоре — каза страстно Джакомо, — да, искам да напиша опера и ще напиша, ще видите… нищо друго, само опера. Вчера в един миг ясно почувствувах, че това е моят път…

— Тежък път. Стръмен. Човек лесно може да се подхлъзне по него.

— Но е по-вълнуващ от всеки друг. Аз търся вълнението.

— Да, това зная.

Карло Анджелони стана, пристъпи към Джакомо, отстрани с ръка кичура коса от челото му и го погледна мълчаливо, с обич.

— Ще скъсам всичко, което съм написал досега! — извика момъкът.

— И месата ли?

— Нея не.

— А струнния си квартет?

— И него не — измърмори Джакомо, като наведе глава.

— А „Preludio sinfonico“?… А мотетите си?… А химна „Y figli d’Italia bella“ („Синовете на хубава Италия“)?

Джакомо вече не отговаряше, а само клатеше глава.

— Е, виждаш ли, жалко би било.

Но младият музикант внезапно изправи глава, засмя се и каза убедено:

— Въпреки това, накрая ще пиша опери. Но най-напред, разбира се, ще науча онова, което е необходимо.

— Тук вече не можем да ти помогнем, нито Абате Неричи, нито аз — каза му Анджелони с малко тъжен глас. — Може да ти помогне само Амилкаре Понкиели.

— Познавате ли го, господин професоре?

— Дали познавам Понкиели? И двамата бяхме ученици на баща ти. Заедно мечтаехме, въодушевявахме се.

— Навярно е прекрасен човек. „Джоконда“ е великолепна!

— Мил, прекрасен човек е… най-добрият колега. У него няма никаква завист. Възхищаваше се от баща ти.

Джакомо стана, отиде до прозореца и дълго време не проговори. После се обърна и тъжно каза:

— За всичко това не е нужно нищо друго, освен пари. Откъде да ги взема, откъде? — После с блеснали очи се провикна: — Наесен ще бъда в Милано, в академията, при Понкиели, на всяка цена. Заклевам се, че ще го направя!

Този момък винаги очароваше Анджелони: нито в един от своите ученици той не беше откривал такава голяма самоувереност, страст, сила и такъв голям талант. А Джакомо не беше много прилежен дори и в музикалните си занимания. Мразеше контрапункта, упражненията, шаблонните задачи, избягваше всичко, което искаше да го насочи по отъпканите пътища, което го откъсваше от живота, ограничаваше свободата и самостоятелността му. И въпреки това той беше далеч напред от всички възпитаници на консерваторията в Лука. С композицията си смайваше не само кроткия Анджелони, но и всичките си професори, дори строгия Абате Неричи. Толкова дръзко ново беше всичко, което създаваше, с толкова страст бяха пропити всичките му мелодии, толкова индивидуални и толкова сигурни бяха оркестрациите му, толкова необичайно интересно беше гласоводенето и все пак толкова естествено и обикновено. „Откъде е научило всичко това дете, този небрежен ученик“, питаха се тайно професорите му и малко се срамуваха. Всичките преподаватели го обичаха, но най-много от всички Карло Анджелони, този самотен, вече побеляващ мъж обичаше своенравния и упорит, капризен и страстен, добродушен и понякога все пак толкова твърд, странен момък, у когото имаше нещо непреодолимо привлекателно, музиката на когото изразяваше всичко, което носеше в себе си. Обичаше Джакомо като син, за когото знае, че скоро ще го загуби, защото бързо ще израсне.

— Знаете ли, господин професоре, каква опера ще напиша аз?…

— Предупреждавам те, че откакто си тук, вече пушиш десетата цигара.

— Нима?…

— Искаш ли чашка кафе?

— Моля.

Анджелони сложи кафеничето на огъня.

— Е, каква опера ще напишеш?

— Ще смъкна операта от рая, от Олимп, от Валхала^[2] тук на земята, ще изхвърля от нея боговете, героите, героините и вместо тях ще поставя обикновени хора, с дребните им грижи… Моята тема ще бъде гладът, зъзненето, мизерията, болестта, любовта, ревността… ще покажа на оперната сцена всички мъки и радости на нашия мизерен, дребен, окаян живот точно така, както писателите правят на прозаичната сцена (защо да не може?)… ще дам място само на човешките чувства и на нищо друго… ще пиша от сърце и за сърцето, за да развълнувам слушателите си, да ги накарам да почувствуват тази неуловимо ужасна и все пак прекрасна човешка трагедия, какъвто е животът, ще ги наредя до бедните, страдащите, преследваните… аз не искам да пожъна ръкопляскания, а сълзи… искам да поставя на музикалната сцена човечност вместо геройство, истински живот вместо измислени легенди… разбирате ли ме?

Анджелони се обърна, издуха носа си, но избърса бързо и очите си. После се изкашля един-два пъти.

— Интересно е това, което казваш — смънка той.

— Например защо да не може да се напише опера за майка ми? Не е ли по-трогателно, по-вълнуващо от всяка друга тема? Аз смятам, че и най-дребните неща могат да предизвикат голямо сценично въздействие, само да са верни.

Няколко минути той се разхожда мълчаливо из стаята.

— Трябва да се доведат в пълна хармония с музиката изпетите думи и криещите се в тях чувства, просто трябва да се сплетат в едно… и съм убеден, че така музикалната сцена ще може да предизвика по-голямо напрежение от прозаичната, защото музиката засилва въздействието на думите.

Анджелони мълчеше. С уплаха и с възхищение наблюдаваше пламналото младо лице.

— Ела, седни и изпий кафето си, ще изстине.

Джакомо се усмихна. Сега лицето му придоби кротък израз както на майка му, а и гласът му стана тих, едва ли не умолителен.

— Мислите, че съм малко налудничав, нали? Понякога и самият аз мисля така, като наблюдавам спокойния, уравновесен живот на другите хора. Те обичат живота, а аз съм влюбен в него, с всичките мъки и красота на любовта, това е разликата между нас. Може ли да получа още една чашка кафе?

— Заповядай.

— И ето моята голяма проблема, моята неразрешима, ужасно голяма проблема.

Джакомо запали нова цигара и се загледа пред себе си.

— Аз зная, че творчеството, художественото творчество, да създадеш от нищо нещо, е единственият смисъл на живота на мъжа, единственото истинско удовлетворение, но зная и цената му: да се откажеш от всичко друго, от онези глупави малки човешки радости, които правят така хубав живота, да се откажеш завинаги от спокойствието, защото самото творчество е постоянно вълнение, мъчителна борба за съвършенство, за непостижимост, а без спокойствие няма щастие, доволство, почивка… Мозъкът, фантазията и нервната система на артиста дори и в съня му, дори когато свири и когато люби, непрекъснато работят, защото единствената му истинска любов е произведението, което трябва да сътвори. Виждал ли е някой някога жена, която да е непрекъснато бременна, да ражда непрекъснато деца до смъртта си, едно след друго, и да не знае що е живот без товар… ето такива сме ние.

— Виж Верди…

— Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но тъкмо Верди мислех. Снощи, като го наблюдавах в ложата му с онази спокойна, кротка усмивка, скрита в бялата брада, помислих си: ако знаете, вие малки глупави същества, там долу в салона, всички вие, които му завиждате, колко много мъки, страдания, вълнения, борби крие тази спокойна усмивка!… Какво мислите, господин професоре, защо този нещастен човек иска да избяга от гнета на творчеството сега, когато сътвори най-голямото си произведение, а би могъл да напише още по-голямо, защото е по-силен откогато и да било, ако не търсеше спокойствието, онзи спокоен живот, който не е познал досега. Готов съм да се обзаложа, че в този момент мозъкът му вече работи върху онова ново произведение, с което ще победи „Аида“.

Отиде до прозореца, върна се, очите му бяха изпълнени с тъга.

— А сега идва моят проблем, изправен съм на кръстопът: творчество, вечно творчество без почивка или… живот без вълнения, но безсмислен.

— Както виждам, вече си решил.

— Не аз реших — изръмжа Джакомо, — а някакви тайнствени сили в мен!

После се засмя горчиво.

— Аз съм се родил весел хлапак, за любов, шеги, гуляй, а не за аскет и монах, обичам целувките, смеха, игрите, виното, и съм малко мързелив и небрежен, нали знаете от опит… обожавам живота, този проклет земен живот тук, лицата на красивите жени, безкрайното море, зелената сянка на гората и слънчевите езера…

Внезапно Джакомо млъкна, прекъсна фразата си като човек, който си е спомнил нещо. С усмихнати очи погледна професора си, после насочи поглед нагоре към стената, където висяха няколко пушки, а под пушките една снимка. Той посочи с пръст към нея:

— Нали това е езерото Масачуколи?

— Да.

— А това тук Торе дел Лаго?

— Откъде знаеш?

Джакомо помълча малко време.

— Бихте могли да ме научите и на още нещо, господин професоре.

— Аз вече не мога да те науча на нищо, синко.

— Можете: да ловувам!

Лицето на Анджелони стана истински щастливо:

— Сериозно ли говориш? Би ли дошъл с мен на лов? Ще ме придружиш ли до моето езеро?

— До Торе дел Лаго винаги.

— Джакомо, ако знаеш колко щастлив ще ме направиш с това!

Той му отговори сериозно:

— Защото смятам, че това е единственото избавление: природата, езерото… с пушка в ръка, непрекъснато трябва да се наблюдава… човек забравя всичко в света… може би и музиката…

— Чакай малко — каза той, — ще ти дам един подарък… нещо, което не бих дал на никого. — И извади от едно чекмедже грамаден блок ноти: — Ето, давам ги на тебе: партитурата на „Майсторите певци“.

Джакомо притисна партитурата до гърдите си с две ръце, както годеник годеницата си. Дори не можеше да проговори от щастие. После събра сили и засмян каза:

— Но днес още няма да изневеря на Верди. Днес съм само негов.