Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (15)

1

Целият Лука с обич и вълнение чакаше да се върне най-милият му син, Джакомо Пучини. Новината Се разнесе като мълния из целия град: Джакомо ще си дойде у дома. Отвратил се от Милано, обръща гръб на богатството, на блясъка, ще се задоволи с нас, с този тих малък град, ще се върне там, откъдето тръгна, откъдето произхожда. Мечтае да бъде във „вълшебната градина на Тоскана“, в подножието на големите борови гори, в овощните градини, сред ливадите, ухаещи на цветя, на брега на най-мълчаливото езеро, в Торе дел Лаго, където през тихите нощи може би се чува и бученето на Тиренското море. Джакомо Пучини не изневери на родната си земя, колкото и прочут да стана през това време.

За гордеещия се с миналото си Лука нямаше по-прочут човек в целия свят от Джакомо Пучини. В Лука отдавна вече бяха представили Вилиси с шумен успех и продължаваха често да я представят. Лука се гордее, уважава всеки истински талант: и стария Карло Анджелони, и младия Алфредо Каталани, но Джакомо е нещо друго: той е нещо като последният бегач в победоносна щафета, който скъсва с гърдите си лентата. Той представлява Лука, Пучини е техен, не го дават на другиго, дори и на Милано. Тук всички познават и обичат Джакомо, този пламенен, сърдечен мургав мъж, който пише „нова музика“ — защото и това знаят за него. Още от детските му години го обичат и наблюдават, винаги са мислили за него, че ще стане прочут. В него е изключителен не само талантът; а по-скоро скромността и привлекателността му. Той е приятел на всички, на най-големите и на най-малките: на кмета, на Анджелони, на Неричи, на професор Паладини, дори и на маркиз Карло Джинори, но в същото време най-довереният му приятел от детските години е Тао, селското момче с кръгло лице, Франческо Фанели, с прякора „Чеко“, мизерствуващият малък художник Алфредо Казели, скромният дрогерист Рафаело, старият клисар Емилио, просякът с един крак: всички обикновени хора го уважават повече от знатните. С верността си запази всичките си приятели, не загуби нито един от тях.

Защо го обичаха така, с такова изключително възхищение? Защото всичко у него привличаше: простотата, неговата естественост, тъгата, дори и гласът му, погледът, красотата. Никога не беше казал никому надменна, високомерна, обидна дума. Държеше се така, че никой да не почувствува превъзходството му. Остана онзи искрен приятел, весел другар, онзи близък брат, какъвто беше като дете. Обичаше шегите и заедно преживените тревоги, виното, любовта, лова — само едно не можеше да понася високомерието, надменността. Беше кротък като момиче, целомъдрено тих, срамежлив като малко момче, но можеше да се бори за истината до крайност, храбро, страстно, безпощадно, когато потрябваше. Въставаше срещу насилието, защищаваше слабия, експлоатирания и не жертвуваше свободата си за нищо на света. Нямаше никакви изисквания и все пак фантазията му желаеше всичко. Със сто лири можеше да преживее с още двама, а можеше да похарчи и сто хиляди лири сам за един месец. Можеше да се опази от суетността, завладяваща и най-големите, но успехът го правеше щастлив. Гонеше от себе си ласкателите и лакеите. Необуздаността, безмерното възхищение бяха неговата философия. Винаги вярваше в себе си, но никога не се главозамайваше. Всяко ново произведение започваше с вълнение и смирение, сякаш беше първото му произведение. Стремеше се да запази простотата, детската си вяра, за да не го промени, да не го поквари успехът. Затова го обичаше Лука.

— Къде ще отидем, babbo?

— Ще отидем във вълшебната градина, Фоска, ще видиш, колко хубаво ще бъде: по старите дървета в гората скачат катерички, едри рибки плуват в сгряното от слънцето езеро…

На дървената скамейка в третокласното купе седяха четиримата, шестгодишното момиченце и няколкомесечното бебе. Носеха всичко две чанти. Но бяха щастливи. Пучини непрекъснато обясняваше: знаеше по някоя увлекателна история за всеки малък хълм, за всяка отделна скала, за всяка бързотечна рекичка.

— Гледайте, там е морето! — извика развълнувано, когато влакът им излезе от тунела.

Знаеше, че Лука го чака. Допускаше, че го чака с отворени обятия. Но очакванията му бяха надминати.

На перона на малката гара се беше струпала многобройна тълпа. А когато слязоха от влака, всички извикаха в хор: „Evviva il nostro Giacomo!“^[1] И върху тях заваля дъжд от цветя. Начело на тълпата беше старият кмет, той прегърна Пучини и го целуна по двете страни. После целуна ръка на Елвира, която не смогваше да поема протегнатите към нея цветя.

Навсякъде се виждаше по някое познато лице: Диде, Отилия, Рамелде… Николао… Казели, Тао и Чеко!…

— Чеко, Чеко, ела тук!…

Едва можаха да си проправят път към изхода: ласкави, милващи ръце посягаха към тях.

Той настани Елвира и двете деца в колата с Отилия. А сам тръгна пеша за града под ръка с Диде и Рамелде, за Да се полюбува на всяка къща. Така вървяха в крак, притиснати един до друг.

— Къде е Нитети? — попита уплашен Пучини, който едва сега забеляза, че я няма на посрещането.

— Не можа да дойде — отговори му смутено Томина.

— Какво й е: болна ли е?

— По-късно, Джакомо…

— Не, веднага искам да зная. Говорете!

— Алберто почина — каза тихо Диде.

Джакомо се спря. Зави му се свят.

— А чака дете, бедната…

— Но е щастлива, че ще те види отново.

Толкова невероятно беше: винаги веселата, засмяна, щастлива Нитети да страда… малката Нитети вдовица… „В нея ще видиш моята весела същност, без моята тъга“, разказваше за нея на Елвира във влака. А сега Нитети беше тъжна, по-тъжна от него. Внезапно видя пред себе си Алберто Марсили, този тих и кротък като момиче човек. У него имаше винаги нещо затрогващо. Сега разбра какво е било това: годежът му със смъртта.

Но Джакомо трябва да бъде егоист: нищо не бива да помрачи радостта на днешния ден.

— Бедната Нитети… Къде е?

— Живее отделно с двете си деца…

— Заведете ме при нея. Искам да я видя.

Нитети се разплака: конвулсивно обви двете си ръце около врата на Джакомо, не искаше да го пусне. Но Джакомо почувствува, че с тъжните сълзи се смесиха и радостни. Нитети плачеше и се смееше едновременно, като му призна с очарователна откровеност:

— Така страдам, Джакомино!… Толкова съм щастлива, Джакомино!…

На Пучини му олекна. Нитети остана за него Нитети, такава мила и толкова луда, каквато е била винаги. Вече весело можеше да говори с Диде и Рамелде.

— Как ще се поберем всички в четирите стаички?

— Лесно — отговори му Томина. — Ние не живеем вече в къщи, в родната къща. Само Отилия ще бъде с вас, със съпруга и детето си.

Наистина беше великолепно изживяване, да седне отново до старото пианино и там да създаде второто действие на Манон под строгите очи на гледащия го от стената Антонио Пучини с голямата брада. И все пак съвсем друго беше оттогава, когато композираше Вилиси и четири жени от сутрин до вечер, затаили дъх, следяха всяка нова негова мелодия, без да смутят поне веднъж работата му. Сега не можеше да композира нощем, не биваше: вдясно беше Елвира с двете деца, вляво Отилия и съпругът й с четиригодишното им момченце. Макар че и сега му бяха нужни нощите, защото само през мечтателната тишина на нощта можеше напълно да се вглъби в себе си — да навлезе в решителната битка и с Манон също така, както на времето с Вилиси. Може би битката сега беше още по-решителна: трябваше да поправи грешката, допусната при Едгар.

Едгар беше за него добър урок, без да му костува прекалено много. От него научи, че либретото на операта е почти толкова важно, колкото и самата музика. Никога повече няма да щади авторите на либретата, няма да им прости нито една грешка, няма да се проваля заради тях, не, няма да направи това. Драмата на Манон Леско е истинска драма, няма да позволи да я развалят, да намалят стойността й. Безспорно Марко Прага и Доменико Олива са сто пъти по-рутинирани, по-умни, от бедния, нещастен Фердинандо Фонтана, но не са истински писатели, по-скоро занаятчии. Тази драма има много по-богато съдържание, отколкото те са успели да вземат от нея: по-високомерно, по-хубаво настроение и по-жестока мъка. Двете първи действия в общи линии са приемливи, но последните две са неизползуваеми. Това е така, Пучини го чувствува, познава сцената, пред него просто оживяват отделните сцени, точно вижда играта на артистите, усеща напрежението им, ефекта, стойността на произнесените думи — вече не може да бъде излъган с натъкмени, разводнени либрета. Повече от десет пъти връща готовото либрето на двамата именити писатели, правеше непрекъснато възражения, молеше, протестираше, настояваше, все по-разгорещено и по-разгорещено, горчиво се оплака на Джулио Рикорди, поиска помощ от него: с тия двама глухи не може по-нататък да работи. А трябва да победи Манон на Масне, и либретото й, не само музиката й! Но Марко Прага, чествуваният, преуспяващ театрален автор, се обижда жестоко, не е съгласен да понася повече досадливостта и „изтезанията“ на винаги недоволния от всички Джакомо Пучини (макар че обича Пучини и му е приятел и привърженик), по-скоро предпочита да се откаже от по-нататъшното сътрудничество. По-търпеливият Доменико Олива, поетът, създателят на стиховете, все още владее нервите си за борбата с Пучини, но впоследствие и той се уморява, губи настроение и накрая и той се оттегля. Пучини остава сам с готовото наполовина либрето. Но веднага намира друг, млад момък, Луиджи Илика, който истински го очарова с таланта си, с идеите си, с темперамента и със светкавично бързата си работа. Също такъв въодушевен и страстен мъж, какъвто е Пучини.

Джулио Рикорди не е съгласен да приеме Илика, но Пучини държи за този забавен младеж, който „така бълва идеите си, както огнестрелно оръдие гранатите“. Накрая „Сор Джули“ е принуден да се съгласи да приеме Илика, но при условие, че ще вземе за съавтор Джузепе Джакоза, кроткия, нежен поет. Мъдрият, стар Рикорди знае какво прави. Поставя до дивия, необуздан, буен Илика като гръмоотвод деликатния, търпелив, пълен, спокоен, брадат Джакоза. Новата двойка започва много добре! (Дали тогава Рикорди е предполагал колко шедьовъра ще напишат тези двама прекрасни мъже с Пучини?!) Но „изтезанията“ на Пучини, постоянното му недоволство и Илика не можа да понесе с експанзивната си натура. Всяка седмица се скарваше с Пучини, но Джакоза с гълъбовата душа и Рикорди успяваха да ги помирят, което не беше толкова трудно, защото Пучини и Илика, макар че постоянно се караха, бяха приятели и взаимно се обожаваха. Те имаха една обща страст: да ловуват. „Все пак ще дойда с тебе на лов — каза ядосан Илика, — но се заклевам, нито една дума повече няма да ти напиша!“ И дойде, а след това писа. През нощта се скара с Пучини, нарече го какво ли не, закле се във всички светии, че никога вече няма да прекрачи прага му, а на сутринта се появи усмихнат с преписано действие в ръка, изпълнил всички искания на Пучини. Такъв беше Илика. Прекрасен човек!

Накрая нервите на бедния Джакоза не можаха да издържат. Той не беше така бърз, както Илика и от всичко страдаше: беше истински поет. И той се отказа окончателно, а също и Илика, който беше солидарен със съавтора си. Така четиримата либретисти се оттеглиха от полесражението — Пучини остана отново сам.

В отчаянието си той потърси отново „Сор Джули“. Помоли могъщия Джулио Рикорди, през тапицираната врата на когото беше трудно да се влезе, лично той да оформи окончателния вариант на Манон Леско. И колкото и да е невероятно, Рикорди отстъпи пред молбата на Пучини, изостави предприятието, семейството си, всичко, напусна Милано и замина в Канобио, за да изпълни желанието му, да преработи Манон. Джулио Рикорди нямаше да направи това за никой друг на света, само за Пучини, за този млад музикант, който все още не беше пожънал истински успех. Наистина с какво безсъмнено доверие гледаше Рикорди на бъдещето на Джакомо Пучини — дори и провалът на Едгар не разклати доверието му. И спокойният Рикорди — който беше едновременно издател, композитор, поет и драматург — постигна онова, което не успяха да направят четиримата призвани, отлични писатели: да оформят в драма Манон, предназначена по начало за весела опера. Това искаше Пучини.

Джакомо Пучини беше благодарен само две седмици. После взе либретото и сам преработи последните две действия: дори и стиховете поправи. И все пак не беше доволен.

Много трудно Пучини завърши второто действие на Манон Леско в Лука, но за да композира двете последни действия, му беше необходимо пълно спокойствие. Защо трябва да чака, а не замине веднага за Торе дел Лаго. Ако Пучини беше видял всеотдайната, изпълнена с любов работа, с която приятелите му се опитваха да направят красива, приятна и уютна занемарената стара къща Венанцио, нямаше да се ядосва, че едва през юли ще може да се пренесе в Торе дел Лаго, а сега беше едва април. Цели четири месеца: вечност!

Той получи писмо от Вакало, спасително писмо. Пишеше му Руджиеро Леонкавало. В това малко швейцарско село, сред крайграничните планини, дебелият му приятел работи върху първата си опера Палячо. Той сам пише и либретото си, какъв умен момък! „Ела, тук, Джакомо — викаше го — тук ще можеш да работиш, няма да те смущава нищо. Хубаво ще е да бъдем отново заедно! Вече избрах и квартира за вас, точно срещу нашата. Ела, ела, ела!“

Джакомо послуша Леонкавало, „Сор Джули“ също одобри плана и изпрати дори пари за пътуването. Щеше да тръгне веднага със семейството си, но нещо го задържаше. Приятелят му Пиетро Маскани спечели конкурса на Сондзоньо с „Кавалерия Рустикана“ (Селска чест). А прекрасната му опера, всеки такт на която познаваше добре, на 17 май ще бъде представена в Рим в Театър Костанци. Трябва да бъде там, това беше приятелско задължение и удоволствие.

Никога Пучини не беше виждал по-голям успех: пет пъти повториха Интермецото, очарованата публика просто буйствуваше. Той не беше имал още такъв успех, дори приблизително такъв. Но не чувствуваше никаква завист, по-скоро успехът на приятеля му го правеше щастлив. Малко се и гордееше: той насърчи и помогна на Пиетро, без него тази опера никога нямаше да се роди. Ето мъдрият Джулио Рикорди с опитното око отхвърли този несравним малък шедьовър, а той, Пучини, разбра стойността й. Плачейки, те се прегърнаха, Пиетро и той сякаш бяха братя. Този изключителен успех на Маскани не лиши Пучини от желанието за по-нататъшна работа, а, напротив, въодушеви го. „Сега идваме ние, младите, мислеше си Джакомо: Маскани, Леонкавало и аз!“

Имаше още два дена до заминаването им. Много нещо трябваше да свърши дотогава в Лука. Посети Карло Анджелони — колко много беше остарял бедният за няколко години! Но обичта и любезността му не се бяха променили. „Никога вече няма да ловуваме заедно, Джакомо — каза с кротка усмивка старецът. — Ще ти подаря най-добрата си пушка. Заповядай. Поне ще си спомняш за мен…“ Приятни бяха на Джакомо и шеговитите, сурови думи на неуморимия стар Николао Черу: „Никога нямаше да повярвам, че си се родил за бавачка. И това не е лоша професия, но все пак по-добре би било да композираш. Бих желал вече да видя и някакви пари от тебе.“ Джакомо успокои чичо си, че ще му заплати всичко в най-скоро време, дори двойно!… Дълго време стоя пред месарницата. Нови, непознати лица виждаше вътре. Попита един минувач. Джулия и баща й се бяха преселили във Верона, там отворили първокласен месарски магазин. Омъжила ли се е? Не. „Може би така е по-добре“, промърмори си Джакомо.

Накрая трябваше да направи още едно посещение, най-милото от всички, но за там взе със себе си и Елвира. Не влязоха в манастира, а само извикаха сестра Мария Енрикета. Иджиния изтича и така страстно се хвърли на врата на Джакомо, сякаш никога не е била монахиня. Неизказано красива беше, неизказано трогателна. Тя целуна и Елвира с най-гореща обич. „Внимавай, скъпа, за моя Джакомино… той е най-прекрасният човек в целия свят!“

Елвира беше очарована от Иджиния. „Същата, какъвто си ти. Поразително прилича на тебе!…“ Да, Елвира обикна всичките сестри на Джакомо, една от друга бяха по-мили с нея. Целият Лука, всички бяха такива към нея. Тук пред нея се отвориха всички врати, не както в Милано, тук не искаха от нея брачно свидетелство. Тя беше любимата на Джакомо Пучини, по-голямо достойнство от това не съществуваше в Лука. Елвира искрено съжаляваше, че ще замине оттук — Джакомо обаче едва чакаше да се качи на влака: всяка капка кръв у него жадуваше за работа.

Нови, непознати места, извисяващи се до небето планини със снежни хребети, шумни водопади се нижеха пред прозореца на влака — очите на Пучини поглъщаха всичко. — „Гледайте, колко е хубаво!“ — викаше непрекъснато, въодушевено, като някое дете. Веднъж каза на Елвира: „Колко е прекрасна тази земя. Трябва да се опознае изцяло, всяко нейно кътче!“

Руджиеро Леонкавало ги чакаше на гарата с най-широката си усмивка. Малко церемониално поздрави Елвира. Но им устрои приятна шега при посрещането. Двете къщи, където живееха, се намираха една срещу друга. И над двете се развяваха грамадни знамена. На едното знаме беше изобразен шут с шапка с дрънкалки Палячо, а на другото голяма черна ръка: на италиански manone, тоест Манон. Много се смяха на сполучливото хрумване на Леонкавало.

Но жилището не беше много удобно: три малки помещения, едно над друго. На партера се намираше кухнята, на първия етаж стаята на Джакомо с пианото, над него стаята на Елвира и децата. И една вита, опасна дървена стълба. Нищо, беше евтино, не можеше да бъде по-добро. „Впрочем, няма значение, повтаряше си Пучини, само едно е важно: Манон Леско.“ Да, Пучини работеше като луд, от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, не виждаше и не чуваше нищо около себе си, творческата треска го беше съвсем опиянила. Но бедната Елвира трябваше да пазарува, да готви, да чисти, да пере, да шие, да кърми, а наред с това и да играе с бедната малка Фоска, която тук скучаеше до смърт — не, наистина, не беше леко на Елвира, дори не можеше да се покаже навън от къщи, цял ден само работеше, напразно местността беше красива, тя не можеше да й се радва. А освен това и пианото се чуваше в спалнята, децата плачеха, не можеха да спят. Пучини монтира трети тих педал на пианото, но и това не помогна много. Тук сред снежните планини беше ужасно студено, а нямаха топли дрехи. Може да се каже дори: нямаха никакви дрехи. Например малката Фоска имаше само една рокличка, която като се замърси и майка й я изпере, трябваше да лежи в кревата, докато изсъхне и бъде изгладена.

— Babbo, — хленчеше момиченцето, — кога ще си отидем в къщи при онова хубаво езеро, за което ми разказа?

— Тогава, моето момиче — отговори й Пучини, — когато ви изсвиря на пианото нещо толкова хубаво, че и тримата да се разплачете, а аз да пея нещо прекрасно, тогава на другия ден сутринта ще си заминем у дома.

Сега вече Фоска всяка сутрин го питаше:

— Babbo, кога ще ни пееш?

Но Фоска и Елвира трябваше да чакат дълго. Пучини, обхванат от дива творческа треска, започна да композира веднага последното действие, вече носеше музиката му готова в себе си, просто само трябваше да я нотира, прескочи сценично много деликатната „депортираща“ картина, либретото на която и без това трябваше да претърпи известна промяна. Реши да остане във Вакало, докато завърши последното действие, и накрая, в Торе дел Лаго, да напише проблематичната трета картина. Но макар че беше готово в него, това четвърто действие доста го измъчи. Никога музиката не беше го „нападала“ с такава страстна сила, както сега. От сърцето му бликаше огорчението на Des Grieux, смъртният вик на Манон — само един артист, опиянен от любов, може да пресъздаде така любовта, щастието и мъките. За една-единствена нощ написа интермецото, както и големия любовен дует в четвърто действие. Сутринта беше уморен до смърт, под очите му имаше дълбоки, тъмни кръгове, но тези очи сияеха от щастие.

— Елвира!… Елвира!… — каза й щастлив, извън себе си: — с тази музика трябва да победя!… С тази мушка ще победя!

Елвира развълнувана слушаше чудната музика, която се беше родила от любовта им. Джакомо надмина очакванията й. Нямаше по-щастлива жена в целия свят от Елвира тук, във Вакало, в тясната мансардна стаичка, в една-единствена рокля, затънала в работа: не би се сменила с никого. Вече не се оплакваше нито за миг — и самата усмиряваше децата си през нощта:

— Шшт, тихо… babbo работи!

— Да, това бяха щастливи нощи, прекрасни нощи на вдъхновен, усилен труд. Но Пучини преживяваше и тъжни нощи. Все още се бореше с текста, вплиташе съвършени рими, алтерации, дисонанси в стиховете на двамата поети по призвание, Олива и Джакоза. Търсеше съвършеното в музиката, в текста — най-пълната им хармония. Не се щадеше. Всеки нерв беше напрегнат. С това четвърто действие трябва да победи Манон на Масне!

Пучини се връща и в миналото, посяга към младежките си произведения. В ушите му звучи неговата меса ла бемол — мажор: от Agnus Dei се ражда Мадригалът на Манон — той вижда пред себе си Иджиния, която с бледо, преобразено лице свири в Лука на стария орган в църквата на бенедиктинския орден преди тринадесет години.

Пучини се радва, че Леонкавало е близо до него — не разбира защо Елвира не обича този мил, талантлив човек. Обичаше Маскани, но Леонкавало не. „Не ти е искрен приятел“, повтаряше му тя постоянно. Елвира греши. Че нали Руджиеро му помага, безкористно, с обич. Преглежда цялото либрето и му дава много умни, разумни съвети. Леонкавало чувствува сцената, както самият той, по-добре от онези несръчни писатели. Те не приемат например това, че Жеронт просто предава Манон в ръцете на стария развратник. Това е неприятно, глупаво. Леонкавало е прав — Пучини веднага разбира и веднага поправя картината. Така Леонкавало става седмият съавтор на либретото на Манон Леско.

Но те познават само текста на оперите си, а не музиката им. Защото не искат да смутят с чужда музика вдъхновението един на друг. Все пак в глухата тишина на нощта понякога през отворените прозорци до Леонкавало достига Манон, а до Пучини — Палячо — Руджиеро също работи през нощта — в такъв момент оставят работата и се любуват взаимно на музиката си.

А на сутринта, след като са работили цяла нощ, преди да си легнат, с удоволствие правят заедно разходки из чудните гори, като разговарят и се шегуват.

— Слушай, Джакомо — каза му веднъж Леонкавало по време на една такава разходка, — при мен има едно великолепно либрето: „Бохеми“, написали го по романа на французина Мюрже… тъкмо за тебе е; за твоя особен лиризъм, аз не мога да го използувам, въобще не ме интересува. Палячо ме е погълнал изцяло. Ще ти дам Бохеми.

— Благодаря, не искам — засмя се Пучини. — И аз съм в същото състояние: цялото ми същество е погълнато от Манон, не мога да се занимавам с друго.

Повече не говориха за това.

… Дойде така жадно очакваната от всички нощ. Вечерта, когато малката Фоска си лягаше да спи, Пучини с тайнствено лице й пошепна на ухото:

— Слушай добре утре сутрин: може би ще чуеш нещо хубаво, а може би babbo и ще пее.

През тази юлска нощ и Елвира не легна в леглото. Остана будна с Джакомо, мълчалива, в един ъгъл. Сълзите й течаха. Изведнъж към зори Пучини започна да пее и прозвуча предсмъртният вик на Манон.

Там застана и малката Фоска по нощница, със сияещо лице.

— Babbo!… Babbo!… — извика тя. — Беше прекрасно!… Нали ще си отидем в къщи, във вълшебната ни градина?!

Пучини не можа да проговори, а грабна момиченцето и го разцелува. След това, смеейки се, каза, но очите му бяха пълни със сълзи:

— Да, Фоска, ще си заминем в къщи, в нашата вълшебна градина! — После прегърна горещо Елвира.

Странни хора живееха в Торе дел Лаго, в онези къщи с червени покриви край брега на мълчаливото езеро. Особено през лятото. Весели момци бяха всички; с лула в устата, шегобийци с накривена шапка на глава, пушка на рамо, пунш в стомаха — истински бохеми: художници, скулптори, музиканти, поети. Тук прекарваха лятото сред обикновените бедни селяни и рибари, в братска дружба. Обща любов и страст ги свързваха: езерото, горите, риболова, лова, изкуството — всички видове изкуство: музиката, поезията, живописта. Всички се кълняха, че езерото Масачуколи е земен рай, че на света няма по-съвършена красота от тази на Торе дел Лаго; светлината на залязващото слънце обагря в розово мраморните планински склонове, облаците, езерото — цялата местност заприличва на някакъв стар китайски акварел, невероятен, нежен.

Колко много стари приятели имаше тук! Феручо Пани, двамата братя Томази (Лодовико и Анджолино), Чеко (истинското му име беше Франческо Фанели), Алфредо Казели, дрогеристът от Лука, старият Карло Паладини, някогашният му професор, Леополдо Муньоне, световноизвестният диригент, Рафаело Франческини, най-милият му зет, съпругът на Отилия и накрая, избухливият по природа Луиджи Илика, един от пострадалите от Манон Леско, който смее да нарича „свещеното“ езеро „проклета локва“. И още много други, всичките въодушевени привърженици на музиката на Пучини и близки приятели на човека Пучини. Можеше ли Пучини да си представи това в теснолинейното влакче, което с пухтене, задъхвайки се, го носеше в юлския вечерен здрач с щастливото му малко семейство към блестящото Торе дел Лаго!… Той дори не знаеше дали ще има някой познат в това малко селце край брега на езерото, а в същност всички му бяха приятели, от собственика на езерото, маркиз Карло Джинори, до страшния бракониер на езерото и горите, дърваря Джовани Манфреди, главатар на прочутата „Черна банда“. Разбира се, Манфреди още не беше приел Пучини за приятел, при него не ставаше така лесно, музиката, операта не му импонираха, за него само едно нещо имаше значение: пушката. Той с недоверие попита Феручо Пани:

— Маестро Пучини знае ли да ловува?

— Не зная.

— Тогава не е човек!

Но въпреки това и той работеше с тях, когато строяха триумфалната арка при гарата.

— Бързайте, дяволите да ви вземат, проклети ленивци! — подтикваше ги тичащият насам-натам Чеко: — Ей сега ще пристигне влакът, вече виждам пушека му. Момчета, момичета, наредете се… и викайте като чакали!

Това посрещане беше съвсем различно от онова, в Лука преди няколко месеца; весело подхвърляха шеги, но въпреки това го посрещнаха също така топло, а може би и по-сърдечно. Когато с големи мъки, пъхтейки, влакът се домъкна на гарата, почти едновременно същият въодушевен вик посрещна и тук Пучини:

— Evviva il sor Giacomo!… Evviva il nostro sor Giacomo!… Evviva la nostra signora Elvira!^[2]

Започнаха да хвърлят цветя, като пороен дъжд се сипеха върху тях рози и карамфили. После всички разцелуваха поред Джакомо, Елвира, Фоска, която пляскаше с ръчички и подскачаше от радост, дори и малкият Тонио получи няколко предпазливи целувки.

— Поете, излез напред! — извика Чеко.

Напред излезе Джовани Граняни, провъзгласен за поет по този случай, и издекламира поздравителната си ода:

Целият народ на Торе,

Излезе, маестро, да те посрещне,

Да те приветства тук най-сетне,

И да извика към тебе:

„Сърцата ни са твои!“…

И така нататък. Гръмко „да живее“ награди поета.

И тримата се засмяха, когато преминаха под триумфалната арка, извънредно любезна беше тази бохемска компания. Пучини носеше на рамо три пушки — наследените от Анджелони ловни пушки. Джовани Манфреди си проби път до Пучини и го потупа по рамото с грамадната си лапа.

— Виждам, че все пак вие сте човек на място! — каза доволно той.

— А ти кой си? — попита го усмихнат Пучини.

— Бракониер и дървар! — отговори му Манфреди гордо. — И бих желал да ви стана придворен ловец, рибар и градинар. Не искам да ми плащате друго, освен по малко тютюн, пиенето и по някое парче от печеното.

— Приемам! — каза Пучини, като стисна ръката му. — Назначавам те за мой главен придворен ловец!

Още същата вечер Пучини даде ново име на Манфреди: нарече го на шега Лапоне, тоест лапландец, заради снежнобелите му клепачи и сплескания нос. И този Лапоне стана най-добрият приятел на Пучини в Торе дел Лаго. Единственият човек в света, на когото винаги разрешаваше всичко, единственият човек, който никога не го нервираше, каквото и да правеше. А Лапоне не разбираше от музика, тя не го интересуваше, но обожаваше човека Пучини, с такава вярност и възхищение гледаше със светлосините си очи стопанина, като най-вярното ловно куче. Те станаха другари, съучастници, заедно ходеха на лов, за риба, винаги на забранени места и умираха един за друг.

Елвира беше очарована от всичко. От посрещането, от обичта, с която ги ограждаха, от градината, от цветята, от езерото — наистина от всичко. Прекрасно беше след продължителното усамотение във Вакало сега да живеят сред толкова приятели. Макар че и тази къща не беше много луксозна; имаше всичко две стаи, но те бяха просторни, големи, прозорците им гледаха към градината и езерото, към планините на Лука, покрити с гори; на партера беше стаята с пианото (пианино Фьорстер с прекрасен тон, сега купено като подарък на Джакомо от приятелите му) и добре обзаведена кухня с килер, богато натъпкан с вино и продукти, а на етажа просторна спалня с удобни кревати.

Мебелите бяха малко, няколко стола и няколко скрина. Но около къщата имаше съвсем нова ограда, боядисана зелено, а в голямата градина борове, трева и цветя, на брега на езерото малко пристанище с лодка с две лопати — какво друго им трябваше още? Истинско богатство! У тях постъпи на работа и едно приятно селско момиче, шестнадесетгодишната Луиза, весело, усмихнато създание, което помагаше на Елвира да готви, пере, чисти, идваше у тях през делничните дни. Там беше и Лапоне, само трябваше да му подсвирнат и вече дотичваше и вършеше цялата по-трудна работа; сечеше дърва, пренасяше, поливаше, дори нямаше нужда да му се казва, знаеше какво трябва да прави, не искаше никога нищо, освен тютюн и вино. Наистина беше рай!

И Фоска щастливо тичаше из градината: „Това е нашата хубава вълшебна градина!“ — провикваше се непрекъснато момиченцето, дори и малкият Тонио не се разплака нито веднъж, макар че пътува половин ден, сякаш беше почувствувал на какво сигурно място е тук.

Още първата вечер връхлетяха приятелите. Дойдоха един след друг, без покана, сякаш бяха дошли при брат, с по шише кианти или колбас под мишница. Седнаха, ядоха, пиха и играха на карти — Пучини беше щастлив, че най-после можеше да поиграе на карти, да се пошегува, да побуйствува колкото си иска, най-после да намери отново другия човек в себе си, когото остави в кръчмата Аида. Дълбоко се развълнува, че старите му приятели дойдоха след него и тук, в Торе дел Лаго. Така тук беше всичко: Елвира, любовта, семейството, сериозната работа и играта, гуляенето и движението, спортът, ловуването, гребането с лодка, риболовът, разходките. Тук няма да го нападне никога меланхолията, за това се грижи Чеко със засмяното лице. Чеко му донесе и най-хубавия подарък: един грамаден молив, подобен на тояга, още по-красив от първия, тъкмо навреме, защото от стария беше останало само парченце колкото заешка опашка — откъде, по дяволите, Чеко купува тези прекрасни моливи?

Двамата братя Томази му донесоха две лули. Феручо Пани една елегантна въдица, направена от бамбук, Алфредо Казели шише одеколон, прекрасният Леополдо Муньоне — когото Джакомо още същата нощ за общо удоволствие заради заекването му нарече маестро Пополдо — един пакет фина нотна хартия, зет му Рафаело олио от Лука в една петлитрова бутилка, накрая Карло Джинори един грамаден букет рози на Елвира, с което достави небивала радост и на Джакомо.

— Свободно можеш да ходиш на лов и да хващаш риба в езерото — каза му той любезно, — само спазвай забраните, не слушай този разбойник Лапоне, за да не те хване горският. Внимавай, ловът нощем е забранен!

— Само нощно време може да се ловува истински — промърмори хитро Лапоне.

Накрая пристигна и Илика, но той не донесе нищо, не се и занимава с Джакомо, само се ръкува с него:

— Не си въобразявай, че съм дошъл при тебе — каза му равнодушно, студено, — нямам никаква работа с теб, само исках да поздравя госпожа Елвира.

С тези думи той седна да играе на карти, спечели парите на цялата компания, изпи всичкото останало вино — беше по-ловък от всякога.

— Как попаднахте всички тук? — попита Пучини приятелите си.

— Дойдохме по покана на нашия приятел Джинори — отговори му Лодовико Томази, — това е малко летовище за артисти, художници, поети, музиканти… живеем в тези селски къщурки с червени покриви, пръснати сред гората.

— Великолепно! — въодушеви се Джакомо. — Значи, винаги ще бъдем заедно.

Елвира незабелязано изчезна: качи се в спалнята, сложи Фоска да спи и самата тя си легна, беше много уморена. Да, малко се чуваше горе в спалнята шумът на пианото. Но колко прекрасно беше в полусън да изслуша отново четвъртото действие на Манон!

Муньоне помоли Пучини да им изсвири нещо от Манон. Захвърлиха веднага картите, всички млъкнаха, настаниха се кой където намери, запалиха лулите. Столовете бяха малко, повечето от тях седнаха на пода, Чеко седна върху перваза на прозореца. Маркиз Джинори седеше на пода, а бракониерът Лапоне в широкия фотьойл, като на трон. Пучини седна до пианиното, удари няколко тона. Възхитен извика:

— Колко мек е тонът му!… Великолепно пиано! Удоволствие е да се свири на него!… Откъде го намерихте?… Ако имах такова пиано!…

— Пианото е твое — призна му срамежливо Алфредо Казели. — Купихме ти го подарък… като аванс за Манон Леско.

— Но то струва цяло състояние! Истински „Аугуст Фьорстер“!… Полудели ли сте?!

— Свири и не говори много! — скара му се Пополдо.

Джакомо даде знак на зет си.

— Рафаело!… Ти сменяй цигарите в устата ми.

— Аз ще правя това! — каза Луиджи Илика. Той беше най-развълнуваният между тях.

И така прозвуча последното действие на Манон Леско, още по-хубаво, по-човешко, по-болезнено, отколкото във Вакало — мекият баритон на Пучини се разнесе далеч в нощта.

Слушаха го развълнувани.

А в градината на пръсти се промъкнаха селските момичета и момци, малките рибари, градинари, дървари, слуги, насядаха на тревата под отворения прозорец в безмълвната тишина. Музиката на Пучини ги привличаше както светлината привлича нощните пеперуди.

Накрая прозвуча предсмъртният вик на Манон: в стаята настъпи глуха тишина — отвън, под прозореца се разнесе бурно, ликуващо ръкопляскане. Изненадан, Пучини погледна към градината: цялото село беше седнало под прозореца му.

Илика пръв го целуна.

— Чудно!… — само успя да каже.

Същото повтори и Муньоне.

После поред го целунаха всички, със сълзи на очи, дори и Лапоне, дърварят с белите клепки.

— Къде искаш да я представиш? — попита го Муньоне.

— При тебе, в Рим — отговори му Пучини. — Искам ти да я дирижираш.

— Знаеш ли — каза пресипнало Луиджи Илика, — ако имаш нужда някога от мен, винаги с удоволствие ще ти бъда на разположение. Виждам, Джакомо, ти имаше право, аз съм животно. Моля да ме извиниш…

Такъв беше Илика: най-свадливият, но и най-добрият приятел.

Небето беше започнало да розовее, когато се разотидоха по домовете си. Пучини беше щастлив като малко момче, когато си легна.

Така беше почти всяка вечер. Приятелите идваха непрекъснато, сядаха, играеха карти, пиеха, вдигаха шум. Пучини никога не ги пъдеше.

— Няма ли да свърши лошо, Джакомо? — безпокоеше се Елвира. — Не те оставят да работиш. Все пак Манон е най-важното от всичко.

Пучини се усмихваше.

— Напротив, скъпа моя — обясняваше на Елвира, — подпомагат ме в работата. Дори и не ги чувам, когато работя, само чувствувам обичта им. А и не съм сам в глухата, пуста нощ. Те вдигат шум, аз работя. И преди беше така, в кръчмата Аида, в адски шум музиката се раждаше в мен.

Елвира не го разбра и не повярва. Сериозно се безпокоеше. Джакомо е голямо дете: обожава приятелите си и се жертвува заради тях. Тя самата обичаше тишината и реда, спокойния живот, разпределен по часовник. През нощта човек спи, а през деня работи, а не обратно. Точно в десет часа вечерта се качваше в стаята си независимо от това, дали имаше, или нямаше гости…

По по-късно се успокои. Липсващото трето действие с чудна скорост се пишеше, въпреки постоянните гости. Невероятно, но беше така. А в самотните вечери на Пучини често ги смущаваше и друго. Потънал в мисли, седеше до пианото, когато стъклото издрънча: някой от градината хвърляше камъчета по прозореца. Беше Лапоне:

— Ей, елате бързо, дивите патици са тук!

— Сега нямам време, работя. Махай се, по дяволите!

— Работата може да почака, а кокошките ще отлетят. Хайде, елате!

И Пучини отиде: заряза Манон заради Лапоне и дивите патици.

Лапоне гребеше тихо, предпазливо, за да не плиска водата, а Джакомо, легнал по корем, с вдигната на рамо пушка на носа на лодката дебнеше дивите патици. Трябваше да внимават, за да не ги забележат горските, пазачите и жандармите край езерото. Изстрелите изтрещяха, плячката беше готова, по в тъмното от всички страни се появиха лодки, „стой!“ — крещяха заплашителни гласове, цялата сръчност и хитрост на Лапоне бяха нужни, за да се измъкнат със здрава кожа и се скрият в затъмнената къща. Веднъж получиха истински залп, един куршум облиза рамото на Пучини — приключението беше вълнуващо, но Джакомо обожаваше опасността и вълнението. Четири пъти едно след друго беше изправян пред съда във Виареджо, два пъти за бракониерство и два пъти за нарушаване на нощната тишина и насилие срещу властта — бедният, добър съдия се обливаше в кървава пот, за да оправдае маестро Пучини, срещу когото тези глупави жандарми отправяха фалшиви обвинения.

Но Манон Леско беше напълно готова, до последния акорд, и Пучини замина с партитурата за Милано. При Рикорди. При „Сор Джули“, развълнуван чакаше да чуе какво ще каже старият господин за новата му опера. Той вярваше сляпо в преценката на Джулио Рикорди. Трябваше да чака четири дена — изтезанието беше голямо.

— Е? — попита го развълнувано.

— Това е, което очаквах от тебе — каза старият господин разчувствуван. — Прекрасно произведение! Съвършено! А и като либретист издържа изпита отлично. Драмата е вълнуваща.

Джакомо беше щастлив. Попита любопитно:

— А имате ли вече някакъв план за опери, Сор Джули? Къде желаете да я представите?

— В Торино.

Пучини погледна ужасен Рикорди.

— В Торино ли?… Защо не в Милано, в Рим? Разбирам. Значи, все пак Манон Леско не е съвършена?… Дотам ли стигнах, че не ме искат в Милано и Рим?… Да отида в провинцията като второстепенните композитори.

Рикорди се засмя и поклати глава.

— Ужасен човек си! Първо, Торино не е провинция, а Театър Реджо е отличен театър. Там дирижира най-опитният стар диригент: Томе. Искам той да подготви Манон Леско, той ще изтръгне цялата й красота, в това можеш да бъдеш спокоен.

— Томе ли? — попита го Джакомо. — Защо не Муньоне? Все пак той е най-големият!

— Томе е толкова голям, колкото Муньоне — каза твърдо Рикорди.

Пучини не беше доволен, въпреки че се съгласи с решението на Рикорди. Вече нямаше търпение: ето, Палячо, операта на Леонкавало, беше представена от Скала през април, и то с какъв голям успех! Двамата му приятели, другари, Маскани и Леонкавало, пожънаха вече триумфален успех, а той изостана зад тях, това е жестоката истина.

Забележителен месец беше за музикалната история февруари на 1893 година. В Торино на първи февруари представиха първата голяма опера на Джакомо Пучини, Манон Леско, а осем дена по-късно на 9 февруари прозвуча в Милано последната опера на Верди, Фалстаф.

Старият Томе застана на диригентския пулт, а Пучини на режисьорския стол — нямаше нужда от режисьор, той сам щеше да ръководи репетициите. Взаимно се любуваха на работата си. Ту Томе спираше оркестъра, за да изглади още нещо, ту Пучини отправяше бележки към сцената, за да усъвършенствува играта на певците. А певците бяха отлични, не можеше и да се сънува по-добра от прекрасната Манон — Чезира Ферани!

— Никога не съм виждал такъв сугестивен режисьор — каза Томе на Пучини. По-късно го попита: — Да, не зная кой е написал това великолепно либрето? Чие име да напечатаме на програмата?

Пучини се засмя.

— Моля, вземете хартия и молив и пишете, аз ще ви диктувам — каза той: — Либретото на Манон Леско написаха само седем души: Марко Прага, Доменико Олива, Луиджи Илика, Джузепе Джакоза, Джулио Рикорди, Руджиеро Леонкавало и Джакомо Пучини.

— Шегувате ли се?

— Не, съвсем сериозно ви говоря.

— Значи, в крайна сметка вие сам сте го написал?

— В крайна сметка, да.

— Тогава името на кого да поставим на програмата?

— На никого. Това ще бъде операта без либретист. Има още една особеност: четирите действия написах на четири различни места. Първото в Милано, второто в Лука, четвъртото във Вакало, третото в Торе дел Лаго. В такъв объркан ред.

Пучини вярваше в успеха. Но все пак забрани на Елвира, на сестрите си, на близките си приятели и на всички ония, които обичаше, да присъствуват на премиерата. По-лесно е да понеса сам провала, срама, вие ще дойдете тогава, когато успехът вече е сигурен — писа им той.

Така единствен Пиетро Маскани присъствува на тази забележителна премиера. Джакомо и Пиетро се разцелуваха с щастливи, облени в сълзи лица, със същото братско чувство, както на времето на премиерата на Селска чест.

Какво се случи в Торино, в Театър Реджо на първи февруари 1893 година? Трудно би могло да се разкаже. Статистиката отбелязва само толкова: накрая на представлението Джакомо Пучини беше извикан от публиката четиридесет пъти. А бедният Пучини се чувствуваше неудобно в съвсем новия си фрак… Ще цитирам две известни критики — едната е написана от най-авторитетния критик, прочутия Джовани Поца — те казват повече от всичко друго, написано по това време.

Преди няколко минути прозвуча неизразимо болезненият последен вик на Манон. Едва беше спусната завесата и Пучини се оттегли с артистите в тъмнината на сцената от светлината на авансцената, където въодушевената, огромна публика го беше извикала безброй пъти, с такова въодушевление, че радостните викове се превърнаха в крясъци… бяха затихнали вече последните звуци от сърцераздирателния епилог на тази страстна човешка драма, и аз стоя все още тук напълно смутен, потресен, като човек, когото операта с бурна сила понесе със себе си и което е още по-важно: трогна ме до сълзи. Заедно с мен плачеше цялата публика, нещо повече, с мен плачеха и толкова въздържаните колеги критици: признаха, че са плакали…

Ето няколко извадки от критиката в три колони в Кориере дела сера:

… Успехът беше блестящ, въодушевената, сякаш полудяла публика с непрестанни бурни ръкопляскания чествува победоносния автор на Манон Леско… Джакомо Пучини е направил грамаден скок от Едгар до Манон… Спокойно мога да кажа, че Манон Леско е класическа опера… Страстни италиански мелодии се надпреварват в нея… Пучини е истински италиански талант. Представлението беше прекрасно: оркестърът на стария диригент Томе, Манон на Чезира Ферани, Des Grieux на Кремонини…

След представлението Пучини изпрати цял куп телеграми в Лука и Торе дел Лаго: Елате веднага — вдругиден банкет.

Разбира се, всички се спуснаха към Торино: Елвира, сестрите, приятелите.

Пучини беше страшно смутен. С разстроено лице каза на Елвира:

— Ще има тържествен банкет в хотел Европа. Целият Торино ще ме чествува. Всички видни хора от града ще дойдат; кметът, критиците, артистите. Пошепнаха ми, че ще ме поздравят. Какво мислиш, скъпа, трябва ли да отговоря?

— Безусловно.

— Но аз не обичам да произнасям речи.

— Говори спокойно — насърчи го Елвира, — навярно очакват това от тебе.

Пучини се намръщи. Заразхожда се нагоре-надолу с наведена глава, неутешим. Изведнъж лицето му светна, хрумна му спасителна идея.

— Вече зная какво ще направя. Ще напиша речта си и ще я закрепя върху ръкава си. Когато се запъна, оттам тайно ще чета.

Вечерта на банкета бяха произнесени тържествени, хвалебствени речи. После започнаха да викат от всички страни: „Да чуем Пучини… Да чуем Пучини!…“

Пучини стана. Бледен огледа всички. Погледна ръкавела си. Накрая заговори:

— Благодаря!… Благодаря на всички.

Това беше единствената реч, която произнесе в живота си.