Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bohémek és pillangók — Puccini életregénye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
elli (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
gvpopov (2015 г.)
Допълнителна корекция — езикова и във форматирането
NomaD (2015 г.)

Издание:

Янош Бокаи. Пучини. Бохеми и пеперуди

 

Bókay János

Bohémek és pillangók

Puccini életregénye

Zenemükiadó Budapest 1971

 

Индекс 78,092

Издателски № 323

Литературна група III — 8

 

Преводач от унгарски: Борис Ников

Редактор: Лилия Илиева

Художник: Александра Бугаева

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

Коректор: Мария Георгиева

Дадена за набор на 3. IV. 1978 г.

Излязла от печат на 31. VII. 1978 г.

Печатни коли 33

Издателски коли 27,72

Формат 32/84/108

 

Тираж 80109

 

Издателство „Музика“, София — 1978

История

  1. — Добавяне

Първа част
Лука

1

Промъкналите се през жълтия прозорец ранни пролетни слънчеви лъчи осветяваха мрачната заседателна зала и правеха да блести окаченият на стената грамаден календар, на който с красиви, старинни цифри беше написано:

1864

Около дългата маса, покрита със зелено сукно, бяха насядали тридесетина мъже, облечени в тъмни дрехи, с високи яки. Между тях имаше и един стар свещеник с тясно лице, в расо. По средата, на централното място, седеше кметът, sindaco. Умните му, живи очи огледаха присъствуващите. Той изчака да замлъкне и последната дума, после вдигна малкия златен звънец и силно го разклати. Гласът му беше твърд, спокоен и силен.

— Откривам заседанието. Поздравявам членовете на consiglio comunale[1]. Преди да започнем да разглеждаме въпросите от дневния ред, да станем за една минутка и да почетем с мълчание паметта на незабравимия ни приятел Микеле Пучини, когото смъртта така рано и неочаквано изтръгна от редовете ни и който донесе такава голяма слава на нашия обичан град.

Така стояха те една минута мълчаливи, с наведени глави и тържествени, развълнувани лица.

Кметът продължи:

— Първата точка от дневния ред е: да се определи пенсия на вдовицата на Микеле Пучини. Съгласно нашия правилник госпожа Албина може да получава само петдесет лири пенсия. Но като се имат пред вид изключителните заслуги на съпруга й, предлагам да й определим пенсия от шестдесет и пет лири.

— Правилно!

— Много! — промърмори нисък дрезгав глас.

— Малко! — отговори му друг свадлив, дребен човек с остър нос. — Госпожа Албина има седем малки деца. Аз зная какво значи това.

Кметът размаха звънеца.

— Повтарям предложението си.

Но някой отново се обади:

— А църквата какво ще й отпусне?

— Ние с града заедно плащаме заплатата на нашите диригенти, органисти и псалтове — отговори тихо свещеникът. — Така че ще поемем съответната част и от пенсията на госпожа Албина Пучини. Освен това поради изключителните обстоятелства главното църковно ръководство гласува двадесет лири месечна пожизнена лична пенсия на достойната съпруга на незабравимия ни диригент.

— Не сте ли се престарали много — подхвърли подигравателно един дебел мъж с толкова пълно и червено лице, сякаш всеки момент щеше да получи удар.

Свещеникът искаше да му възрази, но кметът го изпревари.

— Значи, съветът приема предложението ми, съгласно което… — повиши глас той.

— Приемаме!… Приемаме!…

— Прието единодушно. Впишете го в протокола — обърна се той към слабия, млад протоколчик, който накрая на масата с благоговеен поглед следеше всяка дума на кмета, а сега започна прилежно да записва.

Кметът взе чаша вода, отпи една глътка, после спокойно с непроменено, строго лице отново заговори, като огледа наблюдаващите го членове на съвета.

— Следва втората точка от дневния ред: попълване освободеното място на главен музикален директор и главен диригент.

— Този въпрос ще бъде по-труден — пошепна един от съветниците на ухото на съседа си.

— Неразрешим е — отвърна му другият.

— Тук ни задължава миналото и споменът за великия ни покойник. Всички знаем, знаем и твърдим с гордост, с гореща обич, че нашият малък град Лука с музикалната си култура може да се състезава с такива могъщи градове, със световноизвестните крепости на италианската музика, каквито са Милано, Рим, Венеция, Торино.

— Така е! Така е! — извикаха въодушевено. Някои дори изръкопляскаха.

Строгият глас на кмета омекна, трогателна нотка потрепна в него:

— И това го дължим на една-единствена фамилия: фамилията Пучини.

— Вярно!

От век и половина голямата мисия преминаваше изцяло от баща на син и няма нито един член на тази фамилия, който да не е допринесъл с нещо за славата на нашия град, достигната от предшествениците му. Досега имахме четирима Пучини, всички са известни в цялата страна. Канеха ги, примамваха ги от различни места, предлагаха им пари и слава, но те си останаха верни на града ни, служеха преди всичко на нас, като се отказаха от богатство и слава.

— Старият Джакомо Пучини получавал точно толкова заплата, колкото градският палач — прекъсна го един мъж с очила и с лице на учен, чиито думи предизвикаха бурен смях.

— Това е било отдавна: през 1740 година — каза кметът. — Но да се върнем на въпроса. Трябва да попълним, и то незабавно, достойната за големите традиции служба, осиротяла със смъртта на Микеле Пучини. Някой има ли предложение?

Настъпи раздвижване, шепот, една несигурна, колебливо вдигната ръка се отпусна веднага, когато кметът погледна към нея.

— Тогава, ако позволите, аз ще направя предложение. Трябва да призная, че много мислих. Но накрая реших, че има само едно-единствено разрешение, естествено, възможно разрешение.

— Какво?

Кметът млъкна. Всички обърнаха очи към него, настъпи напрегната тишина.

— Достоен наследник на Микеле Пучини може да бъде само неговият син: Джакомо Пучини.

— На колко години е детето? — попита остър глас.

— На шест.

Избухна смях, викове, редът беше нарушен. Кметът напразно размахваше звънчето, глъчката не стихваше: „Лоша шега!… Смешно!… Срам!… Няма да гласуваме…“ За щастие една енергична ръка се вдигна настойчиво.

— Да чуем!… Да чуем господин директора!

— Има думата господин директорът Коли.

Веднага настъпи тишина. Стана мъж със сурово лице и тънки устни. Докато говореше, той чукаше по масата с върха на малък молив.

— Въпреки дълбокото ми уважение към господин кмета, наистина трябва да кажа, че предложението му е неуместно, че то ще посрами града ни…

— Така е.

— Като педагог ще кажа, че едно шестгодишно дете не може да се приеме дори и в перспектива. Бъдещето му е загадка.

— А Моцарт? — попита съветникът с очила и лице на учен.

— Моцарт е единствен. Изключението потвърждава правилото. Но впрочем не разбирам странното предложение на господин кмета, когато има друго приемливо, отлично разрешение, което ще успокои всички. Освен това то няма да засегне авторитета на фамилията Пучини. Напротив, ще й достави радост: да назначим за главен музикален директор и за църковен диригент шурея на Пучини, по-големия брат на госпожа Албина, Фортунато Маджи, който неведнъж заместваше бедния ни приятел по време на боледуването му и то така, че всички бяхме доволни от него. Това е най-целесъобразното разрешение.

— Прав е! Правилно! Да изберем Маджи?

— Аз предлагам Карло Анджелони! — подхвърли някой.

Но училищният директор със суровото лице почука с върха на молива си, не беше свършил. Личеше, че изпитва удоволствие от постигнатия успех.

— И така предложението ми е следното: да наберем на освободените места Фортунато Маджи, който има отлична подготовка, и е надежден, добър музикант.

— Не е Пучини! Не е гений! — прекъсна го с иронична усмивка съветникът с лице на учен.

— Хубавата перспектива струва повече от евтината известност! — каза съвсем тихо един млад мъж със замечтано лице, най-младият от всички съветници.

— Свършихте ли, господин директоре? — попита кметът със спокоен, металически глас.

— Свърших.

— Тогава аз ще продължа, за да кажа онова, което исках, но вие не ме изслушахте докрай, прекъснахте ме. Поради това стана недоразумение. Дори и през ум не ми е минавало да предложа шестгодишния Джакомо Пучини за главен музикален директор на нашия град. Само казах, че наследник на Микеле Пучини може да бъде единствено неговият син. Исках само да смятаме малкия Джакомо за приемник на предаваните по наследство служби във фамилията и да не попълваме окончателно освободените след смъртта на баща му места, за да не бъде прекъсната чудната верига, по-чудна от която аз не познавам в историята на музиката. Да назначим заместник дотогава, докато талантът на Джакомо Пучини се развие… Аз също предлагам Фортунато Маджи, Той ще изпълнява всичките обязаности на въпросните служби и наред с това ще учи и обучава племенника си, за да стане достоен наследник на отличния си баща. Заплатата му ще бъде същата, каквато беше на Микеле Пучини, само че ще го задължим да дава двадесет процента от нея на госпожа Албина. Това е моето предложение.

Думите на кмета бяха посрещнати с мълчание. После се чуха гласове:

— Това вече е друго! И така е странно!

— Протестирам! — извика съветникът с дрезгавия глас.

— Поддържам предложението си! — каза решително училищният директор.

Старият господин с нежно лице и очила поиска думата. Всички го погледнаха с уважение. Той заговори с тих, напевен, мек като кадифе глас.

— Ние сме тосканци и нашият град, древният Лука, е любимият град на Юлий Цезар. За нашия град Цезар е казал:

„В него хората правят всичко по-различно, отколкото в другите градове на империята. Там хората са дръзки, защото имат фантазия!“

Нека и днес бъдем достойни за преценката на Цезара…

— Напразно си хабите думите!… И без това няма да гласуваме!… — извика силно съветникът с червеното лице.

— Само няколко кратки минути ще подложа на изпитание търпението на съвета — продължи спокойно мъжът с лице на учен. — Зная, че всички вие познавате добре историята на красивия ни град, но въпреки това ви моля да ми позволите да проследя онази верига, за която говори господин кметът.

— Излишно е!

— Чудна е наистина тази верига. Първата й халка е Джакомо Пучини. През 1740 година той станал главен музикален директор и църковен диригент на нашия град. Той организирал първия оркестър, който бил прочут в цялата страна. Бокерини е участвувал в оркестъра!

— И Моцарт, и Хайдн са му били приятели — прекъсна го кметът.

— Да, особено Моцарт… Той е писал едновременно църковна и светска музика. И днес във всички по-големи градове често свирят и пеят неговите вълнуващи меси и очарователни кантати. Дори и оперите му имат голяма слава.

— Така е!… Написал е четиринадесет опери!

Сега вече съветниците го слушаха мълчаливи, с напрегнато — внимание.

— Синът му Антонио Пучини не останал по-назад, напротив, в много отношения надминал баща си. Той е написал онази прекрасна опера, която ще бъде вечна гордост за нашия град: „Освобождението на Лука“. Той имал рядката чест да бъде избран за почетен член на Академия Филармоника в Болоня…

— Успоредно с многото опери е написал и отлични църковни творби — прекъсна го свещеникът.

— След него идва третият, синът на Антонио, Доменико Пучини. Всеки с право би помислил, че след двама такива колоса, третият закономерно ще снижи, ще начупи до известна степен линията. Но не. Макар и починал млад, Доменико бил достоен за прадедите си. Неговите оратории са незабравими… оперите му са прекрасни. Великият Джовани Пучини бе написал в некролога му: Едно изключително дете ще бъде приемник и наследник на таланта на Доменико Пучини, то ще прослави италианската музика и ще достави наслада на целия свят… Чудно предсказание…

— Чудно! — каза инстинктивно младежът със замечтаното лице.

— И предсказанието почти се сбъдна. Нашият незабравим приятел Микеле, син на Доменико, за когото знаем, че е бил най-талантливият ученик на Доницети, още като младеж заслепи с таланта си своите съвременници. Той просто изливаше шедьоврите си: две опери е голям успех, голям брой чудно хубави църковни творби… Кой свиреше по-хубаво от него на органа в нашата базилика „Сан Паолино“, кой ни доставяше по-голямо удоволствие от него със свиренето си на пиано… кой направи известна в цялата страна нашата консерватория? — а и след минута тишина: — Ето това е веригата… Смятам, че сме задължени на четиримата Пучини… задължени сме на спомена за Микеле. Бихме били неблагодарни към него.

Младежът със замечтаното лице се изчерви и заеквайки, каза:

— Моля да ме извините, че се намесвам… Аз съм философ, не разбирам от музика…, но някак си чувствувам, че този вълшебен кръг, който е започнал с един Джакомо Пучини приблизително преди двеста години, ще се затвори именно с този, малкия Джакомо Пучини… който може би ще стане…

— Не бързайте с предсказанията, млади човече направи му остра забележка училищният директор, — вие не сте Пучини.

Кметът иззвъня.

— Моля, не влизайте в лични пререкания. Всеки има право да се изкаже. Всички сме с еднакви права. По-скоро трябва да благодарим на професор Паладини за съобщението. Поставям въпроса…

Училищният директор нервно почука с молива си:

— Искам думата!

— Заповядайте!

— Всичко, което господин професорът каза, е много хубаво. Хубаво и трогателно. Но това не променя нещата; неуместно и смешно е да назначим едно шестгодишно момченце за бъдещ главен музикален директор на града.

Кметът се засмя.

— Не е неуместно. Господин директорът греши. Дори не е толкова отдавна, може би преди около петдесет години, когато градският съвет е направил същото: официално избрал тригодишния Микеле Пучини за наследник на починалия му баща.

— Но тогава дядо му е бил още жив.

— А сега е жив вуйчото на малкото момче, който е много добър музикант.

— Поддържам предложението си! — извика раздразнено директорът. В яда си той дори забрави да почука с молива.

— Значи, има две предложения — каза с най-голямо спокойствие кметът: моето и на господин директора. Който е за моето предложение, да вдигне ръка. — Той огледа вдигнатите ръце. — Господин секретар, пребройте ги.

— Двадесет и седем.

— Който е за предложението на господин директора, да гласува!

— Девет.

— Приема се първото предложение… протоколирайте… — И той повтори точно и подробно всичко, което беше казал вече. — Закривам заседанието.

Както след всяко продължително, принудително мълчание, настъпи оживление:

„Целият град ще се смее!…“, „Директорът хубаво се провали. Видя ли лицето му?…“, „Всичко съм готов да дам за чаша вино!“ „Професорът говори хубаво…“, „Този малък Джакомо се е родил с късмет!…“

И в потъмняващия салон тук-таме блеснаха малки пламъчета, запалиха пури, лули и цигари.

Директорът се заразхожда нагоре-надолу със скръстени на гърба ръце, като повтаряше непрекъснато една и съща дума: „Скандал!… Скандал!… Скандал!…“

— Радвам се само на едно — каза съветникът с дрезгавия глас, — че Фортунато Маджи ей сега ще получи удар!

— Да идем в кръчмата… Да пием по чаша за тази радост, Филипо, Едоардо, Емерико, да вървим подкани ги съветникът с пурпурночервеното лице.

— Стефано, имаш ли още от онова хубаво вино?

— Разбира се, че имам. Да тръгваме!

Съветниците излязоха на стълбището, като се сбогуваха с кмета, който се ръкува с всички. На площадката стоеше висок мургав мъж с бледо лице. Той първо се приближи към тях.

— Е? — попита развълнувано.

— Джакомо, малкият ти племенник, стана главен директор, а ти негова бавачка. Ще му переш пеленките.

— Не се шегувайте с мен! — каза Фортунато Маджи раздразнено.

Кълна се в Дева Мария!… Ако не вярваш, попитай кмета.

— Този сополив, глупав хлапак! — изсъска през зъби Фортунато и се хвана за парапета на стълбата, за да не падне.

Бележки

[1] Общински съвет (итал.) — Б.пр.