Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (18)

7.

Траулерът приближи италианския град. Зимното море беше бурно, срещащите се течения бушуваха, и това забави кораба. Трябваха им почти седемнадесет часа, за да довършат пътуването от Бастия. Скоро щеше да се стъмни и малката спасителна лодка щеше да бъде спусната на вода, за да могат Скофийлд и Антония да слязат на брега.

Освен че щяха да отидат до Италия, където щеше да започне търсенето на семейството на граф Алберто Скози, мъчителното, бавно пътуване имаше и друга пауза за Брей. Той имаше време и възможност да научи повече за Антония Гравет — неочаквано се оказа, че това е нейното фамилно име, баща й беше някакъв френски сержант от артилерията, който е бил на служба в Корсика по време на Втората световна война.

— Значи така — тя му беше казала, с усмивка на устните, — уроците ми по френски се оказаха много лесни. Беше необходимо само гневът на папа, който никога не се чувстваше добре с италианския на майка ми.

С изключение на онези моменти, когато мислите й се лутаха назад в Порто Вечио, тя се беше променила. Започна да се смее, кафявите й очи изразяваха смеха, светъл, заразителен, на моменти почти маниакален, като че ли самият акт на смеене й даваше някакво отпускане, от което тя имаше нужда. Беше почти невъзможно за Скофийлд да разбере, че момичето, което седеше до него, облечено в панталони каки и протрито полево яке, беше същата жена, която беше толкова затворена и неотзивчива, или която крещеше заповеди горе в хълмовете и боравеше с „Лупо“ толкова ефикасно. Имаха няколко минути, преди да слязат в спасителната лодка. Тогава той я попита за „Лупо“.

— Преминах през една фаза; това става с всички нас, струва ми се. Време, когато драстичната обществена промяна изглежда възможна само чрез насилие. Онези маниаци от Бригада Росса знаят само как да ни имитират.

— Бригадите? Ти си била в Червените бригади? Боже господи!

Тя кимна.

— Прекарах няколко седмици в един бригадирски лагер, учех се да стрелям с оръжие, да се изкачвам по стени и да крия контрабанда — никое от тях не правех особено добре, за съжаление — докато една сутрин, когато един млад студент, едно момче, наистина беше убито при това, което ръководителите нарекоха „учебно произшествие“. Едно учебно произшествие, такава военизирана фраза, но те не бяха войници. Само малки хлапета, които бяха оставени между ножове и пистолети. Той умря в ръцете ми. Кръвта се стичаше от неговата рана… Очите му бяха изплашени и озадачени. Почти не го познавах, но когато той умираше, не можех да понеса гледката. Не трябваше да става с ножове, с пики, не и по този начин. Онази нощ аз напуснах и се върнах в Болоня.

— Значи това, което си видяла в Порто Вечио, беше един акт. Беше тъмно и ти не видя страха в моите очи.

Той беше прав. Тя не ставаше за барикадите; това нямаше да бъде щастливия месец май за нея.

— Знам — каза бавно тя, — ще трябва да бъдем заедно за известно време.

Нямаше страх в очите.

— Още не сме уредили този въпрос, нали?

— Какъв въпрос?

— Къде отивам. Ти и руснакът казахте, че трябва да ви се доверявам, да правя това, което и вие правите, да напусна Корсика и да не казвам нищо. Добре, синьоре, ние напуснахме Корсика и аз ви се доверих. Не избягах.

— Защо не го направи?

Антония спря за малко.

— Страх, и вие добре знаете това. Вие не сте нормални мъже. Говорите превзето, но се движите твърде бързо за превзети мъже. Мисля, че вътре в себе си вие представлявате това, което онези, лудите от Червените бригади биха искали да бъдат. Вие ме плашите.

— Това ли те спря?

— Руснакът искаше да ме убие. Той ме наблюдаваше отблизо; щеше да ме застреля в момента, в който си помислеше, че ще избягам.

— Всъщност, той не искаше да те убива, а и нямаше да го направи. Той просто те предупреждаваше по този начин.

— Не разбирам.

— Не ти й трябва. Ти беше в пълна безопасност.

— А сега в безопасност ли съм? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо и ще ме пуснете ли?

— Къде искаш да отидеш?

— В Болоня. Винаги бих могла да си намеря работа там.

— Като каква?

— Нищо особено. Имам договор с университета да работя за тях като изследовател. Събирам отегчителна статистика за професорите, които пишат техните отегчаващи книги и статии.

— Изследовател? — Брей се усмихна на себе си. — Сигурно си много акуратна в работата си.

— Какво толкова акуратно има в нея? Фактите са си факти. Ще ме пуснете ли да се върна в Болоня?

— Значи работата ти не е съвсем сигурна?

— Поне я обичам — отвърна Антония, — работя когато искам, като си оставям време и за други неща.

— Значи всъщност си напълно свободен рицар, който сам избира своя бизнес — каза Скофийлд, наслаждавайки се на себе си. — Това е същността на капитализма, нали?

— Ти си ненормален! Задаваш въпроси, а не отговаряш на моите!

— Съжалявам. Характерна черта на професията. Какъв ти беше въпросът?

— Ще ме пуснете ли да си отида? Ще приемете ли думата ми? Ще ми се доверите ли? Или трябва да изчакам момента, когато няма да ме наблюдават и ще мога да избягам.

— Не бих направил това, ако бях на твое място — отговори Брей с уважение. — Слушай, ти си един честен човек, а аз не срещам много такива. Преди една минута ти каза, че не си избягала, защото си се страхувала, а не защото ни имаш доверие. Това е да си честен. Ти ни отведе до Бастия. Бъди честна с мен и сега. Знаеш каквото знаеш — видя каквото видя в Порто Вечио — колко струва твоята дума?

По средата на кораба четирима мъже издигнаха спасителната лодка над борда; Антония я наблюдаваше, когато заговори.

— Вие не постъпихте честно. Знаете какво видях и знаете какво ми казахте. Когато се замисля за това, ми иде да се разплача и да…

Тя не довърши; вместо това се обърна към него, гласът й беше изморен.

— Колко струва моята дума? Не знам. Така че какво ми остава? Дали ще сте вие или руснакът, който ще изпрати куршума към мен?

— Мога да ти предложа една работа.

— Не желая работа от вас.

— Ще видим — каза Брей.

— …

Спасителната лодка беше спусната на вода. Скофийлд взе торбата си и се изправи. Той протегна ръка на Антония.

— Хайде. Имал съм и по-лесни хора, с които да се справя.

Това беше вярно. Той можеше да убие тази жена, ако искаше да го направи. Въпреки това щеше да се опита да не го прави.

Къде беше новият живот за Беоулф Агейт сега?

Господи! Той мразеше досегашния си живот.

 

 

Брей нае едно такси в Пиомбино, шофьорът отначало не желаеше да приеме поръчката до Рим, но веднага промени решението си, когато видя парите в ръката на Скофийлд. Те спряха да хапнат набързо и успяха да се доберат до центъра преди осем часа. Улиците бяха претъпкани с хора, магазините правеха добър вечерен бизнес.

— Спри на този паркинг — каза Брей на шофьора. Бяха пред един магазин за дрехи. — Чакай тук — добави той, като това се отнасяше и до Антония. — Мисля, че знам кой номер носиш.

Тя отвори вратата.

— Какво смятате да правите? — попита момичето.

— Малка промяна — отвърна Скофийлд на английски. — Не можеш да влезеш в някой изискан магазин, облечена по този начин.

Пет минути по-късно той се завърна, носейки кутия, съдържаща чифт дънки, бяла блуза и един вълнен пуловер.

— Облечи това — каза той.

— Вие сте луд!

— Скромността ти отива, но нямаме много време за това. Магазините ще затворят след един час. Аз имам какво да облека, но ти нямаш. — Той се обърна към шофьора, чиито очи бяха съсредоточени върху огледалото за задно виждане. — Ти разбираш английски по-добре, отколкото си мислех — каза той на италиански. — Тръгвай, ще ти кажа къде отиваме. — Той отвори своята торба и извади вълнено сако от нея.

Антония се преоблече на задната седалка на таксито, поглеждайки често към Скофийлд. Когато тя събу своя груб панталон и обу дънките, светлината от улицата попадна върху дългите крака. Брей погледна навън през прозореца, осъзнавайки, че това, което видя с периферията на погледа си, му подейства. Не беше имал жена от доста време; нямаше да има и тази. Беше напълно възможно да му се наложи да я убие.

Тя облече пуловера върху блузата и въпреки че бе отпуснат, не можа да скрие формата на гърдите й, затова с голяма мъка Скофийлд опитваше да държи погледа си върху нейните очи.

— Така е по-добре. Фаза първа приключи.

— Много сте щедър, но аз не бих избрала точно тези дрехи.

— До един час ще можеш да ги смениш. Ако някой те попита, пристигнала си с чартърен кораб от Ладисполи. — Той отново се обърна към шофьора. — Закарай ни до Виа Кондоти. Там ще ти платя; повече няма да ни трябваш.

 

 

Магазинът на Виа Кондоти беше скъп, предназначен за богатите и суетни хора и беше очевидно, че Антония Гравет никога не беше влизала в такъв магазин. Очевидно за Брей; той се съмняваше дали някой друг би забелязал това. Защото тя имаше много добър вкус, вроден, а не култивиран. Можеше и да се разплаче при вида на богатството от изложени украшения, но успя да се овладее. Беше същата елегантност, която Брей успя да долови в мръсното кафене на кея в Бастия.

— Харесват ли ви? — попита тя, излизайки от пробната, облечена в една страхотна рокля от тъмна коприна, с широкопола бяла шапка и чифт бели обувки на високи токчета.

— Разкошни са — каза Скофийлд, като наистина го мислеше и за нея, и за всичко, което видя.

— Чувствам се като предател за всички неща, в които съм вярвала досега — добави тя шепнешком. — Тези цени биха могли да хранят десет семейства в продължение на месец! Нека да отидем на друго място.

— Нямаме време. Вземи също и някакво палто или нещо друго, от което имаш нужда.

— Вие сте луд!

— Аз бързам.

От една будка на Виа Сестина той се обади на един пансион на пиаца Навона, където отсядаше често, когато идваше в Рим. Хазяинът и неговата съпруга не знаеха нищо за Скофийлд — те не любопитстваха за своите наематели — знаеха само, че Брей щедро им се разплащаше всеки път, когато го настаняваха. Собственикът беше щастлив да го настани и тази вечер.

Пиаца Навона беше претъпкана от хора; тя винаги беше претъпкана, като по този начин правеше мястото много удобно за човек с професията на Брей. Фонтаните Бернини бяха като магнит за гражданите и за туристите, наоколо имаше много кафета и други места за развлечение, изградени спонтанно или целенасочено; Скофийлд винаги беше целенасочен. Една маса на претъпкания площад винаги беше добро място за срещи или за наблюдения. Сега не беше необходимо да се тревожи нито за едното, нито за другото.

Трябваше му само да поспи малко, да остави съзнанието си да се избистри. Утре може би ще се наложи да се вземат важни решения. Животът или смъртта на жената до него, която той успя да доведе до пиаца Навона, до една стара каменна сграда и до вратата на пансиона.

Таванът на тяхната стая беше висок, прозорците бяха огромни и насочени към площада, намиращ се три етажа по-надолу. Брей избута натруфения диван до вратата и посочи към леглото от другата страна на стаята.

— Никой от нас не успя да поспи на онази проклета лодка. Почини си малко.

Антония отвори една от кутиите, които бяха взели от магазина на Виа Кондоти, и извади тъмната копринена рокля.

— Защо трябваше да ми купувате тези скъпи дрехи?

— Утре ще отидем до едно-две места, където ще ти трябват.

— И защо трябва да ходим на тези места? Те със сигурност трябва да са екстравагантни.

— Не е точно така. Има някои хора, с които трябва да се срещна и ти трябва да бъдеш с мен.

— Бих искала да ви благодаря. Никога не съм имала такива хубави дрехи.

— Моля, няма защо. — Брей отиде до леглото и дръпна завивката; той се върна при дивана. — Защо напусна Болоня и отиде в Корсика?

— Следващият въпрос, моля? — каза тя тихо.

— Просто съм любопитен, това е всичко.

— Казах ви. Исках да се измъкна за малко. Това не ви ли харесва като причина?

— Да, но не обяснява много нещо.

— Това е единственото обяснение, което предпочитам да дам. — Тя разгледа роклята в ръцете си.

Скофийлд хвърли покривката върху дивана.

— И защо Корсика?

— Вие видяхте равнината. Тя е отдалечена, мирна, едно хубаво място, където можеш да мислиш.

— Наистина е отдалечена; това я прави хубаво място и да се скриеш. Ти си се крила от някого или от нещо?

— Защо говорите такива неща?

— Трябва да знам. Криела ли си се?

— Не и от нещо, което бихте могли да разберете.

— Хайде опитай.

— Престанете! — Антония му подаде роклята. — Вземете си дрехите. Вземете всичко, което искате от мен. Не мога да ви спра! Но ме оставете на мира.

Брей се приближи до нея. За първи път той видя страха в очите й.

— Мисля, че е по-добре да ми кажеш. Всички онези приказки за Болоня… бяха лъжи. Ти нямаше да се върнеш там, дори и да можеше. Защо?

Тя се втренчи в него за миг, кафявите й очи заблестяха. Когато започна да говори, се обърна настрани и отиде до прозореца, гледайки към пиаца Навона.

— Всъщност, мога и да ви кажа, това повече няма значение… Вие грешите. Аз ще се върна там; те ме очакват. И ако не се върна, един ден те ще започнат да ме търсят.

— Кои?

— Лидерите на Червените бригади. Казах ви на лодката как избягах от онзи лагер в Медицина. Това беше преди повече от година и през цялото това време живея с една лъжа, по-голяма от тази, която ви разказах. Те ме откриха и насрочиха процес срещу мен в Червения съд — наричат го Червения съд на революционната справедливост. Смъртните присъди там не са само фрази, както вече целият свят научи, съществуват съвсем истински екзекуции. Аз не заслужавах повече доверие, освен това знаех местоположението на лагера и бях свидетелка на смъртта на момчето. Но най-ужасното — бях избягала оттам. Повече не можеха да ми имат доверие. Разбира се, аз не означавах нищо в сравнение с целите на революцията. Казаха, че съм доказала, че не съм нищо повече от едно нищожество… Един предател.

Знаех какво ще последва, затова молех да ме оставят жива. Заявих, че съм била любовница на момчето и че това е било спонтанна реакция — която въпреки че не беше за възхищение — беше съвсем разбираема. Изтъкнах им, че не бях споменавала нищо на никого, още по-малко на полицията. Че се бях отдала на революцията също както и всички присъстващи на онзи съд — дори повече, отколкото много от тях, защото произхождам от наистина бедно семейство.

По свой собствен начин бях много настоятелна, но имаше и нещо друго, което също работеше в моя полза. За да го разберете, трябва да знаете как са организирани групите им. Там винаги има борба между силните мъже, един или двама от тях, които винаги се стремят към лидерство, също както и вълците мъжкари в глутницата — изтъквайки се, доминирайки, избирайки своите собствени вълчици, тъй като това беше част от процеса на доминиране. Имаше един такъв мъж, който ме желаеше. Може би той беше най-злобният в цялата глутница; всички останали се страхуваха от него — аз също.

Но той можеше да спаси живота ми и аз направих своя избор. Живях с него повече от година, мразех всеки ден, презирах нощите, в които той спеше с мен, презирах себе си също толкова, колкото и него.

Обаче не можех да направя нищо. Живях със страха; с такъв ужасен страх, че и най-малко премисленият ход можеше да бъде грешен и това да ми струва главата… Техният любим начин за екзекуции…

Антония се обърна към прозореца.

— Попитахте ме защо не съм избягала от вас или от руснака. Може би сега ще разберете по-добре. Условията на моето оцеляване нямаше да са нови за мен. Да избягам, щеше да означава смърт; да избягам от вас сега също означава смърт. Аз бях една пленница в Болоня, станах пленница в Порто Вечио… И сега пак съм пленница в Рим. — Тя спря за малко, после продължи отново. — Омръзнахте ми всички. Не мога повече да понасям това… Ще дойде един момент и аз ще избягам… А вие ще трябва да стреляте… — Тя отново протегна ръката си с роклята. — Вземете си дрехите, синьор Скофийлд. Ще мога да бягам по-бързо с дънките, които ми дадохте.

Брей не помръдна, нито се противопостави с някакъв жест или фраза. Той понечи да се усмихне, но и това не можеше да направи.

— Радвам се, че твоето чувство за фатализъм не включва преднамереното самоубийство като изход. Имам предвид, че ти се надяваш да ми избягаш.

— Можете да разчитате на това. — Тя пусна роклята на пода.

— Аз няма да те убия, Антония.

Тя се изсмя, тихо, хитро.

— О, разбира се, че ще ме убиете. Вие и руснакът сте най-лошия избор. В Болоня те убиват с огън в очите, викайки лозунги. Вие убивате дори без гняв… Не ви трябва вътрешен подтик.

— Веднъж направих така. Но това трябва да се изживее. Няма никаква принуда, само необходимост. Моля те, не говори за тези неща. Начинът, по който си живял, е единственият начин да се предпазиш от унищожение; това е всичко, което трябва да знаеш. Няма да споря с теб. Не казах, че не мога да го направя или — че не бих могъл. Просто казах, че няма да го направя. Опитвам се да ти кажа, че не трябва да бягаш.

Момичето се намръщи.

— Защо?

— Защото имам нужда от теб. — Скофийлд коленичи и вдигна роклята и й я подаде. — Всичко, което трябва да направя, е да те убедя, че и ти имаш нужда от мен.

— За да спася живота си?

— За да ти го върна по някакъв начин. В каква форма, не съм сигурен, но ще е по-добър от предишния ти живот. Вероятно без страх.

— „Вероятно“ е твърде неопределено. Защо трябва да ви повярвам?

— Мисля, че нямаш голям избор. Не мога да ти дам друг отговор, докато не науча повече, но нека започнем с факта, че бригадите не се ограничават само в Болоня. Ти каза, че ако не се върнеш, те ще започнат да те търсят. Техните… глутници… са плъзнали из цяла Италия. Колко време ще можеш да се задържиш, криейки се от тях — ако те наистина искат да те открият?

— Можех да се крия с години в Корсика, в Порто Вечио. Те никога нямаше да ме намерят там.

— Дори да е така, сега това не е възможно, пък и това ли е начинът на съществуване, за който мечтаеш? Да прекараш останалата част от живота си като някакъв отшелник сред онези проклети хълмове? Мъжете, които убиха старицата, не са по-различни от бригадите. Всички държат на своите тайни, а онова беше една мръсна малка тайна — и те ще убият човек, за да си я запазят. Другите искат да променят света — чрез терор — и убиват всеки ден, за да го постигнат. Повярвай ми, те са свързани помежду си. Това е връзката, която Талеников и аз искаме да открием. По-добре е да успеем да я открием преди маниаците да са превърнали всичко в хаос. Твоята баба го каза: „Това се случва навсякъде“. Престани да се криеш. Помогни ни!

— Няма как да ви помогна.

— Но ти не знаеш какво ще те помоля.

— Да, знам. Искате да се върна обратно!

— Може би по-късно. Не сега.

— Няма да го направя. Онези свине. Той е най-голямата свиня на света!

— Тогава премахни го от света. Премахни го. Не им позволявай да се разрастват. Не им позволявай да те направят свой затворник — без значение дали това ще е в Корсика или където и да е. Не разбираш ли? Те ще те открият, ако си заплаха за тях. По този път ли искаш да се върнеш? Към своето унищожение?

Антония спря до натруфения диван. Брей го беше поставил пред вратата.

— Как ще ме открият те? Ще им помогнете ли да го направят?

— Не — каза Скофийлд, оставайки неподвижен.

— Няма да ви се наложи. Има стотици места, където бих могла да отида.

— А те имат хиляди начини, по които да те проследят.

— Това е лъжа! — Тя се обърна с лице срещу него. — Те нямат такива методи.

— Мисля, че имат. Групи като Червените бригади навсякъде получават информация, получават пари, получават достъп до модерните информационни средства и през по-голямата част от времето не знаят как или защо. Те са само едни обикновени войници, служещи на други хора и в това е иронията, но те ще те открият.

— Войници на кого?

— На Матарезе!

— Това е лудост!

— Би ми се искало да е, но се страхувам, че е истина. Твърде много неща се случиха, за да бъдат просто съвпадение. Мъжете, които вярваха на мира, бяха убити; един уважаван и от двете страни държавник отиде при други хора, за да разговаря за Матарезе. Той изчезна. Те са във Вашингтон, в Москва… В Италия и в Корсика, и бог знае къде още. Те са там, но ние не можем да ги видим. Знам само, че трябва да ги открием и онази старица сред хълмовете ни даде първата конкретна информация, с която да започнем. Тя се отказа от това, което оставаше от живота й, за да ни го даде. Тя беше сляпа, но го виждаше… Защото е била там, когато всичко е започнало.

— Само думи!

— Факти. Имена.

Звук. Не беше част от шума, идващ от площада отдолу, а от другата страна на вратата. Всички звуци представляваха част от някакъв модел, или просто бяха отделни звуци; този беше отделен звук. Стъпка, преместване, търкане на кожа в камък. Брей повдигна показалеца до устните си, после посочи на Антония да се придвижи към левия край на дивана, докато той бързо тръгна към десния. Тя беше озадачена; не беше чула нищо. Той й посочи да му помогне да вдигнат дивана далеч от вратата. Бавно и тихо.

Направиха го.

Скофийлд й махна да отиде в ъгъла, извади своя „Браунинг“ и с нормален, обикновен разговорен глас каза, приближавайки до вратата с гръб към нея.

— Ресторантите не са много претъпкани. Нека да слезем до Тре Скалини, за да похапнем. Бог знае дали ще мога да използвам…

Той отвори вратата, но в коридора нямаше никой. Въпреки това той не грешеше. Знаеше какво беше чул; годините го бяха научили да не греши относно такива неща. Годините го бяха научили също и кога да бъде недоволен от себе си, от собственото си невнимание. След Фиумичино той беше много безгрижен, отхвърляше всяка възможност да ги проследят. Рим не беше обект с голям, с особено голям приоритет; от трудните задачи преди четири години ЦРУ, Конс Оп и КГБ бяха свели своите дейности до минимум. Бяха минали повече от единадесет месеца, откакто за последен път беше в града, и тогава скенерът не показа наличието на агенти, които да имат оперативни задачи тук. Ако не друго, Рим беше намалил разузнавателния потенциал през последните години; кой ли можеше да се навърта наоколо?

Явно е имало някой и той е бил забелязан. Само миг преди това някой беше близо до тяхната врата, подслушвайки, опитвайки се да утвърди подозренията си. Внезапното прекъсване на разговора му беше послужило като предупреждение, но, който и да беше, беше там, някъде в сенките на коридора или стълбището.

По дяволите, мислеше си Брей ядосано, като се разхождаше тихо по площадката, беше забравил, че навсякъде, до всички явки бяха разпратени телеграми. Той беше един беглец, а в същото време не внимаваше. Къде ли го бяха проследили? На Виа Кондоти, или пресичайки пиацата?

Той чу свистенето на въздуха, но дори когато го чу, инстинктът му подсказа, че вече беше твърде късно да реагира. Той напрегна тялото си и се обърна надясно, падайки надолу, за да намали силата на удара.

Една врата внезапно беше отворена зад него и някаква фигура, която само миг преди това беше зад гърба му, се втурна напред с протегната ръка, но само за миг. Ударът го разби, влудяващата болка се разпространи от основата на черепа му към гърдите, после се спусна надолу към коленете, където и замря, донасяйки му мрак и неизвестност.

Той премигна, сълзите от болката бяха изпълнили очите му, карайки го да загуби ориентация, но по някакъв начин успели да му осигурят успокоение. Колко ли минути беше лежал на пода в коридора? Не можеше да каже, въпреки че усети, че не беше дълго. Внимателно се изправи и погледна към часовника си. Бяха изминали грубо около петнадесет минути; ако не беше омекотил удара, времето, което беше прекарал в безсъзнание, щеше да бъде почти час.

Защо беше там? Сам? Къде беше неговият нападател? Струваше му се безсмислено! Беше нападнат, а после беше оставен сам. Защо ли го бяха нападнали?

Той чу някакъв приглушен плач, бързо се изправи и се обърна озадачен към мястото, откъдето долиташе той. Озадачението го напусна. Не той беше мишената; той никога не е бил. Мишената беше тя. Антония. Тя беше единственият човек, който бяха забелязали; не и него.

Скофийлд стана, подпря се на парапета и погледна надолу към пода около себе си. Браунингът му го нямаше, естествено, той нямаше никакво друго оръжие. Но поне имаше нещо друго. Съзнание. Неговият нападател нямаше да очаква това — мъжът знаеше точно къде беше нанесъл удара; според него жертвата му щеше да остане безпомощна повече, отколкото няколкото минути, които бяха стигнали на Скофийлд. Да бъде отстранен този мъж нямаше да е голям проблем.

Брей безшумно приближи вратата на единичната стая и прилепи ухо към дървото. Стоновете бяха по-отчетливи сега. Силни писъци от болка, рязко прекъсване. Нечия силна ръка запушваше устата, пръстите се притискаха към плътта, като пресичаха всичко останало, освен гърлените стонове. А после се чуха думи, остро изречени на италиански.

— Курва! Свиня! Трябваше да бъдеш в Марсилия! Деветстотин хиляди лири! Две или три седмици най-много! Ние изпратихме нашите хора, а ти не беше там. Той не беше там. Никой от куриерите на наркотици не беше чувал за теб! Лъжкиня! Куче! Къде беше по това време? Какво си правила? Изменница!

Изведнъж се чу писък, внезапно пресечен, гърленият вик, който последва, заглъхна. Какво ли, за бога, ставаше? Скофийлд блъсна с ръка по вратата, изкрещявайки, като че ли беше в полусъзнание, зашеметен, думите му бяха провлачени и трудноразбираеми.

— Престанете! Престанете! Какво е това! Не мога… Не мога… Чакайте! Ще изтичам долу! На площада има полицаи. Ще доведа полицията!

Той започна да тропа с крака по пода, като че ли бягаше, виковете престанаха и настъпи тишина. Той се облегна отново на стената и зачака, заслушан в объркването, което настъпи. Чу удари и стонове от болка.

После внезапно се чу силен тъп удар. Нечие тяло — нейното тяло — беше изблъскано към вратата и после вратата се отвори, Антония беше изблъскана с такава сила, че се просна на земята на колене. Това, което Брей видя от нея, успя да потисне всичките му реакции. Нямаше никаква емоция, само движение… И неизбежното: той щеше да въздаде наказанието.

Мъжът се втурна през вратата с насочено напред оръжие. Скофийлд ритна дясната му ръка, улучвайки пистолета, обръщайки се и злобно забивайки левия си крак в слабините на неприятеля си. Мъжът сгърчи лицето си в шок и внезапна агония; пистолетът падна на пода, металът изтрещя при срещата с камъка. Брей хвана гърлото на мъжа, изблъсквайки главата му в стената, и хващайки го за врата, го изблъска през отворената врата. Той изправи италианеца и заби юмрука си в долните ребра, под диафрагмата. Чу как костите се строшиха. Отново заби коляното си в мъжа и с двете си ръце го изблъска, изпращайки го през вратата в стаята. Италианецът се препъна в изпречилия му се диван и рухна в безсъзнание на пода зад него. Скофийлд се обърна и изтича към Антония.

Реакцията му беше позволена едва сега — прилоша му. Лицето й беше цялото посинено; вените, излизащи от синините и подутините, бяха червени. Ъгълчето на лявото й око беше толкова силно ударено, че кожата се беше разкъсала; тънка струйка кръв се стичаше надолу по бузата й. Свободностоящият й пуловер беше насила свален, бялата блуза беше разкъсана на парчета, от нея не беше останало нищо, освен парцаливи кръпки. Под нея сутиенът й беше разкъсан и висеше само на една лента, откривайки гърдите й.

При вида на плътта в тази разкрита част Брей трябваше да преглътне от отвращение. Виждаха се изгаряния от цигари, грозни малки кръгчета от обгорена кожа, които се спускаха от дясната й гръд през корема и надолу към влагалището й.

Мъжът, който беше направил това, не беше някой агент, търсещ информация; ролята му беше второстепенна. Той беше садист, който се беше развихрил брутално и колкото се може по-бързо. А Брей не беше приключил с този мъж.

Антония изстена, клатейки главата си напред-назад, молейки се да не я удрят повече. Той я взе и отнесе обратно в стаята, като ритна вратата, за да я затвори зад себе си и мина покрай дивана и покрай мъжа в безсъзнание на пода, като стигна до леглото. Внимателно я положи, седна до нея и я притегли към себе си.

— Всичко е наред. Свърши се. Той не може повече да те докосне.

Усети нейните сълзи върху лицето си и тогава осъзна, че тя беше обхванала главата му със своите ръце. Беше го прегърнала силно, тялото й се тресеше, плачът, изригващ от гърдите й, не беше молба да бъде освободена от болката. Тя се молеше да бъде освободена от това, което я тормозеше в продължение на много дълго време. Но не беше сега моментът да се занимава с това; многобройните й рани трябваше да бъдат прегледани и излекувани.

Имаше един лекар на Виале Регина, а освен това трябваше да се оправи и с мъжа на пода. Завеждането на Антония при лекаря можеше да се окаже трудно, ако не успееше да я успокои. Оправянето със садиста на пода щеше да е по-просто. Дори можеше да научи нещо от него.

Щеше да се обади на полицията от някоя будка в града и да ги насочи към пансиона. Те щяха да открият един мъж и неговото оръжие и един груб знак върху безжизненото му тяло.

Бригадист.