Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

8.

Скофийлд подкара на югоизток към Салем. Сега нямаше смисъл да отлага, предишните схеми трябваше да бъдат отхвърлени. Можеше да спечели много, ако се движеше колкото се може по-бързо, ако, разбира се, всеки ход беше правилен ход, всяко решение — правилно решение. Той имаше своето оръжие и своята атомна бомба — своята сметка с подробностите и рентгеновите снимки. Сега въпросът беше да насочи точно оръжията си, да ги използва не само да премахне съществуването на Матарезе, но първо — и над всичко първо — да открие Антония и да ги принуди да ги освободят. И Талеников, ако все още беше жив.

Което означаваше, че трябваше да създаде своя собствена измама. Всички измами се основаваха на илюзията, а илюзията, която той трябваше да пробута, беше, че Беоулф Агейт можеше да бъде заловен, оръдията и бомбата му да бъдат обезвредени, да бъде спряна неговата атака, самият той да бъде унищожен. За да постигне това, трябваше да избере първоначална силна позиция, след която да последва проява на слабост.

Стратегията с вземането на заложник повече не му вършеше работа; той нямаше да може и да се приближи до Ейпълтън. Пастирчето нямаше да му позволи; цената на мястото в Белия дом беше твърде висока, за да бъде проиграна лесно. Без човека нямаше никаква цена. Така че силната му позиция лежеше върху рентгеновите снимки. Беше наложително да се основава на факта, че съществува само по едно копие от рентгеновите снимки; че не е възможно съществуването на дубликати. Спектроанализът щеше да разкрие подобна обработка, а Беоулф Агейт не беше глупак; той очакваше да бъде направен такъв анализ. Той искаше момичето, искаше руснака; рентгеновите снимки щяха да бъдат заменени за тях.

Щеше да има малки пропуски в механиката на размяната, една очевидна слабост, на която врагът щеше да заложи; но тя щеше да бъде пресметната, нямаше да бъде никаква слабост. Матарезе щяха да бъдат принудени да извършат размяната. Едно корсиканско момиче и един офицер от КГБ за рентгенови снимки, които неоспоримо доказваха, че мъжът в Сената — тръгнал към президентството, не беше Джошуа Ейпълтън Четвърти — легендата от Корея, вълшебният политик, а човек, за когото се знаеше, че е погребан през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година в швейцарското село Кол дю Пилон.

Той подкара към пристанището на Салем, привлечен както винаги, през целия си живот, към водата, без да е точно сигурен какво търсеше, докато не го видеше. Табела във формата на щит, поставена в градината на малкия хотел. Удобни апартаменти. Звучеше добре. Стаи с хладилник и приспособления за готвене. Нямаше да представлява чужденец, хранещ се в ресторанти; сега не беше туристическият сезон в Салем.

Паркира колата на паркинга, застлан с бял чакъл и ограден с бяла, подвижна ограда, сивите води на пристанището бяха от другата страна на пътя. Внесе дипломатическото си куфарче и пътната си чанта, регистрира се под някакво безобидно име и помоли за апартамент.

— С кредитна карта ли ще платите, сър? — попита младата жена зад рецепцията.

— Простете, не ви разбрах?

— Не сте посочили как ще платите. Ако е с кредитна карта, политиката ни е да я прекараме през машината.

— Разбирам. Не, всъщност аз съм един от онези странни хора, които използват истински пари. Сам борец срещу пластмасовите пари. Защо да не ви платя за една седмица напред, съмнявам се дали ще остана по-дълго. — Той й подаде парите. — Предполагам, че наблизо има бакалница.

— Да, сър. Малко по-нагоре по улицата.

— А други магазини? Трябва да си купя някои неща.

— Шопинг центърът се намира на около десет пресечки на запад. Сигурна съм, че там ще намерите всичко, от което имате нужда.

Брей се надяваше да е така; разчиташе на това.

Беше отведен до апартамента си, което всъщност представляваше една голяма стая със сгъваемо легло и параван, който прикриваше малката печка, на която не можеше да се сготви повече от едно ястие, и хладилник. Но стаята имаше изглед към пристанището. Това беше чудесно. Отвори дипломатическия си куфар, извади снимката, която беше свалил от стената на гробницата на госпожа Ейпълтън в чест на сина й, и се вгледа в нея. Двама млади мъже, високи, мускулести, които не можеха да бъдат сбъркани, но си приличаха достатъчно, за да може един непознат хирург някъде в Швейцария да размени лицата им. Един млад американски лекар беше принуден с пари да подпише медицинско свидетелство за уволнение, а после за сигурност беше убит. Една майка, доказана алкохоличка, беше държана на разстояние, но с която се парадираше, когато беше удобно и полезно да се постъпи така. Кой можеше да познава един син по-добре от майката? Кой в Америка щеше да спори с компрометиралата се госпожа Джошуа Ейпълтън Трети?

Скофийлд седна и към седемнадесетте страници от неговата сметка с подробностите добави още една. Лекари: Натаниъл Крофърд и Томас Белфорд. Един швейцарски лекар, изваден от паметта на компютъра; млад специалист по пластична хирургия, починал внезапно от мозъчен кръвоизлив. Три сестри, удавили се в Марбъл Хед. Гщаад — един ковчег в Кол дю Пилон; рентгенови снимки — един пакет от Бостън, един от Вашингтон, два от Мейн стрийт, Андовър, Масачузетс. Двама различни мъже, слети в един, а това беше лъжа. Един мошеник щеше да стане президент на САЩ.

Брей спря да пише и отиде към прозореца, който гледаше към неподвижните, студени води на пристанището на Салем. Сега дилемата беше по-ясна отпреди: те бяха проследили Матарезе от неговите корени в Корсика през федерацията от мултинационални корпорации, които обгръщаха целия свят; знаеха, че те финансират тероризма по света, насърчаваха хаоса, който идваше като резултат от атентати, убийства по улиците и взривяване на самолети в небето. Те разбираха всичко това, но не знаеха защо.

Защо?

Причината трябваше да почака. Нищо нямаше значение, освен измамата, каквато представляваше сенаторът Джошуа Ейпълтън Четвърти. Защото успееше ли синът на пастирчето да стане президент, Белият дом щеше да принадлежи на Матарезе.

Каква по-добра резиденция за един консилиере…

Продължавай да дишаш, мой стар враг.

Тони, любов моя. Бъди жива! Пази съзнанието си!

Скофийлд отиде до куфара си на масата, отвори едно от джобчетата и извади бръснач с едно острие, който беше вмъкнат в кожата. После взе двата картонени листа със забодените върху тях рентгенови снимки на двамата студенти от Андовър, направени преди 35 години, и ги постави на масата, една върху друга. Имаше четири реда негативи, всеки с по четири пози, общо шестнадесет на всеки лист. В горните леви ъгли на всяка от позите имаше малко червено етикетче, което указваше имената на пациентите и датите, когато бяха направени рентгеновите снимки. Той внимателно провери дали ръбовете на листите съвпадат; те съвпадаха. После с помощта на хартиения плик натисна горните листа между първия и втория ред рентгенови снимки, извади бръснача и започна да реже така, че острието да минава и през двата листа със снимки. Горният ред се отдели, две парчета с по четири рентгенови негатива.

Имената на пациентите с датите на правенето на снимките, напечатани върху малките червени етикетчета преди повече от тридесет и пет години, бяха останали по двете части; най-простият химически анализ щеше да докаже тяхната автентичност.

Брей се съмняваше дали такъв анализ ще бъде направен на новите етикети, които щеше да купи и да залепи на оставащите два листа с по дванадесет снимки; то щеше да бъде само загуба на време. Снимките щяха да бъдат сравнени с новите снимки от човека, който наричаше себе си Джошуа Ейпълтън Четвърти. Джулиън Гидероне. Това беше единственото доказателство, от което Матарезе имаха нужда.

Той взе двете ленти и по-големите листа с негативите, коленичи и внимателно заглади ръбовете на филма върху мокета. След пет минути всички ръбове бяха гладки, достатъчно големи, за да съвпаднат с ръбовете на оригиналите.

Той стана и върна всичко обратно в дипломатическия си куфар. Беше време да се връща в Андовър, да задейства плана си.

 

 

— Господин Викъри, нещо не е наред ли? — попита зъболекарят, излизайки от офиса си, все още забързан, а трима следобедни пациенти, четящи списанията си, погледнаха към него, леко раздразнени.

— Страхувам се, че забравих нещо. Може ли да поговорим за секунда?

— Влезте вътре — каза зъболекарят, побутвайки Скофийлд към малкия работен кабинет, на рафтовете на който имаше снимки на зъби, поставени на подвижни закачалки. Той запали цигара от пакета върху рафта.

— Няма да скрия нищо, като ви кажа, че това беше един ужасен ден. Какво има?

— Законите, всъщност.

Брей се усмихна, отвори дипломатическия си куфар и извади двата плика.

— HR 7485.

— Какво, по дяволите, е това?

— Едно ново правило в Конгреса, част от морала след Уотъргейт. Когато държавен служител взема собственост от какъвто и да е източник, с каквато и да е цел, трябва да има пълно описание на въпросната собственост, подписано от предоставилия я.

— О, господи…

— Съжалявам, докторе. Сенаторът е голям педант по отношение на тези неща. — Скофийлд извади рентгеновите снимки от пликовете. — Ако прегледате отново това, можете да повикате сестрата и да й дадете описанието. Тя ще може да напечата документа на някоя ваша бланка и аз просто ще изчезна оттук.

— Бих направил всичко за следващия президент на САЩ — каза зъболекарят, вземайки скъсените листи с рентгенови снимки и отправяйки се към телефона. — Кажете на Ейпълтън да намали данъците ни.

Той натисна бутона на апарата за вътрешна връзка.

— Моля те, вземи си тефтера.

— Имате ли нещо против? — Брей извади цигарите си.

— Да не сте луд? Ракът обича да има компания.

Сестрата влезе през вратата с молив и някакъв бележник в ръка.

— Как да започна? — попита лекарят, поглеждайки Скофийлд.

— Достатъчно е да напишете „На вниманието на заинтересованите“.

— Окей. — Зъболекарят погледна към сестрата. — Опазваме честността на правителството.

Той включи сканиращата лампа и вдигна двата листа с рентгеновите снимки пред стъклото.

— На вниманието на заинтересованите. Господин…

Лекарят спря, отново поглеждайки Брей.

— Какво е първото ви име?

— Достатъчно е да напишете Б. А.

— „Господин Б. А. Викъри от офиса на сенатор Ейпълтън във Вашингтон поиска и получи от мен два пакета с рентгенови снимки от единадесети ноември 1943 година за пациентите, идентифицирани като Джошуа Ейпълтън и… Джулиън Гидероне.“

Зъболекарят спря.

— Нещо друго?

— Едно описание, докторе. Точно това изисква HR 7485.

Зъболекарят въздъхна, цигарата увисна на устните му.

— „Въпросните идентични пакети включват…“ Един, два, три, четири… „дванадесет негатива“.

Докторът спря и се намръщи над половинките си очила.

— Знаете ли — каза той. — Чичо ми не е бил само примитивен, той е бил просто невнимателен.

— Какво имате предвид — попита Скофийлд, наблюдавайки внимателно зъболекаря.

— Десните и левите части липсват и на двете. Тази сутрин бързах толкова много, че не забелязах.

— Но това са листите, които ми дадохте сутринта…

— Разбира се, че са те; ето ги етикетите. Мисля, че аз лично работих върху долните и горните кучешки зъби. — Той подаде снимките на Скофийлд и се върна при сестрата. — Ще преведеш това, което казах, на английски и ще го напечаташ, нали? Ще го подпиша вън.

Той угаси цигарата си и протегна ръка.

— Приятно ми беше да се запознаем, господин Викъри. Наистина трябва да се връщам.

— Само още едно нещо, докторе. Ще имате ли нещо против, ако поставите инициалите на тези листи и напишете датата?

Брей раздели снимките и ги постави на рафта.

— Ни най-малко — каза зъболекарят.

 

 

Скофийлд шофира обратно до Салем. Имаше още много неща за изясняване, да бъдат взети нови решения така, както събитията ги оформеха, но цялостният му план беше вече готов. Той имаше мястото, от което щеше да започне. Времето, когато господин Б. А. Викъри трябваше да пристигне в „Риц Карлтън“, беше почти дошло, но не още.

Той беше се отбил по рано в Шопинг центъра в Салем, където беше купил малки червени етикетчета, почти идентични с онези, които бяха използвани преди повече от тридесет и пет години, беше намерил и някакъв магазин, в който продаваха пишещи машини, където напечата имената и датите, нащърбвайки етикетчетата леко, за да им придаде вид на стари и износени. И докато се връщаше към колата си, той се огледа наоколо по магазините и видя това, което се надяваше да види.

„КОПИРНИ УСЛУГИ НА МЯСТО

ПОКУПКИ, ПРОДАЖБИ И ОТДАВАНЕ ПОД НАЕМ НА ОБОРУДВАНЕ

ЕКСПЕРТНИ УСЛУГИ“

Беше на удобно място. Два входа от магазин за алкохол и три от един супермаркет. Щеше да се отбие там и да направи копия на своята сметка с подробностите, а след това щеше да си купи нещо за пиене и за ядене. Щеше да остане в стаята си дълго време; предстояха му телефонни обаждания. Щяха да му бъдат необходими между пет и седем часа. При това трябваше да бъдат проведени през един много точен маршрут, минаващ през Лисабон, и то точно навреме.

 

 

Брей наблюдаваше как мениджърът на „Плаца Дъпликейтинг Сървис“ извади подредените листи на неговото обвинение от сивите табли, които се подаваха от машината. Той поговори набързо с оплешивяващия мъж, отбелязвайки, че прави услуга на племенника си; каза му, че хлапето посещавало някакви курсове по творческо писане в Емерсън и че се включило в някакво състезание.

— Това хлапе има известно въображение — каза мениджърът, прикрепяйки листите с телбод.

— О, прочетохте ли го?

— Само части. Стоя си при машината и нямам какво да правя, освен да гледам да не се задръсти, разбирате, нали? Но когато хората дойдат с лични писма или завещания — знаете какво имам предвид — винаги се опитвам да си държа очите върху копчетата. Понякога е трудно.

Брей се изсмя.

— Казах на племенника си, че е по-добре да спечели, ако или не, ще влезе в затвора.

— Вече няма такива работи. Днешните хлапета, те са велики. Те не казват нищо. Знам много хора, които не ги харесват за това, но аз ги харесвам.

— Мисля, че и аз ги харесвам.

Брей погледна сметката пред себе си и извади пари от джоба си.

— Кажете, случайно да ви се намира някаква машина Алфа 12?

— Алфа 12? Та това нещо струва осемдесет хиляди долара. Имам добър бизнес, но не съм от тази класа.

— Предполагам, че бих могъл да намеря поне една в Бостън.

— Онази застрахователна компания на Лафайет стрийт има такава. Мога да заложа живота си, че вътрешното министерство е платило за нея. Тя е единствената, за която знам на север от Бостън, имам предвид чак до Монреал.

— Застрахователна компания?

— „Уест Хартфорд Кежуълти“. Аз обучавах двете момичета, които работят на Алфата. Не е ли типично за застрахователните компании? Купуват си машина като тази, но няма да платят за договор за обслужване.

Скофийлд се облегна на рафта, един изморен мъж, който се доверяваше.

— Слушайте, пътувам от пет дни, а трябва да предам един доклад по пощата до довечера. Имам нужда от една Алфа 12. Сега бих могъл да отида до Бостън и вероятно ще намеря някоя. Но е вече почти четири часът и предпочитам да не го правя. Фирмата ми е малко луда; шефовете ми мислят, че времето ми е твърде ценно, за това ми плащат достатъчно пари, за да си го спестявам, когато мога. Какво ще кажете? Можете ли да ми помогнете?

Брей извади една стодоларова банкнота от джоба си.

— Явно работите за страхотна компания.

— Така е.

— Ще се обадя.

 

 

Беше пет и четиридесет и пет, когато Брей се върна в хотела при пристанището на Салем. Машината Алфа 12 беше изпълнила това, от което имаше нужда и той беше открил магазин за канцеларски принадлежности, където си беше купил машинка за телбод, шест хартиени плика, две рула от опаковъчни ленти и чифт везни, марка „Парк-Шърман“, които измерваха теглото както в унции, така и в грамове. От пощенския офис в Салем си купи марки за петдесет долара.

Списъкът с покупките му беше допълнен от една пържола и бутилка скоч. Той изсипа покупките на леглото, отнасяйки някои до масата, други до шкафа между лилипутската печка и хладилника. Наля си уиски и седна на стола пред прозореца, който гледаше към пристанището. Смрачаваше се и той виждаше водите само там, където се отразяваха светлините от доковете.

Отпи от уискито на малки глътки, оставяйки алкохола да се разнесе, концентрирайки мислите си. Не му оставаха повече от десет минути, преди да започне телефонните разговори. Оръдията му бяха нагласени; атомната бомба беше на мястото си. Сега беше много важно всичко да стане в определена последователност — винаги последователност — а това означаваше да подбира точните думи, точното време; нямаше място за грешки. За да избегне грешките, умът му трябваше да бъде свеж, свободен, непритеснен — в състояние да слуша внимателно, да долавя нюансите.

Тони?…

Не!

Затвори очи. Чайките в далечината атакуваха водите за последното си хранене преди да падне мракът. Той слушаше техните писъци, дисонансът беше някак си успокояващ; във всяка битка за оцеляване имаше някакъв особен вид енергия. Надяваше се, че и той самият ще има такава.

Задряма, после се събуди внезапно. Погледна часовника си и се ядоса. Беше шест часът и шест минути. Неговите десет минути се бяха разтегнали почти до петнадесет. Време беше за първото телефонно обаждане, това, което бе най-малко вероятно да даде някакъв резултат. Нямаше нужда то да бъде отправено през Лисабон, възможността за подслушване беше толкова малка, че на практика почти не съществуваше. Но на практика не означаваше напълно. За това разговорът му нямаше да продължи повече от двадесет секунди, минимално необходимото време, дори за най-модерния тип подслушваща техника да започне да функционира.

Това ограничение от двадесет секунди беше същото, на което беше инструктирал французойката няколко седмици по-рано, когато цяла вечер се обаждаше вместо него в апартамента в хотела на Небраска авеню.

Той стана от стола и отиде при дипломатическия си куфар, изваждайки бележките, които си беше водил. Бележките бяха имена и телефонни номера. Отиде до телефона до леглото, придърпа едно кресло до него и седна. Замисли се за миг, съставяйки изреченията, които искаше да каже на френски, съмнявайки се обаче, че това щеше да има някакво значение. Посланикът Робърт Уинтроп беше изчезнал преди повече от месец; нямаше причина да мисли, че беше оцелял. Уинтроп беше споменал имената на Матарезе пред хора — или пред човека — във Вашингтон, пред които не трябваше да го прави.

Вдигна слушалката и набра номера; последваха три иззвънявания, преди телефонистката да отговори и да попита за номера на стаята му. Той й го каза, а след това последваха иззвъняванията до едно по-далечно място.

— Ало?

— Слушай! Няма време. Разбираш ли?

— Да. Продължавай.

Тя го позна. Беше с него. Той заговори бързо на френски, погледът му следеше секундарника на часовника.

— Посланик Робърт Уинтроп. Джорджтаун. Вземи двама мъже от Компанията с тебе, без обяснения. Ако Уинтроп е там, помоли го да се видите насаме, но не казвай нищо високо. Дай му бележка с думите: „Беоулф иска да се срещне с вас“. Поискай да отговори писмено. Срещата трябва да е чиста. Ще ти се обадя пак.

Седемнадесет секунди.

— Трябва да говорим — беше силният бърз отговор. — Обади се пак.

Той затвори; тя щеше да бъде в безопасност. Не само че беше малко вероятно Матарезе да я бяха открили и да я подслушват, но дори и да беше така, те нямаше да я убият. Нямаше да спечелят нищо, дори можеха да научат повече, ако държаха посредничката жива. А и щяха да си навлекат много неприятности, убивайки хората на Компанията, които щяха да отидат с нея. Освен това при тези обстоятелства имаше някои ограничения; съжаляваше, но те съществуваха.

Беше време за Лисабон. Още от Рим той знаеше, че когато настъпи моментът, ще трябва да използва Лисабон. Само веднъж можеше да си позволи да използва серия от телефонни разговори, минаващи през Лисабон. Защото след като бъдеха записани тези, към които бяха адресирани разговорите, веднага към компютрите щяха да полетят червените карти, сигнализиращи за тревога. Кодираният източник щеше да бъде засечен от другите компютри в Ленгли и нямаше да могат да бъдат отправени други телефонни разговори през този източник. Всички предавания щяха да бъдат унищожени. Достъпът до Лисабон беше ограничен за всички, с изключение на тези, които се занимаваха само с дезертьорство от най-високо равнище, хора, които по време на тревога трябваше директно да се свържат със своите началници във Вашингтон, които от своя страна пък бяха оторизирани да вземат незабавни решения. Не повече от двадесет офицери от разузнаването в страната имаха кодовете на Лисабон, а никой от Вашингтон никога не можеше да откаже разговор от Лисабон. Никой не знаеше дали някой генерал или ядрен физик, или високопоставен член на Президиума, или някой агент на КГБ нямаше да бъде наградата.

Освен това беше ясно, че всякаква злоупотреба с линията в Лисабон щеше да доведе като последица абсолютно сурово наказание за нарушителя. Брей почти се забавляваше при наличието на такава концепция; злоупотребата, която щеше да извърши, надминаваше всичко, предвидено от хората, които бяха изработили тези правила. Той погледна петте имена и длъжностите на хората, на които щеше да се обади. Имената сами по себе си не бяха толкова необичайни; вероятно те можеха да бъдат открити във всеки телефонен указател. Постовете им обаче не можеха да бъдат намерени.

Държавният секретар.

Председателят на националния съвет за сигурност.

Директорът на ЦРУ.

Главният съветник по външната политика към президента.

Началникът на обединения щаб на командването.

Вероятността един, а може би и двама от тези мъже да бъдат консилиере на Матарезе, накара Брей да не се опитва да изпраща своето обвинение директно на президента. Той и Талеников считаха, че след като вече разполагат с доказателствата, трябваше да се свържат с ръководителите на своите страни и да се опитат да ги убедят. Това не беше вярно; президентите и премиерите бяха твърде строго охранявани. Твърде добре защитавани; съобщенията биваха филтрирани; думите — интерпретирани. Обвиненията, отправяни от предателите, щяха да бъдат спрени. Други трябваше да бъдат хората, които да се свържат с президентите и премиерите. Мъжете, чиито постове на доверие и отговорност изключват възможността за съмнения; тези мъже трябваше да отнесат новините, не предателите.

Мнозинството, ако не и всички от тези, на които щеше да се обади, се бяха посветили на благоденствието на нацията, всички те имаха подкрепата на президента. Това беше всичко, което той желаеше от тях, а никой не трябваше да откаже телефонен разговор с Лисабон. Той вдигна телефона и набра номера на отвъдокеанската централа.

Двадесет минути по-късно телефонистката се обади обратно. Лисабон както винаги беше разчистил линиите до Вашингтон бързо. Държавният секретар беше на телефона.

— Тук е Стейт Уан — каза секретарят. — Кодовете ти са потвърдени, Лисабон. Какво има?

— Господин секретар, до четиридесет и осем часа вие ще получите един хартиен плик по пощата; на левия горен ъгъл ще бъде изписано името Агейт…

— Агейт? Беоулф Агейт?

— Моля ви, изслушайте ме, сър. Този плик трябва да бъде донесен директно на вас, без да се отваря. В него има подробен доклад, описващ редица събития, които са се случили и продължават да се случват в момента. Които разкриват конспирация, целяща да поеме над правителството…

— Конспирация? Моля, бъдете конкретен. Комунист?

— Не. Не мисля.

Трябва да бъдете конкретен, господин Скофийлд! Вие сте издирван от закона и злоупотребявате с лисабонската линия. Разтревоженият ви плач, целящ да се спасите, не е във ваш интерес, нито в интерес на тази страна.

— Ще откриете конкретните неща, от които имате нужда в доклада ми. Между тях е доказателството. Повтарям, доказателство, господин секретар, че в Сената е налице една измама, която датира отпреди двадесет години. Тя е от такъв мащаб, че не съм сигурен дали страната ще бъде в състояние да понесе шока. Може дори да не е в неин интерес да я разкрие.

— Обяснете го сам!

— Обяснението е в плика. Но там няма препоръка; аз нямам никакви препоръки. Това си е ваш бизнес. И на президента. Представете му информацията възможно най-скоро, след като я получите.

— Заповядвам ви да ми докладвате незабавно!

— Ще се появя след четиридесет и осем часа, ако все още съм жив. Когато се появя, искам две неща: реабилитация за мен и подслон за офицера от съветското разузнаване — ако той е жив.

— Скофийлд, къде сте?

Брей затвори.

Той изчака десет минути и проведе втория си телефонен разговор до Лисабон. Тридесет и пет минути по-късно на телефона беше председателят на Националния съвет за сигурност.

— Господин председател, вие ще получите хартиен плик по пощата; в горния ляв ъгъл ще бъде записано името Агейт…

Беше точно четиринадесет минути след полунощ, когато приключи последния разговор. Сред мъжете, с които се беше свързал, имаше почтени мъже. Гласовете им трябваше да бъдат чути от президента.

Имаше четиридесет и осем часа. Това можеше да означава цял живот.

Сега беше време за уискито. Докато очакваше включването, беше погледнал към бутилката скоч. Беше близо до мисълта именно по този начин да успокои своите тревоги, но и в двата случая отхвърли метода. Когато беше притиснат, той беше най-студения мъж, когато познаваше; може би невинаги щеше да чувства това, но това беше начинът, по който трябваше да работи. Сега вече заслужаваше да пие; това щеше да бъде наздравица за разговора, който щеше да проведе след малко със сенатора Джошуа Ейпълтън Четвърти, а иначе Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.

Телефонът иззвъня, шокът от звука накара Брей да стисне бутилката в ръката си, забравяйки за уискито, което наливаше. Алкохолът изпълни чашата и започна да се излива на рафта. Беше невъзможно! Нямаше начин обажданията му до Лисабон да бъдат проследени толкова бързо. Магнитните импулси пътуваха с часови колебания, откривайки погрешни източници; цялата система трябваше да бъде закрита за минимум осем часа, за да може да бъде проследено едно единично обаждане. Лисабон беше изключен; просто човек можеше да се обади и да бъде в безопасност, местоположението му да бъде погребано до следващия път, когато щеше да бъде издирвано пак.

Телефонът иззвъня отново. Ако не отговореше, нямаше да разбере. Липсата на информация беше далеч по-опасна дори в случай, че беше проследен. Независимо от това какво се беше случило, той все още разполагаше с козове; или поне с убеждението, че тези козове ще играят. Вдигна телефона.

— Да?

— Стая 212?

— Какво има?

— На телефона е управителят, сър. Няма нищо спешно, но външната телефонистка ни каза — съвсем естествено — че от нашата телефонна централа има задгранични телефонни разговори. Спомнихме си, че вие не използвате кредитна карта, а предпочитате сметките ви да бъдат записвани на стаята ви. Счетохме, че ще бъде добре да знаете, че таксата ви вече надхвърля триста долара.

Скофийлд погледна преполовената бутилка скоч. Скептицизмът на янките нямаше да се промени до края на света; а после счетоводителите на Нова Англия щяха да дадат под съд Вселената.

— Защо не дойдете лично и аз ще ви платя за разговорите. Ще бъде в брой.

— О, не е необходимо, наистина не е необходимо, сър. Всъщност, аз не съм в хотела, вкъщи съм си. — Настъпи съвсем кратка пауза на смущение. — В Бевърли. Ние просто ще добавим…

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Брей, затваряйки телефона и връщайки се при барчето и бутилката скоч.

Пет минути по-късно той беше готов. Ледено спокойствие беше обхванало цялото му тяло, когато седна до телефона. Думите щяха да се появят, защото оскърблението беше там, те сами щяха да се появят лесно. Това, за което се беше замислил, беше последователността. Изнудване, компромис, слабост, размяна. Някой вътре в Матарезе искаше да разговаря с него, да го привлече поради най-логичната причина на света; той щеше да даде на този мъж — който и да беше — шанса да направи и двете. Това беше част от размяната, прелюдия към бягството. Но първата стъпка по опънатото въже нямаше да бъде направена от Беоулф Агейт. Тя щеше да бъде предприета от сина на Пастирчето.

Вдигна телефона. Тридесет секунди по-късно чу познатия глас с неповторимия бостънски акцент, който толкова често му напомняше за младия президент, убит в Далас.

— Ало? Ало?

Явно беше прекъснал съня на сенатора; разбра го от изкашлянето.

— За бога, кой се обажда?

— Има един гроб в швейцарското селце Кол дю Пилон. Ако в онзи ковчег там долу има тяло, то не е на мъжа, чието име е изписано върху камъка.

Въздишката в телефона беше наелектризираща. Тишината, която последва, представляваше един вик, пресечен от прегръдката на страха.

— Кой?…

Мъжът беше шокиран, неспособен да състави въпроса си.

— Няма нужда да казваш нищо, Джулиан…

Престани! — Викът най-после излезе.

— Добре, без имена. Знаеш кой съм аз — ако не знаеш, значи Пастирчето не е информирало синчето си.

— Няма да слушам!

— О, ще слушаш, сенаторе. Точно сега този телефон е част от ръката ти; ти няма да го изпуснеш. Не можеш. За това по-добре слушай. На единадесети ноември хиляда деветстотин четиридесет и трета година ти и един твой близък приятел сте отишли при един и същ зъболекар на Мейн стрийт, Андовър, в Масачузетс. Същия ден са ви направили рентгенови снимки. — Скофийлд направи пауза, която продължи точно една секунда. — Аз притежавам тези снимки, сенаторе. От офиса ти ще го потвърдят сутринта. От офиса ти могат също да потвърдят факта, че вчера един куриер от Генералния счетоводен офис взе снимки, направени неотдавна от сегашния ти зъболекар във Вашингтон. И накрая, щом си толкова настоятелен, офисът ти може да провери в каталога на рентгеновите снимки в болницата Масачузетс Дженерал в Бостън. Ще открият, че една единична, фронтална рентгенова снимка, направена преди двадесет и пет години, липсва от картона на Ейпълтън. Отпреди един час те всички са на мое разположение.

В телефона се чу тих, обикновен плач; един стон без думи.

— Продължавай да слушаш, сенаторе — продължи Брей. — Има един шанс. Ако момичето е живо, имаш шанс, ако не е — нямаш. Що се отнася до руснака, ако той трябва да умре, аз съм човекът, който може да го убие. Мисля, че знаеш защо. Виж какво, можем да се разберем. Това, което знам, не желая да го знам. Това, което правиш, не ме засяга, повече не. Това, което ти искаш, вече си го спечелил, а хората като мен свършват, работейки за хора като теб, така е от край време. В края на краищата няма голяма разлика между всички вас. Навсякъде.

Скофийлд отново направи пауза, стръвта блестеше; дали щеше да я налапа…

Налапа я. Шепотът беше дрезгав, изречението — пробващо почвата.

— Има… хора, които искат да говорят с теб.

— Ще ги изслушам. Но само след като момичето бъде освободено, а руснакът бъде предаден на мен.

— А рентгеновите снимки?…

Думите бяха изречени бързо, прекъснати; един мъж потъваше.

— Такава ще бъде размяната.

А как?

— Ще се договорим. Трябва да разбереш, сенаторе, единственото нещо, което сега има значение за мен, съм аз самият. Момичето и аз, ние просто искаме да се измъкнем.

— Какво?

Мъжът отново беше неспособен да зададе въпроса си.

— … Искам ли? — довърши Скофийлд. — Доказателство, че е жива, че все още може да ходи.

— Не разбирам…

— Не знаеш много и за размяната също. Пакет, който е неподвижен, не е никакъв пакет; той проваля размяната. Искам доказателство, а имам много мощен бинокъл.

Бинокъл?

— Хората ти ще разберат. Искам телефонен номер и да я видя. Очевидно аз съм в района на Бостън. Ще ти се обадя утре сутринта на този номер.

— Има дебати в Сената, кворум за…

— Ще ги пропуснеш — каза Брей, затваряйки телефона.

Първият ход беше направен; телефоните между Вашингтон и Бостън щяха да бъдат използвани цяла нощ. Доверие и париране, натиск и проверки; преговорите бяха започнали. Той погледна към книжните пликове на масата. Между обажданията ги беше запечатал, претеглил, беше залепил и марките. Бяха готови да заминат. С изключение на един, а нямаше причина да вярва, че ще му се наложи да го изпрати. В изчезването на мъжа и в това, което той може би беше направил, имаше някаква трагедия.

Беше време отново да се обади на старата си приятелка от Париж. Вдигна телефона и набра номера.

— Брей, слава богу! Чакаме те от часове!

— Вие?

— Посланик Уинтроп.

— Той е там?

— Всичко е точно. Беше уредено изключително добре. Неговият човек, Стенли, ме убеди, че не е възможно някой да ги е проследил и че на всички е известно, че посланикът е в Александрия.

— Стенли е добър!

Скофийлд чувстваше, че му се иска да изкрещи до небето от силното облекчение, силната радост. Уинтроп беше жив! Фланговете бяха покрити, Матарезе — унищожени. Беше свободен да преговаря така, както никога не беше преговарял в своя живот. А той беше най-добрия.

— Дай да говоря с Уинтроп.

— Брендън, аз съм на телефона. Страхувам се, че взех телефона от приятелката ти твърде грубо. Прости ми, скъпи.

— Какво се случи? Опитвах се да ти се обадя.

— Бях ранен, не сериозно, но достатъчно, за да ми се наложи да се лекувам. Отидох при един познат лекар във Фредериксбърг; той има частна клиника. Някак си не вървеше най-възрастният от така наречените държавници да се появи във вашингтонска болница с куршум в ръката. Имам предвид, можеш ли да си представиш Хариман да се появи в някое спешно отделение в Харлем с огнестрелна рана? Не исках повече да те намесвам, Брендън.

Господи! Трябваше да се сетя за това.

— Имаш достатъчно неща, за които трябва да се сещаш. Къде си?

— Край Бостън. Има толкова много неща, които трябва да ви разкажа, но не по телефона. Всичко е в един плик, заедно с четири ленти от рентгенови снимки. Трябва веднага да ви го предам, а вие трябва да го предадете на президента.

— Матарезе?

— Повече, отколкото и двамата можем да си представим. Имам доказателството.

— Хвани първия самолет за Вашингтон. Ще се свържа с президента сега и ще ти осигуря пълна протекция. Военен ескорт, ако трябва. Издирването ти ще бъде отменено.

— Не мога да направя това, сър.

— Защо не?

Посланикът не искаше да повярва.

— Има… намесени няколко заложници. Имам нужда от време. Те ще бъдат убити, ако не започна преговори.

— Преговори? Не ти трябва да преговаряш. Ако наистина имаш това, което казваш, че имаш, остави правителството да свърши тази работа.

— За натискането на спусъка са необходими грубо около петстотин грама натиск и около една пета от секундата — каза Скофийлд. — Аз трябва да преговарям; но вижте, сега мога да го направя. Ще поддържам връзка с вас, ще ви посоча мястото на размяната. Ще можете да ме прикривате.

— Отново тези думи — каза Уинтроп. — Те никога не излизат от речника ти, нали?

— Никога не съм чувствал благодарност за това, че ми се налага да ги използвам.

— Колко време?

— Зависи; въпросът е деликатен. Двадесет и четири, може би тридесет часа. Трябва да са по-малко от четиридесет и осем. Това е крайният срок.

— Предай ми доказателството, Брендън. Има един адвокат; фирмата му е в Бостън, но той живее в Уолтъм. Той е добър приятел. Имаш ли кола?

— Да. Мога да стигна до Уолтъм за около четиридесет минути.

— Добре. Ще му се обадя. Той ще хване първия самолет за Вашингтон. Името му е Пол Бърджърън. Ще трябва да намериш адреса му в някой указател.

— Няма проблеми.

 

 

Беше един и четиридесет и пет минути след полунощ, когато Брей натисна звънеца на вратата на къщата в Уолтъм. Пол Бърджърън отвори вратата, облечен в халат. По застаряващото му интелигентно лице, се виждаха бръчки на тревога.

— Знам, че не трябва да питам за името ви, но ще имате ли нещо против, ако влезете? От това, което разбирам, съм сигурен, че ще можете да пийнете едно.

— Много ви благодаря, но все още трябва да свърша някои неща. Това е пликът и още веднъж ви благодаря.

— Може би друг път. — Адвокатът погледна дебелия хартиен плик в ръката си. — Знаете ли, чувствам се по същия начин, както Джим Сейнт Клер трябва да се е чувствал, когато за последен път му се е обадил Ал Хаиг. Това да не е някакъв вид димка?

— Не, но също има връзка с огъня, господин Бърджърън.

— Обадих се на авиокомпанията преди един час. Ще летя за Вашингтон със самолета от седем и петдесет и пет. Уинтроп ще получи това до десет сутринта.

— Благодаря. Лека нощ.

Скофийлд подкара обратно към Салем, оглеждайки пътищата инстинктивно за някой, който да го следи; нямаше, а и не очакваше да има. Освен това търсеше да види някакъв денонощен супермаркет. Стоките им почти винаги се ограничаваха само с храни.

Намери един в покрайнините на Медфорд, встрани от магистралата. Паркира пред него, влезе и видя това, което търсеше във втората зала. Евтини будилници, макети на Биг Бен. Купи десет от тях.

Беше три и осемнадесет, когато влезе в стаята си. Извади будилниците от кутиите, нареди ги на масата и отвори дипломатическия си куфар, изваждайки малка кожена чантичка, съдържаща миниатюрни ръчни инструменти. Първото, което щеше да направи сутринта, беше да купи батерии и телефонни кабели, а малко по-късно и експлозиви. Можеше да струват доста, но това не беше непреодолим проблем, трябваше му по-скоро шоу, отколкото сила, а по всяка вероятност нямаше да му трябва нищо. Годините, обаче, го бяха научили да бъде внимателен; една размяна беше като изработването на гигантски самолет. Всяка система имаше резервна система, всяка резервна — алтернативна.

Разполагаше с шест часа, за да подготви своите алтернативи. Беше добре, че имаше какво да прави. Сънят сега беше изключен.