Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

16.

Те се разходиха из Гилден плац, сградата на кафе „Хаг“ беше искрящо бяла, емблемата на „Бош“ беше засенчена, но все още величествена под огромния часовник. Беше осем часът вечерта, небето беше мрачно, въздухът — студен. Не беше добра вечер за разходка, но Талеников и Хасел бяха прекарали почти шест часа в регистъра на собствеността, вятърът, който духаше от площада, беше освежаващ.

— Нищо не би шокирало един германец от Рур — каза адвокатът, поклащайки глава. — В края на краищата ние сме Цюрих на Севера, но това е невероятно. И аз знам само част от историята! Няма ли да премислиш и да ми разкажеш останалото.

— Може да го направя един ден.

— Това е твърде неопределено. Кажи какво имаш предвид?

— Ако съм жив. — Василий погледна към Касел. — Кажи ми всичко, което можеш за Верахтенови.

— Няма много за разказване. Жената е умряла в средата на тридесетте години, мисля. Синът и снахата са били убити при бомбардировките през войната, спомням си това. Телата не са били открити в продължение на няколко дни, погребани под развалините, също както и много други. Анзел е доживял до старини, успявайки по някакъв начин да избегне наказанията срещу военнопрестъпниците, под които е попаднал Круп. Починал е със стил, сърцето му престанало да бие докато яздел, някъде през петдесетте години.

— Кой останал?

— Валтер Верахтен, жена му и дъщеря им; тя никога не се е омъжила, но това не й попречило да се наслаждава на брачните удоволствия.

— Какво имаш предвид?

— Тя поваляла мъжете един след друг, както казват, а когато е била по-млада, никой не е можел да се мери с нея. Американците имат един термин, който би й подхождал: била е — в някои отношения все още е — мъжелапачка. — Адвокатът спря. — Странно как се обръщат нещата. Всъщност, сега Одиле управлява компаниите. Валтер и жена му наближават осемдесетте и рядко се появяват на публични места.

— Къде живеят те?

— Все още са в Щаадвалд, но не в първоначалното имение, разбира се. Както видяхме, то е било продадено на някои от следвоенните предприемачи; за това не можах да го разузная. Те сега имат малко по-отдалечена къща в провинцията.

— А какво е станало с дъщерята, тази Одиле?

— Това — отвърна Касел, хилейки се — зависи от капризите на дамата. Тя държи един огромен апартамент на „Вердерщрасе“ и през вратата й минават много бизнесмени, които се събуждат на следващата сутрин твърде изтощени, за да й се противопоставят на масата за преговори. Когато не е в града, доколкото знам, поддържа една вила в земите на родителите си.

— Звучи ми като зряла жена.

— Да, тя е малко над четиридесет и пет, но малцина могат да се мерят с нея. — Касел спря отново. Отново не довърши. — Тя, обаче, има един недостатък и доколкото ми е известно той е влудяващ. Въпреки че държи здраво юздите на предприятията на Верахтен, когато нещата не вървят добре и направените решения трябва да бъдат оттеглени бързо, тя често обявява, че й е нужно да се посъветва с баща си, отлагайки по този начин действията с няколко дни. По сърце тя е жена, но обстоятелствата я карат да носи мъжка шапка, въпреки че властта все още държи старият Валтер.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се, това е всичко.

— Какво мислиш за него?

— Нямам никакви особени впечатления. Винаги съм го възприемал като един твърде претенциозен автократ, без кой знае колко талант.

— Да, но заводите на Верахтен процъфтяват — каза Василий.

— Знам, знам. Винаги ми казват това, когато изразя мнението си. Моят слаб отговор е, че те биха могли да процъфтяват доста по-добре без него, но отговорът наистина е слаб. Ако Верахтен можеше да се развива по-добре, той щеше да владее Европа. За това предполагам, че това е лична неприязън от моя страна и че греша.

Не непременно, помисли си Талеников. Матарезе правят странни, но ефективни неща. Те имат нужда само от един апарат.

— Искам да се срещна с него — каза Василий. — Сам. Бил ли си някога в къщата му?

— Веднъж, преди много години — отвърна Касел. — Адвокатите на Верахтен ни повикаха, когато имаха някакъв проблем с патентите. Одиле беше извън страната. Имах нужда от подписа на Верахтен върху писмото с рекламацията — всъщност, то нямаше да бъде валидно без него — и се обадих на стария Валтер, след което отидох, за да го получа. Бентът се отприщи, когато Одиле се върна в Есен. Тя се развика по телефона: „Не трябваше да безпокоите баща ми! Вие повече никога няма да работите за Верахтен!“. О, тя беше нетърпима. Казах й възможно най-учтиво, че ние никога не бихме и работили за нея, ако първоначалната молба не беше отправена от тяхна страна.

Талеников погледна адвоката в лицето, когато заговори; германецът беше наистина ядосан.

— Защо ми каза това?

— Защото е истина. Не обичам компанията — компаниите. Там цари някаква подлост. — Касел се изсмя на себе си. — Вероятно чувствата ми са като някакъв махмурлук, останал от онзи радикален млад адвокат, когото ти се опита да вербуваш преди много години.

Това явно са инстинктите на възприятие на един почтен човек, помисли си Василий. Усещаш Матарезе и въпреки това не знаеш нищо.

— Имам една последна молба, мой стари приятелски враг — каза Талеников. — Всъщност две. Първата е, да не казваш нищо на никого за нашата среща днес или за това, което открихме. Втората е, да ми опишеш местоположението на къщата на Верахтен и каквото можеш да си спомниш за нея.

 

 

Ъгълът на тухлената стена изплува пред погледа му, осветен от фарове. Василий натисна газта на наетия мерцедес, погледът му пробягна по скоростомера, преценявайки разстоянието между началото на стената и желязната порта. Пет осми от километъра, около шестстотин метра. Високата порта беше затворена; тя беше задвижвана електронно, електронно защитена.

Той стигна до края на стената; беше някак си по-къса, отколкото противоположната част от другата страна на портата. Там беше само гората, по средата на която бяха построили огромната сграда на Верахтен. Той отпусна педала и се огледа за някаква отбивка от пътя, където би могъл да скрие мерцедеса. Откри я между две дървета, храсталакът беше разкалян от предишните снегове. Вкара колата в чудноватата пещера от дървета, спирайки колкото се може по-далече от пътя. Изключи двигателя, излезе и се върна по прокарания от колата път, измъквайки се от храсталака, докато стигна до пътя на пет метра от мястото. Обърна се и прегледа прикритието; в мрака то беше достатъчно. Тогава тръгна обратно към стената на имението.

Ако можеше да се прехвърли през нея, без да задейства алармената система, знаеше, че ще може да стигне до къщата. Нямаше начин гората да бъде наблюдавана с електронни средства; кабелите и фотоклетките биха били задействани твърде лесно от животните или птиците. Стената беше тази, с която трябваше да се споразумее по някакъв начин. Той стигна до нея и разгледа зида на пламъка на запалката си. Не се забелязваха никакви съоръжения. Беше съвсем проста тухлена стена, но прекалената й простота подвеждаше и Василий го знаеше. От дясната му страна имаше един висок дъб, клоните му се издигаха високо над зида, но не се надвесваха над двора.

Той запълзя, ръцете му се вкопчваха в кората, коленете му обвиваха ствола; успя да се хване за първия клон, премятайки крака си над него, издърпвайки се, докато го превзе и седна с гръб, опрян на дървото. Наведе се напред и после назад, изпробвайки тежестта, която клонът можеше да поеме, като балансираше с ръце, изучавайки горната част на зида на бледата светлина. Откри това, което знаеше, че трябва да бъде там.

В гладката повърхност на бетона беше вдълбана мрежа от пластмасови тръби с омотан около тях проводник, по които течаха въздушна струя и ток. Електричеството беше с достатъчен волтаж, за да отблъсне животните, които евентуално можеха да прегризат пластмасата, а въздушното налягане беше така подбрано, че да вдигне тревога в мига, в който определена тежест попаднеше върху тръбите. Тревогата без съмнение щеше да бъде приета в някоя електронна зала в имението, в която уредите щяха да покажат мястото на проникването. Талеников знаеше, че системата е на практика безотказна; ако една от мрежите бъдеше отстранена, имаше още пет или шест други, които да я заместят, а натискът на ножа, с който евентуално щеше да бъде разрязана тръбата, би бил достатъчен, за да вдигне тревога.

Но практически безотказните неща не можеха да бъдат напълно безотказни. Огън. Можеше пластмасата да бъде разтопена и въздухът да бъде освободен без намесата на острие. Единственият сигнал щеше да бъде сигналът за неизправност, като местоположението му щеше да бъде указано в началото на системата, което вероятно беше някъде близо до къщата.

Той се опита да изчисли разстоянието между края на клона на дървото и върха на стената. Ако можеше да достигне до края на клона с обвити около него крака и държейки се с една ръка, със свободната си ръка можеше да успее със запалката да разтопи пластмасовите тръби.

Извади запалката си — американска запалка, за която си спомни с малко горчивина — и нагласи малкото лостче за газта в максимално положение. Изпробва я. Пламъкът се стрелна нагоре и се задържа стабилен; намали го малко, защото светлината беше твърде ярка. Пое дълбоко въздух, напрегна мускулите на десния си крак и отпусна левия, държейки се с лявата ръка по ръба на стената, увиснал надолу. Спря люлеенето и започна да диша бавно, като се ориентираше в обърнатата гледка. Кръвта нахлу в главата му; рязко завъртя врата си, за да облекчи налягането, после запали запалката, държейки пламъка срещу първата тръба.

Чу се пращенето на тока, после изтичането на въздух, когато тръбата почерня и се разтопи. Той стигна до втората от следващата мрежа; тази гръмна като малка, навлажнена конфета, звукът не беше по-силен от пукота на малокалибрена въздушна пушка. Третата се разрасна в тънък раздут мехур. Мехур. Налягане! Тежест! Натисна пламъка върху него и той се спука; задържа дъха си, очаквайки звука на алармата. Такъв не се чу; беше успял да спука тръбата навреме, преди топлината и разширението да бяха достигнали размера на фиксираната тежест. Това го научи на нещо: да държи пламъка по-близо при първия контакт. Така и направи със следващите две мрежи, всяка от които се спука при докосването. Оставаше още една тръба.

Внезапно пламъкът намаля, потъвайки обратно в своя невидим източник. Газта беше свършила. Той притвори очи от разочарование и остър гняв. Кракът го болеше ужасно; кръвта в главата му го зашеметяваше. Тогава се сети за очевидното, ядосан на себе си, че не беше се сетил по-рано. Последната оставаща тръба може би беше предназначена да предотврати неизправности в цялата система; беше далеч по-добре, че не я беше докоснал. Имаше поне тридесет сантиметра върху повърхността на бетона, много повече от необходимото, за да може да се стъпи с крак и да се скочи от другата страна на стената.

Покачи се отново на клона и си почина за малко, позволявайки на главата си да се проясни. После бавно, внимателно отпусна левия си крак към стената, поставяйки го сигурно върху изгорените тръби. С не по-малко внимание вдигна десния си крак над клона, спускайки се надолу, така че клонът да остане зад гърба му. Пое дълбоко дъх, напрегна мускулите си и скочи напред, отблъсквайки се с левия крак от камъка и прехвърляйки се над стената. Падна на земята, претърколвайки се, за да не се удари. Беше влязъл в имението на Верахтен.

Изправи се на колене, ослуша се за звуци от алармата. Нямаше такива, затова се изправи и тръгна, проправяйки си път през гъстата гора към това, което предполагаше, че е централната сграда на имението. Фактът, че полувървеше, полупълзеше в правилна посока се потвърди след по-малко от минута. Видя светлините на главната къща, процеждаща се през клоните; с всяка стъпка се приближаваше до огромната ливада, която започваше от гората.

Светлина от цигара! Той залегна. Точно срещу него, може би на петнадесет метра, стоеше някакъв мъж до ръба на ливадата. Талеников мигновено се замисли за горския бриз, ослуша се да чуе звуците на някакво животно.

Нищо. Нямаше кучета. Валтер Верахтен имаше доверие на своите електронни порти и на прецизната алармена система; нужни му бяха само патрулиращи хора, за да е сигурен в мрака на своето имение.

Василий запълзя напред, погледът му беше прикован върху човека от охраната до него. Мъжът беше облечен в униформа — плоска шапка и тежко зимно яке, пристегнато в кръста с дебел колан, на който висеше кобурът на пистолет. Мъжът погледна часовника си и изтръска цигарата си, разпилявайки пепел върху тревата; явно беше служил в армията. Извървя няколко крачки наляво, сигурно се разпускаше, прозя се, продължи още пет-шест метра, после тръгна безцелно към мястото, където стоеше. Това малко парченце земя беше неговият пост, без съмнение имаше и други от охраната на всеки тридесет метра, обграждайки главната къща като преторианската охрана на Цезар. Но това не бяха нито времената на Цезар, нито заплахите над Цезар; дежурството беше досадно, охраната не се притесняваше открито да пуши цигари, да се прозява или да се скита безцелно. Мъжът нямаше да представлява проблем.

Но прекосяването на ливадата, за да стигне до сянката на паркинга отдясно на къщата, можеше и да бъде проблемно. Щеше да се наложи да изтича бързо под светлината на лампите, спускаща се от покрива на къщата.

На мъж без шапка, облечен в тъмен пуловер и панталони, който вършеше подобно нещо, щеше да му бъде заповядано да спре. Но човекът от охраната, облечен с плоска шапка, с тежко яке и с кобур отстрани, нямаше да вдигне толкова голяма тревога. А ако му бяха извикали, този охраняващ винаги можеше да се върне на своя пост; това беше важно да се има предвид.

Талеников пропълзя под храсталака, лактите и коленете му работеха усърдно върху твърдата земя, спирайки при всеки изпречил се клон, превръщайки шума, вдигнат от него, в шум на нощната гора. Беше вече на около метър и половина, като само стволът на един чемшир го разделяше от охраняващия. Отегченият мъж бръкна в джоба на якето си и извади пакет цигари.

Сега беше моментът да се действа. Сега!

Василий скочи, лявата му ръка сграби врата на охраняващия, лявата му пета се заби в земята, за да му осигури устойчивост. С едно движение той извади мъжа от равновесие и го блъсна върху чемшира, запращайки го с главата надолу към земята, пръстите му стиснаха трахеята, свивайки се все повече. Шокът от нападението се комбинира с удар по главата и спирането на въздуха, докато мъжът изпадна в безсъзнание. Имаше време, когато Талеников би довършил работата, убивайки охраната, защото това беше най-практичното нещо, което можеше да направи; това беше минало. Той не беше войник на Матарезе, нямаше смисъл да го убива. Съблече якето и шапката, като ги навлече и уви кобура около кръста си. Замъкна постовия навътре в гората, оставяйки главата му да лежи в праха, извади малкия си пистолет и удари с дръжката над дясното ухо на мъжа. Щеше да остане в безсъзнание в продължение на няколко часа.

Василий запълзя обратно към края на ливадата, изправи се, въздъхна дълбоко и тръгна през тревата. Беше наблюдавал походката на охраната — леко надута, с изопнат врат, главата вдигната високо, и той имитира това, което беше запомнил. С всяка стъпка очакваше да му подвикнат, да му заповядат или да му зададат някакъв въпрос. Ако някой му извикаше, щеше да се обърне и да се върне до поста на мъжа. Но не се случи.

Стигна до паркинга и до сенките. Петдесет ярда по-надолу по тротоара се виждаше светлината от някаква отворена врата и фигурата на някаква жена, която отваряше контейнера за отпадъци. В краката й имаше две книжни торби. Василий ускори ход, решението беше взето. Той приближи жената. Тя беше облечена с бялата униформа на прислужничка.

— Извинете ме, капитанът ми заповяда да съобщя нещо на хер Верахтен.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита набитата жена.

— Нов съм. Дайте, нека ви помогна. — Талеников вдигна торбите.

— Ти си нов. А аз съм Хелга това, Хелга онова. Но на кого му пука… Какво е съобщението? Аз ще му го предам.

— Бих искал да мога да ви го предам. Никога не съм се срещал със стареца и не желая да се срещам, но ми беше заповядано да го сторя лично.

— Онези там долу са големи дрисльовци. Командоси! Бих казала, шепа просмукани от бира грубияни. Но вие изглеждате по-добре от тях.

— Моля ви… хер Верахтен. Беше ми казано да побързам.

— Всички бързат насам-натам. Вече е десет часът. Жената на старият глупак е в стаите си, а той, разбира се, е в своя параклис.

— Къде?…

— О, добре. Хайде, ела, ще ти покажа… Ти изглеждаш по-добре, по-учтив си също.

Хелга го поведе по един коридор, който свършваше с врата, отваряща се пред огромно преддверие. Стените бяха покрити с многобройни ренесансови маслени платна, цветовете бяха ярки и драматични под насочените светлини. Продължиха по едно широко виещо се стълбище, стъпалата бяха от италиански мрамор. Като разклонения от голямото преддверие имаше няколко по-големи помещения и кратките погледи на Талеников бяха достатъчни да потвърдят описанието на изпълнената с безценни антики къща, което беше направил Хайнрих Касел. Тези погледи бяха наистина кратки. Прислужничката зави зад ъгъла след стълбището. Те приближиха към една дебела махагонова врата, по която имаше гравирани библейски фигури. Отвори я и заслизаха по стъпала, покрити с ален килим, докато достигнаха до някакъв вид стаичка, подът на която беше настлан с мрамор, също както и стълбището в голямото преддверие. Стените бяха покрити със стенописи, изобразяващи ранни християнски сцени. Вляво имаше някаква стара църковна пейка, барелефите по нея бяха пример за едно изкуство, забравено отдавна; това беше място за медитация, тъй като стенописът, който стоеше срещу нея, изобразяваше сцената на поставянето на кръста. В дъното на малката стая имаше ниска врата, очевидно зад нея беше параклисът на Валтер Верахтен.

— Можеш да го прекъснеш, ако искаш — каза Хелга без ентусиазъм. — Главният командос ще бъде обвинен за това, не ти. Аз ще почакам няколко минути; дотогава свещеникът трябва да свърши със своето бръщолевене.

Свещеникът?

Думата се изплъзна от устата на Василий. Присъствието на такъв мъж беше последното нещо, за което би се сетил. Един консилиере на Матарезе заедно с някакъв свещеник.

— Негово пръдливо светейшество, така му викаме. — Хелга се обърна и тръгна назад. — Прави каквото желаеш — каза тя, повдигайки рамене. — Не казвам на никого какво да прави.

Талеников изчака тежката махагонова врата горе да се отвори и после да се затвори. След това тръгна тихо към вратата на параклиса, постави ухото си на дървото, опитвайки се да долови значението на припевната молитва, която се чуваше отвътре.

Руски. Езикът на проповедта беше руски!

Не беше сигурен защо беше толкова озадачен. В края на краищата цялата служба вътре се състоеше заради единствения оцелял син на княз Андрей Ворошин. Всъщност, самата служба беше твърде озадачаваща.

Василий постави ръка на бравата, натисна я тихо и открехна вратата. Моментално го поразиха две неща: сладникаво-киселият аромат на тамян и мигащите пламъци на огромните свещи, които го накараха да премигне, нагаждайки се към измамния ефект на ярката светлина срещу движещите се черни сенки върху сивата бетонна стена. По стените навсякъде имаше окачени икони от руската православна църква, тези, които бяха по-близо до олтара, бяха с вдигнати светски ръце, протегнати към златото в центъра на кръста.

Пред кръста стоеше свещеникът, облечен в своето расо от черна коприна, бродирано по краищата със сребро и злато. Той беше със затворени очи, ръцете му бяха присвити пред гърдите му, а от едва движещата се уста идваха думите на проповед, измислена преди повече от хиляда години.

Тогава Талеников видя Валтер Верахтен — един старец с оредяваща бяла коса, кичури от която падаха назад по дългия му набръчкан врат. Той се беше отпуснал на трите мраморни стъпала на олтара в краката на свещеника, ръцете му бяха протегнати напред в молитва, челото му опряно о мрамора в пълно покорство. Свещеникът повиши глас, показвайки, че краят на ортодоксалния кири елейкон е настъпил. Започна песента на опрощението; свещеническите слова биваха последвани от отговора на един грешник, едно хорово упражнение по успокоение и самозаблуждение. Василий се замисли за нанесената болка по нареждане на Матарезе и се отврати. Отвори вратата и влезе.

Свещеникът отвори очите си шокиран, ръцете му се спуснаха надолу пред гърдите му във възмущение. Верахтен се изви на стъпалата, тялото му, което приличаше на скелет, се разтресе. Несръчно, болезнено той с мъка се изправи на колене.

— Как смеете да ме прекъсвате — кресна той на немски. — Кой ви позволи да влезете тук?

— Един историк от Петроград, Ворошин — изрече Талеников на руски. — Това, също както и всеки друг отговор, е достатъчно, нали?

Верахтен се отпусна върху стъпалата, стискайки с ръце каменния ръб. Напрягайки се, той ги вдигна пред лицето си, покривайки очите си като че ли бяха изгорени. Свещеникът падна на колене, сграбчвайки стареца за раменете, прегръщайки го. Той се обърна към Василий гневно:

— Кой сте вие, какво право имате?

— Само не ми говорете за права! Стомахът ми се обръща, като ви гледам. Паразити!

Свещеникът остана на мястото си, прикривайки Верахтен.

— Бях повикан преди години и дойдох. Също както и моите предшественици в тази къща, не съм молил за нещо и не съм получавал нищо.

Старецът отпусна ръцете си, опитвайки се с мъка да се съвземе, кимайки с потреперващата си глава; свещеникът го пусна.

— Значи дойдохте най-накрая — каза той. — Непрекъснато ми разправяха, че ще дойдете. Отмъщението е Божи дело, но вие, хората, не можете да го приемете, нали? Вие отнехте Бога на хората и им дадохте толкова малко в замяна. Нямам намерение да споря с вас на този свят. Убий ме, болшевик. Изпълнявай заповедите си, но пусни този добър свещеник да си върви. Той не е от Ворошините.

— Да, но вие сте.

— Такава е орисията ми. — Гласът на Верахтен ставаше все по-твърд. — И нашата тайна. И двете успях да опазя добре, както Бог ми беше наредил да го направя.

— Единият говори за права, другият за бог! — бързо го сряза Талеников. — Лицемери! Пер ностро сирколо.

Старецът премигна с очи, без да реагира.

— Моля?

— Чухте ме! Пер ностро сирколо!

— Чувам ви, но не ви разбирам.

— Корсика! Порто Вечио! Гилом дьо Матарезе!

Верахтен погледна към свещеника.

— Да не би да полудявам, отче! За какво ми говори този?

— Той знае!

— Знае какво? — Верахтен се наведе напред. — На нашите души, на Ворошини, лежи много кръв, съгласен съм с това. Но не мога да приема това, което не знам.

Овчарчето — каза Талеников. — С глас, по-жесток от вятъра. Трябва ли ви повече от това? Овчарчето!

— Бог е моят пастир…

— Престани, самообожествяващ се лъжец!

Свещеникът стана.

— Вие престанете, който и да сте! Този добър и почтен мъж е живял целия си живот, носейки хомота на грехове, които никога не е извършил! От дете е искал да бъде Божи син, но не му е било позволено. Вместо това той е станал човек с Бога. Да, с Бога!

— Той е от хората на Матарезе!

— Не знам какво е това, но знам какъв е той. Всяка година дарява милиони на гладуващите, на онеправданите. Всичко, което иска в замяна, е да го приемаме през неговите освещения. Това е единственото, за което някога е молил.

— Вие сте глупак! Тези фондове са фондове на Матарезе! Те купуват смърт.

— Те купуват надежда. Вие сте лъжец!

Вратата на параклиса се отвори с удар. Василий се обърна рязко. Някакъв мъж в тъмен, работен костюм стоеше в рамката на вратата с разтворени крака, с протегнати ръце, които държаха пистолет.

— Не мърдай! — Езикът беше немски.

През вратата влязоха две жени. Едната беше висока и слаба, облечена в синя кадифена пелерина, спускаща се до глезените й, около раменете беше наметната с някаква кожа, лицето й беше бяло, с остри черти, красиво. Набитата жена до нея беше ниска, облечена в платнено палто, лицето й беше подпухнало, малките й очички бяха предпазливи. Беше я видял само преди няколко часа; мъжът от охраната беше казал, че тя ще му помогне, ако Хайнрих Касел има нужда от дубликати.

— Това е мъжът — каза администраторката, която стоеше зад бюрото в регистрите на собствеността.

— Благодаря ти — отвърна Одил Верахтен. — Сега можеш да си вървиш. Шофьорът ще те отведе обратно в града.

— Благодаря ви, мадам. Много ви благодаря.

— Няма защо. Шофьорът е в коридора. Лека нощ.

— Лека нощ, мадам. — Жената си тръгна.

— Одил! — изхлипа баща й, изправяйки се с мъка на крака. — Този мъж влезе…

— Съжалявам, татко — прекъсна го дъщеря му. — Отлагането на неприятностите само ги натрупва; това е нещо, което никога не можа да разбереш. Сигурна съм, че този… мъж… ти е казал неща, които не е трябвало да чуеш.

С тези няколко думи Одил Верахтен кимна към своя придружител. Той премести оръжието си в лявата ръка и стреля. Експлозията беше оглушителна; старецът падна. Убиецът вдигна отново пистолета и стреля. Свещеникът се изви, главата му внезапно се превърна в маса от тъмна кръв.

Тишина.

— Това беше един от най-бруталните актове, които някога съм виждал — каза Талеников. Той щеше да ги убие… по някакъв начин.

— Това е доста странно твърдение от устата на Василий Василевич Талеников — изрече жената, пристъпвайки крачка напред. — Наистина ли вярваше, че този изкуфял старец, този, който искаше да бъде свещеник, можеше да бъде част от нас?

— Грешката ми беше в човека, а не в името. Ворошини е част от Матарезе.

— Поправка. Верахтен. Ние не сме просто родени, ние сме избрани. — Одил посочи към мъртвия си баща. — Той никога не е бил. Когато брат му беше убит по време на войната, Анзел ме избра! — Сега тя гледаше към него. — Чудехме се какво ли сте открили в Ленинград.

— Наистина ли искате да разберете?

— Едно име — отвърна жената. — Едно име от хаотичния период в доскорошната история. Ворошини. Но едва ли има някакво значение, че знаете. Няма нещо, което да кажете, няма обвинение, което можете да направите и което Верахтенови да не могат да отрекат.

— Вие не знаете…

— Знаем достатъчно, нали — каза Одил, поглеждайки към мъжа с пистолета.

— Знаем достатъчно — повтори убиецът. — Изтървах те в Ленинград, но не изтървах жената, Кронеша, нали? Ако се сещаш какво имам предвид.

— Ти! — Талеников тръгна напред; мъжът издърпа ударника на пистолета с палеца.

Василий спря, тялото и главата го боляха. Той щеше да ги избие, но за до го постигне, трябваше да се самоконтролира. Какъв шок. Лодзия. Моята Лодзия… помогни ми…

Той погледна към Одил Верахтен и заговори тихо, бавно, поставяйки върху всяка дума равно ударение.

— Пер ностро… сирколо!

Усмивката изчезна от устните й, бялата й кожа стана още по-бледа.

— Това също принадлежи на миналото. На примитивните хора, които дори не са знаели какво приказват. Трябваше да се сетим, че може да си го научил.

— Вярвате ли в това? Мислите, че те не са знаели какво казват?

— Да.

Сега или никога. Той направи една крачка към жената. Пистолетът на убиеца се насочи, само на няколко метра от него, насочен директно към черепа му.

— Тогава защо говорят за пастирчето?

Той направи още една крачка; убиецът пое дълбоко дъх, дочу свистенето в ноздрите му — прелюдия преди огъня — спусъкът беше натиснат.

— Спри! — кресна жената.

Изстрелът проехтя в момента, в който Василий се хвърли свит на кълбо. Одил Верахтен беше вдигнала ръка, за да предотврати изстрела, и в този момент Талеников скочи, очите, съзнанието и тялото му бяха се концентрирали в един-единствен предмет. Пистолетът, цевта на пистолета.

Той я хвана, пръстите му сграбиха топлия метал, ръката и китката се завъртяха обратно на часовниковата стрелка, натискайки надолу, за да нанесе най-голямата болка. Той заби дясната си ръка — пръстите бяха свити в юмрук — в стомаха на мъжа, разкъсвайки мускулите му, усещайки как гръдният му кош се свива. Удари с всичката си сила; убиецът извика и падна.

Василий се изви и скочи към Одил. В краткия миг на насилието тя се беше поколебала, сега действаше с точност, ръката й беше под кожената наметка, измъквайки някакъв пистолет. Талеников скочи към тази ръка, към този пистолет, блъскайки я на пода на параклиса, коляното му се заби в нейните гърди. Притисна дръжката на собствения й пистолет върху гърлото й.

— Този път няма да има грешки — каза той. — Няма да има глътнати капсули.

— Ти ще бъдеш убит! — прошепна тя.

— Може би — съгласи се Василий. — Но и ти ще дойдеш с мен, а аз знам, че не искаш това. Впрочем, сгреших! Ти не си някой от войниците; избраните не отнемат сами своя живот.

— Аз съм единствената, която може да спаси твоя живот. — Тя се задушаваше под натиска на стоманата, но продължи: — Пастирчето… Къде? Как?

— Търсиш информация? Добре! Аз също.

Талеников отдръпна пистолета от гърлото й; натискайки с лявата си ръка на същото място, с пръстите на дясната бръкна в устата й, притискайки езика, опипвайки меката тъкан под него. Тя се изкашля отново, само лиги и слюнка се стекоха по брадичката й. В устата й нямаше смъртоносни таблетки. Той беше прав; избраните не се самоубиваха. После отдръпна наметалото и прокара ръката си по цялото й тяло, обръщайки я върху пода, претърсвайки също и гърба й, обърна я обратно отново и претърси с ръка между краката й от глезените догоре, търсейки пистолет или нож. Нямаше нищо.

— Ставай! — заповяда й той.

Тя само се надигна, коленете й бяха под нея, държеше с две ръце врата си.

— Трябва да ми кажеш! — прошепна тя. — Знаеш, че не можеш да се измъкнеш оттук. Не ставай глупак, руснако! Спаси живота си! Какво знаеш за пастирчето?

— Какво ми предлагаш, за да ти кажа?

— Какво имаш предвид?

— Какво искат Матарезе?

Жената спря.

— Ред.

— Чрез хаоса?

— Да! Пастирчето? В името на Бога, кажи ми?

— Ще ти кажа, когато излезем от имението.

— Не. Сега.

— Да не мислиш, че ще се пазарим? — Той я издърпа, за да стане на крака. — Тръгваме веднага. Приятелчето ти ще се събуди не след дълго, а част от мен иска да направи всичко възможно, за да го убие. Бавно, с много болка, също както той уби някой друг. Но няма да го направя; той трябва да докладва на невидимите хора и те трябва да направят своя ход — а пък ние ще наблюдаваме. Тъй като Верахтен ще останат изведнъж обезглавени; ти ще бъдеш далеч от Есен.

— Не!

— Тогава ще умреш — каза Талеников просто. — Аз влязох, ще изляза.

— Издадох заповеди! Никой не може да си тръгне от къщата!

— Кой никой? Пък и защо да си тръгва? Един униформен мъж от охраната се връща на поста си и толкова. Тези отвън не са от Матарезе. Те са точно такива, каквито трябва да бъдат: бивши командоси, наети да защитават богатите собственици. — Василий притисна пистолета в гърлото й. — Какво избираш? За мен няма значение.

Тя изохка; той сграби врата й, притискайки го в цевта. Тя кимна.

— Ще говорим в колата на баща ми — прошепна. — И двамата сме цивилизовани хора. Ти имаш информацията, от която имам нужда, а аз имам едно откровение за теб. Ти нямаш към кого да се обърнеш сега, освен към нас. Можеше да бъде далеч по-лошо за теб.

Той седна до нея на предната седалка на лимузината на Валтер Верахтен. Беше си свалил униформата и сега не беше нищо друго, освен поредния жребец в конюшнята на Одил Верахтен. Тя беше зад волана, а неговата ръка лежеше преметната на раменете й, пистолетът му отново беше забит в нея, но без да се вижда. Когато войникът при портата кимна и тръгна да освободи бутона за отваряне на вратата, той се наведе към нея — един сигнал, един неин жест и тя щеше да бъде мъртва. Но и тя го знаеше и не помръдна.

Жената подкара през отворената врата, завивайки волана наляво. Той го грабна, кракът му настъпи спирачките върху нейния крак докато изви волана надясно. Колата се залюшка в полукръг; той я насочи и натисна докрай крака си върху нейния на спирачката.

— Какво правиш — изсъска тя.

— Избягвам някои предварително уредени срещи.

То беше в погледа й; друга кола чакаше на пътя за Есен. За трети път Одил Верахтен беше наистина уплашена.

Те поеха надолу по провинциалния път; на неколкостотин ярда отпред той видя ясно на светлината на фаровете някакво разклонение. Изчака; тя инстинктивно се придържаше вдясно. Разклонението беше достигнато, завоят започваше; той бързо протегна ръка към рамката на волана и го изви наляво, вкарвайки колата в лявото разклонение.

— Ще ни убиеш и двамата — изписка жената.

— Да, и двамата ще си отидем — кимна Талеников. Гората от двете страни намаляваше; имаше открити пространства пред тях. — Онова поле, отдясно, завий там.

— Какво?

Той вдигна пистолета и го опря в слепоочието й.

— Спри колата — нареди късо.

Излязоха. Василий взе ключовете и ги пусна в джоба си. Той я побутна напред към тревата и те вървяха, докато стигнаха средата на полето. В далечината се виждаше някаква фермерска къща, зад нея имаше кошара. Не се виждаха светлини; фермерите от Щадвалд спяха. Но зимната луна сега беше по-ярка, отколкото в Гилденплац.

— Какво ще правиш? — попита Одил.

— Ще видя дали притежаваш смелостта, която изискваш от твоите войници.

— Талеников, изслушай ме! Без значение какво ще ми направиш, ти няма да промениш нищо. Ние сме стигнали твърде далеч. Светът има нужда от нас твърде много!

— Този свят има нужда от убийци?

— За да го спасят от други убийци. Ти говореше за пастира. Той знае. Можеш ли да го оспориш? Присъедини се към нас. Ела с нас…

— Може би ще дойда. Но трябва да знам къде отивате.

— Ще се споразумеем ли?

— Може би…

— Къде научи за пастира?

Василий поклати глава.

— Съжалявам, първо ти. Кои са Матарезе? Какви са те? Какво правят?

— Първият отговор — каза Одил, разтваряйки наметалото си с ръце върху деколтето на пеньоара си. Тя го разкъса надолу, белите копчета се разхвърчаха от конците, разкривайки гърдите й. — За този знаем, че вече си го открил.

На лунната светлина Талеников го видя. По-голям от тези, които беше виждал преди, един изрязан кръг, който беше част от гръдта й, част от тялото й. Знакът на Матарезе.

— Гробът под хълмовете на Корсика — каза той. — Пер ностро сирколо.

— Това може да бъде твое — каза Одил, пресягайки се към него. — Колко много любовници са лежали на тези гърди и са се възхищавали на изключителната ми бенка. Ти си най-добрият, Талеников. Присъедини се към най-добрите! Позволи ми да те отведа при тях!

— Само преди малко ми каза, че нямам никакъв избор, че ти ще ми разкриеш нещо, ще ме принудиш да се обърна към теб. Какво е то?

Одил затвори деколтето на пеньоара си.

— Американецът е мъртъв. Ти си сам.

Какво?

— Скофийлд беше убит.

Къде?

— Във Вашингтон…

Шумът от някакъв мотор прекъсна думите й. Мракът беше пресечен от светлините на кола, която идваше по пътя зад горите отляво; после се мярна и колата. Тогава внезапно тя като че ли изчезна в черната бездна, спря зад лимузината. Още преди фаровете да бяха угасени, той видя трима мъже, които изскочиха от колата. Шофьорът ги последва. Всички бяха въоръжени. Двама носеха пушки; те бяха хищниците.

— Открили са ме — кресна Одил Верахтен. — Отговорът ти, Талеников. Наистина нямаш избор. Дай ми пистолета си. Една моя заповед може да промени живота ти. Без нея ти си мъртъв.

Шокиран, Василий погледна назад; полето продължаваше в пасбища, пасбищата продължаваха в мрак. Бягството не беше проблем — може би дори нямаше да е правилно решение. Скофийлд мъртъв? Във Вашингтон? Но той беше тръгнал за Англия; какво ли го е накарало да замине за Вашингтон? А Одил не лъжеше; той можеше да заложи живота си на това. Тя говореше истината, тъй като знаеше истината — също както и предложението беше направено наистина. Матарезе можеха да имат голяма полза от човек като Василий Талеников.

Дали това беше пътят? Единственият път?

— Отговорът ти! — Одил стоеше неподвижна, ръката й беше протегната.

— Преди да ти отговоря, кажи ми. Кога беше убит Скофийлд? Как?

— Бил е застрелян преди две седмици на едно място, наречено Рок Крий парк.

Лъжа. Пресметната лъжа. Тя е била излъгана. Дали дълбоко някъде в Матарезе нямаха някакъв вътрешен съюз? Ако това беше така, той трябваше да се свърже с този мъж. Василий сви пистолета в ръката си, подавайки го на Одил.

— Нямам къде да отида. С вас съм. Дай им заповедта.

Тя се обърна с гръб към него и им извика:

— Хей, вие, приберете оръжията си! Не стреляйте!

Самотен лъч от фенерче се стрелна към тях и Талеников видя това, което тя не можа да види, и моментално разбра онова, което тя не можа да разбере. Светлината беше насочена от един от мъжете, за да позволи на другите трима да видят; и въпреки че той също бе попаднал в светлината, лъчът не беше насочен към него. Беше насочен към нея. Той скочи вляво, към тревата. Поток от куршуми изригна от пушките в другия край на нивата.

Беше дадена друга заповед. Одил Верахтен изпищя. Тя направо беше повдигната във въздуха, тялото й залитна напред, после назад под тласъка на куршумите.

Последваха други изстрели, забивайки се в земята, вдясно от Талеников, докато той се търкаляше, бягайки от мястото, където преди това беше стояла мишената. Виковете ставаха все по-силни. Мъжете приближаваха мястото, където само преди секунди беше стоял един жив член на Съвета на Матарезе — издавайки заповед, но не беше неин ред.

Василий успя да се добере до относително безопасната гора. Той се изправи и се втурна в мрака, знаейки, че скоро ще трябва да спре и да се обърне, за да убие един мъж по пътя си обратно към лимузината. В другия мрак.

Но сега продължаваше да бяга.

 

 

Възрастният музикант седеше на последната редица в самолета, стискайки протрития калъф на цигулка между коленете си. Той разсеяно благодари на стюардесата за чашата горещ чай; мислите му го бяха погълнали.

Щеше да бъде в Париж след един час, за да се срещне с корсиканското момиче и да влезе в пряка връзка със Скофийлд. Беше наложително сега да работят в синхрон; толкова бързо се случваха различни неща. Трябваше да се присъедини към Беоулф Агейт в Англия. Две имена в списъка на Гилом дьо Матарезе отпреди седемдесет години бяха открити.

Скози. Мъртъв.

Ворошин — Верахтен. Мъртъв.

Пожертван.

Преките наследници бяха на привършване, което означаваше, че те не бяха истинските наследници на корсиканския падроне. Бяха просто посланици, носещи дарове за други, далеч по-властни, далеч по-способни да разпространяват корсиканската треска.

Този свят има нужда от убийци?

За да го спасят от други убийци! — беше казала Одил Верахтен.

Загадка.

Дейвид Уейвърли, външен министър, Великобритания.

Джошуа Ейпълтън Четвърти, сенатор, Конгрес на САЩ.

Дали те също бяха само посланици на привършване? Или бяха нещо друго? Дали всеки носеше знака на издълбания син кръг на гърдите си? Имаше ли и Скози? И ако всеки имаше, или ако Скози имаше, беше ли тази неестествена бенка знак на мистичната разлика, за която Одил Верахтен си мислеше, че беше, или това също беше нещо друго? Може би символ на наближаващия край? Защото на Василий му хрумна, че където и да се появеше тази марка, смъртта идваше с нея.

Скофийлд търсеше в Англия. Същият Беоулф Агейт, за когото някой от Матарезе беше докладвал, че е убит в Рок Крий парк. Кой беше този някой и защо беше докладвал тази лъжа? Като че ли този човек — или хора — искаха Скофийлд да бъде отстранен, извън обсега на убийците на Матарезе. Но защо?

Ти спомена за пастира. Той знае! Съмняваш ли се?

Пастирът. Овчарчето.

Загадка.

Талеников постави чая върху таблата пред себе си, лакътят му лежеше на седалката до неговия спътник. Бизнесменът от Есен беше заспал, ръката му се беше пресегнала извън седалката. Василий тъкмо смяташе да я премести, когато погледът му попадна върху прегънатия вестник, поставен в скута на германеца.

Снимката гледаше право в него и той спря да диша, острите болезнени удари се върнаха в гърдите му.

Усмихващото се, внимателно лице беше на Хайнрих Касел. Заглавието над снимката, изписано с дебели букви, крещеше: „ADVOKAT MORD“

Талеников се пресегна и взе вестника, болката се усили когато прочете:

„Хайнрих Касел, един от най-известните адвокати в Есен, снощи беше намерен убит в колата пред жилището си. Властите нарекоха убийството брутално и сензационно. Касел беше намерен удушен, с многобройни рани по главата и белези по лицето и цялото тяло. Странна особеност на убийството са разкъсаните горни дрехи на жертвата, в зоната на гърдите на които е бил нарисуван тъмносин кръг. Боята е била влажна, когато тялото е намерено, малко след полунощ.“

Пер ностро сирколо!

Василий затвори очи. Той беше произнесъл смъртната присъда на Касел, заедно с името Ворошин. Тя беше изпълнена.