Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (13)

2.

Скофийлд скочи през борда на лодката и закрачи през вълните към брега. Тук нямаше плаж, само скалите се събираха заедно и образуваха триизмерна каменна стена. Той стигна до една полегата, плоска и хлъзгава скала и се изправи срещу вълните, балансирайки със своя дипломатически куфар в лявата си ръка и с торбата в дясната. Успя да се добере до песъчливата, покрита с водорасли земя, докато нивото на водата беше достатъчно ниско, за да може да стои изправен. След това се втурна към близкия храст, който щеше да му служи за прикритие от скитащите патрули горе върху насечените скали. Капитанът го беше предупредил, че на полицията не можеше да се разчита; някои можеха да бъдат купени, но други не.

Той коленичи, извади едно сгъваемо ножче от джоба си и разряза кордата, увита около китката, освобождавайки по този начин куфара. После отвори походната торба, извади чифт сухи панталони, чифт ботуши и тъмен пуловер, една шапка и просто вълнено сако, всички купени от Париж, с изрязани етикети. Те бяха достатъчно груби на външен вид, за да бъдат приети за местно производство.

Преоблече се, нави влажните дрехи и ги натъпка в торбата заедно с дипломатическия куфар и тогава започна дългото катерене по пътя нагоре. Беше идвал в Корсика два пъти преди това — един път и в Порто Вечио — и двете пътувания бяха свързани с един вмирисан, постоянно потящ се собственик на рибарски лодки в Бастия, на когото Държавният департамент плащаше като наблюдател на съветските операции в Легурско море. Краткото посещение в южната част на Порто Вечио беше свързана с възможността от тайно финансиране на един проект за построяване на курорт в Тирения. Така и не разбра какво стана по-нататък. Докато беше в Порто Вечио, беше наел една кола и беше карал горе из хълмовете. Беше видял руините от вила Матарезе на изгарящото следобедно слънце и беше се отбил за чаша бира в една таверна край пътя, но тази предишна екскурзия бързо изчезна от неговите мисли. Никога не му беше минавало през ум, че някога ще се върне отново. Легендата за Матарезе беше не по-малко жива от руините на вилата. Не и тогава.

Той стигна до пътя и нахлупи шапката по-ниско, така че да прикрие синината в горната част на челото си, която беше резултат от удара в един железен стълб на стълбището.

Талеников. Дали беше стигнал до Корсика? Дали беше някъде из хълмовете край Порто Вечио? Нямаше да му трябва дълго време, за да разбере това. Всеки чужденец, който питаше за някаква легенда, лесно можеше да бъде проследен. От друга страна, руснакът щеше да бъде предпазлив; ако на тях двамата им беше минало през ум да се върнат към мястото на легендата, може би същата идея щеше да мине и през главите на други хора.

Брей погледна часовника си. Беше почти единадесет и половина. Той извади една карта, преценявайки своето местоположение на две мили и половина южно от Санта Лучия; най-пряката линия към хълмовете — към хълмовете на Матарезе, спомни си той — беше на запад. Но имаше нещо друго, което трябваше да открие, преди да стигне до тези хълмове. Своята база за операции. Някакво място, където да скрие нещата си и да може да разчита, че те ще бъдат там, когато се върне. Това изключваше всяко възможно място, където случаен пътник би могъл да спре. Нямаше да може да се справи с диалекта на олтрамонтан до няколко часа. Щяха да го разпознаят като чужденец, а чужденците винаги бяха белязани. Щеше да се наложи да устройва лагерите си в горите, близо до вода по възможност, и за предпочитане на такова разстояние, че да може да се добере до някой магазин или хан, откъдето да се снабдява с храна.

Предполагаше, че ще се наложи да остане в Порто Вечио за няколко дни. Нямаше друго приемливо предположение; всичко би могло да се случи, след като намери Талеников — ако успееше да го намери — но преди това трябваше да се занимае с потребностите, които имаше, преди да предприеме някакъв план. Всички дребни нещица.

Имаше някакъв път — твърде тесен, за да може да се движи кола по него, може би път, проправен от овчарите, който се отклоняваше от главния път към редицата хълмове. Водеше на запад. Той премести торбата в лявата си ръка и тръгна по пътя, като отстраняваше нискостоящите клони, докато се оказа във високата трева.

До дванадесет и четиридесет и пет измина не повече от пет или шест мили навътре в острова, но нарочно беше пътувал в зигзаг, за да може да огледа местността. Откри това, което търсеше, една гориста местност, която се издигаше рязко над един поток. Дебелите клони на корсиканския бор се спускаха до земята при брега на потока. Един човек и неговите вещи щяха да бъдат в безопасност зад тази зелена стена. На около миля на югозапад минаваше един път, който водеше към хълмовете. От това, което можеше да си спомни, той беше почти сигурен, че този е пътят, който трябваше да го отведе до руините на вила Матарезе. Имаше само един път. Освен това, ако паметта не му изневеряваше, той си спомни, че беше преминал през редица усамотени фермерски къщи по пътя към руините, и че ханът, където беше спрял да пие от местната бира през онзи горещ следобед, беше също на този път. Само че първо се минаваше край хана, близо до пътя на хълма, в мястото, където от главния път се отделяше един по-тесен. Дясното отклонение водеше нагоре, а лявото се връщаше в Порто Вечио. Брей погледна картата си отново, видя пътя, водещ към хълма, и отклонението надясно. Вече знаеше къде се намира.

Той премина през потока и се изкачи на противоположния бряг до високите борове. Пропълзя под тях, отвори торбата и извади малка лопата, озадачен, че два пакета от тоалетна хартия изпаднаха заедно с инструмента. Малките неща — мислеше си той, като започна да копае в меката пръст.

Беше почти четири часът. Той устрои своя лагер под зелените клони, зарови торбата, смени превръзката на врата си, изми лицето и ръцете си в потока. Освен това успя да почине малко, гледайки нагоре към провиращата се през клоните слънчева светлина, която падаше на тънки снопове през игличките на дърветата. Мислите му се лутаха, нещо, което се опита да отхвърли, но не успя. Сънят така и не идваше; само мисли.

Намираше се под някакво дърво, на брега на някакъв поток в Корсика… Пътуване, което беше започнало от моста в онази нощ в Амстердам. И сега не можеше никога да се върне, докато заедно с Талеников не откриеха това, което търсеха в хълмовете край Порто Вечио.

Нямаше да му бъде трудно да изчезне. В миналото беше уреждал толкова много изчезвания и то с по-малко пари и с по-малко опит от този, който имаше сега. Съществуваха толкова много места — Полинезия, островите Фиджи, Нова Зеландия, Тасмания, огромните територии на Австралия, Малайзия или който и да е от дузините острови Санда — беше изпратил толкова много мъже по тези места и все още поддържаше внимателно контакти с някои от тях в продължение на години. Те започваха своя нов живот, загърбваха миналото и откриваха нови приятели, нова работа, създаваха дори семейства.

И той можеше да постъпи така, мислеше си Брей. Може би така щеше и да направи. Имаше документи и пари. Можеше да плати своя път до Полинезия или до островите Кук, да си купи някое чартърно корабче и да започне почтен живот. Можеше да бъде добър живот. Едно анонимно съществуване, един край.

Тогава видя лицето на Робърт Уинтроп, електрическите очи, търсещи неговите, и усети загрижеността в гласа на стария мъж, когато заговори за Матарезе.

Чу и нещо друго. По-близко, по-непосредствено в небето над него. Няколко птици се виеха в истерични кръгове, виковете им отекваха рязко, ядосано някак над полетата и в гората. Явно някой беше нарушил спокойствието им. Можеше да чуе и бягането на хора, техните викове.

Дали го бяха забелязали? Той бързо се изправи на колене, вземайки своя „Браунинг“ от джоба на сакото си. Загледа се през боровите иглички.

Долу, на сто ярда вляво, двама мъже проправяха пътека с мачете през високата трева на брега на потока. Те спряха за момент, на коланите си имаха пистолети, огледаха се бързо във всички посоки, като че ли бяха несигурни в своите движения. Брей въздъхна; те не преследваха него; не беше забелязан. Двамата мъже ловуваха — някакво животно, което беше нападнало техните кози, може би, или някое диво куче, но не и него. Не чужденеца, който кръстосваше хълмовете.

Тогава чу думите и разбра, че е само отчасти прав. Викът не дойде откъм двамата корсиканци с мачете в ръка; той дойде откъм брега на потока, откъм полето отдолу.

Явно не преследваха някакво животно, а човек. Човек, който бягаше от другите хора, и ако можеше да се прецени от яростта на неговите преследвачи, този човек бягаше заради живота си.

Талеников? Дали беше Талеников? И ако беше той, защо? Дали руснакът беше успял толкова бързо да научи нещо, нещо, заради което корсиканците от Порто Вечио искаха да го убият.

Скофийлд забеляза как двамата мъже долу извадиха пистолетите от коланите си и се втурнаха към брега, който не се забелязваше от полето. Той пропълзя обратно до дънера на дървото и се опита да събере мислите си. Инстинктът му подсказваше, че… беше Талеников. Ако това беше така, имаше няколко варианта. Той можеше да се отправи по пътя и да стигне до хълмовете, да се представи за италиански моряк от някоя рибарска лодка, която е спряла за ремонт, и който разполагаше с време; можеше да остане там, където беше, докато се спусне нощта, и тогава да се отправи към хълма под прикритието на нощта, надявайки се да се приближи достатъчно, за да чуе разговорите на мъжете, или да тръгне сега и да проследи лова.

Последното беше най-малко привлекателно — но може би щеше да даде най-добрия резултат. Той избра този вариант.

Беше пет часът и тридесет и пет минути, когато Брей го забеляза да бяга по склона на хълма. По него стреляха, към малката криволичеща фигурка, под пламъците на залязващото слънце. Талеников, както се очакваше, вършеше неочаквани неща. Той не се опитваше да избяга, напротив, използваше преследването, за да всее объркване, и от това объркване да се опита да научи нещо. Тактиката беше разумна; най-добрия начин да разкриеш ценна информация е като накараш врага ти да се опита да я прикрие.

Но какво ли беше успял да научи досега, което си заслужаваше този риск? Колко дълго щеше — или можеше — да се задържи и да се концентрира така, че да раздразни своя враг?… Отговорите бяха ясни, както и въпросите: изолирай, вкарай в капана и разбий. И то на чужда територия.

Скофийлд проучи терена от местоположението, в което се намираше в полето. Ранният вечерен бриз правеше задачата му още по-лесна. Тревата се накланяше от всеки лек повей на вятъра и му даваше по-добра видимост. Опита се да анализира изходите, пред които беше изправен Талеников, къде беше най-приемливото място, за да се срещне с него. Мъжът от КГБ бягаше на север; още миля или малко повече и той щеше да достигне до подножието на планините, където щеше да спре. Нямаше да постигне нищо, ако започнеше да се изкачва по тях. Щеше да се върне обратно по същия път, насочвайки се на югозапад, за да избегне сблъсъка с преследвачите, които вървяха нагоре. И някъде щеше да опита да ги раздели, щеше да избере място, където да всее объркване в момент на хаос, малко след това щеше да последва и устройването на капана.

Може би срещата с Талеников трябваше да изчака до този момент, мислеше си Брей, въпреки че предпочиташе тя да стане по-рано. Щеше да има толкова много неща, които щяха да се случат за един кратък период от време. Така се правеха повече грешки. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да се свърже с руснака по-рано. Тогава щяха да могат да създадат своята стратегия заедно. Пълзейки, Скофийлд се изправи на югозапад през високата трева.

Слънцето се спусна над далечните планини. Сенките се удължиха, докато заприличаха на дълги мастилени петна, разливащи се по хълмовете, покриващи изцяло полетата, които само мигове преди това бяха окъпани в оранжева светлина. Мракът идваше, а все още нямаше никаква следа, никакъв сигнал от Талеников. Брей се движеше бързо, в параметрите, които руснакът логически щеше да избере за своя зона на действие. Очите му се опитваха да привикнат с мрака, ушите му се ослушваха за всеки шум, който беше непривичен за полето и гората. Талеников все още го нямаше.

Дали човекът от КГБ не беше поел риска да използва някой от прашните пътища, за да може да се придвижва по-добре? Ако беше сторил това, щеше да бъде непоправима глупост, освен ако не беше избрал тактика, която беше далеч по-подходяща за ниските хълмове. Цялата местност сега беше покрита от преследвачи, разделени на групи от двама до шест души, всички въоръжени; ножове, пистолети, планински мачете висяха по техните тела, светлините от фенерчетата им кръстосваха наоколо като лазерни лъчове. Скофийлд се отправи, бягайки още по на запад към по-високите хълмове, като светлините от фенерчетата на преследвачите бяха неговата защита от евентуалното му разкриване. Той знаеше кога да спре и кога да продължи.

Бягаше, врязвайки се между две групи от преследващи мъже, когато изведнъж спря рязко при вида на някакво огромно животно с дебела козина и широки втренчени очи. Тъкмо щеше да използва ножа си, когато разбра, че това беше овчарско куче, което не се интересуваше от човешката миризма. Въпреки че успя да го разбере, това не му помогна да изгуби дъха си; той отстрани кучето и успя да залегне тъкмо навреме, когато лъчът от нечий фенер се стрелна от гората в посока към него и продължи нагоре към спускащото се поле. Успя да стигне до някакъв ров, изкопан в земята, и скочи в него. После се изправи бавно, с ръце опрени на скалата, готов да изскочи и да побегне отново. Той погледна към сцената, която се развиваше долу, светлината от фенерчетата разкъсваше мрака, посочвайки къде точно се намират групичките на преследвачите. Успя да разбере къде се намираше грубата дървена конструкция, която някога представляваше ханът, в който се беше отбил преди много години. Покрай него минаваше примитивен, прашен път, който беше прекосил няколко часа преди да стигне до по-високия хълм. Около сто ярда вдясно от хана беше широкият, виещ се път, който се спускаше от хълмовете надолу към Порто Вечио.

Корсиканците се бяха пръснали из цялото поле. Тук и там Брей можеше да чуе лаят на кучета измежду виковете на ядосаните хора и свистенето на мачете. Беше феерична гледка, не можеха да бъдат видени хората, само лъчовете светлина, които се стрелкаха във всички посоки. Невидими кукли, танцуващи на фосфоресциращите въжета в тъмнината. Внезапно се появи друга светлина, жълта, а не бяла, огън. Внезапна експлозия в тъмнината, вдясно от пътя, който водеше към Порто Вечио.

Трикът на Талеников, целящ да раздели преследвачите. Той успя да постигне своя ефект.

Мъжете побягнаха, крещейки, лъчовете светлина прекосиха пътя, препускайки към разпространяващия се огън. Скофийлд остана на своето място, чудейки се — методологично, професионално — как мъжът от КГБ щеше да използва своя метод да раздели преследвачите. Какво ли щеше да направи след това? Кой ли метод щеше да използва, за да устрои капан на някои от преследвачите си?

Началото на отговора дойде три минути по-късно. Втора, по-голяма експлозия от пламъци облиза небето на около четвърт миля вляво от пътя към Порто Вечио. Към предишната точка на разделяне сега се прибави и втора, объркваща корсиканците, които участваха в преследването; огънят беше смъртоносен в хълмовете.

Сега можеше да види марионетките, техните въжета от светлина се смесваха със светлината на виещите се пламъци. Появи се и трети огън, масивен, цяло дърво гореше в топка от жълт и бял пламък, като че ли обляно с напалм. То беше на триста или на четиристотин ярда още по-наляво, трета точка на разделението, която беше още по-голяма от предишните. Хаосът се разрази точно толкова бързо, колкото и пламъците, и двете застрашаваха да излязат от контрол. Талеников покриваше всички свои бази; дори и да не успееше неговата клопка, щеше най-малко да успее да се измъкне в настъпилото объркване. Но мисълта на руснака работеше с пълна мощ, мислеше си Брей, клопката щеше да бъде поставена всеки момент. Той пропълзя до скалата и се спусна надолу към наклоненото поле, придържайки раменете си ниско към земята, движейки се като животно — ръцете и краката му работеха едновременно.

Внезапно се появи светкавица, далеч от пътя. Тя продължи не повече от секунда, тънък вулкан от светлина, някой беше запалил кибритена клечка. Като че ли тази светлина беше безсмислена, докато Брей не видя светлината на фенерчето, което се насочи отдясно, последвано от още две други. Трите лъча се отклониха в посоката на набързо запалената клечка; секунди по-късно те бяха разделени от базата, от основата на хълма, която служеше за граница на пътя отдолу.

Сега Скофийлд знаеше каква е тактиката. Преди четири нощи една клечка беше запалена в Рок Крий парк, за да заложи нечий капан; сега подобна клечка беше запалена, за да унищожи такъв капан. От същия човек. Талеников беше успял да хвърли корсиканците, които го преследваха, в хаотична парализа; сега той отклоняваше няколкото изостанали преследвачи. Финалното надбягване беше започнало; руснакът щеше да залови един от тези мъже.

Брей извади автоматичния си пистолет от кобура под сакото си и бръкна в джоба за заглушителя. Завивайки го на мястото му, той освободи предпазителя и се затича по диагонала наляво по склона на хълма. Някъде там в тревата щеше да бъде заложен капанът. Въпросът беше да открие къде точно ще бъде това място и по възможност да се опита да обездвижи един от преследвачите, като по този начин увеличи шансовете за успех на клопката. Дори още по-добре, ако успееше да залови един от корсиканците. Предполага се, че два източника на информация ще дадат по-добър резултат, отколкото един.

Той тичаше по диагонал, придържайки се ниско до земята, а погледът му следеше трите фенерчета долу под него. Всяко от тях покриваше отделна секция от хълма и той можеше да види отраженията на оръжията ясно; при първата поява на преследвания щяха да бъдат дадени изстрели…

Скофийлд спря. Нещо не беше наред; беше лъчът от светлината вдясно, тази, която може би се намираше на двеста ярда точно под него. Лъчът се мяташе напред и назад твърде бързо, без да се фокусира върху някакъв предмет и нямаше никакво отражение — дори и тъпо отражение — на светлина, попаднала върху метал, дори тъп метал — нямаше никакво оръжие.

Това фенерче не беше държано от ръка! То беше прикрепено към някой дебел клон или ствол; измама, поставено на фалшиво място, за да прикрива фалшиво движение, което да прикрива друго движение. Брей залегна на земята, криейки се в тревата и в мрака, наблюдавайки, ослушвайки се за някакви знаци на бягащ човек. Всичко стана толкова бързо, толкова неочаквано, че Скофийлд почти стреля в инстинктивна защита. Фигурата на огромен корсиканец ненадейно застана до него, кракът му стъпи на по-малко от четиридесет сантиметра от главата му. Той се обърна наляво, за да избегне пътя на бягащия човек.

Той въздъхна дълбоко, опитвайки се да се отърси от шока и страха, после внимателно се изправи и проследи дирите на бягащия корсиканец. Мъжът се насочваше право на север през хълма, отвъд билото, както възнамеряваше да направи и Брей, разчитайки на лъчовете светлина и на звуците — или на внезапната липса и на двете — за да открие Талеников. Корсиканецът явно познаваше терена. Скофийлд ускори крачката си, подминавайки лъча светлина в средата, който беше изостанал далеч назад и като го подминаваше, знаеше, че Талеников се беше концентрирал върху третия човек. Фенерчето, което едва можеше да се забележи — далеч на север на хълма.

Брей затича още по-бързо; инстинктът му подсказваше, че трябва да държи корсиканеца в своя поглед. Но мъжът беше изчезнал. Всичко беше тихо, твърде тихо. Скофийлд залегна на земята и се присъедини към тази тишина, взирайки се в мрака, а палецът му бе поставен на спусъка на пистолета. Щеше да се случи всеки миг. Но как? Къде?

На около сто и петдесет ярда от него, по диагонала вдясно, се появи трети лъч светлина, който беше ту включван, ту изключван в серия къси, нередовни светлинни знаци. Не… Той не беше включван и изключван постоянно; светлината беше блокирана. Дървета. Този, който държеше фенерчето, вървеше между група дървета, растящи от тази страна на хълма.

Ненадейно лъчът светлина се стрелна нагоре, танцувайки бързо по високите участъци на стволовете, после падна надолу и светлината замръзна, поглъщана от шумата по земята. Сега беше моментът. Капанът беше заложен, но Талеников не знаеше, че корсиканецът чакаше за сигнала от този капан. Брей се изправи на крака и побягна колкото може по-бързо. Ботушите му издаваха резки звуци при контактите си със скалистата почва по земята. Имаше само няколко секунди, а трябваше да измине толкова голямо разстояние, и то в мрака. И не знаеше къде започват дърветата. Ако можеше поне да види силуета, към който трябваше да стреля, или звука от нечий глас… Глас. Той смяташе да изкрещи, за да предупреди руснака, когато чу гласа. Думите бяха произнесени на този странен италиански, на който говореха южняците корсиканци; звукът се понесе ведно с нощния бриз.

На десет крачки под него! Той видя мъжа, който стоеше между две дървета, тялото му беше осветено от замъглената светлина на неподвижното фенерче, което беше паднало на земята. Корсиканецът държеше в ръцете си пушка. Скофийлд се насочи надясно и се нахвърли върху въоръжения човек с насочен автоматичен пистолет:

— Матарезе! — Името беше извикано от Талеников, също както и загадъчната фраза, която последва. — Пер ностро сирколо!

Брей стреля в гърба на корсиканеца. Трите бързи изстрела бяха заглушени от експлозията на пушката. Мъжът падна напред. Скофийлд заби своя крак в тялото му, готов, очаквайки нападение. Това, което видя, беше предотвратило нападението; корсиканецът, който беше заловен от Талеников, беше разкъсан от куршумите на този, който трябваше да бъде негов спасител.

— Талеников?

— Ти! Това ти ли си, Скофийлд?

— Махни това фенерче! — кресна Брей.

Руснакът се хвърли към фенерчето на земята и го изключи.

— Има още един човек на хълма; той не се движи. Чака да бъде повикан.

— Ако дойде, ще трябва да го убием. Ако не го направим, той ще отиде за помощ. Ще доведе и другите с него.

— Не съм сигурен дали приятелите му ще могат да отделят време за нас — отвърна Скофийлд, наблюдавайки сноповете светлина из мрака. — Добра работа си им намерил… Ето, започва! Той тича надолу по хълма.

— Ела! — каза руснакът, изправяйки се и приближавайки се към Брей. — Знам дузина места, където ще можем да се скрием. Имам толкова много неща да ти казвам.

— Сигурен съм, че имаш…

— Да. То е тук!

— Кое е тук?

— Не съм сигурен… Отговорът, може би. Или поне част от него. Сам го виждаш — те ме преследват; в момента, в който ме видят, ще ме убият. Аз се намесих…

— Спрете!

Внезапната команда беше извикана от някой зад Скофийлд. Брей се просна на земята; руснакът вдигна своя пистолет.

— Баста! — Втората команда беше придружена от ръмженето на някакво животно, от куче, което водеха на каишка.

— Имам двуцевна пушка в ръцете си, синьори — продължи гласът. Гласът на жена, която сега говореше на английски. — Също като тази, която стреля преди няколко мига, и моята пушка е „Лупо“ и аз зная да я използвам по-добре от този, който лежи в краката ви. Но не смятам да го направя. Дръжте пистолетите си встрани от вас, синьори. Не ги пускайте, може би ще ви потрябват.

— Коя си ти? — попита Скофийлд, обръщайки поглед към жената горе. От това, което можеше едва да види на нощната светлина, разбра, че тя беше облечена в панталони и в някакво полево яке. Кучето изръмжа отново.

— Търся учения.

— Кого?

— Аз съм този — каза Талеников, — от Организационе Академика. Това е моят сътрудник.

— Какво, по дяволите, си ти!?…

— Баста — изръмжа руснакът тихо. — За какво ме търсиш, а не ме убиеш?

— Навсякъде пълзят слухове. Задаваш въпроси за падроне…

— Да. Гилом дьо Матарезе. И никой не иска да ми отговори.

— Един човек иска — отвърна момичето. — Една старица, горе в планините. Тя иска да разговаря с учения. Има да му каже някои неща.

— Но ти видя какво се случи тук — каза Талеников, изпитвайки момичето. — Хората ме преследват; опитват се да ме убият. И ти смяташ да рискуваш собствения си живот, за да ни отведеш при нея!

— Да. Предстои ни дълго пътуване, тежко пътуване. Пет или шест часа нагоре в планините.

— Моля те, отговори ми, защо поемаш този риск?

— Заради баба ми. Всеки в хълмовете я презира; тя не може да живее там долу, но аз я обичам.

— И коя е тя?

— Наричат я курвата от вила Матарезе.