Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

4.

Той стигна до брега на Франция по същия начин, по който беше го напуснал преди четири дни — през нощта с моторница. Пътуването до Париж продължи по-дълго, отколкото беше очаквал. Пилотът, който очакваше, че ще може да използва, не искаше да го види. Светът се беше преобърнал, цената за трупа му беше твърде висока, наказанието за оказване на помощ на Беоулф Агейт беше твърде сурово. Мъжът беше длъжник на Брей; той предпочиташе да се оттегли.

Скофийлд откри един жандармерист, който не беше на дежурство, в някакъв бар в Булон-сюр-мер; преговорите бяха кратки. Имаше нужда от бърз транспорт до Париж, до летището Орли. Жандармеристът беше шокиран от това, което Брей му плати; той стигна до Орли призори. В девет часа сутринта господин Едмънтън пътуваше с първия полет на Еър Канада за Монреал. Самолетът се отдели от земята и върна мислите му към Антония.

Те щяха да я използват, за да го хванат, но нямаше да й позволят да живее, след като капанът бъдеше затворен. Още по-малко щяха да позволят на Талеников да живее, след като научеха всичко, което той знаеше. Дори Серпентината не би могъл да издържи на скупуламиновите инжекции или на содиевия амитал; нямаше човек, който можеше да скрие паметта си и да предотврати изсмукването на информация, след като вратите на паметта бъдеха отворени от химикалите.

Това бяха неща, които той трябваше да приеме и след като ги приемеше, да основава ходовете си на реалностите. Той нямаше да достигне до старини с Антония Гравет; нямаше да има години на мир. След като го разбра, не му оставаше нищо друго, освен да се опита да обърне нещата, знаейки, че шансовете за това са твърде малки. Просто казано, след като нямаше абсолютно нищо за губене, значи нямаше и риск, който не можеше да бъде поет, нямаше стратегия, която да беше твърде неуместна или твърде неземна за прилагане.

Ключът беше Джошуа Ейпълтън, това оставаше непроменено. Беше ли възможно сенаторът да беше толкова добър актьор, че да е в състояние да измами толкова много хора толкова добре и в продължение на толкова дълго време? Очевидно беше така; човек, който от рождението си беше обучаван да постигне своята цел, с неограничени пари и разполагащ с талант, вероятно можеше да прикрие всичко. Но пропастта, която трябваше да бъде запълнена, бяха историите на Джошуа Ейпълтън, офицер от морската пехота в Корея. Те бяха твърде популярни, публикувани от мениджърите на неговата кампания, подчертани от неохотата на кандидата да ги обсъжда, различаваха се от тези на хората, които бяха служили с него.

Капитан Джошуа Ейпълтън беше отличаван за смелост при пет различни случая, но медалите бяха само символи, изразяваха признанието на неговите хора за абсолютната му преданост. Джошуа Ейпълтън беше офицер, отдаден на идеята, че нито един войник не трябваше да поема риска, който той не би поел сам; и никой от лазарета, без значение колко лошо беше ранен или колко безнадеждна беше ситуацията, не трябваше да бъде оставян на врага, ако въобще съществуваше някакъв шанс да го върнат обратно. С такива убеждения той невинаги беше най-добрият офицер, но беше най-добрият мъж. Многократно се излагаше на най-сурови наказания, за да спаси живота на някой отделен войник, или да отвлече огъня от взвода на някой сержант. Беше раняван два пъти, спасявайки хора от хиловете на Пан Мунджон, и почти не загина при Чосан, когато беше изпълзял под вражеските редици, за да ръководи спасяването на един хеликоптер.

След войната, когато се върна у дома, Ейпълтън се хвърли в друга битка, също толкова опасна, като онези, които беше преживял в Корея. В Търнайк в Масачузетс се случи един почти фатален инцидент. Колата му се прехвърли над разделителната ивица, разбивайки се в един засилен камион, раните покриваха тялото му от главата до краката, изтормозвайки докторите в Масачузетс Дженерал толкова, че те почти го бяха отписали. Когато бяха издадени бюлетините за този изключителен син на едно процъфтяващо семейство, от цялата страна се стекоха хора — механици, шофьори на автобуси, фермери и чиновници; войниците, които бяха служили при капитан Джош.

В продължение на два дена и две нощи те бдяха над него, по-откритите се молеха, други просто стояха със своите спомени от миналото, заедно със своите бивши другари. И когато кризата беше преминала и Ейпълтън беше отписан от критичния списък, тези мъже се прибраха вкъщи. Те бяха дошли, защото бяха искали да дойдат; тръгнаха си, без да знаят дали бяха помогнали с нещо, но се надяваха, че беше така. Капитан Джошуа Ейпълтън Четвърти от морската пехота на САЩ заслужаваше тази надежда.

Това беше пропастта, която Брей не можеше нито да запълни, нито да разбере. Капитанът, който беше рискувал живота си толкова место, толкова открито в името на други хора; как можеха тези рискове да бъдат съпоставени с един човек, програмиран още от рождение да стане президент на САЩ? Как можеше неколкократното му излагане на смърт да бъде оправдано за Матарезе?

По някакъв начин беше така, защото вече нямаше съмнение относно това, къде стоеше сенаторът Джошуа Ейпълтън. Мъжът, който щеше да бъде избран за президент на САЩ още преди края на годината, беше неизменно обвързан с една конспирация, каквато в американската история не беше съществувала.

На Орли Скофийлд взе парижкото издание на „Хералд трибюн“, за да види дали новините за убийството на Уейвърли бяха излезли наяве. Нямаше ги. Но имаше нещо друго на втората страница. Имаше продължение на историята на холдингите на „Транс комюникейшън“ във Верахтен, включително и списък на част от директорите от конгломерата от Бостън. Третото име в списъка беше името на сенатора от Масачузетс.

Джошуа Ейпълтън беше не само консилиере на Матарезе, той беше единственият наследник от списъка с гостите отпреди седемдесет години в Порто Вечио, който можеше да стане истински наследник.

Гласът на пилота прозвуча в говорителите на самолета. Летяха над островите в Ла Манш. След шест часа щяха да стигнат бреговете на Нова Скотия, час по-късно — Монреал. А четири часа по-късно Брей щеше да прекоси границата със САЩ южно от Лакол на река Ришельо, където водите й се вливаха в езерото Шанклен.

Часове след това щеше да започне последната лудост. Той щеше да живее или да умре. И ако не можеше да живее в мир с Тони, без сянката на Беоулф Агейт пред него или зад него, нямаше смисъл дали въобще щеше да живее повече. Той беше пълен с… празнота. Ако тази ужасна пропаст можеше да бъде изтрита, да бъде заменена от простото удоволствие да бъде друго човешко същество, тогава колкото и години да му оставаха, те щяха да са добре дошли.

Ако не, да вървят по дяволите.

Бостън.

Има някой, който иска да се срещне с теб.

Кой? Защо?

За да те направят консилиере на Матарезе… Само помисли какво би занесъл в една такава организация.

Не беше трудно да го определи. Талеников беше прав. Москва не можеше да нанесе удари, но във Вашингтон можеха да бъдат намерени зашеметяващи откровения. Беоулф Агейт знаеше къде бяха телата, и как и защо не можеха да дишат повече. Той щеше да бъде безценен.

Те те искат. Ако не могат да те получат, ще те убият.

Така да бъде; той нямаше да стане дар за Матарезе.

Брей затвори очи; имаше нужда от сън. Идващите дни не можеха да му обещаят това.

 

 

Дъждът плющеше по предното стъкло в непрекъснати потоци, стичащи се надясно под напора на вятъра, който духаше от Атлантика към крайбрежната магистрала. Скофийлд беше наел колата в Портланд Мейн с шофьорска книжка и кредитна карта, които никога преди това не беше използвал. Скоро щеше да бъде в Бостън, но не по пътя, по който го очакваха Матарезе. Той нямаше да препуска през половината свят и да съобщи за пристигането си, като се регистрира в „Риц Карлтън“ като Викъри, само за да изчака следващия ход на Матарезе. Би го направил един мъж, обхванат от паника, един мъж, който чувства, че това е единственият начин да спаси живота на някой, когото толкова силно обича, но той беше надживял паниката, беше приел пълната загуба, за това щеше да се сдържа и да изработи своя собствена стратегия.

Той щеше да бъде в Бостън, на територията на своя враг, но врагът му нямаше да знае това. В „Риц Карлтън“ щяха да получат две телеграми, изпратени през един ден. Първата щеше да пристигне на следващия ден, за да запази апартамент за господин Б. А. Викъри от Монреал, който щеше да пристигне ден по-късно. Втората щеше да бъде изпратена на следващия ден следобед, заявявайки, че господин Викъри е бил задържан, че пристигането му ще бъде отложено с два дни. Нямаше да има адресите на Викъри, само телеграфните офиси от улиците „Кинг“ и „Маркет“ в Монреал, без искане на потвърждение, което щеше да покаже, че се предполага, че в Бостън някой щеше да се погрижи да има свободни стаи.

Само двете телеграми, изпратени от Монреал; Матарезе нямаше да имат голям избор и щяха да вярват, че той е все още в Канада. Това, което те не можеха да знаят — сигурно щяха да подозират, но не можеха да бъдат сигурни — беше, че той бе използвал свой подставен човек да ги изпрати. Така си беше. Свърза се с един мъж, един изявен сепаратист, когото познаваше отпреди, и който го посрещна на летището, давайки му двете написани на ръка съобщения на телеграфни формуляри, заедно с известна сума пари и инструкции кога и откъде да ги изпрати. Ако Матарезе се обадеха в Монреал за проверка на произхода на тези телеграми, те щяха да открият, че формулярите са написани с почерка на Брей.

Той разполагаше с три дни и една нощ да оперира на територията на Матарезе, да научи всичко, което може за „Транс комюникейшън“ и нейната йерархия. Да открие някакъв пробив, достатъчно значим, за да може да призове сенатор Джошуа Ейпълтън Четвърти в Бостън, при неговите условия в паника.

Толкова много трябваше да научи, а разполагаше с толкова малко време…

Скофийлд се напрегна да си спомни всички, които познаваше в Бостън и Кеймбридж — като студент и професионалист. Сред тълпата от приятни и неприятни хора трябваше да има някой, който трябваше да му помогне.

Мина покрай една пътна табела, посочваща, че току-що беше излязъл от град Марбъл Хед; щеше да пристигне в Бостън след по-малко от половин час.

 

 

Беше пет и тридесет и пет, клаксоните на нетърпеливите шофьори свиреха от всички страни, когато таксито напредваше сантиметър по сантиметър надолу по „Бойлстън стрийт“ в претъпкания с хора район на магазините. Той паркира наетата кола в най-отдалечената част на паркинга при станцията на метрото в Пруденшъл, за да му бъде на разположение, ако имаше нужда от нея, но да не бъде подложена на въздействието на времето или вандалите. Пътуваше към Кеймбридж; едно име беше изплувало в съзнанието му. Един мъж, който беше прекарал двадесет и пет години, преподавайки фирмено право в Харвард скуул ъф бизнес. Брей не беше се срещал никога с него; нямаше начин Матарезе да го бяха нарочили.

Беше странно, помисли си Брей, когато таксито се задруса по металните ребра на Лонг Фелоу Бридж, че както той, така и Талеников бяха върнати обратно — макар и за малко — на онези места, където всеки от тях беше започнал.

Двама студенти, единият в Ленинград, другият в Кеймбридж, с явно изявени таланти към чуждите езици.

Дали Талеников беше все още жив? Или беше мъртъв, или умираше някъде в Бостън?

Тони беше жива; те щяха да я запазят жива… за малко.

Не мисли за тях. Не мисли за нея сега! Няма надежда. Наистина. Приеми го, живей с това. После направи най-доброто, което можеш…

Движението отново се задръсти при Харвард скуеър, потокът от коли предизвикваше хаос по улиците. Хората се струпваха по витрините, студентите, облечени в дънки и леки палта, тичаха от тротоар на тротоар, прескачайки претрупаните щандове, пропълзявайки под навесите на огромния вестникарски павилион…

Вестникарският павилион. „Вестници от целия свят“, казваше надписът, изписан на белия транспарант, вдигнат над щанда. Брей погледна през дъжда и през телата на чакащите хора. Едно име, един мъж доминираше в заглавията на вестниците, които можеше да види.

Уейвърли! Дейвид Уейвърли! Външният министър на Англия!

— Остави ме тук — нареди той на шофьора, вземайки пътната си чанта и куфарчето, които бяха в краката му.

Проби си път през тълпата, взе два американски вестника от щанда, съдържащ около двадесет различни издания, остави един долар и пресече улицата при първото спиране на движението. Половин пресечка по-надолу на Масачузетс авеню имаше един ресторант в немски стил, който той слабо си спомняше от студентските си години. Входът беше задръстен с хора. Скофийлд се извини и мина към вратата, използвайки пътната си чанта, за да си проправи път и влезе вътре.

Имаше опашка от чакащи за маси; той отиде до бара и си поръча скоч. Когато питието му беше донесено, разтвори първия вестник. Беше „Бостън Глоуб“. Започна да чете. Погледът му препускаше по думите, подбирайки най-важните места в статията. Свърши и взе „Лос Анджелис Таймс“, историята беше идентично представена като тази в „Глоуб“, служебен, телеграфен репортаж, като почти сигурно официалната версия беше представена от Белия дом, което Брей искаше да разбере със сигурност.

Убийството на Дейвид Уейвърли, жена му, децата му и служителите на Белгрейвия скуеър беше представено като терористичен акт, най-вероятно някоя независима група фанатични палестинци. Беше посочено обаче, че никоя група не беше поела отговорността, а ООП упорито отричаше каквото и да е участие. От целия свят пристигаха съболезнователни послания, изпратени от политическите лидери, и вести за предизвикания шок; парламентите и президиумите, конгресите и кралските съвети, всички прекъснаха своята работа, за да изразят своята горест и болка.

Брей прочете двете статии още веднъж и допълващите ги истории във всеки вестник, търсейки да открие името на Роджър Саймъндс. Не можа да го открие; то нямаше да се появи в продължение на няколко дни, ако изобщо се появеше. Спекулациите бяха твърде диви, вероятностите звучаха твърде невероятно. Един висш офицер от британското разузнаване, обвързан по някакъв начин с касапницата, на която беше подложен британският външен министър. Външното министерство можеше да спре публикациите за смъртта на Саймъндс по редица причини. Не беше сега времето да…

Мислите на Скофийлд бяха прекъснати. На бледата светлина на бара той беше пропуснал приложението; това беше последният бюлетин на „Глоуб“.

„Лондон, трети март. Един странен и брутален аспект от убийството на семейство Уейвърли беше разкрит от полицията само преди няколко часа. След като е бил застрелян в главата, Дейвид Уейвърли е получил едно гротескно отдаване на почит във формата на куршумен откос, изстрелян директно в гърдите му, буквално премахвайки лявата част от гръдния му кош. Медицинският експерт беше неспособен да обясни метода на убийството, тъй като причиняването на такава рана — с оглед на калибъра и близостта на оръжието — се счита за крайно опасно за човека, който е стрелял с пистолета. Лондонската полиция подозира, че оръжието може да е било примитивен ръчен пистолет с къса цев, каквито някога са се използвали от бандитските групи по Средиземноморието. Според енциклопедията на оръжията от хиляда деветстотин тридесет и четвърта година този пистолет е известен като «Лупо», италианската дума за «Вълк».“

Медицинският експерт от Лондон може и да е имал затруднения с откриване на причината за метода на убийството, но не и Скофийлд. Ако външният министър на Англия е имал изрисувано синьо кръгче на гърдите си под формата на бенка, то беше изчезнало.

А и употребата на „Лупо“ сама по себе си носеше послание. Матарезе искаха Беоулф Агейт да разбере ясно колко нашироко се е разпростряла корсиканската треска и до какви високопоставени кръгове на властта беше достигнала тя.

Той свърши питието си, остави парите на бара заедно с двата вестника и се огледа за телефон. Името, за което се беше сетил, човека, когото искаше да види, беше доктор Теодор Голдмън, декан на Харвард Скуул ъф Бизнес и шеф на катедрата по право. Той беше известен критик на антитръстовското движение, като непрекъснато обвиняваше, че правосъдието преследва дребните нарушители, а оставя акулите да се скитат свободни. Беше мъж на средна възраст, който се наслаждаваше на работата си с гигантите, защото самият той беше гигант, прикриващ своя гений зад фасада от добронамерена невинност, която не можеше да заблуди никого.

Ако някой можеше да хвърли светлина върху конгломерата, наречен „Транс комюникейшън“, то това беше Голдмън.

Брей не познаваше мъжа, но беше срещал сина на Голдмън предната година в Хага, при обстоятелства, които бяха потенциално унищожителни за един пилот от въздушните сили. Аарон Голдмън се беше напил в компанията на неприятни хора близо до Гроуте Керк, хора, които бяха въвлечени в проникването на КГБ в НАТО. Синът на известния американски евреин беше желана цел от руснаците.

Някакъв непознат офицер от разузнаването беше успял да измъкне пилота от сцената, беше му помогнал да изтрезнее и му беше казал да се прибира в своята база. И след няколко чаши кафе Аарон Голдмън беше изразил своята благодарност.

— Ако имаш дете, което иска да учи в Харвард, обади ми се, който и да си ти. Ще говоря с баща ми, кълна ти се. Между другото, как се казваш?

— Няма значение — беше казал Скофийлд. — Само се махай от тука и не си купувай хартия за пишещата машина от КООП. Тя е по-евтина в другия край на пресечката.

— Какво има…

— Разкарай се оттук.

Брей видя монетния телефонен апарат на стената; взе багажа си и отиде до него.