Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (14)

3.

Те вървяха бързо през хълмовете към подножието на планините, а после продължиха нагоре по виещите се пътеки, прокарани през планинските гори. Кучето душеше двамата мъже, когато жената ги приближи. То беше освободено от нашийника си и вървеше пред тях по виещите се пътеки, сякаш беше сигурно, че познава пътя.

Скофийлд си помисли, че може да е същото куче, което беше се появило толкова внезапно и така го бе изплашило долу в полето. Той попита жената дали е така.

— Вероятно, синьоре. Ние бяхме там в продължение на няколко часа. Бях го пуснала, но то винаги беше близо до мен, в случай че ми потрябва.

— Дали щеше да ме нападне?

— Само ако му се посегне. Или пък на мен.

Минаваше полунощ, когато достигнаха до една равна отсечка, покрита с трева, след която започваха редица внушителни гористи хълмове. Ниските облаци изтъняваха; лунната светлина заливаше цялото поле, осветявайки върховете в планината, разкривайки цялото величие на този планински участък. Брей можеше да забележи, че ризата на Талеников под разкопчаното сако бе прогизнала от пот, също както и неговата, а нощта беше хладна.

— Сега можем да починем за малко — каза жената, сочейки тъмната сянка на неколкостотин метра по-нататък, в посоката, в която беше изтичало кучето. — В хълма има каменна пещера. Не е много дълбока, но поне ще ни даде подслон.

— Кучето ти я познава — добави човекът от КГБ.

— То очаква, че ще запаля огън — изсмя се момичето, — когато вали, носи съчки в устата си. Обича огъня твърде много.

Пещерата беше издълбана в мрачната скала, не повече от три метра дълбока, но поне два висока. Влязоха вътре.

— Да запаля ли огън? — попита Талеников.

— Ако желаеш. Учило ще те хареса за това, пък и аз съм твърде изморена.

— „Учило“ — попита Скофийлд. — „Птица“?

— Той лети над земята, синьоре.

— Твоят английски е много добър — каза Брей, докато руснакът събираше съчките в каменното огнище, което очевидно беше използвано и преди за палене на огън. — Къде си го учила?

— Посещавах едно училище във Весковато. Тези от нас, които желаеха да продължат във финансираните от правителството програми, трябваше да учат френски или английски.

Талеников драсна клечка под събраните дърва; огънят пламна моментално, пламъците обхванаха дървото, разпръсквайки топлина и светлина из пещерата.

— Много си добър в тези работи — каза Скофийлд към човека от КГБ.

— Благодаря. Това е един дребен талант.

— Не беше толкова дребен преди няколко часа.

Брей се обърна отново към жената, която си махна шапката и разпусна свободно дългата си тъмна коса. За момент той спря да диша и се загледа в нея. Дали беше косата? Или големите ясни, кафяви очи, които бяха с цвят на очите на елен, или високите скули, или чипият нос над сочните устни, които изглеждаха готови да се засмеят? Кое от тези неща беше, или просто той беше изморен и благодарен за възможността да види тази впечатляваща жена? Той не знаеше; знаеше само, че това корсиканско момиче от хълмовете му напомня за Карине, за жена му, чиято смърт беше заповядана от човека, който се намираше на по-малко от метър от него в тази пещера в Корсика. Той потисна мислите си и започна да диша отново.

— А ти продължи ли да учиш в тези програми — попита я.

— Дотам, докъдето ми разрешиха.

— И докъде беше това?

— До средното училище в Бонифацио. Останалото успях да постигна с помощта на другите. Парите бяха предоставени от фондовете.

— Не разбирам…

— Завършила съм университета в Болоня. Аз съм комунистка. Казвам го гордо.

— Браво — изрече почти нежно Талеников.

— Един ден ние ще устроим цяла Италия да заживее добре — продължи момичето, очите й бяха ясни. — Ще сложим край на хаоса, на глупостта на християните.

— Сигурен съм, че така ще направите — съгласи се руснакът.

— Но никога като марионетките в Москва; няма да допуснем това да се случи. Ние сме индепенденте. Ние не слушаме злите мечки, които се опитват да ни подмамят и да създадат една световна фашистка държава. Никога!

— Браво — възкликна Брей.

Разговорът секна. Младата жена неохотно отговаряше на техните въпроси за себе си. Тя им каза, че името й е Антония, но не каза почти нищо повече. Когато Талеников я попита защо тя, политическата активистка от Болоня, се беше върнала в този изолиран район в Корсика, жената отговори, че е само защото е искала да бъде поне за малко с баба си.

— Разкажи ни за нея — каза Скофийлд.

— Тя ще ви разкаже това, което искате да знаете — отсече момичето, изправяйки се. — Казах ви това, което тя ме инструктира да ви кажа.

— „Курвата от вила Матарезе“ — повтори Брей.

— Да. Но това не са думите, които аз бих използвала. Никога. Хайде, имаме още два часа да вървим.

 

 

Те стигнаха до гладкото било на планината и погледнаха надолу към равния склон, който водеше към низината отдолу. Нямаше повече от сто и петдесет ярда от планинския склон до низината, която обхващаше около една квадратна миля площ. Луната беше станала все по-ярка; можеха да забележат една малка фермерска къща в центъра на пасбището, и една кошара в края на краткия път. Чуваха шума от течаща вода; един поток, който извираше от планината близо до мястото, където стояха те, и се спускаше надолу по склона — между скалите, минавайки на петнадесет метра от малката къща.

— Много е красиво — продума Талеников.

— Това е единственият свят, който тя е познавала в продължение на цял век — отговори Антония.

— Ти тук ли си израснала? — попита Скофийлд. — Това ли беше твоят дом?

— Не — каза момичето, без да се замисля много. — Елате, ще я видите. Тя сигурно чака.

— По това време на нощта? — Талеников беше изненадан.

— Няма нито ден, нито нощ за моята баба. Тя каза да ви доведа при нея колкото може по-скоро. Веднага щом пристигнем. И ние пристигнахме.

Нямаше нито ден, нито нощ за старицата, която седеше в един стол близо до пламтящата печка. Не и в смисъла на светла и тъмна част от деня. Тя беше сляпа. Очите й представляваха две празни орбити от пастелносиньо, които се обръщаха към звука и към образите от миналите спомени. Чертите й бяха остри и ъгловати, покрити от набръчканата плът; лицето трябва някога да е било изключително красиво.

Гласът й беше мек, с приглушен шепот, качество, което принуждаваше слушателя да наблюдава нейните тънки, бели устни. Ако у нея нямаше някаква забележителна черта, това не беше нито колебливостта, нито нерешителността. Тя говореше бързо, прост разум, сигурен в собствените си знания. Имаше да разкаже някои неща, а смъртта вече чукаше на вратата й; действителност, която като че ли караше мислите и реакциите й да бързат. Говореше на италиански, но това беше някаква идиоматична форма от миналата ера.

Тя започна разговора като попита Талеников и Скофийлд за едно нещо — искаше всеки да й отговори със собствените си думи — защо се интересуват от Гилом дьо Матарезе. Василий отговори първи, повтаряйки историята за академическата фондация в Милано, като каза, че неговият отдел се занимава с корсиканската история. Той го изложи просто, давайки така възможност на Скофийлд да импровизира по удобен за него начин. Това беше стандартна процедура, когато двама или повече офицери от разузнаването бяха задържани и разпитвани заедно. Никой от тях не трябваше да изпъква на преден план; способността им да поднасят лъжи беше тяхна втора природа.

Брей слушаше руснака и преработи основната информация, добавяйки детайли относно различни дати и средства, които вярваше, че са характерни за Гилом дьо Матарезе. Когато завърши, не само се почувства сигурен в отговора си, но един вид по-висш от мъжа от КГБ; той беше свършил своята „домашна работа“ по-добре от Талеников.

Въпреки това старицата само продължаваше да стои, поклащайки глава мълчаливо, оправяйки един кичур бяла коса, който беше паднал върху сивото й лице. Накрая тя заговори.

— Вие и двамата лъжете. Вторият джентълмен е по-малко убедителен. Той се опитва да ме впечатли с факти, които всяко дете по хълмовете на Порто Вечио би могло да научи.

— Може би в Порто Вечио — протестира внимателно Скофийлд, — но не и задължително в Милано.

— Да. Разбирам какво имате предвид. Но никой от вас не е от Милано.

— Точно така — прекъсна я Василий. — Ние просто работим в Милано. Аз самият съм роден в Полша… В Северна Полша. Сигурен съм, че можете да забележите несъвършенството на моя италиански.

— Не забелязвам нищо подобно. Само вашите лъжи. Въпреки това, не се тревожете, няма значение.

Талеников и Скофийлд се спогледаха, после погледнаха Антония, която седеше превита от умора върху една възглавница пред прозореца.

— Кое няма значение? — попита Брей. — Разтревожени сме. Бихме искали да говорите свободно.

— Така и ще направя — каза сляпата старица. — Защото лъжите, които ми наговорихте, не са типични за хора, които търсят нещо за себе си. Може би сте опасни хора, но не и хора, движени от жаждата за печалба. Вие не търсите информация за падроне за ваша собствена изгода.

Скофийлд не можеше да се сдържи; той се наведе напред.

— Как разбрахте?

Празните, но въпреки това властни очи на старицата, се спряха върху него. Беше трудно да се приеме фактът, че тя не вижда.

— Личи си по гласовете ви — каза тя. — Вие сте изплашени.

— А имаме ли причина да бъдем изплашени? — попита Талеников.

— Зависи в какво вярвате, нали така?

— Вярваме, че се е случило нещо ужасно — каза Брей. — Но ние знаем твърде малко. Това е, което мога съвсем честно да кажа.

— Какво знаете, синьори?

Скофийлд и Талеников отново се спогледаха; руснакът кимна първи. Брей разбра, че Антония ги наблюдава изкъсо. Той заговори, очевидно както на нея, така и на старицата.

— Преди да ви отговорим, мисля, че ще бъде добре, ако вашата внучка ни остави сами.

— Не! — каза момичето рязко, така че Учило изправи глава.

— Послушайте — продължи Скофийлд. — Нас ни доведе едно нещо тук, двама чужденци, с които баба ти искаше да се срещне. Става въпрос за нещо друго, което касае само нас. Сътрудникът ми… и аз имаме опит в тези неща. Това е за твое собствено добро.

— Остави ни, Антония. — Сляпата старица се обърна в стола си. — Нямам причина да се страхувам от тези мъже, а и ти сигурно си изморена. Вземи Учило със себе си и отидете да починете в колибата.

— Добре — каза момичето и се изправи, — но Учило ще остане тук. — Внезапно, изпод възглавницата, тя взе „Лупо“ и го насочи пред себе си. — Вие и двамата имате пистолети. Хвърлете ги на пода. Няма да ви позволя да останете тук с тях.

— Но това е глупаво! — извика Брей, така че кучето се изправи на краката си.

— Направи това, което дамата казва — изсъска Талеников, хвърляйки своя „Граз“ на пода.

Скофийлд извади своя „Браунинг“, провери предпазителя и хвърли оръжието на пода пред Антония. Тя се наведе и взе двата автоматични пистолета, като стискаше здраво „Лупо“ в ръка.

— Когато свършите, отворете вратата и ме извикайте. Аз ще извикам Учило. Ако той не дойде, вие повече няма да видите пистолетите си, освен откъм цевите им.

Тя бързо излезе; кучето изръмжа сърдито и легна отново на пода.

— Внучката ми е много чувствителна — поясни старицата, отпускайки се отново на стола си. — Кръвта на Гилом, макар и примесена на няколко пъти, все още живее в нея.

— Тя е негова внучка? — попита Талеников.

— Негова правнучка, родена е от детето на моята дъщеря, доста късно в нейния живот. Но тази първа дъщеря се появи на бял свят като резултат от нощите, прекарани от падроне със своята млада курва.

— „Курвата на вила Матарезе“ — каза Брей. — Казали сте, че така са ви наричали.

Старицата се усмихна, отмествайки настрани кичур бяла коса. За момент тя се пренесе в онзи далечен свят и суетата я облада.

— Преди много години. Ще стигнем и до онези дни, но преди това вашите отговори, моля. Какво знаете? Какво ви води насам?

— Моят сътрудник ще говори първи — каза Талеников. — Той е по-опитен в тези неща, отколкото съм аз, въпреки че аз пристигнах при него с това, което мислех, че е зашеметяваща нова информация.

— Името ви, моля — прекъсна го сляпата жена. — Истинското ви име и мястото, откъдето идвате.

Руснакът погледна към американеца; погледите, които си размениха, им даде да разберат, че ако продължат да лъжат, това няма да ги доведе до добър край, тъкмо напротив, тази възможност можеше да бъде пропусната. Тази проста, но странно образована стара жена, беше слушала гласовете на лъжци в продължение на повече от половин век — в мрак; тя не можеше лесно да бъде измамена.

— Казвам се Василий Василевич Талеников. Бивш стратег по външните въпроси на КГБ, от съветското разузнаване.

— А вие? — Жената премести слепите си очи върху Скофийлд.

— Брендън Скофийлд. Пенсиониран офицер от разузнаването, европейски средиземноморски сектори, „Консулски операции“, Държавен департамент на САЩ.

— Разбирам.

Старата куртизанка беше сбрала своите ръце, деликатните й пръсти закриваха лицето й, един жест на тихо самовглъбяване.

— Аз не съм образована жена и живея отшелнически живот, но не и без новини от външния свят. Често слушам радиото си в продължение на часове. Новините от Рим се приемат достатъчно ясно, както и тези от Генуа, а понякога и от Ница. Нямам претенции да притежавам кой знае колко познания, но това, че пристигате в Корсика заедно, ми се струва странно.

— Така е, мадам — каза Талеников.

— Много е странно — съгласи се Скофийлд.

— Тогава оставете сътрудника ви да започне, синьоре.

Брей се наведе напред на стола си, ръцете му бяха поставени на коленете, очите бяха вперени в слепите очи срещу него.

— В един момент между годините хиляда и деветстотната и хиляда деветстотин и тринадесета Гилом дьо Матарезе е събрал група от хора в своето имение в Порто Вечио. Какви са били те и откъде са дошли, никога не е било установено, но те са дали на своята група едно име.

— Датата беше четвърти април хиляда деветстотин и единадесета година — прекъсна го старицата. — Те не дадоха име на своята група, а падроне го избра. Те бяха известни като Съвета на Матарезе… Продължете, моля ви.

— Вие сте била там?

— Моля ви, продължете.

Моментът беше неловък; те говореха за събитие, което беше обект на спекулации в продължение на десетилетия, без да имат никакви записки за датите или за личностите, нито един свидетел. Сега — поднесено в рамките на няколко кратки секунди — те получиха точната година, точния месец и точния ден.

— Синьоре?…

— Съжалявам. През следващите трийсет или повече години този Матарезе и неговият „съвет“ са бил обект на противодействие…

Скофийлд разказа историята бързо, без заобикалки, поднасяйки я с най-простите италиански думи, които знаеше, така че да не бъде разбран погрешно. Той призна, че мнозинството от експерти, които бяха изучавали легендата за Матарезе, смятат, че тя е по-скоро мит, отколкото действителност.

— Вие на кое вярвате, синьоре? Това е въпросът, който ви зададох в началото.

— Не съм сигурен на кое да вярвам, но знам, че един голям мъж е изчезнал преди четири дни. Мисля, че той беше убит, защото заговори на други мъже от властта за Матарезе.

— Разбирам. — Старицата кимна с глава. — Преди четири дни. Стори ми се, че казахте тридесет години… От онази първа среща… Какво се е случило тогава, синьоре? Това е твърде голям период от време.

— Според това, което знаем — или си мислим, че знаем — след като Матарезе е умрял, съветът му е продължил да функционира извън Корсика в продължение на няколко години, после се е преместил, сключвайки договори с Берлин, Лондон, Париж, Ню Йорк и господ знае кои места още. Действията му са започнали да отмират с началото на Втората световна война. След приключването на войната, те са изчезнали; никога повече не са чули за тях.

На устните на старицата имаше следа от усмивка.

— И така отникъде те се връщат отново, това ли искате да кажете?

— Да. Сътрудникът ми може да ви обясни защо мислим така.

Брей погледна към Талеников.

— В изминалите няколко седмици двама мирни мъже от нашите две страни бяха брутално убити, така че правителствата ни да помислят, че другата страна е отговорна за това. Конфронтацията беше избегната само от бързата размяна на информация от нашите ръководители, но това бяха опасни моменти. Един скъп приятел беше изпратил да ме повикат. Той умираше и искаше да ми разкаже няколко неща. Оставаше му съвсем малко време и не можеше да събере мислите си, но това, което ми каза, ме принуди да търся помощ от други, да търся упътвания.

— Какво ви каза той?

— Че Съветът на Матарезе ни е обгърнал много здраво, че всъщност той никога не е изчезвал, а е продължил да съществува нелегално, като тихо се е разраствал и е разпростирал своето влияние. Че той е бил отговорен за стотици терористични актове и атентати в последните няколко години, за които светът обвиняваше други хора. Сред тези случаи бяха и убийствата на двамата мъже. Но Матарезе вече не убивали за пари; вместо това, те са започнали да убиват в името на свои собствени цели.

— Които са какви? — попита старицата с онзи странен, ехтящ глас.

— Той не знаеше. Знаеше само, че Матарезе е една разрастваща се болест, която трябва да бъде спряна, но не можеше да ми каже как или към кого да се обърна. Никой, който е имал работа с този съвет, няма да проговори за него.

— Значи той ти е предложил нищо?

— Последното, което ми каза, преди да умре, беше, че може би отговорът се крие в Корсика. Естествено, аз не бях убеден в това, докато не се случиха няколко последващи събития, които не ми оставиха друга алтернатива. Както за мен, така и за сътрудника ми, агентът Скофийлд.

— Разбирам причината на вашия сътрудник: един велик мъж е изчезнал преди четири дни, защото е проговорил за Матарезе. А каква е вашата, синьоре?

— Аз също говорих за Матарезе. На онези мъже, от които потърсих съвет, а аз бях уважаван човек в моята страна. Беше издадена заповед да бъда екзекутиран.

Старицата остана безмълвна, а онази лека усмивка не слизаше от набръчканите й устни.

— Падроне се завръща — прошепна тя.

— Мисля, че трябва да ни обясните — каза Талеников. — Ние бяхме искрени с вас.

— Вашият скъп приятел почина ли? — попита вместо това тя.

— На следващия ден. Беше му устроено погребение като на войник, а и той си го заслужаваше. Живя в един свят на насилие без никакъв страх. А в края му Матарезе го бяха изплашили до смърт.

— Падроне го е изплашил — промълви старицата.

— Приятелят ми не познаваше Гилом дьо Матарезе.

— Познавал е неговите служители, това е било достатъчно. Те са били той. Той беше техният Христос, и както Христос, той умря за тях.

— Падроне е бил техният Бог? — попита Брей.

— Също бе и техният пророк, синьоре. Те му вярваха.

— Вярваха на какво?

— Че те ще наследят Земята. Това беше неговото отмъщение.