Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

13.

Те бързо стигнаха до отдалечения край на алеята, смесвайки се с тълпата, крачеща на север. Малеткин трепереше, лицето му гореше. Василий стискаше с дясната си ръка лакътя на предателя, опитвайки се да контролира паниката, която лесно можеше да накара Малеткин да започне да бяга, привличайки по този начин вниманието върху двамата. Талеников имаше нужда от мъжа от Виборг. Трябваше да изпрати телеграма, която да изключи участие на КГБ, а Малеткин можеше да изпрати такава. Той разбираше, че разполага с много малко време, за да изпрати шифровка на Скофийлд. На стария Миковски щяха да са му необходими още десетина минути преди да стигне в службата си, но Василий знаеше, че ще бъде там. Един изплашен старец можеше да каже неща, които не трябва, на хора, които не трябва да знаят.

Талеников държеше кърпичката си на раната на врата. Кръвотечението беше намаляло в леко кървене от студа, скоро щеше да спре напълно, за да може да бъде превързано. На Василий му хрумна да си купи пуловер с висока яка, за да прикрие раната.

— По-бавно! — заповяда той, отпускайки лакътя на Малеткин. — Срещу нас има едно кафене. Ще влезем вътре за няколко минути да пийнем по нещо.

— Мога да обърна едно — прошепна Малеткин. — Господи, тя се самоуби! Коя беше тя?

— Някоя, която направи грешка. Ти недей да правиш такива.

Кафенето беше препълнено. Те седнаха на една маса с две жени на средна възраст, които не искаха да бъдат притеснявани и намусено се затвориха в себе си. Това беше чудесно за тях.

— Отиди при управителя до вратата — каза Талеников. — Кажи му, че приятелят ти е пил твърде много и се е порязал. Помоли го да ти даде някаква превръзка и нещо дезинфекциращо.

Малеткин понечи да се противопостави, но Василий го сграбчи за ръката:

— Направи го. Няма нищо необичайно за място като това.

Предателят се изправи и тръгна към мъжа при вратата. Талеников прегъна носната си кърпичка, притискайки чистата й част към разкъсаната си кожа и бръкна за молив. Взе измачканата салфетка от масата пред себе си и започна да подбира шифъра за Беуолф Агейт.

Изключи от съзнанието си целия шум и се концентрира върху азбуката и избора на числа. Дори когато Малеткин се завърна с памучна превръзка и малка ролка лейкопласт, Василий продължаваше да пише, зачерквайки грешките също толкова бързо, колкото ги беше и направил. Питиетата им пристигнаха; предателят беше поръчал три наведнъж. Талеников продължи да пише.

Осем минути по-късно той беше свършил. Разкъса салфетката на две и преписа думите с големи букви. Подаде парчето на Малеткин.

— Искам тази телеграма да бъде изпратена до Хелзинки на името и хотела, написани отгоре. Искам да бъде пусната на бяла лента, търговски трафик, неподлежащ на дублиране или прекъсване.

Очите на предателя се разшириха.

— Как очакваш да направя това?

— По същия начин, както предаваш информация за нашите приятели във Вашингтон. Знаеш каква е схемата за следене; всички се защитаваме сами от себе си. Това е един от нашите най-добре култивирани таланти.

— Но това става през Стокхолм. Ние подминаваме Хелзинки!

Малеткин се изчерви. Възбуденото му състояние и бързото поглъщане на алкохола го бяха направили невнимателен. Той не беше предвидил да разкрие шведската връзка. Тя не беше разкрита дори и от дезертьорите.

А и Василий не можеше да използва Стокхолм. Тогава телеграмата щеше да бъде в ръцете на американското разузнаване. Имаше и друг начин.

— Колко често слизаш тук, до щабквартирата, за конференции на сектора?

Изменникът сви устни смутен.

— Не много често. Може би три или четири пъти миналата година.

— Сега отиваш точно там — каза Талеников.

— Какво? Ти си си загубил ума!

— Ще загубиш твоя, ако не отидеш. Не се тревожи, полковник. Рангът все още има своите привилегии и своя ефект. Ще изпратиш една спешна телеграма до човека от Виборг в Хелзинки. Бяла линия, непроследяван трафик. Всъщност, трябва да ми донесеш копие от телеграмата.

— Да предположим, че те проверят във Виборг?

— Кой от дежурните там, горе, ще седне да се меси в работата на втория по ранг?

Малеткин се намръщи нервно.

— По-късно ще задават въпроси.

Василий се усмихна, гласът му подсказваше огромни богатства.

— Слушай думата ми, полковник. Когато се върнеш във Виборг, няма да има нищо, което да не можеш да притежаваш или командваш.

Изменникът се ухили, потта по брадичката му блестеше.

— Къде трябва да занеса потвърдителното копие? Ще се срещнем ли след това? Кога?

Талеников държеше превръзката на мястото на раната на врата си и развиваше парче от лейкопласта, края му държеше между зъбите си.

— Откъсни го — каза на Малеткин. Той го направи и Василий залепи лентата, откъсвайки друго парче, докато говореше. — Ще прекараш нощта в хотел „Европейски“. Ще се свържа с теб там.

— Но те ще поискат да се легитимирам…

— Разбира се, че ще се легитимираш. Един полковник от КГБ без съмнение ще получи най-добрата стая и най-добрата жена, ако слезеш долу във фоайето.

— И двете струват пари.

— Това е моя грижа — каза Талеников.

 

 

Беше време за вечеря. Огромните читални на библиотеката „Салтиков-Шчедрин“ с книжни рафтове по стените и изключително високи тавани бяха препълнени както никога преди това. Група студенти седяха при дългите маси, а няколко групи туристи се разхождаха, разглеждайки рафтовете и картините с маслени бои, шепнейки, изумени от величието, което представляваше Шчедрин.

Докато вървеше през мраморните коридори към комплекса от кабинети в западното крило, Василий си спомни за месеците, които беше прекарал в тези стаи — тази стая — пробуждайки съзнанието си за един свят, за който знаеше твърде малко. Той не беше преувеличил пред Лодзия. Точно тук, при просветляващия кураж на един мъж, той беше научил повече за врага, отколкото по време на цялото обучение, което беше получил по-късно в Москва и Новгород.

„Салтиков-Шчедрин“ беше неговото най-добро училище. Мъжът, с който щеше да се срещне след толкова много години, беше неговият най-добър учител. Той се чудеше дали училището или учителят можеха да му помогнат сега. Ако семейство Ворошини беше обвързано с новия Матарезе, нямаше да има никаква информация в базата данни на разузнаването, за това той беше сигурен. Но дали беше тук? Някъде сред хилядите томове, които описваха подробности за събитията по време на революцията, за семействата и огромните имения, опустошени и заграбени, но всичко документирано от историците на времето, защото те знаеха, че това време никога няма да се повтори отново, експлозивното начало на един нов свят. Това се беше случило тук, в Ленинград — Санкт Петербург — и принц Андрей Ворошин беше част от катаклизма. Революционните архиви на „Салтиков-Шчедрин“ бяха най-богати в цяла Русия. Ако съществуваха някакви данни, някаква информация за семейство Ворошини, тя щеше да бъде тук. Но да бъде тук е едно нещо, а да го откриеш — съвсем друго. Дали старият му учител щеше да знае къде да търси? Той зави наляво по коридора, от двете страни на който имаше врати на канцеларии. Всички бяха тъмни, с изключение на една в дъното на коридора. Отвътре струеше слаба светлина, препречвана от време на време от силуета на нечия фигура, която се движеше напред-назад пред настолната лампа. Това беше канцеларията на Миковски, същата стая, в която беше работил в продължение на повече от двадесет и пет години, движещата се бавно фигура отвъд матираното стъкло беше без съмнение тази на учения.

Стигна до вратата и почука леко; тъмната фигура почти веднага се приближи до стъклото.

Вратата се отвори и Янов Миковски се появи, с неговото набръчкано лице, все още зачервено от студа навън, очите му зад дебелите лещи на очилата, погледът му — питащ и уплашен. Той посочи на Василий да влезе бързо, затваряйки вратата веднага, след като Талеников беше вече вътре.

— Василий Василевич. — Гласът на стареца беше полушепот, полуплач. Той протегна ръце, прегръщайки младия си приятел. — Никога не съм мислел, че ще те видя отново.

Той пристъпи назад, ръцете му все още върху палтото на Талеников, оглеждайки го, набръчканата му уста мъчително се опитваше да издаде звуци, които не излизаха. Събитията през последния половин час бяха повече, отколкото можеше да приеме. Задържаните звуци излязоха, но без да са подредени в някакъв смисъл.

— Не се разстройвай — каза Василий, доколкото можеше да бъде убедителен. — Всичко е наред.

— Но защо? Защо тази тайнственост? Това тичане от място на място? Заслужаваше ли си? От всички мъже в Съветите… ти. През годините, през които беше в Рига; никога не се отби да ме видиш, но чух от други колко уважаван си станал, за това че си отговарял за твърде много неща.

— Беше по-добре, че не се срещнахме през онези дни. Казах ти го по телефона.

— Не можах да го разбера.

— Това бяха просто предпазни мерки, които бяха подходящи за онова време.

Те бяха даже повече от подходящи, мислеше си Талеников. Той беше научил, че ученият пиеше твърде много, потиснат от смъртта на жена си. Ако шефът на КГБ — Рига беше видян с този старец, хората можеха да започнат да търсят и други неща. И да ги открият.

— Това няма значение сега — каза Миковски. — Беше труден период за мен, като, надявам се, това ти е било известно. Имаше времена, когато някои хора можеха да бъдат оставени на мира, дори и старите ми приятели. Но това е минало! Какво се е случило с теб?

— Това е дълга история; ще ти кажа всичко, което мога. Трябва да ти го кажа, защото имам нужда от помощта ти.

Талеников погледна зад учения. Един чайник с вода на котлона на електрическата печка, вдясно от бюрото. Василий не беше сигурен, но си мислеше, че това беше същият чайник, същият котлон, който помнеше отпреди толкова много години.

— Твоят чай винаги беше най-хубавия в Ленинград. Ще свариш ли малко?

Мина почти половин час. Докато Талеников говореше, възрастният учен седеше безмълвен в своя стол, слушайки мълчаливо. Когато Василий за първи път спомена името принц Андрей Ворошин, той не каза нищо. Но когато неговият студент свърши, направи своя коментар.

— Именията на Ворошини бяха конфискувани от новото революционно правителство. Благосъстоянието на семейството беше иззето и сведено до минимум от Романови и техните индустриални партньори. Николай и неговият брат Михаил ненавиждаха Ворошини, твърдейки, че това са крадците, грабителите на цяла Северна Русия и на морските пътища. И, разбира се, князът знаеше, че е белязан от болшевиките за екзекуция. Единствената му надежда беше в Керенски, който беше твърде нерешителен или корумпиран, за да унищожава богатите семейства напълно. Тази надежда угасна с падането на Зимния дворец.

— Какво стана с Ворошин?

— Беше осъден на смърт. Не съм сигурен, но мисля, че името му беше споменато в списъка за екзекуции. Тези, които избягаха, се обадиха в следващите години; щях да си спомня, ако Ворошин беше сред тях.

— Защо щеше да си спомниш? Само в Ленинград е имало стотици хора. Защо би си спомнил за семейство Ворошин?

— Имаше много причини, за да не бъдат лесно забравени — не беше често явление руските царе да търсят крадци и пирати и да се опитват да ги унищожат. Семейство Ворошин бяха прочути. Бащата и дядото на княза имаха връзки с китайските и африканските търговци на роби, от Индийския океан до Африканския юг; те манипулираха имперските банки, принуждавайки търговските флоти и компании да банкрутират и след това ги поглъщаха. Говори се, че когато Николай се изправил тайно в съда пред княз Андрей Ворошин, той заявил: „Ако нашата Русия стане жертва на маниаците, то ще е заради хора като вас. Вие ги насъсквате срещу нашите гърла“. Това е било много години преди революцията.

— Ти казваш, тайно се изправил срещу него. Защо тайно?

— По това време не било прието да се показват разногласията между аристокрацията. Враговете им биха го използвали, за да оправдаят оплакванията си от националната криза. Революцията е назрявала десетилетия, преди да избухне. Николай е разбирал, той е знаел, че това ще стане.

— Ворошин имал ли е синове?

— Не знам, но предполагам, че е имал — поне в известен смисъл. Той е имал много любовници.

— А какво знаеш за самото семейство?

— Нямам конкретна информация, но подозирам, че са загинали. Както знаеш, трибуналите бяха обикновено снизходителни, когато ставаше въпрос за жени или деца. На хиляди беше позволено да отпътуват, само най-големите фанатици искаха да пролеят тяхната кръв. Но не вярвам, че на Ворошини е било позволено да заминат. Всъщност, почти съм сигурен, но нямам конкретна информация.

— На мен ми трябва конкретна информация.

— Разбирам, по моя преценка ти я имаш. Поне достатъчно, за да опровергаеш всякаква теория, включваща Ворошин в това невероятно общество на Матарезе.

— Защо го твърдиш?

— Защото ако князът беше успял да избяга, нямаше да бъде в негова полза да мълчи. Белите, намиращи се в изгнание, се организираха навсякъде. Тези със законни титли бяха посрещани с добре дошли и с отворени обятия и с изключителен ентусиазъм от големите компании и международни банки; това беше добър бизнес за тях. Не е в природата на Ворошин да отхвърли подобно признание и известност. Не, Василий. Той е бил убит.

Талеников слушаше думите на учения, търсейки някакво разминаване и несъответствие. Той стана от стола и отиде до чайника; напълни чашата си и погледна разсеяно кафявата течност.

— Освен ако не му е било предложено нещо много ценно, за да мълчи, за да остане анонимен.

— Този Матарезе? — попита Миковски.

— Да. Пари е имал на разположение. В Рим и Генуа. Там са били първоначалните им фондове.

— Но тези пари са били специално предназначени, нали? — наведе се напред Миковски. — Според това, което ми разказа, те е трябвало да бъдат използвани за наемане на убийци, разпространявайки духовното отмъщение според този Гилом дьо Матарезе, нали така?

— Това е успяла да долови старицата — съгласи се Талеников.

— Значи тези пари не са можели да бъдат използвани за възстановяване на индивидуалните богатства, или за финансирането на нови. Разбираш, това не мога да приема относно Ворошин. Ако той беше успял да избяга, нямаше да обърне гръб на всички предложени му възможности. Нямаше да се присъедини към организация, обвързана с политическо отмъщение; той беше един твърде прагматичен мъж.

Василий тръгна към стола си; той спря и се обърна, чашата застина неподвижно в ръката му.

— Какво каза току-що?

— Че Ворошин беше твърде прагматичен, за да отхвърли…

— Не — прекъсна го Талеников. — Парите не са били използвани за възстановяването на богатствата или…

— … финансирането на нови. Виж, Василий, огромни парични суми са били дадени на разположение на изгнаниците…

Талеников вдигна ръка.

Финансиране на нови — повтори той. — Има твърде много начини за разпространяване на Евангелието. Просяците и лудите го правят на улиците, свещениците от своите олтари, политиците — от своите трибуни. Но как можеш да разпространяваш евангелие, което не може да бъде оповестено публично? Как можеш да платиш за него? — Василий остави чашата на малката масичка до стола си. — И двете се правят анонимно, използвайки сложните методи и процедури на съществуващата структура. Такава, при която всички зони оперират като отделни единици, различни една от друга, макар и подчинени на една-единствена личност. Където огромни суми биват прехвърляни ежедневно. — Талеников отиде обратно до бюрото и се облегна с ръце на ръба. — Тогава правиш необходимата покупка. Купуваш си място, за да участваш в решението! Структурата е твоя, за да бъде използвана.

— Ако те разбирам правилно — каза ученият, — парите, останали от Матарезе, е трябвало да бъдат разпределени и да бъдат използвани да се закупи участие в гигантски, съществуващи вече предприятия.

— Точно така. Търся на грешно място — съжалявам, на вярното място, но в друга страна. Ворошин е избягал. Той се е измъкнал от Русия вероятно доста време преди да му се е наложило, защото Романови са го дебнели, скубели са го, наблюдавали са всеки негов финансов ход. Той се е чувствал като окован във вериги тук, а по-късно този вид инвестиции, които Гилом дьо Матарезе е предвиждал, са били забранени в Съветите. Нали разбираш, той не е имал причина да остане в Русия. Решението му е било взето много преди революцията; точно затова никога не се е и чуло за неговото изгнание. Той е станал някой друг.

— Грешиш, Василий. Името му беше между осъдените на смърт. Спомням си, че съм го виждал.

— Но не си сигурен дали си го видял по-късно, в съобщенията за онези, които действително са били екзекутирани.

— Те бяха толкова много…

— Точно това имам предвид.

— Но той имаше връзки с правителството на Керенски, те със сигурност за заведени в досието му.

— Лесно е можело да бъдат записани. — Талеников се отблъсна от бюрото, инстинктът му подсказваше, че е много близо до истината. — Какъв по-добър начин за един мъж като Ворошин да изгуби своята идентичност в хаоса на революцията. Тълпите са извън контрол; дисциплината не е била наложена със седмици, и това просто е било спасителното чудо. Абсолютен хаос. Колко лесно е могло да бъде направено всичко.

— Ти прекалено опростяваш нещата — опита се да го възпре Миковски. — Въпреки че е имало период на насилие, през градовете и провинцията са пътували екипи наблюдатели и са записвали всичко, което са видели и чули. Не само фактите, но и впечатленията, мненията, интерпретациите на това, на което са били свидетели. Учените са настоявали това, тъй като моментът е бил исторически, който никога е нямало да се повтори, и те не са искали нищо да бъде пропуснато, да не остане нищо неотчетено. Всичко е било записано, независимо колко повърхностни са били наблюденията. Това е било някаква форма на дисциплина, Василий.

Талеников кимна.

— Защо мислиш, че съм тук?

Старецът приседна.

— Архивите от революцията?

— Трябва да ги видя.

— Лесно желание, но трудно за изпълнение. Разрешителното трябва да дойде от Москва.

— От кого се получава?

— От Министерството на културата. Изпращат човек от ленинградския отдел, който има ключ за стаите отдолу. Тук нямаме ключ за тях.

Погледът на Василий заигра върху купищата хартия по бюрото на Миковски.

— Този мъж архивар ли е? Умен като теб?

— Не. Той е просто един мъж с ключ.

— Колко често биват издавани тези разрешителни?

Миковски се намръщи.

— Не много често. Може би два пъти в месеца.

— Кога беше последния път?

— Преди около три седмици. Един историк от Жданов[1] правеше някакво разследване.

— Къде чете той?

— В архивните стаи. Нищо не се разрешава да бъде изнесено оттам.

Талеников вдигна ръка. След това заговори. Прозвуча като нареждане. Или като молба:

— Нещо е било изнесено. Било ти е върнато и за благото на всички то трябва да бъде върнато в архивите незабавно. Телефонното ти обаждане в ленинградския отдел трябва наистина да бъде вълнуващо.

 

 

Мъжът пристигна след двадесет и една минути, лицето му беше зачервено от студа.

— Служителят от нощното дежурство каза, че е спешно, другарю — обясни младият мъж, останал без дъх, отваряйки куфарчето и изваждайки един ключ, толкова уникално изработен, че щеше да бъде необходим изключително прецизен инструмент, за да може да бъде направен дубликат.

— Нещо съвсем нередно и, без съмнение, криминално престъпление — отговори Миковски, ставайки от стола си. — Но, слава богу, добре че дойдохте. — Ученият мина зад бюрото си, с един голям плик в ръка. — Ще слезем ли долу?

— Това ли е материалът? — попита мъжът с ключа.

— Да. — Ученият подаде плика.

— Какъв материал? — Гласът на Талеников беше остър, въпросът прозвуча като обвинение.

Мъжът беше заловен. Той изпусна ключа и посегна към колана си. Василий скочи, сграби ръката му, извивайки я надолу, блъскайки го в гърдите с рамо, запращайки го към вратата.

— Ти сгреши! — извика Василий. — Никой дежурен офицер не съобщава на куриера подробностите за спешен случай. Пер ностро сирколо! Този път няма да има хапчета! Нито пистолети! Хванах те, войнико. И в името на твоя корсикански Христос, ще ми разкажеш всичко, което искам да знам!

— Prego — прошепна младежът, устата му беше разкривена, устните му присвити, езикът му… езикът му. Зъбите му. Той отхапа, челюстта изтрака, а резултатът беше невъзвратим.

С гневно учудване Талеников видя как капсулата с течността влезе в гърлото му, парализирайки мускулите му. То се случи след секунда; малко изригване на въздух, последният дъх.

— Обади се на министерството — каза той на шокирания Миковски. — Кажи на нощния офицер, че ще ни бъдат необходими няколко часа, за да върнем материала.

— Не разбирам. Нищо!

— Те са подслушвали телефона на министерството. Този е пресрещнал мъжа с ключа. Той е щял да го остави и да изчезне, след като убие и двама ни. — Василий разкъса палтото, а после и ризата отдолу.

Беше там. Бенката, която не беше никаква бенка, отпечатаният син кръг на Матарезе.

 

 

Възрастният учен се пресегна към двата горни рафта на най-горната полица и подаде папките на Талеников. Това бяха седемнадесети и осемнадесети том, до които бяха стигнали, търсейки името Ворошин.

— Щеше да бъде много по-лесно, ако бяхме в Москва — каза Миковски, внимателно слизайки по стълбата и отправяйки се към масата. — Целият този материал е бил преписан и индексиран. Един том щеше да ни каже къде точно да търсим.

— Ще има нещо; трябва да има.

Талеников подаде една книга, а сам отвори втората. Той започна да прелиства ръчно изписаните с мастило страници, внимателно прелиствайки ги.

Дванадесет минути по-късно Янов Миковски заговори.

— Тука е.

— Какво?

— Престъпленията на княз Андрей Ворошин.

— А екзекуцията му?

— Не още. Животът му, както и животът и криминалните действия на баща му и дядо му.

— Дай да видя.

Всичко беше там, внимателно, макар и патетично записано от някоя пунктуална, точна ръка. Бащата и дядото Ворошини бяха описани като народни врагове, свързани с убийствата на слугите и наемателите си, също както и по-редките манипулации на имперските банки, предизвиквайки оставането на хиляди хора без работа и обричането на хиляди други на глад. Князът е бил изпратен в Южна Европа за получаване на своето образование, една голяма обиколка, продължила пет години, осъществена благодарение на империалистическата власт и потискането на хората.

Къде — заговори високо Талеников.

— Какво имаш предвид? — попита ученият, четейки същата страница.

— Къде е бил изпратен?

Миковски обърна страницата.

— Крефелд. Университетът Крефелд. Ето тук.

— Това копеле говореше немски… Значи е в Германия!

— Кое?

— Новата личност на Ворошини. Ето тук. Чети по-нататък.

Те прочетоха. Князът беше прекарал три години в Крефелд, две в университета в Дюселдорф, връщайки се често по-късно, когато беше създал близки лични връзки с германските индустриалци под имената Густаф фон Болен-Холбах, Фридрих Шоте и Вилхелм Хаберних.

— Есен — каза Василий. — След Дюселдорф е дошло ред на Есен. Било е територия, която Ворошин е познавал, говорил е и езика. Времето пасва чудесно; война в Европа, революция в Русия, светът е бил хвърлен в хаос. Военните заводи в Есен, ето на какво е станал част той.

Круп?

— Или Верахтен. Конкурентът на Круп.

— Мислиш, че той е успял да се продаде на някой от тях?

— През задната врата и под ново име. Германската индустриална експанзия е била също толкова хаотична, колкото и войната на кайзера, директорите са се сменяли толкова често. Обстоятелствата са били идеални за Ворошин.

— Ето тук се казва за екзекуцията — прекъсна го Миковски, който беше обърнал страницата. — Описанието започва тук, от тук, горе. Страхувам се, че твоята теория започва да се срива.

Талеников се наведе напред, проследявайки думите. Записът разказваше за смъртта на княз Андрей Ворошин, жена му, двамата му сина и техните съпруги и една дъщеря в следобеда на двадесет и първи октомври хиляда деветстотин и седемнадесета година в тяхното имение в Царское село, на брега на река Славянка. Описани са кървавите подробности на последните минути от боя, Ворошини са били обкръжени в голямата си къща заедно със слугите, отхвърляйки атакуващата тълпа, стреляйки с оръжие през прозорците, хвърлящи кутии с горящ петрол от стръмните покриви — и накрая, освобождавайки слугите си и намирайки смъртта си — използвайки собствения си барут, за да се взривят заедно с голямата къща. Нищо друго, освен горящия скелет на имението не останало, останките на семейството изгорели в пламъците.

Образи изплуваха пред Василий, спомени от хълмовете в нощта над Порто Вечио. Останките от вила Матарезе. Там също е имало последен пожар.

— Не мога да се съглася — каза той спокойно на Миковски. — Това изобщо не е било екзекуция.

— Може да е липсвал трибунал — оспори ученият, — но се осмелявам да кажа, че резултат е бил същият.

— Няма никакъв резултат, никакви доказателства, никакво доказателство за смъртта. Останали са само тлеещи останки. Това описание е фалшиво!

— Василий Василевич, това са архиви. Всеки документ е освидетелстван и е одобрен от учени! От онова време.

— Единият е бил купен. Съгласен съм, че едно огромно имение е било изгорено до основи, но тук свършват доказателствата. — Талеников се върна няколко страници назад. — Виж, този доклад е много описателен, цифри за пушките на прозорците, мъжете на покривите, за слугите, излизали от къщата, за експлозиите, видени в кухните, очевидно за всичко се е държало сметка.

— Съгласен съм — кимна Миковски, впечатлен от изключителните подробности, които прочете.

— Напротив. Има нещо, което липсва. Във всяко досие от подобен тип, които видяхме — разрушаването на дворци или имения, спиране на влакове, демонстрации — има винаги такива фрази като „първата редица беше водена от другаря еди-кой си, разбитите вражески гвардейци бяха командвани от капитан еди-кой си, екзекуцията беше проведена под наблюдението на другаря еди-кой си“. Както каза и преди, тези досиета са пълни с имена, всичко е било записано за бъдещо ползване — е, прочети отново това. — Василий прелисти напред и назад няколко страници. — Подробностите са необичайни, дори за градуса на онези времена и за цвета на следобедното слънце и за кожените палта, носени от хората на покрива. Но няма нито едно име. Споменават се само Ворошини, никой друг.

Ученият постави пръсти върху жълтите страници, старите му очи се лутаха между редовете, устните му — разтворени от учудване.

— Прав си. Изключителната детайлност прикрива липсата на конкретна информация.

— Точно така се постъпва винаги — каза Талеников. — Екзекуцията на семейство Ворошини е измислица. Тя никога не се е състояла.

Бележки

[1] Днешният град Мариупол. — Б.пр.