Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (37)

10.

— Останахте ли доволен? — Гласът на сенатора сега беше по-контролиран, отколкото сутринта. Тревогата все още беше там, но сега тя беше по-дълбоко под повърхността.

— Колко лошо е ранен руснакът?

— Той е загубил кръв, отслабнал е.

— Видях това. Може ли да се движи?

— Достатъчно, за да го качите в колата, ако това желаете да направите.

— Точно това искам да направя. Двамата, той и жената, да дойдат в моята кола с мен, точно в момента, когато кажа. Ще карам колата надолу към портала и когато подам сигнал, вратата трябва да бъде отворена. Тогава ще си получите рентгеновите снимки, а ние ще заминем.

— Мислех, че искаш да го убиеш.

— Преди това искам нещо друго. Той притежава информация, която може да направи остатъка от живота ми много приятен, без значение кой какво ще управлява.

— Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш.

— Ти каза, че ще се срещнеш с Никълъс Гидероне, чуй това, което той ще ти каже.

— Ще го чуя. Ще излъжа, ако не призная, че имам въпроси.

— Той ще отговори на всичко. Кога ще се видиш с него?

— Той ще разбере, когато се настаня в хотел „Риц Карлтън“. Кажи му да се обади там. И да си изясним нещо, сенаторе. Телефонен разговор, никакви войници. Рентгеновите снимки няма да бъдат в хотела.

— Къде ще бъдат те?

— Това е моя работа.

Скофийлд затвори и излезе от телефонната будка. Щеше да направи следващото обаждане от една будка в центъра на Бостън, да се свърже с Робърт Уинтроп, а и да види каква е реакцията на посланика за материала в плика, както и всичко останало. И да бъде сигурен, че протекцията му е вече осигурена. Ако съществуваха спънки, искаше да знае за тях.

— Тук е Стенли, господин Скофийлд.

Както винаги, шофьорът на Уинтроп говореше грубо, но не и неприятно.

— Посланикът е все още в Белия дом; той ми каза да се върна тук и да очаквам обаждане от вас. Каза ми да ви предам, че всичко, за което сте помолил, е уредено. Каза ми да повторя времената. Единадесет и тридесет, единадесет и четиридесет и пет и дванадесет и петнадесет.

— Това исках да чуя. Благодаря много.

Брей отвори вратата на телефонната будка в бакалницата и отиде до тезгяха, на който продаваха чертожна хартия и маркери в различни цветове. Избра си бледожълта хартия и тъмносин маркер.

Отиде обратно в колата си и използвайки дипломатическото куфарче за подложка, написа съобщението с големи, ясни букви върху жълтата хартия. Удовлетворен, отвори куфара, извади петте запечатани плика със залепени марки, адресирани до петимата най-влиятелни мъже на нацията, и ги постави на седалката до себе си. Вече беше време да ги изпрати. После извади шестия плик и напъха жълтата хартия в него; той го запечата с тиксо и написа върху него: „За бостънската полиция“.

Подкара бавно по Нюбъри стрийт, търсейки адреса, който беше намерил в телефонната будка. Беше от лявата страна, четири входа от ъгъла, една голяма боядисана табела на прозореца.

„КУРИЕРСКИ УСЛУГИ ФЕНИКС

ДОСТАВКА ЗА 24 ЧАСА

МЕДИЦИНСКИ, АКАДЕМИЧНИ, СТОПАНСКИ“

Една слаба, скована жена с израз на сериозен професионализъм се надигна от бюрото си и приближи до гишето.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — каза Скофийлд с непоколебимост в гласа си, като отвори легитимационната си карта. — Аз съм от бостънската полиция и се занимавам с прегледите на връзките между отделите.

— Полицията? Боже господи…

— Няма защо да се тревожите. Провеждаме едно учение, проверяваме каква е реакцията при задаване на външна тревога. Бихме искали този плик да бъде предаден на станцията в Бойлстън довечера. Ще успеете ли?

— Разбира се, че ще успеем.

— Чудесно. Колко струва.

— О, не мисля, че ще е необходимо, господин офицер. Ние всички зависим от това.

— Не мога да приема това, благодаря ви. Освен това, имаме нужда от квитанция. А и вашето име, разбира се.

— Разбира се. Таксата за нощните доставки обикновено е десет долара.

— Ще можете ли да ми дадете квитанция, моля. — Скофийлд извади парите от джоба си. — И ако нямате нищо против, моля ви, посочете, че пратката трябва да бъде предадена между единадесет и единадесет и петнадесет. Това е много важно за нас. Ще го направите, нали?

— Ще направя дори по-добре от това, господин офицер. Сама ще я предам. Аз съм дежурна до полунощ, така че просто ще оставя едно от момчетата тук и ще отида право там, лично. Аз наистина уважавам нещата, с които се занимавате. Броят на престъпленията достигна астрономически цифри в наше време; всички трябва да се борим с това, бих казала.

— Много сте любезна, мадам.

— Знаете ли, има много странни хора в сградата, в която живея. Много странни.

— Какъв е адресът ви? Ще изпратя патрулна кола да наблюдава по-отблизо от сега нататък.

— Защо… благодаря ви…

— Благодаря ви аз, мадам.

 

 

Беше девет и двадесет, когато той влезе във фоайето на „Риц Карлтън“. Беше карал до кея и обядва риба, времето му премина в мисли за това, което той и Тони щяха да направят след като минеше нощта. Къде щяха да отидат? Как щяха да живеят? Парите не представляваха проблем за него; Уинтроп беше му обещал реабилитиране, а шефът на „Консулски операции“, този, който се беше опитал да го убие, Даниел Конгдън, беше достатъчно щедър в пенсиите и другите допълнителни облаги, които щеше да получи, ако си държеше устата затворена. Беоулф Агейт щеше да изчезне от света; но къде щеше да отиде Брей Скофийлд? Ако Антония щеше да бъде с него, това нямаше значение.

— Има съобщение за вас, господин Викъри — каза администраторът, подавайки му малък плик.

— Благодаря — кимна Скофийлд, чудейки се дали под бялата риза на мъжа нямаше едно малко синьо кръгче, впито в плътта му.

Съобщението представляваше само един телефонен номер. Той го смачка с ръка и го пусна върху рецепцията.

— Нещо не е наред ли? — попита чиновникът.

Брей се усмихна.

— Кажи на този кучи син, че не се обаждам на телефонни номера. Само на имена.

 

 

Той остави телефона да иззвъни три пъти преди да го вдигне.

— Да?

— Вие сте арогантен човек, Беоулф.

Гласът беше жесток, по-жесток и от вятъра. Беше Пастирчето, Никълъс Гидероне.

— Значи съм бил прав — каза Скофийлд. — Мъжът долу не работи постоянно в „Риц Карлтън“. И когато се къпе, не може да измие едно малко синьо кръгче на гърдите си.

— Те го носят с изключителна гордост, сър. Те са изключителни мъже и жени, които са се отдали на нашата изключителна кауза.

— Къде ги намирате? Хора, които са готови да си теглят куршума или да глътнат цианид…

— Съвсем просто, в нашите компании. Има хора, желаещи да принесат крайна жертва за различни каузи от зората на началото. Това не означава, че винаги трябва да бъде на бойното поле или във военновременна конспирация, или дори в света на международния шпионаж. Има много каузи; няма нужда да ви казвам това.

— Такива като тях, фидаиз, Гидероне? Хасан ибн ал Сабах и неговите ескадрони с атентатори?

— Вие сте изучил падроне, както виждам.

— Доста отблизо.

— Има някои конкретно практически и философски сходства, няма да ги отрека. Тези мъже и жени имат всичко, което искат на тази земя, и когато я напуснат, техните семейства — съпруги, деца, съпрузи — ще имат повече дори от това, което им трябва. Това не е ли мечта? Сред петстотин компании компютрите могат да подберат шепа хора, желаещи и способни да сключат тази сделка. Едно просто продължение на мечтата, господин Скофийлд.

— Едно адски хубаво продължение.

— Не е така. Много повече наши служители умират от сърдечни удари, отколкото от насилие. Четете дневните бюлетини. Но аз съм сигурен, че това е само един от многото въпроси. Мога ли да изпратя кола за вас?

— Можете да не изпращате.

— Нямате причина да бъдете враждебно настроен.

— Не съм враждебно настроен, внимателен съм. В себе си аз съм един мошеник. Съставил съм си една схема и възнамерявам да я спазя. Ще дойда там точно в единадесет и тридесет. Вие ще говорите, аз ще слушам. Точно в дванадесет и петнадесет ще изляза заедно с момичето и руснака. Ще бъде подаден сигнал, ние ще се качим в колата и ще караме до главния портал. Точно тогава ще си получите рентгеновите снимки, а ние ще си заминем. Ако се появи и най-малкото отклонение, снимките ще изчезнат. И ще се появят някъде на друго място.

— Ние имаме правото да ги прегледаме — запротестира Гидероне. — За акуратност и спектроанализ; искаме да бъдем сигурни, че не са направени дубликати. Трябва да имаме време за това.

Пастирчето захапа; изпускането на този преглед беше слабостта, на която Гидероне съвсем естествено разчиташе. Огромната електронна желязна врата трябваше да бъде отворена и да остане отворена. Ако тя останеше затворена, нито войниците, нито взривните устройства нямаше да могат да предотвратят някой да стреля по колата. Брей се поколеба.

— Наистина е справедливо. Поставете оборудването и един техник долу при портала. Проверката ще отнеме две или три минути, но вратата трябва да бъде отворена през това време.

— Много добре.

— Между другото — добави Скофийлд, — съвсем съзнателно казах всичко това на сина ви…

— Имате предвид сенатор Ейпълтън, надявам се.

— Надявайте се. Ще намерите рентгеновите снимки непокътнати, никакви следи от преснемане. Няма да ме убиете за това.

— Убеден съм. Но намирам една слабост в това споразумение.

— Слабост?… — Брей усети студ.

— Да. От единадесет и тридесет до дванадесет и петнадесет има само четиридесет и пет минути. Няма да имаме достатъчно време, за да разговаряме. Тоест аз да говоря, а вие да слушате.

Скофийлд въздъхна отново.

— Ако сте убедителен, ще знам къде да ви открия на следващата сутрин, нали?

Гидероне се изсмя тихо със своя феерично висок глас.

— Разбира се. Толкова е просто. Вие сте мъж с логика.

— Опитвам се да бъда. Тогава до единадесет и тридесет.

Брей затвори телефона.

Направи го! Всяка система си имаше своя осигурителна система, всяка осигурителна система — алтернатива. Размяната беше осигурена на всички флангове.

 

 

Беше единадесет и двадесет и девет, когато той премина през вратите на Ейпълтън хол и навлезе по алеята, която се извиваше край къщата при портала на обграденото със стена имение, построено върху склона на хълма. Когато мина край пристроения гараж към къщата на портала, той беше изненадан от няколкото лимузини. Десет или дванадесет униформени шофьори разговаряха помежду си; това бяха мъже, които се познаваха взаимно. Те бяха идвали тук и преди.

Стената, обграждаща огромната основна къща, служеше повече за ефект, отколкото за защита; тя беше едва два метра и половина, но построена така, че да изглежда по-висока отдолу. Джошуа Ейпълтън Първи си бе направил доста скъпа играчка. Една трета представляваше замък, една трета крепост, една трета функционално имение с невероятна гледка към Бостън. Светлините на града блещукаха в далечината; дъждът беше спрял, оставяйки след себе си студена прозрачна мъгла.

Брей видя двама мъже в обсега на фаровете си; този отдясно му посочи да спре пред отвора в стената. Той спря; пътят зад стената беше препречен от две тежки вериги, закачени на дебели железни стълбове, вратата в дъното беше поставена под една арка. Това, което липсваше, беше една падаща врата, под която смъртоносните шипове да се спускат след отпускането на някакво въже.

Брей излезе от колата и незабавно беше залепен върху багажника, всеки джоб, всяка зона от тялото му беше претърсена за оръжие. Обграден от охраната, той беше ескортиран до вратата в арката и пропуснат да мине.

Още от пръв поглед разбра защо Никълъс Гидероне е трябвало да притежава имението Ейпълтън. Стълбището, стенописите, полилеите… Изключителното величие на голямата къща спираше дъха. Най-близкото до него, което Брей можеше да си представи, беше обгореният скелет в Порто Вечио, на мястото на който някога се е издигала Вила Матарезе.

— Заповядайте насам, моля — каза охраната вдясно от него, отваряйки една врата. — Ще имате три минути с гостите.

Антония изтича през стаята в неговите обятия, сълзите й навлажниха бузите му, силата на прегръдката й беше отчаяна.

— Скъпи мой, ти дойде за нас!…

— Шшшт… — Той я държеше. О, господи, той я държеше! — Нямаме време — изрече тихо. — След малко ще излезем оттук. Всичко ще бъде наред. Ще бъдем свободни.

— Той иска да говори с теб — прошепна тя. — Бързо.

— Какво?

Скофийлд отвори очи и погледна зад Тони. В другия край на стаята Талеников седеше неподвижно в едно кресло. Лицето на руснака беше бледо, толкова бледо, че беше като тебеширено, лявата част на главата му беше превързана; ухото му и половината от бузата му бяха отнесени от куршум. Вратът и рамото му също бяха превързани, обездвижени от метална шина във формата на буквата Т; той едва можеше да се движи. Брей хвана ръката на Антония и приближи. Талеников умираше.

— Тръгваме си оттук — каза Скофийлд. — Ще те заведем в болница. Всичко ще бъде наред.

Руснакът бавно поклати глава, болезнено, нарочно.

— Той не може да говори, скъпи. — Тони докосна дясната буза на Василий. — Няма глас.

— Господи. Какво са…? Няма значение. След четиридесет и пет минути си тръгваме оттук.

Талеников отново поклати глава. Руснакът му подсказваше нещо.

— Когато охраната му помагаше да слезе долу по стълбите, той получи конвулсия — каза Антония. — Беше ужасно; те бяха повлечени заедно с него и това ги вбеси. Започнаха да го удрят и беше толкова болезнено.

— Те бяха повлечени надолу? — попита Брей, чудейки се, поглеждайки към Талеников.

Руснакът кимна, бръквайки под ризата си, към колана под нея. Той извади един пистолет и го постави между краката си към Скофийлд.

— Много хубаво е паднал — прошепна Брей, усмихвайки се, като коленичи и взе оръжието. — Не можеш да имаш доверие на тези комунистически копелета. — После премести руснака, доближавайки устните си близо до дясното ухо на Талеников. — Всичко е чисто. Имаме наши хора отвън. Заредил съм експлозиви навсякъде около хълма. Те искат доказателството, което имам; ще се измъкнем.

Мъжът от КГБ още веднъж поклати глава. Тогава спря, очите му се разшириха и той кимна на Скофийлд да наблюдава устните му.

Устните изрекоха: „Пожар… Всегда пожар“.

Брей преведе.

— Пожар, винаги пожар?

Талеников кимна, после изрече други думи, почти недоловим шепот излизаше от устните му.

— Зажигание… пожар.

— Експлозии? След експлозиите, огън? Това ли казваш?

Талеников отново кимна, очите му бяха умоляващи.

— Ти не разбираш — каза Брей. — Ние сме покрити.

Руснакът още веднъж поклати глава, този път по-силно. После вдигна ръка с два пръсти пред устните си.

— Цигара? — попита Скофийлд.

Василий кимна. Брей взе пакет от джоба си заедно с един кибрит. Талеников избута цигарите и грабна кибрита.

Вратата се отвори; охраната заговори остро.

— Достатъчно, господин Гидероне ви очаква. Те ще бъдат тук, когато свършите.

— Хубаво е да бъдат.

Скофийлд се изправи, скривайки пистолета в колана под шлифера си. Той хвана ръката на Антония и тръгна с нея към вратата.

— Ще се върна след малко. Никой няма да ни спре.

 

 

Никълъс Гидероне седеше зад бюрото в своята библиотека. Гъста бяла коса ограждаше старческото му лице, бледата му кожа беше изопната, набръчкана около слепоочията и отпусната, потъваща в кухините, от които надничаха тъмните му блестящи очи. Във физиономията му имаше нещо селско; не беше трудно да се мисли за него като за пастирче.

— Ще имате ли нещо против, ако ни изложите схемата на времето си, господин Скофийлд? — попита Гидероне със своя висок, някак си останал без дъх глас, без да поглежда към Брей, с поглед впит във вестниците. — Четиридесет минути е твърде кратко време, а аз имам толкова неща да ви казвам…

— Ще ми ги кажете някой друг път, може би. За тази вечер схемата остава.

— Разбирам. — Старецът погледна нагоре, втренчил се в Скофийлд. — Мислите, че сме сторили ужасни неща, нали?

— Не знам какво сте направили.

— Със сигурност знаете. Имахме на разположение руснака почти четири дни. Монолозите му не бяха доброволни, но с помощта на химикалите думите излязоха. Вие сте разкрили модела на огромните компании, обвързани помежду си из целия свят; допуснали сте, че чрез тези компании ние финансираме огромни парични суми за терористичните групи навсякъде. Между другото, сте твърде прав. Съмнявам се дали има някаква ефективна група от фанатици някъде, която да не се е облагодетелствала от нас. Вие знаете всичко това, но не можете да го разберете. То е пред очите ви, но ви убягва.

— Пред очите ни?

— Думите са ваши. Руснакът ги използва, но те са ваши. Когато се намират под химична обработка, хората, говорещи различни езици, говорят на езика на своя източник… Парализа, господин Скофийлд. Правителствата трябва да бъдат парализирани. Нищо не може по-бързо или по-пълно да постигне това, отколкото страхотният глобален хаос, или това, което ние наричаме тероризъм.

— Хаос… — прошепна Брей; това беше думата, към която той продължаваше да се връща, без да знае защо. Хаос. Безцелното движение на тела в пространството…

— Да. Хаос! — повтори Гидероне, искрящите му очи представляваха два светещи черни камъка, отразяващи светлината на настолната лампа. — Когато хаосът е пълен, когато цивилните и военните власти станат импотентни, признавайки си, че не могат да унищожат хилядата изчезващи глутници с танкове и бойни глави, с тактически оръжия, тогава мъжете на разума ще заемат техните места. Тогава най-после ще свърши периодът на насилието и този свят ще може да заживее продуктивно.

— Под купчината ядрена пепел ли?

— Няма да има такива последици. Ние сме поели контрола; имаме наши хора там.

— Какво говорите?

— Правителствата, господин Скофийлд! — кресна Гидероне, очите му ръсеха огън. — Правителствата са вече износени! На тях повече не може да им бъде позволено да функционират, както са функционирали през цялата си история. Или ако бъдат оставени, тази планета няма да доживее следващия век. Правителствата, такива каквито ги познаваме, повече не са способни да съществуват. Те трябва да бъдат заменени.

— От кого? С какво?

Гласът на стареца омекна; той стана приглушен, хипнотичен.

— От нова порода крале философи, ако искате. Хора, които разбират какво представлява този свят, които измерват неговия потенциал от гледна точка на ресурсите, технологията и производителността, които не преценяват способността на човека по цвета на кожата му или наследството, което оставя на своите наследници, или на какви идоли се прекланя. Които ще мислят единствено за неговия пълен производителен потенциал като човешко същество. И неговия принос към пазарите.

— Господи — промърмори Брей. — Вие говорите за конгломератите.

— Това обижда ли ви?

— Нямаше да ме обижда, ако притежавах такъв.

— Много добре.

Гидероне се разсмя със смях, който напомняше воя на чакалите; внезапно смехът секна.

— Но това е една ограничена гледна точка. Сред нас има такива, които смятат, че единствено вие сред всички хора ще разберете. Вие сте видял пълната безпомощност; преживял сте я.

— По избор.

— Много, много добре. Но това предполага, че в нашата структура няма избор. Това не е вярно. Човек е свободен да развива своя пълен потенциал; колкото по-голяма е производителността му, толкова по-голяма е свободата и възнаграждението, което получава.

— Да предположим, че той не иска да бъде производителен, както вие го определяте.

— Тогава очевидно ще има по-малко възнаграждение за по-малкия принос.

— Но кой определя това?

— Подготвените екипи от управленски персонал, които ще използват всичката технология, създадена в модерната индустрия…

— Струва ми се, че не е лоша идеята да се срещна с тях.

— Не си губете времето за сарказъм. Такива екипи работят ежедневно навсякъде по целия свят. Международните компании не са в бизнеса, за да губят пари или да пропиляват печалбите си. Системата работи. Доказваме го всеки ден. Това ново общество ще функционира в рамките на една конкурентна, нямаща нищо общо с насилието структура. Правителствата повече не могат да гарантират това; всички те са поели курса към ядрено унищожение. Но „Крайслер корпорейшън“ не обявява война на „Фолксваген“; да сте виждали самолети в небесата, които да се опитат да изтрият от лицето на земята предприятията и целите градове, които израстват покрай тях? Новият свят ще бъде отдаден на пазарите, на развиването на ресурсите и технологията, които ще осигурят продуктивното оцеляване на човечеството. Няма друг път. Мултинационалното общество е доказателство за това; то е агресивно, силно конкурентно, но няма нищо общо с насилието. То не носи оръжие.

— Хаос — каза Брей. — Безцелното движение на телата в пространството… Унищожение преди сътворението на реда.

— Да, господин Скофийлд. Периодът на насилие преди трайната ера на спокойствието. Но правителствата и техните лидери не отстъпват своите отговорности лесно. Алтернативите трябва да бъдат дадени на хора, чийто живот е осигурен.

— Алтернативи?

— В Италия ние контролираме двадесет процента от парламента. В Бон — дванадесет процента от Бундестага; в Япония — почти тридесет процента от Диет. Щяхме ли да постигнем това без Бригаде Россса или Баадер-Майнхоф, или Червената армия на Япония? Нашата власт нараства с всеки месец. Всеки терористичен акт ни приближава към нашата цел — пълното отстраняване на насилието.

— Но Гилом дьо Матарезе не е имал това предвид преди седемдесет години.

— Но е много по-близо, отколкото си мислите. Падроне искаше да унищожи тези, които корумпират другите хора в правителствата, което често е означавало, че целите правителства са корумпирани. Той ни даде структурата, методите — атентатори наемници, които да хвърлят политическите фракции навсякъде по света срещу техните противници. Той осигури първоначалните средства, за да бъде задвижено всичко това; той ни показа пътя към хаоса. Всичко, което оставаше, беше да поставим нещо на неговото място. Ние го открихме. Ние ще спасим този свят от самия него. Не може да съществува по-велика кауза от това.

— Убедителен сте — каза Скофийлд. — Мисля, че това може да ни даде основа за бъдещ разговор.

— Радвам се, че мислите така — отговори Гидероне; гласът му отново стана студен. — Звучи удовлетворяващо, когато ти казват, че си убедителен, но е далеч по-интересно да наблюдаваш реакциите на един лъжец.

— Лъжец?

— Вие можете да станете част от това!

Старецът започна отново да вика.

— След онази нощ в Рок Крий парк аз сам свиках Съвета. Казах им да променят преценките си, да размислят! Беоулф Агейт можеше да бъде с неизмерима стойност за нас! Руснакът беше безполезен, но не и вие. Информацията, която притежавате, може да разклати моралните устои във Вашингтон. Сам бих могъл да ви направя директор на всички служби за сигурност. По моите инструкции се опитахме да се свържем с вас в продължение на седмици, да ви доведем, да ви направим един от нас. Това, разбира се, е вече невъзможно. Вие сте безпощаден във вашата измама! С други думи казано, на вас не може да се има доверие. Никога не може да ви се гласува доверие!

Брей приседна. Пастирчето беше един маниак; това се виждаше от вманиачените му очи, надзъртащи от кухините на бледото му, слабо лице. Той беше мъж, способен на тихи, очевидно логически разсъждения, но ирационалността го беше завладяла. Представляваше една бомба; бомба, която трябваше да бъде контролирана.

— Ако бях на ваше място, не бих забравил целта на посещението си тук.

— Вашата цел? При всички случаи тя ще бъде изпълнена. Вие искате жената? Искате Талеников? Те са ваши! Ще бъдете заедно, убеден съм. Вие ще бъдете отведен от тази къща далеч и за вас никога повече няма да чуя.

— Нека се споразумеем, Гидероне. Не правете глупави грешки. Имате син, който може да бъде следващия президент на Съединените щати — поне докато остане като Джошуа Ейпълтън. Но той не е, а аз имам рентгеновите снимки, с което ще го докажа.

— Рентгеновите снимки? — изрева Гидероне. — Ти си голям задник!

Той натисна един бутон на пулта върху бюрото си и заговори.

— Доведете го — каза той. — Доведете нашия високопоставен гост.

Пастирчето седна отново на стола си. Вратата зад Скофийлд се отвори.

Брей се обърна, тялото и съзнанието му бяха пронизани от болка при вида на това, което видя.

Седнал в инвалидната си количка, с горящи очи и със синини по нежното си лице, Робърт Уинтроп беше доведен през вратата от шофьора, който му беше служил двадесет години. Стенли се усмихна, изражението на лицето му беше арогантно. Скофийлд скочи; шофьорът вдигна ръката си иззад инвалидната количка. В нея имаше пистолет.

— Преди години — каза Гидероне — един сержант от морската пехота беше осъден да прекара по-голямата част от живота си в затвора. Ние открихме една по-подходяща работа за човек с неговите способности. Беше необходимо този грациозен висш държавник, когото всеки във Вашингтон търсеше за съвет или подкрепа, да бъде наблюдаван много внимателно. Така научихме много неща.

Брей погледна встрани от бития Уинтроп и се загледа към Стенли.

— Поздравления… копеле такова! Какво си направил? Бил си го с пистолета?

— Ами… той не искаше да дойде — каза Стенли, а усмивката му изчезна. — Той падна.

Скофийлд тръгна напред; шофьорът вдигна пистолета още по-високо, целейки се в главата на Брей.

— Искам да говоря с него — каза Скофийлд, без да обръща внимание на оръжието и коленичи в краката на Уинтроп.

Стенли погледна към Пастирчето. Брей видя, че Гидероне кимна в знак на съгласие.

— Господин посланик?

— Брендън…

Гласът на Уинтроп беше слаб, уморените му очи бяха тъжни.

— Страхувам се, че не можах да помогна особено много. Казаха на президента, че съм болен. Отвън няма войници, няма команден пост, никой не те чака да запалиш кибритената клечка и да тръгнеш към вратата. Аз те провалих.

— А плика?

— Бърджърън мисли, че е у мен. Той познава Стенли, разбираш, нали? Той хвана следващия самолет обратно за Бостън. Съжалявам, Брендън. Много, много съжалявам. За толкова много неща.

Старецът погледна нагоре към бившия пехотинец, когото считаше за верен приятел в продължение на толкова много години, после насочи поглед към Скофийлд.

— Според Никълъс Гидероне аз съм чул Евангелието на смъртта. Знаеш ли какво са направили те? Господи, знаеш ли какво са направили?

— Още не са го направили — каза Брей.

— През януари те ще имат Белия дом! Администрацията ще бъде тяхна администрация!

— Това няма да стане.

— Ще стане! — кресна Гидероне. — И светът ще стане едно по-добро място. Навсякъде! Периодът на насилие ще спре — ще настъпят хиляда години на производително спокойствие.

— Хиляда години…?

Скофийлд се изправи на крака.

— Друг маниак е казал това някога. Това вашият личен хилядагодишен Райх ли ще бъде?

— Сравненията са без значение, няма смисъл от етикети! Няма връзка.

Пастирчето стана зад бюрото си, очите му отново горяха.

— В нашия свят нациите могат да пазят своите лидери, хората — своята идентичност. Но правителствата ще бъдат контролирани от компаниите. Навсякъде. Ценностите на пазарния свят ще свържат хората на тази земя!

Брей улови думата и тя го отврати.

— Идентичности!? Във вашия свят няма идентичности! Ние сме символи и числа в компютрите! Кръгчета и квадратчета.

— Ние трябва да конфискуваме разнообразието в личностите, за да може мирът да бъде запазен.

— Но тогава ние ще станем роботи!

— Но живи. Функциониращи!

— Как? Кажете ми как? „Ти, там! Ти не си човек повече; ти си фактор. Ти си X или Y или Z, и каквото и да правиш, се измерва и съхранява върху магнетофонни ролки от експерти, обучени да оценяват факторите. Продължавай, фактор! Бъди продуктивен или експертите ще ти отнемат хляба… или новата лъскава кола!“ — Скофийлд трескаво спря. — Вие грешите, Гидероне. Грешите много. Дайте ми едно несъвършено място, но където ще знам кой съм аз.

— Намери си го в отвъдния свят! — изкрещя Пастирчето. — Съвсем скоро ще се озовеш там!

Брей усети тежестта на колана си — пистолетът, който умиращият Талеников му беше подал. Посетителят в Ейпълтън хол беше претърсен внимателно за оръжие, такова не беше намерено, но му беше дадено по-късно от стария му враг. Решението му да направи последния жест беше клинично; в края на краищата нямаше никаква надежда. Но преди да се беше опитал да убие и да бъде убит, искаше да види по лицето на Гидероне това, което беше намислил.

— Преди малко казахте, че съм лъжец, но вие нямате никаква представа колко големи са моите лъжи. Вие си мислите, че рентгеновите снимки са у вас, нали?

— Знаем, че са у нас.

— Същото си мислят и други хора.

— Така ли?

— Да, така. Да сте чували някога за копирната машина Алфа 12? Това е едно от най-съвършените произведения на техниката, което някога е произвеждано. Това е единствената копирна машина, която може да направи снимка от рентгенов негатив. Снимка, която е толкова точна, че се приема като доказателство в съда. Аз отделих четирите горни рентгенови негатива от оригиналите от Андовър, направих копия и ги изпратих на пет различни мъже във Вашингтон! С вас е свършено! Те ще се погрижат за това.

— Това вече продължи твърде много…

Гидероне заобиколи бюрото си.

— Ние сме в средата на една наша конференция и вие ни отнехте твърде много време.

— Мисля, че е по-добре да чуете!

— А аз мисля да отида до онази завеса и да дръпна въжето. Вие ще видите нашата зала за конференции, но тези, които са вътре, няма да ви видят… Сигурен съм, че няма нужда да ви обяснявам технологията. Бяхте толкова загрижен да се срещнете със Съвета на Матарезе, сега ще го направите. Не всички ще присъстват тази вечер, не всички са равни, но срещата е редовна. Наслаждавайте се, моля.

Брей отиде до завесата, попипа въжето и го дръпна надолу. Завесите се разделиха, показвайки една огромна зала с дълга овална заседателна маса, около която имаше близо двадесет мъже. Пред всяко място имаше гарафи с бренди, поставени до тефтери, моливи и водни чаши. Светлината идваше от няколко кристални полилея, усилвана от някакво жълтеникаво сияние, пристигащо от отдалечения край на помещението, където гореше огън. Това можеше да бъде огромната зала за хранене на Вила Матарезе, описана с толкова подробности от една сляпа жена в горите на Порто Вечио. Скофийлд почти се огледа, за да потърси балконите и изплашеното седемнадесетгодишно момиче, което се криеше в сянката.

Но погледът му беше привлечен от дванадесетметровата стена зад масата. Между два огромни стенописа, свързани в горния край, имаше карта на света. Някакъв мъж с показалка в ръка говореше на другите, стъпил на малка платформа. Всички погледи бяха съсредоточени върху него.

Мъжът беше облечен в униформа на американската армия. Беше началникът на Обединения щаб.

— Виждам, че познахте генерала пред картата.

Гласът на Пастирчето още веднъж се прояви такъв, какъвто го беше описала сляпата жена: по-жесток от вятъра.

— Присъствието му тук обяснява смъртта на Антъни Блекбърн, надявам се. Може би трябва да ви представя и някои от другите, задочно… В средата на масата, точно под платформата, е държавният секретар, до него стои съветският посланик. Срещу посланика се намира директорът на ЦРУ; очевидно той води някакъв оживен разговор със съветския комисар по планирането и развитието. Един човек, който може би ви интересува, не присъства в момента. Не е на разположение, както виждате, но той се обади в ЦРУ след като получи едно много странно телефонно обаждане, пренасочено през Лисабон. Главният съветник по външните работи на президента. Той катастрофира; пощата му беше проверена, а последните рентгенови снимки без съмнение са в нашите ръце сега… Да продължавам ли?

Гидероне посегна да дръпне въжето, за да закрие прозореца.

Скофийлд хвана ръката му; завесата се изви, преди да се затвори. Той не гледаше към мъжете на масата; посланието беше ясно. Гледаше към един войник от охраната, застанал до една малка врата вдясно от камината. Мъжът беше нащрек, очите му бяха широко отворени. В ръката си държеше 30-калиброва, полуавтоматична пушка с пълнител.

Талеников знаеше за тези предателства в най-висшите кръгове на властта. Той беше чул думите, изречени от други, докато забиваха иглите, скъсяващи живота му.

Бившият му враг се беше опитал да му даде последния му шанс да оживее. Последният му шанс. Какви бяха думите?

Пожар… всегда пожар! Зажигание пожар!

Когато започнат експлозиите, ще последва пожар.

Не беше сигурен какво е имал предвид, но знаеше, че това е пътят, който трябва да следва. Те бяха най-добрите. Човек се доверяваше единствено на професионалисти, които можеха да бъдат равни с него.

А това означаваше да наложи контрола, който равният му по професионализъм щеше да изисква. Сега не трябваше да има грешни ходове. Стенли стоеше до инвалидната количка на Уинтроп, пистолетът му беше насочен към Брей. Само ако можеше да се обърне, да се извие, да извади оръжието си под шлифера. Той погледна към Уинтроп, вниманието му беше привлечено от погледа на стареца. Уинтроп се опитваше да му каже нещо, също както Талеников се опитваше да му каже нещо. То беше в очите му; старецът непрекъснато движеше очите си надясно. Това беше! Сега Стенли беше до количката, не зад нея. Със слаби, недоловими движения, Уинтроп изместваше количката си; щеше да се опита да отстрани пистолета на Стенли! Очите му казваха това. Те също така му казваха да говори!

Скофийлд разсеяно погледна към часовника си. Оставаха шест минути, преди да започнат последователните експлозии. Трябваха му три, за да се подготви; в такъв случай оставаха три минути, за да отстрани Стенли и да залови някой друг. Сто и осемдесет секунди. Говори!

Той се обърна към чудовището до себе си.

— Спомняте ли си кога го убихте? Когато дръпнахте спусъка онази нощ във Вила Матарезе?

Гидероне го погледна.

— Този миг трябваше да бъде забравен. Това беше моята съдба. Значи курвата от Вила Матарезе е жива?

— Вече не е.

— Не? Това не беше изписано на страниците, които сте изпратили на Уинтроп. Значи е била убита?

— От легендата. Пер ностро сирколо.

Старецът кимна.

— Думи, които много отдавна означаваха едно, а сега — съвсем друго нещо. Значи още охраняват гроба?

— Те още се страхуват от него. Този гроб ще ги избие всички до един някой ден.

— Предупреждението на Гилом дьо Матарезе.

Гидероне тръгна обратно към бюрото си.

Говори. Уинтроп натискаше колелетата на своята количка, всеки натиск два сантиметра.

— Предупреждение или пророчество? — попита бързо Брей.

— Те често са взаимозаменяеми, нали?

— Наричали са ви Пастирчето.

Гидероне се обърна.

— Да, знам. Това е само отчасти вярно. Като дете съм излизал да паса стадата, но не беше често. Свещениците го изискваха; те имаха други планове за мен.

— Свещениците?

Уинтроп се придвижи отново.

— Аз ги бях озадачил. На седемгодишна възраст вече знаех и разбирах религията по-добре от тях. На осем можех да чета и пиша на латински. Преди да стана на десет години вече можех да дискутирам най-сложните проблеми от теологията и догмите. Свещениците ме виждаха като първия корсиканец, който ще бъде изпратен във Ватикана, който ще получи висок пост… Може би най-високият. Това щеше да бъде голяма чест за техните енории. Тези прости свещеници от хълмовете на Порто Вечио откриха моя гений преди мен. Те говориха с падроне, събирайки петиция, за да спонсорират обучението ми… Гилом дьо Матарезе направи това по начин, недостъпен за техните възприятия.

Четиридесет секунди. Уинтроп беше на петдесет сантиметра от пистолета. Продължавай да говориш!

— Значи Матарезе е уредил това с Ейпълтън? Джошуа Ейпълтън Втори.

— Американската промишлена експанзия беше изключителна. Това беше логичното място за един надарен младеж, разполагащ с много пари.

— Вие сте бил женен? Имали сте син.

— Аз си купих жена, най-съвършено оформената, която щеше да роди моите деца. В това винаги е имало известен дизайн.

— Включително и смъртта на младия Джошуа Ейпълтън?

— Едно произшествие на войната и съдбата. Решението беше в резултат от собствените стремежи на капитана, то не беше част от оригиналния план. Въпреки това, то беше една несравнима възможност, която трябваше да се използва. Мисля, че си говорихме достатъчно.

Сега! Уинтроп скочи от количката, ръцете му сграбиха пистолета на Стенли, насочвайки го към него, всеки грам от силата му беше насочен към оръжието, като не му позволяваше да бъде издърпано.

Изстрел. Брей измъкна собствения си пистолет, насочвайки го към шофьора. Тялото на Уинтроп се изви във въздуха, гърлото му беше разкъсано. Скофийлд натисна спусъка веднъж; това беше достатъчно. Стенли падна.

— Отдръпнете се от бюрото! — кресна Брей.

— Вие бяхте претърсен! Това не е възможно! Къде?…

— От един по-добър мъж, който никой от компютрите ви никога няма да може да намери! — каза Скофийлд, поглеждайки с тъга към мъртвия Уинтроп. — Също какъвто беше и той.

— Вие никога няма да се измъкнете оттук!

Брей скочи напред, сграбчвайки Никълъс Гидероне за гърлото, изблъсквайки го върху бюрото.

— Ще направиш това, което ти казвам, или ще ти измъкна очите!

Той заби пистолета в кухината на дясното око на Гидероне.

— Не ме убивай! — изкомандва висшият лорд на Матарезе. — Стойността на живота ми е твърде изключителна! Работата ми не е завършена; тя трябва да бъде завършена, преди да умра!

— Ти си това, което най-много мразя на този свят — каза Скофийлд, опирайки пистолета в черепа на стареца. — Няма да ти казвам какъв е залогът. Всяка секунда, в която продължаваш да живееш, означава, че можеш да оживееш и една повече. Ще направиш това, което ти казвам. Ще натисна бутона — същия бутон, който ти натисна преди. Ти ще издадеш следната заповед. Кажи я правилно или никога нищо повече няма да можеш да изречеш. Нареди на този, който отговори: Изпратете човек от охраната на конферентната зала, този с полуавтоматичната пушка. Разбра ли?

Той натисна главата на Гидероне надолу към пулта и натисна бутона.

— Изпратете охраната на конферентната стая.

Думите бяха бързи, но страхът не беше доловим.

— Онзи, с полуавтоматичната пушка.

Скофийлд прекара лявата си ръка около врата на Гидероне и го повлече към завесите, после ги дръпна. През стъклото видя как в другия край на стаята един мъж приближи до войника. Войникът кимна, наведе оръжието си към пода и бързо тръгна през стаята към изхода.

— Пер ностро сирколо! — прошепна Брей.

Той стисна с всичка сила, ключът около гърлото на Гидероне се затвори, разчупвайки костите и хрущяла. Чу се изщракване, изпускане на дъха. Очите на стареца изскочиха от орбитите си, вратът му беше счупен. Пастирчето беше мъртво.

Скофийлд изтича през стаята до вратата, облягайки гръб на стената до рамката. Вратата се отвори; той първо видя наведеното оръжие, фигурата на охраната се появи секунда по-късно. Брей затвори вратата с ритник, като двете му ръце се вкопчиха напред към гърлото на мъжа.

 

 

Обезпокоеният дежурен сержант от районното отделение на Бойлстън стрийт погледна към слабата, официално облечена жена, чиято уста беше стисната, очите й — присвити в неодобрение. Той държеше плика в ръцете си.

— Окей, госпожо, вие го предадохте и то вече е у нас.

— Окей? Телефоните тази вечер са малко заети, окей? Ще го предам възможно най-скоро, окей?

— Не е окей, сержант… Витковски — каза жената, прочитайки името върху табелката на бюрото. — Гражданите на Бостън няма да си седят идилично, докато техните права биват нарушавани от разни криминални елементи. Ние ще се надигнем в едно оправдано насилие, а нашият вик не е останал незабелязан. Вие сте наблюдаван, сержант! Има такива, които разбират нашата болка и те ви изпитват. Бих ви посъветвала да не бъдете такъв кавалер…

— Окей, окей…

Сержантът разкъса плика и извади лист жълта хартия. Той я разгъна и прочете думите, напечатани с големи сини букви.

— Исус Христос на някакъв скапан сал — каза той тихо, очите му внезапно се разшириха от учудване. Той погледна към неодобряващата жена, като че ли я виждаше за първи път. Както я гледаше, посегна към едно копче на бюрото си; натисна го няколко пъти.

— Сержант, възмутена съм от вашето невежество!

На всички врати, които се виждаха в участъка, започнаха да святкат и угасват червени светлини; дълбоко отвътре прозвуча звукът на сирена, чийто звук отекна по стените на невидимите стаи и коридори. След секунди вратите започнаха да се отварят и да излизат мъже с шлемове на гърдите, бързо нахлузваха четирисантиметровите щитове от плат и стомана на гърдите си.

— Хванете я! — заповяда сержантът. — Сложете й белезници! Хвърлете я в оръжейната!

Няколко полицейски служители обградиха жената. Един участъков лейтенант излетя от офиса си.

— Какво, по дяволите, има, сержант?

— Погледнете това!

Лейтенантът прочете думите, написани върху жълтата хартия.

— О, господи!

„На фашистките свине от Бостън, защитници на Мраморната булка.

Смърт за икономическите тирани! Смърт на Ейпълтън хол!

Докато свинете четат това, нашите бомби ще направят онова, което нашите молитви не могат. Нашите саможертвени бригади са разположени, за да убият всеки, който наруши праведния жертвен огън. Смърт на Ейпълтън хол!

Подписано: Армията на свободата и справедливостта от Третия свят.“

Лейтенантът издаде своите заповеди.

— Гидероне има охрана около цялото място; стигнете до къщата! После се обадете в Бруклин, кажете им какво става там долу. Подберете всички патрулни коли, които имаме в района на Ямайка Уей; изпратете ги там.

Офицерът спря, взирайки се в жълтия лист и изписаните сини букви върху него, после добави остро:

— По дяволите! Свържи ме с Централния щаб. Искам най-добрия им екип от отдела за борба с престъпността да бъде докаран до Ейпълтън хол.

Той тръгна обратно към кабинета си, спирайки за миг, за да изгледа с отвращение жената, която беше изблъскана към вратата. Ръцете й бяха извити встрани от двама мъже, облечени в ризници и с шлемове на главите.

— Армията на свободата и справедливостта от Третия свят! Скапани копелета! Заключете я! — изрева той.

 

 

Скофийлд завлече тялото на войника от охраната в стаята и го скри зад бюрото на Гидероне. Той изтича до мъртвото пастирче и за няколко мига се загледа в арогантното лице. Беше невъзможно да го убие отново и отново, след като вече го беше убил веднъж. Замъкна Гидероне в отдалечения ъгъл, хвърляйки тялото му върху купчината трупове. Тогава спря при трупа на Уинтроп, като му се прииска да беше имал възможност поне да се сбогуват.

Той вдигна полуавтоматичната пушка на охраната от пода и изтича до завесите. Разтвори ги и погледна часовника си. Оставаха петдесет секунди до началото на експлозиите. Провери оръжието в ръцете си; беше заредено. Погледна през стъклото в конферентната зала, забелязвайки нещо, което не беше забелязал преди, защото мъжът го нямаше там преди.

Сенаторът беше пристигнал. Всички погледи бяха впити в него, магнетичното му присъствие хипнотизираше цялата зала; леката грациозност, застаряващото, но все още красиво лице, отдаващо на всеки мъж внимание — макар и само за миг — казваше на този мъж, че той е важен. А всеки мъж беше прелъстен от суровата власт на властта; това беше следващият президент на САЩ и той беше един от тях.

За първи път през всички години, през които Скофийлд беше виждал това лице, той видя това, което една разрушена, алкохолизирана майка беше видяла; това беше маска. Блестящо прикрита, изкусно програмирана маска… и ум.

Дванадесет секунди.

Чу се пращене от статично напрежение в говорителя на бюрото. Някакъв глас изригна.

— Господин Гидероне, трябва да прекъснем! Обадиха ни се от Бостънската и от Бруклинската полиция! Съобщено е за въоръжена атака срещу Ейпълтън хол. Мъже, наричащи себе си Армия на свободата и справедливостта от Третия свят. Нямаме такава организация от нашия списък, сър. Патрулите ни са нащрек. Полицията иска всеки да остане…

Две секунди.

Съобщението беше предадено на конферентната зала. Мъжете скочиха от столовете си, събирайки книжата си. У тях надделяваше паниката: как можеше да бъде обяснено на полицията присъствието на тези мъже тук? Кой можеше да го обясни?

Една секунда!

Брей чу първата експлозия зад стените на Ейпълтън хол. Тя беше в далечината, далече долу на хълма, но не можеше да я сбърка. Последва звукът от скорострелните оръжия; стреляха към източника на първата експлозия.

Вътре в конферентната зала паниката се повиши. Консилиерите на Матарезе се залутаха, при изхода стоеше само един мъж от охраната с полуавтоматичната си пушка, насочена през арката. Внезапно Скофийлд разбра какво правеха тези влиятелни мъже: те хвърляха своите книжа и тефтерите, и картите в огъня в далечния край на стаята.

Сега беше моментът; мъжът от охраната щеше да бъде първият; просто първият.

Брей строши стъклото с цевта на автоматичното си оръжие и започна да стреля. Войникът от охраната се изви, когато куршумите го улучиха. Полуавтоматичната му пушка беше на бърз отстрел; мъртвият натиск върху спусъка накара пушката да започне да изригва лудо, потокът от тридесеткалиброви куршуми изригваше от цевта, стените, полилеите и мъжете се пръсваха, експлодираха, строполяваха се при тяхното докосване. Залата се изпълни със смъртни писъци и викове на ужас.

Скофийлд знаеше своите цели, окото му беше ги репетирало по време на изпълнения му с насилие живот. Той строши остатъците от стъклото и вдигна оръжието на рамо. Натисна спусъка точно в определена, точно преценена последователност. Една стъпка — една смърт — една по една.

От прозореца се изнизваха експлозии от пушечни изстрели. Генералът падна, показалката в ръката му поряза лицето му, когато той падна. Държавният секретар се сви зад масата; Скофийлд му пръсна главата. Директорът на ЦРУ заедно с колегата си от Националния съвет за сигурност побягнаха към арката, прескачайки труповете в истерия. Брей ги улучи и двамата. Гърлото на директора се превърна в кървава маса; председателят на НСС вдигна ръцете към челото си, което вече не беше там.

Къде беше той? Най-вече той сред всички мъже трябваше да бъде открит!

Ето къде е!

Сенаторът беше пропълзял под конферентната маса под трещящите изстрели. Скофийлд се прицели в мишената на своя живот и натисна спусъка. Потокът от куршуми експлодира в дървото, някои трябваше да проникнат. Успяха! Сенаторът падна назад, после се изправи. Брей изстреля още един откос; сенаторът се изви и рухна в огъня на камината, после отново скочи назад, обвит в огън и кръв. Той сляпо изтича напред, после наляво, хващайки се за картината на стената, докато падаше.

Картината пламна; при падането си сенаторът я беше откачил от стената. Огромното платно се строполи в пламъци върху конферентната маса. Огънят плъзна, пламъците наизскачаха от всички краища на огромната зала.

Пожар!

След експлозиите. Пожар!

Талеников.

Скофийлд изтича през прозореца. Беше свършил всичко, което трябваше да свърши; сега беше моментът да направи това, което толкова отчаяно искаше да направи. Ако беше възможно, ако имаше някаква надежда изобщо. Той спря пред вратата, проверявайки остатъка от амунициите си; беше ги запазил добре. Третият и четвъртият взрив бяха избухнали в основата на хълма. Петият и шестият бяха нагласени да избухнат след секунди.

Чу се петият; той отвори вратата, скачайки напред с вдигнато оръжие. Чу шестата експлозия. Двама от охраната при подобната на катедрален вход врата се появиха на пътеката пред него. Брей изстреля два откоса; охраната на Матарезе рухна.

Изтича към вратата на стаята, в която бяха Антония и Талеников. Беше заключена.

— Отдръпнете се назад! Аз съм!

Той изстреля пет куршума в дървото около бравата; то се разби. Ритна тежката врата и тя се отвори; блъсна се в стената отзад. Изтича вътре.

Талеников беше станал от стола и коленичеше до дивана в отдалечения край на стаята, Тони беше до него. И двамата работеха усилено, разкъсвайки възглавниците от калъфите. Разкъсвайки… възглавниците? Какво правеха те? Антония погледна към него и извика:

— Бързо! Помогни ни!

— Какво?

Той изтича при тях.

— Пожар!

Руснакът трябваше да напрегне гласа си; сега той излезе като прошепнат вик.

Шест възглавници бяха извадени от калъфите. Тони стана, разхвърляйки петте из стаята.

— Сега! — каза Талеников, подавайки й кибрита, който беше взел от Брей преди това.

Тя изтича до най-отдалечената възглавница и я поднесе към тънкия плат. Той веднага се възпламени. Руснакът подаде ръка на Скофийлд.

— Помогни ми… да стана!

Брей го вдигна от пода; Талеников държеше последната възглавница пред гърдите си. Чуха седмата експлозия в далечината; последва отсечен откос, а после и писъците вътре в къщата.

— Хайде! — подкани Скофийлд, слагайки ръка около кръста на руснака. Той погледна към Тони; тя беше запалила четвъртата възглавница. Пламъците и дима изпълниха стаята. — Хайде! Трябва да излизаме!

— Не! — прошепна Талеников. — Ти! Тя! Заведете ме до вратата!

Руснакът държеше възглавницата и залитна напред.

Голямата зала на къщата беше изпълнена с дим, пламъците от вътрешната конферентна зала изскачаха от вратите и през арките, а мъжете тичаха към стълбището, водещо към прозорците, по отбранителните места — висока позиция — от които да насочат оръжията си към нашествениците.

Един от охраната ги забеляза; той вдигна своята полуавтоматична пушка.

Скофийлд стреля първи; мъжът се изви назад, краката му се отлепиха от земята.

— Слушай! — промълви Талеников. — Винаги пожар! За теб това е последователността, за мене пожарът!

Той вдигна нагоре меката възглавница.

— Запали това! Ще направя бягането на живота си.

— Не бъди глупав.

Брей се опита да издърпа възглавницата; руснакът не му позволи.

— Нет! — Талеников погледна Скофийлд; в очите му той прочете последната му молба. — Ако можех, нямаше да живея по този начин. Ти също. Направи това за мен, Беоулф. Ще го направя за теб.

Брей отвърна на погледа на руснака.

— Работихме заедно — каза той просто.

— Гордея се с това.

— Ние сме най-добрите. — Талеников се усмихна и вдигна ръка към бузата на Скофийлд. — Сега, приятелю, направи това, което аз бих направил за теб.

Брей кимна и се обърна към Антония; в очите й имаше сълзи. Той взе кибрита от ръката й, запали една клечка и я поднесе към възглавницата.

Пламъците плъзнаха нагоре. Руснакът се изви на място, прилепвайки огненото кълбо към гърдите си. И с рева на ранено животно, почувствало се внезапно свободно от челюстите на смъртоносния капан, Талеников се хвърли, втурвайки се в едно мъчително бягство, блъскайки се в стените и столовете, притискайки пламтящата възглавница и себе си към всичко, което докоснеше — и всичко, което докоснеше, пламваше. Двама от охраната се спуснаха надолу по стълбището, забелязвайки тримата; преди те или Скофийлд да могат да стрелят, пламтящият руснак се хвърли към тях, пренасяйки пламъците върху техните лица.

— Скорее^[1] — изхриптя Талеников. — Бягай, Беоулф!

Пистолетен откъс заглуши думите, бликнали откъм горящото тяло на Серпентината; той падна, повличайки и двамата от Матарезе със себе си надолу по стълбите.

Брей сграби ръката на Антония и побягнаха нагоре по каменния път, ограден от редиците черни тежки вериги. Те изтичаха до арката в стената, водеща към открития бетонен паркинг; откъм покрива на Ейпълтън хол шареха лъчовете на мощни прожектори; при прозорците имаше мъже с оръжие в ръцете.

Осмата експлозия се чу отдолу в основата на хълма, зарядът беше толкова мощен, че околната растителност се обви в пламъци. Мъжете при прозорците строшиха стъклата и започнаха да стрелят към танцуващата светлина. Скофийлд забеляза, че три от другите детонации бяха причинили малки пожари в храсталаците. Това бяха дарове, за които той беше благодарен; той и Талеников бяха прави. Последователност и пожар, пожар и последователност. И двете отвличаха вниманието, което можеше да спаси живота им. Нямаше никакви гаранции — никога — но имаше надежда.

Наетата кола беше паркирана до стената на около петдесет ярда вдясно от тях. Тя попадаше в сянка — една изолирана кола, която трябваше да остане там. Брей придърпа Тони към стената.

— Колата е там. Тя е моята. Това е нашият шанс.

— Но те ще стрелят по нас!

— Шансовете са по-добри, отколкото ако започнем да бягаме. Има патрули както долу, така и горе на хълма. Ако тръгнем пеш, те ще ни унищожат.

Изтичаха покрай стената. Деветият взрив озари небето на северозапад в основата на хълма. Изригнаха серии от автоматични оръжия и единични изстрели. Внезапно откъм разрастващия се пожар в Ейпълтън хол избухна огромна експлозия, отнасяща част от предната стена. От прозорците се разлетяха мъже; отломки от камък и стомана се понесоха в нощта. Половината от прожекторите изчезнаха. Скофийлд разбра. Седалището на Матарезе имаше своите арсенали; огънят беше открил един от тях.

— Да вървим! — извика той, избутвайки Антония към колата, насочвайки се към шофьорското място.

Около него бетонът започна да се троши; някъде от оставащата част на покрива някой с полуавтоматичен пистолет го беше забелязал. Брей приклекна до колата и видя източника на изстрелите; той вдигна оръжието си и задържа спусъка в един продължителен откос. Преди тялото да полети към земята, се чу писък. Той отвори вратата и се плъзна към волана.

— Няма ключ! — извика Тони. — Взели са ключа!

— Вземи — каза Скофийлд, подавайки й пушката, като се протегна към сенника от дясната страна на тавана. Изви го; един ключ падна в ръката му. Запали двигателя.

— Мини отзад — кресна той. Тя се подчини, премятайки се през седалката. — Изкарай пушката през левия прозорец и когато завия, натискай спусъка! Цели се високо и не спирай да стреляш; трябва да изстреляш всички куршуми, докато достигна първия завой, но си пази главата! Ще можеш ли да го направиш?

— Мога!

Брей зави на сто и осемдесет градуса и подкара бързо към паркинга. Антония направи това, което той й каза, бързите експлозии на автомата изпълниха колата. Те стигнаха до завоя на паркинга при първия склон на хълма.

— Мини на десния прозорец — заповяда й той, извивайки автомобила по завоя, като държеше волана с такава сила, че усети болка в ръцете си. — След няколко секунди ще минем покрай един фургон; там има гараж, а в него — доста мъже. Ако имат оръжия, започни да стреляш по същия начин. Дръж главата си долу и натискай здраво спусъка. Разбра ли?

— Разбрах.

Там имаше мъже; те имаха оръжия и ги използваха. Предното стъкло се строши, когато ятото от куршуми долетя откъм отворената врата на гаража.

Антония беше смъкнала стъклото; подаде пушката през рамката, натисна спусъка и експлозиите още веднъж завибрираха откъм препускащия автомобил. Телата се запревиваха; писъци и трошене на стъкло, свистенето от рикошетите на куршумите изпълни покрития гараж зад фургона. Последният пълнител беше изстрелян, когато Скофийлд, чието лице беше нарязано от парченцата от предното стъкло, стигна до последните двеста ярда, които оставаха до портата на Ейпълтън хол. Там долу имаше мъже, въоръжени мъже, униформени мъже, но това не бяха войниците на Матарезе. Брей натисна ключа за светлините и неколкократно го натисна напред-назад. Фаровете просветнаха няколко пъти — последователност, винаги последователност.

Портите бяха отворени; той натисна крака на спирачката. Автомобилът се плъзна, опитвайки се да спре, гумите изсвириха.

Полицията го обгради. После и други хора, които бяха повече от полицаи; мъже, облечени в черни костюми, полувоенни униформи, мъже, обучени за специални сражения, за моментни въоръжени конфликти. Командирът им приближи колата.

— Спокойно — каза той на Брей. — Измъкнахте се. Кой сте вие?

— Викъри. Б. А. Викъри. Имах работа с Никълъс Гидероне. Както казахте… измъкнахме се. Когато този ад започна там горе, аз грабнах жена си и се скрихме в един килер. Мисля, че те нахлуха в къщата, разделени на групи. Колата ни беше отвън. Това беше единственият шанс, който имахме.

— Сега, успокойте се, господин Викъри, но бързо. Какво се случи там горе?

Десетият експлозив изтрещя от другата страна на хълма, но светлината му се загуби сред пламъците, които пълзяха по склоновете на хълма.

Ейпълтън хол беше погълнат от пожара, експлозиите сега бяха по-чести, тъй като арсеналите бяха станали по-открити, по-изложени на огъня. Пастирчето беше постигнал своята съдба. Той беше открил своята Вила Матарезе и също както неговия падроне преди седемдесет години, неговите останки щяха да бъдат погребани в скелета й.

— Какво става, господин Викъри?

— Те са убийци. Избиха всички вътре. Избиха всички, които можаха. Вие няма да можете да ги заловите живи.

— Тогава ще ги заловим мъртви — каза командирът, гласът му бе изпълнен с вълнение. — Значи наистина са дошли. Италия, Германия, Мексико… Ливан, Израел, Буенос Айрес. Какво ли ни караше да си мислим, че сме имунизирани. Измъкнете колата си оттук, господин Викъри. Тръгнете надолу по пътя, карайте около четвърт миля. Там долу има линейки. По-късно ще вземем показанията ви.

— Да, сър — каза Скофийлд, запалвайки двигателя.

 

 

Те минаха покрай линейките в основата на Ейпълтън Драйв и завиха наляво по пътя към Бостън. Скоро щяха да прекосят Лонгфелоу бридж, който водеше към Кеймбридж. На станцията на метрото на Харвард скуеър имаше обществен гардероб; в него беше дипломатическият му куфар.

Бяха свободни. Серпентината беше загинал в Ейпълтън хол, но те бяха свободни, свободата им беше техният дар.

Най-после Беоулф Агейт беше изчезнал.