Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

4.

Талеников излезе от ресторанта на студения вятър, който разпръскваше снега, вдигайки го от тротоара с такава сила, че за момент го превръщаше в мъгла, затъмняваща светлината от уличната лампа. Щеше да бъде още една мразовита нощ. Според прогнозата на Радио Москва температурата щеше да падне до минус осем градуса по Целзий.

Снегът вече беше спрял да вали тази сутрин и пистите на летище Шереметиево бяха почистени, а това беше всичко, което тревожеше Василий Талеников в момента. Полет 85 на Ер Франс за Париж беше преди десет минути. На борда му имаше един евреин, който трябваше да излети два часа по-късно с полет на Аерофлот за Атина.

Ако се беше появил на изхода за този полет, нямаше да успее да излети, защото щяха да го спрат и да го помолят да ги последва в една стая. Щеше да го поздрави един екип от Военная контра разведка и абсурдът щеше да започне.

„Беше глупаво“, мислеше си Талеников, завивайки надясно и вдигайки нагоре яката на палтото си и нахлупвайки козирката на каскета си. „Глупаво, защото ВКР нямаше да свърши нищо друго, освен да предизвика големи недоразумения. Нямаше да може да прецака никого, а още по-малко онези, които се опитваше да впечатли.“

Дисидент, който да се покае заради дисидентството си! Какви ли комедии трябва да са чели младите фанатици от ВКР? Къде ли са се дянали старите мъдреци, щом глупаците излизат с подобни схеми?

Когато Василий чу за плана, той се разсмя. Целта била да се подеме кратка, но силна кампания срещу обвиненията в ционизъм, да се покаже на всички на Запад, че евреите мислели по същия начин в Русия.

Еврейският писател предизвика известен интерес сред американската преса — нюйоркската преса, по-точно. Той бе измежду тези, които разговаряха с някакъв сенатор, който търсеше поддръжници на осем хиляди мили от района си. Но не бе нищо особено, слаб писател, всъщност дори хората от неговата религия не можели да го разбират.

Не само че не бе подходящ избор за този случай, но дори, поради редица причини, свързани с една друга операция, беше наложително да му позволят да напусне Русия. Сенаторът беше останал с впечатлението само благодарение на това, че се познаваше с аташето от консулството, съветските емиграционни власти склониха да издадат виза на евреина; сенаторът щеше да направи капитал от този инцидент, а това беше и добра възможност да се пусне една малка уловка. Достатъчно уловки и едно странно приятелство щеше да се зароди между сенатора и познатите му от структурите на съветската власт; това можеше да се окаже полезно. Евреинът трябваше да напусне Москва тази вечер. След три дни сенаторът щеше да организира посрещане с пресконференция на летище Кенеди.

Но младите агресивни мислители от ВКР бяха глупаци. Писателят щеше да бъде задържан, отведен на Лублянка и операцията по прехвърлянето му да пропадне. Никой извън ВКР нямаше да научи за операцията: успехът й зависеше от изненадващото му изчезване, от абсолютната тайна. Щяха да бъдат пуснати в действие няколко химикала, докато обектът стане готов за друг тип пресконференция. Такава, на която той щеше да каже, че еврейски терористи са го заплашвали с репресии срещу роднините му в Тел Авив, ако не последва инструкциите им и не предизвика общественото влияние, за да му бъде разрешено да напусне Русия.

Схемата беше абсурдна и Василий го каза при срещата си във ВКР, но му беше подшушнато, че дори изключителният Талеников не може да се меси в работата на Девета група от контраразузнаването.

И какво, в името на всички дискредитирани царе, представляваше Девета група?

Беше новата Девета група, му обясни един негов приятел. На мястото на отвратителната Девета секция от КГБ „Смерть шпионам“. Това направление от съветското разузнаване се занимаваше изключително с това да пречупва волята и разсъдъка на хората посредством насилие, тормоз и онзи най-отвратителен метод — чрез убиване на любимите хора пред очите ти.

Убиването не беше нещо непознато за Василий, но този тип убийства караха стомаха му да се преобръща. Заплахата от използването на този метод понякога успяваше, но самият акт — никога. Държавата не го налагаше, но на садистите им доставяше удоволствие. Ако наистина имаше наследници на „Смерть шпионам“, те трябваше да знаят кои ще бъдат съперниците им от огромната сфера на действие на КГБ. Особено един от тях, „странният Талеников“. Щяха да се научат да не влизат в противоречие с човека, кръстосвал Европа в продължение на двадесет и пет години в името на държавата.

Двайсет и пет години. Беше изминал четвърт век, откак двайсет и една годишният студент с дарба към изучаването на чужди езици беше изтеглен от курса му в Ленинградския университет и изпратен в Москва на тригодишно интензивно обучение. Беше такова обучение, каквото синът на социалистите учители едва ли си представяше. Беше измъкнат от тихия си дом, където книгите и музиката бяха на почит и запратен в свят, в който конспирацията, насилието, шифрите, кодовете и физическият тормоз бяха неотменна част. Където всички форми на разузнаване и шпионаж, на саботажи и отнемане на живот — не убийства; убийство беше термин без приложение — бяха науките, които се изучаваха.

Той можеше и да не успее, ако не беше един нещастен случай, който промени живота му и го мотивира да тръгне по пътя. Беше свързан с животни — американски животни.

Беше изпратен на практическо упражнение в Източен Берлин като наблюдател на подмолните тактики за действие при границата на Студената война. Там имаше връзка с една девойка, германско момиче, което безрезервно вярваше в каузата на марксистката държава и което беше вербувано да работи за КГБ. Постът, който заемаше, беше незначителен, дори името й не фигурираше в списъците за заплати; тя беше просто организатор на демонстрации, финансирани с купища дойче марки от разходния бюджет. Беше просто една обикновена студентка, по-скоро встрастена в убежденията си, отколкото способна в учението, краен радикал, мислещ се за Жана д’Арк. Но Василий я обичаше.

Живяха заедно няколко седмици и това бяха великолепни седмици, изпълнени с възторга и очакванията на всяка млада любов. И тогава, един ден, тя беше изпратена от другата страна през пункта Казимир. Беше важна протестна акция на Курфюрстендам. Едно дете водеше други деца, викащи думи, които едва ли разбираха, въвлечени в една идея, която не бяха готови да приемат. Незначителен ритуал. Безсмислен.

Но не и за животните от Американската окупационна армия, Клон G 2, които изпратиха други животни срещу нея.

Тялото й беше изпратено обратно с катафалка, лицето й беше наранено до неузнаваемост, беше бита, докато кожата й се беше разкъсала, кръвта й се беше превърнала в буци от сух, червен прах. И докторите потвърдиха най-лошото. Беше многократно изнасилена и се бяха гаврили с нея.

В ръката й с гвоздей беше забита бележка със следните думи: „Право в комунистическите ви задници. Точно както в нейния“.

Животни!

Американски животни, които купуваха пътя си към победата, без нито един снаряд да беше паднал върху тяхна територия, чиято мощ се измерваше с огромната им промишленост, носеща още по-огромни печалби от заграбването на чужди земи, чиито войници продаваха консервирана храна на гладните деца, за да задоволят някои други свои апетити. Във всички армии имаше животни, но американските бяха най-отблъскващите; те прокламираха този морал. Тези, които сами си правеха морала, винаги бяха най-отблъскващите.

Талеников се върна в Москва, но спомените за ужасната смърт на момичето бяха запечатани в неговото съзнание. Той се превърна в човек, съвсем различен отпреди. Според мнозина стана най-добрият, който някога е съществувал, а по неговата собствена преценка никой ле можеше да желае да постигне нещо по-добро. Беше видял врага, а той беше мръсник. Същият този враг обаче, имаше ресурси, които ничие въображение не можеше да си представи; огромно богатство, значи трябваше да бъде по-добър от врага в това, което не можеше да бъде купено с пари. Трябваше да се научи да мисли като него. И тогава щеше да може да мисли и по-добре. Василий беше разбрал това; той стана експерт по стратегиите и контрастратегиите, умът му беше извор на идеи за неочаквани клопки, раздавач на неподозирани удари — убийство посред бял ден на ъгъла на някоя оживена улица.

Убийство на Унтер ден Линден в пет часа след обяд. В часа, когато движението беше най-натоварено.

Това също го беше направил той. Беше отмъстил за убийството на момичето след години; когато като директор на оперативния отдел на КГБ в Източен Берлин беше очистил жената на един американски убиец, и то през граничния пункт. Беше унищожена чисто, професионално, безболезнено, беше далеч по-безобидна смърт от тази, която американските животни бяха натворили преди четири години.

Той одобрително беше поклатил глава, когато научи за смъртта от новините, но въпреки това не се зарадва. Знаеше какво чувства другият мъж, точно както си заслужаваше, но това не можеше да го изпълва с гордост. Защото Талеников знаеше, че мъжът няма да се спре, докато не постигне отмъщението си.

И той успя. Три години по-късно, в Прага.

Брат.

Къде ли беше омразният Скофийлд през тези дни? — чудеше се Василий. И за него бяха изминали почти двайсет и пет години. И двамата служиха добре на своите каузи, толкова можеше да бъде казано и за двамата. Но Скофийлд имаше повече късмет; във Вашингтон нещата бяха по-прости, враговете се откриваха по-лесно. Презираният Скофийлд не трябваше да се сблъсква с такива маниаци аматьори като Девета група на ВКР. И в американския Държавен департамент имаше ненормални, но упражняваният контрол беше по-строг, Василий трябваше да се съгласи с това. След няколко години, ако Скофийлд оцелееше в Европа, щеше да се пенсионира и да се оттегли в някое отдалечено място, да гледа пилета или портокали, или да се напива до забрава. Не трябваше да се тревожи за оцеляването си във Вашингтон, само в Европа.

Талеников беше длъжен да мисли и за оцеляването си в Москва.

Нещата… нещата се променят за четвърт век. И той се беше променил; тази нощ беше пореден пример, не и първият. Той прикрито провали целта на другата разузнавателна единица. Преди пет години не би постъпил така — може би дори и преди две. Щеше да обори стратезите на тази единица и напълно професионално да им се противопостави. Той беше експерт и според неговата експертна оценка операцията не само че беше погрешно изчислена, но и не беше толкова значима, колкото една друга операция, с която се пресичаше.

Той не тръгна по този път днес. Не беше го правил през последните две години като директор на Югозападните сектори. Сам реши да действа, без да обръща внимание на реакциите на глупаците, които знаеха далеч по-малко от него самия. Постепенно тези реакции започната да предизвикват недоволството на Москва; въпреки това той правеше това, което намираше за правилно. В крайна сметка тези незначителни бъркотии се превръщаха в голяма пречка и той беше извикан обратно в Кремъл зад едно бюро, където стратегиите оставаха далеч и трябваше да се занимава с абстракции, като как да се подхвърли някоя примамлива стръв в ръцете на някой американски политик.

Талеников щеше да бъде свален и той го знаеше. Беше само въпрос на време. Колко му оставаше? Щяха ли да му дадат някоя малка ферма северно от Гразнов, където да си отглежда реколтата и да си поддържа собствено стопанство? Или и тук маниаците щяха да му казват какво точно да прави? Дали щяха да обявят „странния Талеников“ за твърде опасен?

Докато вървеше надолу по улицата, Василий се почувства изморен. Дори омразата, която чувстваше към американския убиец, който беше убил брат му, беше замъглена от мрака на неговите чувства. Бяха му останали твърде малко такива.

Неочакваната снежна буря се разрази в много голям мащаб; вятърът набираше скорост, вдигайки вулкани от бяла маса по обширния Червен площад. Мавзолеят на Ленин щеше да бъде покрит до сутринта. Талеников остави мразовитите частици да масажират лицето му, когато се насочи към своя апартамент. В КГБ бяха съобразителни; стаите му бяха на десет минути път от службата на площад Дзержински, само на три пресечки от Кремъл. Беше или съобразителност, или нещо не толкова доброжелателно, но определено беше практично: апартаментът му беше на десет минути път от центъра на кризите, три минути с бърз автомобил.

Той влезе във входа на сградата, потропвайки с крака, и докато затваряше тежката врата, острият писък на вятъра секна. Както правеше винаги, провери пощенската кутия и както винаги в нея нямаше нищо. Това беше един безсмислен ритуал, който се беше превърнал в безсмислен навик в продължение на толкова години, след толкова много различни пощенски кутии и толкова много различни сгради.

Единствената лична кореспонденция, която беше получавал някога, беше само в чужбина и то на странни имена, когато беше под дълбоко прикритие. Освен това кореспонденцията беше кодирана и зашифрована; смисълът нямаше нищо общо с думите върху хартията. Въпреки че понякога тези думи бяха топли и приятелски и на него му се искаше те наистина да означават това, което иначе означаваха. Но за не повече от няколко минути нямаше да му донесе нищо добро да си въобразява подобни неща. Особено когато ти предстои да анализираш врага.

Той се заизкачва нагоре по тясното стълбище, ядосан на мъждеещата светлина на слабата крушка. Сигурен беше, че плановиците от Московска електрическая не живееха в такива сгради.

Тогава чу скърцането. Не беше резултат от недостатъци в строителството на сградата, нямаше нищо общо и със смразяващия студ на вятъра навън. Беше звук от някого, който се движеше горе. Имаше слух на опитен в занаята си човек; веднага можеше да определи разстоянието. Звукът не идваше от горната площадка, а отнякъде по-нагоре по стълбището. Апартаментът му беше на следващия етаж и явно някой го чакаше да приближи. Може би този някой искаше той да се прибере вкъщи, странно, може би клопка.

Василий продължи да се изкачва, без да наруши ритъма на стъпките си. Годините го бяха научили да държи в левия си джоб дори такива неща като ключове и монети, а дясната му ръка беше винаги свободна бързо да хване оръжието или самата тя да бъде използвана като оръжие. Той стигна до площадката и се обърна, вратата му беше само на сантиметри.

Скърцането отново се чу, слабо, едва доловимо, примесено със звука на далечния вятър навън. Този, който беше на стълбището, се беше отдръпнал и това му подсказа две неща: че щеше да чака, докато се убеди, че Василий е влязъл вътре, и че който и да беше, беше или непредпазлив, или неопитен, или и двете. Би трябвало да не помръдва, когато беше толкова близо до обекта си — въздухът беше проводник на всяко движение.

В лявата си ръка държеше ключа си, а с дясната разкопча копчетата на палтото и хвана дръжката на автоматичния си пистолет, който бе окачен на открит кобур около гърдите му. Вкара ключа, отвори вратата, след това я затвори с трясък, като бързо се отдръпна назад в сянката на стълбището. Облегна се на стената с вдигнат пистолет, подпрян на парапета.

Преди да се появи тичащата фигура, се чу звукът от стъпки и човекът се засили към вратата. В лявата му ръка имаше някакъв предмет; той не успя да го види, дебело облеченото тяло на човека го закриваше. Нямаше никакво време за чакане. Ако предметът беше експлозив, сигурно щеше да е от тези, които се задействат за няколко секунди. Фигурата вдигна дясната си ръка, за да почука на вратата.

— Облегни се на вратата! Лявата ти ръка — пред теб! Между корема ти и дървото! Действай!

— Моля ви! — Човекът се обърна леко настрани.

Талеников се хвърли отгоре му, като го притисна към панела. Беше младеж, по-точно момче, нямаше и двайсет години, реши Василий. Беше висок за възрастта си, но лицето му не можеше да я скрие: беше бледо, очите му бяха разширени, ясни и уплашени.

— Отдръпни се бавно назад — нареди строго Талеников. — Вдигни лявата си ръка. Бавно.

Младежът се отдръпна назад, лявата му ръка се виждаше; беше стисната в юмрук.

— Не съм направил нищо лошо, другарю. Кълна ви се!

Шепотът на младежа излизаше на пресекулки от страх.

— Кой си ти?

— Андреев Данилович, другарю. Живея на Черьомушки.

— Не си ли много далече от къщи? — каза Василий.

Кварталът, за който спомена младежът, се намираше на четирийсет и пет минути южно от Червения площад.

— Времето е отвратително и някой милиционер би могъл да те прибере на твоята възраст.

— Трябваше да дойда тук, сър — отговори Андреев. — Един човек е тежко ранен. Мисля, че той умира. Трябва да предам това на вас.

Той отвори лявата си ръка; в нея имаше емблема — армейски знак, сочещ ранга на генерал.

— Старецът каза да ви предам името Крупской, Алексей Крупской. Той ме накара да го повторя няколко пъти, за да не го забравя. Това не е името, което той използва долу при нас, в Черьомушки, но каза това да предам на вас. Той каза още да ви заведа при него. Той умира, другарю!

При произнасянето на това име, съзнанието на Талеников препусна назад във времето. Алексей Крупской! Не беше чувал това име от години, име, което малцина в Москва желаеха да чуят. Някога Крупской беше най-великият учител в КГБ. Човек с изключителен талант да убива и оцелява. Той беше последният от прочутите Изтребители, тази високо специализирана група от унищожители, които бяха елитно формирование на старото НКВД и чиито корени произхождаха още от почти забравеното ОГПУ.

Но Алексей Крупской беше изчезнал — както още много други — преди поне дванайсет години. Носеха се слухове, които го обвързваха със смъртта на Берия и Журков, някои дори споменаваха и името на Сталин. Веднъж в изблик на гняв — или страх — Хрушчов стана в президиума и нарече Крупской и сътрудниците му банда вманиачени убийци. Това не беше вярно; никога в работата си Изтребителите не са били маниаци, тя беше твърде методична. Съответно изведнъж престанаха да виждат Алексей Крупской на Лублянка.

Е, имаше и други слухове. Такива, според които съществуваха документи, подготвени от Крупской, скрити на някакво отдалечено място и те представляваха гаранция за това, че той ще доживее до старини. Считаше се, че тези документи уличаваха различни лидери на Кремъл в убийства — докладвани, недокладвани и прикривани. Така се предполагаше, че Алексей Крупской живееше някъде северно от Гразнов в някаква ферма, където може би отглеждаше своята реколта и си държеше езика зад зъбите.

Той беше най-добрият учител, който Василий някога беше имал; без търпеливите инструкции на стария майстор, Талеников навярно отдавна щеше да е мъртъв.

— Къде е той? — попита Василий.

— Прибрахме го долу в нашия апартамент. Той чукаше по пода — по нашия таван. Ние се качихме горе и го намерихме.

— Ние?

— Сестра ми и аз. Добър старец. Беше добър с мен и със сестра ми. Родителите ми са мъртви. А мисля, че скоро и той ще бъде мъртъв. Моля ви, побързайте, другарю!

 

 

Старецът на леглото не беше същият Алексей Крупской, който Талеников помнеше. Нямаше ги вече късо подстриганата коса и гладко избръснатото лице, които някога изразяваха такава сила. Кожата му беше бледа и обтегната, набръчкана под побелялата брада, а дългата му бяла коса беше разрошена на малки сплъстени кичури, които разкриваха посивяващата плът върху черепа на Крупской. Мъжът умираше и едва можеше да говори. Той леко, но изцяло отметна завивките и махна един напоен с кръв парцал, който откри пробитата от куршум рана.

Нямаше време за поздрави; респектът и привързаността между тях, които можеха да бъдат прочетени в очите им, бяха достатъчни.

— Въвлякох и учениците си в играта на смъртта — изрече Крупской, усмихвайки се леко. — Той помисли, че съм мъртъв. Свърши си работата и изчезна.

— Кой беше?

— Един убиец. Изпратен от корсиканците.

— Корсиканците? Какви корсиканци?

Старецът болезнено пое дълбоко дъх, посочвайки на Василий да се наведе по-близо.

— Аз ще съм мъртъв още преди да изтече този час, а има някои неща, които ти трябва да чуеш. Никой друг не може да ти ги накаже. Ти си най-добрият, който имаме, и трябва да ги знаеш. Повече от всички останали ти си способен да се изправиш срещу тях. Ти и още един, но един от всяка страна. Може би вие, може би само вие сте останали.

— За какво говориш?

— За хората на Матарезе.

— На какво?

— На Матарезе. Те знаят, че аз съм наясно какво правят, какво смятат да правят. Аз съм единственият оживял, който може да ги разобличи. Който би се осмелил да говори срещу тях. Тогава аз прекъснах контактите с тях, но нямах нито амбициите, нито куража да ги издам.

— Не те разбирам…

— Ще се опитам да ти обясня. — Крупской поспря, събираше сили. — Неотдавна един генерал на име Блекбърн беше убит в Америка.

— Да, знам. Председателят на началник-щабовете. Това не беше наша работа, Алексей.

— Знаеш ли, че ти беше единият, за които американците мислеха, че са най-вероятните убийци?

— Никой не ми е казвал. Но това е глупаво…

— Вече не ти казват много неща, нали?

— Не се минавам лесно, стари приятелю. Доста съм дал. Не знам какво повече бих могъл да дам. Може би Гразнов не е толкова далече…

— Ако изобщо те оставят да стигнеш дотам — прекъсна го Крупской.

— Мисля, че ще ме пуснат.

— Няма значение… Миналия месец ученият Юриевич беше убит по време на отпуската си в дачата в Протасово заедно с полковник Дригорин и Брунов от промишленото планиране.

— Чух за това — кимна Талеников. — Трябва да е било ужасно.

— Чете ли доклада?

— Какъв доклад?

— Този, съставен от ВКР.

— Глупаци и идиоти — не се сдържа Талеников.

— Невинаги — поправи го Крупской. — В този случай те имаха някои точни факти, точни, доколкото това може да се докаже.

— И какви са тези предполагаеми точни факти?

Дишайки тежко, Крупской преглътна и продължи.

— Седеммилиметрови гилзи, американски. Носеха белезите на „Браунинг Магнум“, клас 4.

— Брутално оръжие — каза Талеников, кимайки. — Много надеждно. Но това е последният пистолет, който някой, изпратен от Вашингтон, би употребил.

Старецът като че ли не чу нищо.

— Пистолетът, с който са убили генерал Блекбърн, е бил „Граз-Буря“.

Василий повдигна вежди.

— Много ценно оръжие, ако можеш да се сдобиеш с него. — Той спря и тихо кимна. — Аз обожавам моето.

— Точно така. Както и „Магнум“, клас 4, е обожаваното оръжие на един друг човек.

Талеников възкликна.

— О?

— Да, Василий. ВКР успя да се добере до няколко имена, като мисли, че те биха могли да са замесени в убийството на Юриевич. Най-силните съмнения падат върху един мъж, когото ти презираш: „Беоулф Агейт“.

— Брендън Скофийлд, Консултативен оперативен. Кодово име, Прага — Беоулф Агейт.

— Да.

— Той ли е бил?

— Не.

Старецът се повдигна с мъка от възглавницата.

— Не повече, отколкото ти си бил въвлечен в убийството на Блекбърн. Не разбираш ли, те знаят всичко; дори функционерите ни с доказани умения, но с уморени мозъци. Те може би имат нужда да убият някоя важна клечка. Проверяват най-висшите етажи на властта, преди да пристъпят към реализиране на своя ход.

— Кои? Кои са те?

— Хората на Матарезе. Корсиканската треска.

— Но какво означава това?

— То се разраства. Доста се е променило в новата си форма. — Старият Изтребител се отпусна на възглавницата.

— Трябва да бъдеш по-ясен, Алексей. Не разбирам нищо. Каква е тази Корсиканска треска, този… Матарезе?

Очите на Крупской бяха разширени и сега бяха втренчени в тавана. Той прошепна:

— Никой не говори; никой не се осмелява да говори. Нашият Президиум; Английският Форийн офис и Председателството на неговата МИ-6; Френската Сосиете Диабл д’Ета. И американците. О, никога не забравяй американците!… Никой не говори. А всички ги използвахме! Опетнени сме от Матарезе.

— Опетнени? Как? Какво се опитваш да кажеш? Какво, по дяволите, означава Матарезе?

Старецът обърна главата си бавно; устните му трепереха.

— Според някои всичко е започнало още в Сараево. Други се кълнат, че е още от времето на Долфус, Бернадоте… че дори Троцки е бил в техните списъци. За Сталин сме сигурни; ние сключихме договора, за да го убият.

— Сталин? Значи е вярно това, което се говори?

— О, да. Също и Берия; ние платихме. — Очите на Изтребителя като че ли блуждаеха, без да виждат нищо.

— През четирийсет и пета… светът мислеше, че Рузвелт почина от удар. — Крупской бавно поклати глава, в ъгълчетата на устата му имаше слюнка. — Имаше финансово заинтересувани хора, според които политиката му спрямо Съветите беше икономически опустошителна. Те не можеха да му позволят повече да взема подобни решения. Платиха и му беше изработена една инжекция.

Талеников се скова.

— Искаш да кажеш, че Рузвелт е бил убит? От този Матарезе?

— Отстранен, Василий Василиевич Талеников. Това е вярната дума и това е една от истините, за които никой никога няма да заговори. Толкова много… от толкова много години. Никой не дръзва да проговори за договорите, за плащанията. Подобни признания биха били катастрофални за много правителства по целия свят.

— Но защо? Защо е бил използван този Матарезе?

— Защото го е имало. И е премахвал клиента от сцената.

— Това е абсурдно. Нали са залавяли убийците. Никога това име не е било споменавано!

— Ти би трябвало да знаеш по-добре, Василий Василиевич. Ти самият си използвал тази тактика; тя не е по-различна от тази на Матарезе.

— Какво имаш предвид?

— И двамата убивате и… програмирате убийци. — Старецът потвърди кимването на Талеников. — В продължение на години Матарезе се спотайваше. После пак се появи, но вече не беше същият. Започнаха убийства без клиенти, без някой да плаща. Безсмислена касапница без какъвто и да е модел. Хора с положение биваха отвличани и убивани, крадяха или взривяваха самолети по време на полети, парализираха цели правителства — искаха се откупи или убиваха масово. Произшествията ставаха все по-изчистени, по-професионални.

— Но ти ми описваш работата на терористите, Алексей. Тероризмът няма централен апарат.

Старият Изтребител се опита да се надигне още веднъж.

— Вече има. През последните няколко години. Баадер-Майнхоф, Червените бригади, палестинците, Африканските маниаци — всички те гравитират около Матарезе. Убиват без всякаква милост. А сега хвърля двете суперсили в хаос, за да направи най-дръзкия си ход. И това — за да постигне контрол над едната или другата, а в крайна сметка и над двете.

— Откъде си толкова сигурен?

— Беше заловен един човек, бяха обезобразили тялото му, един от войниците на Матарезе. Пуснаха в действие химикалите, всички в стаята се издадоха, но не и моят човек. Аз го предупредих.

— Ти?

— Чуй ме. Има цял списък, но да ти говоря за него ще означава да разкривам миналото; никой не смее да направи това! Ще заставят Москва чрез убийства, Вашингтон — чрез политически маневри, дори и убийства, ако е необходимо. Два-три месеца най-много; всичко вече е задействано. На най-високо равнище бяха изпробвани предизвикателството и ответната реакция, в най-висшите центрове на властта има неизвестни, които са вече обхванати от тази отрова. Скоро това ще се случи и когато стане, ще бъдем свършени. Ние сме унищожени, подвластни сме на Матарезе.

— Къде е този човек?

— Мъртъв е. Химикалите се бяха износили; под кожата му е имало цианова ампула. Сам е разкъсал плътта си и я активирал.

— Отстраняване? Политически маневри, убийства? Трябва да бъдеш по-конкретен.

Дъхът на Крупской почти секна, когато отново се отпусна на възглавницата. Но странно, гласът му стана по-стабилен.

— Няма време — аз нямам време. Източникът ми е най-надеждният в Москва — в целите Съвети.

— Извини ме, скъпи Алексей, ти беше най-добрият, но ти вече не съществуваш. Всички знаят това.

— Трябва да се свържеш с Беоулф Агейт — каза старият Изтребител, като че ли Василий не беше казал нищо. — Вие двамата трябва да ги откриете. Спрете ги. Когато единият от нас бъде превзет, унищожението на другия е гарантирано… Ти и Скофийлд… Вие сега сте най-добрите, а трябват наистина най-добрите.

Талеников погледна безчувствено умиращия Крупской.

— Има нещо, което никой не може да ме накара да направя. Ако Беоулф Агейт попадне пред погледа ми, ще го убия. Както и той щеше да ме убие, ако имаше възможността.

— Вие не сте чак толкова важни! — Старецът трябваше да диша бавно, отчаяно, за да върне въздуха обратно в белите си дробове. — Вие нямате време за вас самите, не разбираш ли? Те са вече в нашите тайни служби, в най-влиятелните кръгове и на двете правителства. Вече и двамата ви използваха веднъж; ще ви използват още много пъти. Те използват само най-добрите и ще убият само най-добрите! Вие сте тяхно подобие, вие и хората като вас!

— Къде са доказателствата?

— В модела им — прошепна Крупской, — аз го изучих, познавам го добре.

— Какъв модел?

— Гилзите от „Граз-Буря“ в Ню Йорк; седеммилиметровите гилзи от „Браунинг Магнум“ в Протасово. Само за часове Москва и Вашингтон се хванаха за гърлата. Това е почеркът на Матарезе. Те никога не убиват, без да оставят следи — понякога дори убийците — но никога истинските следи, никога верните, никога истинските убийци.

— Алексей, били са залавяни хора, които са натискали спусъците.

— Но по други причини. Поради причини, създадени от хората на Матарезе… Сега на нас остава да потънем в хаоса или да се отървем от него.

— Но защо?

Крупской изви главата си, очите му бяха съсредоточени, отговаряйки:

— Не зная. Имаме модела им, но не и причините. Това е, което ме плаши. Човек трябва да се върне назад във времето, за да разбере. Корените на Матарезе са в Корсика. Лудият от Корсика… От него започва всичко. Корсиканската треска. Гилом дьо Матарезе. Той е бил висшия им жрец.

— Кога? — попита Талеников. — Преди колко време?

— В началото на века. Гилом дьо Матарезе и съветът му. Жрецът и неговите министри. Те се върнаха пак. И трябва да бъдат спрени. Ти и Скофийлд!

— Кои са те? — попита Василий — Къде са те?

— Никой не знае. — Гласът на стареца отпадна отново. Той самият отпадаше. — Корсиканската треска… Тя се разпространява.

— Алексей, слушай ме — каза Талеников, разтревожен от възможността, която не можеше да бъде пренебрегната, макар че фантазиите на един умиращ човек не биваше да бъдат приемани на сериозно.

— Кой е този твой сигурен източник? Кой е човекът в Москва, който е толкова осведомен? Как си се добрал до информацията, която ми предаде? За убийството на Блекбърн, за доклада на ВКР по повод убийството на Юриевич? И най-вече този човек, който говори за някакви графици?

През мъглата на приближаващата го смърт Крупской успя да разбере. На бледите му, треперещи устни се появи лека усмивка.

— През няколко дни — каза той, борейки се, за да го чуят, — един шофьор идва да ме види, понякога ме взема на разходка някъде из провинцията. Понякога тихо се срещам с още един човек. Това е любезността на държавата към един стар войник, чието име беше тайна. Държат ме добре информиран.

— Не разбирам, Алексей.

— Премиерът на Съветския съюз е моят източник.

— Премиерът? Но какво общо имаш ти с него?

— Той е мой син.

Талеников почувства студена вълна, която разтърси цялото му тяло. Откровението обясняваше много неща. Крупской трябваше да бъде приет на сериозно; старият Изтребител притежаваше информацията — амуницията — да елиминира всички, които стояха на пътя на сина му при марша му към премиерското кресло на Съветите.

— Той ще се срещне ли с мен?

— Никога. При първото споменаване на Матарезе, той ще те застреля. Опитай се да разбереш, той не би имал друг избор. Но той знае, че аз съм прав. Съгласява се, но никога не го показва; не може да си го позволи. Просто се чуди дали ще бъде той или американския президент този, който ще види дулото.

— Разбирам.

— Сега ме остави — промълви умиращият Крупской. — Направи това, което трябва, Талеников. Не ми остава вече дъх. Свържи се с Беоулф Агейт, намерете Матарезе. Трябва да ги спрете. Корсиканската треска не трябва повече да се разпростира.

— Корсиканската треска?… В Корсика?

— Отговорът може да е там. Това е единственото място, откъдето трябва да се започне. Имена. Първият съвет!… Преди много години…