Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (11)

11.

Колибата се намираше в отдалечените гори на Мериленд, на брега на река Патоксен, заобиколена с полета от трите страни и вода отдолу. Тя беше изолирана, нямаше други къщи на разстояние от една миля и до нея можеше да се достигне само по един примитивен черен път, по който не можеше да бъде убеден да премине нито един шофьор на такси. А и никой не беше молен да прави това.

Вместо това Брей се обади на един човек от иранското посолство, един нерегистриран агент на САВАК, който се занимаваше с трафика на тежки наркотици и с обмяната на студенти, чиято действителна работа би смутила добронамерения шах. Той им беше оставил една кола под наем на платения паркинг на Кей стрийт, а ключовете бяха скътани под балатума на пода.

Колибата принадлежеше на един професор по политически науки от Джорджтаун, един затворен хомосексуалист, на когото Скофийлд беше услужил преди няколко години като изчисти от досието му една част, която нямаше нищо общо със способностите на човека да оценява поверителната информация за Държавния департамент. Брей беше използвал колибата няколко пъти по време на завръщанията си във Вашингтон, често, когато искаше да бъде недостъпен за чиновниците, обикновено в компанията на жена. Беше необходимо само едно телефонно обаждане до професора; нямаше никакви въпроси, беше му казано и къде да открие ключа. Онзи следобед той беше окачен на един гвоздей на втората греда отдясно под предната стреха. Брей го взе, използвайки една стълба, която беше облегната на близкото дърво.

Вътре декорът беше типично селски; тежки греди и спартанска мебелировка, допълнени с множество възглавници на карета, бели стени и червени завеси. От двете страни на каменната камина имаше етажерки за книги, които се спускаха от тавана до пода и бяха претъпкани, разнообразните корици внасяха допълнителен колорит и топлина.

— Той е образован мъж — продума Талеников, като проследи с поглед заглавията.

— Много — кимна Брей, запалвайки газовата печка, марка „Франклин“. — Има кибрит над камината, а дървата са подредени и готови за запалване.

— Колко удобно — изрече мъжът от КГБ, взимайки една клечка от малката чашка на камината, коленичи долу и я запали.

— Включена е в наема. Който и да използва камината, почиства колибата и я зарежда отново.

— Част от наема? А какви са другите приготовления?

— Това е единственото. Недей да казваш нищо. За мястото или за собственика.

— Много удобно.

Талеников отдръпна ръката си, когато огъня запълзя по сухите дърва.

— Много — потвърди Скофийлд, нагласяйки котлона, доволен, че работеше. Той се изправи и се обърна към руснака. — Не искам да обсъждаме нищо, докато не подремна малко. Може и да не си съгласен, но ще стане точно така.

— Нямам нищо против. Не съм сигурен дали ще мога да събера мислите си точно сега, а трябва да мога да ги събера, когато говорим. Сигурно съм спал дори по-малко и от теб.

— Преди два часа можехме взаимно да се избием — промълви Брей, стоейки неподвижно. — Но никой от нас не го направи.

— Точно обратното — съгласи се мъжът от КГБ.

— Взаимно се предпазихме от други, които искаха да ни убият.

— Което обаче ни освобождава от всякакви задължения един към друг.

— Такива задължения не съществуват, разбира се. Въпреки това, подозирам, че ще научиш за едно такова, когато започнем да говорим.

— Може и да си прав, но се съмнявам. На теб може и да ти позволят да живееш в Москва, но мен няма да ме оставят след това, което се случи днес във Вашингтон. Но мога да направя нещо за това. Може би в това е разликата между нас.

— В името на двама ни — в името на всички нас — ужасно се надявам да си прав.

— Прав съм. Аз също смятам да поспя малко.

Скофийлд посочи към дивана до стената.

— Превръща се на легло; има одеяла в онзи килер. Аз ще използвам спалнята. — Той тръгна към вратата, после спря и се обърна към руснака. — Между другото, стаята ще бъде заключена, а аз спя леко.

— Условие, което важи и за двама ни, сигурен съм — каза Талеников. — Няма защо да се страхуваш от мен.

— Никога и не съм се страхувал — каза Брей.

 

 

Скофийлд дочу слабите, но остри дращещи звуци и се изви под чаршафа, сграбчвайки автоматичния „Браунинг“ до коленете си. Той го вдигна под завивките, като отдръпна краката си от леглото; беше готов да се прицели и да стреля.

В стаята нямаше никой. Лунната светлина се процеждаше през северния прозорец — струйки безцветна бяла светлина, преминаващи през дебелите капаци в разделени лъчове от феерична луминация. За момент се почувства несигурен дали знае къде се намира, толкова пълно беше изтощението му и толкова дълбок беше сънят му. Разбра, когато краката му докоснаха пода. Врагът му беше в съседната стая. Много странен враг, който беше спасил живота му и чийто живот той беше спасил минути по-късно.

Брей погледна луминесцентния циферблат на часовника си. Беше четири и петнадесет сутринта. Спал беше почти тринадесет часа, тежестта в ръцете и краката му, влагата по очите му и изсъхналото му гърло бяха доказателство за това, че се беше движил твърде малко през това време. Той остана седнал за малко на ръба на леглото, дишайки тежко студения въздух, после остави пистолета си и разтърси ръце, преплитайки пръстите си. Погледна към заключената врата на спалнята.

Талеников беше станал и беше запалил огъня, острото пращене беше непогрешимия звук от горящи дърва. Скофийлд реши да отложи срещата си с руснака с още няколко минути. Лицето го сърбеше, брадата му беше неприятно набола и беше причинила обрива по врата му. В банята винаги имаше прибори за бръснене; сега вече можеше да си позволи лукса да се обръсне и да смени превръзките, които беше поставил на врата и главата си преди четиринадесет часа. Това щеше да отложи с още малко разговора с бившия — дезертирал? — човек от КГБ. За каквото и да ставаше въпрос, Брей не искаше да участва, въпреки че неочакваните събития и взетите решения през последните двадесет и четири часа му подсказваха, че той вече беше включен в играта.

Беше четири и тридесет и седем, когато отключи вратата и я отвори. Талеников стоеше до огъня, отпивайки от някаква чаша в ръката си.

— Извинявай, ако огънят те е събудил — каза руснакът. — Или звукът от вратата, ако си я чул.

— Печката е угаснала — каза Скофийлд, поглеждайки към „Франклин“-а.

— Мисля, че пропановата бутилка е празна.

— Това ли беше причината да излезеш навън?

— Не. Излязох, за да се облекча. Тук няма тоалетна.

— Бях забравил.

— Изобщо чу ли ме, когато излязох, или когато се върнах?

— Това кафе ли е?

— Да — отговори Талеников. — Лош навик, който придобих на Запад. Чаят ви е без всякакъв вкус. Джезвето е върху котлона. — Мъжът от КГБ посочи към паравана, където печката, мивката и хладилникът бяха подредени плътно до стената. — Изненадан съм, че не го подуши, когато вреше.

— Мисля, че го усетих — излъга Скофийлд, тръгвайки към печката и джезвето. — Но мирисът беше слаб.

— Сега и двамата по детински си разменихме по няколко приказчици.

— По детински — повтори Брей, наливайки си кафе. — Продължаваш ли да твърдиш, че имаш нещо да ми кажеш? Започвай.

— Първо, ще ти задам един въпрос. Чувал ли си някога за организация, наречена Матарезе?

Скофийлд спря, припомняйки си; кимна.

— Политически убийци под наем, управлявани от някакъв съвет в Корсика. Започнали са преди повече от половин век и са отмрели в средата на четиридесетте години, след войната. Какво общо имат те?

— Организацията им никога не е отмирала. Продължила е да се развива нелегално — или, ако искаш, е спряла да функционира — но е била възстановена в далеч по-опасна форма. Започнала е да оперира в началото на петдесетте. Функционира и сега. Проникнала е в най-чувствителните и властни сфери и в двете правителства. Целта й е да установи контрол и над двете страни. Матарезе са отговорни за убийствата на генерал Блекбърн тук и на Димитрий Юриевич в моята страна.

Брей отпи от кафето, разглеждайки лицето на руснака през рамката на чашата.

— Откъде знаеш? Защо вярваш на това?

— Един старец, който е видял повече в живота си, отколкото ти и аз взети заедно, ми разказа за това. Той не грешеше; беше измежду малцината, които го признаха — или които някога ще признаят — че са имали работа с Матарезе.

— Видял? Бил? Минало време.

— Той умря. Повика ме, когато умираше; искаше аз да знам това. Имаше достъп до информация, която нито ти, нито аз бихме получили при каквито и да е обстоятелства.

— Кой беше той?

— Алексей Крупской. Името е без значение, струва ми се, за това ще ти обясня.

— Без значение? — прекъсна го Скофийлд, приближавайки към креслото пред камината, в което седна. — Не е точно така. Крупской, бялата котка от Кривой Рог. Изтребителят. Последният от екстерминаторите на Девета секция от КГБ. Първоначалната девета, разбира се.

— Добре си си научил урока, но тогава, както казват, ти си бил в Харвард.

— Този тип уроци понякога помага. Крупской е изчезнал преди двадесет години. Станал е Господин Никой. Ако е бил жив, предполагам, че е вегетирал някъде в Гразнов, но в никакъв случай не е бил консултант, който да получава информация от хората в Кремъл. Не вярвам на твоята история.

— Ще повярваш сега — каза Талеников, сядайки срещу Брей. — Защото не са били хора „от Кремъл“, а само един човек. Синът му. В продължение на трийсет години той е един от най-високопоставените сред оцелелите в Политбюро. А през последните шест години премиер на Съветска Русия.

Скофийлд остави чашата си на пода и отново разгледа лицето на човека от КГБ. Беше лице на трениран лъжец, на професионален лъжец, но не лъжец по природа. Сега не лъжеше.

— Синът на Крупской е премиер? Това е… шокиращо.

— И за мен беше, но не толкова шокиращо, когато се замислиш. Направляван след всеки завой, защитаван от изключителната колекция на баща му от… да речем компрометиращи факти. Хипотетично, би могло да се случи и тук. Подозирам, че вашият Джон Едгар Хувър е имал политически амбициозен син. Кой би могъл да се изпречи на неговия път? Секретните досиета на Хувър биха застлали всеки път, дори и на този, водещ към овалния офис. Пейзажът тук е различен, но дърветата са същите. Те не са се променили особено много, откакто сенаторите са предали Рим на Калигула.

— Какво ти каза Крупской?

— Разказа ми най-напред за миналото. Имаше неща, които не можех да повярвам, докато не разговарях за тях с някои пенсионирани ръководители на Политбюро. Един изплашен старец ги потвърди, другите създадоха план, който трябваше да доведе до моето екзекутиране.

— Твоето?…

— Да. Василий Василиевич Талеников, главен стратег, КГБ. Един избухлив мъж, за когото най-добрите години бяха отминали, но на чиито знания можеше да се разчита в продължение на няколко десетилетия — черпени от някоя ферма в Гразнов. Ние сме практичен народ; това би било практично решение. Въпреки малките съмнения, които всички ние имаме, вярвах на това, знаех, че това ще бъде моето бъдеще. Но не и след като споменах за Матарезе. Внезапно всичко се промени. Аз, който бях служил добре на своята страна, внезапно се превърнах във враг.

— Какво точно каза Крупской? Какво, според твоята преценка, е било потвърдено?

Талеников си спомни за думите на умиращия Изтребител, за мисиите, които подсказват за някои от убийствата на Матарезе. Включително Сталин, Берия и Рузвелт. Как е била използвана корсиканската организация от всички големи правителства, както в рамките на техните страни, така и извън тях. Никоя не беше останала неопетнена: Съветска Русия, Англия, Франция, Германия, Италия… САЩ; лидерите на всяка, по едно или друго време, бяха сключвали договори с Матарезе.

— С всичко това се е спекулирало преди — каза Брей. — Правени са опити, но нищо конкретно не се е получило от разследванията.

— Защото никой от големите хора никога не се е осмелявал да даде показания. По думите на Крупской признанията биха били катастрофални за всички правителства. Сега се предприема нова тактика, цялата подчинена на целта да се създаде нестабилност в центровете на властта.

— По какъв начин?

— Терористични актове. Бомбардировки, похищения, отвличания на самолети; ултиматуми, издавани от банда фанатици, заплашване с масови убийства, ако не бъдат изпълнени техните условия. Те се увеличават всеки месец и голяма част от тях са финансирани от Матарезе.

— Но как?

— Мога само да гадая. Съветът на Матарезе научава целите на ангажираните страни, изпраща експертите и осигурява финансирането на прикритие. Фанатиците не се пазарят за това откъде идват средствата, а само за самите средства. Подозирам, че аз и ти сме използвали такива мъже и жени дори по-често, отколкото си мислим.

— За определени цели — каза Брей, вдигайки чашата си от пода. — Какво общо имат Блекбърн и Юриевич с това? Какво са постигнали Матарезе, като са ги убили?

— Според Крупской те са поставили на изпитание лидерите, за да проверят дали техните собствени хора са в състояние да контролират реакциите на правителствата. Сега не съм толкова сигурен. Мисля, че е имало още нещо. Откровено казано, поради това, което ти разказа.

— Кое имаш предвид?

— Юриевич. Ти каза, че той е бил предвиден да премине на ваша страна. Вярно ли е това?

Брей се намръщи.

— Вярно е, но не беше толкова просто. Юриевич беше твърде зрял; нямаше да дезертира по нормален начин. Той беше учен, убеден, че и двете страни са отишли твърде далеч. Нямаше доверие на маниаците. Беше само проба; не бяхме сигурни докъде ще успеем да стигнем.

— А знаехте ли, че генерал Блекбърн, който беше почти унищожен от войната във Виетнам, направи това, което нито един председател на обединения щаб никога не е правил във вашата история? Той тайно се срещаше с вашите потенциални врагове. Швеция, град Скелефтий, Ботаническият залив, пътувайки тайно като турист. По наша преценка той щеше да направи всичко възможно, за да предотврати повторението на безсмислените масови убийства. Мразеше войната с конвенционални оръжия и вярваше, че атомните оръжия никога няма да бъдат използвани. — Руснакът спря и се наведе напред. — Двама мъже, които дълбоко и страстно вярваха, че човечеството трябва да престане да бъде жертва, които търсеха покой — и двамата убити от Матарезе. Възможно е тази проверка да е била само част от упражнение. Възможно е да е имала и друга цел: да бъдат елиминирани влиятелни мъже, които са вярвали в стабилността.

Отначало Скофийлд не отговори; информацията за Блекбърн беше изненадваща.

— Значи с тази проверка те са уличили мен за убийството на Юриевич?

— И мен — за убийството на Блекбърн — довърши Талеников. — Един „Браунинг Магнум“ четвърти клас е бил използван при убийството на Юриевич, а „Граз“ — за убийството на Блекбърн.

— И двама ни са обвинили за тези убийства…

— Точно така — кимна руснакът. — Защото от всички хора в разузнаването на нашите страни, ние ще сме последните, на които те ще позволят да живеят. Това никога няма да се промени, защото ние не можем да бъдем променени. Крупской беше прав: ние сме белязани; ще бъдем използвани и след това убити. Твърде сме опасни.

— Защо ли мислят така?

— Защо се занимават с нас… Знаят, че ние не можем да приемем съществуването на Матарезе, също както и на маниаците в нашите собствени отдели. Ние сме мъртви, Скофийлд.

— Говори само за себе си! — Брей изведнъж се ядоса. — Аз съм изчерпан, унищожен, свършен! Не ми пука за това, което става там! Недей да ми казваш каква е преценката ти за мен!

— Преценките вече са били направени. От други.

— Защото ти твърдиш това. — Скофийлд стана, остави кафето долу, ръката му не беше далеч от браунинга в неговия колан.

— Защото вярвах на човека, който ми разказа това. За това съм тук, за това спасих живота ти, а не те убих.

— Би трябвало да съм изненадан от това, нали?

— Какво?

— Всичко е било нагласено, дори си знаел къде точно се е намирал Прага на стълбището.

— Аз убих човек, който беше насочил пистолета си в теб!

— Прага? Минимална жертва. Аз представлявам една отписана енциклопедия. Нямам доказателства, че моето правителство се е свързало с Москва, само вероятни предположения, базирани на това, което ти ми разказа. Може би пропускам очевидното, може би великият Талеников разиграва някаква малка игричка, за да привлече Беоулф Агейт.

— Майната ти, Скофийлд! — кресна мъжът от КГБ, скачайки от стола си. — Трябваше да те оставя да умреш. Чуй ме ясно! Това, което ти предлагаш, е немислимо и КГБ знае за него. Чувствата ми са твърде дълбоки. Никога не бих се захващал да те привличам. По-скоро бих те убил.

Брей гледаше втренчено към руснака, истинността в твърдението на Талеников беше очевидна.

— Вярвам ти — промълви Скофийлд, кимайки, ядът му премина в загриженост. — Но това не променя нещата. Не ми пука! Наистина не ми пука… Дори не съм сигурен дали още искам да те убия, просто искам да бъда оставен на мира. — Брей се обърна. — Вземай ключовете на колата и се разкарай оттук. Можеш да се считаш за жив.

— Благодаря ти за щедростта, Беоулф, но се страхувам, че е твърде късно.

— Какво?

Скофийлд се обърна към руснака.

— Още не съм свършил. Бил е заловен някакъв мъж, открили са химикали. Имало е някаква таблица за два или най-много три месеца. Думите били: „Москва чрез атентати; Вашингтон чрез политически маневри — и убийства, ако се налага“. Когато това се случи, нито ти, нито аз ще оцелеем. Ще ни открият дори и на края на земята.

— Почакай малко — каза Брей разгневен. — Да не би да твърдиш, че твоите хора имат човек там?

— Имали са — поправи го Талеников. — Под кожата му е имало капсулка с цианид; той я е активирал.

— Но са го чули. Успели са да го запишат. Думите му са били там!

— Чули са го. Но не са успели да запишат това. А и е бил само един човек, който е бил предупреден от баща си да не позволява никой друг да чуе за това.

— Премиерът ли?

— Да.

— Значи той знае!

— Да, знае. Но всичко, което може да направи, е да се опита да се защити — нищо особено ново за неговото положение — но той не може да говори за това. Защото който говори за това, както казва Крупской, признава за миналото. Това е векът на конспирацията, Скофийлд. На кого му трябва да се връща към договори от миналото? В моята страна има редица трупове без обяснение; и тук не сте много по-различни. Семейство Кенеди, Мартин Лутър Кинг; и може би най-шокиращото — Франклин Рузвелт. Можехме да се хванем за гърлата — по-точно да натиснем ядрените копчета — ако нашето минало беше взаимно разкрито. Ти какво би направил, ако беше премиер?

— Щях да се защитавам — каза Брей тихо. — О, господи… Сега разбираш, нали?

— Не бих искал. Наистина не бих искал. Оставам вън!

— Подозирам, че не можеш да останеш вън. Нито пък аз. Доказателството е вчера, на Небраска авеню. Ние сме белязани; те ни търсят. Успели са да убедят други да ни убият — измислили са някакви причини — но те всъщност се крият зад тяхната стратегия. Можеш ли да го оспориш?

— Бих искал да мога. Манипулаторите винаги са най-лесни за манипулиране, хората от „Консулски операции“ са най-големите глупаци. Господи! — Скофийлд отиде до печката и си наля още кафе. Внезапно му хрумна нещо, което той не беше споменавал до тогава, което не беше ясно. — Не разбирам. От малкото, което се знае за Матарезе, е започнало като култ и се е развило в бизнес. Приемали са контракти — или се предполага, че приемат контракти — на базата на трудността за осъществяване и цената. Убивали са за пари; никога не са се интересували от властта. Защо сега се интересуват от това?

— Не знам — сви рамене мъжът от КГБ. — Крупской също не знаеше. Той умираше и не можеше да събере мислите си, но каза, че отговорът би могъл да се намери в Корсика.

— Корсика? Защо?

— Там е започнало всичко.

— Но не и мястото, където са сега. Ако изобщо съществуват. Има слухове, че Матарезе са се изнесли от Корсика в средата на тридесетте години. Договорите са били сключвани както в Лондон, така и в Ню Йорк… Дори в Берлин. Центровете на международния трафик.

— Тогава може би ключовете към този отговор са по-лесни за откриване. Съветът на Матарезе е бил свикан в Корсика, само едно име някога е било разкрито. Гилом дьо Матарезе. Кои са били другите? Защо са отишли там? Кои са те сега?

— Има и по-бърз начин да разберем това, отколкото да ходим в Корсика. Ако за Матарезе някога се е говорило във Вашингтон, има един човек, който би могъл да знае нещо. Той е мъжът, на когото ще се обадя при всички случаи. Бих искал да получа гаранции за живота си.

— Кой е той?

— Робърт Уинтроп — каза Брей.

— Създателят на „Консулски операции“ — кимна руснакът. — Добър човек, който не понасяше това, което сам беше създал.

— Конс Оп, за който споменаваш, не е вече същият, като в началото. Той все още е единственият човек, за когото съм чувал, че може да позвъни в Белия дом и да се срещне с президента двадесет минути по-късно. Много малко неща се случват, за които той не знае. Или не може да разбере. — Скофийлд погледна към огъня, припомняйки си. — Странно. В известен смисъл той е отговорен за всичко, което представлявам аз в момента, и той не одобрява това. Но мисля, че ще ме изслуша.

Най-близкият телефонен пост беше на три мили надолу по магистралата, от другата страна на черния път. Беше осем и десет, когато Брей влезе, засенчвайки очите си от блясъка на утринното слънце и затваряйки стъклената врата след себе си. Той откри домашния телефон на Уинтроп в дипломатическия си куфар. Не беше се обаждал от години. Набра номера, като се надяваше да е все още същият.

Същият беше. Оттренираният глас върна много пропуснати възможности, много реализирани възможности.

— Скофийлд! Къде си?

— Страхувам се, че не мога да ви кажа. Моля ви, опитайте се да ме разберете.

— Разбирам, че си загазил здравата и че няма да направиш добре, ако се появиш наоколо. Конгдън ми се обади. Мъжът, който е бил убит в хотела, е застрелян с руски пистолет…

— Зная. Руснакът, който го уби, спаси живота ми. Убитият е бил изпратен от Конгдън; също както и другите двама. Те бяха екипът, който трябваше да ме отстрани. Прага, Марсилия и Амстердам.

— О, господи… — Застаряващият държавник помълча за миг, но Брей прекъсна мълчанието му. — Знаеш ли какво казваш? — попита Уинтроп.

— Да, сър. Познавате ме добре, за да сте сигурен, че няма да кажа нещо, ако не съм убеден. Не греша. Говорих с мъжа от Прага, преди той да умре.

— И той го потвърди?

— С други думи, да. Изпратените съобщения са били такива; думите винаги са двусмислени.

Отново настъпи миг на мълчание, преди старецът да заговори.

— Не мога да повярвам, Брей. По причина, която няма как да знаеш. Конгдън дойде при мен преди една седмица. Беше загрижен за това, как ти би приел пенсионирането. Той имаше обикновените тревоги; един доста посветен агент, отстранен срещу собствената му воля, с твърде много свободно време и може би твърде много алкохол. Той е студен, този Конгдън, и се страхувам, че ме ядоса. След всичко, през което ти премина, да ти има толкова малко доверие… Твърде язвително споменах за това, което ти току-що описа. Не че някога съм сънувал, че той би могъл да каже някога нещо подобно, просто неговото отношение ме отвращаваше. И не мога да повярвам, нали виждаш? Той знаеше, че аз ще позная. Не би поел този риск.

— Значи някой му е наредил, сър. Точно затова бих искал да поговорим. Онези трима мъже знаеха къде да ме открият и има само един начин, по който биха могли да разберат. Това беше бърлога на КГБ, а те бяха от състава на Конс Оп. От Москва са съобщили на Конгдън; той е предал информацията.

— Конгдън се е свързал с руснаците? Това не заслужава аплодисменти. Дори и да се е опитал, защо биха му сътрудничили? Защо биха разкрили своята бърлога?

— Един от техните хора е бил част от преговорите; те са искали да го убият. А той се опитваше да се свърже с мен. Бяхме си разменили съобщения.

— Талеников?

Сега беше моментът Скофийлд да спре. Той тихо отговори:

— Да, сър.

— Бяла свръзка?

— Да. От начало не можах да разбера, но точно така си беше. Сега съм убеден.

— Ти… и Талеников? Странно…

— Обстоятелствата са странни. Спомняте ли си за организация от четиридесетте години, която е действала под името Матарезе?…

Уговориха се да се срещнат в девет часа същата вечер на една миля северно от Мисури авеню, на изхода на Рок Крий парк от източната страна. Встрани от пътя имаше едно асфалтирано разширение, където автомобилите можеха да паркират и пешеходците да навлязат по множеството пътеки, които осигуряваха добра гледка към живописния каньон. Уинтроп възнамеряваше да отложи дневните си ангажименти и да се съсредоточи върху научаването на всичко, което може, за изненадващата, макар и частична информация на Брей.

— Той ще свика комитета на четиридесетте — каза Скофийлд на Талеников, когато се връщаха към колибата.

— Може ли да стори това? — попита руснакът.

— Президентът може — отговори Брей.

Двамата мъже разговаряха малко през деня, тясното пространство беше неудобно и за двамата. Талеников прочете няколко неща от претъпканите рафтове с книги, поглеждайки от време на време към Скофийлд. Погледът му представляваше смесица от познати гняв и любопитство.

Брей чувстваше погледите; избягваше да им отговаря. Той слушаше по радиото новините: за убийството в хотела на Небраска авеню и за смъртта на руския аташе в прилежащата сграда. Те бяха оставени на втори план, без коментар, без да се спомене за мъртвия чиновник от посолството. Беше казано, че убийствата в хотела са извършени от чужденци — толкова беше позволено — и то без съмнение, от криминално естество, най-вероятно свързани с висшите кръгове в трафика на наркотици. Убийците се издирваха; Държавният департамент работеше усилено със сигурни стъпки.

И след всеки все по-оскъден доклад, Скофийлд се чувстваше все повече притиснат в някакъв капан. Чувстваше се въвлечен в нещо, в което не искаше да участва; новият му живот не започваше след всеки ъгъл вече. Започна да се чуди къде ли се намира, или къде ще трябва да се намира. Неудържимо беше въвлечен в една загадка, наречена Матарезе.

В четири часа той излезе на разходка из полята по продължението на брега на Патоксен. Когато излезе от колибата, се убеди, че руснакът го видя как напъхва своя автоматичен „Браунинг“ в кобура. Човекът от КГБ видя; той постави своя „Граз“ на стола до масата.

В пет часа Талеников забеляза нещо.

— Мисля, че трябва добре да се разположим още преди часа на срещата.

— Аз вярвам на Уинтроп — отвърна Брей.

— Сигурно имаш основание. Но можеш ли да се довериш на тези, с които той ще се свърже?…

— Той няма да каже на никого, че ще се срещне с нас. Освен това той иска да говори и с теб. Ще ти зададе някои въпроси. Имена, заемани постове, военни чинове.

— Ще се опитам да му отговоря, само ако те имат връзка с Матарезе. Няма да навлизам в никакви други сфери.

— Толкова по-зле за теб.

— Няма значение, и без това мисля…

— Тръгваме след петнадесет минути — прекъсна го Скофийлд. — Има едно кафене по пътя; ще ядем отделно.

 

 

В седем и тридесет и пет Брей спря колата в южния край на паркинга, на границата с Рок Крий парк. Той и мъжът от КГБ навлязоха в гората, оглеждайки просеките от пътеките, проверявайки дърветата и скалите, и каньона отдолу за някакви следи от вмешатели. Нощта беше студена; нямаше никакви пешеходци, никой наоколо. Те се срещнаха на предварително уговореното място, на ръба на едно малко езерце. Талеников заговори пръв.

— Не видях нищо, зоната е чиста.

Скофийлд погледна часовника си в мрака.

— Сега е почти осем и половина. Ще чакам до колата; ти стой тук. Първо ще се срещна с него и ще ти дам сигнал.

— Как? Това е на неколкостотин ярда.

— Ще запаля кибритена клечка.

— Много подходящо.

— Какво?

— Нищо. Не е важно…

В девет без две лимузината на Уинтроп излезе от изхода на Рок Крий парк и навлезе в паркинга, като спря на шест метра от наетата кола. При вида на шофьора Брей се притесни, но само за момент. Скофийлд разпозна огромния мъж почти моментално; той беше с Робърт Уинтроп в продължение на повече от две десетилетия. За шофьора се носеха слухове, че е бил морски пехотинец, чиято кариера е прекъсната от няколко комисии, но Уинтроп никога не говореше за него, освен когато го наричаше „моят приятел Стенли“, а и никой не настояваше за това.

Брей излезе от сянката и тръгна към лимузината. Стенли отвори вратата и с едно движение се оказа на тротоара, като държеше дясната ръка в джоба си, а в лявата имаше фенерче. Той го включи. Скофийлд затвори очи. Само след секунди светлината угасна.

— Здравей, Стенли — поздрави Брей.

— Отдавна не сме се виждали, господин Скофийлд — отвърна шофьорът. — Приятно ми е да ви видя.

— Благодаря. Хубаво е, че те виждам.

— Посланикът ви очаква — продължи шофьорът, протягайки се да отвори ключалката. — Сега вратата е отворена.

— Чудесно. Между другото, след две минути ще изляза от колата и ще запаля една кибритена клечка. Това е сигналът за един човек, който трябва да дойде и да се присъедини към нас. Той е горе в другия край; ще излезе от една от пътеките.

— Разбрано. Посланикът каза, че вие ще бъдете двама. Окей.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ако продължаваш да пушиш от онези тънки твои цигари, ще те помоля да изчакаш, преди да запалиш. Бих искал за момент да остана насаме с господин Уинтроп.

— Имате невероятна памет — каза Стенли, потупвайки джоба на сакото си с фенерчето. — Някога и с мен беше така.

Брей седна на задната седалка на колата и се изправи до мъжа, който до голяма степен беше отговорен за неговия начин на живот. Уинтроп беше остарял, но очите му все още можеха да наелектризират, все още бяха изпълнени с тревога. Те се здрависаха, като по-възрастният, държавникът, продължително задържа ръката на Скофийлд.

— Често съм си мислел за теб — каза той тихо, а погледът му затърси погледа на Скофийлд, после забеляза превръзките. — Имам смесени чувства, но не мисля, че трябва да ти казвам това.

— Не, сър, не трябва.

— Толкова неща се промениха, нали, Брей? Идеалите, възможността да направиш толкова много за толкова много хора. Ние бяхме кръстоносци, наистина. В началото. — Старецът пусна ръката на Скофийлд и се усмихна. — Спомняш ли си? Веднъж ти дойде с готов план, който трябваше да бъде вместен в рамките на една фирма за отдаване под наем. Дългове в окупираните територии за многобройната имиграция. Брилянтна концепция в икономическата дипломация, винаги съм казвал това. Човешки живот за пари, които никога нямаше да бъдат изплатени.

— И трябваше да бъде отхвърлено…

— Вероятно, но на арената на световното мнение една такава акция щеше да притисне руснаците до стената. Спомням си думите ти. Ти каза: „Ние сме определени като едно капиталистическо правителство, не се отказвайте от това, използвайте го. Определете го. Американските граждани плащаха за половината от руската армия. Подчертайте психологическата обвързаност, открийте нещо, открийте хората“. Това бяха твоите думи.

— Това беше един дипломиран студент, който се упражняваше в наивна теоретична геополитика.

— Често в подобен наивитет се среща голяма доза истина. Знаеш, че все още мога да видя онзи дипломиран студент. Чудя се за него…

— Няма време за това, сър — прекъсна го Скофийлд. — Талеников ни чака. Между другото, проверихме зоната; чиста е.

Очите на стареца премигнаха.

— Мислиш ли, че можеше да бъде другояче?

— Тревожех се да не би да подслушват телефона ви.

— Не е необходимо — каза Уинтроп. — Подобни апаратури би трябвало да бъдат изброени някъде, да бъдат заведени някъде. Не бих имал нищо против, ако бях човекът, който прави тези неща. Твърде много частни разговори се водят по моя телефон. Това е най-добрата ми защита.

— Успяхте ли да научите нещо?

— За Матарезе ли? Не… и да. Не в смисъл, че дори и най-труднодостъпните данни от разузнаването не споменават за нищо подобно, поне през последните четиридесет и три години. Президентът ме убеди в това и аз му повярвах. Той беше възмутен; притесни се от вероятността това да е вярно и постави хората си в тревога. Той беше разярен и изплашен, мисля.

— А защо да?

Старецът подбра думите си внимателно.

— Прикриват го, но то съществува. Преди да реша да се обадя на президента, се свързах с петима мъже, които в продължение на години — десетилетия — са били въвлечени в най-чувствителните сфери на разузнаването и дипломацията. От петимата трима си спомниха за Матарезе и бяха шокирани. Те предложиха да направят каквото могат, за да помогнат, тъй като вероятността от завръщането на Матарезе ги ужасяваше твърде много. Въпреки това останалите двама, хора, които, ако не друго, би трябвало да знаят доста повече от своите колеги, заявиха, че никога не са чували за него. Реакцията нямаше смисъл; те трябваше да са чували. Също както и аз — моята информация беше минимална, но със сигурност не е забравена. Когато им казах това, когато ги притиснах, и двамата се държаха странно, казвайки, че гледат на миналите ни съвместни действия не без да имат едно наум. Всеки се отнасяше с мен като че ли бях някакъв отнесен патриций, отдаден на отнесените си фантазии. Наистина, това беше изненадващо…

— Кои бяха те?

— Отново, странно…

В далечината се видя светлина. Очите на Скофийлд бяха привлечени от нея. И още веднъж… и още веднъж. Някой палеше клечки бързо една след друга.

Талеников.

Мъжът от КГБ палеше клечки една след друга и то с голяма бързина, това беше предупреждение. Талеников го предупреждаваше, че нещо се беше случило — че нещо се случваше.

Изведнъж далечният пламък се задържа за по-дълго, но прикрит от ръката пред него — в бърза последователност, по-дълго време, по-кратко. Основен морз. Точки и тирета.

Точките се повториха два пъти. S. Дълъг пламък, само веднъж. Едно тире. Т.

S. Т.

— Какво става — попита Уинтроп.

— Само една секунда — отвърна Скофийлд.

Три точки, пауза, после последва едно тире. Буквите S и Т се повториха. S. Т.

Следят. Тревога.

Пламъкът се премести наляво към пътя, който граничеше с гората до паркинга и после угасна. Руският агент променяше положението си. Брей се обърна към стареца.

— Доколко можете да сте сигурен за вашия телефон?

— Съвсем сигурен съм. Никога не са ме подслушвали, имам начини как да разбера това.

— Може би не са достатъчно успешни. — Скофийлд докосна копчето за прозореца. Стъклото се спусна надолу и той повика шофьора, който стоеше пред лимузината.

— Стан, ела тук! — Шофьорът го последва. — Когато навлезе в парка, провери ли дали някой не те следи?

— Разбира се, но нямаше никой. Винаги следя с едно от очите си огледалото за обратно виждане. Винаги. Особено когато имаме среща с някого през нощта… Видяхте ли светлината ей там? Това вашият човек ли беше?

— Да. Той ми съобщи, че там има още някой.

— Невъзможно — каза Уинтроп емоционално. — Ако има някой, то не е наша грижа. В края на краищата това е обществен паркинг.

— Сър, не искам да ви тревожа, но Талеников има опит. Не се виждат фарове, не се виждат коли. Който и да е там, явно не иска ние да разберем и със сигурност не е излязъл за случайна разходка. Страхувам се, че това ни засяга. — Брей отвори вратата. — Стен, отивам да взема куфара си от колата. Когато се върна, трябва да тръгнеш оттук. Спри за малко на северния край на паркинга, близо до пътя.

— А какво ще стане с руснака? — попита Уинтроп.

— За това ще спрем. Той ще разбере кога да скочи в колата. Добре е да разбере.

— Почакайте една минутка — каза Стенли. В гласа му нямаше вече уважение. — Ако наистина сме в беда, няма да спра за никого. Имам само една работа. Да го изведа оттук. Нито вас, нито когото и да било друг.

— Нямаме време да спорим. Пали двигателя! — Брей изтича към наетата кола, ключовете бяха в ръката му. Той отключи вратата, взе своя дипломатически куфар от предната седалка и тръгна обратно към лимузината.

Не успя да стигне до нея. Един сноп от силна светлина пресече мрака и се насочи към огромната кола на Робърт Уинтроп. Стенли беше зад волана и палеше двигателя, готов да изчезне от това място. Този, който беше насочил светлината, нямаше да позволи това да се случи. Той искаше колата и онези, които бяха в нея.

Колелетата на лимузината се завъртяха и изсвириха върху асфалта, когато огромната кола се стрелна напред. Избухна насечен откос от изстрели; прозорците се натрошиха, куршумите се забиха в метала. Лимузината започна да криволичи в полукръгове, очевидно контролът върху нея беше изгубен.

Откъм гората се чуха два силни изстрела; снопът светлина секна, последва го един вик от болка. Колата на Уинтроп продължи направо за миг, после направи остър ляв завой. В светлината на фаровете се виждаха двама мъже с приготвени оръжия, на земята имаше трети.

Пистолетът на Брей беше в ръката му; той залегна на земята и стреля. Единият от двамата мъже падна. Лимузината направи пълен завой и изчезна от паркинга по южния път.

Скофийлд се претърколи надясно; бяха изстреляни два куршума, които изсвириха на асфалта точно на мястото, където беше преди няколко секунди. Брей се изправи на крака и побягна в мрака към парапета, който ограничаваше каньона.

Той скочи над горната релса, а дипломатическият му куфар се удари в дървения стълб, издавайки отчетлив звук. Очакваше се и друг изстрел; появи се, когато той залегна на земята върху скалите.

Светлини. Светлини от фарове! Два лъча се стрелнаха нагоре, придружени от звука на бързаща кола. Чу се шум от строшено стъкло, което бе последвано от писъка на гумите и внезапно всичко спря. Един силен — неясен, истеричен… вик, пресечен от силната експлозия — последва тишина.

Двигателят беше замлъкнал, фаровете все още светеха, разкривайки картината на разнасящия се дим и двете неподвижни тела, проснати на земята. Трети човек беше коленичил, оглеждайки се наоколо в паника. Мъжът чу нещо; той се изви и вдигна пистолета си.

Откъм гората някой стреля. Това беше последният изстрел; този, който трябваше да бъде убиец, трябваше да бъде убит.

— Скофийлд! — извика Талеников.

— Насам!

Брей се прехвърли над парапета, откъдето долетя гласът на руснака. Талеников излезе от гората; той беше на не повече от три метра от загасналия автомобил. Двамата мъже приближиха колата внимателно. Прозорецът на шофьора беше строшен, разбит само от един изстрел от пистолета на човека от КГБ. Главата зад строшеното стъкло беше окървавена, но можеше да бъде идентифицирана. Дясната ръка беше гипсирана — след като един палец беше счупен на моста в Амстердам, в три часа сутринта, от един ядосан, изморен старец.

Беше агресивният, млад агент, Хари, който беше извършил едно безсмислено убийство в онази дъждовна нощ.

— Не мога да повярвам! — промълви Скофийлд.

— Познаваш ли го? — попита Талеников. В гласа му се долови нотка на любопитство.

— Казва се Хари, работеше за мен в Амстердам.

Руснакът замълча за момент, после заговори:

— Бил е с теб в Амстердам, но той не работеше за теб, а и името му не беше Хари. Младежът е офицер от съветското разузнаване, обучаван от деветгодишна възраст в американската единица в Новгород. Беше агент на ВКР.

Брей разгледа лицето на Талеников, после погледна през счупения прозорец към Хари.

— Поздравления. Сега нещата си отиват на мястото и всичко става по-ясно.

— Страхувам се, че за мен още не са си дошли на мястото — каза мъжът от КГБ. — Повярвай ми като ти казвам, че е почти изключено каквато и да е заповед от Москва да бъде изпратена за пряко нападение срещу Робърт Уинтроп. Ние не сме глупаци. Ние го ценим — един глас и умения, които трябва да бъдат запазени, а не унищожени. И със сигурност не за такива наемници — като теб и мен.

— Какво имаш предвид?

— Това беше екзекуционен екип, също както и онзи в хотела. Аз и ти не трябва да бъдем изолирани, не трябва да бъдем разделяни. Искат да ни убият. Уинтроп също е трябвало да бъде убит и от всичко, което знаем, той можеше да бъде убит. Подозирам, че заповедта не е дошла от Москва.

— Адски съм уверен, че не е дошла и от Държавния департамент.

— Съгласен съм. Нито Вашингтон, нито Москва, а някой мощен източник, който е в състояние да издава заповеди от името на едните или другите.

— Матарезе — попита Скофийлд.

— Матарезе — кимна руснакът.

Брей задържа дъха си, опитвайки се да мисли, да подреди нещата.

— Ако Уинтроп е все още жив, той ще бъде заловен, ще бъде вкаран в капан и ще го натикат под микроскопа. Няма да мога да се добера близо до него. Биха ме убили в момента, в който се поява пред тях.

— И с това съм съгласен. Има ли други, на които можеш да им имаш доверие и с които можеш да се свържеш?

— Това е лудост — каза Скофийлд, потрепервайки от студ. И тогава го осени мисълта: Трябва да има, но не знам кои са те. При когото и да отида, ще трябва да ме издадат, законите са ясни относно това. Освен това им дават полицейски гаранции, тук става въпрос за националната сигурност. Делото срещу мен ще бъде съставено бързо, според законите. Подозрение в измяна, вътрешен шпионаж, издаване на информация на врага. Никой няма да ме докосне.

— Сигурно има хора, които биха те изслушали.

— Да изслушат какво? Какво да им кажа? Какво имам аз? Теб? Ти ще бъдеш захвърлен в някоя строго секретна болница още преди да можеш да кажеш името си. Думите на умиращия Изтребител? На един комунистически убиец? Къде е логиката? По дяволите, ние сме отрязани. Всичко, което имаме, са нашите сенки!

Талеников направи крачка напред, гласът му прозвуча убедително.

— Може би старият Крупской беше прав; може би отговорът е в Корсика, въпреки всичко.

— О, господи…

— Изслушай ме. Казваш, че имаме само сенки. Дори така да е, трябва да свършим някои неща. Ако имахме повече, ако имахме няколко имена, щяхме да изградим нашата мрежа от вероятности — да си съставим целия случай, ако искаш. Тогава щеше ли да можеш да отидеш при някой и да го принудиш да те изслуша?

— От разстояние — отвърна Брей бавно. — Само от разстояние. Извън техния обсег.

— Естествено.

— Този случай трябва да бъде повече от вероятен. Той трябва да е адски убедителен.

— Бих могъл да раздвижа хората в Москва, ако имах такова доказателство. Надявах се, че тук произшествията приключват с по-малко доказателства. Вие сте известни с вашите безконечни сенатски разследвания. Аз просто предполагах, че това може да бъде сторено, че ти ще можеш да го направиш.

— Не сега. И не аз.

— Тогава към Корсика?

— Не знам… Трябва да помисля за това. Все още остава Уинтроп.

— Ти сам каза, че няма да можеш да се свържеш с него. Че ако се опиташ да се добереш до него, те ще те убият.

— Опитвали са се и преди. Ще се браня. Трябва да разбера какво се е случило. Той лично го видя; ако все още е жив и мога да говоря с него, той ще знае какво трябва да се направи.

— А ако не е жив или ти не можеш да се свържеш с него?

Скофийлд погледна към труповете върху асфалта.

— Може би има само едно нещо, което остава. Корсика.

Мъжът от КГБ поклати глава.

— Аз виждам шансовете дори по-ясно от теб, Беоулф. Няма да чакам. Няма да рискувам да ме захвърлят в онази „болница“, за която спомена. Отивам в Корсика.

— Ако наистина отиваш, започни от Югоизточния бряг, на север от Порто Вечио.

— Защо?

— Това е мястото, откъдето е започнало всичко. Това е страната на Матарезе.

Талеников кимна.

— Да, разбирам — уроците ти. Благодаря. Може би ще се срещнем в Корсика.

— Можеш ли да се измъкнеш от страната? — попита Брей.

— Да се вмъкна, да се измъкна… лесна работа. Няма никакви пречки. А ти, ако решиш да се присъединиш към мен?

— Мога да откупя пътя си до Лондон, до Париж. Там имам банкови сметки. Ако тръгна, брой три, най-много четири дни. По хълмовете има малки ханове. Ще те открия…

Скофийлд спря. Двамата мъже се обърнаха бързо при звука на приближаващия се автомобил. Някаква лимузина зави откъм пътя и навлезе в зоната на паркинга. На предната седалка имаше някаква двойка, ръката на мъжа беше преметната върху рамото на жената. Светлините от фаровете попаднаха право върху неподвижните тела на тротоара. Отражението освети счупения прозорец на спряната кола и окървавената глава вътре.

Шофьорът отдръпна бързо ръката си от рамото на жената, избутвайки я надолу към седалката и сграбчи волана с две ръце. Той изви рязко надясно и подкара бързо обратно към пътя, ревът на мотора отекна из гората и откритото пространство.

— Те ще се свържат с полицията — каза Брей. — Да изчезваме оттук.

— Подозирам, че ще е по-добре да не използваме тази кола — отвърна мъжът от КГБ.

— Защо не?

— Шофьорът на Уинтроп. Ти можеш да му имаш доверие, но не съм сигурен, че аз му вярвам.

— Това е лудост! За малко не беше убит.

Талеников посочи към мъртвите върху асфалта.

— Тези бяха белязани, руснаци или американци, това е без значение, те бяха експерти — а Матарезе няма да наеме други. Стъклото на онази лимузина беше поне метър и половина широко, шофьорът беше твърде лесна цел за такива експерти. Защо не го убиха? Защо не спряха колата? Трябва да се оглеждаме за капани, Беоулф. Бяхме вкарани в такъв и не го видяхме. Може би дори от самия Уинтроп.

На Брей му прилоша. Не можеше да отговори.

— Ще се разделим. По-добре е и за двама ни. Може би Корсика?

— Може би. Ще разбереш дали съм там.

— Много добре.

— Талеников?

— Да?

— Благодаря за това, че използва кибрита.

— При тези обстоятелства, надявам се, че ти би сторил същото за мен.

— При тези обстоятелства… да, щях да го направя.

— Разбираш ли? Ние не се избихме, Беоулф Агейт. Ние разговаряхме.

— Разговаряхме.

Студеният нощен вятър им помогна да чуят самотната сирена. Скоро щяха да се чуят и други; патрулни коли щяха да блокират мястото. И двамата се обърнаха и побягнаха, Скофийлд надолу по пътеката към гората, отвъд наетата кола, а Талеников — към парапета, който ограждаше каньона в Рок Крий парк.