Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (32)

5.

Той взе някакво малко влажно парче от вестник, намокрен от дъжда, и тръгна към станцията на метрото на Харвард скуеър. Слезе по стълбите и остави куфара си от мека кожа в един сейф. Ако го откраднеха, това щеше да означава нещо, а и в него нямаше нищо, което не би могъл да си набави. Залепи мокрото парченце хартия внимателно под далечния десен ъгъл на чантата. По-късно, ако крехкото парченце беше намачкано или разкъсано, това щеше да му каже още нещо: че чантата е била претърсвана и че той е в полезрението на Матарезе.

Десет минути по-късно натисна звънеца на къщата на Теодор Голдмън, намираща се на „Братъл стрийт“. Някаква слаба жена на средна възраст с приятно лице и любопитни очи отвори вратата.

— Госпожа Голдмън?

— Да?

— Обадих се на съпруга ви преди няколко минути.

— О, да, разбира се — прекъсна го тя. — Добре, за бога, скрийте се от дъжда! Вали като на четиридесетия ден от Потопа. Влизайте, влизайте, аз съм Ани Голдмън.

Тя взе палтото и шапката му, дипломатическият му куфар остана в него.

— Извинявайте за безпокойството.

— Не ставайте глупав. Аарон ни разказа всичко за онази нощ в… Хага. Знаете ли, така и не успях да открия къде се намира това място. И защо името на града е членувано?

— Да, това е объркващо.

— Разбирам, че синът ни е бил много объркан онази нощ; което е начина, по който майките казват за синовете си, че са се натряскали. — Тя посочи към двойната врата, която беше толкова често срещана в старите къщи на Нова Англия. — Тео е на телефона и в същото време се опитва да си приготви коктейла; това го подлудява. Той мрази телефоните и обича вечерните си питиета.

Теодор Голдмън не беше много по-висок от жена си, но у него имаше някаква експанзивност, която го караше да изглежда далеч по-едър, отколкото беше. Интелектът му не можеше да бъде прикрит, за това той търсеше бягство в хумора, правейки гостите си — и без съмнение колегите си — предразположени.

Те седнаха в трите кожени кресла, поставени пред камината, Голдмън пиеха своите коктейли, а Брей — скоч. Дъждът навън беше силен, барабанеше по прозорците. Повтарянето на историята с освобождаването на сина им в Хага приключи бързо, Скофийлд я представи като незначително събитие в онази нощ там.

— Със значителни последици, подозирам — отбеляза Голдмън, — ако непознатият офицер от разузнаването не се беше оказал наоколо.

— Синът ви е добър пилот.

— Така трябва и да бъде. Той не е голям пияч. — Голдмън седна отново в креслото си. — Но сега, след като се срещнахме с този непознат джентълмен, който беше достатъчно любезен, за да ни каже името си, какво можем ние да направим за него?

— За начало, моля ви, не казвайте на никого, че съм се виждал с вас.

— Това звучи много злокобно, господин Викъри. Не съм сигурен, че одобрявам тактиката на Вашингтон в тези сфери.

— Аз вече не съм обвързан с правителството. Молбата ми е лична. Откровено казано, правителството не ме одобрява повече, защото в предишната си работа, мисля, че съм разкрил информация, която Вашингтон — особено Министерството на правосъдието — не иска да бъде разкривана. Според мен тя трябва да излезе на бял свят; така най-просто мога да ви го представя.

Голдмън се опита да разбере.

— Достатъчно просто е.

— Съвсем честно казано, използвах кратката ни среща със сина ви като извинение за разговора с вас. Знам, че не е за възхищение, но това е истината.

— Възхищавам се пред истината. Защо искахте да се видим?

Скофийлд остави чашата си.

— Има една компания тук, в Бостън, или поне щабквартирата на фирмата се намира тук. Става въпрос за един конгломерат, наречен „Транс комюникейшън“.

— Със сигурност е тук — изсмя се Голдмън. — Мраморната булка на Бостън. Кралицата на „Конгрес стрийт“.

— Не разбирам — каза Брей.

— Небостъргачът на „Транс-ком“ — обясни Ани Голдмън. — Това е една бяла каменна сграда, висока тридесет или четиридесет етажа, с редица от огледални сини стъкла на всеки етаж.

— Кулата от слонова кост, с хиляда очи, втренчени във вас — добави Голдмън, забавлявайки се. — В зависимост от ъгъла на слънцето, някои изглеждат отворени, някои затворени, докато други като че ли ви намигват.

— Намигват? Затворени?

— Очи — намеси се Ани, премигвайки със своите собствени. — Хоризонталните линии от огледално стъкло представляват огромни прозорци, редици и редици от огромни сини кръгове.

Дъхът на Скофийлд спря. Пер ностро сирколо!

— Звучи ми странно — каза той, без да подчертава думите си.

— Всъщност, е доста внушителна — кимна Голдмън. — Малко странна за моя вкус, но мисля, че точно такъв е смисълът. Има някаква пресилена чистота в нея, една бяла стрела, забита в средата на черната бетонна джунгла на финансовия район.

— Това е интересно. — Брей не можеше да се сдържи; той откри някаква неясна аналогия в думите на Голдмън. Бялата стрела представляваше лъч светлина; джунглата беше хаосът.

— Толкова за мраморната булка — каза професорът адвокат. — Какво искате да знаете за „Транс-ком“?

— Всичко, което можете да ми кажете — отговори Скофийлд.

Голдмън беше леко озадачен.

— Всичко?… Не съм сигурен дали знам много. Това е класически мултинационален конгломерат, това мога да кажа. Изключително добре диверсифициран, блестящо управляван.

— Онзи ден четох, че много финансисти са шокирани от обема на холдингите им в рамките на Верахтен.

— Да — съгласи се Голдмън, кимайки с глава по такъв пресилен начин, както реагира човек, който чуе някаква глупава мисъл, повторена няколко пъти. — Много хора бяха изненадани, но аз не бях. Разбира се, „Транс-ком“ притежава голяма част от Верахтен. Осмелявам се да кажа, че мога да назова четири или пет други страни, където холдингите им биха шокирали същите тези хора. Философията на конгломерата е да купува колкото може повече и да диверсифицира своите пазари. Той използва и в същото време опровергава икономическите закони на Малтос. Създава агресивна конкуренция в рамките на своите предприятия, но прави всичко най-добро, за да премахне всички външни конкуренти. Такава е целта на мултинационалните компании, а „Транс-ком“ е една от най-проспериращите по света.

Брей наблюдаваше адвоката докато говореше. Голдмън беше роден преподавател — речта му привличаше като магнит, гласът му вибрираше от ентусиазъм.

— Разбирам какво казвате, но едно от вашите твърдения ме обърква. Казахте, че можете да назовете четири или пет други страни, в които „Транс-ком“ има силни инвестиции. Откъде знаете това?

— Не само аз го знам — сви рамене Голдмън. — Всеки може да ви го каже. Всичко, което човек трябва да направи, е да може да чете и да има малко въображение. Законите. Законите, господин Викъри. Законите на страната домакин.

— Законите?

— Те са единственото, което не може да бъде заобиколено, единствената протекция, която купувачите и продавачите имат. В международната финансова общност те заемат мястото на армиите. Всеки конгломерат трябва да се приспособи към законите на страната, в която поделенията му функционират. Днес същите тези закони често осигуряват поверителност; те са рамките, в които мултинационалните компании трябва да оперират. Разбира се, когато могат да ги подкупват и променят. И тъй като те правят това, те трябва и да търсят посредници, които да ги представят. Законно. Един бостънски адвокат, практикуващ в щата Масачузетс, няма да бъде много ценен в Хонконг или в Есен.

— Към какво ме насочвате? — попита Брей.

— Вие изучавате законовите фирми. — Голдмън се наведе напред отново. — Съпоставяте фирмите и тяхното местоположение с общото равнище на техните клиенти и услугите, с които те са най-популярни. Когато намерите такава, която е популярна с това, че преговаря за закупуването на ценни книжа и размяна, оглеждате се да видите какви компании от тази зона могат да са узрели за инвазия. — Преподавателят по право се наслаждаваше на себе си. — Наистина е толкова просто — продължи той — и е адски забавна игра. На летните семинари направо побърках няколко симпатяги, казвайки им точно къде финансистите на техните компании се насочват. Имам един малък индексиран файл — три карти от пет — където крия хитринките си.

Скофийлд заговори; той трябваше да знае.

— А какво ще ми кажете за „Транс-ком“? Откривали ли сте някога файл за нея?

— О, разбира се. Точно това имах предвид, когато ви споменах за другите страни.

— Кои са те?

Голдмън стана пред камината, намръщвайки се, докато се опитваше да си спомни.

— Да започнем със заводите „Верахтен“. Отвъдокеанските доклади на „Транс-ком“ включваха солидни суми, които трябваше да се изплатят на „Гемайнхоф-Заленгер“ от Есен. „Гемайнхоф“ беше прекият законов посредник към „Верахтен“. И те не се интересуваха от някакви операцийки за жълти стотинки; „Транс-ком“ трябва да са се насочили към някой голям дял от целия комплекс. Въпреки че признавам, дори аз не вярвах, че е толкова голям, колкото показваха слуховете. Вероятно те са верни.

— А кои са другите?

— Да видим… Япония. Киото. „Транс-ком“ използват фирмата на Айкава-Онмура… и още нещо. Мисля, че става въпрос за „Якашуби електроникс“.

— Те са доста големи, нали?

— „Панасоник“ не могат да се мерят с тях.

— А в Европа?

— Ами, ние знаем за „Верахтен“. — Голдмън присви устни. — Тогава, разбира се, идва ред на Амстердам; законовата фирма там е „Хайнаут & Санс“, което ме кара да мисля, че „Транс-ком“ купуват от „Недерландс текст стайлз“, която представлява един чадър за редица компании от Скандинавските страни до Лисабон. Оттук можем да отидем в Лион… — Адвокатът спря и поклати глава. — Не, това по-скоро е обвързано с Торино.

— Торино? — Брей се изправи напред.

— Да, те са твърде близки, интересите им са толкова взаимозаменяеми, че без съмнение основният собственик е някъде в Торино.

— Кой в Торино?

— Законовата фирма се казва „Аладино-е-Латона“, което може да означава само една компания, или компании. „Скози-Паравацини“.

Скофийлд замръзна.

— Те са картел, нали?

— Господи, да. Те — тя — със сигурност е. Цялата публичност получават „Анели“ и „Фиат“, но „Скози-Паравацини“ управлява Колизеума и всички лъвове в него. Като ги обединим с „Верахтен“ и „Недерландс текст стайлз“, ако хвърлим Якашуби, добавим Сингапур и Пърт, и още дузина имена в Англия, Испания и Южна Африка, за които споменах, мраморната булка от Бостън си събра цяла федерация.

— Звучите така, сякаш одобрявате това.

— Не, всъщност не го одобрявам. Не мисля, че някой може да го одобрява, когато толкова много икономическа власт е централизирана на едно място. Това е корупция на закона на Малтос; конкуренцията е фалшива. Но уважавам ръста на гения, когато неговите постижения са толкова явни и изненадващи. „Транс-ком“ беше една идея, развита в ума на един мъж. Никълъс Гидероне.

— Чувал съм за него. Един съвременен Карнеги или Рокфелер, нали?

— Повече. Много повече. Всички Гениин, Лукасовци, Блъдхорновци, децата чудо от Детройт и Уолстрийт, никой от тях не може да се мери с Гидероне. Той е последният от изчезващите гиганти, един наистина грациозен монарх на индустрията и финансите. Оказвани са му почести от повечето от най-мощните правителства на Запада, а също и немалко от Източния блок, включително и Москва.

— Москва?

— Разбира се — каза Голдмън, кимвайки с благодарност към жена си, която наливаше втори коктейл в чашите. — Никой не е направил повече, за да открие търговията между Изтока и Запада, отколкото Никълъс Гидероне. Всъщност, не мога да се сетя за някой, който да е направил толкова много за световната търговия изобщо. Сега той е над осемдесет години, но доколкото разбирам, все още е изпълнен с толкова оцет и урина, както когато е излязъл от Латинския квартал на Бостън.

— Той е от Бостън?

— Да, забележителна история. Дошъл е в тази страна като момче. Емигрантче на десет или единадесет години, без майка, пътувайки с почти неграмотния си баща на някакъв кораб. Предполагам, че можете да го наречете точната история за американската мечта.

Скофийлд неволно стисна облегалката на стола. Той усети напрежението в гърдите си, свиването в гърлото си.

— Откъде е дошъл този кораб?

— Италия — каза Голдмън, отпивайки от питието си. — Южният път. Сицилия или някой от островите.

Брей се страхуваше да зададе следващия въпрос.

— Случайно да знаете дали Никълъс Гидероне не е познавал някой член на семейство Ейпълтън?

Голдмън погледна над рамката на очилата си.

— Знам, също както и всички в Бостън. Бащата на Гидероне е работил за Ейпълтън, за дядото на сенатора в Ейпълтън хол. Точно старият Ейпълтън е забелязал таланта на момчето, дал му е подкрепата си, убедил е училищата да го приемат. В онези дни не е било толкова лесно, в началото на века. Богатите ирландци, които имаха по две тоалетни в къщите си, едва можеха да си позволят да имат второ дете, а и не бяха кой знае колко много. А едно италианско дете би било загубено. Парче загубено месо.

Думите на Брей изплуваха. Той сам трудно можеше да ги чуе.

— Това е бил Джошуа Ейпълтън Втори, нали?

— Да.

— Той е направил всичко за това… дете.

— Твърде много неща, нали? А и Ейпълтън са имали доста тревоги. Загубили са почти всичко по времето на пазарните колебания. Оцелели са на косъм. Сякаш старият Джошуа е видял някакво послание на някаква мистична стена.

— Какво имате предвид?

— Гидероне е успял да се отблагодари, като е изплатил всичко няколко хиляди пъти. Преди Ейпълтън да влезе в гроба, той е видял компаниите си отново на върха, видял ги е да печелят в сфери, за които никога не е мечтал; капиталът, който е изтичал от банките, притежавани от италианското хлапе, което той открил в една колиба.

— О, господи…

— Казах ви — подсмихна се Голдмън, — това е изключителна история. Тя трябва да се прочете.

— Ако знаете къде да търсите. И защо.

— Не ви разбрах?…

— Гидероне… — На Скофийлд му се струваше, че върви през въртящи се кълбета от мъгла, към някаква феерична светлина. Той облегна назад главата си и се загледа в тавана, към хвърлените от огъня танцуващи сенки. — Гидероне. Това е производно от италианската дума гида. Водач.

— Или пастир — каза Голдмън.

Брей подскочи, очите му бяха разширени, погледът му забит в адвоката.

— Какво казахте?

Голдмън беше изненадан.

— Не го казах аз, а той самият. Преди около седем-осем месеца в Обединените нации.

— В Обединените нации?

— Да. Гидероне беше поканен да говори пред Общото събрание. Поканата беше съгласувана, между другото. Вие не слушахте ли? Беше предавана по целия свят. Той дори я записа на френски и италиански за „Рейдио Интернешънъл“.

— Не съм я слушал.

— Постоянният проблем на Обединените нации. Никой не слуша.

— Какво каза той?

— Почти същото, което вие току-що казахте. Че името му се корени в думата гида, или водач. И че това е начинът, по който винаги е мислил за себе си. Като един прост пастир, направлявайки своите стада, внимаващ за скалистите склонове и дълбоките потоци… И въобще неща от този тип. Речта му беше свързана с международните отношения, основаващи се от взаимната нужда от материални блага, което според него можело да доведе до един по-висш морал. Беше малко странна философия, но беше адски ефективна. Толкова ефективна всъщност, че в дневния ред на Сесията имаше резолюция, с която го направиха пълноправен член на икономическия съвет на Обединените нации. Това, между другото, не е само титла. С неговия опит и ресурси няма правителство по света, което да не се заслуша много внимателно, когато той говори. Той ще стане един адски могъщ amikus kuriae.

— Вие слушахте ли тази реч?

— Разбира се — засмя се адвокатът. — Тя беше задължителна за Бостън; щяха да ни отстранят от списъка за абонамент на „Глоуб“, ако я бяхме пропуснали. Пък и видяхме всичко по Пъблик телевижън.

— Как звучеше той?

Голдмън погледна към жена си.

— Ами, той е доста стар. Все още е жизнен, но въпреки това е стар. Ти как би го описала, скъпа?

— Също както теб — каза Ани. — Един старец. Не е голям, но е твърде внушителен, с този поглед на човек, който е свикнал да го слушат. Спомням си едно нещо въпреки това — гласът му. Беше висок и може би не му достигаше много въздух, но говореше изключително чисто, всяка фраза беше съвсем прецизна, много проникваща. Доста студен, всъщност. Не бихте пропуснали дума, която той казва.

Скофийлд затвори очи и се замисли за сляпата жена в планините над Порто Вечио в Корсика, която сменяше станциите на радиото си и слушаше един глас по-жесток и от вятъра.

Беше открил пастирчето.