Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (9)

9.

Скофийлд веднага разбра какво го беше притеснило относно лицето на възрастната камериерка. Бяха очите. В тях се криеше интелигентност, която беше неприсъща за една простовата домакиня, прекарваща нощите си в почистване боклуците на гостите на хотела. Тя беше изплашена или просто любопитна — но което и от двете да беше вярно, никое от тях не беше плод на нечий недоразвит мозък.

Може би просто играеше?

— Извинете ме за притеснението, сър — каза жената, забелязвайки небръснатото му лице и студената стая, като се отправи към отворената врата на банята. — Само за минутка.

Актриса. Акцентът й беше само преправен, нямаше нищо общо с Ирландия. Освен това походката й беше твърде лека; нямаше мускулите на краката, така типични за старите жени, които се превиваха от носенето на чаршафи и се огъваха при оправянето на леглата. А и ръцете бяха бели и нежни, не като на някой, който използва химически перилни препарати.

Брей се улови, че я съжалява, въпреки че отново откри слабия избор на Талеников. Една истинска камериерка щеше да бъде по-добра птичка.

— Кърпите ви са сменени, сър — каза старицата, излизайки от банята и отправяйки се към вратата. — Тръгвам си. И извинете за притеснението.

Скофийлд я спря с жест.

— Сър? — попита жената, докато очите й бяха нащрек.

— Кажете ми от коя част на Ирландия идвате? Не мога да определя точно диалекта. Графство Уиклоу, мисля.

— Да, сър.

— Южната част на страната?

— Да, сър, много добре, сър — избърбори бързо тя, докато ръката й хващаше бравата.

— Ще имате ли нещо против, ако ми оставите една допълнителна хавлия? Просто я оставете на леглото.

— О? — Старицата се обърна, а озадаченият поглед отново се върна на лицето й. — Да, сър, разбира се. — Тя тръгна към леглото.

Брей отиде до вратата и я заключи, като в същото време заговори внимателно; нямаше да спечели нищо, ако уплашеше птичката на Талеников.

— Бих искал да си поговорим. Знаете ли, наблюдавах ви снощи, по-точно в четири часа тази сутрин.

Рязко движение, разкъсване на плат. Звуци, които му бяха познати. Зад него в стаята.

Той се завъртя, но не навреме. Той чу приглушения звук и усети как нещо като бръснач го резна по врата. Фонтан от кръв се изсипа върху лявото му рамо. Той залегна надясно; последва втори изстрел, куршумът се заби в стената над него. Той изви ръката си като мощна кука и изпрати лампата от масичката към невъзможната гледка, на два метра от него в средата на стаята.

Старицата беше изтървала хавлиите, а в ръката й имаше пистолет. Лекото й, прикрито учудване беше изчезнало, на неговото място беше спокойното, решително лице на опитния убиец. Той трябваше да се сети!

Пропълзя по пода, пръстите му се вкопчиха в основата на масата; отново се изви надясно, после се завъртя наляво, вдигайки масата за краката й като че ли беше някаква лека дъсчица. Изправи се, спускайки се напред; бяха изстреляни още два нови куршума, разцепвайки дървото на сантиметри над главата му.

Той блъсна жената, приковавайки я към стената с такава сила, че поточе слюнка се отдели от устата й в момента, когато извади дъха й.

— Копеле!

Викът беше преглътнат, когато пистолетът издрънча на пода. Скофийлд пусна масата, която се стовари върху краката й, и се пресегна към пистолета.

Взе го, изправи се и сграбчи превитата на две жена за косата, издърпвайки я настрани от стената. Червената перука под камериерската шапчица остана в ръката му, като го накара да изгуби равновесие. Някъде изпод униформата си сивокосата убийца беше извадила нож — тънко шило. Брей беше виждал подобни оръжия и преди; бяха толкова опасни, колкото и пистолета, остриетата бяха напоени със съксинил колин. Парализата започваше след секунди, а смъртта настъпваше секунди по-късно. Драскотина или миниатюрно убождане бяха достатъчни на нападателя.

Тя го атакуваше, тънкият нож шареше напред, най-трудното препятствие за преодоляване, използвано от най-опитните. Той се наведе назад, замахвайки с пистолета към ръката й. Тя умело се отдръпна, но болката, която ударът й причини, явно не я притесни особено много.

— Не го прави! — извика той, насочвайки пистолета точно към главата й. — Бяха изстреляни четири куршума, остават още два! Ще те убия!

Старицата спря и наведе ножа. Тя стоеше неподвижна, безмълвна, дишайки тежко, втренчена в него с някакво недоверие. На Скофийлд му мина през ума, че тя може би никога не беше изпадала в подобно положение досега; винаги беше побеждавала.

Птичката на Талеников беше зъл ястреб, дегизиран като малък сив гълъб. Тази защитна окраска беше нейната застраховка. Тя никога не я беше проваляла.

— Коя си ти? КГБ? — попита Брей, пресягайки се към хавлията на леглото и увивайки я около раната на врата си.

— Какво? — прошепна тя, докато очите й блуждаеха.

— Ти работиш за Талеников. Къде е той?

— Плаща ми човек, който използва много имена — отговори тя, все още държейки смъртоносния нож здраво в ръката си. Гневът й беше изчезнал, заменен от страх и изтощение. — Не знам кой е той.

— Но той е знаел къде да те намери. Ти работиш за него. Къде си се обучавала? Кога?

— Кога? — повтори тя с безкръвния си шепот. — Когато ти си бил дете. Къде? Край Белзен и Дахау… и други лагери и фронтове. Всички ние…

— Господи… — промълви тихо Скофийлд.

Всички ние. Те бяха цял легион. Момичета, вземани от лагерите, изпращани на военните фронтове, на барикадите, на летищата. Преживявайки като проститутки, обезчестявани от техните собствени хора, нежелани, подигравани. Те се бяха превърнали в щитоносците на Европа. Талеников знаеше къде да търси своите помощници.

— Защо работиш за него? Той не е по-добър от онези, които са те изпратили в лагерите.

— Аз трябва да го правя. Той ще ме убие. А сега ти казваш, че ще го направиш.

— Преди трийсет секунди щях да го направя — не ми остави друг избор. Ще се погрижа за теб. Ти поддържаш връзка с този човек. Как?

— Той се обажда. В апартамента в другия край на коридора.

— Колко често?

— Всеки десет или петнайсет минути. Ще се обади скоро отново.

— Да вървим — каза внимателно Брей. — Тръгни надясно и пусни ножа на леглото.

— И тогава ти ще стреляш — прошепна старата жена.

— Ако щях да го направя, нямаше да чакам досега — каза Скофийлд. Той имаше нужда от нея, от нейната увереност. — Нямаше да имам никаква причина да чакам, нали? Хайде, отивай при онзи телефон. Каквото и да ти е обещал да ти плати, аз ще платя двойно.

— Не мисля, че ще мога да вървя. Мисля, че съм си счупила крака.

— Ще ти помогна. — Брей смъкна хавлията и пристъпи към нея. Протегна ръката си. — Хвани се.

Старицата постави болезнено левия крак пред себе си. После внезапно, като разярена лъвица тя се хвърли напред, лицето й отново стана бясно, очите й подивяха.

Острието се стрелна към стомаха на Скофийлд.

 

 

Талеников последва човека от Амстердам в асансьора. В него имаше още някаква двойка. Млади, богати, наперени американци; модно облечени любовници или младоженци, отдадени само на себе си и на своите апетити. Те явно бяха пили.

Холандецът с черното палто свали сивата си шапка, когато Василий, който изви леко главата си, застана до него, облегнат на стената в малкото затворено пространство. Вратите се затвориха. Момичето се изсмя тихо; придружителят й натисна бутона за петия етаж. Човекът от Амстердам пристъпи и натисна втория бутон.

Когато пристъпи обратно, той се обърна леко наляво и погледът му срещна погледа на Талеников. Човекът замръзна, шокът беше тотален, беше го разпознал. И в този шок, в това потвърждение, Василий откри една друга истина: капанът за екзекуцията беше предназначен и за него. Екипът си имаше свой приоритет и той беше Беоулф Агейт, но ако на сцената се появеше агентът от КГБ, който беше известен като Талеников, той трябваше да бъде отстранен също така безцеремонно, както и Скофийлд.

Мъжът от Амстердам изви шапката си пред гърдите си, бръквайки с дясната си ръка в джоба. Василий го блъсна, забивайки го в стената, лявата му ръка сграбчи китката на ръката в джоба, плъзвайки се надолу, разделяйки я от оръжието, хващайки палеца, огъвайки го назад, докато костта изпращя и мъжът олекна. Той се отпусна на коленете си.

Момичето изпищя. Талеников заговори високо. Той се обърна към двойката.

— Няма да бъдете наранени. Повтарям, няма да бъдете наранени, ако направите това, което ви кажа. Не вдигайте шум и ни заведете до стаята ви.

Холандецът се изви надясно; Василий го удари с коляно в лицето, отнасяйки главата към стената. Той извади пистолета си и го насочи към тавана.

— Няма да използвам това. Няма да използвам това, освен ако не ми се подчините. Нашият спор не ви засяга и не желая да ви причинявам беди. Но трябва да правите това, което ви кажа.

— Исусе! Исусе Христе!… — Устните на младежа потрепериха.

— Извадете ключа си — нареди им Талеников почти добронамерено. — Когато вратите се отворят, тръгнете спокойно към стаята си. Ще сте в абсолютна безопасност, ако правите каквото ви наредя. Ако не искате, ако извикате или се опитате да вдигнете тревога, ще бъда принуден да стрелям. Няма да ви убия, ще стрелям в гръбнаците ви. Ще останете парализирани до края на живота си.

— О, господи, моля ви!… — Треперенето на младежа се разнесе по цялото му тяло, по главата му, по врата му, по раменете му.

— Моля ви, господине! Ще направим каквото ни кажете! — Момичето поне беше кротко; тя измъкна ключа от елечето на любовника си.

— Ставай! — изсъска Василий на човека от Амстердам. Бръкна в джоба на палтото му и измъкна неговото оръжие.

Вратите на асансьора се отвориха. Двойката излезе бързо, минавайки край някакъв старец, който четеше вестник, и завиха право надясно. Талеников, който прикриваше своята „Граз“ встрани от тялото си, хвана Амстердам за палтото му и го издърпа навън от асансьора.

— Само един звук, холандецо — прошепна той, — и си мъртъв. Ще ти пръсна гърба и няма да имаш време да извикаш.

В двойната стая Василий просна холандеца в един стол, насочи пистолета си срещу него и още веднъж заповяда на изплашената двойка.

— Влезте в онзи гардероб. Бързо!

По изнеженото лице на младежа се стичаха сълзи; момичето го изблъска към тяхната мрачна временна килия. Талеников пъхна един стол под бравата и го ритна, докато вратата се застопори плътно. Той се обърна към холандеца.

— Имаш точно пет секунди да ми обясниш как ще бъде направено всичко — каза той, вдигайки пистолета диагонално на лицето му.

— Трябва да си по-ясен — дойде професионалният отговор.

— Разбира се. — Василий удари с цевта на „Граз“ по лицето му, разкъсвайки плътта на убиеца. Кръвта бликна; мъжът вдигна ръцете си. Талеников наведе стола и пресече успешно и двете китки.

— Не пипай! Ние току-що започнахме. Изпий я! Скоро няма да имаш устни. После зъби. После брада, скули! Накрая ще ти извадя очите! Виждал ли си някога как изглежда човек в такъв вид? Лицето е ужасен източник на болки, а извадените очи са нещо непоносимо.

Василий удари още веднъж, този път от долу нагоре, разпорвайки ноздрата на мъжа.

— Не… Не! Аз изпълнявах чужди заповеди!

— Къде ли съм чувал това и преди? — Талеников вдигна оръжието си; ръцете отново се повдигнаха нагоре и отново бяха смъкнати долу с удар. — Какви са тези заповеди, холандецо? Вие сте трима, а петте секунди изтекоха! Сега трябва да сме сериозни. — Той рязко заби дулото в лявото око на холандеца, а после и в дясното. — Няма повече време! — Отдръпна оръжието и го заби като нож в гърлото на Амстердам.

— Спри! — изкрещя мъжът, въздухът му секна и думата не можа да излезе. — Ще ти кажа… Той ни предава, взема пари, за да издаде имената ни. Продал се е на враговете ни!

— Да не спорим! Заповедите!

— Той никога не ме е виждал. Аз трябва да го очистя.

— Как?

— Ти. Аз отивах да го предупредя, че ти го търсиш. Че си тръгнал.

— Той щеше да те отстрани. Да те убие! Много плосък замисъл. Как разбра в коя стая е?

— Имаме снимка.

— Негова, но не и моя.

— Всъщност и на двама ви. Но аз показах само неговата. Нощният мениджър го разпозна.

— Кой ти даде тази снимка?

— Приятели от Прага, които действат във Вашингтон и имат връзки с руснаците. Бивши приятели на Беоулф Агейт, които знаят какво е направил.

Талеников се загледа в човека от Амстердам. Той казваше истината, защото обяснението почиваше на частичната истина. Скофийлд щеше да търси някакви компрометиращи факти, но нямаше да отхвърли думите на Амстердам; не можеше да си позволи този лукс. Щеше да вземе холандеца като заложник и след това да търси благоприятна позиция. Да чака, да наблюдава, но да остане незабелязан. Василий натисна дулото на „Граз“ върху дясното око на холандеца.

— Къде са Марсилия и Прага? Къде трябва да бъдат по-късно?

— Освен главните асансьори има само още два изхода от етажите. Стълбището и сервизният асансьор. Те ще застанат при тях.

— Кой от тях къде точно се намира?

— Прага е при стълбището, Марсилия — при сервизния асансьор.

— Каква е схемата ви, по минути.

— Тя е плаваща. Аз трябва да отида при вратата в дванайсет и десет.

Талеников погледна към старинния часовник на бюрото на хотелската стая. Беше дванайсет и единадесет.

— Те вече са заели позиция.

— Не зная, не мога да си видя часовника, кръвта влиза в очите ми.

— Как смятате да го унищожите? Ако излъжеш, ще разбера. И ще умреш по начин, за който не си и сънувал. Опиши ми го!

— Нулевият час настъпва в дванайсет и трийсет и пет. Ако Беоулф не се появи на нито едно от тези места, стаята ще бъде разбита. Честно казано, нямам доверие на Прага. Мисля, че ще накара аз и Марсилия да открием огън. Той е маниак.

Василий се изправи.

— Преценката ти превишава таланта ти.

— Казах ти всичко! Не ме удряй пак. За бога, остави ме да си избърша очите. Не виждам нищо.

— Избърши ги. Искам да виждаш ясно. Ставай!

Холандецът се изправи, ръцете закриваха лицето му, избърсвайки струйките кръв, „Граз“ беше впита във врата му.

Талеников стоеше неподвижен за момент, гледайки към телефона в другия край на стаята. Скоро щеше да говори със своя враг, когото мразеше почти от десет години, щеше да чуе неговия глас.

Щеше да се опита да спаси живота на врага си.

 

 

Скофийлд се извъртя и смъртоносното острие разпра ризата му и се спря о метала на пистолета му, втъкнат под ризата само минута преди това. Старицата беше луда, търсеше си смъртта! Той трябваше да я убие, а не искаше да прави това!

Пистолетът.

Той беше казал, че са изстреляни четири куршума и остават още два. Тя знаеше, че това не беше вярно!

Тя го атакуваше отново, замахвайки с ножа по диагонал; всичко, което попаднеше на пътя му, макар и само докоснато или одраскано — една безобидна драскотина при други обстоятелства — щеше да означава смърт. Той насочи пистолета към главата й и натисна спусъка. Не се чу нищо друго, освен изщракването на ударника. Тогава замахна с десния си крак и я улучи между гръдта и мишницата, отблъсквайки я за момент, но само за момент. Тя беше дива, размахваше ножа като че ли това беше нейният паспорт към живота. Ако го докоснеше, щеше да бъде свободна. Беше прегърбена, замахваше с лявата ръка пред себе си, за да прикрива оръжието си, което яростно размахваше с дясната ръка. Той отскочи назад, търсейки нещо, нещо, което можеше да използва, за да парира атаката й.

Защо ли беше отлагала преди? Защо беше спряла внезапно, за да разговаря с него, за да му каже неща, които ще го накарат да мисли. Тогава той разбра. Старият ястреб не беше само зъл, а и мъдър; тя знаеше как да възстанови загубените си сили, знаеше, че може да го направи само като ангажира своя враг, като го забаламоса, изчаквайки момента на непредпазливост… Едно докосване с напоеното с отрова острие.

Тя се хвърли отново, ножът описваше кръгове в посока от пода към краката му. Той замахна с крак; тя отдръпна острието назад, после замахна отново, разминавайки се с неговото коляно на сантиметри. Когато ръката й се изви наляво от замаха, той успя да улучи рамото й с десния си крак и я отхвърли назад.

Тя падна; той грабна най-близкия изправен предмет — една настолна лампа, с тежка метална основа — захвърляйки я към нея, като замахна още веднъж към ръката, която държеше шилото.

Китката й се прегъна; върхът на острието прониза тъканта на нейната камериерска униформа, навлизайки в плътта над лявата й гръд.

Това, което последва, беше гледка, която той не желаеше да си спомня. Очите на старицата се разшириха и изпъкнаха, устните й се изтеглиха в гримаса, ужасно хилене, което нямаше нищо общо с усмивката. Тя започна да се гърчи на пода, тялото й конвулсираше и се тресеше. Сви се в поза като за изхождане, притискайки тънките си крака към стомаха, агонията беше пълна. Продължителни, приглушени викове изригваха от нейното гърло когато се присви отново и започна да дъвче килима; от разкривената й уста потекоха лиги, беше си глътнала езика и той й пречеше да диша.

Внезапно тя пое дълбоко дъх и издъхна завинаги. Тялото й се отпусна в спазми на пода, после застина; очите й бяха широко отворени, гледайки към нищото; устните й бяха разтворени от смъртта. Всичко това бе продължило по-малко от шейсет секунди. Брей се наведе над нея и вдигна ръката й, разтваряйки костеливите и пръсти. Той махна ножа, изправи се и тръгна към бюрото, където имаше кибрит. Запали една клечка и я поднесе към острието. Мигновено избухналият пламък беше толкова силен, че опърли косата му, горещината беше толкова непоносима, че обгори лицето му. Той изпусна шилото и започна да гаси огъня, тъпчейки с крака.

Телефонът иззвъня.

 

 

— Обажда се Талеников — каза руснакът, след като никой не отговори от другата страна. Телефонът беше вдигнат, но не се чу никакъв глас. — Надявам се, че положението ти няма да се влоши, ако приемеш да се срещнем.

— Приемам — беше отговорът.

— Ти отхвърли моята телеграма, моя бял флаг, но ако аз бях на твоето място, щях да направя същото. Но ти грешиш, впрочем аз също бих сгрешил. Кълна се, че бих те убил, Беоулф Агейт, може би един ден ще го направя, но не сега и не по този начин.

— Ти прочете моята шифровка — беше отговорът, изречен монотонно, — ти уби жена ми. Ела да ме заловиш, готов съм за теб.

— Престани! Ние и двамата убихме. Ти уби моя брат… а преди това и едно невинно младо момиче, което не представляваше никаква заплаха за животните, които я изнасилиха и я убиха.

— Какво?

— Нямаме време. Има хора, които искат да те убият, но аз не съм от тях. Както и да е, хванах един от убийците; сега той е при мен.

— Да, но изпрати друг — прекъсна го Скофийлд. — Тя е мъртва. Ножът се заби в нея, не в мен. И не беше необходимо да се забие много дълбоко.

— Ти сигурно си я предизвикал. Това не беше планирано! Но ние губим секунди, а не разполагаме с време. Чуй човека, който ще ти дам да говори. Той е от Амстердам. Лицето му е малко повредено и не вижда много добре, но ще може да говори. — Василий сложи слушалката до окървавените устни на холандеца и заби „Граз“ в неговия врат. — Кажи му, холандецо!

— Бяха изпратени телеграми — раненият мъж прошепна, тресейки се от страх и от кръвта, която течеше по него. — Амстердам, Марсилия, Прага. За Беоулф Агейт нямаше спасение. Всички щяхме да бъдем избити, ако той продължаваше да живее. Телеграмите носеха обикновено обявление: това беше тревога, която ни принуждаваше да вземем предпазни мерки, но ние знаехме какво означават те. Не вземайте предпазни мерки, а отстранете проблема, елиминирайте Беоулф лично… Ти всички ни познаваш, хер Скофийлд. Издавал си подобни заповеди и на нас; знаеш, че те трябва да бъдат изпълнени.

Талеников издърпа слушалката, но продължаваше да държи дулото на оръжието си, притиснато във врата на Амстердам.

— Чу го. Капанът, който ми устрои, беше използван, за да те хванат в засада твоите собствени хора.

Мълчание. Беоулф Агейт не каза нищо. Търпението на Василий се изчерпваше.

— Не разбираш ли? Те са обменили информация, това е единственият начин, по който са могли да узнаят твоята явка — това, което ти наричаш бърлога. От Москва са им я дали, не можеш ли да разбереш. Всеки от нас е бил използван, за да бъде организирана екзекуцията на другия, за да могат да ни убият и двамата. Но моите хора са по-директни от твоите. Заповедта за моята смърт беше изпратена до всяка съветска централа, гражданска или военна. Вашият Държавен департамент го прави по различен начин. Вашите аналитици не поемат отговорността за такива неконституционни решения. Те просто изпращат предупреждение на тези, на които не им пука много от абстракции, а само за техния живот.

Тишина. Талеников експлодира.

— Какво повече искаш? Амстердам е трябвало да те очисти; нямало е да имаш никакъв избор. Щеше да се опиташ да се измъкнеш през някой от двата изхода — сервизния асансьор или стълбището. Сега, в момента, Марсилия е до сервизния асансьор, а Прага е на стълбището. Човекът от Прага ти е добре познат, Беоулф. Ти си използвал неговия пистолет и неговия нож в много случаи. Той те чака. След по-малко от петнадесет минути, ако не се появиш на някое от двете места, те ще нахлуят в стаята ти. Какво повече искаш?

Скофийлд отговори най-после:

— Искам да знам защо ми казваш всичко това?

— Прочети шифрограмата ми отново! Това не е първият път, когато ние двамата сме били използвани. Случи се нещо невероятно и то не зависи нито от мен, нито от теб. Малцина знаят за него. В Москва и във Вашингтон. Но те не казват нищо. Никой не може да каже нищо. Признанията биха били катастрофални.

— Какви признания?

— Наетите атентатори и от двете страни. Това датира от години, от десетилетия.

— И по какъв начин ме засяга това? Не ми пука за теб.

— Димитри Юриевич.

— Какво общо има той с това?

— Казват, че ти си го убил.

— Лъжеш, Талеников. Мисля, че на теб повече ти приляга. Юриевич се поддаваше, щеше да премине при нас. Цивилният, който беше убит, беше мой агент, под мой личен контрол. Това е било операция на КГБ. По-добре един мъртъв език, отколкото дезертирал. Повтарям ти, ела и се опитай да ме хванеш.

— Грешиш!… По-късно! Нямаме време да спорим. Искаш доказателства. Тогава слушай. Надявам се, че с ушите си възприемаш по-добре, отколкото с мозъка си!

Руснакът бързо натика „Граз“ в своя колан и вдигна слушалката във въздуха. С лявата си ръка той сграбчи гърлото на мъжа от Амстердам, палецът му натисна адамовата ябълка. Той продължаваше да натиска, ръката му беше като клещи, пръстите му смачкаха тъканта и костите, когато се затвориха. Холандецът се разтресе жестоко, ръцете му се размахаха, опитвайки се да се освободят от хватката на Василий; усилията му бяха безполезни. Той извика от болка и този вик премина от вой към агония. Мъжът от Амстердам падна на пода в безсъзнание. Талеников заговори отново в телефона.

— Мислиш ли, че има човешко същество, което би позволило да играе ролята на стръв и да изтърпи това, което аз направих току-що?

— А той имаше ли друга алтернатива?

— Ти си глупак, Скофийлд! Пукни сам! — Василий поклати глава в отчаяние. Това беше реакция на собствената му загуба на контрол. — Не… Не, не трябва да умираш. Ти не можеш да разбереш, а аз трябва да ти обясня така, че да ме разбереш. Ненавиждам това, което си, всичко, което стои зад теб. Но точно сега ние трябва да направим това, което малцина биха успели да направят. Да накараме хората да слушат, да ги накараме да говорят. И ако не успеем да открием друга причина, заради която да го направят, то те трябва да го направят, защото се страхуват от нас, страхуват се от това, което знаят. Страхът стои от двете страни…

— Не зная за какво говориш — прекъсна го Скофийлд. — Развиваш ми някаква чудесна стратегийка от КГБ; може би за нея ще ти дадат някоя огромна дача в Гразнов, но нямаш късмет. Повтарям ти, ела и ме хвани.

— Стига! — кресна Талеников, поглеждайки към часовника на масата. — Имаш единадесет минути! Знаеш къде се намира последното ти доказателство. Ще го откриеш в сервизния асансьор или на стълбището. Освен ако не искаш да го научиш като умреш в собствената си стая. Ако предизвикаш някоя бъркотия, ще се събере тълпа. А това на тях ще им хареса дори повече, но няма защо да ти обяснявам тези неща. Ще можеш да познаеш Прага, но не и Марсилия. Не можеш да се обадиш в полицията, но съществува вероятност управителите да се обадят; и двамата знаем това. Върви и намери своето доказателство, Скофийлд! Виж дали твоят враг лъже. Ще стигнеш не по-далеч от първия завой по коридора! Ако оживееш — което е малко вероятно, аз ще бъда на петия етаж, стая 505. Направих каквото можах! — Василий тресна телефона, жест, който беше изпълнен с отчаяние и ярост. Нищо не можеше да вразуми американеца.

Сега всяка секунда беше скъпа на Талеников. Той беше казал на Беоулф Агейт, беше направил всичко, което можеше, но това не беше вярно. Коленичи и свали черното палто от безжизненото тяло на Амстердам.

Брей затвори телефона, съзнанието му беше напрегнато. Само ако можеше да поспи, или ако не се беше случила тази неочаквана атака на насилие от страна на старицата, или ако Талеников не му беше разкрил толкова много неща от истината, нещата щяха да бъдат по-ясни. Но всичко се беше случило сега и както много пъти в миналото, той трябваше да започне да действа сляпо, като взема непосредствено решения. Не му беше за пръв път да бъде обект на нападение от няколко различни места. Трябваше да свикне с това при положение, че имаше вземане-даване с враждуващи помежду си партизани от един и същи огромен лагер, въпреки че убийството досега никога не беше крайна цел. Необичайно беше и времето, обединяването на отделни убийци. А това беше толкова понятно, толкова ясно.

Подсекретарят на Държавния департамент, Даниел Конгдън, наистина го беше направил! Безобидният на пръв поглед чиновник беше намерил кураж да реализира собствените си убеждения. Дори повече, беше открил Талеников и пътя, по който Талеников да го отведе до Беоулф Агейт. За каква по-добра възможност би могъл да мечтае, без да нарушава правилата, защото елиминирането и убийството на един специалист според него беше опасно? Какъв по-добър мотив да се свърже с руснаците, които само биха помогнали за отстраняването на двамата мъже.

Толкова ясно, толкова добре оркестрирано, като че ли той или Талеников лично бяха изработили тази стратегия. А после щяха да казват колко са учудени и колко са озадачени, да вървят ръка за ръка, държавниците от Вашингтон и Москва, твърдейки, че насилието между бившите офицери от разузнаването принадлежи на друга ера. На ера, в която личната омраза беше надхвърлила националните интереси. Господи, той си представяше, той чуваше тъпите речи на хора като Конгдън, които прикриваха вонящите си решения зад своите уважавани титли.

Но най-неприятното нещо беше, че действителността щеше да подкрепи подобни речи, думите бяха потвърдени и от желанието на Талеников за отмъщение. Кълна се, че ще те убия, Беоулф Агейт, и един ден може би ще го направя! Този ден беше днес, „може би“ нямаше никакво значение за руснака. Талеников искаше Беоулф Агейт за себе си; той не желаеше намесата на убийци, наети и програмирани от чиновниците във Вашингтон и Москва. Ще те видя как издъхваш… Това бяха думи на Талеников преди шест години; тогава той ги беше казал съзнателно, сега също би ги изрекъл.

Той със сигурност щеше да спаси врага си под пистолетите на Марсилия и Прага. Врагът му си заслужаваше по-добро оръжие, неговия пистолет. И нищо от това, което беше изрекъл, не беше безсмислено, нито една от думите не беше преувеличена, за да доведе врага му пред дулото на неговия пистолет.

Вече всичко му беше омръзнало, помисли си Скофийлд, отдръпвайки ръката си от телефона. Беше уморен от напрежението да действа и да противодейства. Но в крайна сметка на кого му пукаше за това? Кой би дал пукната пара за двамата застаряващи специалисти, посветили се на желанието си да видят своя противник мъртъв…

Брей затвори очи, притискайки силно клепачите си, осъзнавайки, че имаше влага в очните му кухини. Сълзи на умора, умствена и физическа; нямаше време да се замисли за изтощението, защото на кого ли му пукаше — а смъртта го дебнеше зад всеки ъгъл, той нямаше да умре под пистолетите на Марсилия, Прага или Москва. Беше по-добър от тях; винаги е бил по-добър.

Според Талеников имаше единадесет минути; две бяха минали откакто руснакът му каза това. Капанът беше в неговата стая и ако мъжът от Прага беше същият, който Талеников беше описал, нападението щеше да бъде направено бързо, с минимален риск. Преди оръжията щеше да има газови димки. Техните пари щяха да обездвижат всеки, намиращ се в стаята. Това беше тактика, използвана от пражкия убиец; той рядко играеше на хазарт.

Непосредствената цел поради това беше да се измъкне от капана. Да мине по коридора не беше разумно, може би дори да отвори вратата. Задачата на Амстердам беше да го убие и ако те не забележеха, че той е свършил това, Прага и Марсилия щяха да нападнат. Ако нямаше никой в коридора — което щеше да бъде доказано от липсата на някакъв шум — на тях не им оставаше нищо друго. Тяхната схема нямаше да бъде нарушена, само може би ускорена.

Има някой в коридора, няма никой в коридора. Хора, които се суетяха, развълнувани хора, можеха да бъдат неговото прикритие. По-често тълпата беше предимство за убийците, а не за жертвата, особено ако жертвата беше идентифицирана, а един или повече от убийците не бяха. От друга страна, жертвата, която знаеше точно кога ще бъде проведено нападението, можеше да използва тълпата, за да се опита да избяга от смъртта. Бягство, което се базираше на объркването и на промяната в плана. Промяната нямаше да бъде голяма, но достатъчна да предизвика нерешителност. Безогледната стрелба по време на екзекуцията трябваше да бъде избягвана. Осем минути. Или по-малко. Всичко зависеше от подготовката. Той трябваше да вземе своите по-важни вещи, защото ако започнеше да бяга, то щеше да трае дълго; колко дълго и колко надалеч, не можеше да каже, нито можеше да мисли за това сега. Трябваше да се измъкне от капана и да заблуди четирима мъже, които искаха да го убият; единият, по-опасен от останалите трима, защото не беше изпратен от Вашингтон или от Москва. Той беше дошъл сам.

Брей се приближи бързо до мъртвата жена на пода, завличайки я към банята, претърколи трупа вътре и затвори вратата. Той вдигна лампата с тежката основа и я запрати към бравата. Ключалката беше разбита, сега вратата можеше да бъде отворена само ако бъдеше разбита.

Можеше да остави дрехите си. По тях нямаше никакви знаци от обществени перални или някакви други символи, които да подскажат непосредствена връзка със Скофийлд. Отпечатъците му щяха да послужат за това, но да ги изтрива сега нямаше време. Щеше да бъде достатъчно далеко дотогава, ако успееше да се измъкне жив от хотела. Дипломатическият му куфар обаче му трябваше; той съдържаше твърде много средства, необходими за неговата професия. Затвори го, разбърка комбинацията и го хвърли на леглото. Облече си сакото и се върна при телефона. Вдигна го и набра номера на централата.

— Това е стая 213 — каза той шепнейки, опитвайки се да изглежда слаб. — Не бих искал да ви тревожа, но познавам симптомите. Получих удар. Имам нужда от помощ…

Той остави телефона да падне на масата и оттам на пода.