Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

2.

— Димитри Юриевич — изръмжа доста силно цоцоланестата жена, приближавайки леглото с подноса със закуската в ръка, — днес е първата сутрин от отпуската ви. Снегът стои по земята, слънцето го топи и преди да сте изтрезнели от снощната водка, горите ще са отново зелени!

Мъжът зарови лицето си във възглавницата, после се обърна и отвори очите си, примигвайки поради ослепителната белота на стаята. Навън от огромните прозорци на дачата клоните на дърветата скърцаха под тежестта на снега.

Юриевич се усмихна на жена си, докато пръстите му опипваха малката брадичка, която беше по-скоро сива, отколкото кафява.

— Мисля, че съм се изгорил снощи — каза той.

— Щеше да го направиш — изсмя се жената. — За щастие синът ни е наследил селските ми инстинкти. Виждайки огъня, той не си губи времето да анализира компонентите му, а се залавя да го изгаси!

— Спомням си как се хвърли към мен.

— Да, наистина.

Жената на Юриевич постави подноса на леглото, избутвайки краката на мъжа си, за да направи място за себе си. Тя седна и се пресегна към челото му.

— Топъл си, но ще оживееш, юнако мой.

— Дай ми една цигара.

— Не преди плодовия сок. Ти си много важен човек; шкафовете са пълни с плодов сок в кутии. Нашият лейтенант казва, че сигурно ги държиш, за да гасиш брадата си, когато я палиш с цигарите.

— Нравите на войниците никога няма да се оправят. Ние, учените, знаем това. Сокът в кутии е там, за да бъде смесван с водка.

Димитри Юриевич отново се усмихна тъжно.

— Една цигара, любов моя? Дори ще ти позволя да я запалиш.

— Ти си невъзможен!

Тя взе пакет цигари от масичката до леглото, изтръска една навън и я постави между устните на съпруга си.

— Внимавай да не издишаш като запаля клечката. И двамата ще експлодираме и аз ще бъда погребана без всякакви почести като убиеца на най-значимия съветски ядрен физик.

— Трудовете ми ще останат да живеят и след мен; нека се поопуша малко.

Юриевич пое дъх, когато жена му запали клечката.

— Как е синът ни тази сутрин?

— Добре е. Стана рано, за да смаже пушките. Гостите му ще бъдат тук след около час. Ловът ще започне около обяд.

— О, господи! Съвсем забравих за това — изстена Юриевич, надигайки се от възглавницата в седнало положение. — Наистина ли трябва да отида?

— Двамата сте в един екип. Не си ли спомняш, че снощи на вечеря каза, че баща и син ще донесат вкъщи наградата от играта?

Димитри се отпусна отново в леглото.

— Трябва да е говорила съвестта ми. След всички тези години, когато той израсна някак зад гърба ми…

Жена му се усмихна.

— Ще ти се отрази добре, ако излезеш за малко на въздух. Сега си свърши цигарата, изяж си закуската и се облечи.

— Знаеш ли какво? — каза Юриевич, улавяйки ръката на жена си. — Едва сега започвам да го осъзнавам. Това е ваканция. Не мога да си спомня кога беше последната ни.

— Не съм сигурна дали изобщо е имало такава. Ти работиш повече от всички, които познавам.

Юриевич сви рамене.

— Беше хубаво, че от армията се съгласиха да пуснат сина ни.

— Той го поиска. Искаше да бъде с теб.

— Да, това е хубаво от негова страна. Обичам го, но почти не го познавам.

— Всички казват, че бил прекрасен офицер. Можеш да се гордееш с това.

— О, горд съм, наистина. Само че просто не знам какво да му кажа. Толкова малко общо имаме помежду си. Водката помогна много снощи.

— Не сте се виждали почти две години.

— Всички знаят, че трябваше да работя.

— Ти си учен. — Жена му стисна ръката му. — Но не и днес. Не и през следващите три седмици! Никакви лаборатории, никакви черни дъски, никакви нощни събрания с нетърпеливите млади професори и студенти, които искат да се похвалят на всеки, че са работили с великия Юриевич. — Тя извади цигарата измежду устните му и я угаси. — А сега си изяж закуската и се облечи. Зимният лов ще ти се отрази доста добре.

— Скъпа ми жено — запротестира Димитри, смеейки се. — Това сигурно ще ме убие. Не съм стрелял с пушка повече от двадесет години!

 

 

Лейтенант Николай Юриевич вървеше тежко през дълбокия сняг към старата сграда, която някога представляваше конюшнята на дачата. Той се обърна и погледна огромната триетажна основна сграда. Тя блестеше на утринната слънчева светлина, малък мраморен палат, положен в мраморната котловина, издълбана в снежната гора.

Москва почиташе много баща му. Всеки искаше да знае за великия Юриевич, този брилянтен, иначе сприхав мъж, чието име само плашеше водачите на западния свят. Говореше се, че Димитри Юриевич носи в главата си формулите на дузина ядрени тактически оръжия; знаеше се, че ако бъде оставен в оръжеен склад с пригодена лаборатория, той би могъл да създаде такава бомба, която да унищожи централната част на Лондон, целия Вашингтон или по-голямата част от Пекин.

Това беше великият Юриевич, човек, неподвластен на никакви критики и дисциплина, освен действията и думите му, които понякога бяха невъздържани. Не ставаше въпрос за вярност и служба на държавата.

Димитри Юриевич беше петото дете на беден селянин от Куров. Без държавата той би вървял след магарето в нивата на някой аристократ. Не, той беше комунист в кръвта си, но както всички способни мъже нямаше търпимост към бюрокрацията. Говореше се за неговите привички и скандали, но никога досега не беше подвеждан под отговорност за тях. Поради това мнозина искаха да се запознаят с него.

Николай допускаше, че дори само близостта му с великия Юриевич би променила неговото отношение спрямо тях.

Лейтенантът знаеше, че това е положението днес и това го изпълваше с неприятно чувство. „Гостите“, които вече пътуваха към бащината му дача, на практика се бяха самопоканили. Единият от тях беше командирът на Николай от батальона във Вилнюс, а другия Николай дори и не познаваше. Приятел на командира от Москва, човек, който според думите на командира, би могъл да направи добра услуга на младия лейтенант, ако се наложи. Николай не се интересуваше от подобни връзки; първо той разчиташе на себе си, а след това беше и син на баща си. Сам щеше да търси начин да се оправи; за него това беше много важно. Но не би могъл да откаже на настоящия си командир, защото ако имаше някой в съветската армия, който да заслужава по-приятелско отношение, това беше полковник Янек Дригорин.

Дригорин не се страхуваше да говори срещу корупцията, която беше бич за специалните офицерски части. Клубовете в черноморските курорти бяха поддържани с фалшиви фондове, складовете бяха пълни с контрабандна стока, противно на всякакви армейски разпореждания с военни самолети в поделенията бяха докарвани жени.

Той беше изритан от Москва, изпратен във Вилнюс да гние в забвение. Докато Николай Юриевич беше двайсет и една годишен лейтенант, носещ голяма отговорност, но на нисък служебен пост, Дригорин беше висш военен талант, обречен на забрава при ниския пост, който заемаше. Ако такъв мъж пожелаеше да прекара един ден с баща му, Николай не би имал нищо против. А и в края на краищата полковникът беше разкошен човек; чудеше се само що за птица бе другият.

Николай стигна до конюшните и отвори вратата, която водеше към яслите. Пантите бяха смазани; старата врата се отвори без звук. Той тръгна покрай чудесно поддържаните клетки, в които някога бяха държани най-добрите породи коне, и се опита да си представи как е изглеждала Русия в онези времена. Почти чуваше цвиленето на жребците с огнени очи, нетърпеливото потропване на копитата, виковете на ловците, нетърпеливи да препуснат към полетата.

Такава Русия трябва да е била голяма работа. Освен ако не е трябвало да вървиш след магарето.

Той стигна до края на дългия коридор, където имаше още една врата. Отвори я и излезе на снега. В далечината нещо привлече погледа му; то изглеждаше странно и не се връзваше с нищо наоколо.

Започвайки от ъгъла на склада за зърно, към гората отиваха следи. Може би стъпки. При това двамата слуги, изпратени от Москва, не бяха напускали основната сграда. А чистачите бяха в своите бараки, надолу по пътя.

От друга страна, мислеше си Николай, топлото утринно слънце би могло да разтопи снега във формата на странни фигури; а и ослепителната светлина би могла да заблуди погледа. Без съмнение това бяха следите на някое животно, минало отдавна оттам.

Лейтенантът се усмихна на себе си при мисълта, че някое горско животно би могло да търси зърно тук, около тази считана за реликва конюшня на дачата. Животните не бяха се променили, но Русия беше.

Николай погледна часовника си; беше време да се връща в къщата. Гостите щяха да дойдат скоро.

 

 

Всичко вървеше толкова добре, че Николай не можеше да повярва. Благодарение предимно на баща му и на човека от Москва нямаше нищо, което да им липсва. Отначало полковник Дригорин изглеждаше притеснен — командирът, който се осмеляваше да притеснява известния, или с големите връзки подчинен — но Димитри Юриевич не му даваше основание за подобни притеснения. Той посрещна началника на сина си като внимателен — макар и много уважаван навсякъде — баща, заинтересуван само от развитието на сина си. Николай не можеше да не бъде притеснен — баща му беше толкова открит. Водката беше сервирана с кафе и плодов сок, а Николай строго следеше винаги да има цигари.

Приятелят на полковника, който се казваше Брунов, висш партиен функционер във военнопромишленото планиране, беше истинска изненада, и то приятна. Не само че Брунов и бащата на Николай имаха общи приятели, но скоро стана ясно, че и двамата имаха еднакво отношение към московската бюрокрация — което естествено обясняваше и наличието на мнозина от общите им приятели. Не след дълго започнаха да се смеят заедно, като всеки от бунтарите се опитваше да надмине другия с хапливи коментари като този за комисаря-с-куха-кутия-за-правене-на-ехо-ефекти-вместо-глава или за икономиста-който-нямал-пукната-рубла-в-джоба-си.

— Ние сме деградирали типове, Брунов! — изрева бащата на Николай, а очите му бяха налети със смях.

— Точно казано, Юриевич! — съгласи се московчанинът. — Жалко е, че сме толкова акуратни.

— Но бъди внимателен, заедно сме с войници. Ще докладват за нас!

— Тогава ще ги задраскам от списъка със заплатите, а вие ще направите бомба, с която ще им го върнем.

Смехът на Димитри Юриевич секна за миг.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам да използваме тези, които вече са произведени.

— И аз, че такива големи разходи за заплати не са необходими.

— Да спрем дотук — каза Юриевич. — Пазачите твърдят, че мястото е великолепно за лов. Синът ми обеща да ми помага, а аз обещах да застрелям най-голямата плячка. Елате сега, тук имаме и това, което не сте си взели. Ботуши, кожи… водка.

— Не и докато ловуваме, татко.

— За бога, научили сте го и на това — каза Юриевич, усмихвайки се на полковника. — Между другото, другари, не искам и да чуя, че ще си тръгвате днес. Ще останете през нощта, разбира се. Москва е щедра; има печено месо и пресни плодове от Лени-знае-къде…

— И каси с водка, надявам се.

— Не каси, Брунов. Каски! Познавам по погледа ви. И двамата сме в отпуска. Ще останете.

— Аз бих останал — каза московчанинът.

 

 

В гората проехтяха пушечни изстрели, като вибрираха в ушите. Но те бяха изстреляни напразно; писъци и плясък на крила се прибавиха към ехото от гърмежите. Николай чуваше също и възбудените гласове, но те бяха твърде далеч, за да може да ги разбере. Обърна се към баща си.

— Би трябвало да чуем изсвирване трийсет секунди след като улучат нещо — каза той, докато пушката му сочеше надолу към снега.

— Това е подигравка! — отвърна Юриевич ядосано. — Пазачите се кълняха, че всичкият дивеч е в тази част на гората. Близо до езерото. Че там няма нищо, затова настоях те да отидат там…

— Ти си стар мошеник — каза синът, преглеждайки оръжието на баща си, — предпазителят ти е спуснат. Защо?

— Стори ми се, че чух някакъв шум там, отзад. Исках да съм готов.

— С уважение, татко, но моля те, вдигни го обратно. Почакай, докато не видиш това, което ще чуеш, преди да го спуснеш.

— С уважение, сине, но тогава ще имам твърде много неща да правя наведнъж.

Юриевич забеляза угриженост в погледа на сина си.

— Като се замисля пак, сигурно си прав. Ще падна и ще предизвикам детонацията. Това вече е нещо, от което разбирам.

— Благодаря ти — каза лейтенантът, като се обърна рязко. Баща му беше прав; имаше нещо зад тях. Шум от стъпки, чупене на клони. Той спусна предпазителя на оръжието си.

— Какво е? — попита Димитри Юриевич с възбуда в очите си.

— Шшт — прошепна Николай, взирайки се в тесните коридори на заобикалящата ги белота.

Не виждаше нищо. Щракна предпазителя в затворено положение.

— Ти го чу също, нали? — попита Димитри. — Значи не са били само моите петдесет и пет годишни уши.

— Снегът е тежък — каза синът му. — Клоните се чупят под тежестта му. Това сигурно сме чули.

— Е, това, което не чухме, е изсвирване — каза Юриевич. — Не са улучили нищо.

Чуха се три нови пушечни изстрела.

— Видели са нещо — каза лейтенантът. — Може би сега ще чуем свирката им…

Изведнъж те го чуха. Звук. Но това не беше свирка. Беше отчаян, дълъг писък, далечен, но ясен. Явно ужасен писък. Беше последван от друг, по-истеричен.

— Господи, какво става? — Юриевич сграбчи ръката на сина си.

— Не зн…

Отговорът беше прекъснат от трети вик, смразяващ и страхотен.

— Стой тук! — кресна лейтенантът на баща си. — Ще отида при тях.

— Ще те последвам — каза Юриевич. — Върви бързо, но бъди внимателен!

Николай побягна през снега по посока на виковете. Те огласяваха гората сега, не толкова ужасяващи, но по-болезнени, поради загубата на сила. Войникът използваше пушката си, за да прокарва пътя си през тежките клони, като предизвикваше облачета от сняг. Краката го боляха, студеният въздух хапеше дробовете му, погледът му беше премрежен от сълзи на умора.

Първо чу ръмженето, а после видя това, от което най-много се страхуваше и което нито един ловец не би пожелал да види.

Огромна черна мечка, чиято глава представляваше ужасяваща маса кръв, изливаше отмъщението си върху тези, които бяха причинили раните й, разпаряйки, разкъсвайки и размазвайки враговете си.

Николай вдигна пушката си и стреля докато в пълнителя не остана нито един куршум.

Гигантската мечка падна. Войникът изтича към двамата мъже; дъхът му секна при вида на това, което беше останало от тях.

Московчанинът беше мъртъв, гърлото му беше разпрано, окървавената му глава едва се крепеше към тялото му. Дригорин все още беше жив, но ако не умреше в следващите няколко секунди, Николай щеше да зареди оръжието си и да довърши това, което животното не бе успяло да направи. Полковникът нямаше лице; то не беше там. На мястото му беше останала гледка, която жигоса съзнанието на войника.

Как? Как е могло да се случи?

И тогава погледът на лейтенанта се закова върху дясната ръка на Дригорин, а шокът надхвърляше всякакво въображение.

Беше разкъсана на две от лакътя, по метода на хирургическата ампутация: тежкокалибрени куршуми.

Ръката, с която полковникът стреляше, беше разкъсана с изстрели!

Николай изтича към трупа на Брунов; преобърна го.

Китката на Брунов беше непокътната, но лявата му ръка направо липсваше, само одраната окървавена длан беше останала заедно с оголените кости на пръстите. Лявата му ръка. Николай Юриевич си спомни сутринта, кафето, плодовия сок, водката и цигарите.

Московчанинът беше левичар.

Брунов и Дригорин бяха обезвредени от някого, който имаше пушка, някой, който е знаел какво има на пътя им.

Николай се изправи внимателно, войникът заговори в него, търсейки невидимия враг. И това беше враг, който той с цялото си сърце искаше да открие и убие. Съзнанието му се върна при отпечатъците от стъпки, които видя зад конюшнята. Значи не бяха стъпки на изгладняло животно — въпреки че бяха животински — бяха следи на отвратителен убиец.

Кой беше той? И защо, най-вече?

Лейтенантът видя светкавицата от светлинно отражение. Слънчево отражение от цевта на пушка. Той направи движение вдясно, след това рязко сви вляво и се просна по очи върху снега, залягайки зад дънера на един дъб. Извади празния пълнител и го смени със зареден. Стрелна поглед към източника на светлина. Идваше високо от един бор.

Някаква фигура се виждаше на петнайсет метра над земята, а в ръцете й имаше пушка с телескопичен мерник. Убиецът носеше снежнобяла куртка с бяла кожена качулка, а лицето му беше закрито от огромни черни слънчеви очила.

Николай мислеше, че ще повърне от гняв и омраза. Мъжът се смееше и лейтенантът знаеше, че се смее на него. Той вдигна с ярост пушката си. Заслепи го експлозия от сняг, последвана от силния трясък на мощната пушка. Последва втори изстрел; куршумът се заби в дървото над главата му. Той се отдръпна под прикритието на дънера.

Друг изстрел, този път от по-близо, не от бора на убиеца.

— Николай!

Мозъкът му се пръсна. Не остана нищо друго, освен гняв. Гласът, който викаше името му, беше на баща му.

— Николай!

Още един изстрел. Войникът скочи от земята, стреляйки по посока на дървото, и изтича през снега.

Обзе го смразяващо предчувствие. Не чуваше и не чувстваше нищо, докато не осъзна, че лицето му беше студено.

 

 

Премиерът на Съветска Русия постави ръцете си върху дългата маса под прозореца, който гледаше към Кремъл. Той се наведе и разгледа снимките, плътта на огромното му селско лице беше отпусната от изтощение, очите му бяха изпълнени с яд и гледаха шокирано.

— Ужасно — прошепна той. — Ужасно е, че тези мъже умряха по такъв начин. Поне Юриевич да беше оцелял — а то… и какъв край.

В стаята имаше още двама мъже и една жена, които седяха около друга маса, с неподвижни лица гледаха премиера. Пред всеки от тях имаше кафява папка и беше явно, че всеки беше загрижен заседанието да продължи. Но никой не си позволяваше да прекъсне мислите на премиера; злият му нрав можеше лесно да бъде предизвикан от подобни прояви на нетърпение. Той беше човек, чийто мозък работеше по-бързо от тези на останалите в стаята, но въпреки това решенията вземаше бавно, поради сложността на проблемите. Той успяваше да оцелее в един свят, в който само най-бързите и най-хитрите оцеляват.

Страхът беше оръжието, което той изключително умело използваше.

Изправи се, избутвайки настрани с отвращение снимките и закрачи към заседателната маса.

— Всички ядрени установки са в готовност, а подводниците ни приближават стрелковите позиции — каза той. — Искам тази информация да бъде предадена до всички посолства. Използвайте кодовете, които Вашингтон успя да разгадае.

Единият от мъжете на масата се наклони напред. Той беше дипломат по-стар от премиера, очевидно беше дългосрочен сътрудник и това му позволяваше да говори по-свободно от другите двама.

— Поемате риск. Който не съм сигурен, че е оправдан. Не сме сигурни за реакцията им. Американският посланик явно беше силно шокиран. Познавам го; не лъжеше.

— Тогава не е бил информиран — намеси се отсечено вторият мъж. — Що се отнася до ВКР, ние сме сигурни. Куршумите и гилзите бяха идентифицирани: седеммилиметрови — с резба за придаване на въртеливо движение. Бяха маркирани, няма как да сгрешим. Били са изстреляни от „Браунинг Магнум“. Какво повече ви трябва?

— Доста повече от това. Не е толкова трудно да се снабдиш с такова оръжие и се съмнявам, че американски убиец би оставил визитната си картичка.

— Би могъл, ако това е оръжието, с което най-често е боравил. Имаме подобен модел.

Мъжът от ВКР се обърна към жената на средна възраст, чието лице сякаш бе изсечено от гранит.

— Ще можете ли да обясните, другарю директор.

Жената отвори своята папка и прегледа най-горния лист, преди да започне да говори. Тя обърна на следващата страница и заговори на премиера, като погледът й отбягваше дипломата.

— Както знаете, имало е двама убийци, вероятно и двамата — мъже. Единият трябва да е бил изключително точен в координацията си и в стрелбата, а другият без съмнение е притежавал същите качества, но освен това е бил и експерт в областта на електронните подслушвателни средства. Има оставени следи — миниатюрни кабелчета и отпечатъци, насочващи ни към местата, където се е намирала апаратурата — това ни кара да вярваме, че разговорите в дачата са били подслушвани.

— Вие описвате експерти на ЦРУ, другарко — прекъсна я премиерът.

— Или на Консултативния оперативен отдел — отговори жената. — Важно е това да се има предвид.

— О, разбира се — съгласи се премиерът. — Малката банда от парламентьори на Държавния департамент.

— А защо не китайските Тао-пан? — предположи дипломатът съвсем искрено. — Те са едни от най-ефективните убийци в света. Китайците имаха повече основание от всеки друг да се страхуват от Юриевич.

— Страхът им просто ги вади от строя — оспори мъжът от ВКР. — Ако някой от тях бъдеше заловен дори след като е взел цианид, Пекин щеше да е наясно, че…

— Върнете се на модела, който сте разработили — прекъсна ги премиерът.

Жената продължи.

— Прекарахме всичко през компютрите на КГБ, като се ориентирахме към американските разузнавачи, за които знаехме, че са прониквали в Русия, които говорят езика перфектно и за които се знае, че са убийци. Достигнахме до четири имена. Трима от ЦРУ и един от Консултативния оперативен отдел на Държавния департамент.

Тя подаде страницата на мъжа от ВКР, който на свой ред се изправи и я подаде на премиера.

Той погледна имената.

„Скофийлд, Брендън Алън. Държавен департамент. Консултативен оперативен отдел. Известно е, че е извършил атентати в Прага, Атина, Париж, Мюнхен. Предполага се, че е работил и в Москва. Участвал в над двайсет операции.

Рандолф, Дейвид. Централно разузнавателно управление. Работи под прикритие като мениджър по трафика на вноса в западноберлинския клон на «Дайнамакс корпорейшън». Всякакви видове саботаж. Известно е, че е действал при хидроелектричните експлозии в Казан и Тигил.

Залцман, Джордж Робърт. Централно разузнавателно управление. Действал е като мним куриер и убиец във Виентян под прикритието на AID в продължение на шест години. Експерт по Ориента. Понастоящем — от пет седмици насам — в секторите на Ташкент. Прикритие — австралийски емигрант, мениджър по продажбите: «Пърт Рейдър корпорейшън».

Бегстрьом, Едуард. Централно разузнавателно управление…“

— Извинете ме — прекъсна мъжът от ВКР четенето. — Сътрудникът ми имаше предвид, че имената са подредени по степен на приоритет. По наше мнение засадата и убийството на Димитри Юриевич носят почерка на първия човек в този списък.

— Този Скофийлд?

— Да, другарю генерален секретар. Изчезнал е преди месец в Марсилия. Нанесъл е повече щети, извършил е повече операции от който и да е друг агент на Съединените щати от войната насам.

— Наистина ли?

— Да, другарю генерален секретар. — Мъжът от ВКР спря. След това продължи колебливо, като че ли не искаше да говори, но знаеше, че трябва. — Жена му е била убита преди десет години. В Източен Берлин. Оттогава той просто е маниак.

— Източен Берлин?

— Било е засада. КГБ.

Телефонът на бюрото на премиера иззвъня; той бързо прекоси стаята и вдигна слушалката.

Беше президентът на Съединените щати. Преводачите бяха на линия; започнаха да работят.

— Съжаляваме за смъртта, за ужасното убийство на този велик учен, господин премиер. Също както и за ужаса, сполетял приятелите му.

— Благодаря за думите ви, господин президент, но както знаете, тези убийства са предварително организирани. Благодарен съм за съчувствието ви, но не мога да не се изненадам, ако вие не се чувствате някак успокоен от това, че Съветският съюз загуби своя най-добър ядрен физик.

— Не съм, сър. Неговият блясък преминаваше границите и различията между нас. Той принадлежеше на всички народи.

— Да, но той избра да бъде част само от един народ, нали? Искрено ви заявявам, моята тревога не минава през границите на нашите различия. Дори ме кара да се сетя за нашите врагове.

— В такъв случай, простете ми, господин премиер, но вие търсите фантоми.

— Може би вече ги открихме, господин президент. Имаме доказателства, които изключително ме безпокоят. Толкова много, че имам…

— Простете ми още веднъж — прекъсна го президентът на Съединените щати. — Вашите доказателства са точно причината да ви се обадя, въпреки обяснимото ми нежелание да го направя. КГБ направи голяма грешка. Четири грешки, ако трябва да съм по-точен.

— Четири?

— Да, господин премиер. Става въпрос за имената Скофийлд, Рандолф, Залцман и Бергстрьом. Никой от тях не е замесен, господин премиер.

— Озадачавате ме, господин президент.

— Не повече, отколкото вие ме озадачихте миналата седмица. Има малко тайни в наше време, спомняте ли си?

— Думите не струват нищо. Доказателствата са силни.

— Това имам предвид и аз. Но нека поясня. Двама от тримата сътрудници на Централното разузнаване вече не са действащи. Рандолф и Бергстрьом понастоящем са зад бюрата си във Вашингтон. Господин Залцман е хоспитализиран в Ташкент; диагнозата му е рак. — Президентът направи пауза.

— Но остава, едно име, нали? — каза премиерът. — Вашият човек от небезизвестния Консултативен отдел. Толкова признат в дипломатическите кръгове, но въпреки това неприятен за нас.

— Това е най-болезненият аспект на разясненията ми. Просто е невъзможно господин Скофийлд да е бил замесен. Има по-малко шансове той да е замесен отколкото останалите, наистина. Казвам ви това, защото вече няма значение.

— Думите струват толкова малко.

— Трябва да продължа. През последните няколко години ние имахме пълно досие на доктор Юриевич, като почти ежедневно го допълвахме с информация, със сигурност, всеки месец. В някои отношения беше дошло вече време да се доберем до Димитри Юриевич с някои добри предложения.

— Какво!

— Да, господин премиер. Недостатъци човешки. Двамата мъже, които са били на посещение в дачата, работеха за нас. Контролираше ги Скофийлд. Това беше неговата операция.

Премиерът на Съветска Русия се втренчи в купчината снимки върху масата. Той заговори по-меко.

— Благодаря ви за откровеността.

— Търсете други врагове.

— Ще търся.

— И двамата трябва да го правим.