Янош Бокаи
Пучини. Бохеми и пеперуди (22)

1

Останал без другари, потънах в самота —

и музиката даже не радва ме в света.

 

Напредва с тихи стъпки блаженият покой,

честит ще ме направи най-сетне вече той.

 

Животът ми е мъка и станах аз страхлив,

а все твърдят за мене, че много съм щастлив!

 

Големите успехи, ликуване, любов

навеки отлетяха, за края съм готов.

 

Тук всичко става нищо. Животът си тече,

неусетно отминава, към гроба ме влече.

 

… Победата те следва, догде си още млад —

от нищо се не плашиш, душевно си богат…

 

Аз влача се прегърбен, тежи ми старостта,

пред мене зее бездна и дебне ме смъртта.^[1]

Стихотворението написа Джакомо Пучини.

С това неутешимо, мрачно настроение Пучини започна да композира Турандот. Защото все пак се спря на Турандот. Прекрасната, жестока китайска императорска дъщеря грабна Пучини, както грабваше всички: никога не пускаше никого на свобода.

И, разбира се, Адамино, Джузепе Адами, не би могъл да бъде друг. Този мил, весел и безкрайно талантлив млад поет просто омагьоса Пучини. Написа му вече три либрета, три отлични либрета: Мантията, Лястовичката и Веселата душа. А досега едва ли имаше някаква полза от това. Трябва да бъде обезщетен. Ако Джакомо и този път проявеше суеверие нямаше да възложи либретото на Адами.

Адами помоли Пучини да включат в работата на Турандот приятеля му, талантливия поет Ренато Симони, който беше прекарал дълго време в Далечния Изток и в Китай. Пучини с удоволствие се съгласи. И обикна кроткия Симони, както Адами. Понякога едва ли не изпитваше чувството, че е получил обратно от съдбата Илика и Джакоза. Само че не можеше да се кара така хубаво с Адами, както с Илика, и Адами далеч не беше толкова бърз и с толкова много идеи. Джузепе Адами беше много зает човек: пишеше собствени пиеси, редактираше вестник, имаше златна съпруга и очарователно дете.

— Единственият ти недостатък е — каза му през смях Пучини, — че не си стар ерген като Илика.

Валеше проливен дъжд. Планините пушеха. Облаци се носеха над езерото. Пучини извика Адами и Симони. Не дойдоха, не можеха да дойдат.

Турандот, императорската дъщеря — вече само нея вижда. Нощем в съня си, когато просто се наркотизираше с приспивателните средства, я виждаше да се появява на балкона със снежнобяло лице, обсипана с диаманти, поглежда го, усмихва му се, сякаш му дава знак, че трябва да върви, в ръка с пръчицата за гонга — някой хваща ръката му, моли му се… „не плачи, малка Лиу… не плачи, малка Дориа…“ — двете лица се сляха пред него… а сломеният, стар Тимур беше Сор Джули и самият той, пленен от любов, с тържествуваща сила удря по блестящия гонг, самият той беше Калаф. Това се повтаряше всяка нощ. „Така иска Турандот… Така иска Турандот!“ — чуваше непрекъснато някакъв глас.

Едва говореше, почти онемя, дори не канеше и приятели, рядко сядаше в лодката, почти не ходеше на лов, макар че беше много обикнал Нике, ловеца. Стана тих, тъжен човек. И отслабна много, Елвира не забелязваше това, защото и тя самата беше болна, астмата й ставаше все по-тежка. Но Тонио го забеляза: изпитателно и с безпокойство наблюдаваше баща си. Предпазливо го разпитваше за здравето му.

— Остарях — махна с ръка Пучини. — Това е най-тежката болест, телесна и душевна. Много години вече се натрупаха върху гърба ми.

Докато да пристигнат либретистите, текстът на първото действие беше готов. Поспориха само за тримата министри Пинг, Панг и Понг, в очите на Пучини те бяха само „символични фигури“. Обясни им, че му трябват, за да изкаже чрез тях философията си. Адами и Симони изпадаха от една изненада в друга: най-съвършена театрална техника и най-издържана поезия. (Двете не се изключват, често казваше Пучини, като се смееше.) Дори и една от ариите вече беше написал — една чудесна ария: „Не плачи, малка Лиу…“ И хор, колко много хор, което е съвсем необичайно за него. Това е нов път, съвсем нов.

Двамата му сътрудници скоро си заминаха — и двамата бяха много заети. А сирените виеха и машините бучеха.

Наближаваше един чуден юбилей: Манон Леско навършваше тридесет години. Господи боже!… Сякаш беше вчера. С Адами се заеха и изгладиха цялата опера — нямаше по-съвестен артист от него. Два театъра се готвеха за тридесетгодишния юбилей на Манон Леско: миланската Скала и виенският оперен театър.

Върви, ангеле мой — пращаше го Елвира, защото все пак и тя имаше някакво лошо предчувствие.

С какво различно чувство тръгна сега Пучини за Милано и Виена. Милано, който обичаше повече от всички градове, Милано, който го откри и направи прочут, Милано, очарователният град на младежката му любов, вълшебният Милано на Галерията, да, същият този Милано по-късно се отрече от него и опозори най-милата му рожба Мадам Бътерфлай. Виена го приемаше винаги с усмивка и обич. И сега Виена разбра Сестра Анджелика. Той прие и двете покани: отиде в Милано и във Виена. Помири се с Милано и благодари на Виена за многото добрина. Когато човек остарее, трябва да бъде добре с всички.

А вилата във Виареджо вече ги чакаше обзаведена, напълно готова. Не беше така лесно да се разделят с Торе дел Лаго след един цял живот! Елвира ще се премести, докато той отсъствува: така ще бъде по-добре, няма да му е толкова мъчно.

В Милано Скала посреща маестрото в празнична украса. Артуро Тосканини, великият Тосканини, най-верният, най-доброжелателният приятел застава на диригентския подиум. Наистина вълшебство върши този човек! След няколко седмици развълнуван, объркан Пучини споделя с един свой приятел:

— Не можеш да си представиш колко съвършен беше Артуро! В третото действие ме накара да плача. Не зная какво го свързваше толкова с оркестъра и певците, но това действие никога още не са играли с толкова чувство, с толкова болка. За няколко минути премина пред мен целият ми живот: Вакало, Торе дел Лаго, когато композирах Манон Леско… Тридесет години!… Моят живот на артист! Да си призная, разплаках се. Болеше ме сърцето: премина… В антракта така силно стиснах ръката на Тосканини, че трябва да е почувствувал колко безкрайно съм му благодарен…

И всичко друго беше хубаво. Букетите от розови карамфили по первазите на ложите бяха по-големи, отколкото някога, и по-прелестните рамене на жените също така блестеше пудрата, както преди тридесет години. Тук нищо не беше се променило. Ако се изкачеше на Олимп и прехванеше през кръста малката разпоредителка, дали би търпяла безмълвно и би ли го приела в прегръдките си през нощта? Не, би протестирала, а може би щеше да повика и полицай. Това се беше променило. Нищо друго.

Успехът беше огромен: целият салон, станал на крака, ръкопляскаше. На кого е необходимо вече това? Трябвало е да създаде голямо произведение, вечно. Само това е важно. Не ръкопляскането.

Банкетът в Кова беше изключителен. Няколкостотин души — всички знаменитости на града. (Колко пъти беше стоял пред Кова гладен, зъзнещ от студ, вперил жадни очи във витрината с предизвикателните блюда! Ако тогава беше дръзнал да влезе тук с дрипавия си кафяв костюм, оберкелнерът би го изхвърлил. Животът е комедия!) Кметът произнесе тържествената си поздравителна реч, говори за благодарността, щастието на Милано, после направи анализ на величието на Пучини. Пучини срамежливо наведе глава: — ужасни са тези надути похвали! Чувствува, че трябва да му отговори. Казва няколко думи, но, разбира се, само така, седнал:

— Тридесет години изминаха, докато най-после успях да завладея Милано. Толкова дълго време не съм ухажвал никого.

Хората се засмяха. Само няколко от добрите му приятели почувствуваха колко е огорчен Пучини. Едва ли не отчаян.

Пучини се разходи и до бар Аида. Но само надникна през прозореца. Не слезе по стълбата, не смееше да слезе. Защо да смути младите? Вече не е за тях. Предпочете да отиде на кино — сам. Той обича киното. Обича джаза. Обича танца. Обича младежта. Обича любовта: любовта на другите. Купи си нещо, на което се радва повече, отколкото на автомобилите и моторниците (а каква прекрасна моторница получи напоследък от Карузо!), купи си едно чудно радио. Какво прекрасно изобретение!

Получава телеграма от Брюксел: канят го да присъствува на юбилея на Мадам Бътерфлай. Приема поканата. Обича Брюксел. Винаги го е обичал. Приятен е, има чар. Разбира се, не е Париж: не е толкова красив, толкова вълнуващ, но е по-успокояващ, чувствува го по-близък. Сградата на общината е много красива. А и оперният му театър е великолепен. Има и една малка гостилница, в тиха, затънтена малка уличка Глоб. Няма друга такава като нея. Как се казваше онова момиче?… Значи, Брюксел преди Виена. Представлението на Мадам Бътерфлай е изненадващо хубаво. Мадам Бътерфлай е млада, такава, каквато беше Розина, едва ли не още дете. Дори не влезе при нея в гримьорната й. Не!

В едно ясно зимно утро се разхождаше сам из града, безцелно, както обичаше. Върви по една широка алея, разглежда къщите. На фасадата на една грамадна сграда чете: Institut de la Couronne^[2].

Какво може да е това? Някакво държавно учреждение ли?

На 1 ноември 1923 година пристига във Виена: радва се на приятелите си. Радва се на Мария Йерица, на блясъка й, на Лоте Леман, на вживяването й, на Ференц Лехар, на веселостта му. Радва се и на изключителния успех на Манон Леско. В очите му се появяват сълзи, когато се прощава с Виена. Този град винаги му е бил верен.

В къщи си е — наистина ли е в къщи? Къде е неговият дом? Тук, във Виареджо, в тази нова сграда не може да работи: стените, мебелите, предметите не го познават, не го обичат, не му помагат. Почти всеки ден ходи у дома, в Торе дел Лаго, въпреки големия шум — при Нике, при кучетата си, при скорците. И, разбира се, преди всичко при езерото.

Вечер сяда пред голямото си радио. Върти копчетата: Бохеми… Бътерфлай… Тоска… Манон Леско… навсякъде по света. Забележително! Неговата музика грабва милиони сърца… неговата любов шествува. Горд ли е? Щастлив ли е? На един лист хартия пише, а може би не знае и какво: Изкачих се на върха, но не намерих убежище в голата и пуста висота на славата.

Заведи ме, о провидение, при толкова лесно изчезващата светлина, в тихата долина на спокойствието, където със златна мъдрост мога да видя жътвата на зрелия живот…

Сега е най-влюбен. Не в Турандот, а в Лиу. Така нежно още не беше обичал никого както малката Лиу. Самопожертвувателната жена. Онази, която жертвува и живота си за щастието на любимия. Той създаде на сцената този женски тип: Манон, Мими, Бътерфлай, Мини, Анджелика, Лиу… Неговите героини не вършат подвизи, не носят каски, разкошни дрехи, блестящи бижута — ходят в дрипи, слугини, просякини. Не са горди, отдават се на мъжа, за да го направят щастлив. После изчезват от живота му или въобще от живота, когато потрябва, за да не му бъдат в тежест. Има ли такива жени? Има. Пучини познаваше такива жени, и то не една. „Je ne suis qu’une petite chose“^[3], каза му веднъж едно парижко момиче, по-мили думи никой никога не му беше казвал.

Но напразно пише, моли и се оплаква, Адами и Симони не идват. Забравиха ли го? Не заслужава ли вече да се занимават с него, прилича ли на парцал, хвърлен в сметта, за плъховете ли е, за червеите, и за нищо друго?

Пише на Адами следното:

Торе дел Лаго, 11 часа и 20 минути през нощта

Поставям ръцете си на пианото и те се изцапват от праха! Върху бюрото ми се трупат безброй писма, но от музика няма и следа. Музика? Колко безполезно нещо е тя!

Как да композирам музика, когато нямам либрето? Голяма е грешката ми, че само когато виждам моите живи кукли да се движат по сцената, само тогава мога да композирам музика. Ако бях симфоничен композитор щях да пленя публиката. Но така? Отдавна съм дошъл на света, ужасно отдавна, може би има вече и сто години… а господ ме досегна с малкия си пръст и ми каза: „Пиши за театъра. Запомни добре: единствено само за театър!“ И аз приех най-висшата заповед.

Ако бях белязан за някаква друга професия, може би сега не бих седял със скръстени ръце, без най-важния материал. Ох, вие, които ме поощрявате за работа и в същото време самите вършите друго: единият прави филми, другият — комедия, този съчинява стихове, онзи фабрикува статии, само не ви идва наум, че тук седи един човек, на когото под краката гори земята, която всеки момент може да се разтвори и да го погълне както при земетресение. Не би ли било много по-умно вместо тези мили писма да получа едно действие за блестящата със скъпоценни камъни императорска дъщеря? Бих си възвърнал спокойствието увереността, а от пианото ще изчезне прахът, толкова много бих удрял, а върху бюрото ми ще се търкалят цял куп гъсто написана нотна хартия! Вие, живеещите в града, помислете малко по-сериозно за онзи мъж, когото очакването ще погуби тук, в провинцията. Имам нужда не само от първото действие, а и от третото действие, защото ако получа третото, тогава вече и второто е готово…

Напразно Джакомо Пучини пише такива писма на Джузепе Адами от пролетта на 1920 до есента на 1924 година. Той чувствува, че трябва да бърза: единствен само той.

Но въпреки това Пучини не губеше времето си, макар че либретистите му бяха немарливи. Непрекъснато поправяше първото действие на Турандот, по някой акорд, по някоя нота: трябва да бъде съвършено! Чувствуваше, че никога не е писал по-завършено, по-грижливо изградено, с по-силно напрежение действие.

Щеше да бъде щастлив, свръхчовешки щастлив, ако въобще можеше да бъде щастлив.

И сяда сам над въведението към второ действие: оплакването a la commedia del’arte на тримата министри, Пинг, Панг и Понг: „Да се ловува на брега на езерото.“ Философия? Докато човек стане философ, вече с единия си крак е в гроба. Какво би казал Сор Джули, ако видеше тъпчещата на едно място, без действие сцена, където трима дърти китайски мъдреци философствуват цяла вечност? А какво щеше да каже той самият на тридесетгодишна възраст?

Проучи най-съвестно китайската музика и китайския фолклор. И китайците бяха също така любезни към него, както по онова време японците. Пекин, чудният Пекин — Симони много му беше разказвал за него, — изпрати всичко, каквото можеше. Дори и различни стари инструменти, Пучини ги включи в оркестъра.

Но радиото изключи и във Виареджо, и в Торе дел Лаго, не искаше да чува друга музика освен музиката на Турандот: китайската императорска дъщеря беше деспотична — не търпеше никого до себе си.

В действителност Пучини странствуваше, дори две седмици не можеше да се задържи на едно място: Торе дел Лаго — Виареджо — Марема: вземаше със себе си само верния Нике и двете си кучета, Скики и Горо. Понякога ходеше на лов, това беше единствената му почивка и развлечение.

Имаше много голяма разлика между отдавна изминалите времена и сега — не само че тогава беше млад, а сега стар, имаше друга, по-голяма разлика, тогава, по времето на Бохеми, цялото село работеше с него, с него мечтаеше, с него се надяваше, всички сърца туптяха с неговото, всеки техен нерв трептеше с него, всяко ухо следеше неговата музика, а сега работи сам, сам като крагуй с гола шия на върха на някое оголяло дърво. Всички го отбягваха. С него не живееше никой освен Турандот и Лиу. Турандот настоява, заповядва, Лиу го моли, заклина го да работи. А зад тях стои дългият като върлина палач с покритото си лице, с меч, подобен на коса, готов за работа. Пропъждат младия персийски княз…^[4]

Кашля непрекъснато. Вече не може и да спи. Няма такова приспивателно, което да го приспи. Седи в кревата си, така прекарва до сутринта. Кашля и пуши в тъмнината. Безмилостно го боли гърлото. Смее се като някое немирно момче, защото ядосва, отчайва лекарите си. Какво казват за него лекарите? Нищо. Нищо особено. Само добро. (Тонио е мил, в резултат на настоятелните му молби най-после Пучини отиде с него при един известен интернист в Милано и при един флорентински професор ларинголог. И те казаха същото, каквото домашният му лекар, във Виареджо). Да, само добро: физиката му е изключителна, чудно сърце, незначителна захар, луди нерви, слабо разширение на белите дробове от кашлянето, многото цигари причиняват кашлицата, а кашлицата — болките в гърлото. Няма му нищо. Всичките страдания се дължат на истерия: когато няма работа, умира, когато има работа, подмладява се. И, разбира се, безчовечно многото успокоителни, приспивателни… И нервите му затова са толкова чувствителни, от наркотиците, затова се разплаква така лесно. (Ако знаеха тези славни професори, мисли си Пучини, какво е това композиране, творене, и че той оплаква малката Лиу, която трябва да убие! Ако им разкажеше, навярно биха му се изсмели и отново споменали истерията!)

Той не беше решил окончателно триактна или само двуактна опера да бъде Турандот. Но през една безсънна нощ в него прозвуча голямата ария на тенора: В Пекин никой не спи… Сега вече знаеше, че с нея трябва да започне третото действие и че това трето действие е съставено от две части, едната свършва със смъртта на Лиу, а другата с любовния изблик на Турандот, започва с онзи непрекъснато нехаресван дует. „Този любовен изблик — пише на Адами — да падне като светещ метеор върху крещящата човешка тълпа, която с напрегнати нерви, екзалтирана, поглъща флуида на любовта… С кристална канюл ще изсмуча мозъка си, за да напълня с фосфор мелодиите си. И всичко това за теб, за вас, за народа, за света!“ Често казва на приятелите си: „Този финал трябва да се издигне до небето, оркестърът трябва да ликува!“

Безмилостно тъжен е животът на артиста: живее в непрекъснат трепет, във възторг сред хора без трепет и възторзи. Никой не може да поеме темпото му, още по-малко фантазията му. Мислят го за налудничав, защото може да се въодушевява. Откровението му вземат за игра, кокетиране. Турандот живее, Лиу живее, Калаф живее, непрекъснато ги вижда, разговаря с тях, по-близки са за него, отколкото реалните, живите му приятели — това не му вярват. Някога Турандот наистина е живяла и умряла както всички хора. После дойде прекрасният Гоци и възкреси умрялата Турандот. За трети път гениалният Шилер изрови от гроба императорската дъщеря. За четвърти път Бацини я съживи. А той, Пучини, сега за пети път вдъхва душа на Турандот, за да живее вечно.

Четири ужасни години: четири безчовечно ужасни години! Четири години продължава отчаяната борба между Пучини и либретистите — между Пучини и времето, между Пучини и смъртта. Ако човек помести тук онези няколкостотин писма, които Пучини писа на либретистите и приятелите си за своите мъки, би могло да се издаде отделна книга, най-болезнената, която някога човек е чел. Пучини се унижава пред младите си сътрудници: оплаква се, плаче, моли се, любезничи и ласкае, само за да ги накара да започнат работа, да довършат либретото, за да може да работи. Но те не му обръщат сериозно внимание; Пучини прекалява, Пучини е нервен, Пучини е екзалтиран. Но той, Пучини, знае, че се състезава със смъртта, каквото и да му казват любезните лекари, и че няма да има време да напише шедьовъра. Ще го занесе със себе си в гроба. Това е ужасно. Това е грях.

— Искам да напиша опера за любовта, живота, смъртта, която да потресе и грабне цялото човечество — обяснява на Адами и Симони в Милано. — Искам да изпея цялата си мъка, вдъхновение и философия. Разберете ме, сега искам да напиша най-великата опера: безсмъртието!… Търся думи и мелодии, които ще се понесат към небето. Но моля да ми напишете пиеса, истинска, пленителна, потресаваща…

Не са ли екзалтирани, малко прекалени тези думи? Адами и Симони знаят, че Пучини, когото обожават — цяла Италия го знае — е най-капризният, най-нетърпеливият, най-взискателният човек.

— Искам съвършеното, недостижимото! Само затова заслужава… — постоянно ги подканя. — Работете, работете!… Не бъдете мързеливи. Смъртно ще ме измъчите, ще ме убиете с мудността си! Не мога да ви чакам, разберете: нямам време!

В устата му е вечната цигара. А гласът му става все по-пресипнал, когато говори, непрекъснато се хваща за гърлото, а лицето му се изкривява в болезнена гримаса.

Ако тези хора ме карат още да чакам — пише в огорчението си на една своя приятелка, — трябва да ги помоля да поставят писалката, хартията и мастилото на гроба ми…

Простудява се и вдига висока температура. Съмнява се за пневмония. „Дано излезе пневмония — пише той, — за да свърши моят съсипан, глупав живот…“

Чудни съвети и указания дава на Адами: промяната на Турандот да бъде очебийна. Любовта й трябва да избухне бурно и coram populo (публично)!…

Но той има и изпълнени с вяра дни, обикновено, когато настъпи пролетта. Пише на Сибил: „Турандот“ започва да придобива великолепна форма и, както виждам, ще получа неочаквано добро либрето. Скоро започвам работа…

В същото време пише и на Адами: „Ще напишем оригинална, а може би и недостижимо хубава опера… Само вие да не заспите отново, скъпи мои поети…“

Тежка е задачата на близките му, особено на Елвира, която самата е болна и от собствената си болест не вижда болестта на съпруга си. Всяка дума на Пучини е изпълнена със страст, но нали винаги е бил такъв, през целия си живот, това е изключителното в него. А сутрин разтреперан разказва на Елвира чудните си видения. И това беше винаги така. Пучини е не само артист, но и човек с повишена чувствителност. Само когато се намира в транс, може да работи. Ще остане вечно дете, разпуснат, необуздан, трябва да се обуздае, да се укроти. Това най-добре го прави Тонио с милото си, тихо спокойствие, той е пълна противоположност на баща си и все пак него обича най-много на света. Когато разговарят двамата, се създава впечатление, че Пучини е бунтуващото се дете, а Тонио е разсъдливият, мъдър баща.

— Ще умра, Тонио — казва често на сина си. — Турандот, тази убийца, тази китайска императорска дъщеря и на мен не иска да се предаде и мен ще убие. Няма да мога да завърша произведението си.

— Ти си двадесетгодишен, татко! По-млад изглеждаш, откогато и да било! Само не се измъчвай толкова много… не си въобразявай!

Пучини погледна с болезнена усмивка сина си.

— Знаете ли вие, какво значи човек да е творец! — махва с ръка и горчивата черта се врязва по-дълбоко в края на устата му.

Това е творческа треска, родилни болки, мислят си Елвира, Тонио и Фоска, която винаги, когато може, идва в къщи при майка си и при нейния „babbo“, когото обича извънредно силно и сега. В такъв момент къщата блести от нейната младост, красота и Пучини е щастлив. Винаги красотата го прави щастлив.

Но Фоска отново си отива, лятото преминава, дъждът се лее и облаците се влачат по оловносивото небе. Пучини отново започва обидната борба с либретистите си:

В гроба ли искате да ме вкарате? На смърт ли ме осъдихте? Забравихте ли за мен?… Очаквам вашия ръкопис, както влюбеното момиче писмото от любимия си. Ще умра от чакане. Искам да работя.

… Толкова много меланхолия нося на гърба си, колкото да се напълни един голям чувал. Може би нямам причини за това. Но аз съм такъв, такива са всички хора, които имат сърце…

Страхувам се, че Турандот никога няма да бъде завършена. Така не може да се работи. Когато отслабва треската на вдъхновението, рано или късно съвсем ще премине, а без треска не може да се твори, защото самото творчество е един вид болест, извънредно душевно състояние, всеки нерв, всяка клетка се възбужда… и така нататък in aeternum…

Отново смърт, два смъртни случая едновременно. В Лука и в Неапол. Най-възрастната му сестра Отилия и Енрико Карузо. Внезапно. Вчера бяха още тук, говориха, шегуваха се, а днес вече ги няма. Отилия… вижда милото й личице, как с чанта в ръка много сериозно отива на училище, и Енрико Карузо, този недостижим певец, с когото заедно води голяма битка: неизказано добър беше в Момичето от златния Запад. Спореха много, дори се скараха няколко пъти, но винаги се помиряваха, с братска обич. И него го измъчиха враговете му, защото се издигна с една глава над тях. Изправиха го на позорната скамейка, искаха да го хвърлят в затвора. Колко по-просто би било за посредствените хора да издадат закон, според който всички талантливи хора още като деца да се умъртвяват!

Пучини е огорчен… Той, който се радваше винаги на всичко, сега не може да се радва на нищо, скарал се е с целия свят. Пише едно след друго тъжни писма:

Преминава всичко, което беше хубаво, дори и Торе дел Лаго, всичко, абсолютно всичко… Боли ме устата, а и настроението ми е тъжно, напуска ме вярата, животът ми тежи, на този свят вече нищо не ми харесва… Напълно съм съкрушен. Изглежда, че съм загубил само увереността си. Работата ми ме ужасява и никъде не намирам нищо добро… Стар съм, това е жестоката действителност, което е много тежко, особено за един артист… Сърдя се на целия свят. Бих желал да отлетя другаде, но съвсем сам…

Просто невероятно е, че никой не е обърнал внимание на тези неутешими писма, нито Адами, нито Симони, нито Сибил, дори Дон Паникели, никой не е помислил, че тази пълна душевна съкрушеност има тежки физически причини. Артистично настроение, неврастения, депресия във връзка с работата, и с това въпросът бил ликвидиран. Истеричният артист дори се представя за агонизиращ, усмихват се снизходително добре охранените еснафи.

Най-после! Второто действие е тук. Тичешком отива в кулата в Марема, за да не го смущава никой. Лошо е. Безнадеждно лошо. Не е театър. Не е поезия.

Живият и добър театър е много трудно нещо!… Изпратеното не е хубаво, не това чаках от вас. Театърът има строги закони: сцената изисква напрежение. Пиесата трябва да има интрига, да бъде интересна, забавна и трогателна. За това мислете, когато пишете, много ви моля. Моля да напишете ликуващи, блестящи стихове. Тези са хубави, но са с неопределен характер, равнодушни…

Какво да прави? Друго ли либрето да търси? Форцано!… Той е единственият, който би могъл да му помогне. Но би обидил смъртно Адами и Симони. И без това са обидени, бедните. Вдигна се шум, че Пучини не е доволен от либретото на Турандот, дори за това писаха вестниците. Неприятно. Сега има опасност обидените либретисти да скъсат с него. А китайската госпожица настоява да продължи работата. Вече не би могъл да живее без малката Лиу.

Помиряват се. Отново написаното второ действие е хубаво (трите въпроса написа Пучини. По-хубаво от Шилер!) Колко много загубено време щеше да спести Пучини, ако сам беше написал цялото либрето!

Вече мисли за третото действие. Поверявам малката Лиу на вашите сърца! — пише на Адами. Идва му отлична идея за третото действие. Турандот узнава името на Калаф, но сега той самият го отрича и на въпроса на съдиите отговаря: „Не го познавам! Не зная кой е!“ (След смъртта на Пучини не го написаха точно така. Жалко! Жалко, че не следваха оригиналния план на Пучини и със смъртта на Лиу не прекъснаха третото действие.)

През това време и оркестрацията на първото действие беше напълно готова. Пучини покани в Торе дел Лаго четиримата си приятели: Алфано, Клаузети, Тито Рикорди и младия журналист Арнолдо Фракароли, който винаги пишеше с възторг за Пучини, и им изсвири и изпя първото действие на Турандот. За този един час пресипналият глас на Пучини по чуден начин се оправи. Въздействието е огромно.

— Това действие е съвършено! — каза Тито Рикорди.

Очите на Пучини се изпълниха със сълзи. Изпи една чаша вино.

— Франко — каза на Алфано, — ако умра, преди да завърша Турандот, както Бойто умря посред работата на Нерон, завърши операта вместо мен.

— Ах…

— Сериозно ти говоря, съвсем сериозно. Направил съм схемата на цялата опера, докрай, и музиката, и текста. Липсва само обработката. Използувай само моята музика, не пиши нова към нея, нито един такт, нито една дума, моля те.

— Как бих смял да посегна към нея…

— Аз ти имам доверие. Това е желанието ми. И завещанието ми — добави усмихнат. — После се обърна към Тито Рикорди. — Уреди така, че Артуро Тосканини да я дирижира в Скала.

През това време Пучини имаше и добри дни. Особено през лятото, когато времето беше хубаво и грееше слънце. Понякога ходеше дори и на лов. Скики и Горо, двете му ловни кучета, го гледаха с умоляващите си предани очи дотогава, докато накрая Пучини се засмя, влезе в къщи и взе пушката си. Кучетата подскачаха и джафкаха. Спуснаха се като стрела към моторницата на Карузо и скочиха в нея. Устата и на верния Нике се разтегна до ушите, толкова много се зарадва. Той се зарадва не толкова на лова, колкото на това, че „маестро отново е старият“.

Чудни бяха тези промени у Пучини: за един ден можеше да се подмлади или състари с двадесет години: веднъж беше на четиридесет години, друг път на сто. По време на бръсненето се погледна в огледалото и видя маската на смъртта…

Често пътуваше. Посети Болоня, Рим, където гледа докрай новата постановка на Манон Леско.

Все още беше щастлив, когато вечеряше с някое момиче с нежно лице в затънтена кръчма. Беше красив мъж, завладяващ, пламъкът в очите му беше по-силен, откогато и да било.

Но настъпи една дъждовна седмица и отчаянието го нападна отново.

Адамино, какво става с вас? Изоставихте ли ме, братя, с Турандот? Дръжте се с мен малко по-нежно, по-мило, толкова ми е нужно това, за да джафкам като някое благодарно куче… Настроението ми е адско, може би не се чувствувам добре, закъсах с работата и имам нужда от някого, който да ми вдъхне кураж и да ме разбере. Защо не дойдете тук за няколко дена? Ще ви изсвиря това, което съм композирал, а вие ще ми кажете да го скъсам или не. Понякога всичко ми харесва, друг път нищо… Вчера бях изпаднал в отчаяние… Започна да ме обхваща неврастенията…

Пише на Сибил в Лондон:

… Тук всичко около мен е хубаво… но сега вече наистина съм стар човек, нищо не ме интересува! Работя, но… и това не ми доставя никаква радост. Най-после получих третото действие на Турандот… Настроението ми е черно. От време на време работя по малко или изобщо не работя. Тази безобразна Турандот ме ужасява, няма да я завърша… Никой не може да ми помогне…

А на Адами, когото много обича, между другото пише:

„Кажи, защо… защо вече не ме обичаш?… Какво съм направил?… Краят ми ли е настъпил?… На смърт ли сте ме осъдили?… Забвение ли ще покрие Турандот Защо двамата се криете в сянка?! Не съм заслужил това отношение от ваша страна!… Заключителният дует трябва да бъде най-хубавият…“

Получава писмо от Виена, от Мария Йерица, и отново е весел и млад. Сяда в новата си осемцилиндрова Ланчиа и през Бренерския проход и Залцбург отива във Виена. Весел и усмихнат. Кой би посмял да твърди, че Пучини е стар и болен?

Виена е град на радостта. Йерица е очарователна в Тоска. В Бохеми Зелма Курц и Пикавер също са добри. И всички са толкова мили тук, във Виена.

Но в къщи отново го нападат съмненията. Моли се, заклина Адами и Симони да му изпратят най-после липсващите части и да дойдат при него, за да поработят заедно. Адамино поне понякога му отговаря, но Симони мълчи. (Когато пишеше на Илика, той веднага пристигаше с усмихнато лице, а когато „смъртно“ се скарваха, на другия ден се помиряваха отново. А имаше и идеи, и фантазия, и го обичаше.) Разбира се, сега Адами стана голям човек изведнъж, представиха една от комедиите му, Piccola felicita, Малката радост!

Трябваше да избяга отново от къщи, където и да е, само да не се разтакава без работа. Спомни си за Париж;. Ще поговори с прекрасния Брунелески за постановката, костюмите и декорите на Турандот. И поне ще види Париж още веднъж…

Когато се завърна, намери на масата си готовото либрето на Турандот. Зачете го жадно. Ужасно!

Не, не, не! — пише на Адами на 6 март 1923 година. — Прегледах третото действие.

Така не може! Но може би или и без може би аз — съм онзи, който е невъзможен за вас!

Но и третото действие е невъзможно!

Не казвам, че сега ще ме убие отчаянието, но малко ми трябва, за да стигна до него.

… Скъпи мой Адамино, аз съм нещастен, смъртно тъжен, без настроение, стар, излишен и съкрушен човек. Какво да правя? Не зная. Най-умното е да легна да спя, тогава поне не си блъскам главата и не се измъчвам…

… Тук слънцето грее усмихнато, всичко цъфти, само в моята душа господствува мрак като в рог!…

През това време и радост огрява Пучини, и то много голяма радост. Написва най-голямата ария на второто действие на Турандот, най-тежката ария, която беше композирал в живота си! Тази ария му харесва, чувствува, че е създал нещо голямо, може би по-голямо от всичко досега. (Но кой ще я пее? Убийствено трудна е!) Само че трябва да се напише и големият любовен дует в третото действие, „преобразяването на жестоката Турандот“, и мощният финал, когато всички инструменти ликуват до небето… другото в общи линии е готово, а и за тези има точни бележки (само да може да се разчете какографията ми!), и обясни на Франко Алфано всичко до най-малката подробност. Във всяко негово писмо се повтарят две думи: дует!… финал!… за които той се молеше, заклинеше…

Но все още енергията му беше много голяма, макар че все повече кашляше, просто вече не можеше да говори. Все още пътуваше и сам шофираше с най-сигурна ръка: отново заминава за Виена, Монте Карло (където отново купува моторната лодка, спечелила Grand Prix, която лети с четиридесет километра в час), после за Салсомаджоре, където лекува болното си гърло без всякакъв резултат.

На 1 септември 1924 година пише на Адами:

… Трябва да се бърза!… Тази болка в гърлото, която ме измъчва от март, сякаш иска да предизвика лош обрат.

На трети септември един автомобил спира пред вилата му във Виареджо: Артуро Тосканини слиза от него. По-голяма радост от тази не можеше да сполети Пучини. Прегръща Тосканини, дори не може да говори от радост. Бяха се малко поскарали заради някаква глупост. (Един-единствен такт в Момичето от златния Запад Тосканини дирижира в друг ритъм. Оттам дойде бедата.) „Сега вече ще мога да умра спокойно, помисли си щастлив Пучини, Артуро ще се грижи за китайската императорска дъщеря: Турандот ще живее вечно!“ Този ден беше работил до сутринта… композира предсмъртната ария на Лиу с по-голямо вълнение, с по-голяма страст, откогато и да било през живота си. За това вече го инспирира смъртта, помисли си полусериозно, полушеговито.

Понякога се страхуваше от смъртта, понякога мислеше за себе си, че ще живее вечно. Сега беше щастлив, че видя Тосканини.

Тосканини не беше щастлив: потресе го ужасната кашлица на Пучини, състоянието му. За няколко месеца беше отслабнал с килограми. Гъстата му коса също беше оредяла. И някаква неописуема тъга покриваше лицето му.

— Тук ще спиш, у нас — радостен каза Пучини, — а след вечеря ще ти изсвиря и изпея цялата Турандот. Не я е чул още никой. Поне ще ми кажеш слаба работа ли е, или шедьовър!… Липсват само дуетът и финалът. Не мога да ги получа от Адами, от Симони…

Тосканини погледна изпитателно Пучини.

— Не те ли уморява пеенето?

— Вече е все едно — махна с ръка Пучини.

Никой в света не познаваше така Пучини, както Тосканини: беше дирижирал всичките му опери, познаваше всяка негова мисъл, всяко трепване на нервите му. Възхищаваше се от Пучини: Манон Леско и Бохеми — двете му големи опери на страстта и любовта. Момичето от златния Запад е прекрасна опера. Джани Скики — класическа весела опера. Но това, което сега чу, не очакваше, това изненада и него. Той, твърдият Тосканини, се разплака. И то неведнъж. Не каза нито дума, мълчаливо изпи кафето си. Едва когато Пучини удари и последния тон, каза смутено:

— Шедьовър. Стана безсмъртен!

— Станах безсмъртен и ще умра! — засмя се Пучини. — Слушай, искам да ти кажа нещо: ако не завърша операта си, накарай Алфано да я завърши. И само ти може да я дирижираш, никой друг, това вече уговорих, разбира се, в Скала.

— Ще завършиш операта си — прошепна Тосканини.

— Искам да я завърша, — каза Пучини и лицето му се изкриви, защото отново го налетя кашлицата, по-ужасна отвсякога.