Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (3)

3.

Късното следобедно слънце представляваше огнена топка, чиито лъчи се отразяваха в ослепителна светлина от водите на канала. Хората, които вървяха на запад по амстердамската улица Калверщраат, крачеха забързано по тротоарите, присвивайки очи, благодарни на февруарското слънце и на полъха на вятъра, който идваше по безбройните канали, водещи началото си от река Амстел. Твърде често февруари носеше мъгли и дъжд, убийствена влага, а днес не беше така и гражданите на най-големия пристанищен град на Северно море изглеждаха доволни от чистия щипещ въздух, затоплен от слънцето.

Един човек обаче не беше доволен. Той не беше нито тукашен, нито се разхождаше по улиците. Казваше се Брендън Алън Скофийлд, старши аташе от Консултативния отдел на Държавния департамент на Щатите. Той стоеше до прозореца, четири етажа над канала и над Калверщраат, взирайки се с бинокъл в тълпата, и по-точно към една остъклена телефонна будка, която отразяваше ярките слънчеви лъчи. Светлината го караше да присвива очи, но бледото му лице не издаваше и най-малък признак на нетърпение, лице, чиито остри черти бяха обтегнати под небрежно сресаната светлокафява коса, посивяваща вече.

Той продължаваше да фокусира бинокъла, проклинайки светлината и резките движения на хората долу. Очите му бяха изморени, с дълбоки тъмни кръгове под тях, резултат от твърде недостатъчния сън, за който Скофийлд имаше твърде много причини да не се замисля. Предстоеше му да свърши една работа, а той беше професионалист; не можеше да разсейва вниманието си.

Имаше още двама души в стаята. Един плешив техник стоеше на масата пред разглобен телефон, чийто кабели бяха свързани с магнетофон, а слушалката беше извадена. Някъде под улицата в телефонния комплекс вече бяха направени приготовленията; те бяха единствената помощ от страна на амстердамската полиция, техен дълг, който бе поискан от старшия аташе от Американския държавен департамент. Третият човек беше по-млад от другите двама в стаята, в началото на трийсетте и лицето му още носеше признаци на енергия, в очите му нямаше следи на умора. Ако чертите му бяха изпити, то беше поради стръвта да се изяви; беше младеж, горящ от желание за мъст. Оръжието му беше една скоростна филмова камера, поставена върху триножник, с прикрепен телескопичен обектив. Той предпочиташе да има малко по-различно оръжие.

Долу на улицата една фигура се появи в замъгления бинокъл на Скофийлд. Фигурата се поколеба около телефонната кабина и в този кратък момент беше повлечена от тълпата към тротоара, заставайки пред блестящото стъкло така, че тялото й прикри отражението, една мишена, заобиколена от ореол от слънчева светлина. За всички заинтересовани щеше да бъде много по-добре, ако мишената можеше да бъде повалена сега. Една мощна пушка, калибрована за седемдесет ярда, би свършила работа; а мъжът до прозореца щеше да натисне спусъка. Беше го правил често преди. Но въпросът не беше в удобството. Трябваше да бъде даден един урок, а друг — да бъде научен, и тези инструкции усложняваха преплитането на някои важни фактори. Тези, които щяха да дадат урока, и онези, които трябваше да го получат, трябваше да разберат ролите си. Иначе една екзекуция щеше да се окаже безполезна.

Фигурата долу беше на един застаряващ мъж, към края на шейсетте. Беше облечен в измачкани дрехи, дебело палто, чиято яка беше увита около врата му, за да го пази от вятъра, и износено бомбе, нахлупено до челото му. На уплашеното му лице беше набода брада; той беше обикновен човек и за американеца, който го наблюдаваше през бинокъла, нямаше нищо страшно или притесняващо, просто един обикновен стар мъж. Ако изключим, може би, старицата. Беше виждал и двамата. По-често, отколкото би му се искало.

Скофийлд погледна часовника си.

— Продължавай — нареди той на техника на масата. После се обърна към младежа до него. — Готов ли си?

— Да — беше краткият отговор. — Уловил съм копелето на фокус. Във Вашингтон се оказаха прави; и ти го доказа.

— Още не съм сигурен какво съм доказал. А бих искал да съм. Когато влезе в кабината, снимай устните му.

— Добре.

Техникът набра предварително подготвения номер и натисна копчетата на магнетофона. Той бързо стана от стола си и подаде на Скофийлд апарат с микрофон и слушалка.

— Звъни — поясни той.

— Знам. Оглежда се през стъклото. Не е сигурен, че иска да говори. Това ме притеснява.

— Хайде, кучи сине! — изръмжа младежът с камерата.

— Ще го направи — отвърна Скофийлд, като държеше внимателно бинокъла и слушалките. — Уплашен е. Всяка секунда му струва много и не знам защо… Ето, започва; отваря вратата. Тихо.

Скофийлд продължи да гледа през бинокъла, ослуша се и заговори тихо в микрофона.

— Добрий день, приятель…

Разговорът, изцяло на руски, продължи осемнайсет секунди.

— Досвидания — каза Скофийлд, добавяйки — завтра ночью. На мосте.

Продължи да държи апарата до ухото си, докато гледаше изплашения мъж долу. Мишената изчезна в тълпата. Моторът на камерата спря, а старшият аташе остави бинокъла, подавайки апарата на техника.

— Успя ли да хванеш всичко? — попита той.

— Достатъчно ясно за експертиза на гласа — кимна оплешивяващият телефонист, проверявайки номерата.

— Ти? — Скофийлд се обърна към младежа с камерата.

— Ако разбирах езика по-добре, щях да разбера какво говори дори само по устните му.

— Добре. Другите ще направят това; те ще разберат всичко много добре.

Скофийлд бръкна в джоба си, извади малко кожено тефтерче и започна да пише.

— Искам да занесете лентата и филма в посолството. Проявете филма веднага и направете дубликати и на двете. Искам микрофилми. Ето ви параметрите.

— Съжалявам, Брей — каза техникът, поглеждайки към Скофийлд, докато навиваше телефонния кабел. — Не ми е позволено да приближавам на повече от пет пресечки от нашата зона и ти го знаеш.

— Говоря на Хари — отвърна Скофийлд, обръщайки се към по-младия мъж. Той откъсна страницата от бележника си. — Когато направиш умаленията, постави ги във водонепромокаема плоска кутия. Искам ги така опаковани, че да издържат поне седмица във вода.

— Брей — каза младежът, поемайки листа хартия. — Успях да разбера една трета от това, което каза по телефона.

— Развиваш се — прекъсна го Скофийлд, връщайки се до прозореца и бинокъла. — Когато успееш да разбереш всичко, ще те препоръчам за повишение.

— Мъжът искаше да се срещнете довечера — продължи Хари, — но ти му отказа.

— Точно така — каза Скофийлд, вдигайки бинокъла и фокусирайки го през прозореца.

— Инструкциите ни бяха да го вземем колкото може по-скоро. Шифрограмата съобщаваше точно това. Да не губим никакво време.

— Времето е относително, нали? Когато старецът чу телефона да звъни, всяка секунда за него беше минута на агония. За нас един час може да струва колкото цял ден. Във Вашингтон, за бога, дните обикновено ги отбелязват в годишните календари.

— Това не е отговор — настояваше Хари, търсейки верния тон. — Можем да умалим тези боклуци и да ги опаковаме за четирийсет и пет минути. Можехме да се свържем и довечера. Защо не го направим?

— Времето е кофти — каза Скофийлд, държейки бинокъла пред очите си.

— Времето е разкошно. Няма и един облак на небето.

— Това имам предвид. Кофти е. Една ясна нощ означава много хора, които ще се шматкат край каналите; при лошо време това го няма. Прогнозите обещават дъжд за утре.

— Това не ми изглежда оправдано. За десет секунди блокираме моста, той лети през перилата и е мъртъв във водата.

— Кажи на този клоун да млъкне, Брей! — кресна техникът, който стоеше до масата.

— Чу, нали? — каза Скофийлд, фокусирайки върху покривите на отсрещните къщи. — Току-що изгуби повишението. Твоето тъпо твърдение, че възнамеряваме да извършим посегателство срещу личността, уронва престижа на приятелите ни от Компанията.

Младежът направи гримаса. Упреците бяха заслужени.

— Съжалявам, но все още не виждам смисъл. Онази шифрограма беше от най-висока степен на спешност; трябваше да го приберем довечера.

Скофийлд смъкна бинокъла и погледна към Хари.

— Ще ти обясня какъв е смисълът — каза той. — Нещо повече от онези проклети фрази, които някой е прочел на гърба на някоя кутия от бисквити. Този мъж долу беше уплашен. Не беше спал от няколко дена. Той е стигнал точката на пречупването и искам да разбера защо.

— Може да има цяла дузина причини — противопостави се младежът. — Той е стар. Неопитен. Може би мисли, че го преследваме, че малко му остава, за да бъде заловен. Какво значение има за нас?

— Един човешки живот, това е всичко.

— Хайде, Брей, не и от теб тези. Той е съветска гадина; двоен агент.

— Искам да бъда сигурен.

— А пък аз искам да се омитам оттук — намеси се техникът, подавайки на Скофийлд една ролка и вдигайки машината. — Кажи на клоуна, че никога сме се срещали.

— Благодаря ви, господин Безименен. Задължен съм ви за това.

Мъжът от ЦРУ си тръгна, кимайки на Брей и отбягвайки всякакъв контакт със сътрудника му.

— Тук не е идвал никой, освен нас, птичките, Хари — каза Скофийлд, след като заключи вратата. — Разбираш това, нали?

— Той е отвратително копеле…

— Кой щеше да подслушва тоалетните на Белия дом, ако не беше той — каза Брей, подавайки ролката на Хари. — Предай нашите неоспорими доказателства на посолството. Вземи филма и остави камерата тук.

Хари не искаше да бъде изритан; той взе ролката, но не помръдна към камерата.

— Аз също ще участвам. Шифровката се отнасяше и за мен. Искам да зная отговорите, в случай че ми зададат въпроси; в случай, че нещо стане до утре.

— Ако Вашингтон не е сгрешил, нищо няма да стане. Казах ти. Искам да съм сигурен.

— Какво повече ти трябва? Обектът мисли, че току-що е влязъл в контакт с КГБ — Амстердам! Ти го изработи. Ти го доказа!

Скофийлд се загледа в сътрудника си за момент, след това се обърна и тръгна към прозореца.

— Знаеш ли, Хари? Обучението, което получаваш, думите, които чуваш, всички задачи, които ти се възлагат, никога не съвпадат с правилата.

Брей вдигна бинокъла и го фокусира върху една далечна точка на небето.

— Научи се да мислиш така, както мисли врагът ти. Не както би ти се искало да мисли, а както той наистина мисли. Не е лесно, не е като да си правиш веселото, което е нещо лесно.

Ядосан, младежът заговори.

— За бога! Какво общо има това тук? Нали имаме доказателствата…

— Така ли? Както и сам каза, нашият „клиент“ се свърза сам със себе си. Той е един гълъб, който си мисли, че е намерил пътя назад към Майка Русия. Мисли, че е в безопасност, че вече не е на студа.

— Да, това е, което си мисли!

— Тогава защо не е щастлив? — попита Брей Скофийлд, насочвайки бинокъла надолу към канала.

 

 

Мъглата и дъждът оправдаха надеждите на Амстердам за зима. Нощното небе представляваше непроницаемо платнище, чиито краища бяха избледнели от мъждукащите светлини на града. На моста нямаше разхождащи се, нямаше и лодки в канала под него; облачета от мъгла плуваха над главите — доказателство, че северноморските ветрове духаха безпрепятствено на юг. Беше три часът сутринта.

Скофийлд се наклони над желязната релса над западната страна на античния каменен мост. В лявата си ръка държеше малко транзисторно радио — не за устни комуникации, а само за приемане на сигнали. Дясната му ръка беше в джоба, като протегнатите му пръсти докосваха барабана на 22-милиметровия автоматичен пистолет, не много по-голям от пистолет за начинаещи, но изключително безшумен. За малки разстояния беше много прецизно оръжие. Стреляше мигновено, с точност, която можеше да бъде измерена в инчове, и едва можеше да бъде различен от нощните шумове.

Двеста ярда по-надолу младият сътрудник на Брей се прикриваше зад една врата на улица Зарфатищраат. Обектът трябваше да мине покрай него по пътя си към моста; друг път нямаше. Когато възрастният руснак наистина минеше, Хари щеше да натисне бутона на предавателя си — сигналът. Екзекуцията щеше да тръгне по реда си; жертвата щеше да извърви последните стотина ярда — до средата на моста, където личният й палач щеше да я поздрави, да й даде водонепромокаемия пакет, който тя щеше да сложи в палтото си, и да извърши останалата част от задачата.

След ден-два пакетът щеше да отпътува за КГБ — Амстердам. Лентата щеше да бъде прослушана, филмът да бъде внимателно изгледан. И щеше да бъде усвоен още един урок.

И, естествено, да остане неразкрит, както и всички останали уроци — те винаги оставаха неразкрити. В дъното на това стоеше неефективността, мислеше си Скофийлд. Безкрайната неефективност, която убиваше чувствата с всяко повторение.

В какво се състои разликата? Един очевиден въпрос, зададен от нетърпеливия и млад, макар и не толкова схватлив колега.

В нищо, Хари. Няма никаква разлика. Не от сега нататък.

Но точно тази нощ иглите на съмнението продължаваха да пробождат съзнанието на Брей. Не моралът му; много отдавна моралът му беше заменен от практицизма. Ако вървяха работите, значи беше морално, ако не — значи, не беше практично, т.е. не беше морално. Това, което го тревожеше тази нощ, стоеше в основата на утилитарната философия. Щеше ли екзекуцията да е практична? Беше ли урокът, който трябваше да бъде предаден, най-подходящия избор? Заслужаваше ли си рисковете и евентуалния срив, който щеше да последва със смъртта на един стар човек, който беше прекарал съзнателната част от живота си в името на космическото инженерство?

На повърхността отговорът, който се забелязваше, беше „да“. Преди шест години съветският инженер реши да дезертира по време на едно международно космическо изложение в Париж. Той поиска и получи политическо убежище; беше посрещнат добре от космическото общество в Хюстън, получи работа, закрила, къща. Въпреки това, той не беше блестящ учен. Дори всъщност руснаците си правеха шеги с идеологическото му превъплъщение, твърдейки, че талантът му бил по-високо ценен от не дотолкова взискателните капиталистически лаборатории, отколкото от техните. Той бързо беше забравен.

Допреди шест месеца, когато беше установено, че съветските разузнавателни станции се добират до американските сателити с тревожна честота, редуцирайки стойността на фотографските проверки през добрия земен камуфлаж. Получаваше се така, като че ли руснаците предварително знаеха по-голямата част от орбиталните траектории.

И това наистина беше така. Но беше открита и следата; тя водеше към забравения мъж в Хюстън. Това, което последва, беше много просто: В Амстердам беше свикана една малка конференция, която се занимаваше изключително с тясната сфера, в която работеше забравеният учен; той беше прехвърлен с правителствен самолет, а останалото зависеше от един специалист по тези въпроси. Брендън Скофийлд, старши аташе към консултативния отдел.

Скофийлд отдавна познаваше кодовете и методите за влизане във връзка на КГБ — Амстердам. Той ги пусна в действие и беше леко изненадан от реакцията на обекта; това беше в основата на главната му грижа сега. Старецът не можеше да се отпусне по време на явките. След шест години двойствени действия, обектът имаше всички основания да очаква унищожаването си с почести, като благодарност от неговото правителство, а и за последната година от живота му, прекарана в удобства. Очакваше ада. В техните шифровани разговори Брей успя да долови това.

Но старият руснак не беше щастлив човек. И нямаше някакви близки лични контакти с никого в Хюстън. Скофийлд успя да се сдобие с досие Четири-Нула, отнасящо се за обекта, досие, което беше толкова подробно, че даваше часовете, в които той ходеше до тоалетната. В Хюстън нямаше нищо; мъжът си беше къртица — и двете значения на думата. И това също притесняваше Брей. В шпионажа къртиците нямат същите характеристики като еквивалентите им в социалния живот.

Нещо не беше в ред. Въпреки че доказателствата бяха налице и двойната игра беше потвърдена. Урокът трябваше да бъде даден.

Кратък, остър сигнал се чу в трансмитера в ръката му. Беше повторен три секунди по-късно; Скофийлд потвърди приемането с натискане на бутона. Той сложи радиото в джоба си и зачака.

Мина по-малко от минута и той забеляза фигурата на стареца, който идваше през одеялото от дъжд и мъгла; уличната светлина зад него го превръщаше във фееричен силует. Походката на обекта беше колеблива, но някак си болезнено решителна, сякаш отиваше на среща, която беше и желана, и отбягвана. Това нямаше значение.

Брей погледна вдясно от себе си. Както и очакваше, на улицата нямаше никой, никой не се виждаше в тази пустинна част на града в този час. Той тръгна наляво и започна да се качва по рампата към средата на моста, а възрастният руснак беше от другата страна. Той се придържаше към сянката; не беше трудно, тъй като първите три крушки горе бяха предварително отвити.

Дъждът заливаше античните павета. От другата страна на моста старецът стоеше, взирайки се във водата с ръце, подпрени на перилата. Скофийлд стъпи на пътя и приближи изотзад, като звукът от дъжда заглушаваме стъпките му. В левия джоб на шлифера си той напипа кръгла плоска кутийка — пет сантиметра в диаметър и по-малко от инч дебела. Беше увита във водонепромокаемо фолио, което беше покрито с такъв химикал, който я правеше абсолютно херметична трийсет секунди след потапянето й в течност; в това състояние щеше да остане, докато не бъдеше отворена. В кутийката бяха скътани доказателствата: една филмова и една магнетофонна ролка. И двете можеха да бъдат изследвани от КГБ — Амстердам.

— Плохая ночь, старий приятель — каза Брей зад гърба на руснака, докато изваждаше пистолета от джоба си.

Старецът се обърна изненадан.

— Защо се свърза с мен? — попита той на руски. — Случило ли се е нещо?…

Видя пистолета и спря. След това продължи, като страхът в гласа му беше заменен от странна мекота.

— Да, виждам, че се е случило и аз вече съм непотребен. Направи го, другарю, и ще ми сториш голяма услуга.

Скофийлд се втренчи в стареца; в пронизващите очи, които вече не бяха изплашени. Беше виждал този поглед и преди. Брей отговори на английски.

— Добра работа свърши през последните шест години. За съжаление на нас не можа да ни направиш никаква услуга. Ти не беше толкова благодарен, колкото очаквахме да бъдеш.

Руснакът кимна.

— Американец — каза той, — чудех се. Някаква измислена конференция в Амстердам и то по проблеми, които лесно можеха да бъдат анализирани и в Хюстън. Моя милост трябваше да бъде изведен извън странната, за да бъда унищожен прикрито, а и охрана — тази закрила нямах тук. Но ти имаше всички кодове, каза верните думи. А и руският ти е безупречен, приятелю.

— Това ми е работата. А твоята каква беше?

— Ти знаеш отговора. Затова си тук…

— Искам да знам защо.

Старецът се усмихна тъжно.

— О, не. Няма да чуеш нищо повече от това, което вече знаеш. Виж, казах точно това, което имах предвид. Ще ми направиш услуга. Ти си моят листок.

— Аз съм изходът ти от какво?

— Съжалявам.

Брей вдигна пистолета; малкият му барабан лъсна на дъжда. Руснакът го погледна и задиша дълбоко. Страхът се върна в очите му, но той не трепна и не каза нито дума. Изведнъж нарочно Скофийлд опря пистолета под лявото око на мъжа, стоманата потъна в плътта му. Руснакът трепна, но остана мълчалив.

На Брей му се повдигна.

Какво значение има?

Никакво, Хари. Никакво. Не и от сега нататък.

Трябваше да бъде даден един урок…

Скофийлд свали пистолета.

— Изчезвай оттук — каза той.

— Какво?…

— Чу. Изчезвай оттук. КГБ действа на диамантената борса на Толщраат. Прикритието им е фирмата на Хасидим, Diamant Bruusteen. Разкарай се.

— Не разбирам — изхърка едва доловимо руснакът. — Това друг трик ли е?

— Майната ти! — извика Брей, треперейки сега. — Махай се оттук.

Изведнъж старецът залитна, след това сграбчи перилото, за да се задържи. Той странно се наклони назад, после се скри в дъжда, бягайки.

— Скофийлд! — Викът дойде откъм Хари. Той беше при западната страна на моста, точно на пътя на руснака. — Скофийлд, за бога!

— Пусни го да си върви! — извика Брей.

Или беше твърде закъснял, или думите му се изгубиха в шума от дъжда; не знаеше кое от двете. Той чу три приглушени, остри изстрела и с отвращение видя как старецът се хвана за главата и падна към перилата.

Хари беше професионалист. Крепейки тялото, той стреля още веднъж във врата му и като повдигна трупа, го изхвърли в канала през парапета.

Какво значение има?

Никакво. Не и от сега нататък.

Скофийлд се обърна и тръгна към източната страна на моста. Прибра пистолета в джоба си; стори му се тежък.

Чуваше бягащите стъпки да приближават в дъжда. Беше ужасно изморен и не искаше да ги чува. Още по-малко искаше да слуша пискливия глас на Хари.

— Брей, какво, по дяволите, стана там? Той за малко щеше да избяга!

— Да, но не можа — каза Скофийлд, усилвайки ход. — Благодарение на теб.

— Точно така! За бога, какво ти става?

Младежът беше отляво на Брей; погледът му попадна на ръката на Скофийлд. Той видя ръба на водонепромокаемата кутийка.

— Господи, та ти не си му я пробутал!

— Какво?

Тогава Брей разбра за какво говореше Хари. Той вдигна глава, погледна малката кръгла кутийка и я хвърли покрай младежа зад перилата.

— Какво правиш?

— Върви по дяволите — каза тихо Скофийлд.

Хари спря, а Брей продължи. След секунди Хари го настигна и сграбчи края на шлифера на Скофийлд.

— Велики боже! Ти го пусна да се измъкне!

— Разкарай си ръцете от мен.

— Не, по дяволите! Ти не можеш…

Хари беше стигнал твърде далеч. Брей измъкна дясната си ръка, хвана с пръсти палеца на младежа и го пречупи.

Хари изпищя; палецът му беше счупен.

— Върви по дяволите — повтори Скофийлд. Той продължи да върви по моста.

 

 

Тайната квартира беше близо до Розенграхт, срещата щеше да бъде на втория етаж. Всекидневната беше затоплена от огъня, който освен това служеше и за изгарянето на някои бележки, които се налагаше да бъдат водени. От Вашингтон беше долетял официален представител на Държавния департамент; искаше да разпита Скофийлд за подробностите на място, такива, каквито бяха, в случай че имаше обстоятелства, които само там можеха да бъдат събрани. Беше важно да се разбере какво се беше случило, особено с човек като Брендън Скофийлд. Той беше най-добрият, с когото разполагаха, най-хладнокръвният; той беше изключително ценен за общността на американското разузнаване, ветеран с двадесет и две години, прекарани в най-сложния вид „преговори“, които можеха да съществуват. Трябваше да се отнесат с внимание към него… по въпроса. Да не се получи като оплакване, докладвано от подчинен. Той беше специалист и нещо се беше случило.

Брей осъзна това и приготовленията го озадачиха. Хари беше отведен от Амстердам още на следващата сутрин и то по начин, по който Скофийлд нямаше как да го види. Измежду малцината в посолството, които трябваше да бъдат запознати със случая, никой не даде повод на Брей да забележи по-различно отношение. Казано му беше да си вземе няколко почивни дни. Някой трябваше да долети от Вашингтон във връзка с някакъв проблем в Прага. Това беше уговореният код. Не беше ли Прага старо познато място, където му се налагаше често да ловува?

Прикритие, разбира се. И то не много добро. Скофийлд знаеше, че сега всяка негова стъпка в Амстердам се следи, най-вероятно от екипите на Компанията. И ако тръгнеше към диамантената борса на Толщраат, без съмнение щеше да бъде застрелян.

Една трудна за описание жена, на неопределена възраст, го пусна да влезе в тайната квартира, слугиня, която съобщи, че къщата принадлежи на двойка пенсионери, които живееха там и й плащаха. Той каза, че има среща със собственика и с адвоката му. Момичето кимна и го поведе нагоре по стълбите към всекидневната на втория етаж.

Старият господин беше там, но мъжът от Щатите го нямаше. Когато прислужницата затвори вратата, собственикът заговори.

— Ще изчакам няколко секунди и ще се кача в апартамента си. Ако имате нужда от нещо, натиснете бутона на телефона, той звъни горе.

— Благодаря — кимна Скофийлд, гледайки холандеца, който му напомни за другия старец на моста. — Сътрудникът ми скоро ще дойде. Няма да имаме нужда от нищо.

Мъжът кимна и излезе. Брей се заразхожда из стаята, разглеждайки разсеяно книгите върху полиците. Осъзна, че дори не се опитваше да прочете заглавията; всъщност той не ги и виждаше. И тогава осъзна, че не усеща нищо — нито студа, нито топлината, нито дори гняв или отвращение. Не чувстваше нищо. Беше някъде в облак от пара, упоен, всичките му сетива бяха притъпени. Чудеше се какво може да каже на мъжа, прелетял три хиляди и петстотин мили, за да се срещне с него.

Не му пукаше.

Чу стъпките по стълбището зад вратата. Явно прислужницата беше заменена от някой, който знаеше разположението на къщата. Вратата се отвори и човекът от Департамента влезе.

Скофийлд го познаваше. Беше от отдел „Планиране и развитие“, стратег по прикриване на операциите. Беше на възрастта на Брей, но по-слаб и по-нисък, и с огромно самочувствие, идващо още от ученическите му години, което, той се надяваше, успява да прикрие с амбиции. Но не успяваше.

— Брей, как си, стари приятелю? — каза той като почти викаше, протягайки самодоволно ръка за още по-самодоволно ръкостискане. — Господи, трябва да са минали цели две години оттогава. Дали нямам някоя и друга история да ти разкажа!

— Наистина ли?

— Да! — Самодоволно твърдение, което не допускаше никакви въпроси. — Ходих в Кеймбридж за двайсетата година от дипломирането ни и се натъкнах на някои твои приятели както от левия, така и от десния лагер. Е, стари друже, беше ми толкова тъпо, че не си спомням на кого какви лъжи разправях за теб! Велики боже, казвах им, че си анализатор по импорта в Малая, езиков специалист в Нова Гвинея, секретар на посолството в Канбера. Беше истерично! Тоест, не си спомням да ми е било толкова тъпо някога.

— На кого му е притрябвало да те разпитва за мен, Чарли?

— Ами, те знаеха, че и двамата бяхме в Департамента; всички знаеха, че бяхме приятели.

— Хайде престани. Никога не сме били приятели. Подозирам, че съм ти почти толкова противен, колкото и ти на мен. А и никога не съм те виждал пиян.

Мъжът от Департамента стоеше неподвижен; самодоволната усмивка бавно изчезна от устните му.

— Искаш да го изиграем грубо?

— Ще го играя такова, каквото е.

— Какво се случи?

— Къде? Кога? В Харвард ли?

— Знаеш за какво говоря. Онази нощ. Какво се случи онази нощ?

— Ти ми кажи. Ти пусна операцията в ход, ти първи завъртя колелото.

— Ние разкрихме опасен за сигурността ни шпионин, образец за активен шпионаж, и то от години насам, който редуцираше ефективността на космическите ни изследвания до момента, в който разбрахме, че ни се подиграват. Искахме потвърждения; ти ги даде. Ти знаеше какво трябва да последва, а просто се измете.

— Аз се изметох — съгласи се Скофийлд.

— А когато това е било оспорено от сътрудника ти, ти си му нанесъл телесна повреда. На твоя човек!

— Точно така направих. Ако бях на твое място, щях да се отърва от него. Да го пратя в Чили; там щеше да му се разкаже фамилията.

— Какво?

— От друга страна, ти няма да направиш това. Той твърде много прилича на теб, Чарли. Никога няма да се научи. Внимавай да не ти вземе работата някой ден.

— Пиян ли си?

— Не, за съжаление. Мислех да се напия, но имам киселини в стомаха. Разбира се, ако знаех, че ще изпратят теб, щях да се пребори с това и да се натряскам. В името на добрите стари времена.

— Ако не си пиян, то сигурно си излязъл от нерви.

— Пътят беше кофти, тези колела, дето ги завъртя, не можаха да вземат завоя.

— Я спри с тия глупости.

— Каква неточна фраза, Чарли. В днешно време се казва тъпотии, въпреки че аз лично предпочитам думата простотии…

— Достатъчно! Твоите действия, или по-точно твоето бездействие, беше в разрез с основните положения на контрашпионажа.

— Хайде, сега ти престани с простотиите! — изръмжа Брей, тръгвайки застрашително към мъжа от Департамента. — Чух всичко, което исках да чуя от теб! Не съм нарушил нищо. Ти го направи! Ти и всички останали копелета там! Ти си открил дупка, през която ти е изтичало нещо, и реши да я запълниш с един труп. За да можеш да отидеш в Комитета на четирийсетте и да им се похвалиш колко ефикасен си бил!

— За какво ми говориш?

— Старецът е бил непотребен. Свързали са се с него, но не им е вършел работа.

— Какво имаш предвид, като казваш, че са се свързали с него?

— Не съм сигурен; бих искал да съм. Някъде в онова досие Четири-Нула нещо е било пропуснато. Може би съпругата му, която не е починала, а се е криела някъде. Или внуци, които никой не си е направил труда да проучи. Не знам, но има нещо. Заложници, Чарли! Затова е правил всичко. И аз бях неговият листок.

— Това пък какво означава?

— За бога, научи езика. Ти си длъжен да си експерт.

— Не ми приказвай тия глупости за езика. И без него съм експерт. Няма никакви доказателства в подкрепа на теорията ти за изнудването, обектът не е имал семейство и не се е свързвал с никого по никое време. Той е бил доброволен агент на съветското разузнаване.

— Доказателства ли? О, хайде, Чарли, ти дори по-добре го знаеш. Ако е бил достатъчно добър, за да успее да се оттегли, значи е бил достатъчно умен, за да погребе всичко, което е трябвало да бъде погребано. Предположението ми е, че проблемът е бил във времето и нещо там се е провалило. Тайната, или тайните му, са били разкрити. Бил е разкрит; и то чрез досието му. Живял е ненормално, дори и за ненормално съществуваме.

— Ние отхвърлихме този подход — каза Чарли възбудено, — бил е ексцентрик.

Скофийлд спря и се втренчи: Ние отхвърлихме… Ексцентрик?

— По дяволите, ти си знаел. Ти сигурно си можел да използваш това, да му дадеш да клъвне нещо. Но, не, ти искаш бързо решение, за да може онзи горе да види колко си добър. Можел си да го използваш, а не да го убиваш! Но не си знаел как, затова си си мълчал и си повикал палача.

— Това е абсурдно. По никакъв начин не можеш да докажеш, че някой се е свързал с него.

— Да докажа? Няма нужда да го доказвам. Аз го знам.

— И как?

— Видях го в очите му, копеле такова.

Човекът от Департамента направи пауза и заговори меко.

— Изморен си, Брей. Имаш нужда от почивка.

— С пенсия — каза Скофийлд, — или с орден?