Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

2.

Брей слезе по стъпалата на наетата къща, излизайки на утринното слънце и смесвайки се с тълпите, пазаруващи на Найтс Бридж. Това беше лондонска зона, където човек можеше да се скрие от чуждите погледи; от девет часа сутринта улиците бяха задръстени от коли. Той спря при една вестникарска будка, прехвърли куфарчето в лявата си ръка, взе един брой на „Таймс“, и влезе в малък ресторант, където потъна в един стол, доволен, че му дава чиста гледка към входа, и още по-доволен, че монетният телефонен апарат на стената беше само на няколко метра. Беше десет без петнайсет; трябваше да се обади на Роджър Саймъндс точно в десет и петнадесет, на един чист телефон, който не можеше да бъде подслушван.

Поръча си закуска на една несловоохотлива сервитьорка от източен Лондон и разтвори вестника. Откри това, което търсеше в една малка колонка в горната лява секция на първа страница.

„Наследницата на Верахтен мъртва

Есен. Одил Верахтен, дъщеря на Валтер и внучка на Анзел Верахтен, основател на заводите Верахтен, е била намерена мъртва в апартамента й на Вердерщрасе снощи, в резултат на силен сърдечен удар. В продължение на десетилетие фройлайн Верахтен държеше юздите на различните компании под ръководството на своя баща, който се беше оттеглил от активно участие в управлението през последните няколко години. И двамата родители се бяха усамотили в своето имение в Щаадвалд, като не бяха на разположение, за да направят коментар. Погребението ще се състои в семейно обкръжение, в тяхното имение. Фирмата ще излезе със свое изявление в най-скоро време, но такова няма да има от страна на Валтер Верахтен, който според някои източници е сериозно болен.

Одил Верахтен беше едно драматично привлекателно допълнение към заседателните зали на града, сред не особено ефективните директори. Тя беше твърде жизнена и през по-младите си години беше регистрирала странни случаи на ексхибиционизъм, което влизаше в разрез с поведението на бизнес ръководителите от Есен. Но никой не се съмняваше в нейните способности да управлява огромните заводи Верахтен.“

Погледът на Скофийлд бързо препусна по посмъртната биографична справка на починалата, описана от редактора като разглезена, самоуверена курва, която без съмнение спеше с всеки толкова често, макар и не с такова изящество, както проститутките от Сохо.

Точно под нея следваше и малка история, Брей започна да я чете и веднага разбра инстинктивно, че още един фрагмент от неясната истина беше разкрит.

„Смъртта на Верахтен тревожи Транс-ком

Ню Йорк, щата Ню Йорк

На «Уолстрийт», за всеобща изненада на всички, днес стана известно, че група от мениджърски консултанти на «Транс комюникейшън инкорпорейтид» ще отлети за Есен, Германия, за среща с директорите на заводите «Верахтен». Безвременната смърт на фройлайн Одил Верахтен, 47-годишна, и трайното оттегляне на нейния баща Валтер, на 76 години, остави компаниите на Верахтен без ръководен глас на върха. Това, което изненада добре информираните източници тук, беше размерът на холдинговите операции на «Транс-ком» във Верахтен. В законодателните лабиринти на Есен американските инвестиции често не се разследват, но не и когато тези операции надвишават двадесет процента. Според слуховете «Транс-ком» имат повече от петдесет процента участие, въпреки че щабквартирата на конгломерата в Бостън описа тези цифри като нелепи.“

Думите подскочиха от страницата към Скофийлд. Щабквартирата в Бостън!

… Дали не бяха разкрити два фрагмента от тяхната забулена истина? Джошуа Ейпълтън Четвърти беше сенатор от Масачузетс, фамилията Ейпълтън беше най-влиятелната политическа сила в щата. Те бяха епископските Кенеди, далеч по-сдържани в своите предизвикателства, но всяка част от тях беше също толкова влиятелна на националната сцена. Което беше присъщо на сцената на международните финанси.

Дали нямаше една ретроспекция на Ейпълтън да подскаже връзки — прикрити или други — с „Транс комюникейшън“? Това беше още нещо, което трябваше да бъде научено.

Телефонът на стената зад него иззвъня. Той погледна часовника си. Беше десет и десет; още седем минути и щеше да се обади на Саймъндс в щабквартирата на МИ-6. Той погледна към телефона ядосан като видя, че сервитьорката от източен Лондон се насочи към слушалката, по устните й се виждаше, как се опитваше да произнесе нещо. Надяваше се, че разговорът й няма да продължи дълго.

— Господин Хагейт? Има ли тук господин Б. Хагейт?

Въпросът беше извикан сърдито.

Брей замръзна. Б. Хагейт тук!

Агейт, Б.

Беоулф Агейт.

Дали Саймъндс не играеше някаква игра, демонстрирайки мъжествеността си? Дали англичанинът не беше решил да докаже висшите качества на техниките на проследяване на британското разузнаване? Дали проклетият глупак не беше толкова егоцентричен, та не можеше да се сдържи?

Господи, какъв глупак!

Скофийлд стана възможно най-незабележимо, държейки своя куфар. Отиде до телефона и заговори:

— Какво има?

— Добро утро, Беоулф Агейт — произнесе някакъв мъжки глас, като гласните бяха удължени, а съгласните — произнасяни остро, така че акцентът явно беше от Оксфорд. — Надяваме се, че сте си починал след трудното пътуване от Рим?

— Кой е на телефона?

— Името ми е без значение. Не ме познавате. Ние искаме просто да разберете. Открихме ви, винаги ще можем да ви открием. Но всичко това е толкова досадно. Мислим, че ще бъде далеч по-добре за всички засегнати, ако седнем и решим да споделим различията между нас. Може би ще откриете, че те не са толкова големи.

— Не се чувствам удобно с хора, които се опитват да ме убият.

— Трябва да ви поправя. Някои са се опитвали да ви убият, други са се опитвали да ви спасят.

— За какво? За някой сеанс с химическа терапия, за да разберете какво съм научил, какво съм направил?

— Това, което сте научил, е без значение, а и не можете да направите нищо. Ако вашите хора ви заловят, знаете какво можете да очаквате. Няма да има съд, няма да има публично изслушване; вие сте твърде опасен за твърде много хора. Вие си сътрудничите с врага, убихте един младеж в Рок Крий парк, за когото началниците мислят, че е офицер от разузнаването, и избягахте от страната. Вие сте предател. Ще бъдете екзекутиран при първа възможност. Можете ли да се усъмните в това след събитията на Небраска авеню? Ние можем да ви убием в мига, в който излезете от този ресторант, или още преди да излезете.

Брей се огледа наоколо, разглеждайки лицата по масите, търсейки неизбежния чифт очи, един поглед зад прегънатия вестник или над чашата кафе. Имаше няколко кандидати; не можеше да бъде сигурен. А без съмнение отвън в тълпите имаше и други невидими убийци. Той беше вкаран в капана; часовникът му показваше десет и единадесет. Още четири и той щеше да може да се обади на Саймъндс по непроследяваната линия. Но сега си имаше работа с професионалисти. Ако затвореше телефона и набереше номера, дали нямаше някой от тези на масите — безобидно ядящи нещо или пиещи кафе — да извади някакво достатъчно мощно оръжие и да го прикове към стената? А може би тези вътре бяха просто наемни убийци, които не желаеха да бъдат жертвани от Матарезе, също както техния елит? Трябваше да си спечели време и да поеме риска, наблюдавайки масите всяка секунда, подготвяйки се за мига, когато ще избяга с неочакван ход и с вероятното — за съжаление — жертване на невинни хора.

— Вие искате да се срещнем, а аз искам гаранция, че ще мога да се измъкна оттук.

— Имате я.

— Това, че го казвате, не е достатъчно. Посочете ми някой от вашите хора тук.

— Нека тогава така да направим нещата, Беоулф. Можем да те държим там, да се обадим в американското посолство и още преди да си мигнал с очи, те ще те обградят. Дори и да успееш да се измъкнеш през тях, ние ще те чакаме при външния кръг, както тук.

Часовникът му показваше десет и дванадесет. Три минути.

— Значи очевидно, вие не сте особено загрижени да се срещнете с мен.

Скофийлд слушаше, концентрацията му беше пълна. Той беше почти сигурен, че мъжът на телефона беше само посланик. Някой горе искаше Беоулф Агейт заловен, не и убит.

— Казах, че ще бъде по-добре за всички засегнати.

— Дайте ми едно лице! — прекъсна Брей. Гласът беше на посредник. — В противен случай се обадете на проклетото посолство. Ще поема своя риск. Давайте!

— Много добре — бързо пристигна отговорът. — Има един мъж с хлътнали бузи, облечен в сиво палто.

— Виждам го. — Брей го видя на пет маси по-навътре.

— Излез от ресторанта. Той ще стане и ще те последва. Той е твоята гаранция.

Десет и тринадесет. Две минути.

— Каква гаранция има той? Откъде да знам, че няма да го убиете заедно с мен?

— О, хайде, Скофийлд…

— Радвам се да чуя, че имате и друго име за мен. А вие как се казвате?

— Казах, това е без значение.

— Нищо не е без значение. — Брей спря. — Искам да знам името ти.

— Смит. Приеми го.

Десет и четиринадесет. Една минута. Време да започне.

— Трябва да си помисля. Освен това искам да довърша закуската си.

Внезапно той затвори телефона, премести дипломатическото си куфарче в дясната ръка и тръгна към простовато изглеждащия мъж пет маси по-навътре.

Мъжът се скова, когато Скофийлд приближи; ръката му бръкна под палтото.

— Тревогата е отменена — каза Скофийлд, докосвайки скритата под палтото ръка. — Трябваше да ти предам това; трябва да ме изведеш оттук, но първо трябва да се обадя по телефона. Той ми даде един номер. Надявам се, че ще си го спомня.

Убиецът с хлътналите бузи остана неподвижен, безмълвен. Скофийлд отиде обратно до телефона на стената.

Десет и четиринадесет и петдесет и една секунди. Девет секунди до края. Той се намръщи, като че ли се опитваше да си спомни някакъв номер, вдигна телефона и набра. Три секунди след десет и петнадесет. Чу отекващия звук, който последва в прекъсването на звънеца; електронните апарати бяха задействани. Той пусна монетата.

— Трябва да говорим бързо — каза той на Роджър Саймъндс. — Откриха ме. Имам проблем.

— Къде си? Ще ти помогна.

Скофийлд му каза.

— Просто изпрати две полицейски коли, редовната полиция ще свърши работа. Кажи им, че има някакъв инцидент с ИРА, че вероятно е поставена бомба. Това е всичко, от което имам нужда.

— Записвам си го. Те тръгват.

— Какво стана с Уейвърли?

— Утре вечер. Къщата му е в Белгрейвия. Разбира се, аз трябва да те откарам.

— По-рано не може ли?

— По-рано? Господи, човече, единствената причина, поради която е толкова скоро, е, че аз ръководих един меморандум в адмиралтейството. Същата тази митична конференция, на която трябваше да присъствам снощи. — Брей искаше да заговори, но Саймъндс продължи. — Между другото, ти си прав. Било е отправено запитване, за да проверят дали съм бил там.

— Беше ли се прикрил?

— Казали на обаждащия се, че конференцията не може да бъде прекъсвана, че ще ми бъде предадено съобщението, когато тя свърши.

— Ти отговори ли на обаждането?

— Да. От адмиралтейството; час и десет минути, след като си тръгнах от теб. Събудих някакъв бедняк в Кенсигтън. Подслушване, разбира се.

— Значи ако си се върнал там, те са те видели как излизаш от сградата на адмиралтейството.

— От добре осветения главен вход.

— Добре. Не си използвал името ми пред Уейвърли?

— Използвах друго име, не твоето. Освен ако разговорът ти не е изключително плодотворен, върху мен ще се струпа голям гаф.

Очевидният факт порази Брей. Играта на Роджър Саймъндс беше успяла. Матарезе го бяха заловили в ресторанта на Айдс Бридж, въпреки че Уейвърли му беше уредил поверителна среща тридесет и шест часа по-късно. Значи никаква връзка не беше направена между срещата в Белгрейвия и Беоулф Агейт.

— Роджър, по кое време утре вечер?

— Около осем. Аз трябва да му се обадя първо. Ще те взема около седем. Имаш ли представа къде ще бъдеш?

Скофийлд отбягна въпроса.

— Ще ти се обадя на този номер в четири и половина. Удобно ли е?

— Доколкото знам, да. Ако не съм тук, остави някакъв адрес две пресечки на север от мястото, на което ще бъдеш. Аз ще те открия.

— Ще донесеш ли снимките на всички онези, които преследваха твоите примамки вчера?

— Трябва да бъдат на бюрото ми до обяд.

— Добре. И още нещо. Трябва да измислиш някаква много добра, някаква много официална причина, поради която няма да можеш да ме заведеш на Белгрейвия скуеър утре вечер.

Какво?

— Това ще кажеш на Уейвърли, когато му се обадиш утре, малко преди нашата среща. Ще му кажеш, че е по решение на разузнаването; ще го вземеш лично и ще го откараш обратно в МИ-6.

— МИ-6?

— Но няма да го заведеш там; ще го доведеш до „Конът“. Ще ти дам номера на стаята в четири и половина. Ако те няма, ще ти оставя съобщение. Извади двадесет и две от числото, което ще предам.

— Виж какво, Брендън, ти искаш твърде много!

— Ти не знаеш това. Може би искам да спася живота му. И твоя.

В далечината някъде отвън Брей чуваше острия, двутонов звук на лондонската полиция. Миг по-късно към нея се присъедини още една.

— Помощта ти пристигна — каза Скофийлд. — Благодаря.

Той затвори телефона и тръгна назад към убиеца на Матарезе с хлътналите бузи.

— С кого говореше? — попита мъжът, акцентът му беше американски.

Сирените приближаваха. Те щяха да му помогнат.

— Не ми каза името си — отвърна Брей. — Но ми даде инструкции. Трябва да се измъкнем оттук бързо.

— Защо?

— Нещо се е случило. Полицията е забелязала пушка в някоя от вашите коли. Имало е голямо раздвижване от страна на ИРА в магазините наоколо. Да вървим!

Мъжът стана от стола, кимвайки вдясно от себе си. В другия край на препълнения ресторант Скофийлд забеляза една жена на средна възраст с грубовато лице, която стана и потвърди командата, като отпусна бялата каишка на чантата, преметната през рамото й, и тръгна към вратата на ресторанта.

Брей стигна до касата, пресмятайки движенията си, броейки парите си и чека, наблюдавайки сцената зад стъклената витрина. Две полицейски коли обърнаха и заковаха спирачки при завоя. Събра се тълпа от любопитни пешеходци, после се разпръснаха, любопитството беше заменено от страх, когато четиримата лондонски полицаи с шлемове на главите изскочиха от колите и тръгнаха към ресторанта.

Брей прецени разстоянието, после тръгна бързо. Стигна до стъклената врата и я отвори няколко секунди преди полицаите да я бяха блокирали. Мъжът с хлътналите бузи и жената на средна възраст го следваха по петите; но в последния момент отстъпиха настрани, за да избягнат спречкването с полицията.

Внезапно Скофийлд се изви надясно, сграбчвайки дипломатическия си куфар под мишница, после хвана тези, които трябваше да го придружат за раменете и ги блъсна надолу.

— Тези са! — извика той. — Проверете ги за оръжие! Чух ги да казват, че ще взривяват Скоч хаус!

Полицаите се нахвърлиха към двамата от Матарезе, ръцете и палките разсякоха въздуха. Брей стъпи на колене, освобождавайки двойната си хватка и тръгна наляво, измъквайки се през вратата. Той се изправи на крака, побягна през тълпата на ъгъла и изтича на улицата, проправяйки си път през движението. Продължи да тича още три пресечки, спирайки за малко под навесите или във входовете на магазините, за да види дали не го следят; две минути по-късно той забави ход и хлътна през огромните бронзови врати на Хародс.

След като влезе, той ускори крачка, без да предизвиква любопитството на хората, оглеждайки се за телефон. Трябваше да се свърже с Талеников в този апартамент на „Рю дьо Ба“, преди руснакът да тръгне за Кап Грис. Трябваше, защото след като Талеников стигнеше в Англия, щеше да се отправи за Лондон към евтината къща под наем на „Найтс Бридж“. Ако човекът от КГБ направеше това, щеше да бъде заловен от Матарезе.

— През аптеката и после през южния вход — обясни му един спокоен чиновник. — На стената има няколко телефонни апарата.

Телефонните линии не бяха особено претоварени късно сутрин; успя да се свърже, без да се забави.

— Щях да тръгна след няколко минути — каза Талеников, гласът му беше странно колеблив.

— Слава богу, че не си тръгнал. Какво ти става?

— Нищо. Защо?

— Звучиш ми странно. Къде е Антония? Защо тя не вдигна телефона?

— Излезе до бакалницата. Ще се върне скоро. Ако съм ти прозвучал странно, то е, защото не обичам да отговарям на този телефон. — Гласът на руснака сега беше нормален, обяснението му беше логично. — Какво става с теб? Защо се обаждаш извън графика?

— Ще ти кажа, когато дойдеш тук, но забрави за „Найтс Бридж“.

— Къде ще бъдеш?

Скофийлд тъкмо щеше да спомене за „Конът“, когато Талеников го прекъсна.

— Знаеш ли какво, когато пристигна в Лондон, ще се обадя в Таур Сентръл. Спомняш си борсата, нали?

Таур Сентръл? Брей не беше чувал името от години, но си спомни. Това беше кодираното наименование на квартирата на КГБ на моста Виктория, напуснат, когато „Консулски операции“ го откриха някъде в края на шейсетте години. Туристическите корабчета, които пътуваха нагоре и надолу по Темза, това беше.

— Помня — каза Скофийлд озадачен. — Ще ти отговоря.

— Значи тръгвам…

— Почакай за минута — прекъсна го Брей. — Кажи на Антония, че ще се обадя след малко.

Настъпи кратко мълчание, преди Талеников да отговори.

— Всъщност тя каза, че може да се отбие в Лувъра, той е толкова близо. Мога да стигна до района на Кап Грис след около час. Няма нищо — повтарям — няма нищо, за което да се тревожиш.

Чу се изпукване и връзката с Париж прекъсна. Руснакът беше затворил телефона.

 

 

Няма нищо — повтарям — няма нищо, за което да се тревожиш.

Думите се сляха с експлозивния звук на близката гръмотевица; очите му бяха заслепени от болезнената мълния, която отнесе посланието в неговия мозък. Имаше нещо, за което да се тревожи и то касаеше Антония Гравет.

Всъщност тя каза, че може да се отбие в Лувъра… Мога да стигна до района на Кап Грис след около час… Няма защо да се тревожиш.

Три несвързани изречения, последвани от прекъсване, според което не можеха да се срещнат в уговореното място в Лондон. Скофийлд се опита да анализира последователността; ако това имаше някакво значение, то щеше да бъде в прогресията. Лувърът беше само на няколко пресечки от „Рю дьо Ба“, от другата страна на Сена, но наблизо. Районът на Кап Грис не можеше да бъде достигнат за един час; два и половина или три часа беше по-логично. Нищо — повтарям — нищо, за което да се тревожиш; тогава защо последва прекъсването? Защо беше необходимо да се избегне споменаването на моста Виктория?

Последователност. Прогресия. Още по-назад?

Не обичам да отговарям на този телефон. Думите бяха произнесени строго, почти сърдито. Това беше. Внезапно Брей разбра и облекчението, което почувства, беше като хладна вода, изливаща се върху запотено тяло. Талеников беше открил нещо тревожно — някое лице на улицата, вероятност за среща с някой бивш колега, кола, останала твърде дълго на „Рю дьо Ба“ — някакъв необичаен инцидент или наблюдение. Руснакът беше решил да премести Тони от Приве Гош, от другата страна на реката в друг апартамент. Тя щеше да бъде настанена след около час и той нямаше да си тръгне, докато това не станеше; точно затова нямаше за какво да се тревожи. При това, при положение, че можеше да съществува някакъв обезпокояващ инцидент или да ги наблюдават, мъжът от КГБ беше оперирал с изключително внимание — винаги внимание, то беше истинския им щит — а телефонът беше един инструмент на откровението. Не беше изречено нищо разкриващо.

Последователност, прогресия, значение. Дали беше така? Серпентината беше убил неговата жена. Дали Брей не търсеше успокоението там, където то не съществуваше? Руснакът пръв беше предложил да елиминират момичето на хълмовете в Порто Вечио — любовта, която беше дошла в живота му в най-неподходящото време в неговия живот. Можеше ли той да го направи?

Не! Сега нещата бяха различни! Нямаше да се налага Беоулф Агейт да се напряга до костите на пречупването, защото тази точка гарантираше смъртта на Серпентината, краят на издирването на Матарезе. Най-добрите професионалисти не убиваха, когато не беше необходимо.

Той все още се чудеше, когато вдигна телефона при южния вход на Хародс, какво представлява необходимостта, дали не е един човек, убеден в нуждата? Изключи въпроса от съзнанието си; трябваше да си намери подслон.

 

 

Лондонският хотел „Конът“ не само че притежаваше една от най-добрите кухни в Лондон, но беше идеален избор за бързо прикритие, доколкото човек стоеше встрани от фоайето и опитваше от кухнята от румсървиса. Твърде просто, беше невъзможно да се получи стая в „Конът“ без резервация, направена няколко седмици предварително. Елегантният хотел на Карлос Плейс беше един от последните бастиони на Империята, подслонявайки с голямо гостоприемство онези, които оплакваха нейния край, и имаха достатъчно богатства, за да го правят грациозно. Имаше достатъчно хора, за да може хотелът да е винаги препълнен; рядко се намираше свободна стая в „Конът“.

Скофийлд знаеше това и още преди години беше решил, че може да настъпи случай, когато изключителната атмосфера на „Конът“ да бъде полезна. Той се беше свързал и беше подработил един от директорите на финансовата група, която притежаваше хотела, и беше уредил нещата. Също както театрите си имат вътрешни места и повечето ресторанти пазят постоянно резервирани маси за онези екзалтирани личности, които трябва да бъдат настанени. Така и хотелите запазват празни стаи за подобни цели. Брей беше убедителен; работата му беше на страната на ангелите, на страната на торите. На негово разположение винаги щеше да има стая, когато имаше нужда от това.

— Стая шестстотин двадесет и шест — бяха първите думи на директора, когато Скофийлд се обади за втори път, за да потвърди. — Просто се качете на асансьора, както обикновено. Можете да подпишете регистрирането си в стаята, както обикновено.

Брей му благодари и върна мислите си върху един друг проблем, който го беше раздразнил. Той не можеше да се върне в наетата къща на няколко пресечки оттам, а всичките му дрехи, освен тези на гърба му, бяха там. В една торба върху неоправеното легло. Нямаше нищо друго значително; парите, както и няколко дузина полезни документи, карти за идентификация, паспорти, банкови книжа бяха в дипломатическия му куфар. Но освен измачканите панталони, евтиното яке „Макинол“ и ирландската шапка, той нямаше абсолютно нищо, което да облече. А дрехите му не бяха просто прикритие за тялото. Бяха присъщи на работата му и трябваше да подхождат на работата му. Те бяха средства, често пъти по-ефикасни от оръжията или от някоя казана дума. Той тръгна от телефонните кабини и се върна в коридорите на Хародс. Изборът щеше да му отнеме един час. Това беше добре. Щеше да прекъсне мислите му за Париж и мислите за ненавременната любов в неговия живот.

 

 

Беше малко след полунощ, когато Скофийлд излезе от стаята си в „Конът“, облечен в тъмен шлифер и черна шапка с тясна периферия. Взе сервизния асансьор към мазата на хотела и излезе на улицата през входа за служители. Намери едно такси и каза на шофьора да го отведе до „Ватерло Бридж“. Настани се на седалката и запали цигара, опитвайки се да контролира нарастващото чувство за тревога. Чудеше се дали Талеников беше разбрал промяната, която беше настъпила, една промяна толкова неразумна, толкова нелогична, че той не беше сигурен как би реагирал, ако беше на мястото на руснака. Сърцевината на успехите му, това че беше успял да се задържи в работата си толкова дълго време, винаги се дължеше на способността му да мисли, както мислеше неговият враг; сега не беше способен на това.

Аз не съм твой враг!

Талеников беше извикал това безпричинно, нелогично твърдение по телефона във Вашингтон. Може би — нелогично — той беше прав. Руснакът не му беше приятел, но не му беше и враг — врагът беше Матарезе.

И толкова ненормално, толкова нелогично, чрез Матарезе той беше открил Антония Гравет. Любовта…

Какво се беше случило?

Изключи въпроса от мислите си. Щеше да разбере достатъчно скоро, а това, което щеше да научи, без съмнение щеше да му донесе успокоението, което беше почувствал в Хародс, намалено от твърде многото време, с което разполагаше, и липсата на неща, които можеше да свърши. Телефонното обаждане до Роджър Саймъндс, точно в четири и тридесет беше рутинно. Роджър беше извън офиса, за това той предаде съобщението на телефониста от службата по охрана. Необясненото число, което трябваше да бъде предадено 643 — 22… Стая 621, „Конът“.

Таксито изви встрани от „Трафалгар скуеър“, нагоре по „Странд“, край „Савой Корд“, към входа на „Ватерло Бридж“. Брей се наведе напред; нямаше смисъл да продължи да върви по-нататък от мястото, на което трябваше да слезе. Той можеше да пресече накратко през страничните улички надолу към Темза и моста Виктория.

— Тук ще бъде чудесно — каза той на шофьора, подавайки парите, ядосан при вида на треперещата си ръка.

Спусна се надолу по павираната алея към хотел „Савой“ и стигна до подножието на хълма. От другата страна на широкия, добре осветен булевард беше бетонният тротоар и високата тухлена стена, зад която лежеше река Темза. Преустроената баржа, наречена „Каледония“, беше закотвена временно и използвана като кръчма, затваряше в единадесет часа, като всички останали заведения в Англия според законите. Светлините зад дебелите стъкла показваха как чистачите почистваха, премахвайки петната и отпадъците от деня. Четвърт миля по на юг триредовият кей беше приютил стабилните, широки, неколкопалубни речни корабчета, които пореха Темза през по-голямата част от годината, превозвайки туристи нагоре до кулата на Лондон и обратно до Ламбед Бридж, преди да се върнат във водите на Иглата на Клеопатра.

Преди години тези корабчета бяха популярни като Таур Сентръл, явки за съветските куриери и агентите на КГБ, влизащи във връзка с информаторите и дълбоко прикрития шпионски персонал. „Консулски операции“ бяха разкрили тази явка; руснаците навреме го разбраха. Таур Сентръл беше отнета; разкритото място за явки беше елиминирано за сметка на някое друго, за което щяха да бъдат необходими няколко месеца, преди да бъде също открито.

Скофийлд сви през градинските алеи на парка зад „Савой“; от балните зали горе долиташе музика. Той стигна до един малък амфитеатър с редици от дъсчени пейки. Наоколо се бяха пръснали няколко двойки и разговаряха тихо. Брей се оглеждаше да види някакъв мъж, който е сам, защото вече беше стигнал територията на Таур Сентръл. Руснакът трябваше да бъде някъде наоколо.

Но не беше. Скофийлд излезе от амфитеатъра на най-широката алея, която водеше към булеварда. Той излезе на тротоара; движението по улицата беше натоварено, фаровете святкаха и в двете посоки, разсеяни от зимните мъгли, които се спускаха откъм водата. През съзнанието на Брей мина мисълта, че Талеников може да е наел автомобил. Той се огледа нагоре и надолу по авенюто, за да види дали имаше паркирани коли на някои от страните; такива нямаше. От другата страна на булеварда пред стената на моста разхождащите се вървяха спокойно по двойки, тройки или на по-големи групи. Нямаше самотни хора. Скофийлд погледна часовника си; беше един без пет. Руснакът беше казал, че може да закъснее до два или три часа сутринта. Брей се ядосваше на собственото си нетърпение, на тревогата в гърдите си всеки път, когато си помислеше за Париж. За Тони.

Внезапно се появи пламъкът на нечия запалка, отначало беше стабилен, после угасен, за да бъде запален отново секунда по-късно. По диагонала от другата страна на широкия булевард, вдясно от затворените, преградени с вериги порти на кея, който водеше към туристическите лодки, един белокос мъж държеше пламъка под цигарата на някаква руса жена; двамата се бяха облегнали на стената, гледайки към реката. Скофийлд разгледа фигурата — това, което можеше да види от лицето, и трябваше да положи усилия, за да не се затича. Талеников беше пристигнал.

Брей се обърна надясно и продължи да върви, докато не се изравни с руснака и русото му прикритие. Той знаеше, че Талеников го беше видял и се чудеше защо мъжът от КГБ не беше освободил жената, не беше й платил това, за което се бяха спазарили, за да се оттегли. Беше глупаво — дори опасно — за една примамка да забележи двете страни на мястото на срещата. Скофийлд изчака до завоя, виждайки сега, че главата на Талеников беше напълно обърната, руснакът го гледаше, ръката му беше на кръста на жената. Брей махна първо наляво, после надясно, смисълът беше ясен. Разкарай я! Тръгни на юг; ще се срещнем скоро след това.

Талеников не помръдна. Какво правеше руснакът? Нямаше време за проститутки.

Проститутки? Проститутката на куриера? О, господи!

Скофийлд слезе от тротоара, чу се автомобилна сирена, една кола сви рязко към средата на булеварда, за да избегне удара. Брей почти не чу звука, едва ли го интересуваше гледката; той можеше да гледа само към жената до Талеников.

Ръката около кръста й не беше жест на нескрита привързаност, руснакът искаше да я обърне. Талеников заговори в ухото на жената; тя се опита да се извие; главата й легна на рамото, устата й се отвори, искаше й се да извика, но нищо не се чу.

Прикритото лице беше лицето на неговата любов. Под русата перука беше Тони. Той загуби контрол; побягна през широкия булевард, забързаните коли набиваха спирачки, чуваше се писъкът на гуми, свиренето на клаксони. Мислите му се редуваха като насечени, една мисъл, една цел, по-болезнена отколкото всички други.

Антония изглеждаше повече мъртва, отколкото жива.