Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

11.

Талеников стигна до средата между двете пресечки, забелязвайки светлините на американското посолство надолу по улицата. Тъкмо навреме, беше мислил за Беоулф Агейт през по-голямата част от деня. Беше му необходим почти цял ден, за да осмисли новините от телеграмата на Скофийлд. Самите думи не означаваха нищо, един търговски доклад до директора на вътрешния офис по отношение на италианския внос на финландски кристал, но новата информация беше озадачаваща и сложна. Скофийлд беше постигнал изключителен успех и то за много кратко време.

Беше открил първата връзка; това беше Скози — първото име от списъка на гостите на Гилом дьо Матарезе — и мъжът беше мъртъв, убит от онези, които го контролираха. Поради това, предположението на американеца в Корсика, че членовете на Съвета на Матарезе не са наследници, а подбрани, се оказа вярно. Матарезе беше превзет, една смесица от наследници и узурпатори. Това се връзваше с думите на умиращия Алексей Крупской в Москва.

Матарезе се криеше в продължение на години. Никой не можеше да се свърже с тях. После се върнаха отново, но не бяха същите, убийства… без клиенти. Безсмислена касапница без модел… Парализирани правителства.

Наистина бяха нов Матарезе и определено по-опасни, отколкото култовите фанатици, посветени на платените политически атентати. Освен това Беоулф беше прибавил едно предупреждение в своята телеграма. Матарезе предполагаха, че списъкът им е бил открит; издирването на семейство Ворошин в Ленинград определено щеше да бъде по-трудно, отколкото предполагаше само преди няколко дни.

Имаше хора, които очакваха в Ленинград някой да започне да задава въпроси за фамилията Ворошин. Но не и мъжете или мъжът, с който щеше да се свърже, мислеше си Талеников, потропвайки с крака от студа, оглеждайки се за знак от автомобила и човека, който трябваше да го посрещне и да го откара на изток до Хамина, близко до съветската граница.

Скофийлд беше тръгнал за Париж с момичето, американецът щеше да продължи до Англия, след като уредеше процедурите във Франция. Корсиканката беше издържала на тестовете на Беоулф Агейт, каквито и да бяха те. Тя щеше да живее и да бъде тяхна свръзка. Но както Василий беше започнал да разбира, Скофийлд рядко оперираше по проста линия; имаше и трета страна, мениджърът на хотел „Тавастиан“ в Хелзинки.

След като стигнеше в Ленинград, Талеников щеше да изпрати телеграма на мениджъра с това, което щеше да може да зашифрова като информация, а в замяна на това пък мъжът щеше да чака за пряк телефонен разговор с Париж и да предаде кодовете от Ленинград. Тогава щеше да дойде редът на жената да се свърже със Скофийлд в Англия. Василий знаеше, че проследяването на трафика на телеграми беше един от специалитетите на КГБ; единственият сигурен път, за да бъде това елиминирано, беше да се използва оборудване на КГБ. Някак си той трябваше да се добере до такова.

Един автомобил се отби от пътя, светлините премигнаха веднъж, шофьорът носеше червено шалче, единият край на което беше напъхан в тъмното кожено яке. Талеников прекоси тротоара и седна на предната седалка до шофьора. Той се връщаше обратно в Русия.

 

 

Град Вайникала се намираше на северозападния бряг на езерото; от другата страна беше Съветският съюз, по югоизточния бряг патрулираха екипи от войници и кучета, като го правеха по-скоро от скука, отколкото от заплаха някой да проникне или да избяга. Когато КГБ първи научиха за това, удължиха следенето, излагайки хората си на смразяващите ветрове през зимните месеци, но успяха да го направят твърде опасен маршрут, за да бъде използван за бягство; а през лятото безкрайният поток от туристически визи към и от Талин и Рига, и още повече за Ленинград, направиха тези градове най-лесните изходни пунктове към свободата. Като резултат от това в северозападните гарнизони по протежение на финландската граница бяха изпращани най-зле мотивираните руски военни служители, често сбирщина от неудачници и пияници, командвани от мъже, които бяха наказани за бивши грешни решения. Граничният пункт Вайникала беше най-логичното място да се влезе в Русия; дори кучетата бяха третокласни.

Финландците обаче не бяха такива, нито пък бяха загубили омразата си към руските нашественици, които бяха нахлули в страната им през хиляда деветстотин тридесет и девета година. Също както се бяха проявили като истински майстори на езерата и горите тогава, отблъсквайки цели дивизии чрез блестящо приложени клопки, бяха останали такива майстори и след четирийсет години. Преди Талеников сам да беше ескортиран по една тясна ледена ивица и да беше преведен зад патрулите над заснежените брегове, той не знаеше, че граничен пункт Вайникала се беше превърнал в маршрут за бягство от значителна величина. Той вече не беше за пренебрегване.

— Ако някога — каза той на финландеца, който го беше превел през последния етап на пътуването му — някой от вас, хората на Вашингтон, желае да се прехвърли при онези болшевишки копелета, спомнете си за нас, защото ние не забравяме.

Иронията не беше напуснала Василий Василевич Талеников, бившият майстор стратег на КГБ.

— Трябва да сте внимателни с подобни предложения — каза той. — Откъде знаеш, че не съм съветско растение?

Финландецът се усмихна.

— Проследихме те до „Тавастиан“ и направихме някои наши проучвания. Ти си изпратен от най-добрия, който може да се намери. Той ни беше използвал при редица различни балтийски операции. Предай на Тихия нашите поздрави. — Мъжът протегна ръката си. — Трябва да са извършени приготовленията, за да те преведат на юг през Виборг до Зеленогорск — продължи съгледвачът.

— Какво? — Талеников не беше изисквал това; той беше дал да се разбере, че след като влезе в Съветския съюз, предпочита да остане сам. — Не съм те молил да правиш това. Не съм плащал за това.

Финландецът се усмихна снизходително.

— Решихме, че това е най-добре; ще бъде най-бързо за теб. Продължавай да вървиш два километра по този път. Ще намериш една кола, паркирана до снежния бряг. Попитай мъжа за времето, като му кажеш, че колата ти се е счупила, но говори на руски; казват, че добре се справяш. Ако мъжът ти отговори, и после започне да навива часовника си, това е твоят човек.

— Наистина мисля, че не е необходимо — противопостави се Василий. — Смятах сам да уредя това — за улеснение и на двама ни.

— Каквото и да можеше да си уредиш, това ще е по-добро; скоро ще се зазори и пътищата ще бъдат наблюдавани. Няма за какво да се тревожиш. Мъжът, с когото ще се срещнеш, беше платен агент на Вашингтон в продължение на дълго време. — Финландецът се усмихна отново. — Той е вторият по ранг от КГБ — Виборг.

Талеников отвърна на усмивката. Гневът, който го беше споходил, се изпари. С едно изречение неговият съгледвач беше осигурил отговорите на няколко проблема. Ако да ограбиш крадеца беше най-сигурната форма на кражбата, то да си дезертьор и да изстискаш информация от един предател, беше дори още по-сигурно.

— Вие сте забележителни хора — каза той на финландеца. — Сигурен съм, че бизнесът ни ще продължи да се развива добре.

— Защо не? Географията продължава да ни занимава. Имаме още проблеми за разрешаване.

Талеников трябваше да попита.

— Още? След толкова много години?

— Това никога не спира. Ти си щастлив, приятелю, не трябва да живееш с дивата, непредсказуема мечка в задния си двор. Опитай понякога, наистина е потискащо. Не си ли чувал, ние пием твърде много?

 

 

Василий видя колата в далечината, една черна сянка сред другите сенки, заобиколени от снега на пътя. Зазоряваше се, след около час слънцето щеше да разпръсне своите жълти лъчи над арктическите мъгли и мъглите щяха да изчезнат.

Като дете беше стоплен той от това слънце. Беше си у дома. Бяха минали толкова много години, но никога не беше усетил чувството за завръщане, нямаше радост от възможността да види познати гледки, може би познато лице… Остаряло твърде много, също както и той самият беше остарял.

Това не му носеше никакви емоции, всичко беше пресметнато. Твърде много се беше случило; беше му студено и зимното слънце щеше да го топли при това пътуване. Имаше само едно семейство на име Ворошин. Той приближи колата, оставяйки колкото се може по-вдясно, в трудно забележимото пространство, „Граз“ беше в дясната му ръка, върху която имаше ръкавица. Той пристъпваше бавно, придържайки се близо до земята, докато се изравни с предницата на колата. Надигна глава и погледна към мъжа вътре.

Светлината от цигарата донякъде освети слабо познатото лице. Талеников го беше виждал и преди, на снимката от някакво досие, или може би по време на някое кратко посещение в Рига, което беше твърде незначително, за да си го спомни. Той дори си спомни името на мъжа, а името му възвърна спомените от фактите.

Малеткин. Пьотр Малеткин. От Гродро, на север, до полската граница. Беше в началото на петдесетте си години, лицето потвърждаваше това — считаше се за разумен, макар и не много вдъхновен професионалист, който вършеше работата си тихо, ефикасно, но без нищо повече. С натрупването на стаж се беше издигнал в КГБ, но отсъствието на инициатива у него го отпрати на служба във Виборг.

Американците бяха направили добър избор, избирайки го да работи за тях. Той беше един мъж, обречен на вечна незначителност от собствената си незначителност, макар и достатъчно издигнат, за да се занимава с шифри и схеми, поради натрупания си стаж. Вторият по длъжност във Виборг беше стигнал до края на един твърде безславен път. Сега можеше свободно да излее възмущението си. Обещанията за един по-богат живот бяха хубави подбуди. Той винаги можеше да бъде разстрелян, пресичайки леда при последното си пътуване към Вайникала. Никой нямаше да го изпусне, един малък успех за американците, едно малко смущение за КГБ. Но всичко се беше променило сега. Пьотр Малеткин щеше да стане много важен човек. Той самият щеше да го разбере в мига, в който Василий се покаже в прозореца, тъй като лицето на предателя беше слабо познато на Талеников, но лицето на дезертьора бе много добре познато на Малеткин. Всеки пункт на КГБ навсякъде по света търсеше Василий Василевич Талеников.

Под прикритието на заснежения бряг той пропълзя назад около двайсет метра зад автомобила, тогава излезе на пътя. Малеткин или беше се замислил дълбоко, или беше полузаспал. По нищо не личеше, че беше видял някого — не си обърна главата, не си угаси цигарата. Чак когато Василий беше на три метра от него, предателят размърда раменете си и лицето му се обърна към стъклото. Талеников обърна глава настрани, като че ли проверяваше пътя зад себе си, докато вървеше; той не искаше лицето му да бъде забелязано, преди да стигне до прозореца. Застана точно пред вратата, главата му беше скрита над покрива.

Чу тракането на ръчката и почувства краткия полъх на топлината откъм колата. Както очакваше, лъч от фенерче се стрелна откъм седалките; той се наведе и показа лицето си, „Граз“ се появи на отворения прозорец.

— Добро утро, другарю Малеткин. Вие сте Малеткин, нали?

— О, господи! Вие!

С лявата си ръка Талеников се протегна и хвана фенерчето, обръщайки го бавно надолу. В действието му нямаше никакво притеснение.

— Не се разстройвай — каза той. — Имаме нещо общо помежду си. Защо не ми дадеш ключовете?

— Какво… Какво? — Малеткин беше парализиран, той не можеше да говори.

— Дай ми ключовете, моля! — продължи Василий. — Ще ти ги дам веднага, когато вляза вътре. Ти си нервен, другарю, нервните хора правят нервни неща. Не желая да подкараш колата без мен. Ключовете, моля!

Злокобното дуло на „Граз“ беше само на няколко сантиметра от лицето на Малеткин. Погледът му бързо се стрелкаше между пистолета и Талеников, той посегна към контактния ключ и извади ключовете.

— Ето — прошепна.

— Благодаря ти, другарю. Ние сме другари, ти знаеш това, нали? Няма да има никакъв смисъл някой от нас да се опита да се възползва от критичното положение на другия. И двамата ще загубим.

Талеников заобиколи предницата на колата, вървейки по заснежения бряг и седна на предната седалка до намусения предател.

— Хайде, полковник Малеткин — трябва да си полковник вече, нали? Нямаш причина да си толкова враждебен. Искам да чуя всички новини.

— Само временно съм полковник; рангът ми не е постоянен.

— Срамота. Никога не сме оценявали достойнствата ти, нали? Добре, сигурно сме грешили. Виж какво си успял да постигнеш точно под носовете ни. Трябва да ми разкажеш как си го направил. Но в Ленинград.

Ленинград?

— Да, на няколко часа път е от Зеленогорск, не е чак толкова далече и съм сигурен, че вторият по ранг във Виборг може да си измисли достатъчно разумно обяснение за едно такова пътуване. Ще ти помогна. Много съм добър в тия неща.

Малеткин преглътна, очите му бяха приковани върху Василий.

— Трябва да бъда във Виборг утре сутринта. Имам инструктаж с патрулите.

— Заповядай на някой друг да го направи. Всеки обича, когато му бъдат делегирани права. Показва, че хората са оценявани.

— Да, но то беше делегирано на мен — каза Малеткин.

— Не разбра ли какво имам предвид? Между другото, къде са ти банковите сметки? В Норвегия, Швеция, Ню Йорк? Със сигурност не са във Финландия, щеше да бъде глупаво.

— В град Атланта. В една банка, притежавана от арабите.

— Добра мисъл. — Талеников му подаде ключовете. — Е, ще тръгваме ли, другарю?

— Това е лудост — каза Малеткин. — Там ще бъдем мъртви.

— Е, поне не веднага. Имаме малък бизнес в Ленинград.

 

 

Вече беше пладне, когато преминаха по моста Киров, край летните градини, покрити със сняг, и на юг към огромния булевард, наречен Невски проспект. Талеников мълчаливо гледаше през прозореца паметниците на Ленинград. Кръвта на милиони беше пожертвана, за да се превърне замръзналата кал и мочурищата на река Нева във витрината на Петър Първи към Европа.

Стигнаха до края на проспекта под блестящия шпил на сградата на Адмиралтейството и завиха надясно към кея. Там, по продължение на реката, се издигаше Зимният дворец; ефектът му върху Василий беше същият, както всеки път, когато го видеше. Накара го да се замисли за Русия, която веднъж беше завършила тук.

Нямаше време за такива спомени, дори за Ленинград, който трябваше да претършува през следващите няколко дни, въпреки че по ирония, точно този Ленинград и тази Русия го бяха довели тук. Принц Андрей Ворошин е бил част и от двете.

— Мини по моста Анихов и завий наляво — нареди той. — Карай към района със старите къщи. Ще ти кажа къде да спреш.

— Какво има там — попита Малеткин, страхът му нарастваше с всяка измината пресечка, с всеки мост към центъра на града.

— Изненадан съм, че не знаеш, а трябваше. Има една редица незаконни общежития и точно толкова незаконни евтини хотели, които, според някои официални вестници, имат ревизионистични отношения.

— В Ленинград?

— Но ти не знаеш за това, нали? — каза Талеников. — И никой никога не ти е казвал. Ти беше следен, другарю. Когато аз бях базиран в Рига, онези от нас, които бяха ръководители на сектори, често се събирахме тук и използвахме този район за конференции, които искахме да държим в тайна, защото засягаха нашите собствени хора в сектора. Мисля, че тук за първи път чух името ти.

— Моето? Някой ме е наклеветил.

— Не се тревожи, аз отхвърлих обвиненията и те защитих. Теб и другия човек от Виборг.

— Виборг? — Малеткин изпусна контрола върху волана, колата изви и за малко се размина с идващия насреща камион.

— Съвземи се — изсъска Василий. — Една катастрофа ще изпрати и двама ни в черните стаи на Люблянка.

— Но Виборг — повтори изненаданият предател. — КГБ — Виборг? Знаеш ли какво говориш?

— Съвсем точно — отвърна Талеников. — Двама информатори от един и същ източник, без да знаят един за друг. Това е най-акуратния начин да се провери информацията. Но ако единият научи за другия, той и без това притежава най-доброто от двата свята. Не си ли съгласен? В твоя случай предимствата ще бъдат неизчислими.

— Но кой е той!?

— По-късно, приятелю. По-късно. Ако ми сътрудничиш изцяло и във всичко, ще научиш името му, когато си тръгна.

— Съгласен съм — каза Малеткин, като започна да се съвзема.

Талеников се облегна назад в седалката, когато продължиха по натоварената „Седовая“, по препълнените улици на старинния район, така нареченият „Донвашен“. Патината по чистите тротоари и излъсканите с пясък сгради прикриваха нарастващото напрежение, характерно за този район. Две или три семейства живееха в един апартамент, четири или пет души спяха в една стая. Това щеше да експлодира един ден.

Василий погледна към предателя до себе си. Той презираше този мъж. Само допреди минути Малеткин си мислеше, че ще му бъде дадено предимство, за което не беше мечтал: името на високопоставения офицер от КГБ, от собствения му район, предател също както и него, който можеше да бъде манипулиран безмилостно. Не му се налагаше да направи почти нищо, за да получи това име. Щеше да му бъде дадено — с три думи, без да е необходима друга идентификация. И, разбира се, то щеше да бъде фалшиво. Пьотр Малеткин нямаше да бъде убит от американците, пресичащи леда при Вайникала, а след съд, при бараките на Виборг. Така действаше политиката по отношение на незначителните мъже, мислеше си Василий, когато разпозна сградата, която търсеше.

— Спри на следващия ъгъл, другарю — каза той. — Почакай ме. Ако човекът, който искам да видя, не е там, ще се върна веднага. Ако той е вкъщи, ще се забавя около час.

Малеткин отби вдясно зад групата велосипеди, заключени към един стълб на завоя.

— Запомни — продължи Талеников, — че имаш две алтернативи. Можеш да отидеш в щабквартирата на КГБ — намира се на „Лиговски проспект“, между другото — и да ме издадеш; това ще доведе до верига от признания и като резултат — твоята екзекуция. Или можеш да ме изчакаш, да направиш това, което ти кажа, и ще успееш да получиш името на някой, който може да ти донесе настоящи и бъдещи отличия. Ще закача на куката ти един много важен човек.

— Значи, на практика аз нямам избор, нали? — изрече отчаяно Малеткин. — Ще бъда тук.

Предателят се ухили; по брадата му беше избила пот, виждаха се жълтите му зъби.

Талеников приближи каменните стъпала на сградата. Беше четириетажна и имаше двадесет до тридесет апартамента, много от тях бяха претъпкани, но не и нейният. Лодзия Кронеша имаше собствен апартамент. Решението беше взето от КГБ преди пет години.

С изключение на кратките конференции през уикенда преди четиринайсет месеца в Москва, той не беше я виждал откакто си беше тръгнал от Рига. По време на конференцията те бяха прекарали една нощ заедно — първата нощ — но бяха решили да не се срещат повече. По професионални причини. Блестящият Талеников беше започнал да показва признаци на умора, странно невъздържаното му поведение ядосваше твърде много хора — и твърде много хора бяха започнали да говорят за него, да шепнат за него. За него. Беше най-добре да преустановят всякакви срещи извън конферентните зали, защото въпреки пълната чистота във взаимоотношенията им, тя все още беше следена. А той принадлежеше към типа хора, с който тя трябваше да се вижда; той й беше казал това. Беше настоявал.

Преди пет години Лодзия Кронеша имаше неприятности; според някои бяха достатъчно сериозни, за да я отстранят от поста й в Ленинград. Други не се съгласяваха, твърдейки, че пропуските й се дължаха на временни неразположения или депресии, причинени от семейните й проблеми. Освен това тя беше изключително ефективна в своята работа. С кого можеха да я заменят по време на тези кризисни моменти? Лодзия беше много силна математичка, доктор на науките от Московския университет и преквалифицирана в Лениновия институт. Беше сред най-добрите компютърни програмисти в професията.

Така че я бяха задържали, но я бяха предупредили по подходящ начин за отговорността й към държавата — която беше й дала възможност да получи своето образование. Тя беше преместена в нощни операции, отдел компютри, КГБ — Ленинград, „Лиговски проспект“. Това беше преди пет години; тя щеше да остане там поне още година-две.

„Нарушенията“ на Лодзия можеха да бъдат определени като професионални грешки — серия незначителни математически промени — с изключение на едно тревожно произшествие на хиляда и триста мили от Ленинград, във Виена. Брат й беше висш офицер от Военновъздушните сили и се беше самоубил, по причини, които останаха неизяснени. Въпреки това, плановете за въздушна защита за цялата югозападна германска граница бяха променени. И Лодзия Кронеша беше разпитвана за това.

Талеников присъстваше на разпита, заинтригуван от тихата академичка, която беше поставена под прожекторите на КГБ. Той беше впечатлен от бавните й, обмислени отговори, които бяха толкова убедителни, като че ли нямаше никаква паника в тях. Тя с готовност беше признала, че беше боготворяла своя брат и че беше потресена до точката на пречупването от неговата смърт и от начина, по който се бе случила. Не, тя не знаеше за никакви нередности, свързани с неговия живот; да, той беше изцяло отдаден на своята партия; не, тя не беше поддържала никаква кореспонденция с него — никога не й беше минавало и през ум да прави това.

Талеников беше стоял безмълвен, знаещ всичко по инстинкт, всички противоречия с прикритата истина. Тя беше излъгала. От самото начало. Но лъжите й не се кореняха в измамата, или в стремежа й да оцелее на всяка цена. Имаше нещо друго. Когато ежедневните наблюдения на КГБ бяха отменени, той често беше летял до Ленинград от близката Рига, за да получи своите наблюдения.

Проследяванията на Василий разкриха това, което той беше сигурен, че ще открие. Изключително изкусните контакти в парковете на Петродворец с един американски агент, идващ от Хелзинки. Тя не търсеше тези срещи, но бяха я принудили да ходи на тях.

Една вечер той я проследи до апартамента й и й разказа за разкритията си. Инстинктът му подсказваше да се въздържа от официални действия. Действията й не бяха обусловени от желанието за измяна.

— Това, което съм правила е незначително! — беше извикала тя, сълзите на изтощение бяха изпълнили очите й. — То не е нищо в сравнение с това, което те искат от мен! Но те имат доказателства за това, че се занимавам с нещо; те няма да направят това, с което ме заплашват!

Американецът й беше показал някакви снимки, около дузина, повечето на брат й, но също и на други високопоставени съветски официални лица от виенските сектори. Те разкриваха изключителни извращения, крайности в сексуалното поведение — мъж с жена и мъж с мъж — всичките направени, когато обектите бяха пияни, всички показваха една Виена на изключителни сладострастия, на които отговорните съветски служители доброволно се бяха отдали, корумпирани от някой, който имаше интерес от това.

Заплахата беше проста: тези снимки щяха да бъдат разпространени из целия свят. Брат й, също както и останалите, които бяха по-висшестоящи по ранг и длъжност, щяха да бъдат публично осмени. Така също и Съветският съюз.

— Какво се надяваше да постигнеш с това, което правеше за тях? — беше я попитал той.

— Исках да ги разгоня! — беше отговорила тя. — Те искат да ме държат на въдицата си, но нямаше да знаят какво ще правя, какво мога да направя… Какво бях направила. Всеки път те получаваха съобщения с компютърни грешки. Бяха нищожни, но достатъчни. Така че няма да могат да реализират своите заплахи.

— Има и по-добър начин — беше предложил той. — Мисля, че трябва да го оставиш на мен. Има един мъж във Вашингтон, който изкара войните в Югоизточна Азия. Един генерал на име Блекбърн. Антъни Блекбърн.

Василий се бе върнал в Рига и беше изпратил съобщение чрез мрежата си в Лондон. Вашингтон получи информацията след няколко часа: резултатът, на който се надяваше американското разузнаване, използвайки историите от Виена, щеше да бъде последван от не по-малко уличаващо разкритие — и снимки — за един от най-уважаваните мъже в американските военни среди. Никой от Хелзинки повече не притесни Лодзия Кронеша. И тя и Талеников станаха любовници.

Докато Василий се изкачваше по мрачното стълбище към втория етаж, го обзеха спомените. Тяхната история беше продиктувана от взаимна нужда, без наличието на някаква трескава емоционална привързаност. Те бяха двама изолирани, посветени на своята професия, почти отричайки всичко останало; и двамата имаха нужда от умствено и физическо разтоварване. Никой не изискваше нещо повече от другия, а когато той беше прехвърлен в Севастопол, сбогуването им беше безболезнено разделяне на двама добри приятели, които се харесваха взаимно, но които не чувстваха никаква взаимна зависимост, дори бяха благодарни на факта, че такава отсъства. Сега се чудеше какво ли ще каже тя, когато го види, какво ще почувства… Какво самият той щеше да почувства.

Той погледна часовника си: един без десет. Ако графикът й не беше променен, дежурството й трябваше да приключи в осем, да се прибере до девет, да прегледа вестниците за един час и да заспи. Тогава му мина през ум една мисъл. Ами ако тя си имаше любовник? Ако беше така, той нямаше да я поставя в опасност; щеше да си тръгне бързо, още преди да го усетят. Но се надяваше, че нямаше да се наложи; имаше нужда от Лодзия. Нямаше как да се обади директно на човека от Ленинград, с когото трябваше да се свърже; тя можеше да му помогне — ако желаеше.

Той почука на вратата. След няколко секунди чу стъпки, звукът от кожени подметки върху твърдото дърво. Странно, тя не беше в леглото. Вратата се отвори наполовина и Лодзия Кронеша застана в процепа напълно облечена — странно облечена — в светла памучна рокля, лятна рокля, светлокестенявата й коса падаше върху раменете, острите черти на лицето й бяха сбрани в неподвижен израз, лешниково зелените й очи се бяха втренчили в него — втренчили в него — като че ли внезапното му появяване след толкова дълго време не беше неочаквано, като че ли тя знаеше.

— Колко хубаво, че се отбиваш, стари приятелю — каза, без най-малка следа от вълнение.

Тя му съобщаваше нещо. Имаше някой при нея, някой, който го чакаше.

— Хубаво е да те видя отново, стара приятелко — каза Талеников, кимайки в потвърждение, взирайки се в отвора между вратата и рамката.

Той успя да забележи част от някакво яке и кафявия плат от нечии панталони. Имаше само един мъж, тя му казваше и това също. Той измъкна своя „Граз“, вдигайки лявата си ръка с три изправени пръста, и с жест посочи наляво. С третото кимване на главата си тя трябваше да скочи надясно, погледът й му подсказа, че тя беше разбрала.

— Минаха толкова много месеци — продължи спокойно той. — Бях в района, за това си мислех, че…

Той кимна за трети път; тя скочи надясно. Василий блъсна вратата с рамо в лявата половина, така че входът да бъде чист, а ударът тотален — после я блъсна още веднъж, залепвайки човека зад нея на стената.

Той скочи вътре, изви се надясно, рамото му блъсна още веднъж. Измъкна пистолета от ръката на мъжа, изстъргвайки тялото му от стената, после заби коляното си в открития врат, претъркулвайки своя потенциален убиец към близкия стол, където той се строполи на пода.

— Ти разбра! — изхърка Лодзия, облягайки се на стената. — Толкова се тревожех, че няма да разбереш.

Талеников затвори вратата.

— Още няма един часът — каза той, хващайки ръката й. — Мислех, че ще спиш. Надявах се, че ще разбереш това. Освен това навън е адски студ, едва ли е сезонът за летни рокли.

— Знаех, че ще забележиш това. Повечето мъже не го правят, но ти не можеше да не го забележиш.

Той хвана раменете й, говорейки бързо.

— Натресох ти ужасни неприятности, съжалявам. Ще си тръгна незабавно. Разкъсай дрехите си, кажи им, че си се опитала да ме спреш. Ще вляза в някой апартамент горе и…

— Василий, изслушай ме. Този човек не работи за нас. Той не е от КГБ.

Талеников се върна при мъжа на пода. Той бавно се съвземаше, опитвайки се да се изправи, и в същото време да се ориентира.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Ще започна с това, че е англичанин, руският му го издава. Когато спомена името ти, аз се престорих на шокирана, ядосана от това, че нашите хора ме считат за способна да приютя един предател. Казах му, че искам да се обадя на моя началник. Той не ми разреши. Каза: „Ние притежаваме всичко, което искаме от теб“. Това бяха неговите думи.

Василий я погледна.

— Ти наистина ли щеше да се обадиш на своя началник?

— Не съм сигурна — отвърна Лодзия. — Предполагам, че това щеше да зависи от неговия отговор. Много ми е трудно да повярвам, че ти си това, което те твърдят.

— Не, не съм. От друга страна, ти трябва да се защитаваш.

— Надявам се, че няма да ми се наложи.

— Благодаря ти… стара приятелко. — Талеников се обърна към мъжа на пода и тръгна към него. Той го видя, беше твърде късно.

Василий се хвърли, скачайки към фигурата на стола, ръцете му сграбчиха устата на мъжа, разтваряйки я, коляното му се заби в стомаха, в диафрагмата, опитвайки се да го накара да повърне.

Горчивият дъх на бадеми. Потасиев цианид. Сериозно количество. След секунди щеше да настъпи опиянението, а смъртта — след минути.

Студено сините английски очи под него бяха широки, ясни и доволни. Матарезе отново беше избягал.