Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

7.

Подсекретарят на Държавния департамент Даниел Конгдън скочи от стола с телефонната слушалка в ръка. От първите си дни в НАС той се беше научил да контролира изблиците си на гняв с физически движения по време на криза. А контролът беше ключ към всичко в неговата професия; поне в това, което тя изглеждаше. Той слушаше, тъй като точно тази криза беше описана от ядосания държавен секретар.

По дяволите, той беше контролиран.

— Току-що се срещнах тайно със съветския посланик и двамата се съгласихме, че инцидентът не трябва да бъде огласяван. Важното сега е да спрем Скофийлд.

Убеден ли сте, че е бил Скофийлд, сър? Не мога да го повярвам!

— Да речем, че докато той не отрече с някое неоспоримо доказателство, като например, че е бил на две хиляди мили оттук през последните четирийсет и осем часа, ние ще считаме, че трябва да е бил Скофийлд. Никой друг от разузнавателните служби не би извършил такова деяние. Това е немислимо.

Немислимо? Невероятно. Тялото на мъртвия руснак беше изпратено пред портала на съветското посолство на задната седалка на едно такси в осем и тридесет сутринта във върховото натоварване на движението във Вашингтон. И един шофьор, който не знаеше нищо, освен че беше качил двама пияни, не един, въпреки че единият беше в по-лошо състояние от другия. Какво, по дяволите, беше станало с другия мъж? Онзи, който приличаше на руснак и носеше тъмни очила и шапка и разправяше, че слънчевата светлина била твърде ярка след нощта, прекарана във „Водка“. Къде беше той? И беше ли добре човекът на задната седалка? Той изглеждаше като размазан.

— Кой е бил човекът, господин секретар?

— Разузнавач от съветското разузнаване, работещ в Брюксел. Посланикът беше искрен; КГБ не са знаели, че той е бил във Вашингтон.

— Вероятно дезертьорство?

— Няма абсолютно никакви доказателства в подкрепа на това.

— Тогава какъв бизнес има той със Скофийлд? Освен възможността да е бил само свръзка?

Държавният секретар спря, след това отговори внимателно.

— Трябва да разберете, господин Конгдън, че посланикът и аз се познаваме от няколко десетилетия. Често сме по-скоро приятелски настроени един към друг, отколкото служебно.

— Разбирам, сър — каза Конгдън, осъзнавайки, че отговорът, който щеше да получи, не трябваше да става официално достояние.

— Въпросният офицер от разузнаването е бил член на екипа на КГБ в Източен Берлин преди около десет години. Предполагам, че в светлината на скорошните ви решения, сте запознат с досието на Скофийлд.

— Жена му? — Конгдън седна. — Мъжът е бил един от онези, които са убили жената на Скофийлд?

— Посланикът не направи никаква връзка с жената на Скофийлд; той съвсем бегло спомена факта, че мъртвият е бил част от някаква относително автономна единица на КГБ в Източен Берлин преди десет години.

— Тази единица е била контролирана от един стратег на име Талеников. Той е издал заповедта.

— Да — потвърди държавният секретар. — До известна степен обсъдихме господин Талеников и последвалия инцидент няколко години по-късно в Прага. Търсихме връзката, която вие току-що предложихте. Възможно е и да съществува такава.

— Какво означава това, сър?

— Василий Талеников е изчезнал преди два дни.

Изчезнал?

— Да, господин Конгдън. Помислете за това. Талеников е научил, че трябва официално да бъде пенсиониран, открил е някакво просто, но ефективно прикритие и е изчезнал.

— Скофийлд е бил…

Конгдън заговори меко, по-скоро на себе си, отколкото в телефона.

— Точно така — съгласи се държавният секретар. — Паралелът е нашият непосредствен довод. Двама пенсионирани специалисти, заели се да свършат това, което не са могли да свършат преди. Да се убият взаимно. Те имат явки навсякъде, хора, които са лоялни спрямо тях поради редица причини. Личните им отмъщения могат да създадат огромни проблеми и на двете правителства през тези ценни месеци на помирение. Това не трябва да се случва.

Директорът на Конс Оп се намръщи; имаше нещо невярно в изводите на секретаря.

— Аз лично говорих със Скофийлд преди три дена. Не ми изглеждаше да е обхванат от гняв, желание за отмъщение или от нещо подобно. Той беше един уморен полеви агент, който беше живял… ненормално… в продължение на доста време. Години. Той ми каза само, че просто иска да изчезне някъде и аз му повярвах. Между другото говорих с Робърт Уинтроп за Скофийлд и той каза същите неща за него. Той каза…

— Уинтроп не знае нищо — прекъсна го държавният секретар с неочаквана острота. — Робърт Уинтроп е блестящ човек, но той не разбира значението на конфронтацията, освен в най-редките й форми. Имайте предвид, господин Конгдън, че Скофийлд е убил онзи офицер от разузнаването от Брюксел.

— Може би е имало обстоятелства, за които не знаем.

— Така ли?

Държавният секретар отново спря и заговори, като смисълът зад изреченото не можеше да бъде погрешно разбран.

— Ако има такива обстоятелства, подозирам, че потенциално имаме далеч по-опасна ситуация, отколкото някаква лична вражда би могла да предизвика. Скофийлд и Талеников знаят повече за полевите операции и на двете разузнавания, отколкото които и да са други двама мъже измежду живите. Не трябва да им бъде позволено да се срещнат. Нито като врагове, които желаят да се убият един друг, нито, ако има такива обстоятелства, за които не знаем нищо, заради тях. Разбрахте ли ме, господин Конгдън? Като директор на „Консулски операции“ това е ваше задължение. Как ще го предотвратите не е моя грижа. Може би ще се наложи да го унищожите. Но това ще решите вие…

Даниел Конгдън остана неподвижен като чу прекъсването на връзката в другия край на линията. През всичките си години в тази служба той не беше получавал толкова лошо прикрита заповед. Можеше да бъде оспорен тонът, не заповедта. Той постави телефона на мястото му и се пресегна за един друг, отляво на бюрото му. Натисна един бутон и набра трицифрен номер.

— Вътрешна охрана — докладва някакъв мъжки глас.

— Тук е подсекретарят Конгдън. Открийте Брендън Скофийлд. Имате информацията. Доведете го веднага тук.

— Една минутка, сър — вежливо отвърна мъжът. — Мисля, че преди два дни на името на Скофийлд постъпиха данни от второ равнище. Но нека проверя в компютъра. Всички данни са там.

— Преди два дни?

— Да, сър. Сега е на екрана. Скофийлд е напуснал хотела си приблизително около единайсет вечерта на шестнайсети.

— Шестнайсети. Днес е деветнайсети.

— Да, сър. Що се отнася до новопостъпилите данни, няма разминаване във времето. От хотела ни информираха за часа.

— Къде е той?

— Оставил е два следващи адреса, но без датите. Жилището на сестра си в Минеаполис и един хотел в Шарлот Амали, Сейнт Тома, Вирджинските острови.

— Адресите проверени ли са?

— Що се отнася до акуратността, да, сър. Той има сестра, която живее в Минеаполис, а от хотела в Сейнт Тома потвърдиха предплатена резервация на името на Скофийлд, започваща от седемнайсети. Парите са преведени от Вашингтон.

— Значи е там.

— Не и до днес на обяд, сър. Проверихме по телефона; не беше пристигнал.

— А при сестрата? — прекъсна го Конгдън.

— Отново проверихме по телефона. Тя потвърди факта, че Скофийлд се е обаждал и е казал, че ще се отбие, но не и кога. Тя добави също, че това било необичайно за него. Обикновено той е казвал конкретния ден на посещението си. Очаквала го някой ден от седмицата.

Директорът на Конс Оп почувства нужда да скочи още веднъж, но успя да я потисне.

— Значи, казвате ми, че не знаете къде е той?

— Ами, господин Конгдън, равнище С-2 се занимава с получените доклади, а не със следене на хората. Ще ви свържа с равнище едно веднага. В Минеаполис няма да има никакви проблеми, но такива може да се появят на Вирджинските острови.

— Защо?

— Нямаме надеждни информатори там, сър. Никой няма такива.

Даниел Конгдън стана от стола си.

— Ще се опитам да ви разбера. Твърдите, че Скофийлд е под наблюдение на равнище две. Значи инструкциите ми са били ясни; по всяко време трябваше да знаем неговото местонахождение. Защо не е бил предаден и на първо равнище? Защо не е бил поставен под постоянно наблюдение?

Човекът от вътрешна охрана отговори неохотно.

— Това не би могло да стане с мое решение, сър, но мисля, че разбирам защо не е било направено това. Ако Скофийлд е бил прехвърлен на първо равнище, той щеше да забележи и… ами, просто щеше да се избудалка с нас и да ни заблуди.

— Какво, по дяволите, си мислите, че е направил той. Открийте го! И докладвайте в офиса ми на всеки час!

Конгдън седна ядосан, затваряйки телефона с такава сила, че той звънна. Втренчи се в апарата, вдигна го още веднъж и набра нов номер.

— Външни връзки, госпожица Андрос — докладва женският глас.

— Госпожице Андрос, тук е подсекретарят Конгдън. Моля ви, изпратете незабавно специалист шифровчик в офиса ми. Класифицирайте Код А с максимална сигурност и предимство.

— Това спешен случай ли е, сър?

— Да, госпожице Андрос, спешен случай. Телеграмата трябва да бъде изпратена до трийсет минути. Отложете всички връзки с Амстердам, Марсилия… и Прага!

 

 

Скофийлд чу стъпките в коридора и стана от стола си. Приближи до вратата и погледна през малката шпионка. Някакъв мъж премина, но не спря при отсрещната врата, която беше вход за апартамента, използван от куриера на Талеников. Брей се върна при стола и отново седна. Облегна главата си назад и се загледа в тавана.

Бяха изминали три дни от преследването по улиците, три нощи, откакто очисти куриера на Талеников — куриер допреди три дни, убиец на Унтер ден Линден преди десет години. Беше странна нощ, странно преследване, чийто край би могъл да бъде и друг.

Мъжът можеше и да бъде жив; решението да го убие постепенно изгуби смисъла си за Брей, също както и толкова много други неща. Куриерът сам си го беше изпросил. Руснакът, обзет от паника, беше извадил десетсантиметров остър като бръснач нож някъде изпод хотелския стол и се беше нахвърлил върху него. Смъртта му беше резултат от реакцията на Скофийлд; това не беше предварително планираното убийство, което той беше решил да извърши на улицата.

Нищо ново не се беше случило. Куриерът от КГБ беше използван от Талеников. Мъжът беше убеден, че Беоулф Агейт ще дезертира и че този, който щеше да го прехвърли, щеше да получи най-висшия орден в Москва.

— Бил си подведен — беше му казал Брей.

— Не е възможно! — беше извикал руснакът. — Това е Талеников!

— Ясно е, че е. И той избира човек от Унтер ден Лиден, за да осъществи контакта — човек, чието лице аз никога няма да забравя. И той го знае. Залогът е, че аз бих могъл да изгубя контрол във Вашингтон. Аз съм разкрит, уязвим… и теб те залавят.

Грешиш! Това е бял контакт!

— А в Източен Берлин какъв беше, копеле такова?

— И какво смяташ да правиш?

— Ще си платя някоя от старите сметки. Ти идваш при нас.

— Не!

— Да.

Мъжът се нахвърли върху Скофийлд.

Бяха изминали три дни от този момент на насилие, три сутрини, откакто Скофийлд депозира пакета в посолството и изпрати шифъра до Севастопол. Още никой не беше идвал до вратата от другата страна на площадката, а това не беше нормално. Апартаментът беше нает от някаква брокерска къща от Берн, Швейцария, за нуждите на нейните „изпълнителски кадри“. Обикновена процедура за международните бизнесмени, но също и прозрачно прикритие за съветската бърлога.

Брей беше измислил всичко. Шифърът и трупът на куриера трябваше да провокират някого да провери апартамента. Все още обаче никой не беше сторил това; нещо не беше наред.

Освен ако част от телеграмата на Талеников не беше вярна: че той действа сам. Ако това беше вярно, имаше само едно обяснение: съветският убиец е бил премахнат и преди да се пенсионира и да се отдаде на изолирания живот някъде северно от Гразнов, вероятно е решил да уреди един стар дълг.

Беше се заклел да го направи след това, което се случи в Прага; обръщението беше ясно: „Ти си мой, Беоулф Агейт. Някой ден, някъде. Ще те видя как за последен път си поемаш дъх“.

Един брат за една жена. Съпругът заради брата. Това беше отмъщение, коренящо се в ненавистта, и тази ненавист никога нямаше да угасне. Нямаше да има покой и за двамата, докато единият от тях не си отидеше завинаги. Добре е да знам това сега, помисли си Брей, отколкото да се окажа на някоя оживена улица или на някой безлюден плаж с нож в гърба или с куршум в главата.

Смъртта на куриера беше случайност, тази на Талеников нямаше да бъде. Нямаше да има мир, докато те не се срещнеха, а тогава щеше да дойде и смъртта — от едната или от другата страна. Сега въпросът беше да се унищожи руснакът; той направи първия ход. Той беше хищникът, ролята беше ясна.

Стратегията му беше класическа: хищникът си беше набелязал пътеките, по които щеше да преследва жертвата си, но в избрания момент — най-неочаквано — пътеките нямаше да бъдат там, хищникът — озадачен, разкрит; капанът задействан.

Също както и Брей, Талеников можеше да пътува където пожелаеше, с или без официално разрешение. През годините и двамата бяха научили твърде много методи; винаги имаше за продан купчина от фалшиви документи, стотици мъже бяха готови да осигурят прикритие или транспорт, убежище или оръжие — всякакво и винаги. Имаше само две основни изисквания: да се идентифицираш и да си платиш.

Нито той, нито Талеников имаха проблеми с това. И двамата бяха професионалисти, оттук идентифицирането идваше съвсем естествено, парите — малко по-малко, но никога толкова, че да се стигне дотам да те обесят поради това, че си се забавил да се изплатиш на бюрократичната машина. Всеки специалист от по-висок ранг имаше своите лични източници за финансиране. Заплатите биваха надувани, парите се прехвърляха и депозираха в някои стабилни страни. Целта не беше нито облагодетелстване, нито кражба, а просто — оцеляване. Хората от полето трябваше да се опарят веднъж или дваж, за да разберат необходимостта от осигуряването на икономически гръб.

Брей имаше сметки на различни имена в Париж, Мюнхен, Лондон, Женева, Лисабон. Всички избягваха Рим и комунистическия блок; Италианската банкова система представляваше лудост, а банките на източните сателити — твърде корумпирани.

Скофийлд рядко се замисляше за собствените си пари, когато трябваше да харчи за нещо; дълбоко в съзнанието той си мислеше, че един ден ще върне тези пари. Ако хищникът Конгдън не беше толкова погълнат от собствените си изкушения и не беше направил официалното отстраняване толкова сложно, Брей можеше да отиде при него на следващата сутрин и да му предаде всички банкови сметки.

Но не и сега. Действията на подсекретаря отложиха тази възможност. Човек не би се опитал да върне няколко стотици хиляди долара на човек, който се опитва да дирижира елиминирането ти и в същото време да остане вън от играта. Това беше твърде професионална концепция. Скофийлд си спомни, че преди много години тя беше доведена до своя апогей от убийците на Матарезе. Но те бяха наемни убийци; преди тях не е имало други такива от времето на Хасан ибн-ал-Сабах. И никога вече нямаше да има други като тях, а хора като Конгдън бяха бледо подобие в сравнение с тях.

Конгдън. Скофийлд се изсмя и бръкна в джоба за цигарите си. Новият директор на „Консулски операции“ не беше глупак и само един глупак можеше да го подцени, но той имаше манталитета на отбраното общество на Вашингтон, което така много преобладаваше в тайните служби. Той не можеше да разбере какво правеше с хората полевата работа; би могъл да изрече фразите, но не можеше да види и най-простия ред при едно действие и при ответната му реакция. Малцина можеха това или биха искали да го правят, защото да го разберат, би означавало да признаят, че знаят за ненормалността на подчинените си, без чиито функции департаментът — или Компанията — не биха могли да минат. Твърде просто, патологичното поведение беше нещо естествено за живота на полевия човек, а на това не се обръщаше абсолютно никакво внимание. Полевият мъж трябваше да приеме факта, че той е престъпник, още преди да е извършил каквото и да е престъпление. Поради това, още преди първоначалния си опит за действие, той вземаше мерки да се защити, преди да се е случило нещо; беше нещо като втора природа.

Брей беше направил само това. Докато куриерът на Талеников се настаняваше в другия край на хотелската стая на Небраска авеню, Скофийлд беше провел няколко телефонни разговора. Първият беше със сестра му в Минеаполис: уж щеше да лети до Средния запад след два часа и да я види през следващите дни. Второто обаждане беше до един приятел от Мериленд, който беше дълбоководен риболовец и стаята му беше изпълнена с препарирани трофеи, които висяха по стените: къде имаше едно малко добро място в Карибско море, където човек можеше да се скрие? Приятелят му имаше приятел в Шарлот Амали; притежаваше хотел и винаги пазеше една-две стаи свободни за спешни случаи като този. Риболовецът от Мериленд щеше да му се обади за Брей.

И така, за всеки случай, подобен на този от нощта на шестнайсети, той щеше да е на път или за Средния запад… или за Карибския басейн. И двете места, отдалечени на повече от хиляда и петстотин мили от Вашингтон — където той щеше да остане ненаблюдаван, без да напуска хотелската стая, на отсрещната страна срещу съветската бърлога.

Колко ли често беше набивал този урок в главите на по-младите и неопитни полеви агенти? Твърде много, за да ги преброи. Човек, стоящ неподвижно в тълпата, трудно ще бъде забелязан.

Но всеки час увеличаваше усложненията. Трябваше да бъдат прегледани всички възможни обяснения. Най-очевидното беше, че руснакът беше задействал тази бърлога, която беше позната нему и на неговия куриер; от нея биха могли тихо да бъдат изпращани инструкции до Берн, апартаментът беше нает чрез телеграма. Щеше да отнеме седмици преди информацията да бъде филтрирана обратно в Москва — една бърлога сред хилядите други по света.

Ако това беше така — и това може би беше единственото обяснение — Талеников не действаше просто сам, той действаше в конфликт с интересите на КГБ. Отмъщението му сега беше изместено на заден план от конфликта със страната му, в противен случай апартаментът от другата страна на площадката щеше да гъмжи от руснаци. Това беше единственото обяснение. Те може би щяха да изчакат да премине наблюдението на ФБР в продължение на двайсет и четири или трийсет и шест часа, но не повече от това; имаше твърде много начини да се елиминира наблюдението на Бюрото.

Брей имаше инстинктивното усещане, че е прав, инстинкт, развиван през годините до такава степен, че можеше да му се довери напълно. Сега трябваше да се постави на мястото на Талеников и да се опита да мисли така, както Василий би мислил. Щеше да бъде защитата му от някой нож в гърба или от куршума на някой снайпер. Това щеше да бъде пътят, по който щеше да доведе всичко докрай, а не да живее ден след ден, питайки се какво ли се крие в сянката. Или в тълпата.

За човека от КГБ нямаше избор: това беше негов ход и той трябваше да бъде направен във Вашингтон. Човек започваше с физическата връзка и това беше тайната бърлога на отсрещния край на площадката. Беше въпрос на дни — сега вече може би и часове: Талеников щеше да долети на летище Дюл и преследването щеше да започне.

Но руснакът не беше идиот; той нямаше да влезе в капана. Вместо него щеше да дойде някой друг, някой, който не знае нищо, на когото щеше да се плати, за да бъде нищо незнаещата примамка. Някой неподозиращ пътник, чието приятелство щеше бъде внимателно култивирано по време на трансатлантическия полет; или някоя от дузината слепи явки, които Талеников беше използвал във Вашингтон. Мъже или жени, които нямаха представа, че европеецът, на когото щяха да свършат добре платената услуга, беше стратег на КГБ. Сред тях щеше да бъде примамката, или примамките, а също и птиците. Примамките нямаше да знаят нищо; те бяха само стръвта. Птиците щяха да наблюдават и да изпратят тревожния сигнал, когато стръвта бъде захапана. Примамките и птиците, това щяха да бъдат оръжията на Талеников.

Но някой щеше да дойде в хотела на Небраска авеню. Който и да бъдеше, той нямаше да има други инструкции, освен да проникне в онзи апартамент; нито телефонен номер, нито някое име, което да означава нещо. А наблизо птиците щяха да дебнат жертвата да тръгне след стръвта.

Когато жертвата бъдеше забелязана, птиците щяха да се свържат с ловеца. Което означаваше, че ловецът също беше някъде наблизо.

Това трябваше да бъде стратегията на Талеников, тъй като нямаше други на разположение; това щеше да е също и стратегията, която Скофийлд щеше да използва. Трима или четирима — най-много пет души, които вече бяха на разположение за такава работа. Просто решена: щяха да бъдат поставени хора на летището, които да сигнализират по телефона. Една среща някъде в центъра на града, в някой ресторант. Едно евтино упражнение за проверка на личната стойност на жертвата.

Отвън вратата се чуваше шум. Гласове. Брей стана от стола и бързо приближи до малката стъклена пролука на вратата.

В другия край на площадката една добре облечена жена разговаряше с портиера, който носеше чантата й. Това не беше куфар, нямаше и следа от багаж за трансатлантически полет, само една малка вечерна дамска чанта. Примамката беше пристигнала, птиците не бяха далеч. Талеников беше се приземил; започваше се.

Жената и портиерът изчезнаха в апартамента. Сега беше моментът да започне контраупражнението. Той имаше нужда от време; два или три дни нямаше да се отразят зле.

Той позвъни на риболовеца от брега на Мериленд, като настояваше да се свърже директно с него. Той закри устата си с дясната си ръка, говорейки в слушалката през леко разтворените си пръсти. Поздравът му беше бърз, обаждащият се бързаше.

— Намирам се в Кейс и не мога да се свържа с онзи забутан хотел в Шарлот Амали. Обади им се вместо мен, ще го направиш, нали? Кажи им, че ще пристигна с чартърния полет от Таверние след два дни.

— Ще го направя, Брей. На истинска ваканция си, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. И благодаря.

Следващият разговор не изискваше такива мерки. Беше с една французойка, с която той беше живял известно време преди няколко години в Париж. Тя беше сред най-добрите от персонала за прикриване на агентите до момента, в който човекът, когото прикриваше, не беше унищожен. Сега работеше в една база на ЦРУ, дислоцирана във Вашингтон. Вече нямаше сексуално привличане между тях, но бяха останали приятели. Тя не задаваше никакви въпроси.

Той й даде името на хотела на Небраска авеню.

— Обади се след петнайсет минути и поискай да те свържат с апартамент 211, ще ти отговори някаква жена. Попитай за мен.

— Ще бъде ли бясна, скъпи?

— Тя няма да знае кой съм аз, но някой друг ще знае.

 

 

Талеников се облегна на тухления зид на тъмната алея срещу хотела. За няколко мига той остави тялото си да се отпусне и разкърши врата си напред-назад, опитвайки се да успокои напрежението, да намали умората. Беше пътувал в продължение на почти три дни, беше летял осемнайсет часа, шофирал из села и градове, докато открие хората, които щяха да му осигурят фалшивите документи, позволяващи му да премине през трите емиграционни служби. От Солун до Атина, от Атина до Лондон, от Лондон до Ню Йорк. И накрая полета късно следобед, след три посещения в различни банки в центъра на Манхатън.

Той успя; хората бяха осигурени. Беше довел една скъпа проститутка от Ню Йорк, три други от Вашингтон, двама мъже и една по-възрастна жена. Всички, с изключение на един от тях бяха добре познати мошеници, това, което американците наричат продажници. Всеки беше изпълнявал някакви услуги в миналото на щедрия „бизнесмен“ от Хага, който имаше манията да следи и проверява своите сътрудници като мярка за сигурност, като за това плащаше огромни суми.

Те бяха предпочетени поради вечерните им ангажименти. Проститутката беше в апартамента, който всъщност беше депото „Берн-Вашингтон“; — след минути Скофийлд щеше да разбере това. Но Беоулф Агейт не беше аматьор; той щеше да получи новините — от администратора на хотела или от телефонния оператор — и щеше да изпрати някой друг да разпита момичето.

Който и да беше, щеше да бъде видян от една, две, или от всички птици на Талеников. Двамата мъже и по-възрастната жена. Той беше дал на всеки миниатюрни радиостанции, не по-големи от ръчно радио; беше купил пет от комплекса „Мицуби“ на Пето авеню. Те щяха да се свържат с него веднага, но без паника. Освен проститутката. Нямаше риск, който можеше да бъде поет, за да можеха да открият този неин недостатък по-рано. Тя можеше да свърши работа само веднъж.

Единият от мъжете седеше в едно сепаре в слабо осветения коктейлбар във фоайето, с малки свещници на всяка маса. До него имаше отворено дипломатическо куфарче, от което той извади няколко листа и ги поднесе към светлината от свещта; един търговец, който си прави равносметка след бизнес пътуването. Другият мъж беше в ресторанта, на маса, заредена за двама, а резервацията беше направена от високопоставен служител в Белия дом. Домакинът закъсняваше; управителят на залата беше получил и предал няколко телефонни обаждания с извинения за закъснението. За госта трябваше да се грижат така, както подобава на човек, получаващ извинения от Пенсилвания авеню 1600[1].

Но всъщност възрастната жена беше тази, на която Талеников разчиташе най-много; на нея се плащаше доста повече, отколкото на останалите и причината за това не беше случайна. Тя не беше от онези продажници. Тя беше убиец.

Неговото неочаквано оръжие. Грациозна, изискана дама, която нямаше да има никакви задръжки да застреля някого в другия край на стаята, или да забие нож в стомаха на компаньона си за вечеря. Никой не би могъл да забележи промяната у нея — от достойната дама до убиеца — и всички нюанси между двете. Василий й беше платил хиляди през последните шест години, няколко пъти я беше изпращал в Европа за случаи, за които нейният талант беше особено подходящ. Тя не беше се провалила нито веднъж; нямаше да се провали и тази нощ. Свърза се с нея скоро след като кацна на летище Кенеди; беше имала на разположение цял ден, за да се подготви за вечерта. Беше й достатъчно.

Талеников се отблъсна от тухления зид, разтърсвайки пръстите си, вдишвайки дълбоко, прогонвайки мислите за сън далеч от съзнанието си. Беше си осигурил фланговете; сега можеше само да чака. Ако Скофийлд искаше да избегне срещата — която по негова преценка щеше да бъде фатална за единия от тях. А защо да я избягва? Щеше да бъде по-добре да се реши на нея, отколкото да се оглежда във всяко по-тъмно място или на всяка препълнена с хора улица и да се чуди кой ли може да се е скрил… и да се прицелва, или да изважда ножа. Не, беше далеч по-желателно да се излезе в двубой; това беше мнението на Беоулф Агейт. И колко грешеше! Ако имаше само някакъв начин да се добере до него, да му каже! Че съществува Матарезе! Трябваше да се види с някои хора, да ги убеди, да ги привлече! Те биха могли да го направят заедно; имаше почтени хора и в Москва, и във Вашингтон; хора, които нямаше да се страхуват.

Но нямаше начин да се добере до Брендън Скофийлд на неутрална земя, тъй като никоя територия нямаше да бъде неутрална за Беоулф Агейт. При първия поглед към врага си, американецът щеше незабавно да използва каквото и да е оръжие, до което се добереше, за да го унищожи. Василий разбираше, защото ако беше на мястото на Скофийлд, той щеше да направи същото. Така че, беше въпрос на чакане, кръжене, знаейки, че всеки от тях си мисли, че другият е жертвата, която ще се разкрие първа; всеки щеше да действа така, че да накара противника си да сгреши.

Ужасната ирония беше, че единствената важна грешка, която можеше да бъде допусната, бе при положение, че спечели Скофийлд. Талеников не можеше да допусне това да се случи. Където и да беше Скофийлд, той трябваше да бъде уловен, обездвижен, накаран да слуша.

Това беше причината, поради която беше толкова важно да се изчака сега. А майсторът стратег от Източен Берлин, Севастопол и Рига беше експерт по търпеливост.

 

 

— Чакането си заслужаваше, господин Конгдън — каза развълнуваният глас по телефона. — Скофийлд е взел чартър от Таверние във Флорида Кейс. Очаква се да пристигне на Вирджинските острови вдругиден.

— Какъв е източникът на информацията ви? — попита директорът на „Консулски операции“ нетърпеливо, изкашляйки съня, който бяха прекъснали, поглеждайки към часовника на нощната му масичка. Беше три сутринта.

— Хотелът в Шарлот Амали.

— Какъв е източникът на тяхната информация?

— Получили са телефонно обаждане, с което е било помолено резервацията да бъде запазена. Предадено е, че той ще бъде там след два дни.

— Кой се е обадил? Откъде?

В другия край на линията на Държавния департамент настъпи мълчание.

— Предполагаме, че Скофийлд. От Кейс.

— Недейте да предполагате, а разберете това.

— Разбира се, ще проверим всичко. Нашият човек в Кейс Уескт пътува за Таверние в момента. Той ще провери всички чартърни записвания.

— Проверете онова телефонно обаждане и пак ми се обадете.

Конгдън затвори телефона и се облегна изправен на възглавницата си. Той погледна към жена си на леглото близо до неговото легло. Беше се завила през глава. Годините я бяха научили да не се събужда по време на нощните обаждания. Замисли се за това, което току-що му бяха казали. Беше твърде просто, твърде вероятно. Скофийлд се беше скрил в мъглата, но това случайно предприето в последния момент пътуване; един изтощен мъж, който беше решил да избяга от действителността за малко. В това имаше противоречие. Скофийлд не беше човек, който да се изтощи до такава степен, че да взема случайни решения. Той нарочно беше забулил в тайнственост действията си, което означаваше, че именно той беше убил офицера от разузнаването от Брюксел, КГБ. Брюксел, Талеников.

Източен Берлин.

Талеников и човекът от Брюксел бяха работили заедно в Източен Берлин в една „относително автономна“ секция на КГБ, което означаваше Източен Берлин и отвъд него.

Във Вашингтон? Дали тази „относително автономна“ единица от Източен Берлин беше изпращала хора във Вашингтон? Не беше изключено. Думата „автономна“ имаше два смисъла. Тя не само изразяваше не носенето на отговорност от висшите началници за действията на техните подчинени, но освен това подчертаваше и факта, че те разполагаха със свободата да действат. Агент на ЦРУ в Лисабон би могъл да проследи някого до Атина. Защо не? Той беше запознат с операцията. Съответно агент на КГБ в Лондон можеше да проследи някой заподозрян в шпионаж до Ню Йорк. С някои общи разяснения това влизаше в рамките на неговите задължения. Талеников беше работил и във Вашингтон. Имаше подозрения, че беше направил дузина или дори повече пътувания до Съединените щати през миналото десетилетие. Талеников и човекът от Брюксел, това беше връзката, която те трябваше да проверят. Конгдън се изправи още и се пресегна за телефона, но после спря. Сега всичко зависеше от времето. Телеграмите бяха приети в Амстердам, Марсилия и Прага преди почти 12 часа. Според надеждните информатори, те бяха шокирали адресатите. Секретните източници и в трите града бяха реагирали на новината за „неспасяемото“ поведение на Скофийлд с известна доза паника. Можеха да бъдат разкрити имена, мъже и жени да бъдат тероризирани, убити, да бъдат разкрити цели мрежи; не трябваше да се губи време, а да бъде елиминиран Беоулф Агейт. Бяха тръгнали слухове, предадени късно вечерта, че вече са избрани двама мъже, които да го убият. В Прага и в Марсилия. В момента те летяха за Вашингтон, бяха получили паспортите си без отлагане и бяха преминали безпроблемно през емиграционните процедури. Трети щеше да напусне Амстердам сутринта. Там вече беше сутрин.

До пладне екзекуционният екип, напълно откъснат от знанието на правителството на САЩ, щеше да бъде във Вашингтон. Всеки от тях трябваше да се обади на един и същ телефон. Един неподслушван телефон в гетото на Балтимор. Каквато и информация да беше открита за Скофийлд, тя трябваше да бъде предадена на човека от този телефон и само той можеше да ретранслира тази информация във Вашингтон; човекът, който носеше отговорността, директорът на „Консулски операции“. Никой друг в Съединените щати нямаше този номер.

„Можеше ли да бъде направена последната връзка?“, питаше се Конгдън. Имаше толкова малко време и то щеше да наложи извънредно коопериране. Можеше ли това коопериране да бъде изисквано, дори да се насочат към него? Нищо подобно на това не беше се случвало по-рано. Но ако това бъдеше сторено, местоположението би могло да бъде открито и двойната екзекуция щеше да бъде гарантирана.

Смяташе да се обади на Държавния секретар, за да му предложи една много необичайна среща със съветския посланик рано сутринта. Но това щеше да отнеме твърде много време с дипломатичните усложнения, тъй като никоя от страните не искаше да потвърди употребата на насилие. Имаше по-добър начин; беше опасен, но определено по-директен.

Конгдън тихо се измъкна от леглото си, слезе на долния етаж и влезе в малката стаичка, която му служеше за кабинет. Отиде до бюрото си, което беше закрепено върху пода с помощта на болтове, като долните чекмеджета отдясно разкриваха сейф с шифрово заключване. Запали лампите, отвори вратата и набра кода. Ключалката изщрака, стоманената врата се отвори. Той бръкна вътре и извади една индексна карта с написан върху нея телефонен номер.

Никога не се бе и замислял дори да използва този номер. Местният номер беше 902 — Нова Скотия и на него винаги можеше да се получи отговор; беше номерът на един компютърен комплекс, централната диспечерска станция на цялото оперативно съветско разузнаване в Северна Америка. Обаждайки се на този телефон, той щеше да разкрие информация, която не трябваше да бъде разкривана; официалната версия беше, че Щатското разузнаване не знае нищо за комплекса в Нова Скотия, но изключителните обстоятелства налагаха да се рискува с мерките за сигурност. Имаше един човек в Нова Скотия, който щеше да разбере това; той нямаше да се разтревожи от подобно разкритие. Беше получавал толкова много смъртни присъди. Офицерът на КГБ зад граница с най-висок служебен пост.

Конгдън взе телефона.

— Кабът Стрейт Експортърс — изрече мъжкият глас от Нова Скотия. — Нощният диспечер.

— Тук е Даниел Конгдън, подсекретарят на Държавния департамент. От „Консулски операции“, правителството на Съединените щати. Предлагам да проверите това обаждане, за да сте сигурни, че се обаждам от частен дом в Херндън Фолз, Виржиния. Докато правите това, моля ви активирайте електронните скенери за следене на линията. Няма да намерите такива. Ще чакам колкото желаете, но трябва да говоря с Волтидж Уан, Волът Один, мисля, че така го наричате.

Думите му бяха посрещнати от тишина в Нова Скотия. Не беше необходимо много въображение, за да си представи шокирания оператор, натискащ бутоните за тревога. Най-накрая някакъв глас отговори.

— Може би имаше намеса на друга линия, моля ви, повторете съобщението.

Конгдън го повтори.

Отново тишина. И след това:

— Ако почакате малко, контрольорът ще говори с вас. Въпреки това, мисля, че сте избрали погрешен номер тук, в Кейп Бретън.

— Вие не сте в Кейп Бретън. Вие сте в Сейнт Питърс Бей, остров Принц Едуард.

— Изчакайте, моля.

Чакането трая почти три минути. Конгдън седна, явно беше успял.

Волтидж Уан беше вече на другия край на линията.

— Моля, изчакайте една-две секунди — каза руснакът.

Последва приглушеният звук от свързването, връзката все още не беше прекъсната, но почти се изгуби; бяха пуснати в действие електронните проследители. Руснакът се върна отново.

— Скенерите показват, че това обаждане наистина идва от домашен телефон в Херндън Фолз, Виржиния. Не можахме да получим доказателства за каквото и било следене, но това, разбира се, не означава нищо.

— Не знам какво друго доказателство бих могъл да ви дам…

— Бъркате ме с някого, господин подсекретар. Фактът, че вие притежавате този номер, сам по себе си не може да предизвика земетресение; по-скоро фактът, че сте стигнали до там да го използвате и да се обръщате към мен с кодовото ми име, има някакво значение. Имам доказателството, което ми трябва. Какъв бизнес може да има между нас?

Конгдън му предаде с колкото можеше по-малко думи.

— Вие искате Талеников. Ние искаме Скофийлд. Контактът между тях ще се осъществи във Вашингтон, убеден съм в това. Ключът към мястото на срещата е вашият агент от Брюксел.

— Доколкото си спомням, трупът му е бил предаден на посолството преди няколко дни.

— Да.

— И вие го свързвате със Скофийлд?

— Вашият посланик го свърза с него. Той посочи, че човекът е бил част от някаква секция на КГБ в Източен Берлин през 1968 година. Единицата на Талеников. Имало и инцидент, засягащ жената на Скофийлд.

— Разбирам — каза руснакът. — Значи Беоулф Агейт все още убива, за да си отмъсти.

— Това е твърде много, не мислите ли? Ще позволите ли да ви припомня, че така излиза, че всъщност сега е ред на Талеников, а не обратно.

— Бъдете конкретен, господин подсекретар. Ако се съгласим по принцип, какво ще искате от нас?

— То се намира във вашите компютри или в някое от досиетата ви. Може би е отпреди няколко години, но е там; би трябвало да го има и в нашите. Вярваме, че някога човекът от Брюксел и Талеников са действали във Вашингтон. Трябва да знаем адреса на бърлогата им. Това е единствената връзка, която имаме между Скофийлд и Талеников. Мислим, че това е мястото, където те ще се срещнат.

— Разбирам — повтори руснакът. — И ако предположим, че такъв адрес или адреси съществуват, каква ще бъде позицията на вашето правителство?

Конгдън беше готов за този въпрос.

— Няма да има никаква позиция — отговори той монотонно. — Информацията ще бъде предадена на други, които са много загрижени от поведението на Беоулф Агейт в последно време. Освен мен, никой друг от правителството няма да бъде ангажиран.

— До три контрареволюционни групировки в Европа сте изпратили шифрована телеграма с подобно съдържание. До Прага, Марсилия и Амстердам. Такива телеграми обикновено създават убийци.

— Поздравявам ви за информираността — каза директорът на Конс Оп.

— И вие правите същото ежедневно. Няма защо да си раздаваме комплименти.

— И вие не направихте нищо, за да се намесите?

— Разбира се, че не сме, господин подсекретар. Вие щяхте ли да го направите?

— Не.

— Сега е седем часът в Москва. Ще ви се обадя до един час.

Конгдън затвори телефона и се отпусна в стола. Отчаяно искаше да пийне нещо, но нямаше да се поддаде на желанието си. За първи път през дългата си кариера той се свързваше директно с невидимия враг в Москва. Тук нямаше и следа от безотговорност; беше сам и защитата му беше в този самотен контакт. Той затвори очите си и си представи празни стени от бял бетон.

Двайсет и две минути по-късно телефонът иззвъня. Той подскочи напред и вдигна слушалката.

— Има един малък изключителен хотел на Небраска авеню…

Бележки

[1] Адресът на Белия дом. — Б.пр.